Метаданни
Данни
- Серия
- Чарли Дейвидсън (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fourth Grave Beneath My Feet, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Zaharka, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Даринда Джоунс
Заглавие: Четвъртият гроб под краката ми
Преводач: Zaharka
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: ganinka
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10014
История
- — Добавяне
Глава 5
Здрасти. Аз съм Беля.
Чух, че ме търсиш.
Ейнджъл не се шегуваше. Рейес се занимаваше с боеве в клетка. Беше толкова чужда концепция, че отначало помислих, че беше казал „котешки боеве“. Изтиках удивлението си настрани и се втурнах по-близо, за да виждам по-добре, проправяйки си път през тълпата. Бойците не носеха традиционни боксьорски шорти. Опонентът на Рейес беше с анцуг, докато той бе обут с дънки и нищо друго. Ръцете му бяха бинтовани и имаше превръзки около тялото и едното рамо. На ранените бойци не се разрешаваше да се бият в законен мач. Това тук беше толкова законно, колкото и кражбата.
В момента, в който усети, че бях наблизо, очите му се вдигнаха от непосредствената задача — задача, която включваше кръв, пот и 140-килограмов опонент — и се спряха на мен. Изненадата, която премина по лицето му, бе толкова мимолетна, толкова кратка, че се съмнявах някой друг да я бе видял. Той се усети веднага. Изражението му стана по-твърдо, мускулите му се напрегнаха, а мъжът, на когото бе направил хватка, извика от болка само част от секундата, преди да потупа по пода на клетката, давайки знак, че се предава.
Сигурно беше трудно за такъв мъж, очевидно закален боец, да се предаде, да се признае за победен, но причинената от Рейес болка трябва да бе ужасно мъчителна.
И въпреки това Рейес не спря. Не го пусна. Импровизиран рефер притича в клетката, когато мъжът потупа отново. Болката, изкривила чертите му, ме накара да се свия вътрешно, но очите на Рейес не пускаха моите. Взираше се, искрящият му поглед бе гневен, челюстта му беше сключена, докато затягаше хватката си още повече. Реферът откачаше, опитвайки се да издърпа Рейес от опонента му. Още двама мъже се втурнаха в клетката, но далеч нямаха ентусиазма на рефера. Те се приближиха внимателно, докато тълпата ревеше от вълнение. Молеше за кръв. Или, добре де, за още кръв. Болката на мъжа беше твърде голяма. Пулсираше на остри, течни вълни през вените ми, също както хемоглобина.
Наведох глава, но не и погледа си, и прошепнах:
— Моля те, спри.
Рейес моментално пусна мъжа и се отпусна на пети, похотливо предупреждение проблясваше по невероятно красивото му лице.
Не ме искаше там — това бе очевидно — но имаше и нещо повече. Беше ядосан. Той, който ме бе подредил така, че да ме види да падам. Той, който можеше да ми целуне белия задник по хиляди начини, беше ядосан на мен. Как смееше.
Опонентът лежеше на ринга, хриптейки и гърчейки се в агония. Онзи последен натиск от Рейес трябва да бе повредил нещо. Рейес го игнорира. Игнорира и рефера, който го засипваше с устни предупреждения, и мъжът, който понечи да сложи ръка на рамото му, за да го подкрепи, преди да размисли. Скачайки на крака, той се отправи навън от клетката, сякаш имаше друго място, на което да бъде. Поздравителните викове и възгласи се усилиха, когато започна да си проправя път през тълпата. И тях игнорира. За щастие тълпата имаше достатъчно здрав разум, за да се отдръпне от пътя му, докато се приближаваше.
Мина през тях с лекота, после се провря през врата, която водеше към голяма, квадратна конструкция в далечния ъгъл. Офиси, може би. Треньорите помагаха на другия мъж да се изправи на крака и го отведоха в противоположната посока, докато един от уредниците бършеше кръвта от тепиха.
Краката ми поеха в посоката, в която бяха насочени всички очи. Към стаите в ъгъла. Проврях се през подивялата тълпа и нещастно влюбените жени. Няколко от тях се мотаеха до вратата, но не смееха да влязат вътре. Фактът, че вратата бе напълно неохранявана, ме изненада. Още един мъж излезе, по-нисък и по-набит от Рейес, ръцете му бяха бинтовани, юмруците му бяха в готовност, докато се боксираше с невидим противник на път за клетката.
И тълпата подивя.
Престъпих през вратата в нещо като индустриална съблекалня. Не като онези във фитнес залите, чисти и светли, а като в старите фабрики, мрачна, тъмна и мръсна. Три реда метални шкафчета преграждаха наполовина изпълненото с пара помещение. Вляво имаше няколко преградени офиси и бюро. Отдясно…
— И искат да издържиш повече. — Мъжки глас отекна към мен от същата тази посока. — Говорихме за това, помниш ли?
Последвах го, минавайки покрай шкафчетата, докато не стигнах до открито пространство и пейки и няколко маси. Душовете бяха по-нататък и очевидно някой се възползваше от тях. Пара се извиваше около Рейес, докато седеше на една от масите. Мъж, който трябва да беше треньорът му, стоеше пред него, омотавайки ръцете му в бял бинт също като във филмите. Дънките висяха ниско на хълбоците му, показвайки достатъчно от вдлъбнатината между костта и корема му, за да ми омекнат коленете. Превръзки и още бинт красяха рамото и обграждаха ребрата му, а аз се опитах да потисна загрижеността си. Колкото до останалата част от него, кожата с цвят на мед обвиваше твърдите му мускули и стегнатите извивки. Беше просто великолепен.
Когато за първи път видях Рейес, бях в гимназията и двете със сестра ми Джема го зърнахме през кухненския прозорец на апартамента му късно една нощ. Беше в лошата част на града, а онова, което видях, го доказваше. Мъж — мъж, който по-късно щях да науча, че бе Ърл Уолкър, чудовището, което отгледало Рейес и което години по-късно ме изтезава и едва не ме уби в собствения ми апартамент — го биеше. Рейес беше на деветнадесет по онова време. Буен. Див. И красив. Но мъжът беше огромен. Юмруците му се стоварваха върху Рейес, докато вече не можеше да стои изправен. Не можеше вече да се защити.
За да спра мъжа да не го убие, хвърлих тухла през прозореца на кухнята. Свърши работа. Мъжът спря. Но тази тухла бе като да сложиш лепенка върху огнестрелна рана. Години по-късно открих, че Рейес бе прекарал повече от десетилетие в затвора за убийството на Ърл Уолкър, само за да се окаже, че Ърл не беше наистина мъртъв. Беше инсценирал собствената си смърт, а Рейес бе отишъл в затвора за престъпление, което не беше извършил. Проблемът се състоеше в това, че Рейес избяга от затвора, за да докаже невинността си и ме използва за примамка, за да принуди Ърл Уолкър да излезе от скривалището си. В резултат едва не умрях. Куки и дъщеря й Амбър също бяха изложени на опасност.
Тези неща, в комбинация с това, че Рейес буквално бе синът на Сатаната, изкован в огньовете на грях и деградация, не можеше лесно да се подмине. Но освен това бе тъмната същност, която ме следваше през целия ми живот. Беше спасявал живота ми повече от веднъж. Действията му противоречаха на всичко, което бях научена да вярвам за мрака. Такава двусмисленост.
А сега стоях на ръба на голямо разделение. Смеех ли да му се доверя отново? Смеех ли да повярвам на онова, което имаше да казва? Бях прекарала два месеца в апартамента си, чудейки се върху това.
Топлината му достигна до мен и пристъпих по-близо. Познатата топлина, която се излъчваше от него като меки ядрени вълни, бе като парещ мехлем, едновременно успокояващ и дразнещ. Застанах под яркото флуоресцентно осветление, но той не вдигна поглед. Това ми даде възможност да го огледам по-добре, да преценя как го бе променила свободата. Не много, осъзнах бързо. Косата му беше със същата дължина както преди два месеца. Плътни кичури висяха над челото му и се къдреха зад ухото. Челюстта му — онова силно, упорито изражение, което носеше — бе покрита с еднодневна брада. Ограждаше плътната му уста с такава великолепна прецизност, че в отговор моята уста се навлажни.
Принудих вниманието си да се отклони от лицето към широките му рамене, разголени заради битката, разкривайки древните татуировки, с които бе роден. Татуировки, които се раздвояваха като карта, ключ към портите на ада. Можех да разчитам карти колкото и всяко друго момиче, но как някой можеше да използва такава карта, за да пътува до друго измерение и да прекосява безкрайната пустош, за да отиде на място, на което никой не искаше да бъде?
Без да вдига поглед от действията на треньора, Рейес попита:
— Какво правиш тук?
Беше толкова невероятно красив, че ми отне момент да осъзная, че говори на мен. Не го бях виждала от два месеца, а дори преди това го бях виждала от плът само няколко кратки, бързи случая, всеки от които предизвикваше същите чувства на загриженост и прималяване. Без значение колко ядосана бях, привличането му, суровостта му действаха като магнит. А аз очевидно бях кламер. Всяка клетка в тялото ми ме тласкаше напред.
Треньорът вдигна объркано поглед, после осъзна, че още някой беше в стаята. Обърна се към мен, остро неодобрение се четеше по лицето му.
— Не може да си тук.
— Трябва да говоря с боеца ти — казах аз, придавайки възможно най-много авторитет на гласа си, което, признавам си, не беше много.
Най-накрая и безкрайно внимателно, Рейес повдигна клепачи, докато вече можех да видя блясъка в кафявите му очи. Опитах се да накарам сърцето си да продължи да бие, но то спря. Устните му се разтвориха леко и погледът ми отново се спря на устата му. Тя изтъня в отговор и той каза:
— Трябва да си вървиш.
Игнорирайки прилива на топлина, който заля тялото ми при дълбокия, чувствен звук на гласа му, аз изпънах рамене, пристъпих напред и му подадох листа, който бях смачкала в момента, в който го бях видяла в клетката.
— Донесох ти сметката.
Гъстите му черни мигли се спуснаха надолу и той се протегна към листа със свободната си ръка.
— Сметката ми за какво? — попита той, преглеждайки написаното от мен.
— За услугите ми. Открих баща ти. Почти умрях междувременно. Бизнесът ми на частен детектив е точно това, господин Фароу: бизнес. Противно на онова, в което вероятно вярвате, не съм ви лична асистентка.
Изви вежда в момента, в който използвах фамилията му, но се възстанови достатъчно бързо. Той обърна листа.
— Написано е на гърба на касова бележка от „Мачо Тако“.
— Импровизирах.
— И е за милион долара.
— Скъпа съм.
Най-бледият намек за усмивка повдигна ъгълчето на устата му.
— В момента не нося един милион.
— Можем да отидем до най-близкия банкомат, ако това ще помогне.
— За съжаление, не. — Той сгъна листа и го натъпка в задния си джоб, а единственото, за което можех да мисля, бе колко ми се искаше да бъда касова бележка от „Мачо Тако“ в този момент. — Разорен съм — добави той.
Дори и без да разчитам емоциите му, знаех, че това бе отявлена лъжа. Което беше хубаво, защото не се хващах на измами. На похот, може би. Горещо, вътрешно желание, заради което краката ми се бореха да си останах прибрани. Но не и измами. Като стана дума…
— Защо се биеш? — Огледах се наоколо сред мизерните условия. Дори незаконните боеве трябваше да бъдат хигиенични. Това беше лудост.
— Казах ти, разорен съм. Трябват ми пари.
— Не си разорен — контрирах го аз.
Той избута мъжа, който превързваше ръката му, и стана от масата.
Отстъпих внимателно назад. Той ме последва, всяко негово движение бе гладко. Мощно.
Имах няколко трика в ръкава си. Време беше да шокирам и удивлявам.
— Имаш петдесет милиона, които само чакат да обвиеш секси ръцете си около тях.
Той застина, което го издаде. Докато другите ахваха или изцъкляха очи от изненада, Рейес застиваше, затова знаех, че съм го хванала натясно.
— Грешиш — каза той, а гласът му бе като коприна върху студена, твърда стомана.
— Сестра ти ми каза — обясних аз. Макар да нямаха биологична връзка, Рейес бе израснал с момиче, което смяташе за своя сестра по всеки възможен начин. И двамата бяха подлагани на невероятно насилие, макар и по различни начини. Ърл Уолкър, мъжът, който ме изтезава, ги беше отгледал. По своя извратен начин той отказвал на Ким храна и вода, докато Рейес не се съгласял с чудовищните му искания. Ким и Рейес израснали в кошмар в ръцете на чудовище и в стремежа си да защити Ким, Рейес се отрекъл от нея, когато бил арестуван за предполагаемото убийство на Уолкър. И все пак някак си бе успял да я направи милионерка, докато бил в затвора.
Той се върза.
— Това не са мои пари. Нейни са.
Скръстих ръце.
— Тя няма да ги похарчи. Кълне се, че са твои.
— Греши. — Той се приближи с още една крачка. — А мисля, че се съгласихме да стоиш далеч от сестра ми.
Не се съгласихме толкова, колкото той заплаши, но реших да не задълбавам.
— Това беше преди време, когато избяга от затвора. Беше ранен и бях загрижена.
— Защо те е грижа? — Още една стъпка. — Последното нещо, което ми каза, беше да се разкарам.
Принудих се да не отстъпвам. Приближаваше се към мен, само за да ме накара да отстъпя, способ, който използваше, когато искаше да наложи авторитета си.
— Казах го само наум.
— Изражението на лицето ти го каза.
— Същото лице с голямата рана, която баща ти направи, когато го разряза на две? — Той влезе право в капана. — Това лице ли?
Той пребледня.
— Той не ми е баща.
— Знам. Но е лудост да се биеш тук. Все едно имаш предсмъртно желание.
— Виж ти кой го казва.
— Какво трябва да значи това?
Челюстта му се раздвижи раздразнено, преди да отговори.
— Опитвам се да стоя настрана, както пожела. — Той пристъпи по-близо и този път нямах друг избор, освен да отстъпя. Но още една крачка ме отведе до тухлената стена. Той подпря едната си ръка над мен, за да се извиси отгоре ми. — Но ти не го правиш особено лесно.
Излишък от емоции трепна дълбоко в сърцевината ми. Рейес Фароу запалваше всяка клетка в тялото ми сякаш бях направена от бензин, една искра ме делеше от това да бъда погълната от пламъци. Знаеше какво ми причинява. Трябваше да знае. И само това задържаше здравия ми разум. Възпираше ме да се протегна и да прокарам пръсти по превръзките на ребрата му. Да ги провра в предницата на дънките му.
Вместо това си поех въздух.
— Видях те тази сутрин.
Леко смръщване мина по лицето му, затова обясних по-нататък.
— До жилищната ми сграда. Видях те да стоиш там. Следиш ли ме?
— Не — каза той, отпускайки ръката си и извръщайки се от мен. — На лов съм за съвсем друго животно.
— И това животно съвсем случайно живее в моята сграда?
Той приглади бинта на ръцете си.
— Не, но онова, което животното иска най-много, да.
Думите му накараха пулса ми да се забърза, а дъхът ми да се накъса. Единственото нещо, което ме искаше, единственото животно, което Рейес би преследвал, бе демон.
После той се оказа пред мен, ръката му около гърлото ми, държейки ме, когато исках да избягам.
— Излъчваш страх.
Безрезултатно се заборих с хватката му.
— И чия е вината?
— Моя и отново се извинявам, но трябва да го преодолееш, мамка му. — Той се притисна в мен, докато кожата ми нямаше друг избор, освен да абсорбира топлината, която се изливаше на вълни от него. Вдишах я, ахвайки, когато се насъбра дълбоко в корема ми и се разля надолу по краката. — Те го обичат — каза той в ухото ми. — Като наркотик е. По същия начин, както миризмата на кръв привлича акулите, миризмата на страха привлича тях, побърква ги. Това е едновременно примамка и афродизиак.
— И откъде го знаеш?
— Защото бях един от тях и нищо друго не искам така, както да те замъкна под онези душове, да разкъсам дрехите ти и да се насладя на всеки сантиметър от теб.
Затворих очи при картината, която ми предлагаше.
— Така или иначе искаш да го направиш.
— Вярно, но това е по-силно. Ти си жътварят и нищо на земята не разпалва моя вид така, както възможността да оближе страха от кожата ти.
Никога не ми го беше казвал. Никога не ми беше казвал много неща, но конкретно това би било хубаво да се знае.
— Никога не съм ти казвал, защото никога не е било проблем — каза той, стряскайки ме.
Отново го направи. Прочете какво си мислех. Изненадано вдигнах поглед към него.
— Изписано е на лицето ти, Дъч.
И ето отново. Дъч. Мистериозното име, с което ме наричаше. Име, което ми предстоеше да разбера.
— Мога да го видя — продължи той. — Объркването ти. Съмнението ти. Не мога да чета мислите ти. Но също като теб мога да разчитам емоциите ти. И никога не е било проблем, защото никога досега не си била изплашена. Не и така.
— Грешиш — казах аз, думите ми излизаха задъхано в комбинация от почуда и тревога. — Винаги съм се страхувала от теб.
Това изглежда го спря. Той отпусна хватката си достатъчно дълго, че да успея да се измъкна. И точно това направих. Втурнах се извън обсега му и заотстъпвах внимателно далеч от него. Той задържа едната си ръка подпряна на стената и вдиша дълбоко въздух, сякаш се опитваше да овладее емоциите си.
— Трябва да си вървиш, преди да си променя решението да те пусна.
Поклатих глава.
— Няма да си тръгна, докато не обещаеш, че няма да се биеш.
Той рязко се обърна.
— Майтапиш ли се?
— Не и в момента. — Ако някога съм имала някаква власт над него, сега определено бе моментът да я използвам. Вдигнах брадичка, за да се изправя пред него. — Забранявам ти да се биеш.
Внезапен порив на гняв ме удари като огнена стена. Той се изправи и се приближи.
— Ти настоя да задържа това тяло. Сега искаш да ми казваш какво да правя и да не правя с него?
Прав беше. Аз настоях да задържи смъртното си тяло, когато искаше да го остави да си отиде. А това беше решение, зад което все още стоях.
— Общо взето — казах аз, изправяйки рамене.
— Е, тогава какво точно искаш да направя с него?
Какъв невероятно двусмислен въпрос. Той отново се извисяваше над мен, пристъпвайки по-близо, принуждавайки ме да отстъпя, докато не се ударих в масата, на която беше седял. Топлината му се просмукваше във всяка пора на тялото ми.
— Имам нужда от отговори, а едва ли мога да ги получа, ако умреш в незаконен бой в клетка. Изобщо имат си парамедик на разположение?
— Да умра? — попита той, присмивайки се на идеята.
Посочих превръзките му.
— Не си толкова неразрушим, колкото може би си мислиш.
Той се изсмя, груб звук, който отекна в металните шкафчета.
— Наистина ли вярваш, че някой човек може да ми причини това?
Отне ми момент, за да го осмисля. Когато успях, ченето ми увисна, когато зяпнах насреща му.
— Те… искаш да кажеш…
— Рей?
Отдръпнах се, борейки се да попреча на стаята да се върти, докато схващах смисъла. Демони. Те бяха тук. Обратно на Земята. А той се биеше с тях.
Погледнах покрай него към една жена, която влизаше в стаята.
— Готов ли си за следващата битка? Питат за теб.
Той не я погледна. Не свали очи от мен.
— Уендел иска да направиш така, че да продължи по-дълго — каза тя, гласът й бе слаб, несигурен. От мястото си можех да усетя излъчваното от нея безпокойство.
Когато висока жена с къса руса коса пристъпи под светлината, осъзнах коя беше и едва не припаднах. Илейн Оук? Жената с уебсайта? Жената с музея, посветен на Рейес Фароу, подреден с дузини неща, откраднати от Рейес и измъкнати от пазачите в затвора? Пазачи, на които бе платила? Тя беше тук? С Рейес?
Замисляйки се как тя не бе нищо повече от затворническа групарка, богата жена, която бе следила Рейес през цялото време, докато беше в затвора, която бе плащала на пазачите, за да й дават информация за него, да крадат негови вещи от килията и да правят снимки, когато не ги гледаше, потресът ми се прехвърли от мисълта за бродещи нашир и длъж по Земята демони към мисълта за тази жена, бродеща нашир и длъж по тялото на Рейес. Остра и вбесяваща ревност се надигна в гърдите ми и се изля от мен като унизителен порив на възмущение.
Опитах се да го възпра, но тя трябва да бе видяла абсолютния шок по лицето ми. И по нейното бе изписано същото. Както и несигурността й. Рейес беше опасно близо и очевидно на нея това не й харесваше. След това разпознаване премина през лицето й, последвано от още една осезаема вълна от шок.
— Рей? — попита тя отново. — Знаеш ли кой е това?
Той изпусна тежка въздишка през внезапно стиснатите си зъби.
— Да.
— О, добре. — Тя пристъпи към нас. — Във връзка с някой случай ли си тук? — попита ме тя, надеждата бе така явна в очите й, че почти я съжалих.
— Тук съм, за да си прибера дължимото от един такъв, да.
— О, ами, каквото и да е, мога да ти платя. Аз съм мениджърът на Рейес. — Тя се обърна към него и положи плахо ръка върху неговата. — Трябва да се приготвиш. Мачът почти свърши. — После се усмихна принудено. — Така или иначе всички са тук заради теб. Този мач беше само за пълнеж, за почивка между рундовете.
Тази нощ щеше да се бие отново? И тя беше съгласна с това?
Първичната ми реакция беше да изтръгна късата й, перфектно оформена коса и вътрешно се възпрях. Рейес не беше мой. Нямах думата за нищо от това, което правеше, включително боевете, и той го знаеше. Бе прекарал в затвора повече от десетилетие за престъпление, което не беше извършил, а аз се опитвах да го контролирам. Също като тях. Всеки един ден в продължение на повече от десет години. Всяко движение, всяка мисъл, контролирана от попечител, пазач или надзирател.
И все пак, Илейн Оук?
— И трябва да се приберем у дома, преди да са се появили новите спонсори — добави тя. — Нямат търпение да се срещнат с теб.
Едва не припаднах. Дом? Той живееше с нея? Дълбочината на потреса ми изглежда не познаваше граници. За момент бях изгубена, олюлявайки се, докато попивах всяка нова информация.
Рейес огледа лицето ми, наблюдавайки всяко движение, всяка реакция.
— Може ли да ни дадеш минутка? — попита той и не бях сигурна на коя от двете ни говореше. Не бях сигурна дали ми пука.
— Д-добре — каза Илейн. Тя бавно закрачи нататък, сякаш й отнемаше всяка частица сила, за да го направи.
— Живееш с нея? — попитах тихо. — Имаш ли някаква представа коя е?
— Да. — Той изчака момент, после добави: — И да.
Тих смях от изумление се измъкна от мен, преди да успея да го спра. Обърнах се да си вървя, но той хвана масата и блокира пътя. Стрелнах поглед към Илейн. Беше спряла до стената от шкафчета и не пропусна маневрата. А аз не пропуснах болката в очите й.
Добре дошла в света на Рейес Фароу.
— Трябва да се отместиш — казах му.
— Не ми отговори. Какво би искала да направя с това тяло, което настоя да запазя?
Вдигнах изпълнен с омраза поглед към него.
— Прати го обратно в ада.
Усмивката му беше като нагорещен ръжен в корема ми. Наслаждаваше ли се на това? На объркването ми? На болката ми?
— Не мога да го направя, когато тук на Земята има толкова забавни неща.
— Забавление? Това ли съм за теб?
Един мъж влезе в стаята. Треньорът му.
— Ти си.
— Е? — попита отново Рейес, все още чакайки смислен отговор.
Това ставаше абсурдно. Забелязах Илейн от външната страна на вратата, надничайки вътре, веждите й бяха смръщени притеснено.
— Гаджето ти се тормози — казах, опитвайки се да сменя темата.
— Ревнуваш?
— Никак.
— ’Щото изглежда, че ревнуваш.
— Не ревнувам. Просто не мога да повярвам…
— На плочките ми?
Стомахът ми подскочи. Поех си дъх, за да се успокоя, и казах:
— На вкуса ти.
— Вкусът ми си е добре. — Той повдигна брадичката ми с бинтованата си ръка. — Не ме искаш наоколо, тогава защо ти пука?
— Не ми пука.
— Тогава защо си тук?
— Длъжник си ми за услугите ми.
— А, значи за всички онези пъти, когато съм спасявал живота ти?
Свих рамо.
— Прати ми сметката.
Той се приведе и прошепна:
— Бих предпочел да те чукам.
— Бих предпочела да ме пуснеш.
— Но не отговори на въпроса ми. — Той сложи устата си до ухото ми, дъхът му го галеше, надолу по врата ми и се разстилаше по рамото в опияняваща вълна от удоволствие. — Какво искаш да направя с тялото си, Дъч?
След цяла минута, казах:
— Закарай го да видиш сестра си.
Споменаването на обичната му сестра бе като да метна ледена вода в лицето му. Той веднага се охлади, тялото му се напрегна неподвижно.
— Ти си — каза треньорът по-упорито. — Излез там и…
Когато Рейес се обърна към него като кобра, готова за удар, мъжът отстъпи назад. Очите му се разшириха за част от секундата, преди да вдигне ръце пораженчески.
— Ще изгубим, ако не излезеш там. Само това казвам.
Рейес изглежда се поуспокои. Обърна се към мен, обви пръсти около яката ми и ме издърпа напред, докато устата му не се оказа само на сантиметри от моята.
— Върви си вкъщи. — Пусна ме с леко побутване, а аз го пернах по ръката в отговор. Но той вече се бе отправил към вратата.
Да си ходя вкъщи, ама друг път.