Джийни Муун
Тази Коледа (10)

Глава девета

Наблюдавайки как къщата става все по-голяма, докато Джейк караше по дългата алея, Сабрина не знаеше дали бе облекчена, че се е прибрала, или тъжна, задето трябва да го остави. Нощта й напомни защо трябва да внимава със сърцето си около него.

Целувката беше доказателство, че не го бе преодоляла и вероятно никога нямаше да успее. Чувстваше се в безопасност и защитена, но Бри знаеше, че в него няма нищо безопасно. Не, Джейк би могъл да влезе и да излезе от живота й, ако избереше да направи така. Бри беше предупреждавана от повече от един човек, че всяка жена има по един такъв мъж. Такъв, който може да я има и в същото време да я съсипе.

Повече от всичко искаше да вярва, че могат да бъдат семейство, че имат шанс да бъдат щастливи отвъд физическото привличане, което изпитваха един към друг.

— Тиха си. — Гласът му бе успокоителен, дълбок и стабилен. Много свързани с него неща бяха избледнели в паметта й през годините, но винаги го чуваше. Думите на Джейк, гласът му, носеше се в главата й. Никога нямаше да забрави начинът, по който бе казал „Обичам те“ или „Нуждая се от теб“, или как звучеше името й, когато го прошепнеше в ухото й.

— Предполагам, че се бях замислила. Двамата с Чарли имате много да наваксате.

— Да, но мисля, че е доста лесна за опознаване. Като отворена книга. — Той й хвърли поглед, когато спря пред къщата. — Като теб.

— Отворена книга? Аз?

Той се ухили, протегна се и я погали по бузата.

— Да. Изкарваш всичко на показ. Винаги си го правила. Това е едно от нещата, които най-много обичах в теб.

Бри усети как сърцето й се прекършва.

— Джейк — каза тя с накъсан шепот. Трябваше ли да му каже колко болеше от тези думи? Да мисли за това как я бе обичал — и после я бе напуснал — болеше повече от всичко друго. — Моля те, не говори така.

— Защо? — Джейк прокара възглавничката на палеца си по устните й и Бри се примоли да успее да не въздъхне шумно.

— Това е лоша идея.

— Кое е лоша идея?

— Ние. Мина твърде много време. Знам, че си мислиш, че трябва да опитаме и част от мен го иска, но не знам дали ще мога.

— Разбирам защо искаш да ме държиш на една ръка разстояние.

Той пое ръката й в своята и правилността на докосването му не й остана чуждо.

— Недей. Винаги си била толкова смела, Сабрина. Много по-смела от мен. Вече не си сама. Аз съм тук.

И макар да искаше да каже „да“, тя се ужасяваше от това, което той представляваше. Той имаше силата да преобърне живота й, да предизвика промени, които да повлияят на нея и на Чарли завинаги. Колкото и да я бе грижа за Джейк, колкото и част от нея да се радваше да го има обратно в живота си, мисълта да му се отдаде отново я ужасяваше. Но тогава Джейк се усмихна, стисна ръката й по-силно и нищо друго изглежда нямаше значение.

— Просто не е честно, нали знаеш? — Бри погледна към сключените им ръце и си пое дълбоко дъх. — Трябва да съм по-умна. Да казвам какво ще се случва, но с теб не знам…

Тишина се настани между тях, защото в този момент какво друго бе останало за казване? Собственият й страх ги държеше разделени и в резултат никога нямаше да бъде щастлива. Много отдавна бе осъзнала, че с никой друг не би могла да изпита същото, както с Джейк. Но не му вярваше. Същински Параграф 22.

— Може ли да дойда и да кажа лека нощ на Чарли? — Първият й инстинкт бе да каже „не“ и да избяга. Но молбата бе разумна, и освен желанието да сложи дистанция между себе си и мъжа, който караше либидото й да откача, нямаше основателна причина да го отпрати.

Чарли вероятно бе заспала, но това също не бе причина. Той искаше да види дъщеря си и това бе достатъчно за Сабрина, за да се съгласи.

— Ела. Ще те заведа горе.

Качвайки се по предните стълби, Джейк се огледа из верандата, по която се спускаха борови гирлянди, завързани с червени панделки.

— Родителите ти много се увличат по празниците.

— Така е. Това е любимото им време от годината. — Тя плъзна ключа си в ключалката и продължи да говори. Разговорът бе неин приятел. Ако говореха на безобидна тема, нямаше да се повдигне въпрос за отношенията им. — Издигнаха ги на ново ниво, след като се роди Чарли. Нещата станаха прекалени. Играчки навсякъде, баща ми се прави на Дядо Коледа — трябваше да го видиш.

Обръщайки се към него, когато отключи и отвори вратата, изражението на Джейк рязко я накара да замръзне. Отне й част от секундата да осъзнае колко нетактична бе.

— Джейк, съжалявам. Беше ужасно от моя страна. Знам, че… трябваше да кажа… — Тя се протегна и докосна ръката му, почти отдръпвайки се от допира. Топлината, искрата, минаха право през нея.

— Всичко е наред. Мразя, че съм го пропуснал, но не беше само по твоя вина, нали?

— И все пак… Чувствам се ужасно.

Той пое ръката й и Сабрина не възрази. И двамата бяха наранени, и макар да не искаше да го признае, присъствието му тук помагаше. Беше се почувствала по-добре, по-спокойна, знаейки, че Чарли има двама родители, които я обичаха, дори и да не можеха да са заедно.

— Всички ли са си вече по леглата? — Той се огледа из фоайето и с изключение на лампата на масата и светлините отвън, мястото беше тъмно.

— Лягат си рано. Не помниш ли? Как си мислиш, че успявах да се измъкна толкова рано?

Той се подсмихна топло и Бри забеляза, че не пускаше ръката й, дори когато го подръпна леко. Едва успявайки да остави чантата и ключовете си, Джейк я дръпна към стълбите.

Той нямаше нужда да пита къде отиваха, помнейки къде бе стаята на Чарли, те спряха на вратата и се вгледаха в малкото си момиченце.

— Не мога да се отърся от това колко много прилича на теб — пошепна той.

Пристъпвайки в стаята, те спряха до леглото, любувайки се на бебчето си.

Бебче. Чарли вече не беше бебе. Беше на девет, почти на десет, и пълна с въпроси. Скоро Бри щеше да може да й отговори честно. Протягайки се, тя отметна кичур коса от лицето на момичето си. Чарли приличаше на нея, имаше същата коса и очи, но състезателният й дух, добротата й идваха от баща й. Дъщеря й може и да не наподобяваше външно на баща си, но много приличаше на него, бе като постоянно напомняне.

Умът на Сабрина се понесе обратно към деня, когато Джейк бе влязъл в живота й. Тъкмо бе станала на седемнадесет, беше последна година в гимназията и Кас бе дошла за уикенда. Подскачаха надолу по стълбите в петък вечер, готови да излязат с приятели, когато брат й Райън влезе в къщата с новия си съотборник. Имаха свободна вечер и бяха решили да приемат предложението на майка й за вечеря.

Бри замръзна на най-долното стъпало, когато за пръв път сключи поглед с този на Джейк Килън. Той беше едър и красив като филмова звезда, но лековатата му усмивка и искрата в очите му привлякоха Сабрина.

Единственият друг случай, в който бе усетила такъв прилив на емоции, бе денят, когато положиха новороденото им бебе в ръцете й.

Когато се срещнаха, те бе просто малката сестра на приятеля му и Джейк вече беше забъркан със Сидни, богатото, изискано момиче от Ню Йорк, което беше срещнал само минути след като се бе нанесъл в апартамента си. От този момент нататък той и Сидни бяха общо взето неразделни и най-накрая Джейк плъзна диамантен пръстен на ръката на красивата червенокоска.

Сабрина никога не бе мислила, че има шанс с Джейк, но беше съвсем сигурна, че и Сидни Талбот не бе правилната жена за него.

Но обстоятелствата събраха Бри и Джейк.

После станаха приятели.

А след това той скъса със Сидни. Бри така и не разбра защо. Не че беше питала, интересуваше я само, че Джейк бе свободен. Беше свободен и изглежда, по някакво чудо, той я искаше. От там насетне нещата излязоха от контрол и животът на Сабрина вече не бе същият.

Сабрина се обърна да си ходи, но чу шумоленето на чаршафите.

— Мамче? Тате?

Вече рядко чуваше това обръщение. Сънят бе накарал Чарли да го каже. Тя седна и потърка лицето си с юмруци, мръщейки се на светлината от коридора.

— Здравей, сладурче — каза тя. Сядайки на ръба на леглото, тя потупа крака й под завивките. — Забавлява ли се с дядо тази вечер?

Джейк отиде от другата страна на леглото, сядайки срещу Бри и лицето на дъщеря им светна от щастие. Точно това й липсваше.

— Да. — Тя се усмихна. — Гледахме филм и изядохме цяла кутия бисквитки.

— Цяла кутия? Нона трябва да се е ядосала — каза тя. — Изненадвам се, че си заспала. Сигурна съм, че си натъпкана със захар.

Джейк се изкиска.

— Не ми ли запази няколко?

Чарли сви рамене по начин, който казваше на Джейк, че няма късмет.

— Нона каза, че дядо ме разваля.

— Така е, но това му е работата. Моята работа е да съм гадна и безсърдечна.

Чарли се ухили на стандартната фраза на Сабрина.

— Вие забавлявахте ли се на пързалката? — попита тя.

Как да отговори на това? Беше се забавлявала през част от вечерта, но не от пързалянето.

— Все още съм безнадежден случай в пързалянето.

Чарли погледна към Джейк.

— Зле?

— Ужасно. Добре, че има, ъм, други таланти.

Сабрина го прикова с поглед. Други таланти. Не беше въпросът в това какво каза, а как го каза. Как я беше погледнал, когато го каза. Той беше мръсен дразнител. Това беше той.

— Дядо и мен…

— Извинявай? — каза тихо тя.

Чарли я погледна овчедушно.

— Дядо и аз ще ходим на хокейния мач в петък вечерта.

Тя се усмихна, след като се поправи.

— Страхотно. Още захар?

— Да — каза тя през прозявка. — Това му е работата.

Сабрина задържа раменете на дъщеря си и я положи върху възглавниците, обхващайки с ръце бузите й, докато се прозяваше отново.

— Е, по-добре да поспиш. Утре си на училище.

— Добре, лека нощ, мамо. Лека нощ, тате — каза тя.

Меката кожа на Чарли се разтопи срещу дланта на Бри, когато дъщеря им се сви на една страна и Сабрина я целуна по челото. Джейк се наведе и направи същото.

— Лека нощ, бебче — прошепна Бри.

Нейното бебче. Бебчето на Джейк.

* * *

Да заведе Чарли на хокейния мач онзи ден беше може би едно от най-хубавите неща, които беше правил някога. Харесваше му да е с него и да се хвали с нея. Беше изявление. Но да седи с Бри, докато малкото им момиченце се унасяше в сън, го жегна право в сърцето. Точно това му липсваше. Не големите, пищни събития. Джейк осъзна, че му липсваха малките неща. Целувките за лека нощ, филмите, барбекютата. Липсваше му да й чете приказки. Гледайки Бри, докато тя се отправяше към стълбите, той осъзна, че се нуждаеше и от нея. Тя бе жената, която можеше да накара всичко в живота му да придобие смисъл.

Мълчаливо слязоха по стъпалата, Бри беше скръстила ръце, позата й беше защитна.

— Харесва й да те вижда — каза Бри.

И на него му харесваше да вижда Чарли, но точно тогава беше фокусиран върху Сабрина, върху начина, по който гърдите й изпълваха мекия бял пуловер, който беше облякла, и начина, по който бедрата й се полюшваха, когато се движеше. Беше красива по толкова много начини и той трябваше да открие как да й покаже колко много все още означаваше за него. Разбираше, че бе плашлива. Нямаше значение. Беше време за действие.

С едно движение Джейк сграбчи ръката на Бри и я дръпна близо, без да й дава и секунда, в която да възрази. Осъзнавайки, че трябва да го направи така, че да си струва, той я завъртя и опря гърба й в стената, преди да спусне устата си върху нейната и да й спре дъха.

Съпротивата на Сабрина, ако имаше такава, се предаде напълно. Джейк не се въздържа, нито пък тя. Преплитайки пръсти с нейните, той плъзна ръката й по стената и я прикова над главата й.

Този път нямаше нищо нежно между тях, нищо меко и романтично, тази целувка беше отчаяна — беше гореща, дълбока — и той беше сигурен, че тя може да усети възбудата му пред дънките. Бри щеше да знае, без всякакво съмнение, че я иска, а той се надяваше единствено, че тези му действия няма да се обърнат срещу него. Когато тя го обгърна и го притисна към себе си, Джейк се отпусна, защото нуждата беше и от двете страни и той не би могъл да бъде по-облекчен. Напомни си, че правеха малки стъпки един към друг, но усещането от движението на устните й срещу неговите, сладката инвазия на езика й в устата му чисто и просто изпробваха силата му да устои.

Когато ръката на Сабрина се плъзна съвсем малко в дънките му, тя му прати ясен сигнал, че не иска целувката да свърши, също колкото и той. Той прокара свободната си ръка по дължината на тялото й, плъзгайки я по гърба й и под пуловера. Бри простена от допира и едва не накара Джейк да свърши. Беше красива, отзивчива, и ако я притиснеше, щеше отново да бъде негова.

Винаги щеше да бъде негова.

Пускайки ръката й, тя тупна нежно на рамото му и очите на Бри изпърхаха. Тя огледа лицето му и за момент той си помисли, че имаха напредък, че тя няма да се бори срещу това, което растеше помежду им.

— Вероятно трябва да си вървя — каза той, усмихвайки й се. — Преди баща ти да слезе и да ми срита задника.

Тя се изкиска нервно и отмести поглед. „О-о“, помисли си той.

— Аз ще, ъъъ, ще ти звънна. Става ли? — Тялото й се напрегна като лък.

— Бри? — Какво, по дяволите? Трепереше, уплашена. Той не знаеше какво се случва, но не искаше тя да започне да търси начини да сложи край на връзката им, дори преди да имат възможността да поговорят за това. — Всичко ще бъде наред. Ние ще бъдем наред.

— Правилно — каза тя. — Добре.

Джейк задържа ръцете й и повдигна брадичката й, фокусирайки погледа си върху нейния.

— Сабрина, не ме отсвирвай. Най-накрая поправяме разваленото…

— Трябва да си вървиш, Джейк.

— Бри…

— Наистина трябва. Ще ти се обадя. Лека вечер.

Тя буквално го избута през вратата, затваряйки я зад него.

Джейк измърмори ругатня под нос и устоя на желанието да удари нещо. Все още можеше да усети вкуса й по устните си, все още можеше да я усети притисната в него, сякаш би умряла, ако не можеше да бъде близо. Нямаше никакъв смисъл в това, че в рамките на минута всичко между тях се промени.

Но беше така. И не разбираше нищо от това.

* * *

Бри се преоблече в анцуг, отиде в дневната и включи телевизора, надявайки се, че нещо ще я разсее. Старият диван почти я прегърна, когато седна. Топъл и познат, той миришеше на парфюма на майка й и сапуна на баща й. Беше дом, единственото място, което я караше да се чувства сигурна и в безопасност. Бог знаеше, че бе единственото място, където можеше да бъде в безопасност от самата себе си.

Това беше депресиращо. Протягайки се, тя взе чинията с брауни, което беше донесла от кухнята. Холи лежеше в краката й, надявайки се някоя троха да падне, но Бри щеше да се увери, че нито хапка няма да отиде на вятъра. Къщата беше готова за Коледа. Подаръци бяха скрити в шкафове и чекмеджета. Навън се беше посипал сняг. Бри трябваше да бъде благодарна, но беше нещастна, защото ясно като бял ден, завръщането на Джейк в живота й й показа какво й бе липсвало толкова време. Джейк бе липсващото парче. Никога не бе спирала да го обича — никога нямаше да може — но не можеха да са заедно.

Задълбавайки в тъмния шоколад в скута й, Бри се опита да го изтика от главата си, знаейки, че беше невъзможно.

— Сабрина? Още ли си будна? — Бяха минали два часа и баща й, облечен в долнище на пижама и тениска, с разрошена тъмна коса, я намери все още на дивана, държейки чаша билков чай.

— Не мога да заспя.

— Как беше пързалянето? — попита той и се намести до нея на дивана.

— Добре, предполагам. — Тя се сви в него, когато я обгърна с ръце, но не можеше да го погледне, не можеше да му позволи да види лицето й.

Колко обичаше баща си. Практиката му в града беше преуспяваща, но се беше впуснал в новооткритата си страст по писането и беше решил да вземе нов педиатър в кабинета. Обичаше историята и проучваше своите френски и шотландски предци, надявайки се да завърти наученото в епичен исторически роман. Той беше най-милият мъж, когото познаваше, най-щедрата душа, макар въпреки това да бе яростно закрилнически настроен. Обичаше го повече, отколкото можеше да изкаже с думи, дори когато му беше бясна, задето се месеше.

Освен това бе партньор в престъпленията на Чарли.

— Чувам, че тровиш дъщеря ми със сладки — заяви тя с насмешлива сериозност.

— Може да се обзаложиш, трових и теб, и брат ти — каза той. — Та, добре ли си изкара?

Той не пропускаше нищо. Въпросът му беше толкова директен, толкова право в целта, че я стресна малко. Никога не би могла да го излъже, той виждаше право през нея. Затова реши да бъде също толкова директна.

— Пързалянето ми хич го няма, а да бъда отново насаме с Джейк беше… объркващо.

— Той не направи нещо, нали?

— Не. Нищо. — Тя отпи от чая си. — Беше приятно. — Защо лъжеше? Боже, това беше абсурдно. Трябваше поне да може да си признае чувствата.

— Приятно? — Една тъмна вежда се стрелна нагоре над ръба на очилата.

Бри се усмихна, защото това беше толкова достоверно, но стана сериозна, когато баща й надяна всезнаещото бащинско изражение. Той знаеше, че не бе искрена с него или със себе си, но нямаше да й го натяква. Просто щеше да изчака.

Нямаше полза.

— Хубаво, изгубена кауза съм що се отнася до него — призна си тя.

— Предположих. Какво мислиш да правиш? Ако имаш нужда да се погрижа за него, само ми кажи. — Той се протегна и взе последното парче брауни от чинията, която тя бе омела. — Аз съм доктор. Няма да има доказателства.

— Това не е смешно, тате.

— Не се предполагаше да бъде.

— Супер. Мисля, че Чарли би имала проблем с това.

— Не го искам близо до никое от момичетата ми. — Той направи пауза, мислейки. — Освен, ако ти не го искаш.

Преглъщайки сълзите, Бри си позволи да си признае какво искаше, когато баща й я придърпа по-близо.

— Искам го, тате. Винаги съм го искала.

— Тогава ще трябва да теглиш една на куража и да преследваш това, което искаш.

Тя вдигна поглед към баща си и после протегна ръка, за да пипне челото му.

— Болен ли си? Искаш да се върна при него? Ти мразиш Джейк.

— Не го мразя. Не му вярвам, но в крайна сметка искам да си щастлива, Бри. Това е всичко. Но ти трябва да поемеш отговорност за това щастие.

— Това е гадно. Защо трябва да е толкова трудно?

— Кое? Да бъдеш с някого? Аз съм женен за майка ти. Не питай мен.

— Мама те обича, тате. Така е.

— О, знам това, но ме кара да си го заслужа и това е добре.

— Трябва да си го заслужа? Това ли казваш?

— С какво това е по-различно от всеки друг съвет, който съм ти давал? — Той потърка брадата си, обмисляйки следващия си въпрос, но преди да успее да проговори, Бри се тросна.

— Страхотно. Почти на тридесет съм и получавам урок за живота.

— Какво те кара да мислиш, че уроците за живота приключват в някаква случайна възраст? Никога не спираш да учиш, а в твоя случай изглежда си забравила нещо — трябва да се потрудиш за онова, което те прави щастлива.

Тя извърна глава и срещна очите на баща си.

— Толкова съм изплашена. Тази вечер аз… аз просто… беше хубаво между нас. Искам да повярвам, че всичко може да бъде толкова добре през цялото време, но не знам дали е възможно.

— Хубаво?

Тя се поколеба, но после не можа да се въздържи и думите се изстреляха от устата й.

— Искам да кажа, че не го очаквах…

Виждайки накъде отива това, той вдигна ръка, преди тя да успее да продължи.

— Очевидно нещо е станало. Честно казано, не искам да знам, но отново ще ти кажа това: в теб е целият контрол.

— Контрол? Как го реши? — изстреля тя обратно. — Не разбираш колко е трудно това за мен.

— Няма майтап, че е трудно. Но сме минавали през това стотици пъти. Чувстваше съвсем същия страх, когато откри, че си бременна. Не можеш да оставиш случилото се в миналото да ти попречи да имаш бъдеще.

Бри плъзна ръце около кръста на баща си и се сгуши в него, търсейки някаква защита. Но нямаше да открие онова, което търсеше. Баща й я обичаше — безусловно — но тази обич нямаше да защити сърцето й. Беше прав, или трябваше да се примири, че с Джейк няма да бъдат заедно, или трябваше да прегърне възможността за живот с него. Ако избереше първия вариант, щеше да е нещастна, просто защото не бе опитала. Ако поемеше риска и се опиташе да оправи нещата, би могла да получи най-голямата и най-хубава отплата в живота си.

В отговор баща й потърка с длан нагоре и надолу гърба й със същото нежно движение, което помнеше от детството си, когато се опитваше да я утеши след лош сън.

— Всичко ще бъде наред, бебче — изтананика баща й.

— Вече не съм бебе, тате.

Ръката му спря за момент и после поднови нежното движение.

— Сабрина, винаги ще бъдеш моето бебче.