Руби Диксън
В леглото на пирата (6)

Глава 6

Катрин

Работата, която ми дадоха, беше ужасна. Всъщност, не бе само една работа, а няколко. Глупакът бе стар кораб и постоянно имаше дребни неща, които непрекъснато имаха нужда от поправка. Имаше канали за почистване, кабели за сменяне или навързване, филтри за подмяна и маркучи за продухване. Всичко това грамадните сини мъжаги можеха да свършат с едно мигване, но за да го направят трябваше да закотвят кораба на планета с атмосфера и гравитация и след това да се разделят, за да го свършат или да платят на някой на станцията да го направи вместо тях… освен това, ако кацнеха, имаше цял куп документация за попълване, нещо, което не им се искаше да правят.

Или можеха да пратят някоя извънземна с малки ръце и тяло, която да свърши всичко това.

И да, това бе работата ми. Коминочистачът в звездите или нещо подобно. Половината ден, през последната седмица, прекарвах в лазене (с много зор) през тръбите на стените, в които едва се побирах, крещейки към Тарекх неща като „Синята или зелената?“ и след това чистих нещото. Много, много чистене.

И, проклета да съм, обичах да го правя.

Никога не съм си го представяла. Бях мръсна, потна, докосвах ужасни неща, които оставяха лепкава гадна диря по пръстите и под ноктите ми. Беше тясно и неудобно и бях наистина, наистина адски добра в това.

Или наистина кеф добра в това, както казваха Тарекх и останалите.

Фактът, че бях така ентусиазирана да работя, значеше, че научавах много за кораба… и за екипажа… през деня. Научих как да чистя кислородни частици и да рециклирам въздуха. Научих как да прокарвам вода през тръбите на кораба. Научих как различните парчета си пасват заедно и Тарекх бе наистина, наистина търпелив и толкова приятен, колкото изглеждаше. Той никога не се разстройваше, дори когато без да искам дръпнех грешната жица, изключвайки цялото захранване на кораба, което накара Сенторр да квичи от възмущение. Аливос и Сенторр все още не можеха да свикнат с мен. Беше минала само седмица, но все още се разминавахме тревожно като първия ден от съвместното ни живеене. Имаше много гледане, заобикаляне и почти никаква комуникация. Тарекх обаче изглежда нямаше нищо против. Казваше, че просто по-трудно се доверяват и че се справям много добре. Спестявах им пари и си печелех място на кораба.

И това ме правеше щастлива.

Както и факта, че спях в стаята на Тарекх вече цяла седмица и никой не бе дошъл да ме притеснява. Никой не опитваше да ме гледа как се къпя или да ме приклещи сама в някой тъмен ъгъл, или нещо подобно. Никой не намекваше, че устата ми ще е по-полезна да върши други неща, или пък да сграбчи задника ми. Истината бе, че вече започвах да вярвам, че съм в безопасност на това място.

Това чувство ме караше да искам да се разплача… само малко. Но не го направих, защото времето за плач отдавна бе отминало.

Вместо това се зарових в работа. Капитанът и половинката му… която изглежда също бе човек… все още не се бяха завърнали от ваканцията си, затова тримата останали членове на екипажа бяха заети с това да попълват запасите и да обслужват кораба, докато е в станцията. Започнах да се чувствам по-добре, когато заварих Сенторр да вписва запасите в общата зала и открих, че е поръчал по-голямо количество от любимите ми спагети. Той не ми се усмихна, но само аз бях тази, която ядеше от точно този вид спагети.

В онзи момент, признавам, малко се просълзих. След като ме отвлякоха от Земята не мислех, че някога ще се почувствам някъде отново като у дома. Че животът ми ще бъде безспирно изпитание, в което да стискам зъби и да търпя до самия ми край.

Тук обаче не бе никак зле. Не бях гладна, не бях жадна, не ме биеха и имах свое местенце. Имах приятел, в лицето на Тарекх, и можех да се сработвам с останалите.

Бях… щастлива.

И това ме плашеше до смърт.

* * *

— Днес ръцете ти треперят — обади се Тарекх от мястото си на пода. — Чувам как потропваш по тръбите. Как си?

Поклатих глава, въпреки че я бях навряла в стената и не можеше да ме види.

— Само се бях замислила. Би ли ми подал острия инструмент с малкото нещо приличащо на шпатула в края? Тук има полепнала някаква черна гадост и трябва да я изстържа — наведох се, протягайки ръка през отдушника на медицинската зала. Ръцете ми не трепереха чак толкова много. Просто бях… притеснена. Тарекх каза, че капитанът трябва да си дойде днес или утре, и се боях, че щастието, което бях намерила през последната седмица, ще приключи на мига. Той казваше, че капитанът е свестен и че неговата човешка жена е много добра… но дали няма да ревнува, ако има още един човек на територията й? Бях готова за най-лошото и това правеше нещата по-трудни.

Исках да остана тук, но не знаех дали ще мога да го направя.

— Това е черен гунк корросив. Не го докосвай или ще ти отпори кожата — секунда по-късно, инструментът се озова в ръката ми и се заех за работа.

— Няма да го пипам — заявих весело. — Готово — плъзнах назад инструмента и се залових отново със стърженето.

— Пази си ръцете — каза ми той. — Ако треперят, по-добре слез и си почини.

— Добре съм, квачка такава — пошегувах се с него.

— Това е човешко нещо? Чипът ми за превод, казва, че е дебела птица, освен ако не съм чул грешно.

Засмях се.

— Човешко нещо е.

— Като думата чукам?

— Точно като нея. Но няма нищо общо със секса.

Под мен, той изсумтя и успях да го чуя над звука от стържене.

— Добре. Започвах да се чудя на странностите на човеците.

Изкисках се.

— Човеците са точно толкова странни… или нормални… като всички останали разумни същества. Или поне така мисля. Сексът винаги е разменна монета по един или друг начин.

— Тук си в безопасност — каза ми той още веднъж, макар и ненужно. Сякаш имаше нужда да ми го казва отново и отново, за да не го забравя… което бе някак сладко.

— Май го спомена веднъж или два пъти — казах му, приключих със стъргането, изсипах боклука в био торба, преди да подам ръце навън и да се измъкна. Погледнах към синьото му лице, когато подадох ръце, за да ми помогне да изляза, и той ме смъкна, поставяйки ме на пода на медицинската зала.

— Все още съм готова да работя за мястото си тук, по всеки възможен начин.

— Знам — каза ми той и можех да видя раздразнение по лицето му. Това вече не ме плашеше, защото научих, че Тарекх е като грамадно, мило мече, в опаковката на дяволски извънземен. В този мъж нямаше абсолютно нищо плашещо, освен размерите му. Дори грозната му физиономия с всеки изминал ден вече не ми се виждаше грозна, а успокояваща и привлекателна. — Казваш ми го много често.

— Така е, защото искам да остана. Знам, че понякога…

— Не — каза той отново.

— Мога да го направя за теб — предложих аз. — Нямам нищо против — и наистина бе така. Бях правила толкова много секс… под принуда и със заплахи… че на този етап още един рунд нямаше да има никакво значение. Щеше да бъде като изстъргване на черна лепкава гадост в задушна тясна тръба… средство, за да запазя мястото си.

— Не — каза той твърдо и лицето му се изопна. — Не съм те довел на кораба за това и го казах вече стотици пъти.

И само защото се разпени така, нямаше как да не го жегна още малко.

— Не си фен на човеците?

Той ме изгледа мълчаливо за миг.

— Не съм фен на секс от съжаление. Достатъчно такъв съм имал в живота си, благодаря.

Секс от съжаление?

— Защо така?

Той посочи към лицето си.

— Заради това.

— Кое „това“? — попитах, повтаряйки жеста. Защото не виждах проблема.

— Аз съм изключително грозен, дори за членове на моята раса. На мен не ми пречи. Но не ме прави особено популярен сред жените. Свърши ли с този инструмент?

Върнах му го, наблюдавайки го внимателно. Охо, не бе в много добро настроение. Защото мисли, че е грозен? Гледах гърба му, беше грамаден и мускулест разбира се, и заплашителен за всеки човек. Когато се обърна обаче, не забелязах чертите му да са чак толкова „ужасни“, че да е по-различен от останалите. Те бяха топли, приятелски и прекрасни, и обичах начина, по който се усмихваше.

— Майната му на всеки, който ти каже, че си грозен — казах му аз. — Аз харесвам лицето ти.

Той ме гледа за известно време, все едно не знаеше какво да каже.

— Все пак човеците имат странен вкус.

Аз само изсумтях на това и отворих уста да отговоря, когато се разнесе глас по интеркома.

— Капитанът е на борда — заяви приятният компютърен глас на кораба.

И тогава забравих всичко, за което говорихме, защото дойде мигът на истината.