Метаданни
Данни
- Серия
- Чарли Дейвидсън (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fourth Grave Beneath My Feet, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Zaharka, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Даринда Джоунс
Заглавие: Четвъртият гроб под краката ми
Преводач: Zaharka
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: ganinka
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10014
История
- — Добавяне
Глава 14
Продава се използвана надгробна плоча:
Идеална за някой на име Шарлот Дейвидсън.
Или поне стреля по мен.
Залегнах. Не съм сигурна защо. Но да залегнеш, когато някой стреля по теб, изглежда правилно. Или поне преди можех да забавя времето, буквално можех да видя куршума да виси във въздуха, но, след като ме бяха измъчвали, изглежда бях загубила тази способност, защото татко стреля и аз залегнах, без дори да се опитам.
Паднах на колене и прикрих главата си, след което се обърнах да погледна татко изпод ръцете си.
Той все още държеше пистолета с шокирано изражение на лицето.
— Лийланд! — извика Денис секунди преди шокирано да покрие с ръце устата си. Трябваше да й призная опита.
След като проверих жизненоважните си части и не усетих болка, скочих на крака. Джема изтича нагоре по стълбите и се промуши покрай татко в стаята. Бързо бе последвана от Сиена, която държеше кана кафе в ръце.
Осъзнах, че светът се въртеше. Звукът бе изстрелял адреналин през тялото ми.
След като се отупах с треперещи ръце, за да проверя за наранявания, викнах срещу баща си.
— Какво, по дяволите, беше това? — Но той все още държеше пистолета насочен срещу мен. Изглежда беше изпаднал в леко състояние на шок. — Татко! — казах, опитвайки се да привлека вниманието му. — Съвсем официално е. Ти си лош баща. Добрите бащи не стрелят по дъщерите си! — Скръстих ръце и подкарах тежката артилерия. — Ще кажа на мама, когато умра.
— Какво стана? — попита Джема, поглеждайки от мен към татко.
Посочих към него.
— Той се опита да ме убие. Това стана.
— Татко! — каза тя, карайки му се сякаш беше дете, което бе изяло буболечка.
— Не, не разбираш. — Той се фокусира върху нея, точно когато чичо Боб се втурна вътре, избутвайки Денис. Супер. Цялата банда беше тук, за да станат свидетели на убийството ми.
Татко погледна отново към мен с увиснала челюст.
— Виж това.
Той стреля отново.
Отново залегнах. И се заборих със замайващите ефекти от прилива на адреналин, които ме отвеждаха на ръба на безсъзнанието. Според еволюцията, адреналинът не трябваше да прави така. Предполагаше се да ме накара да подмокря гащите, а после да побягна много бързо, все едно ме напада мечка. Припадането беше толкова не-дарвинистко.
Чичо Боб беше извадил пистолета си и го беше насочил към главата на татко, преди да успея да кажа:
— Какво, по дяволите?
Отново бях паднала на колене. Гърмежът от пистолета ме беше раздрусал толкова грубо и бързо, че се чувствах така, сякаш са изкарали въздуха от дробовете ми. Запрепъвах се да се изправя на крака, докато световъртежът замъгляваше зрението и преобръщаше стомаха ми. Щеше да ми прилошее. Тялото ми се разтресе от вътре навън. Преглътнах с усилие, опитвайки се да задържа малкото кафе, което бях изпила по-рано.
Усетих прилив на топлина по кожата си и погледнах наляво. Рейес се материализира до мен, масивната му черна роба се развяваше и караше света да се люлее още повече. Чувствах се като лодка в открито море.
Той погледна изпод качулката си към татко, после обратно към мен.
— Защо баща ти се опитва да те убие?
Преглътнах отново и се опрях на стената зад мен.
— Нямам представа. — Когато тръгна към него, аз се втурнах да му препреча пътя, заставайки между двамата. — О, не, няма. Той ти е забранен, разбра ли?
Той ме хвана за ръка и ме издърпа към робата си. Топлината ме успокои, въпреки гнева ми.
— Оправи се с това или ще го убия на място.
Избутах го настрани и посочих прозореца.
— Вън. Веднага.
С ниско ръмжене той се дематериализира, но можех да го усетя наблизо. Не се бе отдалечил и можеше да се материализира обратно и да прекърши гръбнака на татко, преди да успея да извикам. Трябваше да обезвредя ситуацията, и то бързо, или баща ми никога повече нямаше да може да ходи. Или пък вероятно да диша.
След като се взех в ръце, осъзнах, че всички ме гледат. Вероятно защото говорех на въздуха. Можеха просто да го приемат. Имахме по-голям проблем. Но израженията на лицата им ме спряха насред крачката. И преди ме бяха виждали да говоря на въздуха. Е, всички останали, с изключение на Сиена. Не можех да си представя това да е причината за нивото на шок, което показваха.
Сиена изпусна каната. Тя се приземи с глухо тупване на пода и кафето се плисна настрани, но нито един поглед не се отдели от мен.
— Какво? — попитах аз, внезапно смутена. Погледнах надолу да се уверя, че боксерките ми са си на мястото. Изглеждаха ми наред. Отново огледах лицата. Въпреки че чичо Боб държеше пистолет към главата на баща ми, той гледаше към мен. Също като всички останали.
Татко свали пистолета. Движението привлече вниманието на Чибо. Той се обърна отново към него.
— Пусни го, Лийланд.
Той го направи. Пистолетът падна на пода, но изглежда никой не се интересуваше. Всички очи оставаха приковани в мен. Бавно и изключително внимателно чичо Боб коленичи и вдигна пистолета, но отмести поглед само за част от секундата, която му отне, за да го грабне.
Ставаше странно.
— Как го направи? — попита Джема.
— Кое? — попитах, напълно объркана. — Почти да бъда застреляна от баща си? — Когато всички продължиха да зяпат, реших, че сега бе добър момент за тирада. — Наистина не беше толкова трудно. Просто си стоях тук, докато откачен мъж насочи пистолет към мен…
— Бяха халосни.
Отново погледнах към него.
— Опита се да ме убиеш с халосни?
— Да. — Той кимна, след което се усети и поклати глава. — Не, имах предвид…
— Това не дава ли обратен резултат?
— Начинът, по който се движиш — продължи той, а гласът му бе натежал от недоверие. — Не беше истина. Никой не може да се движи така.
— Какво имаш предвид? — попитах, ядосвайки се. На никой ли не му пукаше, че собственият ми баща се опита да ме убие?
Той се приближи до мен и се опита да докосне лицето ми, но аз спрях ръката му и отстъпих извън обхвата му. Той не продължи. Вместо това попита:
— Каква си ти?
— Освен вбесена?
— Чарли — рече Джема, гласът й бе придобил нежният терапевтичен тон, който толкова обичаше, — виж къде се намираш.
Огледах се и осъзнах, че беше права. Бях до вратата, а сега се намирах до прозореца, който гледаше към задната улица. Свих рамене.
— Значи съм се метнала встрани. И какво от това? Стреляха по мен.
— Но не го направи — каза Джема. — Беше тук, след това беше там. Ти… — Тя направи пауза сякаш не можеше да подбере правилните думи. — Движеше се толкова бързо. Все едно изчезна, а след това се появи отново. Никога не съм виждала нещо такова.
— Трябваше да знам — каза татко. — Трябваше да знам, че ще си добре. Знаех, че си различна, но нямах представа точно колко различна си. Тогава, когато Карузо ме завърза и тръгна след теб с онзи нож… начинът, по който се движеше. Не приличаше на нищо, което бях виждал преди. — Карузо беше един от арестантите на татко. Беше го изпратил в затвора за доста дълго време. В минутата, в която бе пуснат условно, той погна баща ми, а покрай него и мен. — Тогава разбрах колко специална си всъщност.
Все още се борех с ефектите от прилива на адреналин в нервната ми система и се опитвах да не се поддам.
— Не мога да си представя как си си помислил, че да стреляш по мен би било добра идея. — Обърнах се да си ходя, но чичо Боб ме спря.
— Чарли, скъпа, трябва да знам дали искаш да предявиш обвинения.
Злобна усмивка се разпростря по лицето ми, преди да отговоря:
— Не. Не днес. Не искам повече да имам нищо общо с него.
Проправих си път покрай Денис и се повлякох надолу по стълбите.
— Чарли, почакай — каза Джема зад мен.
Продължих да вървя.
— Ще напиша писмо на мама за това.
— Добре — каза тя, опитвайки се да ме настигне. — Това е перфектно, но има нещо, което трябва да знаеш, преди да продължиш.
Изминах целия път до входната врата на жилищната си сграда, преди тя да успее да ме настигне.
— Знам — казах, а гърлото ми се стегна. — Почувствах го в момента, в който влязох там.
Тя си пое дълбоки, равни глътки въздух и каза:
— Не знае колко му остава.
Извърнах се от нея, отказвайки да призная паренето в очите си.
— Откога знаеш?
— Няколко месеца. Не позволи на никого да ти каже. Искаше да го направи сам, но ти не приемаше обажданията му.
Кръстосах ръце, все още неспособна да я погледна.
— И все пак ще кажа на мама.
Тя пристъпи зад мен и обви ръце около врата ми.
— И я поздрави от мен.
След като отпуснах глава на кокалестия й лакът, казах:
— Добре, но не мисля, че те харесва толкова, колкото харесва мен.
Джема се засмя и ме стисна по-силно.
* * *
Горе в апартамента, Куки влезе забързана, докато си наливах чаша кафе, а очите й бяха разширени от тревога. Когато ме забеляза, облекчението я заля. Тя се приближи задъхана с ръка на гърдите.
— Не можах да те намеря — каза тя между въздишките. — А всичките ти неща бяха тук. Помислих, че са те убили. Или са те отвлекли отново.
— Съжалявам. Тук съм.
Тя вдигна пръст, преглътна с усилие и каза:
— Чарли, кълна се, че ти ще ме довършиш.
— Не ставай глупава. Защо да те убивам? Работиш почти за без пари.
Тя кимна.
— Това е вярно.
— Просто ходих до офиса. Татко се опита да ме застреля. Два пъти. Затова чичо Боб извади пистолет. Този човек е много по-бърз, отколкото изглежда.
Очите й отново се разшириха. След това се присвиха в недоверие. После пак се разшириха. После пак се присвиха. След това направиха онова малко мекушаво нещо, докато се опитваше да проумее какво й бях казала. После се разшириха още повече. После се присвиха. И колкото и забавни да бяха движенията на очите й, аз бях по боксерки.
— Добре, значи аз отивам да си взема душ. Ти остави това да попие.
— Как изглеждат офисите? — попита най-накрая тя, а аз си знаех, че й липсват.
— Много са хубави, след като Боби Джо ги е довършил. Харесвам мекия сивкав цвят, който е избрал.
— Толкова е странно, че си мислеше, че приятелката му се опитва да го убие с фъстъци.
— Знам, нали? — Взех чашата си с кафе и тръгнах. — Би имало повече смисъл, ако беше алергичен към фъстъци.
* * *
След като се отървах от Ейнджъл, казвайки му, че смяната му бе свършила, си взех бърз душ и се заех със задачата си за деня. Не бяхме по-близо до откритието кой беше преследвачът на Харпър, а това ме натъжаваше, но все още имах да проверя няколко следи. Кук вече бе взела списъка с приходящите посетители на Таноан Естейтс и никой от тях не съвпадна с някого от миналото на Харпър, доколкото можехме да заключим.
Освен това ми даде и адреса на дългогодишната икономка на семейство Лоуел, която наскоро се беше пенсионирала. Реших да започна от там, след това да отида до изоставената лудница и да проверя приятеля ми Ракетата. Не го бях виждала от доста време.
— Имам и списък на всички, които са работили за семейство Лоуел, докато са били женени — каза Куки, докато дъвчех закуската за шампиони от изостанали браунита, — но малко от тях са работили там за повече от две години. Шофьорът им още работи за тях и икономката, която е живеела и работила при тях допреди две седмици.
— Вярно, новият им иконом ми каза всичко това.
— Отне ми известно време да я проследя. Работила е за семейство Лоуел почти тридесет години. Би си помислила, че ще знаят къде е живяла. Трябваше да питам Доналд.
— Доналд? — попитах аз, вкарвайки мъркане в знак на интерес в гласа си. — Говорите си на малко име с Доналд?
— Пффф. Той е шофьорът на семейство Лоуел, той е единственият, който ще ми отдели микросекунда от времето си и звучи като да е на деветдесет.
— Може да е пушач. Ако все още им е шофьор…
— Съжалявам. Бивш шофьор. Сега само се грижи за колите им или нещо такова. Казва, че го държат само защото им е жал за него.
— Интересно. Откри ли нещо друго?
Тя изпърха с мигли.
— Ами, той е зодия близнаци, харесва дългите разходки по плажа и много си пада по мъже в килтове.
Преглътнах последната хапка брауни и я прокарах с глътка хладен сок.
— Това е много странно. И аз си падам по мъже в килтове. — Сръчках я с лакът. — Мога ли да получа номера на Доналд, в случай че имам някакви въпроси?
— Няма да навлезеш в моя територия, нали?
Ахнах и сложих невинна ръка на още по-невинните си гърди.
— Никога не бих.
Тя ме игнорира.
— Значи, след като интервюираш икономката, ще отидеш да провериш Ракетата? — попита тя, а многозначителна усмивка озари лицето й.
Ракетата беше безценен източник, когато трябваше да се разбере кой е починал и кой още рита. Починал савант, който знае имената на всички хора, които някога са живели на Земята, Ракетата за секунди щеше да ми даде информация за случващото се с тях. И беше голям, и очарователен, и обичаше да прегръща. Силно.
Но Кук не говореше за Ракетата, ако пакостливата искрица в окото й беше някаква индикация.
— Да — казах аз, запомняйки адреса на икономката, който ми даде.
— Ами съседите на Ракетата? И тях ли ще отидеш да нагледаш?
Извих вежда.
— Имам слабост към мъже на харлита.
Тя закачливо размаха показалец към мен.
— Просто кажи „не“.
— Не разбираш — казах, преди да тръгна. — Това е наистина силна слабост.
* * *
Отидох с колата до жилището на икономката в южната част, опитвайки се да не се вманиачавам във факта, че баща ми се опита да ме застреля. Два пъти. Икономката живееше в старата част на града. Повечето от къщите се считаха почти за исторически паметници и бяха добре обгрижвани, както и тази на госпожа Бийчър.
След като почуках на вратата, отделих момент да се порадвам на красивите цветя на верандата. Бяха лилави. Дотолкова можех да ги определя. Дундеста възрастна жена със светлосива коса и меки сиви очи отвори дървената врата, но остана зад мрежестата. Върхът на главата й едва стигаше до брадичката ми и трябваше да гледа изотдолу.
— Здравейте, госпожа Бийчър?
— Да? — каза тя, бършейки ръце в кърпа за съдове. Носеше рокля на цветя, която изглежда бе прана доста пъти.
— Съжалявам, че ви безпокоя. Казвам се Чарли Дейвидсън. — Извадих личната си карта. — Аз съм частен детектив и бях наета да разгледам случай, свързан с бившите ви работодатели, семейство Лоуел?
Пулсът й рязко се ускори и устата й направи онова малко трепващо нещо, когато се присвива за микросекунда, преди да се усети. След това сложи най-доброто си покер изражение.
— Вижте, знам, че не се гледа добре на това да говорим за семейство Лоуел. Била сте техен служител много години. Но имам изричното им разрешение да разпитам персонала им — казах аз, лъжейки безобразно. Семейство Лоуел здраво държаха персонала си. Госпожа Лоуел беше чист тиранин.
— О, добре тогава — каза тя, изглеждайки успокоена. — С какво мога да помогна?
Продължи да ми говори през мрежестата врата, очевидно не желаейки да вляза. Горката.
— Разбрах, че сте работила за семейство Лоуел близо тридесет години. Можете ли да ми кажете нещо за дъщеря им Харпър?
Пулсът й отново полетя и се огледа наоколо, сякаш се чудеше дали не я наблюдават. Също като заместницата й, когато се опитах да я разпитам в имението на семейство Лоуел.
— Наистина не мога да кажа много. Беше много неуравновесена и имаха доста проблеми с нея, но само това мога да ви кажа.
— Да, и аз така чух. Помните ли кога започна всичко?
Тя погледна към кърпата за съдове в ръцете си. Страхът се излъчваше от нея на вълни.
— Изглежда всичко започна точно след като господин и госпожа Лоуел се ожениха.
Кимнах.
— Забелязахте ли нещо подозрително по онова време? — Не можех да не се зачудя дали преследвачът на Харпър не бе служител, може би дори някой недоволен такъв. — Дали семейство Лоуел са назначили някой нов тогава? Или някой да е напуснал?
Появи се мисъл. Можех да я видя в изражението й. Но тя я отхвърли с намръщване.
— Госпожо Бийчър, всичко, което може да ми кажете, би помогнало, без значение за колко дребно го мислите.
Тя си пое дълбоко въздух.
— Нищо не е. Просто си спомних, че Феликс започна точно преди сватбата.
— Феликс? — попитах, изваждайки бележника и химикала си.
— Феликс Наваро. Поддържаше моравата с години и… — Тя направи пауза, умислена.
— И? — попитах аз.
Когато отново ме погледна, изражението й бе изпълнено със съжаление, сякаш мразеше да изрече гласно подозренията си.
— И, ами, харесваше госпожица Харпър. Много.
— Колко много?
— Т-той носеше нейни снимки в портфейла си. Няколко снимки.
Добре, това беше зловещо. Не можах да спра обвинението, което се прокрадна в гласа ми.
— Не помислихте ли, че той върши нещо…
— О, боже, не — каза тя, отрязвайки ме, размахвайки с кърпата. — Изобщо. Той просто беше… ами, беше много привързан към нея.
Обзалагам се.
— Благодаря ви — казах, дарявайки я с окуражителна усмивка. — Бяхте от голяма помощ.
Тя наведе глава сякаш беше засрамена, че бе казала нещо, и затвори дървената врата.
* * *
След като се обадих на Куки да провери градинаря, който има слабост към малки момиченца и разнася снимките им в портфейла си, се отбих до лудницата, която била изоставена през петдесетте. Бях намерила Ракетата там, когато в колежа бях открила любовта към изследване на подобни лудници. Отчасти заради слабостта ми към стари сгради, но предимно заради слабостта ми към починали психично болни пациенти. Те знаеха тайните на вселената, всяка една, и можех да си говоря с тях с часове.
Изненадана да открия изоставена лудница, пльосната в центъра на Албакърки, отложих с няколко дни посещението си там, след това отидох една нощ, когато пълната луна светеше ярко, а коремът ми бе пълен с евтино, неопределено вино. Докато се препъвах около мястото, охкайки и ахкайки заради забравеното оборудване, чудейки се какво точно би правил някой с инструменти, приличащи на градински ножици, Ракетата стоеше там.
Не бях сигурна кой от двамата се изненада повече от присъствието на другия, но след като успях да го убедя, че не бях там, за да му открадна пулчетата от играта на дама, бързо станахме приятели. Въпреки това, заради минималистичния подход на Ракетата към задържането на вниманието, ми отне няколко посещения, докато установя нещо особено в него. Бях открила, че бе починал през петдесетте. Освен това имал сестра, която починала по време на „Пустинна буря“[1]. Тя му правеше компания в лудницата, но все още не се бях срещала с нея.
И още по-странно, местна банда мотористи, Бандитите, притежаваха лудницата, в която живееше Ракетата, и живееха в съседство. С години се промъквах покрай тях, въпреки навика им да имат обучени да убиват ротвайлери, които да патрулират по всяко време, но лидерът им, здравеняк на име Донован, наскоро ми беше дал ключ за мястото. Още не го бях използвала, но днес изглеждаше като идеален ден да го изпробвам.
И все пак изглежда не можех да спра пред входната врата. Винаги спирах отстрани и криех Мизъри зад боклукчийски контейнер, така че да се промъкна, без да обявявам присъствието си. Очевидно този навик бе труден за превъзмогване. След като добре я заключих, потупах бронята на Мизъри и поех в търсене на великия Ракета. Или защото нямах интерес да се замесвам в случващото се зад щабквартирата на Бандитите.
Погледнах през бръшляна, покриващ телената ограда, и можех да видя задния двор на Бандитите, където имаха прикрепен стар гараж. Винаги имаха множество мотори и части, пръснати по пръстта, но отзад имаше паркиран ван и няколко мъже, облечени изцяло в черно товареха найлонови торби. Сред мъжете в черно бяха Донован и двамата му помощници: Майкъл, приличащ на Брандо мъж, който би изглеждал добре в балетна поличка, и Ерик, високо хлапе, което приличаше повече на гръцки принц, отколкото на моторист. Но това, което ме порази като най-странно, бе, че всички бяха облечени напълно еднакво. Ерик и Донован носеха черни кърпи около вратовете си, но с изключение на това имаше четирима мъже и една жена с черни блузи с дълъг ръкав и черни панталони във военен стил. Всички носеха кожени ръкавици и или носеха слънчеви очила, или ги бяха подпрели върху главите си. По мое мнение това отвеждаше цветовете на клуба на съвсем ново ниво. Но всеки за себе си.
Въпреки това имаше нещо във формата им. Огледах тримата главни: Донован, лидерът, и двамата му приближени, Майкъл и Ерик. Висок, средно висок и просто среден на ръст.
Със сигурност не.
Почти бях изоставила скривалището си и поех към лудницата, когато нещо изпадна от една от торбите. Огледах го, докато Ерик го вдигаше и го пъхаше обратно в торбата, и сърцето ми спря. Бяла гумена маска. Също като на мъжете, които бяха в новините из цялата страна. Банковите крадци. Знаех, че мъжете от записите на охранителните камери изглеждаха познати. От всички глупави хобита.
Как можеше толкова да греша за тях? Бяха добри момчета. Усетих го още щом ги срещнах. Вярно, бях на земята и Донован бе затиснал с ботуш корема ми, за да не мърдам, но дълбоко в себе си имаха златни сърца.
Промъкнах се обратно зад Мизъри и се замислих какво да правя. Можех да се опитам да ги разубедя, но наистина не исках да умирам скоро. А те очевидно правеха това от известно време. Можех да ги издам, но ако грешах? Може би имаха добро обяснение защо всички бяха облечени като небезизвестните банкови крадци „Джентълмените крадци“. Може да отиваха на тематично парти, където присъстващите се обличат като любимите си злодеи. Мотористите имаха навика да си организират необичайни партита. Но в десет часа сутринта?
Десет часа сутринта беше най-доброто време за обиране на банки.
Мамка му!
Ванът изрева за живот, а аз пристъпих по-близо до оградата. Донован метна нещо на Ерик, точно преди хлапето да затвори страничната врата; после размъкнатият лидер се огледа наоколо, за да се увери, че никой не го наблюдава, преди да скочи на пасажерската седалка.
Тогава се оформи планът. Щях да ги последвам. Ако наистина просто отиваха на тематично парти, щях да вляза и да им кажа какво съм си помислила и всички щяхме добре да се посмеем. Но ако оберяха банка, щеше да се наложи да измисля нов план. Нямаше как да го подмина.
Скочих в Мизъри и се постарах да не изоставам от тях, без да си личи, че се старая да не изоставам от тях. За пръв път откакто я имах, проклех черешовочервения екстериор на Мизъри. Черно щеше да е по-добре. Или още по-добре сиво като пътната настилка. Тогава наистина щях да се слея с обстановката. Никога не бях желала мантия невидимка повече, отколкото в настоящия момент.
Когато спряха пред Общинска банка „Бернарило“, все още се надявах, че ще изтеглят допълнително пари за партито. Някой трябваше да плати за чипса и бирата. Паркирах на отсрещната страна и зачаках. Те постояха кротко няколко секунди, преди да изскочат от вана в пълно обирджийско снаряжение, завършващо с бели маски и полуавтоматични оръжия.
Оставих главата ми да тупне на волана и стоях нещастно[2], буквално, чудейки се какво да правя. Днес просто не беше моят ден. Между желанието на баща ми да ме убие, желанието на Рейес да убие баща ми и най-готините мотористи, които бях срещала, които се оказаха прочути банкови обирджии, се зачудих защо изобщо излязох от апартамента си. Там си бях добре. Харесваше ми там. Беше топло и уютно също като затворническа килия, но поне никой не стреляше по мен и никой не го обираше. Поне доколкото знаех.
Чакайте. Може би все още можех да ги разубедя. Може би, ако Донован знаеше, че аз знам, щеше да се засрами и да спре цялото нещо.
А може би Чарлс Менсън[3] наистина бе просто недоразбран поет.
Но си струваше опита. Имам предвид, че бяхме приятели. Приятелите не стреляха по приятелите си. Очевидно бащите го правеха, но приятелите бяха друга работа.
Оставих Маргарет в Мизъри и забързах през улицата, покрай кротко стоящия ван и в банката, колкото можех по-безшумно. Което не беше много. Обираха мястото, така че не беше трудно да забележат да влиза някой нов. Веднага се насочих към Донован. Готиното беше, че никой от тях не беше извадил пистолета си. За щастие изглежда не беше нужно. Донован беше зает да държи под око охранителя и клиентите, които бяха по очи върху пода. Със сигурност щяха да бъдат травматизирани и се чувствах зле заради тях, но все пак бях развълнувана за това, че Донован не беше насочил оръжие към тях, заплашвайки да им отнесе главите. Това беше много по-травматизиращо в дългосрочен план.
Останалите претърсваха чекмеджетата и сейфовете, а един от тях седеше на гишето на касиерите и надзираваше. Беше Ерик. Той ме забеляза и замръзна на място. Помислих си дали да не се усмихна и да помахам, но не исках да приличам на пълен идиот.
Когато погледнах отново към Донован, той ме наблюдаваше с кръстосани на гърдите ръце и килната настрани глава сякаш ме питаше: „Какво, по дяволите?“.
И аз си мислех същото, докато прекрачвах клиентите, за да стигна до него.
— Съжалявам — казах, когато настъпих полата на една жена. После се препънах в ръката на един мъж. — Съжалявам — повторих. Когато най-накрая стигнах до Донован, се усмихнах изкуствено, така че да мога да говоря, без да си мърдам устните. Никаква идея защо. — Обираш банки? — попитах през стиснати зъби, оглеждайки се равнодушно.
Ерик, най-младият и най-висок в бандата, скочи от гишето и се приземи до нас. Той се промъкна до мен, надвеси се отгоре ми и сниши глава, докато устата му не се озова до ухото ми.
— Не ни ли трябва заложник? — попита той, а думите му излизаха хриптящи от адреналина. Можех да чуя усмивката в гласа му.
Донован не изпускаше от очи помещението, следейки го с бърз, остър поглед, който през определено време се спираше и на мен. Погледна часовника си.
— Петнадесет секунди! — извика той, преди да върне вниманието си върху мен. Поне така си помислих. Трудно бе да се види през гумената маска. — Мисля, че си прав.
Преди да успея да протестирам, той ме завъртя и сложи ръка около гърлото ми и още една около кръста ми.
Завъртях очи.
— Трябва да се майтапиш с мен — казах през все още стиснати зъби.
— Това ще е забавно — каза Ерик.
— Можеш ли да си свършиш работата? — попита го Донован.
— О, вярно. — Той скочи обратно и започна да взема найлоновите торби, които някой от другите беше изнесъл от трезора. Не можех да повярвам, че банка с такива размери държи толкова пари в брой. Сирени екнаха в далечината и се зачудих дали трябваше да се чувствам облекчена, или да се притеснявам. Беше странно чувство. Бях на страната на закона. Работех като консултант към полицейското управление на Албакърки. Със сигурност участието ми в банков обир щеше да изглежда зле. Но адреналинът препускаше във вените ми и не можех да не си пожелая да побързат, мамка му.
Когато момчетата започнаха да излизат, Майкъл се помъкна наперено към нас. Можех да позная, че беше той, защото никой не вървеше наперено като Майкъл.
— Заложник — каза той, кимвайки ми за поздрав. — Яко. — След това се отправи към вана, сякаш нямаше никакви грижи.
О, да. Тези типове бяха напълно откачени.
Донован ме повлече след себе си, следвайки останалите през вратата, а хватката му беше достатъчно здрава, че да ме притисне цялата към себе си. Ама че перверзник.
— Съжалявам — казах аз, когато се препънах отново в ръката на мъжа. Той ме изгледа злобно, ама наистина ни видя, че се задаваме. Трябваше да си измести проклетата ръка. Трудно беше почти да те влачат заднешком през под, осеян с клиенти на банката. А никога не съм била смятана за особено координирана. Трябваше да е наясно с това след първата ни среща.
Вкопчих се в ръката на Донован и казах:
— Това не ти печели червени точки, господинчо.
Когато стигнахме до вратата, Донован прошепна в ухото ми:
— И аз се радвам да те видя, красавице.
Понечих да му отговоря, но той ме дръпна от вратата и ме натика във вана. Приземих се на купчинка измежду ботуши и торби с пари. А бях разорена. Премигах и ги загледах с копнеж за точно 2,7 секунди, преди реалността да ме порази. Не можех да взема откраднати пари. Дори и да доживеех да видя следващия изгрев, което не беше много вероятно, ако всички бели лица, които се взираха в мен, бяха някаква индикация.
Ванът потегли и направи рязък завой, запращайки ме между нечии крака. Помъчих се да постигна баланс и се престорих, че моментът изобщо не бе неловък, когато се обърнах към Донован. Той беше на колене, пазейки идеално равновесие, когато изтръгна маската си и я натика в торба. Останалите сториха същото. Свалянето на маската на Ерик разкри злорада усмивка, тъй като се бях сблъскала с неговите крака, а чаровната му усмивка бе придружена от тъмни, искрящи очи.
Когато Майкъл свали маската си, усмивката му бе изпълнена едновременно с веселие и любопитство. Но аз бях по-обезпокоена от факта, че всички бяха започнали да се събличат. Свалиха черните блузи, за да разкрият богато разнообразие от тениски. След това смъкнаха и панталоните. Донован носеше дънки отдолу, но Ерик и Майкъл бяха облечени в кожа.
Шофьорът също свали маската си — или по-скоро нейната си маска — и я метна отзад, а аз я разпознах от последния път, когато бях в къщата преди около два месеца. Закръглена, с дълга черна като полунощ коса и поразителни зеленикави очи, тя изглежда бе единствената жена във вътрешния кръг от големци в бандата на Донован. И можеше да шофира като нищо подобно. Виждах защо Донован я бе избрал, докато тя поемаше не повече от необходимите рисковани маневри през светофарите и по завоите, така че да не привлича нежелано внимание.
Тя ме погледна в огледалото за обратно виждане и ми намигна развеселено. Поне се наслаждаваха на начина, по който си изкарваха парите. Все е нещо.
— Събличай се — нареди Донован и осъзнах, че говореше на последния мъж. Той седеше до задната врата и още не си бе свалил маската.
— Ама ти сериозно ли? — попита той. — Тя знае кои сме.
— Тя знаеше кои сме още преди да влезе в банката — каза Ерик, изведнъж ставайки отбранителен. — Стегни се.
— Майната ти — рече мъжът. — Няма да отида в затвора заради този парцал.
Парцал?
— Свали си маската — каза Донован с по-остър тон, отколкото го бях чувала някога. — Почти стигнахме до укритието.
Да не ме нарече „парцал“?
— Майната ти и на теб — каза той на Донован. — Ако види лицето ми, може да свидетелства в съда.
Преди някой да отговори, Майкъл се бе нахвърлил върху мъжа. Метна се напред, стисна го за яката и му свали маската.
— Тя може да свидетелства и така, дрисльо. — Той хвърли маската на Ерик, който я натика в торбата при останалите.
Мъжът кимна учудено. Имаше руса коса, толкова късо подстригана, че изглеждаше с гола глава. Кожата му бе потъмняла от дългото стоене под слънцето на Ню Мексико, но бузите му бяха румени. Не помнех да съм го виждала, но съм била в къщата им само веднъж и беше доста напрегната ситуация.
— Страхотно — каза той, а гневът му ме удари като стена от горещина. — Сега всички ще отидем в затвора.
— Така или иначе ще отидем, ако това не сработи — каза Донован. — Спри да хленчиш или слизай на следващата спирка.
Мъжът стисна челюст, докато събличаше връхната си блуза, но остави черните военни панталони.
— Как я караш, скъпа?
— Десет секунди — каза шофьорът.
Ерик закопча чантата, точно когато тя направи още един остър завой, този път по алея и към гараж. Тя спря с плъзгане, което ме накара да полетя напред. И отново бях единствената. Имах сериозни проблеми с гравитацията.
Шофьорът ми се ухили.
— Здрасти, аз съм Чарли — казах аз, когато Ерик отвори вратата и изскочи навън в секундата, в която ванът спря.
— Знам — каза тя с лек смях. — Аз съм Сабрина, но ще съм ти благодарна да не го повтаряш в съда.
— Имаш го.
Гледах как прехвърлиха парите в багажника на жълт хюндай и торбата с дрехите в каросерията на зелен пикап додж рам. Но частта, която ме впечатли най-много, бе фактът как Майкъл и Сабрина обелиха фолиото от страните на вана. От мястото си не можех да видя как изглеждаше ванът сега, но със сигурност току-що бяха сменили цялостния му вид.
Смачкаха облицовката и я натъпкаха в една отводнителна шахта; след това Майкъл метна на Ерик връзка ключове. Той скочи в пикапа и запали двигателя, докато Сабрина се отправи към хюндая, а Майкъл зае мястото й зад волана на вана.
— Тръгвам с парите — каза русият, но Донован го издърпа обратно вътре и затвори вратата.
— Придържаме се към плана. Освен ако не искаш да се разделиш с твоя дял и да си тръгнеш.
Мъжът седна отново, а изражението му бе изпълнено с гняв и по-голямата част от него беше отправен към мен.
— Дръжте се здраво — каза Майкъл, докато потегляше. Хюндаят и доджът го следваха, докато не излязоха от гаража; след това всеки пое по своя път.
— Току-що подписа заповедта за ареста ни — каза русият на Донован.
Той извади гадно изглеждащ нож и погледът ми се закова на него като ракета с лазерно насочване. Гърдите ми олекнаха, а стените се приближиха навътре, докато вътрешно треперех като лист. Веднъж вече бях усещала нож, докато си проправяше път през пластове плът и сухожилия, докато не се удари в кокал. Не беше нещо, което да исках да повторя.
Той го насочи към мен.
— Или тя отива под земята — каза той, отмествайки острия връх към Донован, — или ти.
Адреналинът запрепуска през тялото на Донован, така че, ако този развой на събитията го изненада, не можах да го усетя. Без дори намек за колебание, той извади своя глок[4] и стреля. За трети път през този ден, пистолетът изгърмя прекалено близо, за да бъда спокойна.
Трябваше да знам, че денят ще се окаже лош, когато започна с опита на баща ми да ме убие. Оттам винаги тръгваше на зле.
— Мамка му! — извика мъжът, залягайки дълго след като куршумът прелетя покрай него и разби стъклото на едната врата.
Той също беше залегнал. По някаква причина това ме накара да се почувствам по-добре, имайки предвид реакцията ми по-рано. Но не и звукът. Гаденето здравата ме удари в стомаха, но започвах да свиквам с мощните приливи на адреналин. Напрегнах се и се преборих с надигащата се горчилка, прокарвайки я надолу и задържайки я там.
— Пусни ножа и няма да има следващ куршум.
Мъжът хвърли ножа право към мен, но повече като предупреждение, отколкото като атака. Удари ме в рамото и с издрънчаване се приземи безвредно на металния под. Грабнах го, преди мъжът да успее да си промени мнението. Острието беше дълго колкото предмишницата ми, а държането му само малко облекчаваше препускащия през мен страх. Не можех да не се зачудя дали Рейес не бе прав. Страхувах се от мъж с нож. Допреди два месеца това щеше да се регистрира като четири по скалата ми на Рихтер, но сега най-слабата заплаха изглежда изстрелваше извън скалата реакцията ми към страха.
Уцелихме неравност на пътя, докато Майкъл караше бързо, и тогава светът потъна в мрак. Всеки излезе от различна врата: Майкъл през шофьорската, русият през задната, а Донован през плъзгащата се странична врата. Той грабна последната торба и ми кимна да го последвам. Бяхме в техния гараж.
Майкъл беше зает да сваля още един пласт фолио; на този с жълти букви пишеше „Д&Д ВОДОПРОВОДЧИК“. Ванът, който беше черен в началото, сега беше бял. Умно.
— Отвлякохте ме — казах на Донован.
— Не сме те отвличали. Взехме те назаем.
— Взехте ме за заложник.
— Което е като взимане назаем.
Замарширувах след него, а той се направи на зает с разни задачи.
— Защо банки? Защо го правите?
Той сведе поглед и се заигра с ръкавиците си, откопчавайки и закопчавайки каишките.
— За съжаление няма да видим нито стотинка от парите, които взехме днес.
— Какво? Не разбирам.
— Това беше целта. — Той повдигна вежди. — Винаги това бе целта. Трябваше да го направим да изглежда сякаш безразборно обираме банки. Сякаш случайно сме нацелили нов трансфер на пари. Все едно не сме знаели, че е там. Чакайки.
Чудех се как са се натъкнали на толкова пари в брой.
Той извади чанта и я натъпка с някои лични вещи.
— Сделката беше да запазим всичко, което сме взели досега. Това ни е отплатата. Но всичките пари от днешната кражба отиват при един човек.
— И кой ще е той?
— Мъжът, който ни изнудва.
Въздухът напусна дробовете ми, когато се изсмях; тогава осъзнах, че беше сериозен.
— Изнудили са ви да обирате банки?
— И по-странни неща са ставали — каза той, свивайки едно рамо.
— Не и на мен. — Когато ме изгледа скептично, аз казах: — Е, добре, но това си е много дори и за мен. Донован, какво се случи?
— Аз се случих. — Тогава влезе Ерик. Очевидно беше зарязал пикапа и безгрижно се домъкна до нас. — Група мъже ми скочиха една вечер пред клуба и убих един от тях. Един тип заснел цялото нещо.
— Има доказателство, заради което ще ни затворят за доста дълго време. Бяхме там. Наблюдавах случващото се. Ерик се справяше сам, затова не се намесих. Но просто оставихме човека там.
— Не мислехме, че ще умре — каза Ерик. — Онези типове започнаха, мамка му.
— Но ако е било самоотбрана?
— Не и когато си шампион по бокс със Златна ръкавица — обясни Донован.
Майкъл сръчка Ерик настрани.
— А онези дрисльовци избягаха от мястото.
Донован го изгледа строго.
— Той така или иначе щеше да го направи.
— И когато този тип дойде при нас — продължи Ерик, — той знаеше всичко за банките.
Майкъл кимна, съгласявайки се.
— Каза, че може да ни вкара и изкара, каза ни какво да вземем и какво да оставим, как да избегнем ченгетата, всичко.
— После подготви всеки от ударите така, че да изглежда случаен — каза Донован.
— Та, кой е този тип? — попитах, надявайки се да ми кажат.
Бавна усмивка се разпростря по лицето на Донован.
— Навличам си много проблеми, за да запазя задника ти жив и невредим. Последното, което ще направя, е да те хвърля на вълците.
— Но той работи в банката, която обрахте днес, нали? От там е знаел за трансфера.
— Да — каза Майкъл, намигвайки, но лъжеше. Можех да го почувствам толкова лесно, колкото и хладен бриз в горещ летен ден.
— Работата е там, че не мисля, че щеше се спре дотук. Мисля, че щеше да ни принуди да оберем още една банка. От известно време говореше за това. Когато му казахме, че не може да се направи, той отговори, че имал вътрешен човек. Фактът е, че всъщност ти ни спаси задниците.
— Вън сме — каза Майкъл, а усмивка заигра на устата му. Същата уста, която по-често се хилеше самодоволно, така че усмивката беше хубава. Истинска.
Ерик се оказа зад гърба ми, както винаги твърде близо, и се надвеси над мен.
— Спаси ни никога повече да не се налага да го правим. Вече няма начин да се принудим да продължим с това.
— Така или иначе заминаваме за Мексико — каза Донован. — С това просто приключи сделката.
— Не и за мен. — Обърнахме се, когато русия влезе, а движенията му бяха резки и гневни. — Този тип нямаше представа кой съм. Нито че изобщо съм участвал. — Имаше нещо странно в гнева му. Не бе напълно откровен, но просто не можех съвсем да разбера за коя по-точно част лъжеше.
— И все още не знае — каза Ерик.
— Но тя е виждала лицето ми. Ти настоя за това, помниш ли?
Донован го сграбчи за яката, очевидно му беше писнало от мрънкането му, колкото и на мен.
— Ти беше този, който искаше да участва. Ние се придържаме към плана.
— И от кога планът включва вземането на заложник?
— Импровизирах — каза Донован, изблъсквайки го. После се обърна към мен, отново ухилен. — Колко време имаме, докато ни издадеш?
О, те наистина си заминаваха. И знаеха, че трябва да ги издам. Бях леко зашеметена, че никой не се опитва да ме убие.
— Колкото ми отнеме да се освободя.
Той се намръщи объркано, затова му показах китките си. Следващата усмивка, която се прокрадна по лицето му, можеше да се опише единствено като вълча.
— Не мога да обещая нищо, щом те вържем.
Усмихнах се. Донован беше джентълмен, ако не друго. Размъкнат, нехранимайко, но въпреки това джентълмен.
— Мисля, че ще рискувам.