Даринда Джоунс
Четвъртият гроб под краката ми (6)

Глава 6

Защо да ги убиваш с доброта, когато може да използваш брадва?

Надпис върху тениска

Стоях в по-малко претъпкана част от склада, все още поразена. Той живееше с нея? Тази жена? Тази преследвачка? Да кажа, че бях смаяна, щеше да бъде най-голямото подценяване след „Хюстън, имаме проблем“. Бях потресена.

Но да живее с нея? Ревността ми изглеждаше безкрайна и мразех това. Предпочитах да ме атакуват побеснели мравки, отколкото да ревнувам. Безполезната емоция беше комбинация от страх, гняв, унижение и несигурност. Сведох поглед към подаващите се момичешки части, които носех на гърдите си, познати още като Опасност и Уил Робинсън. Очевидно нямах причина да бъда несигурна.

Колкото и да не исках да виждам Рейес да се бие отново, аз се промъкнах в един тъмен ъгъл, за да направя точно това. Той нямаше да може да ме види тук и да се издразни. За щастие платформата беше достатъчно висока, за да виждам действието над блъсканицата от зрители. Но стъпих на циментов пилон, на който бе монтиран метален прът, обвих ръце около него и се огледах за Рейес.

Той разговаряше с треньора си и се обърна, за да влезе в клетката, но спря след първата крачка. Свел поглед. Поемайки си дълбоко дъх. После заби поглед право в мен. Свих се по-навътре в ъгъла. Как бе възможно да ме види? Може би гледаше към някой друг. Той наклони глава, преди да вдигне дългата си ръка и да посочи изхода зад мен.

Като една отрепетирана вълна, морето от глави се обърна, за да огледа. И аз се обърнах, за да не си помислят, че говори на мен. Когато върнах погледа си обратно, той скръсти ръце пред гърдите си и ме изгледа лошо. Скочих от пилона и също скръстих ръце. Само дето моите бяха скръстени предизвикателно. Ако толкова много ме искаше навън, можеше да дойде сам да ме извлече.

Чакайте, не, това вероятно не беше добра идея.

Преди да успея да реша какво да правя, тълпата отново започна да вика, когато опонентът на Рейес излезе от стаите в срещуположния край. Рейес прехвърли вниманието си, когато той се появи на стълбите. Можех да видя защо. Беше още по-едър от предишния, по-мускулест. Рейес беше едър, но бе строен, здрав, устроен също толкова за скорост, колкото и за сила. Този мъж беше само сила. Изглеждаше повече като професионален бодибилдър, отколкото като боец. И колкото и невероятна да бе височината на Рейес, този беше поне с десет сантиметра по-висок.

Сърцето ми подскочи и заседна в гърлото при вида му. Знаех, че Рейес бе свръхестествено създание, но беше ранен, а този тип беше огромен. Направих стъпка напред, когато влезе в клетката. Но Рейес стоеше на стълбите пред своя вход. Наблюдавайки. Проучвайки. Той отпусна ръце и глава и стоя така, гледайки противника си изпод миглите си, сякаш чакаше нещо. Но какво?

Тълпата замълча, докато чакаха със затаен дъх. Опонентът бе застинал насред крачката си и се взираше в Рейес. После се намръщи и сведе поглед, сякаш бе объркан. Тогава го видях: замъгляване в движенията му. Нарушение в аурата му. Той тръсна глава, сякаш да я прочисти. Един удар на сърцето по-късно и очите му приковаха моите. Разшириха се от изненада, когато по лицето му се изписа осъзнаване. Нямах представа защо. Никога не го бях виждала. Но когато нададе животински крясък, страх се изстреля надолу по гръбнака и по кожата ми.

Препънах се назад, когато мъжът игнорира изхода и се закатери по клетката със скоростта и грацията на животно. Огромно животно с дълбоко вкоренена омраза, изкривяваща чертите му. Опитах се да забавя света, да спра прогреса му — бях го правила в миналото преди инцидента с Ърл Уолкър — но не се получи. Не можех да контролирам нищо, включително бумтящия в ушите ми пулс.

Някъде в периферното си зрение забелязах Рейес, който се опитваше да го спре. Той се изкатери по клетката с един скок и се метна във въздуха, пропускайки мъжа на сантиметри. Протегна се назад, сграбчи върха на клетката, изпълни великолепно обръщане насред въздуха и отново се хвърли. Стените на клетката се огънаха от тежестта му и силата, която вероятно бе използвал, за да се катапултира сред тълпата.

После изчезна зад опонента. Огромният боец се приземи само на няколко метра от мен и се втурна напред, отнасяйки всеки по пътя си като таран, лицето му бе маска на яростна решителност.

А аз дори не го познавах.

Опитах се да се обърна и да побягна. С всяка частица сила, която имах, принудих краката си да поемат в противоположната посока, но можех единствено да се взирам. Да наблюдавам, докато той се приближаваше все повече и повече. Лига се стичаше от крещящата му уста като пяна от устата на бясно куче. Искаше ме мъртва. И жадуваше смъртта ми както наркоманите жадуват за следващата си доза. Можех да го усетя. С един изгарящ порив, убийствените му намерения ме удариха частица от секундата преди той да успее.

Той се блъсна в мен със силата на товарен влак, поваляйки ме безчувствена, но имаше време само колкото да ме запрати в стената отзад, преди да падне повален. Вероятно защото също толкова ядосаният Рейес бе на гърба му. Той събори мъжа на пода, изтръгвайки силен писък от гърлото му, докато се опитваше да изтръска Рейес от себе си. И въпреки това мъжът продължаваше да настъпва. Продължаваше да се бори и пълзи и да се приближава към мен, докато се притисках към стената, потънала в собственото си изумление. И агония. Главата ми се беше ударила и светкавица от болка ме разкъса като торнадо, изяждащо половината от Барбара, мозъка ми.

Изправена пред такова странно и насилствено поведение, тълпата се паникьоса. Някои бяха пострадали от приземяването на мъжа, но повечето биваха наранени от блъскащите се тела, някои се опитваха да се измъкнат, други се извиваха за по-добра видимост. Викове и крясъци изригнаха и ставаха все по-силни, докато мъжът правеше всичко по силите си да се добере до мен.

— Върви!

Погледнах към Рейес. Да удържа мъжа изискваше цялата му сила и тогава осъзнах, че не бе възможно този да бъде човек. Или поне не изцяло човек.

Той се забори, за да успее да го хване по-добре, и стегна мъжа в хватка, преди да ми отправи още един кръвнишки поглед.

— Чарли, за бога, върви! — извика той през стиснати зъби.

Изправих се с усилие на крака, когато мъжът заби лакът в челюстта на Рейес, отслабвайки хватката му, колкото да напредне с още петнадесет сантиметра. Върна вниманието си върху мен, лицето му бе изкривено от злобна усмивка, слюнка се точеше от устата му, кръв струеше от носа му, но единствената му цел бе да се добере до мен. Проправи си път напред с нокти, дращейки по циментовия под, трошейки ги, докато се бореше за пространство.

Хаосът около мен имаше свой живот. Извиси се до какофонична лудост. Писъци ехтяха от всички краища на склада, докато зрителите тичаха към вратите. Съмнявах се в този момент някой от тях да знаеше от какво бяга. Хора крещяха. Тичаха. И за тях това бе достатъчно. Следваха стадото, само защото ако не го направеха, това щеше да се отрази на здравето им. Просто нямаха избор.

Тръгнах към вратата, когато забелязах хлапе със суитчър на Slipknot. Той падна и щеше да бъде премазан за секунди, ако никой не му се притечеше на помощ. Опитах да се втурна напред, но блъсканицата от обезумели зрители ме избута назад. Изгубих хлапето от поглед.

После чух още едно изръмжаване. Трябваше да се обърна, за да проверя Рейес. Мъжът бе успял да се придвижи напред. Отново беше само на няколко метра от мен. Докато слагах крака един зад друг, неспособна да откъсна поглед от Рейес и Хълк, от опонента се показа мрак, откаченият мъж с нокти си проправяше път към мен с дива страст. За част от секундата от главата му се показа още една. Толкова черна и мрачна, колкото най-далечните краища на вселената. Зъби, остри като обсидианов бръснач и изтънени като игли. После звярът отново се оказа вътре в него и осъзнах какво гледах. Демон.

Не. Отново отстъпих назад. Не. Мъж, обладан от демон. Бях виждала демони и преди, когато бяха измъчвали Рейес. Подобните им на паяци тела. Жилавите им крайници, които се прегъват и извиват под неестествени ъгли. Главите им без очи, които се състояха от зъби, зъби и още зъби. И един такъв беше в този мъж. Той се тресеше от ярост, от животинска нужда да ме разкъса на парчета. Толкова много ме искаше, че гладът му се излъчваше към мен.

Направи един последен, храбър опит да отхвърли Рейес от себе си, но той беше твърде силен. Повали го на земята и с едно рязко движение изви врата на мъжа настрани и го прекърши. Сюрреалистичното изпукване, което последва, необичайния ъгъл на врата му, изтичащият за секунди от него живот, изпрати още един галон адреналин по гръбнака ми. А миризмата му като на развалени яйца, щурмува сетивата ми.

Догади ми се. Огледах се наоколо, опитвайки се да се стегна и да видя кой бе станал свидетел на това как Рейес счупи врата на мъжа. Сега складът бе почти празен. Няколко изостанали стояха в сенките, предимно охранителите и някои от работниците, лицата им бяха замръзнали в шок, докато гледаха умрелия тип.

Тогава Рейес се изправи. Сграбчи якето ми и ме разтърси, за да се осъзная.

— Какво ще е нужно, за да те накара да ме послушаш?

Колосалният прилив на адреналин, който бе претоварил организма ми, се нуждаеше от място, на което да отиде. С всяка частица сила, която притежавах, аз го изблъсках, втурнах се към стената и изпразних съдържанието на стомаха си върху циментовия под.

Беше странно. Никога не бях реагирала така, когато ме нападаха. Обикновено бях много по-сдържана. Или ако не сдържана, то поне вертикално изправена. Но този път едва можех да стоя права. Светът се завъртя около мен, когато стомахът ми се разбунтува. Това би обяснило треперенето и необяснимия импулс да се свия на две. Но защо? Защо сега? Защо този мъж?

Рейес не ми остави време да приключа, да си поема дъх. Отново сграбчи задницата на якето ми и ме задърпа към вратата. Помислих си да се боря с него, но това би отнело енергия, която изглежда не притежавах. В хватката му се чувствах като парцалена кукла, крайниците ми висяха отстрани, отпуснати и безполезни. Затова започнах да споря вместо това. Винаги имах енергия да споря.

Избърсах устата си в ръкава, преглъщайки следващото надигане на стомаха ми, и казах с приглушен глас:

— Пусни ме.

Той не го направи. Продължи да ме влачи по пода като използван парцал. Усетих отношението му като ненужно и безпричинно, но борбата с гаденето източваше цялата ми умствена енергия.

Успях да изрека няколко думи измежду повдигането и преглъщането.

— Какво беше това?

Знаех, разбира се, но беше прекалено нереално. Прекалено ужасно, за да успея да го приема. Нямах представа, че хората наистина могат да бъдат обладавани. Предполагах, че бе филмов похват, който да те накара да настръхнеш и да сънуваш кошмари. Или нещо, което свещениците казваха, за да дължат енориашите си в правия път.

Но този мъж бе обладан, това бе толкова сигурно, колкото и това, че стоях там. Или, ами, че бях влачена по пода.

Бяхме на половината път до вратата, когато Рейес ме завъртя, за да застана пред него, стискайки раменете ми в мъртвешка хватка, изражението му бе по-гневно, отколкото, да кажем, разбиращо. Затова, естествено, се издразних. Току-що бях повърнала. Нямаше ли чувство за благоприличие? За съжаление в момента не можех да направя нищо по въпроса. Преглътнах отново и се опитах да избутам ръцете му.

— Качи се в онзи твой джип и се махай от тук или се кълна във всичко свято…

Макар да бях напълно настроена за разговор и да имах намерение да изслушам всичките му седем хиляди заплахи, уверена, че ще ги приема насериозно, чух още едно изпукване. Скоро бе последвано от гърлен стон. После още едно изпукване. И още един стон, който по-скоро звучеше като писък на ранен бухал.

Погледнах наляво, където опонентът на Рейес лежеше мъртъв. Само дето не беше мъртъв. Беше се повдигнал на ръце и колене, въртейки врата си от страна на страна, сякаш го изпукваше след дълъг сън. Мрак се завъртя отново около него, сякаш демонът в него не успяваше да се задържи в очертанията на физическото тяло, което обитаваше.

Рейес ме дръпна напред, докато лицето му не се оказа на сантиметри от моето.

— Махай се.

После то скочи. Като тигър сред високите треви на Индия, мъжът се метна към нас. Към мен. Рейес ме бутна толкова силно, че главата ми отскочи, този път от циментовия под. Но последвалите звезди бяха засенчени от едно нещо. Докато Рейес пристъпваше закрилнически пред мен, напрегнат, подготвяйки се за атаката, още едно изръмжаване, дълбоко и гърлено, отекна от дълбоките краища на вселената.

Яростно озъбена, Артемида изскочи от нищото и скочи към мъжа, докато той се хвърляше напред. Физическото му тяло се метна напред, после се стовари тежко, плъзгайки се по пода, докато демонът пищеше и се извиваше до него, атакуван от моя пазител. Зъбите му се сключиха около врата на Артемида. Ноктите му се плъзнаха по гърба й. Тя изскимтя, но не се отдръпна, главата й разтръскваше агонизиращия демон, зъбите й разкъсваха, докато мрак, като газообразна кръв, се изля навън, стече се по пода, а после изчезна, както и самия демон.

Вперих бърз поглед в нападателя ми. Този път нямаше съмнение. Мъжът беше мъртъв. Очите му се взираха в нищото, неподвижни и безжизнени.

После Артемида се обърна към мен, наведе глава, оголи зъби и изпусна още едно гърлено ръмжене, което отекна от гърдите й. А мислех, че сме приятелки. Но и Рейес се беше обърнал и проклет да бе, ако и той не направи същото. Усетих онова чувство на несигурност, както когато имах нещо заседнало в зъбите. Само дето те гледаха покрай мен, над главата ми.

Точно тогава почувствах студената пустота на омразата зад себе си и знаех, че имаше още един. Вдигнах поглед към отсъстващите очи на момчето със суитчъра на Slipknot. Беше много по-дребен от Хълк, но любопитната му решителност и капещата от брадичката му слюнка бяха не по-малко плашещи. Когато тръгна към мен, Артемида се изстреля по пода и се хвърли право през него като стрела. Тя измъкна демона от него и продължи да разкъсва нещото до самата му смърт.

Момчето падна в секундата, в която демонът го напусна. Сви се на топка и тогава го познах. Това беше хлапето от задната ми седалка. Хлапето, което мислех за мъртво. Русата му коса беше сплъстена и мръсна. Сините му очи бяха някак си потъмнели. Дали, когато демонът заемеше тялото, душата отиваше някъде другаде? Може би нямаше място за двама им.

Примигах потресено, докато Рейес не ме вдигна от земята. Отново. Изтъркваше се това да бъда разнасяна от сина на Сатаната, но бях прекалено слаба, за да направя нещо по въпроса. Отново започна да ме влачи към вратата.

— Чакай — казах аз, борейки се с хватката му. — Вземи момчето.

— Не.

На инат, аз се заизвивах и задърпах от хватката на Рейес. Той спря и ме изгледа ядосано.

— Хубаво. Гледай лошо, ръмжи, зъби се, не ми пука, но няма да си тръгна от този склад без хлапето. — Когато Рейес кръстоса ръце пред гърдите си, продължих. — Той беше обладан. Невинно момче.

Артемида скочи до мен и излая игриво. Коленичих и се сгуших в нея, преди отново да вдигна поглед към Рейес, радостна от това, че не го бе нападнала.

— Защо биха избрали момче?

— Имат си своите причини. Същите причини, заради които трябва да си вървиш.

— Може ли да бъде обладан отново? Ще го преследват ли отново?

Той погледна назад, потънал в мисли.

— Възможно е.

Втурнах се към момчето, коленичих, за да отметна косата от мръсното му лице. Артемида дойде и се опита да го оближе. Когато осъзна, че не може, тя се сви до него.

— Как можем да се уверим, че няма да могат?

Рейес също коленичи и провери пулса на хлапето. Артемида изглеждаше напълно незаинтересована от него, когато посегна към детето.

— Не могат да го докоснат на свята земя — обясни той, когато Артемида се примъкна напред и облиза китката му.

— Наистина ли? — попитах, изненадана едновременно от информацията и от реакцията на Артемида към него. Тревожех се, че, тя щеше да се опита да му изтръгне гръкляна, тъй като беше синът на Сатаната. — Имаш предвид като църкви и гробища?

— Да. — Той я почеса набързо по ушите, после обърна нагоре лицето на хлапето и повдигна клепачите му. — В шок е.

— Трябва да го заведем на безопасно място. — Сложих ръка върху предмишницата му. — Моля те, Рейес. — Артемида изскимтя, сякаш също молеше за помощта му.

Борейки се с раздразнението си, той се наведе и вдигна хлапето на ръце. Не беше съвсем малък, но за Рейес не бе проблем да се изправи с шестнадесетгодишно хлапе на ръце. Артемида излая развълнувано, сгушвайки се в мен за последно, после изчезна там, откъдето беше дошла, скачайки в земята под нас. Не можех да не съм изумена. Къде, по дяволите, стоеше тя?

Погледнах назад към другия мъж, който бе обладан, опонента на Рейес. Усетих вина. Той също беше невинен.

— Не и той — каза Рейес, отваряйки вратата с ритник. Повечето коли бяха изчезнали. За щастие дъждът бе спрял. Последвах ги, наблюдавайки внимателно момчето.

— Кой?

— Мъжът вътре. Не заслужава съчувствието ти.

— Но той беше невинен. — Забързах напред и отключих пасажерската врата.

— Не, не беше. Дръпни седалката.

Забелязах, че нетленната същност на хлапето вече не беше на задната ми седалка. Беше ли обратно в тялото си? Така ли се случваше? Дръпнах седалката и Рейес сложи хлапето отзад.

— Ключове.

— Чакай… ще караш ли джипа ми някъде?

— Ще те откарам далеч от тук. Дай ми ключовете и се качвай.

— Мога да се закарам сама, много ти благодаря.

— Ами ако отново бъде обладан, докато караш по път I-25?

Подхвърлих му ключовете.

— Скоростите заяждат малко.

Той се покатери от другата страна, когато от изток се чуха сирени. Поехме на запад, плъзгайки се през мокрия паркинг и завивайки по „Втора улица“.

— Къде ще го заведем? — попита той.

— Знам точно къде да го държим засега. Те ще знаят какво да правят. Просто карай по „Сентръл“ и се насочи на изток.

Чак когато сирените станаха твърде далечни, за да ги чуя, се сетих, че оставихме Илейн Оук в склада. Зачудих се дали трябва да го спомена, после осъзнах, че трябваше да преодолея дребнавостта си. Тя можеше да е в опасност.

— Оставихме гаджето ти там.

Едното ъгълче на устата му се повдигна равнодушно.

— И току-що напуснахме местопрестъпление.

Още едно равнодушно свиване на рамене.

— Не мога просто да си тръгна от местопрестъпление — казах, осъзнавайки какво бях сторила.

— Този път можеш.

Погледнах през рамо.

— Може би трябва да се върнем. Ще искат да знаят как е умрял онзи мъж.

Изглежда и за това не му пукаше.

— Разорена ли си?

Последното, за което исках да говоря, бяха финансовите ми проблеми. Исках да обсъждаме демони и обладаване и как невинни деца не биваше да се превръщат в пионки в тази война, за която ме бе предупредил Рейес. Но реших да го предразположа. Може би сътрудничеството ми щеше да му помогне да се разкрие пред мен.

— Изнесох се от офисите си — казах, опитвайки се да блокирам болката от предателството на баща ми. Рейес така или иначе можеше да я усети. — И просто не можах да си стъпя на краката след инцидента.

— Наричаш това, което Уолкър направи с теб, инцидент?

— Кара ме да се чувствам по-добре, така че, да. — Не изпитвах удоволствие от мислите относно факта, че онова, което Ърл Уолкър ми причини, не беше инцидент. Беше тръгнал след мен с две цели наум: разпит чрез изтезание, след това убийство. Но думата „инцидент“ изглежда правеше цялото нещо по-поносимо.

Пръстите на Рейес се стегнаха около волана.

— Съжалявам, Дъч. Не предполагах, че ще тръгне след теб.

Надявайки се да прекратя разговора, скръстих ръце подозрително.

— Да не се опитваш да се измъкнеш от плащането на сметката си?

Той почти се ухили.

— Как го измисли този един милион долара?

Дръпнах една от връзките на якето си.

— Прибавих обичайната си такса, плюс разходите, после закръглих.

След бърз поглед настрани, той попита:

— Не си много добра по математика, нали?

Докато бяхме на темата за смяна на темата, реших да задам свой въпрос.

— Защо си отседнал при нея?

Той ме погледна, точно когато фаровете на минаваща кола осветиха лицето му, слабите лъчи проблеснаха в наситено кафявите му очи.

— Тя предложи.

— Можеше да останеш при Амадор и Бианка — казах, споменавайки единствените истински приятели, които имаше.

Той се обърна отново към пътя.

— Можех да остана при теб.

Изсумтях.

— Малко вероятно. — Макар да беше абсурдно хубава мисъл, която изпрати искра на интерес към южните ми части. След като бяхме учтиви един към друг, казах: — Радвам се, че си навън.

— Докажи го — каза той, докато пакостлива усмивка се разпростря по лицето му. Игнорирах подскачането на стомаха ми.

— Ще очаквам чек скоро. Не ме карай да идвам отново да те търся. Тук нагоре е. — Посочих сграда, която стоеше перпендикулярно на една от най-старите църкви в Албакърки. На табела отвън пишеше „Сестрите на неопетнения кръст“.

— Водиш го в манастир? — попита той.

— Свещена земя е. — И щяха да го приемат. Погледнах назад към хлапето. Как биха могли да не го направят?

Рейес спря пред кирпичена сграда и паркира Мизъри. Самотна светлинка осветяваше входната врата.

Вместо да изляза, аз се обърнах към шофьора си.

— Трябва да знам повече за това, Рейес. Ако ме преследват, имам правото да знам какво се случва.

Той изгаси мотора и се загледа през прозореца си.

— Все още работя върху въпросите „как“ и „защо“?

— Това е добре. Ще се задоволя с „какво“.

Когато не отговори, слязох и дръпнах седалката си напред, възнамерявайки да се разправям с него по-късно. Хлапето все още бе в безсъзнание, но се размърда. Рейес слезе и заобиколи колата, точно когато ме осени друга мисъл. Такава, за която напълно бях забравила.

— Исках да те питам за тази сутрин, когато те видях пред бара на татко, някакъв мъж ти помаха.

Той се облегна на калника на Мизъри и скръсти ръце пред гърдите си.

— Случва се понякога. Живеем в щур свят.

— Не, искам да кажа, ти беше там, нали? Физическото ти тяло?

— Защо питаш? — каза той, размърдвайки се неудобно.

— Защото се дематериализира. Ти. Целия.

Дяволите усмивка заигра по чувствените му устни.

— Дъч, знаеш, че това е невъзможно.

— Но…

Момчето се размърда отново. Хвърлих му поглед. Към русата коса, която бе паднала над красивото му лице. Към дългите му мигли и силната му челюст. Щеше да разбива сърца, нямаше съмнение.

С признателна усмивка, аз се обърнах към Рейес, но той беше изчезнал. Завъртях се в кръг, огледах района, заобиколих Мизъри, търсейки. Несъмнено беше изчезнал, изпарил се безшумно като дим.

Нямаше начин.