Руби Диксън
В леглото на пирата (5)

Глава 5

Катрин

Спах сякаш цяла вечност. Когато се събудих, бях обградена от чувство на безопасност и сигурност. Имах усещането, че мога да се отпусна, но когато последните частици от съня се изпариха, си спомних къде се намирам. Напрегнах се и се огледах в разхвърляната стая. Беше тихо. Вратата беше залостена. Никой не бе идвал да ме тревожи, докато спях. Дори дрехите, сгънати на пода до леглото, бяха недокоснати.

Може би… може би големият дявол не лъжеше. Тарекх, напомних си. Трябваше да запомня това име. Мисля, че ако просто ме беше бутнал на леглото и си беше свършил работата, щеше да е по-добре. Щях да знам какво да очаквам. Тази несигурност направо ме подлудяваше. Едновременно бях разтреперана от ужас и надежда за пръв път от прекалено много време. Дали все пак не бях открила безопасно място? Или това бе затишие преди бурята?

Повдигнах се от леглото, съскайки леко от болка. Истината бе, че ужасната хапеща болка бе много по-лека отколкото вчера. Изтръпването вече го нямаше и болката бе значително по-малка, а температурата също ми бе спаднала малко. Лицето ми вече не туптеше с пулса ми. Много добри признаци. Огледах се из стаята, търсейки знаци, че нещо ме е обезпокоило, докато спях. Преди да си легна, поразтребих малко. Изчистих леглото, сгънах някои дрехи и поставих няколко предмета, така че да знам, ако някой е влизал в стаята, докато спях. Освен това бях търсила скрити камери и не бях открила нищо.

Тази сутрин… ако въобще беше сутрин… всичко беше недокоснато. Дългите косми от косата ми, които бях оставила на пода пред вратата не бяха помръднали, и купчината боклуци, които бях наредила на един от столовете пред врата, си беше на мястото.

Може би, този Тарекх, беше офейкал.

О, моля те, моля те. Не мисля, че мога да понеса повече.

Избутах тази отчаяна мисъл назад, защото ако трябваше да понеса още, за да оцелея, щях да го направя. Никога не се предавах. Станах на крака и се разтегнах леко, нагласяйки туниката. Беше най-чистата и най-прикриващата дреха, която бях носела от месеци, тъй че бях доволна. Стомахът ми изкъркори и реших да изляза от своя пашкул и да се изправя лице в лице с това, което ми бе приготвила съдбата. Никога не съм била добра в това да се крия.

Замислих се за миг как да отворя вратата, но някак успях да намеря начина, и скоро бях навън, в коридора на кораба. Беше клише, но ми напомни за коридорите в корабите от някой фентъзи филм… сив, негостоприемен и малко мрачен, с лампи вградени в стените. Металният под под краката ми бе странно топъл и докато излизах навън се оглеждах за познато лице.

Завих зад ъгъла и там видях отворена врата, водеща към нещо като стая за отдих. Двама от грамадните сини извънземни се бяха навели над една от масите. Единият бъркаше нещо подобно на спагети в купа с прибори приличащи на щипки, а другият държеше нещо като торбичка с лед на лицето си. И двамата вдигнаха поглед, забелязвайки ме.

Замръзнах на място и цялото ми тяло пламна разтревожено.

— Кат — каза Тарекх, усмихвайки ми е. Той остави купата и се изправи на крака, напомняйки ми колко е грамаден и силен. Тъпка от страх премина през гръбнака ми, но аз я игнорирах. Имаше нещо различно в лицето му днес, и когато се приближи, осъзнах какво е.

Беше целият в охлузвания. Тъмносинята му кожа бе покрита с още по-тъмни синини и едно от очите му беше подуто. Това правеше странните му черти още по-необичайни, но той ми се усмихваше все едно е спечелил лотарията. Погледнах към приятеля му, който само ме зяпаше.

— Пропуснах ли нещо?

— Ние спечелихме — заяви намусено другият мъж. Той се изправи на крака и поглеждайки към Тарекх напусна стаята.

— Спечелили? Какво сте спечелили? — попитах с любопитство.

Тарекх само сви широките си рамене и посочи към стола, от който бе станал преди малко.

— Бой в бар. Седни и яж. Гладна ли си?

— Винаги — признах. Храната бе едно от нещата, които бързо се научаваш да не отказваш. Няма значение дали има печени буболечки върху топлите спагети, щях да изям всичко, защото никога не знаеш кога ще можеш да се нахраниш отново. Робите не получават три пъти хранене на ден.

Настаних се на стола му и той отмести купата си настрани от мен, преди да отиде до стената и да започне да натиска бутони на едно меню. Нещо зад панела изшумоля и се отвори отделение, от което се появи купа, която започна да се пълни със спагети, или каквото бе това нещо. Той се облегна на стената, докато чакаше, и ме погледна.

— По-добре ли си тази сутрин?

Кимнах, докосвайки лицето си, докато не откъсвах поглед от купата. Бях по-гладна отколкото очаквах да бъда, и спокойният му маниер ми даваше надежда, че това не е някакъв трик и че килимът няма да бъде измъкнат изпод краката ми. Със сигурност вселената не можеше да е толкова жестока.

— Лицето ми е по-добре.

— Изглежда инфекцията я няма вече. След като се нахраниш мога да сменя превръзките ти и да добавим още обезболяващ гел. — Той взе купата щом храната спря да се изсипва в нея и ми я предложи. — Първо се нахрани.

Нямаше нужда да ми го казва втори път. Взех купата и комично огромните щипки, започвайки да бутам храна в устата си. Може маниерите ми хич да ги няма, но той не каза нищо, просто стоеше пред мен и също се хранеше. Каквото и да бе, беше доста вкусно. Нещо средно между картофен чипс със сол, оцет и гъби. Почти съм сигурна, че това бе най-вкусното нещо, което съм яла от година. А може би някога в живота си.

Купата ми се изпразни, преди да го осъзная, а коремът ме заболя от цялата храна, която бях погълнала, но се чувствах добре. Отпусната. Когато Тарекх бутна към мен нещо приличащо на колба, осъзнах, че е нещо за пиене и отпих. Обикновена, чиста вода. Беше хубаво. Изпих я цялата.

Тогава, след като нямаше вече нищо за ядене и пиене, останах да седя, гледайки го как се храни. Беше странно. Чертите му бяха така непознати и не можех да кажа, че е красив. Но очите му имаха бръчици в крайчетата си, което ме караше да мисля, че се усмихва много, и имаше някаква доброта в грозното му лице, което за мен бе много привлекателно. Спомних си колко внимателно бе превързал ребрата ми вчера, обяснявайки ми какво смята да направи, не просто да върши каквото си иска, все едно нямах право на мнение.

Малките добрини бяха всичко на този свят.

— Е, какво сега? — попитах, обвивайки ръце около кръста си и игнорирайки болката в ребрата.

Той ме погледна.

— Искаш ли още храна?

Да, изкрещя мозъкът ми, но го игнорирах. Бях напълно сигурна, че ще повърна, ако хапна дори само още един залък, но бе трудно да игнорирам инстинктите си. Така или иначе не питах за това.

— Не, имах предвид какво ще стане с мен.

Тарекх кимна бавно и бутна купата си настрани. На дъното на купата му бяха останали няколко парчета от храната и се наложи да стисна ръце, за да не ги взема и да ги изям. Господи, как стигнах до това положение?

— Тук си в безопасност — бе всичко, което ми каза Тарекх. — Не е нужно да се връщаш на станцията, ако не искаш.

Защо, за Бога, бих искала да се върна? Поклатих глава.

— Не мога да те заведа обратно на Земята — каза ми той, отговаряйки на следващия ми въпрос. — Но ако има някое място, на което искаш да отидеш, само ми кажи.

— Тук съм в безопасност?

Той кимна.

— Достатъчно безопасно е. Макар че трябва да съм честен… това е пиратски кораб. Тук не играем точно по правилата. Може да бъдем спрени от властите и ако се случи, ще ни заключат на мига. Ние обаче сме доста умни и се изплъзваме. — Той се ухили, а резците му блеснаха. — Стига да нямаш проблем да пътуваш с мъже извън закона, може да останеш тук, колкото дълго пожелаеш.

Замислих се за приятеля му, онзи с плика с лед на лицето. Не изглеждаше особено доволен да ме види.

— Другите не ме харесват.

— Няма значение какво мислят те — каза Тарекх, облягайки се на стола и скръствайки ръце на гърдите си. Големите му крака се протегнаха под масата и стояхме толкова близо, че на практика се озовах между тях. Зачудих се, дали това е някакъв намек? Безопасността ми в замяна на сексуални услуги?

Имала съм и по-кофти сделки. Ако това значеше храна и легло, и никой да не ме бие, щях да се съглася.

— Те ще изгубят в гласуването — каза Тарекх и това ме откъсна от мислите за тела и сделки.

— Гласуване? — попитах аз.

— Дам. И те го знаят. Виждаш ли, ние сме екипаж, но гласуваме за всичко. Сенторр и Аливос могат да се мусят колкото искат, но много добре знаят, че щом капитанът и половинката му се върнат на борда, ще изгубят гласуването. Фран ще гласува да останеш, а Кив ще гласува както Фран иска той да гласува — той ми се ухили насреща. — И разбира се, аз ще гласувам да останеш.

Усмивката му бе топла и приятелска, и дори нямах нищо против, че лицето му е посинено, а носът му е крив. Звучеше така, сякаш ще ме пази от останалите, затова се налагаше да се постарая да е на моя страна. Добре, знаех как да го постигна.

— Благодаря ти — казах и сложих ръка на едното му протегнато коляно. Потърках с палец плата и заключих погледа си с неговия. — Да ти изкажа ли благодарността си? Точно под тази маса? — Снижих гласа си, правейки го дрезгав, защото това бе ролята, която трябваше да играя, за да оцелея… на благодарната разгонена пленница.

Той застина и очите му се разшириха. Той се наведе към мен и очаквах, че ще ме прошепне нещо, но просто хвана ръката ми, махайки я от коляното си, преди да се изправи.

— Не за това става въпрос.

Гледах го изпълнена с любопитство. Откакто бях отвлечена от Земята, знаех какво искат всички тези извънземни от човешките жени, и то бе само едно.

— Винаги става въпрос за това.

Грамадният извънземен потърка лице с ръце и за момент изглеждаше толкова объркан, че ми идеше да започна да се смея истерично, тъй като излизаше, че никой от двама ни не знаеше какво да прави с другия.

— Тук си в безопасност — каза ми той.

— С теб — добавих. — Но не за да правим секс?

— Никакъв секс — той въздъхна дълбоко и започна да обикаля из стаята, докато опашката му се клати след него. Усмивката бе изчезнала от лицето му и той потъркваше основата на рогата си, все едно го болеше. — И не просто с мен. Тук си в безопасност с всички ни. Ако Али или Сенторр докоснат дори косъм от главата ти, ще серат през новата дупка, която ще направя на задниците им.

Ъх, хъх. Не повярвах наистина на това.

— Но не съм част от екипажа.

— Не, освен ако не искаш работа.

Светнах при тези негови думи. Можех да правя нещо, друго вместо да лежа по гръб или да използвам устата си, за да имам място на този кораб?

— Добре, дай ми работа.

— Наистина?

— Наистина.