Джийни Муун
Тази Коледа (3)

Глава втора

На Сабрина Джървейз не й беше лесно. Да се откаже от мечтата си или поне да я измени, за да може да отгледа дъщеря си, това бе тест за нея на всяка крачка. И въпреки това нищо не я беше подготвило за Джейк. Нищо. Но ето го него. Голям. Заплашителен. И очевидно навързваше нещата.

— Леле. Чакай. Това не е ли… — Думите на добрата й приятелка Джейд увиснаха във въздуха, когато Сабрина прегърна Чарли и се взря в очите на мъжа, когото не беше мислила, че ще види отново.

— Джейк… — Бри преглътна. — О, боже!

— Той помага с групата. — Чарли извърна лице нагоре и Бри отмести потен кичур коса от челото й. — Той познава чичо Райън.

— Да, така е.

Бри погледна отново към Джейк и видя, че той все още я зяпаше. Не беше помръднал и на сантиметър. Нещо трепна ниско в корема й, докато сърцето й… сърцето едва не изскочи от гърдите й. Чувства, които бе погребала отдавна, преминаха през нея, изпълвайки Бри от главата до петите с тъга, съжаление и онова толкова познато желание, което усещаше всеки път, когато Джейк бе наблизо. Как бе възможно да изглежда по-добре от последния път, когато го бе видяла?

Но беше. Беше по-едър, по-як — този Джейк беше истински мъж. Десетте години го бяха направили по-широкоплещест, силен… и, да, по-готин. Очите му все още пламтяха в яркосиньо и косата му беше по-къса, малко по-тъмна. Но тя можеше да види страстта в погледа му, движещата му сила, а стягането на челюстта му разкриваше гнева му.

Това бе най-ужасният кошмар на Сабрина. Начинът, по който я гледаше, а после гледаше към Чарли, показваше, че той знае. Знаеше, че е негова дъщеря, и Сабрина я чакаха големи обяснения. Обръщайки се към Джейд, чиято уста все още висеше отворена, Бри се нуждаеше от помощ, и то бързо.

— Може ли да помогнеш на Чарли да се преоблече?

— Предполагам? — Горката Джейд. Тя самата минаваше през голяма промяна в живота си; последното, което очакваше, когато реши да остане още няколко дни след Деня на благодарността, бе драмата на Бри. А щеше да има драма. — Не знам как да разкопчая всичките неща, които носи.

— Тя знае как. — Бри прегърна Чарли. — Леля Джейд ще те заведе да се преоблечеш, миличка. Става ли?

Чарли повдигна вежда скептично, защото, ако не друго, дъщеря й беше умна.

— Защо?

— Ще ти обясня друг път. — В този момент видя как Джейк се пързаля към тях. По дяволите. Това нямаше да се случи тук. Не можеше. — Заведи я сега — прошепна тя на Джейд, която също видя задаващия се Джейк.

Обвивайки ръка около Чарли, Джейд я избута надолу по тунела към съблекалните. Очите на Бри останаха приковани върху дъщеря й, чието лице бе изпълнено с въпроси, а беше сигурна, че Чарли не бе единствената. Когато се изгубиха от поглед, Бри се обърна отново към леда и застана лице в лице с мъжа, който бе променил живота й.

Мили боже! Беше по-скоро лице в корем, защото с кънките Джейк беше почти два метра. Бри беше само метър и половина.

— Двамата с теб трябва да си поговорим — изръмжа той.

После, преди тя да успее да отговори, той си тръгна, вървейки в тъмното до съблекалните, оставяйки я да си мисли за начина, по който това щеше да преобърне с главата надолу живота й и по-важното — този на Чарли.

Очите й бяха все още фокусирани върху тунела, на мястото, на което беше Джейк, чудейки се какво щеше да направи той.

— Искаш ли да ми кажеш за какво беше всичко това? — Бри се обърна и погледна в очите на брат си. — Килън изглеждаше така, сякаш е видял призрак. Кажи ми какво ти каза.

— Не. — Сега нямаше да каже нищо. Бри бе пазила в тайна самоличността на бащата на Чарли в продължение на десет години. С изключение на Джейд и момичетата, които бяха с нея на онзи Ден на благодарността, който бе сякаш преди цял един живот, единственият друг, който знаеше, бе майка й. Последното, от което имаше нужда, бе брат й да се наежи. И още повече, беше последното, от което Чарли имаше нужда.

— Няма да ми кажеш?

— Какво да ти кажа?

— Защо не трябва да убия този кучи син за това, че остави малката ми сестричка бременна?

Дотук с тайната. Разкритието падна помежду им като голяма тежест. Огромна и неподвижна, Бри нямаше начин да заобиколи тежестта, особено след като Райън вече знаеше.

— Не искам да правиш нищо. — Думите заседнаха в гърлото й, когато емоциите бликнаха на повърхността. Джейк. Джейк се беше завърнал и знаеше за Чарли, и вече нищо нямаше да бъде лесно. Бри бе успяла да махне толкова неща от главата си, откакто си беше тръгнал. Това бе единственият начин да оцелее.

Изненадващо, брат й направи крачка напред и се протегна. Тя не се поколеба, пристъпи в обятията му и остави момчето, което я бе подигравало, да се превърне в мъжа, който не само би я успокоил, но и би сритал задника на човека, който я бе разплакал — ако тя имаше нужда от това. Ръката на Райън я потупа успокоително по гърба.

— Наистина искам да го убия.

— Знам, но не можеш. Той трябва да се срещне с Чарли.

— Как мислиш, че ще го приеме тя?

Държейки се за якето на Райън, Бри отново зарови лице.

— Нямам представа. Мисля, че ще ме намрази. Много. — Джейк беше едно, но истинският тест щеше да бъде да се справи с десетгодишната си дъщеря.

— Не мисля, че ще те намрази, може би него, но не теб.

— Не, аз ще съм, Рай. — Тя вдигна поглед. — Никога не му казах.

Той беше мълчалив. Големият й брат изглеждаше като опасен, опасен мъж, но всъщност беше котенце.

— По дяволите. Защо?

Тя сви рамене.

— Не исках да бъда наранена отново. Той ме остави, за да се върне обратно при Сидни и какво щеше да стане, ако наистина не ме искаше.

— Знаеш, че е разведен. Върна се при Сидни, но се разделиха две години по-късно. Детето, което носеше, не беше негово.

Бри знаеше историята. Знаеше всичко за развода му и детето от някакъв друг мъж. Всичко, за което можеше да мисли, бе, че той не се беше върнал при нея. Беше си тръгнал, за да се опита да направи правилното нещо, това тя го разбираше, но не се беше върнал, когато беше свободен.

И това бе провокирало решението й. Не можеше да иска мъж, който не я искаше. Който не се беше върнал. Джейк щеше да направи „правилното“ нещо и да й предложи брак, но тя не искаше да го хваща в капан. Не. Ако Джейк я искаше, щеше сам да го направи.

— По-добре да взема Чарли — прошепна тя.

— Може ли поне да го наритам?

— Не, и това не може.

Райън отстъпи назад, а Сабрина видя в очите му, че невероятният й голям брат бе изгубен. Той винаги знаеше какво да направи и как да действа, но не и този път.

— Утре ще мина през къщата. Още ли печете?

— Можеш да се обзаложиш. Ще ти заделя малко бисквитки. — Бри знаеше, че подобните на гофрети бисквитки му бяха любимите.

Райън я целуна по главата и после се върна към тълпата деца, които чакаха за автографи. Бри, от друга страна, се обърна към съблекалните и малкото си момиченце, чийто живот го очакваха големи промени.

* * *

Джейк преглътна с усилие, когато затръшна вратата на съблекалнята, опитвайки се да осмисли видяното току-що. Това неговата дъщеря ли беше? Сабрина беше ли родила, без да му каже? Негово дете?

В главата му плуваха мисли и образи и сърцето му се забързваше само при мисълта за Сабрина. Притискайки длани към очите си, той я видя по хиляди различни начини. Някои образи бяха отпреди няколко секунди; други бяха прогорени в паметта му от десет години.

— Мамка му! — каза той на никой конкретно. Стаята беше празна и той седна на пейката пред шкафчето си. — Мамка му! — прошепна отново. Беше приел загубата на Сабрина, защото я беше оставил, за да се ожени за Сидни и да се погрижи за детето, което тя твърдеше, че е негово.

Дете, което, както се оказа, не беше от него.

Сидни беше излъгала, а той бе принуден да се изправи пред най-голямата грешка в живота си.

И ако загубата на Бри не беше достатъчна, ако вселената не го беше прецакала достатъчно с това решение, днес той научи, че имаше малко момиченце без баща, за което никога не бе знаел.

Изправяйки се, той закрачи из стаята, движейки се без конкретна цел и потискайки порива да стигне до истинско насилие. Как се беше случило това? Как беше прецакал всичко толкова много? С нарастващо в гърдите му напрежение, той изрева, преди да изрита малка масичка в центъра на стаята, на която бяха наредени лепенки и бутилки вода, запращайки всичко във въздуха.

Приклекна в средата на пода, заобиколен от цветни лепенки и бутилки вода, и зарови глава в ръцете си.

— Исусе, Бри — прошепна той. — Защо не ми каза?

— Кажи ми защо не трябва здравата да те пребия?

Джейк вдигна глава и видя Райън да стои на входа на стаята със свалени ръкавици, готов да срита задника на Джейк.

Джейк се изправи и задържа ръцете си широко разтворени.

— Давай. Не е възможно да се почувствам по-зле.

Райън тръгна към него, двамата мъже бяха все още с кънките, стоейки здраво на крака. Джейк, обаче, бе готов да поеме най-силния удар на Райън.

— Забременил си сестра ми. Малката ми сестричка! Беше на осемнадесет. Какво си си мислел?

Джейк сви рамене и вдигна пораженчески ръце. Цялата борбеност го беше изоставила, всичко, което можеше да види, бяха очите на Шарлот, взиращи се в него.

— Мислех за нея. Все още мисля за нея. Защо не ми е казала за бебето?

Райън отпусна стойката си и поклати глава.

— Беше на осемнадесет.

— Знам. Трябваше да я оставя на мира, но то просто се случи.

— Такива неща не се случват просто така — озъби се Райън. — И на всичкото отгоре си я пазел в тайна. Не каза на никого.

— Не съм се опитвал да го пазя в тайна. — Не беше. Искаше да я води на разни места, но тя беше нервната заради това, което биха направили родителите и брат й, ако разберяха. — Бри се тревожеше да не разберат за нас. Не аз.

— Значи тя е била момичето, заради което беше толкова съсипан, когато Сидни ти каза, че е бременна? Онова, което не искаше да нараняваш?

— Онова, което ми каза да направя толкова нещастно, че да ме намрази и да продължи напред? Да.

— О! Аз…

Джейк се подсмихна кисело.

— Свърши работа. Трябва наистина да ме е мразила, защото не ми каза за малкото момиченце.

Той се замисли за Чарли, малко фъстъче с пламък в очите и криле на краката. Той отново се зачуди как се беше случило. Беше станало, защото беше идиот. Беше станало, защото Джейк не последва сърцето си.

— Кажи ми какво се случи.

Той се върна до шкафчето си и Райън седна до него. Едър и заплашителен, Райън Джървейз беше лоялен към семейството си и яростно защитаваше малката си сестра толкова много, че Джейк често се бе чудил дали това не бе някакво негово предсмъртно желание.

— Тя разбра на Деня на благодарността. По думите на майка ми, тя е била някъде във втория месец, когато си е направила теста.

Джейк не е бил в живота й от месец, когато е разбрала, което значеше, че когато се беше върнал при Сидни и бе разбил сърцето на Сабрина, тя вече е била бременна.

— Беше нещастна, но без значение колко пъти я питах, тя така и не ми каза кой е бащата. Доколкото знаехме, тя никога не бе имала сериозен приятел.

— За мен беше сериозно — каза Джейк. — Знам, че беше млада, но щях да се оженя за нея, бременна или не.

Той сериозно го мислеше; обичаше Сабрина до болка. Убиваше го връщането на годежния пръстен, който бе купил. Планираше да й го даде на първата им Коледа заедно, но тогава земята се продъни изпод… ами… изпод всичко.

— Ще ми се да беше казала нещо.

— И на мен — съгласи се Райън. Приятелят му изпусна дълга въздишка. — Какво ще правиш?

Джейк не искаше да чака. Трябваше да говори с нея и да разбере кога щеше да може да започне да опознава дъщеря си. Нямаше значение какво изпитваше Бри към него, той щеше да бъде баща на детето си и имаше да наваксва за много време.

— Още ли живее в Холи Пойнт?

— Да, живеят с родителите ми.

Това уреждаше нещата. Той започна да развързва кънките си, защото Джейк знаеше какво трябваше да направи и го очакваше дълго шофиране.

Спомняше си деня, в който каза на Сабрина, че се връща при Сидни, сякаш беше вчера. Без значение колко се опитваше да изкара Бри от главата си, тя се връщаше, когато най-малко я очакваше. Никога не бе бил по-неспокоен или по-нещастен в живота си. Да си тръгне от Сабрина бе най-трудното нещо, което някога беше правил.

— Ще отидеш да я видиш, нали? — Райън следеше всяко движение на Джейк, чакайки го да каже нещо.

Джейк подсуши кънките си с малка хавлия и ги остави за отговорника по екипировката. След това се зае с преобличането.

— Да. Нещо, което да трябва да знам?

— Пази се от майка ми. Ще те кастрира, ако не внимаваш.

Джейк предположи, че щом се размина с бой от Райън, щеше да избегне и госпожа Джървейз. Единственото, с което не знаеше как ще се оправи, беше Сабрина. От една страна, той бе толкова бесен, че беше готов да разбие стената, от друга страна, знаеше колко я бе наранил. Случилото се между тях не можеше да се оправи лесно.

— Нещо друго, което да трябва да знам? Блондинката, която беше с нея? Част от групичката й?

— Да, това е Джейд. Тя е най-разумната от тях. Всички те бяха с нея, когато разбра, че е бременна. Благодари се, че Кас я няма. Или Елена, или Кара. Биха завързали каменни блокове към глезените ти и биха те хвърлили от доковете.

Джейк трябваше да се усмихне. Помнеше Елена със заострената й розова коса от онова лято. Хлапето се бунтуваше по петдесет различни начина и даваше зор на майката на Сабрина. Имайки предвид как Елена бе загубила майка си на 11 септември, не беше чудно.

— Баща ми е най-тихият човек на света, докато не се забъркаш със семейството му. Няма да се радва да те види.

Имайки предвид казаното от Райън току-що, нямаше да се разправя само със Сабрина, но и с майка й, баща й и всички лели на Чарли.

И Чарли.

Дъщеря му.

Какво щеше да направи тя, когато разбереше за него? Щеше ли да се срамува, да се разстрои? Имаше да мисли за толкова много неща, включително и за собственото си семейство. Какво щяха да си помислят родителите му? Джейк си пое дълбоко дъх, докато събличаше термоблузата през главата си. Щяха да са бесни. Майка му щеше да съсипе стереотипа за милите канадци.

Не, Джейк навлизаше в минно поле. Нямаше начин да го заобиколи.