Дейвид Брин
Звездният риф (104)

Аскс

Смут прелива от централната ни същина и се процежда през свръзките, които ни/ние/„аз“/ме обединяват в едно, овлажнява с удивление външните ни извивки като сок от наранено дърво.

Този глас, този ритмичен напев, възможно ли е да е онова, което знаем, че не е?

Мотивите на Яйцето са ни галили по толкова много начини. В този шум има познати елементи, като от песента на Светото…

И все пак — има и някакъв металически звук, опростен, лишен от богатия тембър на Яйцето.

Един подритъм ни тегли към себе си, трака като припрян квинтет от лапи и привлича вниманието ни, сякаш надолу по тъмен подземен тунел.

Внезапно „аз“/ние се сливаме и потъваме в някакво странно съществувание като единно същество. Същество, поставено в твърда черупка.

Прелива петоъгълно негодувание. Това „аз“ е изпълнено с ярост.

Как смеят да ми казват, че съм свободен!

Какъв неестествен закон е този Кодекс на Общностите? Този правилник, „освобождаващ“ моя вид от сладкия ред, който някога сме познавали, наложен ни от нашите изящни царици?

Ние, които сме сини — ние, които сме червени — със сигурност заслужаваме да служим, дълбоко в жлъчните си възли! Да работим и да се бием всеотдайно в помощ на сивите династични амбиции! Нима това не беше животът ни сред звездите, а и по-рано?

Истинският живот на всички кхюини?

Кой е посмял да сложи край на онези прекрасни дни и е наложил чужди идеи в коруби, прекалено твърди за смъртоносната отрова, наречена свобода?

Човеците са дръзнали да наложат тези мисли, разрушавайки единството на нашите подредени кошери! Тяхна е вината, те трябва да платят дълга.

И ще платят!

След това има и други сметки за уреждане…

„Аз“/ние се гърчим и изпитваме какво е да приклякваш и да тичаш на пет силни крака. Крака, предназначени за служба. Не на обикновено гнездо, скрито в някой нищожен язовир, или на някаква абстракция като Общностите, а на великите сиви матрони, знатни, прекрасни и силни.

Защо ли това живо усещане приижда през нашата смаяна същност?

Трябва да е от ротенската машина — тяхното пси устройство — част от плана им да въздействат на всяка раса от Шестте. Да ни измамят, за да се подчиним на волята, им.

Тръпки на изненада разтърсват нашите/моите пръстени. Макар и след толкова много години на приятелство, „аз“/ ние никога не сме разбирали — кхюинската гледна точка е толкова странна!

И все пак не по-странна от следващото усещане, което нахлува в споделеното ни съзнание.

Усещане за препускащи копита.

Горещият дъх на сухите степи.

Изгарящият блясък на дух, поне толкова егоцентричен, колкото на всяко човешко същество.

Сега съм уриш-ка! Самотна и горда като в деня, в който се появих от тревата, все още почти животно. Нервна, но самоуверена.

Може да се присъединя към племето или клана, който ме осиновява от равнината.

Може да се подчиня на вожда — защото в живота има йерархия, която трябва да се търпи.

И все пак, в душата си аз служа на един господар. На себе си!

Могат ли човеците изобщо да проумеят как ужасната им смрад дращи мембраните на ноздрата ми? От тях стават добри воини и ковачи, вярно е. Донесоха на Джиджо прекрасна музика. Това са сериозни неща.

И все пак без тях светът би бил много по-добър.

Преди да дойдат те, ние с бран си пробихме път нагоре. От равнините до огнените планински върхове, протегнахме шиите си над всички други на Джиджо — докато тези двукраки отново не ни смъкнаха долу, за да станем просто една от Шестте раси.

Още по-лошо, техните знания ни припомнят — (на мен!) — колко много сме загубили. Колко много е забравено.

Всеки ден те ме карат да си спомням колко долен и кратък е обречен да бъде животът ми тук, на тази въртяща се топка от кал, с ужасни океани навсякъде…

Възмутеният разказ профучава покрай нашата способност да го следваме. Загубва се изпълнената му с ярост нишка, но на нейно място идва друга, наложена отвън от сила, която пулсира из малката планинска долина.

Този ритъм се следва много по-лесно. Той е тежък, бавен на гняв — и все пак, когато се възпламени, сякаш единствено смъртта може да спре яростта му.

Този ритъм не трябва да се припира. И все пак, той ни приканва…

Приканва ни да се замислим колко често по-бързите раси дразнят нас, бедните, търпеливи хууни,

как препускат около нас,

колко често говорят бързо, сякаш нарочно,

как ни възлагат най-опасните задачи,

за да се сблъскаме с морето сами, макар че всеки изчезнал кораб изтръгва от нас стотици наши любими и разкъсва малките ни семейства с ужасна мъка.

Човеците и техните смрадливи параходи, те крият уменията си и само се преструват, че ги споделят, но не и в действителност. Някой ден ще ни оставят да гнием тук, докато те отлитат с кораби, направени от чиста бяла светлина.

Трябва ли да го допуснем? Има ли начини да бъдат принудени да си платят?

Възцарява се смут.

Ако тези гибелни послания са отправени към всяка отделна раса — за да я тласнат към насилие — защо ние/„аз“ приемаме всичките? Не трябваше ли ротените да направят така, че всеки клан да чуе само едно от тях?

Навярно машината им е повредена или слаба.

Навярно ние сме по-силни, отколкото си мислят.

Откъснали се от хуунския ритъм, ние усещаме, че са останали два пласта от разяждащата песен. Единият очевидно е предназначен за земянити. Неговата тема е почитта. Почитта и гордостта.

Ние сме най-висши. Другите се специализират, но ние можем да правим всичко! Ние сме избрани и въздигнати от могъщите ротени, затова е нормално да сме най-великите, макар и изгнаници на този склон на диваци.

Ако бъдат научени да си знаят мястото, другите могат да усвоят ролята на полезни слуги…

Ние/„аз“ си спомняме един израз. „Пряко съпреживително излъчване“ — метод, използван в галактянската наука през по-голямата част от един милиард годишното й развитие.

Осъзнаването кара многогласния порой да изглежда по-изкуствен, металически, дори самоироничен. Разбира се, предвиждало се е това послание някак си да бъде усилено чрез нашето Свето яйце в момента, в който сме най-податливи. Въпреки това е трудно да си представим, че такъв брътвеж би могъл да спечели много последователи.

Наистина ли са смятали, че ще се хванем на този капан?

Друг факт прониква във вниманието ни: тук няма пласт за колесатите! Защо е така? Защо г’кеките са изключени от посланието? Да не е заради очевидната им безполезност в програмата за геноцидна война?

Или защото вече са изчезнали там, сред звездите?

Остава едно вибриране. Ритъм на барабан. Сякаш чукчета удрят по купчини неподвижни тръби. Вой, който отеква по начин, зловещо познат на това съставно същество.

И все пак в известен смисъл, той ни е най-чужд.

<СВЕЩЕНА ДЕКЛАРАЦИЯ НА МАКРООБЩНОСТТА, ПРЯКО ОТ ГОВОРНИЯ ВРЪХ НА СЪЩНОСТ, СЪЗНАВАЩА ГНЕВНА ВРАЖДЕБНОСТ.

<РЕАКЦИЯ=КРАЙ НА ЛИЧНАТА ОБИДА! НЕКА ВИНОВНИЦИТЕ (ЗЕМЯНИТИ) БЪДАТ УНИЩОЖЕНИ…>

Ние се свиваме стъписани. Тази егомания е далеч по-огромна от излъчваната от другите, дори и от посланията, предназначени за урсите и човеците! И все пак — тя е насочена към треките!

Разбирате ли какво става, пръстени мои? Това ли е вкусът на горда упоритост, който някога се е изливал в нашите деспотични същности? От онези тиранични души, които са господствали над познавателните ни пръстени? Върховни господари, нарочно изоставени от трекските първозаселници, когато са избягали на Джиджо?

Такъв ли е бил вкусът на яростта за онези надменни джофури? (Да, тръпнете от името!)

Могъщи същества, които продължават да дебнат сред звездите в нашето въображение. Пръстеновидни братовчеди, чиито восъчни същини са управлявани от мономаниакална ярост.

В такъв случай, защо тези пустословия означаваха толкова малко за нашите многоцветни сегменти? И след като знаем какво представляват, защо ни се струват толкова банални? Толкова неубедителни?

Демонстрацията завършва. Енергията на чуждоземското устройство изтича и всички мъчителни излъчвания отслабват. Няма значение. Сега знаем целта на тази плетеница от кабели и топки. Да сее отрова, която да придобие сила и убедителност чрез преминаването си през Яйцето.

Цялата поляна е кипнала от гняв към това светотатство, към този детински призив към нашите най-долни вражди. Страсти, забравени още преди да се появи Яйцето.

„Толкова ли е лошо мнението ви за нас, звездни господари? Смятали сте, че можете да ни заблудите и да ни накарате да свършим вашата мръсна работа?“

Ние усещаме, че тълпата отново се слива в едно и от нея се разнася презрителен ропот към летящите, съскащи роботи. Човеци, урси и други сега се смесват помежду си по-свободно и споделят опиянителна радост, сякаш ние, Шестте, сме издържали ужасно изпитание. И вече сме по-силни и по-единни от всякога.

„Това ли е най-лошото, което могат да ни направят?“

Няколко пъти дочувам този въпрос.

Да, пръстени мои, досещаме се, че Поляната е само малка част от Склона и ние, присъстващите тук, представляваме само частица от Общностите.

„Това ли е най-лошото, което могат да ни направят?“

Ех, де да беше така.