Джийни Муун
Тази Коледа (6)

Глава пета

Какво? Къде, по дяволите, отиваше?

Не можеше да си тръгне — нямаше как да избегне ситуацията — бяха родители заедно и без значение какво си мислеше за него, нямаше да се остави да го разкара. Не и когато имаше дъщеря, за която да мисли.

Тя направи може би десет стъпки, когато той най-сетне си изкара главата от задника и тръгна след нея, настигайки я само с няколко крачки.

— Чакай. Спри. Не можеш просто да си тръгнеш.

Джейк сграбчи ръката й и я задържа. Усещането на меката й кожа срещу неговата му донесе много спомени, проблясъци на осъзнаване и топлина. За нещастие, докато той пътуваше по алеята на спомените, Бри се ядосваше. Откопчвайки ръката си, тя се завъртя към него. Очите й горяха. Жената, която го гледаше гневно, не беше момичето, което бе оставил преди всичките тези години. Беше бясна и той трябваше да внимава. В крайна сметка бе майка на детето му и трябваше да поддържа връзка с нея.

— Какво искаш да кажеш с това, че не мога да си тръгна? — тросна се тя. — Ти си тръгна, Джейк. Тръгна си и никога не погледна назад.

— Не е същото. Аз не знаех. Ако знаех…

Гадост.

— Ако знаеше, щеше да се върнеш? Това ли се опитваш да кажеш?

— Нямам това предвид, имам предвид… — Копаеше си все по-дълбока и по-дълбока дупка. Думите „ако знаех“ казваха всичко. Сега знаеше защо бе разстроена. Беше го хванала в крачка.

— И точно заради това не ти казах, Джейк. Не исках да те хващам в капан. Аз бях тук. Ти само трябваше да се върнеш. Бракът ти се провали и ти не се върна за мен.

— Мислех, че си продължила напред.

— Защо би си го помислил?

— Не знам. Не очаквах да ме чакаш.

— Но опита ли се изобщо да разбереш? Обади ли се, провери ли, отби ли се да кажеш: „Хей, тая мацка, за която се ожених, носи бебето на друг мъж. Липсвах ли ти?“.

— Хайде де…

— Какво? Какво? — Тя вървеше в кръг, юмруците й бяха стиснати, лицето й бе строго. Не само беше бясна, беше и наранена. Бри не плачеше, но сълзи изпълваха очите й. Емоцията беше сурова, бурна и Джейк си го заслужаваше.

— Не ти харесва фактът, че те чаках да се върнеш? Това ли е? — изкрещя тя. — Чаках и чаках. Знаех, че си сам и не се върна за мен. Всичко, което някога си казвал за това как се чувстваш, е било лъжа. Голяма, шибана лъжа.

— Не беше лъжа! Мислех всяка дума. — Така беше. Можеше да й каже, че я обича в същата тази минута и щеше да го мисли. Тя бе в душата му и никога не бе обичал някого, както обичаше Сабрина.

— Да? Аз казвам, че това са глупости, Джейк. И заради това не ти казах. Не съм от този тип момичета, които хващат мъжа в капан. Ти не ме искаше. Ако ме искаше, щеше да се върнеш за мен. Щеше да се върнеш!

Как да отговори той на това? Беше стоял настрани, предполагайки, че би било най-добре, ако я остави да продължи с живота си. Изобщо не се съмняваше, че тя трябваше да му каже за Чарли, но по някакъв начин тя се бе опитвала да бъде толкова благородна, колкото и той. Беше си тръгнал и се бе оженил за Сидни в опит да направи правилното нещо, а Бри не му беше казала, защото не искаше да го хване в капан. Можеха да продължават така до безкрай и да не стигнат до никъде. Джейк отпусна главата си назад и се загледа в небето за някакъв знак.

Мили боже, това трябваше да спре.

— Съжалявам. Не съм имал намерение да те нараня или да те накарам да ме намразиш…

— Не те мразя. — Гласът й бе мек, обиден. — Но не мога да бъда около теб, просто не мога.

— Бри, трябва да изгладим нещата. — Не знаеше дали това му твърдение се отнасяше за Чарли или за тях, или и двете. Имаше чувството, че има предвид и двете, макар да не вярваше, че тя ще му се довери отново. Защо да го прави? Знаеше, че в деня, в който й бе казал, че се връща при Сидни, бе разбил сърцето й. Неговото мило, красиво момиче, което винаги имаше добра дума, което носеше радост на всеки срещнат, се разпадаше пред него. Тя плака. Умолява го да не тръгва. Но той се беше изправил, вината го разкъсваше, и я остави в апартамента към къщата на родителите й. Това бе мястото, където за пръв път се бяха събрали, както и мястото, където той съсипа всичко. Убиваше го да чува риданията й, но въпреки това си беше тръгнал. Бе последвал съвета на Райън. Вярвайки на лъжата, че ако го намрази, тя ще има най-добрия шанс да продължи напред.

Разбира се, не би могла да продължи с неговото дете.

— Знам, че те нараних — каза той отново. — И винаги ще съжалявам, задето ти причиних болка. Но трябва да помислим за Чарли…

— Аз винаги мисля за Чарли — тросна се тя.

Той не можеше да победи. Стъпваше от една противопехотна мина на друга.

— Знам. Нека перифразирам. — „Защото искам да видиш, че ме е грижа.“ — Трябва да помислим как бих могъл да участвам в живота на Чарли. Трябва да й кажем какво се е случило.

Стояха близо до предната веранда на дома на семейство Джървейз. Беше толкова перфектно преобразена за празниците, че трябваше да е в някое списание. Сабрина се настани на най-горното стъпало на верандата, вече по-спокойна, но все още видимо разтърсена.

Нямаше лесен начин, по който да го включи в живота на Чарли. Той заложи на това, че Бри няма да увие шала си около врата му и да го удуши, и седна до нея на стъпалото, бедрото му се потъркваше в нейното. Дори и през дънките им, той можеше да усети топлината й. Винаги бе обичал топлината й.

Постояха мълчаливи за няколко минути. Той си играеше с якето си, а тя подръпваше боровия гирлянд, обвит около перилото на верандата, но не обмениха нито дума.

— По-добре ли си? — Той запази гласа си равен, надявайки се, че биха могли да намерят безопасна територия.

Тя кимна, но не проговори. Единственото, което той чуваше, бе някое и друго подсмъркване и мразеше, че й бе причинил болка, но това не променяше факта, че имаха да говорят за много неща. Беше прецакал нещата с нея, но и тя не беше без вина. И двамата трябваше да поемат отговорност за това, което щеше да се случи от тук нататък.

Той й хвърли поглед, профилът й се къпеше в светлината от къщата. Чертите й бяха, както винаги, нежни, деликатни. Големите й очи бяха оградени от най-дългите мигли, които някога бе виждал. Преди години Джейк бе научил, че очите на Сабрина издаваха всичко, което чувства. Когато вдигна поглед към него, той видя, че това все още беше така. Тя се чувстваше по същия начин като него… изгубена и безпомощна.

Първият му инстинкт беше да я вземе в обятията си и да я задържи, но имаше усещането, че тя няма да го приветства. Което беше твърде жалко. Винаги намираха спокойствие, когато бяха обвити един около друг.

— Някакви идеи за това как искаш да й кажеш? — Джейк реши, че трябва да пристъпи към действие, що се отнасяше до дъщеря им.

— Не е необходимо. Тя знае. Разбрала е.

— Какво? — Сякаш му бяха изкарали въздуха. — Наистина ли? Добре ли е?

— Пълна с въпроси. Ще има много въпроси.

Хлапето трябваше да има ума на майка си, щом от срещата им се бе досетила кой е.

— Не знам какво е станало, че да я накара да се досети.

— Не си ти. Е, ти си, но всъщност е заради нещо, което аз направих.

Тя си пое дълбоко дъх, отчаянието бе видимо по начина, по който раменете й се отпуснаха напред.

Никога не я бе виждал такава.

— Кажи ми, Бри.

Устната на Бри започна да трепери.

— Пазех някои неща. Неща, които ми беше дал, а тя ги е намерила. Не знаех до днес.

— О! — Той се зачуди кога ли щяха да спрат изненадите. — Запазила си…

— Фланелката ти. Тениска. Няколко снимки. Не знам защо.

Не трябваше да се радва, но дълбоко в него сърцето на Джейк застина, защото фактът, че Бри бе запазила тези лични вещи, му показваше, че не бе искала да го разкара от живота си. Бе запазила предмети, които бяха пряко свързани с него, и той щеше да го използва като мост. Дори в момента да бе мост само към детето му.

— Разбирам. Разкажи ми за нея.

Беше започнало да застудява и макар Джейк да беше имунизиран към това чисто и просто заради начина му на живот, Бри се уви по-плътно в палтото си, когато вятърът задуха от залива.

— Невероятна е. Умът й сече, борбена. — Гласът й отразяваше гордостта й от момиченцето им, а той вече мразеше това, че не я познаваше. — Не позволява ничие мнение да я отклони от целите й. — Тя направи пауза и сключи поглед с неговия. — Обича да играе хокей, Джейк, и много я тормозят за това, че е мъжкарана. Това ми къса сърцето, но тя не се отказва.

— Подиграват я? — Усети моментална връзка, защото и на него се подиграваха. Познаваше чувството от това да се отнасят с теб, сякаш нещо не ти е наред. — Това е такава глупост. Трябва да ти кажа, преди да знам… преди да знам, че е моя, когато я видях да си сваля каската и плитката изпадна, помислих си, че е най-готиното хлапе. Впечатляваща е.

Бри се ухили.

— Обича играта. За щастие не е наследила моите умения с кънките.

— Все още не можеш да се пързаляш? — попита той.

Тя поклати глава, а в ъгълчето на устата й усмивка се прокрадна.

— Не. Жалка съм.

Беше чувал за пълната неспособност на Бри да помръдне върху заледена повърхност, но тъй като си бе тръгнал, преди да застудее, така и не я беше виждал да опитва.

— Не обещах ли да те науча? Офертата важи. Винаги. — Още щом го каза, осъзна, че беше прекалил.

Предложението я накара да изпъне гръб. Ето я стената. Щеше да е корава. Да бъде близо до нея го караше да мисли за всичките изгубени години, а той не искаше да губи повече, но не знаеше дали нещата могат да бъдат оправени.

— Всичко е наред. — Гласът й одрезгавя. — Съмнявам се да имаш повече късмет от всички останали. Брат ми опита.

— Брат ти е скапан кънкьор, без да се обиждаш, но мога да правя кръгчета около него.

Ръцете й бяха здраво стиснати — този разговор беше безсмислен.

— Е, няма значение.

Настъпи още мълчание, но Джейк се радваше, че имаха напредък. Поне не се опитваше да го убие.

— Кога мога да я видя? — попита той. Това бе единственото, което трябваше да уредят в този момент. Всичко друго, за което искаше да говорят, щеше да се наложи да почака. Чарли беше приоритет.

Бри се замисли за секунда.

— Може ли да дойдеш пак утре? Трябва да работя сутринта, но ще се прибера към един. Ще печем.

Той се ухили. Скачаше в дълбокото. Утре. Щеше да види Чарли утре. Какво, по дяволите, щеше да прави с малко момиченце?

— Мога да съм тук. Къде работиш? — Знаеше, че не бе отишла в медицинското училище, Райън му бе казал поне това, но нищо друго.

— Физиотерапевт съм. Работя в ортопедична клиника в града.

— Физиотерорист, а? — Коментарът я накара да се изкиска. — Запознат съм с твоя вид. Рехабилитацията на рамото ми беше ад.

— Не съм изненадана. Нараняването ти е пословично с адската рехабилитация. — Още щом думите излязоха от устата й, тя застина.

— Знаеш за рамото ми?

— Следя нещата.

— Проверяваш ме? — Това беше хубаво. Това беше наистина хубаво. Да знае, че може наистина да я е грижа, бе като второ чудо. Но нямаше да я притиска. Не можеше. — Благодаря ти.

Тя кимна учтиво, а това бе всичко, за което можеше да се надява Джейк в този момент. Беше начало, а имайки предвид как цялата тази сцена можеше да се провали, Джейк беше облекчен.

Гледайки към небето, Бри се усмихна на лекия снежец, който започна да се сипе. Той покри косата и раменете й, а въздухът около нея заискри. Приличаше на ангел.

— Наистина е Коледа — прошепна тя.

Джейк не сваляше очи от нея. Бе виждал доста сняг, живеейки във великия, бял север, но Бри беше възхитителна гледка. Пламенна и красива, той повече от всичко искаше да оправи нещата между тях. Но имаше доста гняв и от двете страни и Джейк не знаеше дали бе възможно.

* * *

Бри вече дишаше малко по-лесно сега, когато нещата се бяха понаредили. Джейк щеше да дойде утре, можеше да прекара малко време с Чарли и можеше да започнат да планират отношенията си. Разбира се, към този момент Бри бе облекчена, че Джейк си тръгва. Той държеше ключовете си в ръка, а Бри не можеше да го накара да си тръгне достатъчно бързо. Мислеше си, че го бе преодоляла, или поне, че ще му бъде толкова ядосана, та присъствието му няма да й окаже влияние.

Грешеше и за двете.

Не само й бе повлиял, бе открила, че дори и ядосана, разговорът им вървеше лек и откровен, а сърцето я болеше от това колко много й бе липсвал. Всичко у Джейк, от гласа през лицето, та до тялото, я караше да реагира, но най-много от всичко й липсваше вродената му доброта. Нежността му.

„Трябваше да ми кажеш“ бе казал той. Да, трябваше.

Трябваше да продължи да си напомня, че Джейк Килън бе разбил сърцето й. Лошо. Не можеше да го допусне до себе си нито за секунда, но да го гледа как върви към колата си караше тялото й да тръпне. Със сигурност не беше трудна работа да го гледа човек. Бри се възхищаваше на начина, по който раменете му изпълваха анорака му и как дънките стояха на бедрата му, мощните мускули на задника и бедрата му се очертаваха през плата.

Бри не знаеше, че Джейд стои до нея на предната веранда, докато се изпусна шумно въздух.

— Боже, великолепен е.

Бри се ухили и въздъхна. Със сигурност беше.

— Да. Ще трябва да внимавам, когато е наоколо.

Той тъкмо щеше да се качи в пикапа си, когато входната врата се отвори със замах и Чарли се изстреля от къщата, надолу по стълбите и право към баща си.

— Чакай! — извика тя. — Не може да си тръгнеш още!

— О, не! — прошепна Бри, преди да слезе по стъпалата. Тъкмо щеше да се намеси, когато Джейк се обърна и застана на едно коляно, за да бъде по-близо до Чарли. Стоейки няколко крачки назад, тя гледаше как дъщеря й за пръв път се среща с баща си.

— Защо си тръгваш? — Гласът на Чарли се прекърши.

Джейк потърка ръката й, а после пое малката й длан в своята.

— Предположих, че си изморена от днешния ден, но ще се върна отново утре. Мислех си, че тогава може да направим нещо заедно.

— Добре. Просто исках да говоря с теб. Искам да кажа… Само… — Малкото им момиченце беше завладяно от толкова много неща, че едва говореше. — Обещаваш ли да се върнеш?

Джейк погледна към Бри, сините му очи разкриваха обичта, която беше изпитваше към детето си.

Той върна вниманието си обратно към Чарли и се усмихна.

— Може да се обзаложиш. Не бих пропуснал да прекарам време с теб за нищо на света.

Чарли не се поколеба и метна ръце около врата му. Отначало Джейк се сепна, не знаейки какво да прави. Но после направи онова, което му идваше отвътре, придърпвайки я по-близо и заравяйки лице в косата й. Двамата останаха притиснати един в друг и Бри, която все още бе няколко крачки назад, можеше да види, че да го държи далеч от детето му бе най-голямата грешка, която някога беше правила. Сърцето й плачеше за двама им. Боже, беше егоистка.

— Косата ти е мокра — каза той. — Ще се разболееш.

Чарли го пусна и се усмихна, след това бръкна в джоба си и извади малкия фотоалбум, който беше в кутията.

— Мама направи това за теб. Това са мои снимки като малка.

Той отново вдигна поглед, изненадан.

— Направила си това?

Сабрина сви рамене, неспособна да стори нищо друго, без да се пречупи.

— Надявам се да ти хареса.

Джейк се изправи и разкопча анорака си, пускайки го около малките рамене на Чарли.

— Пази ми го, става ли?

Тя го придърпа около себе си и се усмихна.

— Няма ли да ти е студено?

— Мне. Израснал съм с полярни мечки.

Очите на Чарли се разшириха.

— Наистина ли? Не са ли лоши?

— Само малко. — Той се засмя и я целуна по главата. — Ако майка ти е съгласна, бих искал да те заведа на мача на „Маринърс“ утре вечер. Един вид трябва да съм там и много бих искал да гледам играта с теб.

Уау! Казаното от Джейд по-рано си беше съвсем вярно — Джейк не си играеше. Имаше дъщеря и участваше изцяло — без колебание, без въпроси.

— Мамо, мога ли да отида?

Какво можеше да каже? Не бе виждала Джак от десет години, може би се беше променил. Може да бе неразумен и безотговорен. Но гледайки ги заедно, надеждата в очите им, не можеше да каже „не“. Джейк все още беше контузен, така че най-вероятно щяха да гледат от отделението на отбора. Щеше да бъде с нея през цялото време и щеше да бъде хубаво да се свържат покрай нещо, което и двамата обичаха. Почти ревнуваше, че няма да може да го види.

— Разбира се, че може да отидеш.

Ръцете на Чарли се стрелнаха нагоре победоносно.

— Юхууу! Благодаря, мамо!

Тя затанцува наоколо и хукна нагоре по стълбите към Джейд, дърдорейки й през цялото време.

Джейк се обърна към Бри и усмивката на лицето му казваше всичко.

— Благодаря, Бри. Щях да разбера, ако беше отказала. Искам да кажа, че наистина не я познавам все още.

— Толкова е щастлива. Виж я. — Чарли все още говореше на Джейд, после се обърна, изтича надолу по стълбите и прегърна Джейк през кръста, после и Бри получи същото.

— По кое време утре? — попита Чарли.

— Ще го обсъдя с майка ти. Става ли?

Чарли кимна и затанцува обратно към Джейд, която я прибра в къщата.

— Много ще й хареса да дойде на мача с теб.

— Надявам се. Знаеш, че може да дойдеш, ако искаш, ако не си сигурна да я пуснеш сама. — Това беше поканата, която чакаше.

Тримата заедно на мач? Тази мисъл я развълнува и ужаси. Беше толкова привлечена от него, но не знаеше дали някога отново ще може така изцяло да отдаде сърцето си на някого. От това привличането й към Джейк не намаляваше.

— Може би това трябва да го направите сами. Нямате нужда от мен там.

Нямаше отговор, поне не и вербален такъв. Изражението му се промени, преминавайки от разочарование към разбиране.

— Ако размислиш, само ми кажи. Ще бъда тук около два часа, става ли? Мачът е от пет.

— Добре. Чак до града ли ще караш тази вечер?

— Не, обадих се на приятел, който има къща в Бриджхемптън. Ще остана там. Всъщност мисля, че ще съм там поне няколко седмици.

— О, това е удобно. Сигурен ли си, че нямаш против да вземеш Чарли?

— Не, никак. Мисля, че си права. За нас ще бъде добре, нали разбираш?

Бри се зачуди как момиченцето й ще понесе тестостероновия тежък свят на професионалния хокей. Разбира се, баща й живееше в къщата, но той и брат й бяха незабележими, особено когато Кас, Джейд и Кара се появяха. Но беше време да отстъпи малко и да остави Джейк да вземе участие в отглеждането й. Не се съмняваше, че той ще се грижи добре за нея, вече беше очевидно, че госпожица Шарлот щеше да върти баща си на малкото си пръстче, ако вече не го правеше.

Джейк вдигна фотоалбума и Бри се взря в него. Покрай вълнението около утрешния мач, Бри беше забравила, че Чарли му го даде. И все пак той стоеше там, държеше го и се усмихваше.

— Направила си това за мен?

— Сложих снимки в него. Не го превръщай в нещо специално.

Разлиствайки го, Джейк прокара ръка по всяка от снимките, но се върна на една, на която Бри държеше новородената им дъщеря. Чарли бе може би на няколко часа, а Сабрина вече бе толкова влюбена в детето си, че болеше. Тя помнеше този момент сякаш беше вчера.

— Тази ми харесва най-много — каза той меко. — Ще ми се да те бях видял бременна.

— Изглеждах все едно имам плажна топка под блузата.

Той се засмя и Бри се усмихна, мислейки, че всеки момент от бременността й, чак до деня на раждането, бе чудо. След това раждането започна — най-ужасните тридесет часа в живота й, следвани от най-удивителния подарък, който някога бе получавала.

— Обзалагам се, че си била очарователна.

— Бях огромна. Когато най-накрая я родих, се радвах да си видя краката отново.

Джейк отгърна на други снимки, гледайки внимателно всяка от тях, усмихвайки се на едни и изглеждайки изпълнен с копнеж, докато оглеждаше други.

— Наистина най-много харесвам тази — каза отново той за онази с нея и новото й бебе. — Изглеждаш красива.

Човече, трябваше да сменят темата. Бри сграбчи албума и бързо разлисти страниците.

— Има някои страхотни снимки на Чарли от пътуването ни до Дисниленд. Беше само на четири, но много се забавлява.

— Сабрина. — Той обхвана бузата й и наклони главата й към своята. Очите му бяха наситено сини и щом приковаха нейните, вътрешностите на Бри се разтопиха. Но не само погледът му я превърна в каша, беше изражението на лицето му, което беше мило, нежно… начинът, по който я гледаше всеки път, след като правеха любов, когато Бри се чувстваше като най-обичания човек на света. — Благодаря ти за това — каза той, докато се навеждаше и я целуна по челото.

О, мале! О, боже! Всяко нервно окончание се възпламени, когато устните му докоснаха кожата й. Допирът бе всичко, което желаеше, и всичко, от което се ужасяваше. Беше й липсвал, беше плакала за него, но нямаше начин да му се отдаде отново.

Тя отстъпи назад, придърпвайки якето около себе си и скръсти ръце пред гърдите си.

— Трябва да влизам.

— Не трябваше да го правя. Съжалявам. Просто исках да ти покажа колко ценя това, което си направила.

— Не. — Вдигайки ръцете си в защита, тя направи още една крачка назад. Ако не се махнеше, щеше да му се нахвърли. — Не трябва да ми благодариш за нищо. Не ти казах за нея. Не ме превръщай в героиня, само защото съм ти запазила няколко снимки.

Тя на практика хукна към къщата.

— Ще се видим утре.

— Бри…

— Лека нощ! — Още щом затвори вратата, Сабрина притисна гръб към нея и се спусна на пода, придърпвайки крака до гърдите си. Главата й тупна на коленете и тя простена.

— Значи… — Джейд се облегна на масичката във фоайето. — Това мина добре. Той се държи страхотно с Чарли.

— О, боже мой! Никога повече не може да оставам насаме с него. — Това беше ясно. Ако я докоснеше, тя щеше да направи всичко, за което я помолеше. Не би трябвало да реагира така. Защо не го беше преодоляла?

— Защо не? — Сарказмът се лееше от думите й. — Нещата бяха… ъм… сърдечни.

Бри надникна над приятелката си над скръстените си ръце.

— Малко те мразя в момента. Знаеш го, нали?

Джейд приклекна и се приближи.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Няма нищо за казване.

— Такава лъжкиня си и при това калпава. Сега ми кажи истината.

Бри облегна глава назад върху вратата.

— Целуна ме по челото. Ако ме беше целунал истински, всичко щеше да стане както преди десет години.

Джейд се ухили и седна на пода до нея.

— Сваляч е, това е сигурно. Боже, тези очи. Позволено ли е очите да са толкова сини?

— Не е шега. Какво, по дяволите, не ми е наред?

— Може би нищо? Той е страхотен с Чарли и изглежда не е ядосан заради ситуацията.

— Да — каза Бри, разтривайки слепоочията си, докато, а после погледна обратно към Джейд. — Ами това? Трябва да е бесен, а не е. Мисля, че аз съм повече ядосана на себе си, отколкото той на мен.

— Може да е в шок. Все още има време да го направи. — Джейд се засмя, оттласна се от пода и протегна ръка, за да помогне на Сабрина да стане. — Хайде. Гладна ли си? Всички останали вече приключиха, но аз ще поседя с теб.

Бри поклати глава. Стомахът й бе така вързан на възел, че не би могла да хапне, дори и да искаше.

— Къде са всички?

— Чарли е горе с майка ти и се приготвя за лягане. Имаше голям ден. Ако си добре, ще се обадя до вкъщи да проверя как са всички, а после и аз ще се отправя към леглото с един от новите романи, които току-що изтеглих.

Бри прегърна силно приятелката си.

— Благодаря ти. За всичко.

— Няма за какво да ми благодариш. — Джейд я стисна още веднъж, преди да я пусне. — Знам, че би направила същото за мен. Но трябва да се обадиш на Кас, Кара и Елена. Пишеха ми непрекъснато.

— Искаш да те съжалявам ли? Ти им писа и ме изпорти!

Джейд стисна основата на носа си.

— Хубаво. Права си, аз бях. Аз ще се обадя.

— Кажи им, че ще им обясня всичко, когато дойдат тук утре. Обещавам.

Бри тръгна към задното стълбище и си пое дълбоко въздух, преди да се заизкачва. Положението с майка й нямаше да е лесно. Всичкият гняв, който таеше към Джейк, се основаваше на пламенната обич, която изпитваше към Бри, но имаше нужда от подкрепата на майка си, а не от разбеснели се емоции. Не. Гневът нямаше да промени нищо и нямаше да е добре за Чарли.

Бри трябваше да го запомни.

Тя наистина си го бе изкарала на Джейк. Сабрина рядко повишаваше глас, но с Джейк се бе изпуснала и той го бе изтърпял. Не й отвърна, а пое доста от вината върху себе си. Наистина не беше честно и в някакъв момент щеше да се наложи да говори с него за това, защото колкото и ядосана и наранена да бе, нямаше извинение за това, че бе държала Чарли далеч от него.

Виждайки ги заедно, виждайки колко много Чарли иска да познава баща си, Бри разбра каква голяма грешка бе допуснала. Беше отрезвяващо и единственото, което можеше да направи сега, бе да се увери, че ще имат на разположение всяка възможност, за да се опознаят.

Спирайки на най-горното стъпало, тя чу родителите си да си говорят в стаята им, така че тръгна в противоположната посока към нейната собствена. Набързо оправи дрехите си, нахлузвайки стара коледна пижама, и се отправи към стаята на Чарли.

Само една лампа светеше, когато Бри влезе, но разпръскваше мека, успокоителна светлина в пространството. Чарли беше легнала на една страна под завивките, заспала бързо. Бри се наведе да я целуне и забеляза, че Чарли още носеше анорака, който Джейк й бе дал.

Не можа да устои и легна до дъщеря си, притискайки се плътно към гърба й — с една ръка, преметната над спящото дете, а с другата стискайки възглавницата, Бри се удиви колко дълбоко спеше дъщеря й, но предвид всичко случило се през деня, имаше смисъл. Ударът в сърцето й дойде, когато Бри вдиша, тогава стана магията.

Джейк беше там. Всеки път, когато вдишаше, Бри осъзнаваше, че е загазила много повече, отколкото бе предполагала. Ароматът му бе навсякъде по якето, остър и чист, примесен с комбинация от соления въздух и снега навън. Това отключи спомени, за които не бе убедена, че е готова.

Спомени за него. Спомени за тях.

Но тези спомени не можеха да дават посока на решенията й. Беше я изоставил веднъж и можеше да го направи отново. Щеше да е тук за Чарли, но Бри нямаше да рискува да даде сърцето си отново на него или на някой друг. Любовта не бе в плановете й.

Целувайки красивото си момиченце по бузата, Бри стана от леглото и се зачуди дали ще успее да се стегне и да говори с родителите си сега или да изчака до сутринта.

Сутринта спечели. След като се изправи срещу Джейк за пръв път от десет години, Бри беше изтощена, а идеята на Джейд да пропълзи в леглото с любовен роман звучеше наистина добре. Но като всичко друго през този ден, това също нямаше да мине по план. Не… майка й беше в стаята й, чакайки я.

Тя и Чарли трябва да бяха събрали съдържанието от кутията със спомени и го бяха сложили върху леглото на Бри, защото точно там седеше майка й, докато разглеждаше снимките. Доказателство за връзка, за която майка й не знаеше нищо. Това нямаше да е забавно.

— Предполагам, че трябва да поговорим? — Бри се настани на леглото и придърпа краката си.

— Не мога да повярвам, че си се промъквала зад гърбовете ни.

— Съжалявам. Не знам какво повече да кажа.

— От това боли най-много. — Майка й вдигна поглед, а Бри никога в живота си не се бе чувствала толкова малка, както в този момент. Разочарованието бе изписано по лицето на майка й. — Сабрина, винаги съм ти вярвала и никога не си ми давала причина да не го правя. Никога не съм се заблуждавала. Предполагах, че ще имаш гаджета и ще правиш секс, но… не знам. Защо си била толкова потайна?

— Искаш ли да ти кажа всичко?

Майка й поклати глава. Бри се чувстваше ужасно, защото чувствата на майка й бяха така явно наранени.

— Не, не е задължително. Ще ми се да си мисля, че съм уважила личното ти пространство. Но защо не ни каза, че се срещаш с него?

Ето го въпросът за милион долара. Защо не го беше направила? Да, имаше голяма разлика във възрастта между нея и Джейк, но не беше незаконно. И със сигурност по скалата на опита имаше още по-голяма разлика. Джейк беше професионален атлет, видял е много, дори е бил сгоден за заможна млада жена, която срещнал в града. Сабрина, колкото и популярна да бе в училище, не беше излизала на срещи. Не бе разменила повече от няколко скромни целувки с едно момче през първата си година.

Не, Джейк беше напълно извън нейната лига — и тогава, и сега. Бри го знаеше и майка й също би го знаела. Сабрина го бе запазила в тайна, защото не искаше семейството и приятелите й да й кажат, че се е захванала с някой, който не е за нея. Не искаше родителите й да го накарат да си тръгне; не искаше брат й да откачи и не искаше приятелките й да я притискат за подробности всеки път, когато с Джейк се видеха.

Нещото, което майка й не разбираше, бе, че не беше казала на никого. И макар момичетата да разбраха за Джейк, когато Бри откри, че е бременна, те не просто бяха загубили дума от шок; също така бяха наранени и гневни. За щастие приятелките й го бяха превъзмогнали, но това караше Бри да се замисли. Как би се почувствала тя, ако Чарли скриеше нещо толкова важно? Щеше да е много разстроена.

— Съжалявам, че не ти казах за него — каза тя, слагайки глава на рамото на майка си. — Не трябваше да съм толкова потайна, но да не ми казваш, че нямаше да имаш против?

Майка й стисна устни и бавно поклати глава.

— Съвсем не. Вероятно щях да му кажа да те остави на мира, по дяволите, и да се намери друго място за живеене.

Бри се ухили. Майка й беше предсказуема, ако не друго.

— Предполагах, че ще кажеше нещо такова.

— Е, искам да кажа, хайде де, Бри, погледни всичко това. — Тя махна с ръка към всичко по леглото.

— Какво за него?

Вдигайки тениската от университета в Уисконсин, където беше учил Джейк, Сабрина я задържа близо до лицето си, чувствайки мекотата на износения плат и мечтаейки си все още да носеше аромата му, както анорака, с който си бе легнала Чарли. Беше носила тази тениска със седмици, след като той си бе тръгнал, само за да се чувства близо до него, да го задържи още малко.

Беше тъжно, наистина. Бе толкова млада и ако беше отишла при майка си, може би нямаше да остане с него. Може би щяха да прогонят Джейк от живота й. Обаче това би означавало Чарли да я няма, а нямаше начин някога да помисли красивото си момиченце за грешка. Никога.

Затова, макар Джейк несъмнено да й бе донесъл много сърдечна болка, той също така й бе дал най-голямата радост в живота й. Никога нямаше да съжалява за бебчето си.

Оставяйки тениската в скута си, Бри се протегна за снимките, а след това ги подаде на майка си.

— Предполагам, че вече си ги разгледала?

Мама кимна, но въпреки това извади няколко снимки от купчинката и отново ги разгледа, докато Бри оставяше спомените да я погълнат. Изглежда бе правила снимка всеки път, когато са били заедно. Колекцията обхващаше кратката им връзка в изненадващи детайли от разходките по плажа, през вечерите, до къмпинга, който си бяха направили онзи август в национален парк „Акадия“.

Това пътуване бе най-голямата лъжа, която някога бе изричала пред родителите си. Със сигурност не беше в Бостън с приятелка от колежа. Но не се усъмни в решението си. Имаше по нещо ново във всяка снимка, както и някои неща не се променяха.

И двамата с Джейк изглеждаха щастливи. Изглеждаха влюбени.

Защото бяха.

За щастие имаше кърпички на нощното й шкафче, защото сълзите, с които се бореше, напираха отмъстително. Подсмърчайки, тя избърса очите си, когато майка й се протегна и я потърка по гърба.

— Защо ме изостави? Боже. Имахме всичко.

— Имахте всичко, освен честност. Без това никоя връзка не може да издържи.

— Бяхме честни един с друг. — Сабрина си спомни разговорите им, дълги и интимни. Чувствайки се така, сякаш бяха в главата на другия, свързани от много повече от физическото привличане. Бри се нуждаеше от Джейк, колкото се нуждаеше от въздух.

Гледайки снимките от пътуването, тя си спомни как лежаха на одеяло и гледаха небето, толкова пълно със звезди, че изглеждаше почти бяло. Млечният път пресичаше дълбокия синьо-черен фон и Бри можеше да усети как самата тя се променя. Сякаш звездите й позволяваха да вярва, че може да има всичко. Вече не беше просто дъщеря, сестра, ученичка или приятелка. Бри се чувстваше жена.

Все още се чувстваше по същия начин, когато мислеше за него, затова си позволи да се потопи в спомена.

— Студено ли ти е? — бе попитал той. — Има още един суитчър, ако имаш нужда.

— Не, много си топъл, а аз винаги мога да придърпам тази страна на одеялото нагоре, ако стане нужда. — Накланяйки глава, тя вдигна поглед отново. — Не мога да повярвам колко много звезди виждам тук. Безкрайно е.

— Напомня ми за дома. През лятото баща ми ни водеше на едно от езерата, за да даде почивка на майка ми. Къмпингувахме няколко дни и винаги ме впечатляваше. — Тя помнеше как той обходи с пръст Млечния път. — Виждаш ли това? В северна Манитоба е дори още по-голямо. Понякога е изпълнено с цвят от северните сияния и все едно гледах огън и лед. Искам да те заведа там някой ден.

Целуна я леко, придърпвайки я толкова близо, че можеше да усети ударите на сърцето му.

— Искам да те запозная с родителите си — прошепна той. — И с брат ми и сестра ми.

— Наистина ли?

— Обикновено идват през първия месец от сезона.

Да се запознае с родителите му. Той искаше това?

— Би ми харесало.

Той се надигна на една ръка и се извиси над нея. Можеше да види лицето му на светлината от звездите, синьото сияние се отразяваше в ъглите и извивките на челото, бузите и челюстта му.

— Искам да се запозная с родителите ти.

— Познаваш родителите ми. Живееш в къщата.

Приближи лицето си до нейното и я целуна по устните.

— Искам да се запозная с тях като твое гадже. Не искам да съм хокеистът, който живее в апартамента за гости. Разбираш ли ме?

Сабрина се протегна и обхвана с длан бузата му. Имаше леко набола брада, нищо прекалено грубо, но не приличаше на никое от момчетата, с които някога бе излизала. Джейк беше мъж. Мъж, който не се боеше да й каже какво иска и вероятно какво тя има нужда да чуе.

— Разбирам.

— Не съм убеден. — Той се наведе и я целуна отново. — Обичам те, Сабрина. Обичам те с цялата си същност. Но трябва да кажеш на родителите си за нас.

Сърцето й така се изпълни с радост, че Бри си помисли, че може да се удави в нея. Той я обичаше. Но това, което искаше от нея, можеше да причини толкова много проблеми. Родителите й бяха невероятни хора, но бяха покровителствено настроени.

— Тревожа се как ще реагират.

— Разбирам го. Но е време да бъдеш смела. — Той я целуна отново. И отново. — Обичат те, а единственият начин да им покажа, че и аз те обичам, е да им кажеш.

Бри помнеше как го придърпва и го задържа толкова близо до себе си, че едва може да диша. Джейк бе този, който се раздвижи и я целуна с пламенност, която я погълна. И там, под звездите, на това магическо място, Джейк бе правил любов с нея.

Когато се бяха върнали в Холи Пойнт, Бри си бе обещала, че ще говори със семейството си, но така и не бе събрала куража да им каже. И в края на краищата, вероятно бе за добро.

— Изгубена си в мислите си, момичето ми. — Гласът на майка й, както винаги, я върна обратно на земята.

— Знам, че ви разочаровах, мамо. Знам, че очаквахте повече от мен.

— Така ли си мислиш?

Бри кимна, чувствайки се повече като малко момиче, отколкото й се бе случвало от години.

— О, Сабрина. Онова, от което боли, е, че не ни имаше достатъчно доверие, за да ни кажеш за Джейк. Това е всичко. С изключение на това, двамата с баща ти много се гордеем с теб.

Това бе трудно за вярване. Тяхната отличничка, която щеше да учи медицина, се оказа бременна от момче, с което се виждаше от няма и три месеца, който след това я заряза. Бри трябваше да завърши образованието си близо до дома, трябваше да си смени специалността, и с изключение на едната година, в която бе живяла в колежа, Бри нямаше свое място.

Двете с Чарли обичаха да живеят с родителите й, а тя работеше наистина здраво, за да бъде майка и да гради кариерата си, но нямаше личен живот.

— Сега кой лъже, мамо?

— Не, това е истината. Сега е твой ред. Разкажи ми за Джейк.

Майка й искаше истината? Гадост. Истината бе единственото нещо, което напълно ужасяваше Сабрина. Как можеше да каже на майка си за мъжа, който общо взето бе откраднал сърцето й в минутата, в която влезе в живота й? Без значение какво правеше или колко се опитваше, Джейк я бе пленил и в един момент тя ценеше силната любов, която все още изпитваше към него, а в следващия се срамуваше, че не може да се освободи от него.

— Какво искаш да знаеш? Утре ще изведе Чарли.

— Знам това. От тук насетне ще бъде част от живота на Чарли. Това е ясно. Въпросът е искаш ли го в твоя живот?

Бри преглътна с усилие и грабна още една кърпичка, духайки шумно носа си. Нямаше лесен начин да каже онова, което искаше да каже, главно защото трябваше да признае истината пред себе си. Вече нямаше да се прави на силна. Без повече криене.

Поглеждайки в топлите кафяви очи на майка си, Бри каза:

— Би ми се искало да ти дам някакъв отговор, но съм толкова изплашена. Мислех, че съм го преодоляла, но когато е наоколо, сърцето ме боли, мамо. Искам го в живота си. Не мисля, че това някога ще се промени, но какво ще стане, ако си тръгне отново? Забрави за това. Ами ако не ме иска изобщо?

— Тогава ще продължиш напред, знаейки, че също като всичко друго в живота ти, си дала най-доброто от себе си. — Майка й протегна ръце и Бри се намести в обятията й, потапяйки се в топлината, сякаш щеше да я спаси.

— О, мамо. Толкова ми липсваше. Мислех, че може да умра, когато си замина. Не знам дали мога да рискувам и да мина отново през това.

Майка й отново я прегърна, този път по-силно.

— Знам, че се правеше на силна, Сабрина, но не се отказвай от това да обичаш, скъпа моя. Това би била истинска трагедия. Голямото ти сърце е онова, което те прави толкова специална.