Даринда Джоунс
Четвъртият гроб под краката ми (9)

Глава 9

На две питиета от екшън между момичета.

Надпис върху тениска

— Добре ли си? — Бе попитал чичо Боб, след като затворих входната врата. Както винаги въздухът пукаше от електричество в присъствието на Рейес. Но си помислих колко беше сладко, че Чибо се тревожеше за мен. Той бе този, който трепереше в купените си от намаление мокасини. Беше започнал да разбира на какво бе способен Рейес и треперенето в мокасините му беше доста подходяща реакция. Особено след като той бе този, който го беше вкарал зад решетките.

— Добре съм, благодаря. Ти как си?

— Закъснял — каза той. — Имам среща.

Опитах се да не изглеждам твърде изненадана.

— С човек?

Той се намръщи.

— Не, с автомат за сода. Разбира се, че с човек.

Амбър се изкиска, възстановявайки се от присъствието на Рейес много по-бързо от майка си или от Джема. Дадох им няколко минути да преглътнат всичко, докато дразнех Чибо, който имаше да се възстановява само от близкото до смъртта преживяване. Толкова се радвах, че Рейес не го разкъса на парчета. Харесвах го много повече, когато не беше на парчета. За разлика от, да кажем, предпочитанията ми за зеле или хеви метъл китарно соло.

Добивайки чувството, че щях да имам компания за известно време, аз се отправих към душа.

— Е, по-добре да си вървиш у дома — казах на Чибо. — Не можеш дълго да държиш дамата си вързана в мазето, преди да се разсърди.

Точно когато влязох в банята, го чух да казва:

— Говори с баща си.

Малко вероятно. Душът бе невероятен, дори и с космат звяр, който ме буташе напред-назад. От два месеца не бях виждала толкова екшън в един ден. Тялото ми не знаеше какво да прави. Как да реагира. Исках си дивана — който можеше да се, а можеше и да не се казва Шарън — и зрънчо със сирене, но осъзнах, че трябваше да отвикна и от двете. Отначало бавно. Може би щях да сваля летвата до кресло и крекери със сирене, да намалявам постепенно, после да опитам нещо здравословно като да изчистя къщата и да ям ябълка.

Потреперих при мисълта. Зрънчото със сирене беше толкова успокоително. И беше оранжево. Не, вероятно не трябваше да прибързвам с нищо. Измислих план Б. Да изчистя къщата, докато ям зрънчо със сирене. Успокояващо и продуктивно.

След като Артемида се гмурна в земята под мен, аз излязох от душа и се облякох в едноцветно долнище на пижама с цвят на лайм, което нямаше никакви остроумни надписи. Но компенсирах с потник, заявяващ, че „САРК — е вторият ми най-любим — АЗЪМ“. Готова отново да се изправя пред тълпата, аз се върнах обратно в хола.

Куки и Джема бяха в кухнята, пробвайки всичките ми готини нови джаджи. Да се надяваме, че щях да получа нещо за ядене от опитите им. Когато излязох, Амбър събра учебниците си и се приближи към мен.

— Наистина си шумна в банята — каза тя.

Можех само да си представям какво се чуваше тук, когато Артемида многократно ме събаряше върху стените.

— Да, спънах се.

— Седем пъти?

— Да.

— О, добре. Ами, само исках да кажа, че съжалявам, Чарли. Нямах намерение да правя онова. С Рейес. Нямах намерение да те излагам.

— Да ме излагаш? — Прегърнах я в обятията си. — Амбър, никога не можеш да ме изложиш.

— Никога? — попита тя.

— Никога.

— Веднъж извиках на мама в магазина и я попитах дали иска обикновени, или супер абсорбиращи тампони. Добавих, че, според кутията, супер абсорбиращите са за онези тежки дни. После й казах да оцени нейните дни по скалата от едно до десет.

— Добре, би могла.

— После, докато стояхме на опашката, я попитах защо купува три опаковки „Лятна нощ“^[1] посред зима.

Отдръпнах я на ръка разстояние.

— Уау!

— Знам, нали? Нямах представа, че човек може да стане толкова червен.

— Значи, установяваме, че, да, несъмнено можеш да ме изложиш. Но не си го направила. Съжалявам, че знаеш толкова много неща, които никое дванадесетгодишно момиче не бива да знае.

— Няма да кажа на никого. Обещавам.

Надникнах да видя какво правеха главните готвачи. Когато видях, че са заети, се приведох към нея.

— Какво точно знаеш?

Тя се усмихна.

— Знам, че си жътвар на души.

Тази информация ме остави без въздух.

— И знам, че Рейес е синът на Сатаната.

— К-как си разбрала всичко това?

— Имам много добър слух. И мога да слушам всякакви разговори, дори когато си пиша домашните.

— Наистина ли?

Тя изсумтя.

— Кълна се, че се държите така, сякаш оглушавам всеки път, когато отворя учебник. — Със злобен кикот, тя се отправи към вратата. — Мога да чувам и други неща. Преди да се появиш, нямах представа, че някой мъж може да накара едно момиче да крещи така. Рейес изглежда е много талантлив.

Уверена, че очите ми приличаха на сервизни чинии, хвърлих бърз поглед на Куки, за да уверя, че не ни обръщаше внимание. Макар никога да не бях имала отношения с Рейес, освен в сънищата ми и веднъж, когато беше безтелесен, тези отношения бяха… много задоволителни. И очевидно Амбър го знаеше.

— Не се тревожи. Мама не знае.

— Че Рейес е много талантлив?

— О, не, напълно е наясно с тази част. Просто не знае, че аз знам, че Рейес е много талантлив. — Тя отново се изкикоти, звук, който създаваше представа за луд учен, и точно преди да затвори вратата след себе си, тя каза: — Но не спирайте заради мен.

О. Боже. Мой. Куки щеше да ме убие.

— За какво си говорихте вие двете? — попита тя.

Подскочих, след което пригладих долнището на пижамата си.

— Нищо. Защо? За какво си мислиш, че сме говорили?

Тя ми се намръщи.

— Мислиш ли, че е добре?

— О, мисля, че е съвсем добре. — Малката хитруша.

Тя се върна обратно към бъркането на някаква смес, докато Джема изсипваше вътре прахообразна субстанция. Можех само да се надявам, че щяха да пекат браунита. Браунитата бяха като резервни батерии. Човек не можеше да има прекалено много у дома.

— Ще спя при теб — каза Джема, докато гледаше сместа и изсипа още малко от пудрата.

— Не си точно мой тип, но добре. За колко извратено става въпрос?

— Мислиш ли, че му трябва още? — тя попита Куки, инспектирайки купата.

— Човек не може да сложи твърде много пудра захар — каза Куки. После ме посочи с бъркалката. — Мисля, че трябва да бутилираш Рейес и да го продаваш на черния пазар. Ще забогатеем.

Пристъпих по-близо.

— Пич, какво бъркаш?

— Тъй като доскоро бяхме в една стая с най-секси мъжа на планетата, вероятно разбивам целомъдрието си. — Тя се изкиска. — Схвана ли? Разбивам целомъдрието си?

Джема се изсмя, докато отмерваше още пудра захар. Хвърлих поглед в купата на Куки и загребах малко бял рай.

— Значи, глазура?

— Да, тестваме новите ти тави за торти.

— Купила съм тави за торти? — Това бе толкова необичайно за мен.

Тя размърда вежди.

— И си купила миксер за маргарити.

Ооо!

* * *

Скоро открих, че Джема имаше скрити мотиви за това да се мотае около мен и да пие като риба на сухо. Можех да го разчета по езика на тялото й, по променящата се светлина в очите й, но най-вече когато каза:

— Имам скрити мотиви.

Беше решена да ми помогне да заспя, ако ще и да трябваше да ме нафирка за целта. Затова тя и Куки пробваха миксера за маргарита, който бях поръчала по време на падението си. В продължение на седмица можех да мисля само за пиене на маргарити — е, това и да прокарвам език по зъбите на Рейес — но нямах сол — нито зъбите на Рейес. Освен това ми липсваше енергията, за да изляза от апартамента си и да си взема — или желанието да падна толкова ниско, че да моля Рейес да ме остави да оближа зъбите му след онова, което стори — така че можех само да си мечтая за маргарита. И за зъбите на Рейес.

Тайничко се надявах, че някоя маргарита можеше магически да се появи в ръката ми, но това означаваше, че щеше да се наложи да оставя дистанционното, а Бог знаеше, че това нямаше да се случи.

Беше порочен кръг.

Но Джема рядко пиеше. Може би чаша вино на вечеря. А аз пиех само при специални случаи. Като петъци и съботи например. Куки от друга страна…

— Юхууууууу! — Куки вдигна триумфиращо ръце. Никаква идея защо. — Не тъм се табавлявала толтова много от… от… — Изглежда не можеше да намери смислени думи, но бързо се окопити и посочи към вратата. — Откакто Рейет Фарлоу влезе през тази врата! — Обърна се отново към мен, а изражението й бе пълно с изумление. — И, боже мой, това момче знаеше как да върви.

Куки стоеше от другата страна на барплота, опитвайки се да пече брауните в новата ми електрическа тенджера под налягане. Макар апартаментът да миришеше наистина хубаво, нямах големи надежди за шоколадов десерт в скоро време. Тенджерата изпиука и тя се обърна да я провери, точно преди да изчезне. Това беше странно. В един момент беше там, а в следващия я нямаше. А изчезването й скоро бе последвано от силно тупване, звукът отекна от пода на кухнята. Помислих дали да не се втурна да я спасявам, но в този момент нямах доверие на краката си. Джема беше провесена пред облегалката на дивана ми — който можеше да се, а можеше и да не се казва Мелвин, — а леля Лилиан, която се кълнеше, че това бяха най-добрите маргарити, които бе опитвала след конкурса по красота, в който бе участвала в Хуарес, беше по лице на пода ми. Никаква идея защо.

— Изпускаш, господин Уонг. Не знам какво сложи Куки в тези, но са невероятни. — Козирувах на кутиите, които го обграждаха, пресуших последната глътка маргарита — или Кукирита, както наскоро бяха прекръстени — и реших да се захвана с писането на писмо, за което настояваше Джема като форма на терапия. Обикновено терапевтите се придържаха към водене на дневници, така че писането на писма бе интересна промяна.

Реших да напиша писмо до Дядо Коледа. Коледа бе минала и заминала, но аз я пропуснах, тъй като не говорех с друг, освен с търговците от канала „Купи от вкъщи“, а те изглежда не искаха да прекарат Коледа с мен.

Имах коледна вечеря с Куки и Амбър, разбира се, а Джема и чичо Боб бяха дошли да донесат подаръци и специална, лепкава депресия, но не помнех много повече от това. Макар че имаше невероятен шоколадов чийзкейк някъде там. Останалото беше неясно.

Извадих лист и химикал и нахвърлих мислите си.

„Скъпи Дядо Коледа…

Какво, по дяволите?“

Толкова можах и не ме доведе до никъде. Не се почувствах по-добре от това усилие. Терапевтичните техники на Джема не струваха. Все още не можех да изкарам Рейес от главата си. Гледката как остави Амбър да го прегърне бе твърде ценна. И не това, което исках. Исках да съм му ядосана, да размахвам юмрук и да се зъбя, но той се биеше с демони заради мен. За да съм в безопасност. Така адски трудно беше да продължаваш да си ядосан на някой, който тайно се бие във война в твоя чест. По дяволите.

Подкарах Джема към спалнята и легнах до нея, само за да се взирам в тавана цели два часа. После в стената. Нощното шкафче. Покритата с черепи кутия с кърпички. След часове, прекарани в нищо друго, освен в раздразнение, отместих ръката на Джема от лицето си и се измъкнах от леглото. Наистина се надявах тази маргарита да ми помогне да заспя, както на Джема и Куки, но не стана така. Когато се опитвах да стоя будна със седмици, можех единствено да пия огромни количества кафе, за да се преборя със съня. Сега исках да спя, а не можех.

Сънчо беше задник.

Осъзнах, че единственият липсващ в малката им засада беше Гарет Суопс, спец по издирване на хора, който често работеше с чичо Боб. Не го бях виждала, откакто за малко не причиних смъртта му. За втори път. Но със сигурност не беше злопаметен. Не беше минавал насам, а аз нямах желанието или енергията да напускам апартамента си, така че не го бях чувала от два месеца. Никакво телефонно обаждане. Никакво съобщение. Никакъв имейл. Две огнестрелни рани или не, това просто не беше обичайно за него.

Реших да го издиря. Вероятно не беше същият след близкото си до смъртта преживяване. Беше ме видял. Когато бе умрял на операционната маса, той бе видял как изглеждах от другата страна, бе видял с какво се занимавах обикновено. За всички беше трудно.

И все пак нямах представа дали помни. Като ескалатор до Рая, аз имах определени отговорности, които веднъж бях опитала да му обясня. Но когато видиш, тогава започваш да вярваш. Може би го бе тласнало отвъд ръба. Може би реалността бе много по-обезпокоителна от представата.

Натиках краката си в чифт пантофи, наметнах яке и тръгнах.

Шофирането в три часа сутринта си имаше предимства. Като например слаб до никакъв трафик, така че стигнах до къщата на Гарет за рекордно време.

Почуках на вратата му и зачаках. На този мъж му отнемаше цяла вечност да отговори в малките часове преди съмване. Почуках отново. Винаги се бях чудила нещо: Ако спецът по издирване на хора бъдеше арестуван и избяга, кой ходеше да го търси?

— Чарлз! — изръмжа иззад вратата той. — Кълна се в Бог, ако си ти…

Откъде знаеше? Реших да не казвам нищо. Да го изненадам с присъствието си.

Вратата се отвори със замах и той застана там без риза и разрошен. Макар да не си падах съвсем по Гарет, той изглеждаше добре. Имаше кожа с цвят на мока и опушено сиви очи, които се спряха на Маргарет, но също толкова бързо спряха да й обръщат внимание. Той беше в бизнеса. Със сигурност разбираше нуждата ми да нося желязо дори и с пижамата си.

— Какво става? — попитах много по-жизнерадостно, отколкото се чувствах.

— Майтапиш ли се с мен? — Той разтърка окото си с ръка.

— Нем. — Минах покрай него и отидох право при дивана му. Но къщата му беше наистина тъмна. Странно. — Не съм те виждала от цяла вечност. Помислих си, че трябва да си поговорим.

— Има такова нещо като да си твърде самонадеян.

— Да знаеш, че го чувам често. Имаш ли кафе?

След като въздъхна шумно, така че да не пропусна раздразнението му, той затвори вратата с повече сила, отколкото смятах за нужно, и закрачи към кухнята.

— Какво правиш тук?

— Дразня те.

— Освен това.

— Не осъзнавах, че ми трябва причина, за да посетя един от най-добрите си приятели на планетата Земя.

— Отново ли се опитваш да стоиш бедна с дни?

— Нем. Не се опитвам. Просто го правя.

Той ровичкаше из кухнята и макар да не можех да видя какво правеше, ровичкащите звуци спряха. Зачаках. Може би беше заради изявлението за най-добрия приятел. Очевидно не знаеше, че бе един от най-добрите ми приятели. Трябва да се бе почувствал наистина поласкан. Или ужасен. Така или иначе беше победа.

— Ето.

Подскочих. Стоеше точно зад мен, подавайки ми чаша за вино.

— Сервираш ми кафе в чаша за вино?

— Не.

— Това вино с вкус на кафе ли е?

— Не. Пий. — Той наклони чашата към устата ми.

Отпих глътка и…

— Хей, това не е зле.

— Изпий го цялото и ще те закарам до вас.

— Пич, трябва ти повече от една чаша вино, за да ме напиеш. Помниш ли каква съм?

— Досадна.

— Това беше толкова незаслужено.

Той седна до мен на дивана и изпъна крака. Беше нахлузил чифт дънки, но краката му бяха боси. Те се отъркаха в купчина книги. Дори не знаех, че Суопс можеше да чете.

— Имаш ли проблеми със съня? — попита той.

— Нещо такова. — Приведох се равнодушно напред, за да разгледам заглавията. — Не съвсем. Искам да знам защо ме избягваш.

Той спусна краката си върху килима и седна по-напред, държейки бира в ръцете си. Разглежда килима цяла минута, преди да каже:

— Не съм те избягвал.

Всичките му книги бяха за духовната реалност, рай и ад, демони и ангели. Близкото му до смъртта преживяване трябва да му бе повлияло повече, отколкото предполагах.

— Не си идвал да ме видиш от два месеца.

— И ти не си идвала да ме видиш от два месеца. Що се отнася до мен, това не е отбягване, Чарлз. Това е самосъхранение.

Гадост.

— Знам, че е защото продължават да те прострелват заради мен.

Той потъна обратно в дивана и отпи от бирата си.

— Така ли мислиш?

— Не че мога да те виня. И аз не бих припарвала до себе си, ако продължаваха да ме прострелват заради мен самата. — Отпих от виното. — Това не излезе правилно.

Той отпи голяма глътка, пресушавайки бирата за три секунди. Когато се изправи, за да си вземе още една, аз го спрях с ръка върху неговата. Но не получих реакцията, която очаквах. Онази, с която бях свикнала. Той емоционално се отдръпна. Почти свивайки се вътрешно от докосването ми.

Емоцията ме разтърси. Не осъзнавах, че сега вече го отвращавах.

На това му се викаше да ти отворят очите.

— Съжалявам — казах, оставяйки чашата с вино на масичката. — По-добре да вървя. Ще поговорим по-късно.

— Не — каза той, но аз вече се бях отправила към вратата.

Той заобиколи дивана и затръшна вратата, още щом я отворих. Стоейки зад мен, той издиша бавно.

— Съжалявам, Чарлз. Нямах намерение да те нараня. Забравям, че усещаш нещата, че извличаш емоции от другите хора.

Обърнах се въпросително към него.

— И какво? Ще се опитваш да контролираш емоциите си около мен? Да се преструваш, че не те отвращавам? — Трепване в глупавото ми дишане издаде, че реакцията му ме беше наранила. Никога не ме беше наранявал преди, не и така, а бяхме имали своите моменти. Защо сега? Защо изобщо ми пукаше?

Но знаех. Винаги ме беше мислил за луда, но никога преди не го бях отвращавала. От това осъзнаване очите ми се напълниха със сълзи.

— Отвратен? — попита той, веждите му се бяха събрали в концентрация. — Това ли мислиш?

Задъхан смях се изтръгна от мен.

— Моля те, Суопс. Не можеш да скриеш емоциите си. Усещам ги като удар в стомаха. Всичко е наред. Просто трябва да си вървя.

— Може и да усещаш емоциите, но не те бива в разгадаването им, ако си прочела отвращение във всичко това.

— Гарет, моля те, остави ме да си вървя. Съжалявам, че те събудих.

— По дяволите, не. Сядай. — Той посочи дивана, докато държеше другата си ръка здраво притисната във вратата.

Хубаво. Нямаше нужда да се муси. Седнах обратно и чак тогава той зае отново мястото си. Имах чувството, че ми нямаше доверие.

— Сега, защо си мислиш, че по някакъв начин би могла да ме отвратиш? — попита той.

— Избягваш ме като за начало.

— И това значи, че съм отвратен от теб?

— Не искаш да говориш за случилото се — опитах отново. Макар да не исках да говоря за случилото се с мен, бях готова да говоря за случилото се с него.

— Добре. Какво се случи?

— Ти умря.

Той се взря в мен, без да мига.

— Умря и дойде да ме видиш. Помниш ли?

— Трябва ми още една бира.

Оставих го да стане за още една бира, но го последвах. Той отвори хладилника, свали капачката и пресуши цялото нещо, без да спре. След като метна бутилката, извади още една и я изпи по-бавно. Седнах на малката му кухненска маса и той се присъедини към мен.

— Можеш ли да ми кажеш какво помниш? — попитах го, когато седна. Когато просто се загледа в бутилката в ръцете си, казах: — Помниш ли нещо? — Знаех, че помнеше. Трябваше да помни. Ако не, никога нямаше да реагира по такъв начин.

— Помня всичко.

Пребледнях при мисълта.

— Какво например?

Той вдиша дълбоко и каза:

— Помня, че бях привлечен към светлината ти. Помня онова малко момиченце, което премина през теб. Помня господин Уонг и кучето.

— Това ли те притеснява? Това, което си ме видял да правя?

— Не. — Той ме погледна решително. — Нищо относно теб не ме притеснява, освен факта, че почука на вратата ми в три сутринта. Има други неща, за които не знаеш.

Намръщих се насреща му.

— Например?

— След като те видях, отидох другаде. Предположих, че се връщам в тялото си, след като вече не бях мъртъв.

— Как изобщо знаеше, че не си мъртъв?

— Баща ми ми каза. Той ме прати обратно. Не го бях виждал, откакто бях на десет. Беше инженер в американска компания в Колумбия. Беше отвлечен. Обикновено просто искаха откуп, но нещо трябва да се е объркало. Повече не чухме нищо за него. Просто изчезна.

— Но си го видял? — попитах го изумено. Цялото нещо с преминаването отвъд бе такава мистерия, дори и за мен.

— Да. Прати ме обратно. Бях бесен. — Обърна се да погледне през прозореца в тъмната нощ. — Не исках да се връщам. Никога не се бях чувствал така.

— Чувала съм го и преди. Радвам се да знам, че смъртта е просто фаза, че отиваме в друг свят и е невероятно. Но каза, че си отишъл другаде?

— Да. След като те видях. И невинаги е невероятно.

— Не разбирам.

— Отидох в ада, Чарлз.

Застинах.

— Имаш предвид метафорично, нали?

— Не. Нямам.

— Искаш да кажеш буквално? Адът? Като огън и жупел?

— Да.

Седнах назад, поразена.

— И научих някои неща. Не бях там случайно. Бях изпратен. Да науча. Да разбера.

— Какво да разбереш?

— С какво се е занимавало гаджето ти.

Нямаше нужда да обяснява. Знаех, че говореше за Рейес. Кой друг?

— Имаш ли някаква представа какъв е той?

— Синът на Сатаната.

Изражението му показа изненадата му.

— И нямаш проблем с това?

— Суопс, той е избягал от ада, ясно? Не е лош човек. Е, не съвсем лош.

Той се изсмя и стана от масата.

— Тогава трябва да видиш онова, което видях аз.

Вълна от страх премина през мен.

— Какво?

— Бил е генерал там, да знаеш. Синът на злото, да, но съвсем сам се е издигнал през йерархията на ада. Бил е умел убиец и е живеел за вкуса от кръвта на враговете си.

— Не е бил отгледан съвсем в грижовна среда.

— Значи цяла вечер ще му измисляш оправдания? Защо дойде тук?

— Исках да знам как си. Съжалявам.

Отново станах да си ходя, но той ме спря с едно нещо, което каза:

— Бил е изпратен тук. За теб.

Обърнах се към него.

— Знам, че е бил изпратен тук, но за да се добере до портал. Който и да е портал. Не конкретно за мен. После ме е видял и се е влюбил. Така че е избягал от оковите на баща си и ме е чакал.

— Влюбил се е? — Смаяното изражение на лицето му ми каза точно какво си мислеше за мен. — Не е избягал от нищо. Бил е изпратен. Конкретно за теб.

— Не можеш да вярваш в това.

— О, не. Права си. Искам да кажа, че само ми го показаха в ада. Със сигурност източниците ми грешат.

— Суопс, хората не ходят просто така в отвъдното, а после да се връщат невредими.

— По дяволите, не го правят. Аз го направих. После бях издърпан от някаква сила. И никога не съм казвал, че съм невредим.

Е, ако нещо можеше да повлияе на психиката, то това бе пътуване до ада. Не знаех какво да кажа.

— Как беше?

Той размаха бирата си във въздуха.

— Знаеш. Горещо. Много писъци. Много агония. Не го препоръчвам за ваканционно местенце.

— Как разбра за…? Кой ти каза за Рейес?

Погледът, който ми отправи, бе изпълнен с кипяща омраза.

— Баща му.

Отпуснах се обратно на стола.

— Значи двамата просто така завързахте разговор над някоя зейнала яма, сравнявахте си записките за смъртта и агонията?

— Нещо такова. Той искаше да видя, Чарли.

— Какво да видиш?

— Какъв е бил синът му. — Той се наведе напред, сякаш се опитваше да ме убеди да му повярвам. — Какво е направил.

— Всички сме вършили неща, с които не се гордеем.

Той се изсмя грубо и потърка лице с пръстите си.

— Живееш в свой малък свят, нали?

— Да, и там ми харесва.

— Е, нека ти кажа това: знам какъв е, знам каква си ти и знам какво ще дойде, ако те докопа. Не възнамерявам да го допусна.

О, чудно.

— Какво ще дойде? Какво, като ада на Земята?

— Като най-лошия ад на Земята. Чарлз, той е бил пратен тук. За теб. За да сбъдне всички мечти на баща си.

Изправих се, за да си взема вода.

— Онова, което си видял, което са ти казали, не е вярно. Не е бил изпратен тук. Избягал е. Дошъл е тук по своя воля.

— Това ли ти е казал?

— Да — казах, преглеждайки шкафовете му за чаша.

— Не съм предполагал, че жътварят на души ще бъде толкова наивен.

Майната му. Можех да пия вкъщи. Малко неща мразех повече от това да подлагат под съмнение интелекта ми.

Затворих вратичката на шкафа и се приведох към него, докато седеше на масата.

— Значи си бил в ада, а? — Когато кимна, аз му отправих захаросана усмивка, потупах го по бузата и казах: — Сладки сънища.