Джийни Муун
Тази Коледа (4)

Глава трета

Пътят към дома беше дълъг и тих. Бри знаеше, че Джейд има стотици въпроси, а Чарли се бе унесла на задната седалка, но макар и заспала, тя и Джейд нямаше да рискуват да говорят.

Щом стигнеха до Холи Пойнт, щеше да се наложи да съобщи новината на майка си и на дъщеря си. Да, нямаше да бъде забавна вечер. Никак даже.

Бри никога не бе мислила, че този ден ще дойде. Джейк бе изчезнал от радара й преди десет години и тя не очакваше някога да го види отново. Стоеше скрита, в безопасност в малкото си градче, мечтата й да стане хирург бе оставена настрана, за да отгледа детето си. Но въпреки всички предизвикателства, тя все пак бе успяла да завърши за треньор на спортисти и докторантура по физиотерапия, специализирайки в лечение и рехабилитация на наранявания на горни крайници при атлети.

Беше си изградила и сериозна репутация. Лекуваше играчи от големия щатски университет, който беше на тридесет минути разстояние, а няколко професионални отбора бяха питали дали могат да изпратят играчите си при нея за рехабилитация. Беше вълнуващо и й помагаше да се чувства така, сякаш не бе направила компромис с всичко.

Беше много дълъг ден за всички им. Най-накрая, пристигайки у дома, Чарли се повлече по предните стълби, изтощена, но щастлива от деня, а Бри трябваше да е капнала от пазаруването. Но къщата не позволяваше негативизъм и без значение от случилото се, Бри обичаше чувството на сигурност, което изпитваше, когато минеше през вратата.

Домът на семейство Джървейз бе построен преди повече от половин век, когато семейството на баща й напуснало Бруклин заради провинциалната източна част на окръг Съфолк, на южния бряг на Лонг Айлънд. С неочаквано наследство дядо й купил парцел от два акра близо до водата, построил къща и разраснал строителния си бизнес. Човекът бил обучен архитект, но обичал процеса по издигането на сграда, така че, доколкото зависело от него, Попи изкарвал парите си със собствените си ръце. Самата къща се бе разраснала през годините и нейните сиви, обветрени, разклатени, големи кедрови прозорци и извита веранда символизираха крайбрежния живот. Майка й и баща й очевидно са били заети да украсяват външната част на къщата, докато тя обикаляше разпродажбите с Джейд и Кас. Когато Бри паркира, венци висяха на вратите, борови гирлянди бяха опънати по перилата на верандата и лампички примигваха навсякъде из двора. Беше приказно място и с внезапния порив на студен въздух, идващ от север, и с прогнозата за снежни виелици тази нощ, действително беше като Коледа.

Бри си беше мислила да си купи собствена къща, но родителите й обичаха Чарли да е наблизо, а да живеят с тях изпълваше животите им. Освен това даваше на Чарли по-стабилен семеен живот, който можеха да й осигурят повече от двама души. Чарли имаше нормална семейна вечеря всяка вечер, дори ако Бри трябваше да работи, защото родителите й бяха там. Извън сезона Райън идваше поне веднъж седмично.

Мама и татко й оказаха подкрепа, когато им каза, че е бременна. Бяха ли разстроени? Разбира се, но не настояха, когато отказа да им каже кой бе бащата на детето й. Не, Енца и Едуин Джървейз просто я бяха оставили да се справи със затруднението си, давайки й подкрепа и обичайки я колкото можеха. Беше всичко, което Сабрина можеше да поиска.

Но преди няколко години майка й бе открила истината и Бри не знаеше дали бе казала на баща й. Това, което знаеше бе, че майка й щеше да засипе Джейк с адски огън, ако го видеше отново.

Бри и Джейд отидоха в кухнята, докато баща й се качи горе с внучка си, за да чуе как бе минал денят й и да окачи екипа й да съхне в една от допълнителните бани. Майка й се въртеше наоколо, събирайки съставки за маратона по печене на курабийки, който щеше да се състои утре.

— Та, как беше тренировката? — Майка й продължаваше да се движи хаотично из кухнята, бършейки плота, който вече беше безупречен, и отваряйки и затваряйки случайни шкафове и чекмеджета. Когато Бри най-накрая улови погледа на майка си, можеше да види, че тя искаше да изкопчи информация. Информация, която вече имаше.

— Райън обади ли се, мамо?

Когато лицето на майка й стана сериозно, Бри получи отговора. Разбира се, че се беше обадил. Вероятно бе искал разрешение да убие Джейк, но бе по-вероятно Винченца Бруно Джървейз да се обади на някой отдавна забравен роднина с „връзки“, който да даде на Джейк наказанието, което тя винаги си беше мислила, че е заслужил.

— Брат ти се тревожи за теб. Аз се тревожа за теб. Как е Чарли?

— Мисля, че подозира. Трябва да говоря с нея. Повече не може да крием.

— Ще ми се да беше стоял далеч — избъбри майка й. — Отворихме дома си за него и той предаде доверието ни.

— Е, трябват двама, знаеш го.

— Беше толкова млада и невинна, Сабрина. Трябваше да те остави намира.

Имаше много истина в казаното от майка й, бе била млада и невинна що се отнася до момчетата. Никога не бе имало някой преди Джейк и само по някоя среща тук-там след него.

Бри не мислеше, че ще има някой друг отново.

Онова, което майка й не знаеше, бе, че нейната сладка, невинна Сабрина бе направила първата крачка.

Странно беше как се бе развила връзката й с Джейк. Бяха станали много близки приятели, след като той скъса с годеницата си, понякога седяха на края на доковете, говорейки с часове за всичко и за нищо. Беше по време на един от тези късни разговори, когато и двамата бяха изморени, но изглежда не искаха да се оставят един друг, когато Сабрина се наведе и го целуна.

Не знаеше защо го направи, освен че го искаше. Седейки близо до него нощ след нощ, слушайки дълбокия му глас, усещайки топлината на тялото му, не можеше да се сети някога да бе искала нещо повече от тази целувка. Имайки предвид начина, по който бе отговорил Джейк, той го искаше също колкото и тя.

Тя затвори очи и си спомни онази нощ сякаш беше вчера. Беше през август и нощите вече бяха започнали да захладняват. Бри, от бързане да го види, бе отишла на доковете, облечена с клин и потник. Джейк, от друга страна, имаше риза върху тениската. Когато бризът бе задухал откъм залива, тя потрепери и той бе свалил ризата си и я бе увил около нея.

Бри помнеше как ризата я бе погълнала. Той беше толкова едър, а тя беше петдесет килограма с мокри дрехи, ако имаше и толкова. Но онова, което наистина я беше привлякло, бе ароматът. Беше топъл и мускусен. Чист. И се беше стрелнал право към главата й, сърцето й и усилил топлината, излъчваща се в корема й.

Засилил бе желанието, нуждата, и преди той да успее да я спре, Бри се бе протегнала и прокарала устни по неговите. Наистина не беше нищо, съвсем мъничка целувка, но подпали нещо у него и за секунди Джейк я бе придърпал в скута си и я бе обгърнал с ръце.

Беше я целунал отново и отново, сгушвайки се във врата й, разтваряйки устните й и държейки я толкова близо, че Бри можеше да усети всичко. Ръцете му бяха големи и загрубели, но, о, толкова нежни, когато пръстите му се бяха проврели през косата й, галили бузите й и докосвали кожата на кръста й. Никога в живота си Сабрина нямаше да забрави какво бе усетила, как я бе накарал да се почувства красива и смела. Помнеше как Джейк си бе поел накъсано въздух, когато се бе отдръпнал и огледал лицето й.

Това бе началото. Бе прогорено в паметта й. Гравирано в сърцето й. Три месеца и половина по-късно, той бе дошъл от града, за да й съобщи новината, че Сидни е бременна и той ще да се ожени за нея. Обявлението му я съсипа.

Това бе последният път, в който го видя, до днес.

— Сабрина? — Ръката на майка й се отпусна върху рамото й и изкара Бри от транса. — Изглеждаш на милион километри разстояние.

— Не, просто съм изгубена сред годините, мамо.

— Не му се поддавай отново. Не си заслужава. Никога не си е заслужавал.

Джейд си бе сипала чаша кафе и се подпря на плота, обмисляйки и попивайки всичко, което се казваше около нея. Както винаги, тя предложи трезвата си преценка на ситуацията.

— Лельо Енца, можеш да казваш колкото си искаш, че Джейк трябва да стои настрани, но видях как я гледаше днес и колкото и да съм сигурна, че беше ядосан, той е пътник, що се отнася до Сабрина.

— Джейд, наистина ли? Винаги си била толкова разумна. Не започвай да сипеш романтични глупости.

— Джейд, трябва да се съглася с мама за това. Не му придавай прекалено голямо значение.

— Е, може и да съм разумна, но не съм сляпа. Няма съмнение за онова, което стана между двама ви на пързалката.

Свличайки се на стол до кухненската маса, Бри отпусна глава върху ръцете си.

— Нищо не е станало между нас.

— О, хайде де — изпротестира Джейд. — Огънят на практика разтопи леда.

Бри сключи ръце зад главата си.

— Не мога да му позволя да се доближи до мен отново. Достатъчно е, че трябва да се разправям с него заради Чарли, но не мога да мисля за нищо друго. Особено за нещо романтично.

— Не знам да имаш особен избор — каза Джейд, плъзвайки се на кухненския стол до този на Бри. — Чувствата между вас двамата са още там. Знам, че не искаш да чувстваш нищо към него, но ти вече си в играта, Сабрина, трябва да я играеш.

* * *

Шарлот Джървейз стоеше пред огледалото в банята, сплитайки гъстата си тъмна коса. Докато работеше с различните дялове, Чарли се чудеше защо винаги я мислеха за момче. Не мислеше, че прилича на момче, приличаше на майка си, а майка й беше красива. Но всеки ден се гледаше и се чудеше какво щяха да кажат следващия път злобните момичета в училище.

Завърза края на плитката си с ластик и се замисли за тренировката. Беше страхотен ден. Спечели четири състезания по умения и наградата за най-бърз кънкьор. А освен това там беше и Джейк Килън. Джейк Килън.

Мъжът, когото искаше да срещне цял живот. Баща й. Онзи, когото си пожелаваше за всяка Коледа. Онзи, за когото беше плакала. Той беше на тренировката днес и, базирайки се на реакцията му, беше очевидно, че никога не бе знаел за съществуването й.

Мама не му беше казала.

Но и на Чарли не бяха казали нищо. Ако не беше открила кутията в дрешника на мама миналата година, нямаше да успее да открие истината за това, че Джейк Килън е нейният баща, когато го срещна днес.

Дядо беше по-надолу по коридора, простирайки екипа й, и умът на Чарли препусна. Дали имаше още баби и дядовци? Чичовци и лели? Братовчеди?

Чарли винаги внимаваше да пази кутията скрита, страхувайки се, че ще й бъде отнета, но сега не й пукаше дали някой ще разбере, че беше взела нещата на мама. Чарли отиде до дрешника и я извади, вадейки съдържанието от кутията и оставяйки всичко едно по едно върху леглото си.

Когато откри кутията за пръв път, не знаеше какво значи всичко това. Имаше хокейна блуза и тениска. Няколко снимки и тетрадка, в която мама беше писала разни неща. Имаше фотоалбум с надпис „Малкото момиченце на татко“ на корицата и беше пълен със снимки на Чарли, докато е растяла.

Имаше книга със спомени, в която пишеше всичко, което беше правила, откакто се бе родила. Мама имаше още една такава в стаята си.

След това днес на пързалката всичко си дойде на мястото, когато Чарли се запозна с Джейк Килън. Неговите снимки бяха в кутията. Името му беше върху блузата. И на Чарли не й отне дълго, за да се досети, че той беше баща й.

Но сега не знаеше какво ще се случи. Чудеше се дали ще дойде да я види; чудеше се какво би направила майка й.

— Чарли? — На вратата на спалнята се почука. — Миличка, дали…

Вратата се отвори, преди Чарли да успее да каже нещо. И макар че си мислеше, че не й пука дали майка й ще разбере, че кутията е в нея, не беше така.

— О, добре, облечена си. Нона направи… — Мама си пое рязко въздух, когато видя всичко на леглото.

Двете се взираха в съдържанието на онова, което Чарли наричаше „кутията на татко“, но Чарли не погледна към майка си. Не можеше.

— Откъде взе това? — Гласът на мама се пречупи малко, сякаш щеше да заплаче.

— Намерих я в дрешника ти.

— Виждам. — Най-накрая Чарли вдигна поглед и видя как майка й премигва, за да прогони сълзите. Не плачеше, но се стараеше да не го направи. Мама седна на леглото до кутията, и вместо да се развика, тя се протегна. Чарли се примъкна в обятията на майка си и положи глава на рамото й. — Трябваше да ми кажеш нещо в минутата, в която видя това.

— Тогава не знаех какво е. — Тя подсмръкна, избърса очи. — Не бях сигурна до днес.

— Защо я взе тогава?

— Не знам. Предполагам, че съм се надявала да е на баща ми. Имаш фотоалбум и тетрадка с изрезки… Имам предвид. Предполагам, че знаех, но не бях наистина сигурна. Сърдиш ли се?

— Взела си нещо, което не е твое и знаеш, че не е трябвало да го правиш. Така че, да, раздразнена съм. — Мама се пресегна и нежно подръпна косата й, така че Чарли да знае, че не е загазила, но няма да й се размине лесно. — Трябваше да ми кажеш нещо.

Чарли кимна, но не беше единствената, която пазеше нещо в тайна. Тази на мама беше много по-голяма.

— Ти също трябваше да ми кажеш нещо.

Шокът, който се разпростря по лицето на майка й, накара Чарли да се зачуди дали това беше моментът, в който щяха да я накажат. Беше направила доста неща погрешно, включително да вземе нещо, което не й принадлежеше, а сега се държеше грубо с мама.

— Съжалявам — промърмори.

— Може да си укротиш поведението, но имаш право да го кажеш. Трябваше да кажа нещо. Не трябваше да те оставям да го откриеш сама. Това не беше правилно.

— Баща ми. Ъм… Джейк. Той изглеждаше наистина изненадан.

Мама отметна косата си.

— Беше изненадан. Ти не си единствената, с която трябваше да поговоря.

— О! Ъъъ… — Тя изви пръсти. — Той сърдит ли е?

— Много вероятно.

Чарли прехапа устна, когато я усети, че започва да трепери.

— Значи няма да се срещна с него или нещо такова.

Мама се обърна към нея и я изгледа объркано.

— Разбира се, че ще го направиш. Защо го казваш?

— Не знам. Защото ми е сърдит.

— О, не, не, не. — Мама я придърпа по-близо. — Той не се сърди на теб. Ядосан е на мен, защото не съм му казала. Не на теб. Лично аз мисля, че двамата ще си допаднете.

— Наистина? — Това изненада Чарли.

— Да. Ще бъде доста неловко, но не се тревожи за това — хокеят ви свързва.

Можеше само да кимне. Не знаеше колко много Коледи бе мечтала да срещне баща си и тази година се бе случило. Наистина се бе случило.

— Хайде да ти дадем малко вечеря. Нона е направила лазаня… — Мама я сръчка отстрани. — Любимата ти.

Чарли се усмихна.

— Добре. — Но никоя от тях ни помръдна. — Мамо, мислиш ли, че той ще дойде с мен на танците баща-дъщеря?

— Предполагам, че трябва да го попиташ. — Мама не звучеше особено убедена за тази идея. Може би Чарли не трябваше да го прави. Той вероятно нямаше да иска.

— Вероятно е зает. — Чарли не знаеше дали би се осмелила да попита. Танците баща-дъщеря бяха голяма работа сред момичетата в четвърти и пети клас. Всички се издокарваха и наставаше голямо суетене по декемврийските празници. Дядо щеше да я заведе тази година, но сега тя се надяваше, че Джейк Килън би поискал.

— Както казах, мисля, че трябва да го попиташ. Ще видя дали чичо Райън може да се свърже с него, за да може да се видите.

— Нямаш ли му телефонния номер?

— Вече не. Не и от дълго време.

Майка й най-накрая се изправи и Чарли можеше да види, че не й казваше всичко. Майка й винаги бе толкова весела и забавна, но сега беше разстроена.

Чувствайки се зле, Чарли пристъпи напред и обви ръце около кръста на майка си.

— Съжалявам, че взех кутията.

Мама я прегърна здраво.

— Всичко е наред. Повечето от това, което е вътре, трябва да е твое така или иначе. Или на баща ти. Направих книгите за него.

— Наистина искам да се срещна с него… знаеш, като мой баща. — Чарли никога не бе била по-сигурна за нещо в живота си.

Мама кимна.

— Ще видя какво мога да направя.