Даринда Джоунс
Четвъртият гроб под краката ми (1)

Глава 1

Само две неща в живота са сигурни.

Познай кое от тях съм аз.

Чарли Дейвидсън, жътвар на души

Седях, гледайки канала „Купи от вкъщи“ заедно с мъртвата ми леля Лилиан и се чудех какъв ли би бил животът ми, ако не бях изяла цяла кутия „Шоколадова терапия на Бен и Джери“^[1] със заливка от мока лате. Вероятно същия, но беше нещо, върху което да се замислиш.

Сутрешното слънце се процеждаше през щорите и прорязваше със светлина тялото ми, преобразявайки ме в супер готин ефект на черно-бял филм. Тъй като животът ми определено бе поел към тъмната страна, черно-белият филм пасваше. Щеше да пасва още повече, ако не бях облечена с долнище от пижама с „Междузвездни войни“ и лъскаво потниче, което гордо заявяваше „Земните момичета са лесни“. Но просто нямах енергия тази сутрин, за да се преоблека в нещо не толкова неуместно. От няколко седмици имах летаргични проблеми. И изведнъж се бях оказала с агорафобия^[2]. Откакто мъж на име Ърл ме изтезава.

Беше гадно.

Изтезаването. Не името му.

Моето име, от друга страна, беше Шарлот Дейвидсън, но повечето хора ме наричаха Чарли.

— Може ли да говоря с теб, тиквичке?

Или тиквичка, едно от многото галени имена, включващи есенни плодове, с които леля Лилиан настояваше да ме нарича. Леля Лил бе починала някъде през шейсетте години, а аз можех да я виждам, защото бях родена като жътваря на души, което в общи линии значеше три неща. Първо, можех да общувам с мъртвите — онези починали, които не бяха преминали отвъд след смъртта си — и обикновено го правех редовно. Второ, бях супер-дупер ярка за онези в спиритичната реалност и гореспоменатите мъртъвци можеха да ме видят от всяка точка на света. Когато бъдеха готови да преминат, можеха да го направят през мен. Което ме води до три — аз бях портал от земното измерение до онова, което мнозина наричаха Рай.

Имаше още малко повече — включително неща, които предстоеше да науча самата аз — но това бе основната същност на работата ми. Онази, за която всъщност не ми плащаха да върша. Освен това бях и частен детектив, но и тази работа не плащаше сметките. Или поне не напоследък.

Обърнах глава върху облегалката на дивана към леля Лил, която всъщност ми беше пралеля от страната на баща ми. Слаба, възрастна жена с меки сиви очи и бледосиня коса, тя беше облечена с обичайното си одеяние, тъй като мъртвите рядко сменяха дрехите си: кожена жилетка върху широка рокля с флорални мотиви и колие от мъниста, ансамбълът свидетелстваше за разцвета й през шейсетте. Освен това имаше любяща усмивка, която беше извита малко надолу. Но това ме караше да я обичам още повече. Имах слабост към откачалки. Не бях сигурна как се вписваше роклята, имайки предвид, че беше толкова дребничка — приличаше на пилон с рухнала отгоре му палатка, насъбрана около крехките й хълбоци — но коя бях аз, че да я съдя?

— Абсолютно можеш да говориш с мен, лельо Лил. — Опитах да се изправя, но осъзнах, че всякакво движение би изискало усилие. Бях стояла на дивана два месеца, възстановявайки се от онова нещо с изтезаването. После се сетих, че съдовете за готвене, които чаках цяла сутрин, щяха да са следващи по телевизията. Леля Лил със сигурност щеше да разбере. Преди да успея да кажа нещо, вдигнах пръст, за да я сложа на пауза.

— Но може ли разговорът ни да изчака, докато минат съдовете за готвене с мраморно покритие? Хвърлила съм им око от известно време. И са покрити. С мрамор.

— Ти не готвиш.

Имаше право.

— Та, к’во става? — Вдигнах обутите си в заешки пантофи крака върху масичката за кафе и ги кръстосах в глезените.

— Не съм сигурна как да ти го кажа. — Дъхът й секна и тя наведе синята си глава.

Надигнах се притеснено, въпреки енергията, която изискваше.

— Лельо Лил?

Тя наведе тъжно брадичка.

— А-аз мисля, че съм мъртва.

Примигнах. Загледах я за момент. После примигнах отново.

— Знам. — Тя подсмръкна в широкия ръкав на огромната си рокля, а мънистената огърлица се размърда беззвучно при движението. Неодухотворените предмети в смъртта бяха зловещо тихи. Като мимовете. Или онзи писък на Ал Пачино в „Кръстникът: част 3“, когато дъщеря му умря на стълбите. — Знам, знам. — Тя потупа рамото ми утешително. — Много информация е за преглъщане.

Леля Лилиан беше умряла много преди да се родя, но нямах представа дали го знае, или не. Много от починалите не го знаеха. Заради това си съмнение никога не го бях споменавала. В продължение на години я оставях да ми приготвя невидимо кафе сутрин или да ми готви невидими яйца; после се отправяше към други приключения. Леля Лил все още вършеше щуротии. Обикаляше света. И рядко се задържаше на едно място за дълго. Което беше добре. Иначе никога нямаше да имам истинско кафе сутрин. Или дванадесетте други през деня. Ако се навърташе по-често, периодично щях да изпадам в кофеинова абстиненция. И да имам наистина гадно главоболие.

Но може би сега, когато знаеше, бих могла да обясня цялата работа с кафето.

Бях достатъчно любопитна за смъртта й, за да попитам:

— Знаеш ли как си умряла? Какво се случи?

Според семейството ми беше умряла в комуна за хипита в Мадрид във вихъра на цветната революция. Преди това наистина е обикаляла света, прекарвайки летата в Южна Америка и Европа, а зимите в Африка и Австралия. И беше продължила тази традиция дори и след смъртта си, пътувайки надлъж и шир. Вече не й трябваше паспорт. Но никой не можеше да ми каже как точно бе умряла. Или с какво се е препитавала. Как е успявала да си позволи всичкото това пътуване, когато е била жива. Знаех, че е била женена за известно време, но семейството ми не знаеше много за съпруга й. Чичо ми мислеше, че може да е бил петролен магнат от Тексас, но семейството е изгубило връзка и никой не знаеше със сигурност.

— Просто не съм сигурна — каза тя, клатейки глава. — Помня, че седяхме около лагерен огън, пеехме песни и пиехме ЛСД…

Използвах всяка частица сила, която имах, за да възпра ужаса да не си проличи в изражението ми.

— … и Бърни ме попита какво не е наред, но понеже самият Бърни току-що бе пил киселина, не го приех на сериозно.

Това можех да го разбера.

Тя вдигна поглед към мен, очите й се бяха просълзили от тъга.

— Може би трябваше да го послушам.

Сложих ръка около слабите й рамене.

— Много съжалявам, лельо Лил.

— Знам, тиквичке. — Потупа ме по бузата, ръката й беше студена от липсата на плът и кръв. Тя се усмихна с онази нейна крива усмивка и изведнъж се зачудих дали не беше ударила повечко. — Помня деня, в който се роди.

Отново примигах от изненада.

— Наистина ли? Била си там?

— Бях. Много съжалявам за майка ти.

Остро пробождане от съжаление се стрелна през мен. Не го очаквах и ми отне момент, за да се възстановя.

— А-аз също съжалявам. — Споменът за майка ми, която умира точно след раждането ми, не беше от любимите ми. И го помнех толкова ясно, толкова точно. В момента, в който се отдели от физическото си тяло, изпляскване като от гумен ластик рикошира през тялото ми и вече знаех, че връзката помежду ни беше прекъсната. Обичах я дори тогава.

— Ти беше толкова специална — каза леля Лил, клатейки глава при спомена. — Но сега, след като знаеш, че съм покойница, трябва да те попитам, защо, да му се не знае, си толкова ярка?

Гадост. Не можех да й кажа истината, че бях жътвар на души и светлината вървеше с работата. Тя мислеше, че бях специална, а не мрачна. Само дето звучеше толкова зле, когато го кажех на глас. Реших да се измъкна.

— Ами, това е дълга история, лельо Лил, но ако искаш, може да минеш през мен. Може да преминеш от другата страна и да бъдеш със семейството си. — Наведох глава, надявайки се да не приеме офертата ми. Харесваше ми да се върти наоколо, колкото и егоистична да ме правеше това.

— Майтапиш ли се? — Тя се плесна по коляното. — И да пропусна всички гадости, в които се забъркваш? Никога. — След притеснително кикотене, което ми напомни за последния филм на ужасите, който гледах, тя се обърна обратно към телевизора. — Сега, какво им е толкова готиното на тези съдове за готвене?

Наместих се до нея и гледахме цял комплект тигани, които можеха да понесат всякакъв тормоз, включително търкаляни по незалепващото дъно камъни, но след като хората принципно не готвеха камъни, не бях сигурна каква беше целта. И все пак тиганите бяха хубави. И можех да плащам разсрочено на ниски вноски. Тотално се нуждаех от тях.

Бях на телефона с оператор на име Хърман, когато влезе Куки. Често го правеше. Влизаше. Сякаш мястото беше нейно. Разбира се, аз бях в нейния апартамент. Моят беше в безпорядък и депресиращ, затова прибягнах до това да се мотая в нейния.

Куки беше едра жена с черна коса, която стърчеше във всяка посока и пълна липса на моден вкус, ако жълтият ансамбъл, който носеше, бе някаква индикация. Освен това беше най-добрата ми приятелка и рецепционистка, когато имахме работа.

Махнах й, след което заговорих в телефона.

— Отхвърлена? Какво имате предвид с „отхвърлена“? Имам поне още дванадесет долара в това сладурче, а казахте, че мога да правя ниски парични вноски.

Куки се наведе през дивана, грабна телефона и натисна копчето за прекратяване на разговора, докато напълно игнорираше възмутеното изражение, което й отправях.

— Не толкова е отхвърлена — каза тя, подавайки ми обратно телефона, — колкото анулирана. — После взе дистанционното и смени канала на новините. — Наложих запор на всякакви нови поръчки на картата ти за домашна шопинг мания…

— Какво? — Обмислях да се правя на объркана и не с всичкия си, но бях достатъчно не с всичкия си, без целенасочено да добавям още към положението. В действителност бях малко удивена от нея. — Можеш да го направиш?

Водещият на новините говореше за скорошния наплив от банкови обири. Показа кадри от охранителната система, на които се виждаше екип от четирима мъже, познати като „Джентълмените крадци“. Винаги носеха бели гумени маски и пистолети, но никога не ги вадеха. Нито веднъж в серията от осем банкови обира, откъдето идваше и прозвището им.

Бях по средата на размисъл относно колко познати ми изглеждаха, когато Куки ме хвана за китката и ме издърпа от дивана.

— Мога да го направя — каза тя и ме избута към вратата.

— Как?

— Просто. Обадих се и се престорих на теб.

— И те се хванаха? — Сега вече официално бях удивена. — С кого говори? С Хърман ли беше, защото звучеше супер сладък. Чакай. — Заковах се пред нея. — Да не ме изритваш от апартамента си?

— Не толкова да те изритвам, колкото да тропна с крак. Време е.

— Време? — казах малко колебливо.

— Време.

Е, гадост. Този ден щеше да е шибан и го знаех още отсега.

— Харесва ми жълтото — казах, ставайки дребнава, докато ме мъкнеше към моя апартамент. — Изобщо не приличаш на гигантски банан. И защо анулира кредитната карта за любимия ми шопинг канал? Имам само три.

— И всичките бяха анулирани. Трябва да се подсигуря, че ще ми се плаща всяка седмица. Освен това прехвърлих всичките ти останали средства от банковата ти сметка в тайна сметка на Каймановите острови.

— Можеш да прехвърляш пари?

— Очевидно.

— Това не е ли незаконно присвояване?

— Точно такова е. — След като буквално ме изтика през прага ми, тя затвори вратата зад нас и посочи. — Искам да огледаш всичките тези неща.

Признавам, че апартаментът ми беше бъркотия, но все още не знаех това какво общо имаше с картата ми. Тази карта беше страшна работа. В правилните ръце — като да кажем в моите — можеше да превръща мечтите в реалност. Огледах се сред кутиите със супер готини неща, които бях поръчала: всичко от магически гъби за търкане за ежедневието на домакинята до двупосочни радиа за когато дойде апокалипсиса и мобилните телефони излязат от употреба. Стена от кутии обграждаше апартамента ми, завършвайки с огромна планина от безполезни продукти в една специфична част на стаята. Тъй като апартаментът ми бе с размерите на „Лего“, малката част, която беше останала, бе като счупено „Лего“. Безформено такова, което не беше оцеляло след инвазията на малките „Лего“ извънземни.

А имаше още кутии зад стената от кутии, която всъщност виждахме. Напълно бях изгубила господин Уонг. Той беше мъртвец, който живееше в ъгъла на хола ми, който постоянно се носеше с гръб към света. Никога не помръдваше. Никога не говореше. А сега беше изгубен сред екологията на търговията. Горкият човек. Животът му не ще да е бил вълнуващ.

Разбира се, не помагаше и това, че се бях изнесла от офисите си и бях донесла всичките си файлове и офис оборудване в апартамента. В кухнята ми всъщност, правейки я напълно безполезна за всичко друго, освен за съхранение на папки. Но беше необходимост, тъй като баща ми ме предаде по най-ужасния възможен начин — беше накарал да ме арестуват, докато лежах в болничното легло, след като бях изтезавана от побърканяк — а офисите ми бяха над бара му. Тепърва трябваше да разбера какво бе обладало собствения ми баща, че да накара да ме арестуват по такъв необичаен и болезнен начин. Искаше ме извън детективския бизнес, но изборът му на време и начин на действие искаха още работа.

За съжаление, барът беше само на петнадесетина метра северно от жилищната ми сграда, така че трябваше да го избягвам, когато отивах и се прибирах от новата си работа. Но след като в действителност не бях напускала сградата повече от два месеца, тази част беше лесна. Последният път, когато излязох, беше, за да опразня офисите си и се уверих, че беше извън града по него време.

Огледах кутиите и реших да си го върна на Куки. Да играя жертва. Да обвиня нея за всичко. Посочих към един „Електролукс“ и зяпнах насреща й.

— Кой, по дяволите, ме остави без надзор? Това трябва да е по твоя вина.

— Добър опит — каза тя, без ни най-малко да се трогне. — Ще прегледаме всичкото това и ще върнем обратно всичко, освен онова, което наистина ползваш. Което не е много. И отново, бих искала да продължа да си получавам чековете със заплатата, ако това не е прекалено от моя страна.

— Приемаш ли „Америкън Експрес“?

— О, и тази я анулирах.

Ахнах, преструвайки се на удивена. С решителна поза тя ме отведе до собствения ми диван, свали кутиите от него, натрупа ги върху други кутии, после се свлече до мен. Очите й блестяха с топлота и разбиране и моментално ми стана неудобно.

— Отново ли ще имаме „разговорът“?

— Боя се, че да.

— Кук… — Опитах се да стана и да се втурна навън, но тя сложи ръка на рамото ми, за да ме спре. — … не знам как по друг начин да кажа, че съм добре. — Когато тя сведе поглед към Маргарет, която стоеше сгушена в кобура на ханша ми, гласът ми придоби защитна острота. — Какво? Много частни детективи носят пистолети.

— С пижамите си?

Изсумтях.

— Да. Особено ако са с пижами на „Междузвездни войни“ и пистолетът ти съвсем случайно прилича на бластер.

Маргарет беше новата ми най-добра приятелка. И никога не източваше пари от банковата ми сметка като някои други най-добри приятели, които не бива да се назовават.

— Чарли, всичко, което искам, е да поговориш със сестра си.

— Говоря с нея всеки ден. — Скръстих ръце. Изведнъж всички настояваха, че имам нужда от консултации, когато си бях добре. И какво, ако не исках да излизам от жилищната си сграда? Много хора предпочитаха да си стоят вътре. С месеци наред.

— Да, тя се обажда и се опитва да говори с теб за случилото се, за това как се справяш, но ти я отрязваш.

— Не я отрязвам. Просто променям темата.

Куки стана и ни направи по чаша кафе, докато аз се пържех в дебрите на отрицанието. След като стигнах до решението, че обичах отрицанието почти колкото и мока латетата, тя ми подаде чаша и аз отпих, докато тя сядаше отново до мен. Очите ми се завъртяха в екстаз. Кафето й беше много по-добро от това на леля Лил.

— Джема мисли, че може би имаш нужда от хоби. — Тя се огледа сред кутиите. — Здравословно хоби. Като пилатес. Или борба с алигатори.

— Знам. — Облегнах се назад и метнах ръка върху очите си. — Обмислях да напиша мемоарите си, но не мога да измисля как да превърна порно музиката от седемдесетте в проза.

— Виждаш ли — каза тя, сръчквайки ме с лакът. — Писане. Това е страхотно начало. Може да пробваш с поезия. — Тя стана и зарови в покритото ми с кутии бюро. — Ето — каза тя, хвърляйки ми малко листи. — Напиши ми поема за това как върви денят ти, а аз ще започна с тези кутии.

Оставих чашата с кафе настрана и се поизправих.

— Наистина? Не може ли просто да напиша поема за пълното ми световно господство или ползите за здравето от яденето на гуакамоле?

Тя се изправи на пръсти, за да ме погледне иззад една от по-впечатляващите ми стени.

— Купила си две тенджери под налягане? Две?

— Бяха на разпродажба.

— Чарли — каза тя с укорителен тон. — Чакай. — Гмурна се надолу, после пак изникна. — Тези са страхотни. — Знаех си. — Може ли да взема едната?

— Абсолютно. Просто ще я удържа от заплатата ти.

Това можеше и да свърши работа. Можех да й плащам с покупките ми от „Купи от вкъщи“, макар че това можеше и да не й помогне да си плати сметката за тока или водата. Но щеше да е щастлива, а не беше ли щастието най-важното нещо в живота? Трябваше да напиша поема за това.

— Нали осъзнаваш, че за да ползваш което и да е от тези неща, ще трябва да отидеш до хранителния магазин.

Думите й ме тласнаха по-дълбоко в дупката на отчаянието, позната още като съжалението на купувача.

— Не е ли точно за това експресната доставка на „Мачо Тако“?

— Ще трябва да купиш храна и подправки, и глупости.

— Мразя да ходя до хранителния магазин.

— И ще трябва да се научиш да готвиш.

— Хубаво — казах, оставяйки пораженческа въздишка да се изплъзне през устните ми. Имах фантастичен нюх за драматичното, когато се наложеше. — Върни всичко, което включва каквото и да е приготвяне на храна. Мразя да готвя.

— Искаш ли да запазиш възпоменателната гривна на Джаки Кенеди?

— Трябва ли да я готвя?

— Не.

— Тогава остава. — Вдигнах китката си и завъртях гривната. — Виж колко е лъскава.

— И много подхожда на Маргарет.

— Абсолютно.

— Тиквичке — каза леля Лил.

Вдигнах поглед от възпоменателната си гривна на Джаки Кенеди. Сега, когато знаеше, че е мъртва, нямаше да ми се налага да минавам през паниката от възможността да настои да ми готви за две цели седмици. Едва не умрях от глад последния път. Вдигнах гривната.

— Мислиш ли, че тази гривна е прекалена?

— На Джаки всичко й отива, скъпа. Но исках да говоря с теб за Куки.

Погледнах в посоката на Куки и се намръщих разочаровано.

— Какво е направила сега?

Леля Лил седна до мен и ме потупа по ръката.

— Мисля, че трябва да знае истината.

— За Джаки Кенеди?

— За мен.

— О, вярно.

— Какво, да му се не види, прави тази чудовищна машина? — попита Куки някъде откъм кухнята. Отникъде изникна кутия, носейки се нестабилно над планина от други кутии.

Усмихнах се развълнувано.

— Нали знаеш как понякога поръчваме кафе и то идва с невероятна пяна отгоре?

— Да.

— Е, тази машина прави фокуса с вълшебната пяна.

Тъмната й глава се показа.

— Не.

— Да.

Тя погледна любящо към кутията.

— Добре, може да запазим това. Просто ще трябва да отделя време от графика си, за да изчета инструкциите.

— Не мислиш ли, че тя трябва да знае? — продължи леля Лил.

Кимнах. Тя имаше право. Или щеше да има, ако Куки вече не знаеше.

— Кук, можеш ли да дойдеш за секунда?

— Добре, но работя върху система. В главата ми е. Ако я изгубя по пътя, няма да ме държиш отговорна.

— Не мога да обещая нищо.

Тя се дотътри, клатейки още една кутия към мен с притеснителна радост в очите.

— Знаеш ли от колко време искам гевгир за салата?

— Хората наистина ли искат такива?

— Ти не искаш ли?

— Мисля, че беше една от онези поръчки в четири часа сутринта, когато съм изгубила напълно връзка с реалността. Дори не знам защо някой би искал да цеди салата.

— Е, аз знам.

— Добре, значи, имам някои лоши новини.

Тя седна на стола до дивана с притеснено изражение на лицето.

— Получила си лоши новини, откакто си стоиш тук?

— Нещо такова. — Килнах глава дискретно настрани, съобщавайки за присъствие.

Куки се намръщи.

Аз го направих отново.

Тя сви рамене объркано.

Казах с въздишка:

— Имам новини за леля Лилиан.

— О. О! — Тя се огледа наоколо и повдигна въпросително вежди.

Поклатих глава. Обикновено Куки щеше да продължи играта, преструвайки се, че също може да види леля Лил, но след като леля Лил най-сетне бе схванала факта, че можеше да минава през стени, не смятах, че би било приемливо. Сложих ръка върху нейната и казах:

— Леля Лил е починала.

Куки се намръщи.

— Няма я.

Тя сви рамене объркано. Отново.

— Знаех си, че ще го приеме тежко — каза леля Лил до мен. Тя отново подсмръкна в ръкава си.

Толкова много исках да завъртя очи на Куки. Не схващаше намеците ми. Трябваше да се постарая повече.

— Но нали знаеш как мога да виждам починалите?

Разбиране се появи на лицето на Куки, когато осъзна, че леля Лил най-накрая бе схванала.

Потупах я по ръката. Наистина силно.

— Тя е тук с нас сега, просто не както я помниш.

— Искаш да кажеш…?

— Да — казах, прекъсвайки я, преди да се издаде. — Починала е.

Куки най-накрая разбра цялата картинка. Не само малка част от ъгълчето. Тя метна ръка връз устата си. Слабо изписукване се изплъзна през пръстите й.

— Не и леля Лил. — Тя се преви на две и остави риданията да разтърсят раменете й.

Умело.

— Не мислех, че ще го приеме толкова тежко — каза леля Лил.

— Нито пък аз. — Гледах ужасена, докато Куки разиграваше онази сцена от „Кръстникът“. Беше още по-зловещо от толкова близо. — Всичко е наред — казах, потупвайки я по главата. Наистина силно. Тя ме изгледа злобно през пръстите си. — Духът на леля Лил е с нас. Изпраща ти обичта си.

— О, да — каза леля Лил с отнесено кимване. — Изпрати й обичта ми.

— Лельо Лил — каза Куки, изправяйки се и гледайки до мен. Само че от грешната страна.

Кимнах отново по посока на леля Лил, а Куки коригира посоката на погледа си.

— Лельо Лил, толкова съжалявам. Толкова ще ни липсваш.

— Ооо, не е ли сладурана? Винаги съм я харесвала.

С усмивка поех ръката на леля Лил в своята.

— И аз винаги съм я харесвала. Допреди петнадесет минути.

* * *

Реших, че душът бе добра идея и скочих вътре, докато Куки правеше инвентаризация, а леля Лил реши да види как изглежда Африка през новата й перспектива. Зачудих се дали някога щеше да разбере от колко време бе мъртва. Аз със сигурност нямаше да й кажа.

Горещата вода беше една от най-добрите терапии на света. Отмиваше стреса и успокояваше нервите. Но ротвайлерите бяха още по-добре. Откакто великолепният ротвайлер на име Артемида беше умряла и станала мой пазител — срещу какво, представа нямах — намирах взимането на душ за по-голямо предизвикателство от обикновено. Най-вече защото и Артемида обичаше душове. Тя не се навърташе толкова често, но в минутата, в която пуснех водата, тя се появяваше.

— Здравей, прекрасна — казах аз, докато тя се опитваше да улови струя вода в устата си.

Тя излая игриво, силното джавкане отекна в стените на ваната. Пресегнах се и я почесах по ушите. Водата минаваше право през нея, така че беше суха на допир, но много се стараеше да улови тежките капки с езика си.

— Знам как се чувстваш, момиче. Понякога нещата, които искаме най-много, изглеждат напълно непостижими.

Когато скочи отгоре ми, дребната й опашка се завъртя от радост, а тежестта й ме стовари върху покритата с плочки стена. Задържах се за душа, за да си възвърна равновесие, после я оставих да оближе врата ми, преди друга струя вода да привлече вниманието й. Тя се гмурна към нея, почти събаряйки ме. Определено ми трябваше постелка за баня. А да си обръсна краката с ротвайлер, който преследва всяка струя вода, беше като да поема живота си в свои ръце, но трябваше да се свърши.

След почти успешното бръснене на крака с минимална загуба на кръв, спрях водата и я гушнах. Тя облиза лявото ми ухо, предните й зъби одраскаха ушната мида и ме накараха да настръхна, а аз се засмях с глас.

— О, благодаря ти. Това ухо трябваше да се почисти. Много ти благодаря.

С още едно изджавкване, тя осъзна, че времето за забава беше приключило. Невероятният свят на пръскащата вода беше спрял, затова тя се метна през външната стена и изчезна. Чудех се дали бе грешно, че се къпех с куче.

Изсуших косата си и я издърпах в нещо, наподобяващо конска опашка, облякох дънки и бял пуловер с цип на яката, след което се огледах в огледалото. Нямам представа защо. Така или иначе след няколко часа щях да се преоблека отново в пижамата си. Защо се бях облякла? Защо си правех труда? В този ред на мисли, защо се бях изкъпала?

Изстисках малко лосион на дланта си и разтърках ръце, докато оглеждах гадния белег на бузата си. Почти бе изчезнал. На всеки друг би останал като постоянно напомняне за събития, които по-добре да бъдат забравени. Но да бъдеш жътвар на души си имаше предимства. И по-конкретно, бързо оздравяване и минимално количество белези. Никакво видимо доказателство в подкрепа на причината за внезапната ми слаба агорафобия. Толкова бях глупава.

Взех лосиона, който втривах в ръцете си, и го размазах по огледалото. Бели линии разкривиха лицето ми. Определено подобрение.

Ядосвайки се все повече сама на себе си, отидох до прозореца, за да видя дали предателският ми баща вече бе започнал работа. Изглежда идваше все по-късно. Не че ми пукаше. Всеки човек, който кара да арестуват собствената му дъщеря, докато лежи, умирайки в болнично легло, не заслужава загрижеността ми. Просто бях любопитна, а любопитството беше пълна противоположност на загрижеността. Но вместо да видя тъмния СУВ на баща ми, аз зърнах единствения господин Рейес Фароу и дъхът ми заседна в гърдите. Беше се облегнал на гърба на бара на татко, ръцете му бяха скръстени пред гърдите, а един от обутите му в ботуши крака бе подпрян на стената.

И той беше излязъл.

Знаех, че ще е, но още не го бях видяла. Бе прекарал десет години в затвора за престъпление, което не беше извършил. Ченгетата разбраха, когато мъжът, когото уж беше убил, ме върза и изтезава. Радвах се, че го бяха освободили, но за да го постигне, Рейес ме беше използвал като примамка, тъй че отново бяхме в задънена улица. Бях му сърдита, задето ме използва като примамка. Той ми беше сърдит, защото му бях сърдита, задето ме използва като примамка. Връзката ни изглежда се основаваше на тези задънени улици, но това получавах, когато си падах по сина на Сатаната. Само ако не беше толкова великолепно и опасно секси. Имах слабост към лоши момчета.

А конкретно това лошо момче е било потопено в езеро на красотата, когато се е родило. Ръцете му бяха опасани с мускули пред широките гърди; пълната му уста, толкова чувствена, че си загубвах ума, бе образувала мрачна линия; тъмната му коса, вечно нуждаеща се от подстригване, се къдреше по врата и падаше над челото. И почти можех да видя тъмните мигли над бузите му.

Един мъж мина покрай него и махна. Рейес кимна, но после трябва да бе усетил, че го гледах. Той сведе замислено поглед, а после го вдигна право към мен. Гневният му поглед прикова моя, задържайки го за дълъг, бездиханен момент, а после бавно, целенасочено, той се дематериализира, тялото му се превърна в дим и прах, докато не остана нищо от него.

Можеше да го прави. Можеше да се отделя от физическото си тяло, а безтелесната му същност — нещо, което можех да видя също толкова лесно, колкото и починалите — можеше да ходи, където си поиска по света. Това никак не ме изненада. Това, което ме изненада, бе фактът, че докато беше безтелесен, никой друг не можеше да го вижда. Но онзи мъж беше махнал. Беше видял Рейес да стои там и беше махнал. Това значеше, че физическото му тяло се бе облегнало на онази тухлена стена.

Това значеше, че физическото му тяло се беше дематериализирало, беше изчезнало в студения сутрешен въздух.

Невъзможно.