Руби Диксън
В леглото на пирата (3)

Глава 3

Катрин

Новият ми клиент е демон.

Или е нов клиент, или съм мъртва. Предпочитах второто.

Разбира се, нямаше да ме боли толкова много, ако бях мъртва. Което вероятно значи, че все още съм жива. От което следва, че щях да бъда курвата на този мъж за през нощта или за колкото време ме е купил. Светлината в стаята бе силна, което ми показа, че вече не съм на станция Хаал Уи. Освен това, той говореше на английски, което ми казваше, че не съм първата му човешка „компаньонка“. Добре, значи си имах работа с фетишист. Няма да ме накара да се почувствам зле, че съм го наранила, защото да му го начукам, това заслужава щом купува човешка жена, само за да си пъхне члена в нея.

Престорих се, още известно време, че съм в безсъзнание, само за да видя какво ще направи демона. Той се зае да реже дрехите ми, но не ми дремеше. Така или иначе бяха гнусни дрипи покрити с кръв и мръсотия. Дрехите на робите не са от особено значение за Йеккл, след като така или иначе, ще ни се наложи да ги събличаме. Едва сдържах вика си от болка, когато той дръпна част от плата залепнал по една от пресните ми рани и агонията премина като вълна през тялото ми, но новият ми клиент го забеляза така или иначе.

— Съжалявам за това. Трябва да разкарам този боклук от раните, преди да ги зашия.

Да ги зашие? Интересно. Може би има и фетиш за чистота. Няма да е най-лошият, който съм имала. Обичам да съм чиста. И след като той знаеше, че съм будна, отворих леко очи, поглеждайки го изпод миглите си.

Демонът-извънземен изглеждаше страшно. Бях виждала какви ли не страховити извънземни през последните няколко месеца откакто бях отвлечена. Този бе повече хуманоиден тип, по някакъв тъмен, опасен начин. Кожата му бе тъмно синя на цвят, очите му нямаха зеници и бяха бледо жълти. Масивни рога се издигаха от главата му и бяха покрити с блестящ метал. Когато ми се усмихна, видях острите му резци. Лицето му бе покрито с белези и чертите му изглеждаха така, сякаш някога е пострадал много зле и някой е опитал да го поправи, но не се е справил особено добре.

Една от ръцете му мина над мен и забелязах, че кожата му е покрита с татуировки. Носеше горнище без ръкави и това ме накара да осъзная колко силни и мускулести бяха ръцете му и колко по-огромен бе в сравнение с мен. Мамка му, горната част на ръката му сигурно е голяма колкото бедрото ми. Този мъж бе по-грамаден от всичко, което бях виждала преди, и това беше адски страшно. С някои от извънземните, с които съм се сблъсквала, мислех, че имам шанс да се справя, защото структурата им бе горе-долу като моята, на височина и тежест. Биех се, надявайки се отчаянието да компенсира недохранването и малтретирането, но никога не се получи.

Не би трябвало да се бия с този мъж. Той можеше да ме прекърши на две с едно движение.

Но това не значи, че няма да се бия. Борбата бе това, което правех. Никога не спирах да се боря, защото ако го направя, щях да съм мъртва… и вътрешно, и външно.

Затова, докато той прокарваше над мен някакво, приличащо на скенер устройство, аз започнах да се оглеждам за оръжие.

Длъжна съм да отбележа, че това място е кочина. На всяко свободно място имаше купчина вещи и някои от тях изглеждаха покрити с моторно масло. Той остави скенера настрани и бръкна в една кутия, измъквайки огромна игла. Мамка му. Мразя игли.

Явно съм издала изплашен звук, защото погледът му се стрелна към мен на мига.

— Това ще те заболи — каза той внимателно. — Ще щипе и ще гори, докато инжектирам лекарството, но след това ще се почувстваш добре. Това е коктейл от стимуланти и витамини, защото научих, че имаш огромен дефицит, и би трябвало да засили движението на ленивия ти ктхфсионс. Съжалявам, не знам как е думата на вашия език. — Той ми се усмихна леко. — Нека просто кажем, че е важно. Ще имаш нужда от сили.

Исках да попитам за какво ще ми трябват силите, но отдавна се научих да спра да задавам въпроси, тъй като отговорите никога не ми харесваха. Никой не иска роба му да е силен, заради някаква добра причина. Винаги искат роб, който да може да понася. Запазих мълчание и стиснах очи, когато иглата се приближи към мен. Притисна се към наранената ми страна… където един задник ме риташе преди три дни, докато не изгубя съзнание… и можех да почувствам как по тялото ми избива студена пот. Мамка му, това боли. Мамка му, мразя игли.

— Знам — промърмори демонът и гласът му звучеше изпълнен със симпатия. — Съжалявам.

Не се хванах на това. Ако вярвах на всичко, което казват тези, които ме държат в плен… Отворих очи, когато изгарянето спря, защото той бе прав. Във вените ми сякаш потече нещо, което бе стегнато и студено, но по един много приятен начин. Дори бих казала освежаващ.

Е, ако е достатъчно тъп, че да ми инжектира нещо, което да ми даде енергия, значи щях да го взема и да го използвам. Гледах го как оставя гигантската (сега празна) спринцовка настрани на масата и започва да рови в нова кутия.

— Имам нещо, с което да превържа раната на бузата ти, така че да не остави голям белег. Само трябва да го намеря.

Когато ми обърна гръб, сграбчих бързо спринцовката, скривайки я под ръката си. Не беше кой знае какво оръжие, имайки предвид колко огромен бе мъжът, но ако я забия на правилното място, можеше дори да успея да го убия. Във филмите хората не умираха ли всеки път, в който някой забие игла в гърлото им? Стиснах я по-силно. Струваше си да опитам.

Когато се обърна отново и се наведе към мен, реших, че това е шансът ми. Стиснах силно спринцовката и замахнах с ръка, за да забия иглата във врата му, с всичката сила, която имаше в тялото ми.

Или поне опитах.

Оказа се, че той е по-грамаден отколкото бях преценила и ударът ми се насочи вместо към шията, към рамото му. И иглата не потъна в него, а по-скоро отскочи с ужасен звук, което ме накара да се зачудя дали не носи някаква броня, която да имитира тези грамадни мускули.

Така или иначе се бях провалила. Спринцовката полетя към пода, плъзгайки се далеч от мен, а ръката ми бе обхваната от толкова силна болка, че имах чувството, че всеки момент ще припадна.

— Мамка му.

Мъжът ме гледаше, без да помръдва. За един дълъг миг помислих, че просто ще ме убие. Ще се пресегне през леглото и ще ме удуши.

Вместо това, той ми се усмихна отново.

— Да не би току-що да се опита да ме убиеш? Кеф, това е сладко.

— Да ти го начукам — казах му ужасена. Бях сигурна, че ще ми отмъсти. Само чакаше да сваля гарда си. Опитах да се отдръпна назад по леглото и да се отдалеча от него, но тялото ми не реагираше. Чувствах се така все едно съм си счупила ръката само от опита да го намушкам и не можех да измисля нищо повече. Ако се опитах да скоча от масата и да избягам, всичко, което можех да направя, бе да пълзя.

Но ако се наложи ще го сторя.

Той продължи да се усмихва, накланяйки глава на една страна.

— Чукам не е ли човешка дума за съвкупление? Мисля, че чипът ми нещо се е повредил. — Той пъхна пръст в ухото си и го завъртя, все едно е чул нещо грешно.

— Това е обида — изсъсках му аз. Той посегна към мен с нещо подобно на пистолет и аз се дръпнах назад, вдигайки ръка. — Мамка му, не ме докосвай!

— Ах. Чукам е като кеф. Удобна обида. Ако наистина искаш да обидиш един мессакаш използвай думата кеф. Обещавам ти, ще получиш по-добра реакция. — Той се пресегна и улови ръката ми със засрамваща лекота, дръпвайки ме надолу по леглото. — Спри да шаваш иначе ще оплескаме с гел цялата маса.

— Гел, с който да навреш чудовищния си член в мен? — задърпах се срещу него, макар да бе безполезно.

Той се ухили. Мисля, че би трябвало да ме ужаси, но това само ме ядоса повече.

— Гел за раните ти, за да се излекуват от инфекцията. Кълна се, пълни са с мръсотия. И благодаря ти за комплимента. Никой не се е оплаквал преди от члена ми, но е приятно и някой да каже нещо за него. За лицето ми говорят постоянно, но не и за члена.

Намръщих му се отново, дърпайки ръката си.

— Спри да правиш така или ще те вържа. Сериозно говоря. — Той вдигна медицинския пистолет. — Това нещо е скъпо, а вече фалирах като те купих.

— Горкичкият — изръмжах му, без да помръдвам. Когато някой спомене „връзване“, нещата приключват зле. Последното нещо, от което имах нужда, бе да ме оковат отново, защото тогава нямах никакъв шанс за бягство.

Той се наведе отново над мен и ми се наложи да преглътна вълната от страх, която се надигна в мен, защото той бе толкова огромен. Но всичко, което направи той, бе да хване подутата ми буза и да намаже раната там с гел. Челото ми изглеждаше прекалено твърдо, за да може да се намръщи, но докато работеше видях връхчето на синия му език да се подава между устните му, все едно бе прекалено съсредоточен, опитвайки се да бъде внимателен.

— Ето — каза той след момент. — Това ще излекува лицето ти и ще го запази красиво.

Намръщих му се, тъй като не бях сигурна какво друго да направя. Той се държеше мило, но това можеше да бъде капан. Примамка, която да ме накара да сваля гарда си.

— Имаш счупени ребра и някои доста сериозни вътрешни наранявания, но нищо, което да не може да се оправи с обезболяващи и почивка. И това — той се огледа наоколо и изсумтя — Е, добре, щях да ти покажа едни синтетични превръзки, но не мога да ги намеря.

— Това е, защото си мърляч — заявих му аз. Сега, когато освободи ръцете ми, можех да докосна наранената лява страна на тялото си. Беше прав, усещах мястото подуто и сгорещено, когато прокарах пръсти по ребрата си и примигнах неволно. От дни ме болеше толкова силно, че ме бе страх да го докосна, тъй като не можех да направя нищо по въпроса.

— Вярно е — каза той развеселено и започна да рови в купищата неща на плота. — Аха — каза грабвайки синьо руло превръзки с размерите на батерия. — Ето ги. Можеш ли да седнеш?

— Защо?

— За да мога да ги омотая около ребрата ти — той ми показа малкият цилиндър. — Имам предвид, мога да го направя и докато лежиш, но ще ни е неудобно и на двамата.

Представих си го как се навежда и тика грамадното си лице в циците ми, докато ме превързва… ако наистина смята да направи това… и потреперих вътрешно. Не благодаря.

— Мога да седна.

Той ме зачака, докато се борех да седна. Не ми предложи ръката си, което бе добре, тъй като не бих я приела така или иначе. Да застана в седнало положение, след като досега лежах, не бе никак лесно. Тялото ми крещеше в протест и едва си поемах дъх от силната болка, но в крайна сметка успях да се справя. Едва тогава си спомних, че съм гола. Той бе свалил дрехите ми и се стегнах, когато се приближи към мен.

— Превръзките са водоустойчиви и съдържат различни медицински вещества, които се абсорбират през кожата — каза той, докато започна да развива „батерията“. — След като свършим, може да се изкъпеш и да ти дадем някои чисти дрехи. Звучи ли ти добре?

Отново се зачудих защо е толкова добър с мен. Опитах да свия рамене, но ме болеше прекалено много.

— Ето, започваме — каза ми грамадният грозен дявол и на мига оцених предупреждението му. Лицето му се приближи към мен, когато обви ръце около тялото ми, притискайки края на превръзката към кожата ми. Успях да сдържа стона си от болка, преди да почувствам хладното докосване на превръзката, което бе толкова приятно, че се успокоих леко. Той бе посветен изцяло на задачата да превърже ребрата ми, работейки напълно безмълвно. След като завъртя превръзката няколко пъти около тялото ми, той най-после проговори. — Ти си боец, нали? Така си се оказала в това положение?

— Може би — не исках да му давам никаква информация. По-късно можеше да я използва срещу мен.

— Много добре — каза той, изненадвайки ме. Погледнах към лицето му, но той не гледаше към мен, а продължаваше с превързването. Гърдите ми вече бяха покрити след първите няколко омотавания, затова знаех, че не зяпа циците ми. — Продължавай да се бориш, винаги — каза ми той. — Не позволявай на никого да мисли, че те притежава, защото така и ти също ще започнеш да го вярваш.

Отново, наистина не разбирах защо е толкова мил с мен. По гръбнака ми плъзнаха пипалата на страха, защото очаквах всеки момент капана да се затвори около мен.

— Ами ти? — не се стърпях да попитам.

Той сви тези свои грамадни рамене и действието по свой собствен начин бе някак грациозно. Като приключи с превързването се обърна, за да вземе нещо, и осъзнах, че има опашка. Уау, това е смахнато. Тя се люлееше напред — назад, точно като на котка, и движението бе някак успокояващо.

— И аз съм боец, но нямам сърце за това, както е при някои други. Просто е удобен инструмент…

— Не това имах предвид — прекъснах го аз.

Грамадният извънземен се обърна, поглеждайки ме любопитно. Колкото повече го гледах, толкова по-малко страшен ми се виждаше, което бе добре.

— Тогава какво имаш предвид?

— Каза да не позволявам никой да ме притежава. И за теб ли се отнася?

— О, това ли — той се почеса по главата. Беше напълно гола, като се изключат бледите белези по кожата му. — Купих те, но не за да те задържа.

— Тогава за колко нощи? — предполагах, че няма да е зле да бъда собственост на този мъж, за известно време. Щеше да е по-добре отколкото да прекарвам нощите си в тунелите. Нощите бяха най-зле, когато чувствах, че душата ми се топи в тялото ми, с всеки изминал миг прекаран в онова, което бях принудена да правя.

Той отново почеса глава, все едно му бях задала странен въпрос и не знаеше как да ми отговори.

— Не е така — каза той след миг. — Купих те от търговеца. Няма повече да се върнеш там.

Сякаш буца заседна в гърлото ми. Със сигурност не ми казваше истината. Живях толкова месеци в този ад, че не можех да повярвам да е свършил, просто така.

— Лъжеш — успях да изрека.

— Не е така. Изхарчих голяма част от парите на кораба, за да те купя. Не можех да те оставя там.

— Значи сега ти си новият ми собственик — най-после осъзнах аз. Мисля, че мога да го преживея. Нямаше значение дали е груб или мил, стига да бе предвидим. Най-лошото бе да не знам какво ме очаква на следващия ден.

Лицето му, в основата на рогата, стана по-тъмно и той потърка челюстта си с едната си татуирана ръка.

— Всъщност не. Не съм те купил, защото имам нужда от робиня в леглото си. Ти принадлежиш на себе си.