Алексей Пехов
Виелица на сенките (9)

Глава 9
Сделка

Към края на втория ден (макар че кой ще се наеме да определя колко време е минало?) стомахът спря с гневното къркорене и с настояването за храна, но болката от гладуването си остана. Дори опитът ми да залъжа глада с бутилка от най-доброто вино в моя живот не доведе до нищо добро, единствено се напих буквално като доралисец, натряскан до козирката. Отначало, разбира се, се чувствах волен и безгрижен, но когато се събудих, главата ужасно ме болеше, а виното, естествено, едва покриваше дъното на бутилката.

Не, не! Не бълнувам. Всъщност вече два дни не бях хапвал нищо и само отпивах от бутилка „Майдингска лоза“, отлежавала четиристотин години. Виното, трябва да призная, беше невероятно, такова не можеш да намериш дори в избите на крале и жреци, но бих дал безценната бутилка и за един сухар, стига да се намери някой тук да ми предложи такава замяна. Неволно си спомних за загубената чанта с останалите припаси.

Това беше вторият ден, откакто оживелите мъртви решиха да си поиграят с мен на гоненица, и аз си седя в убежището. По-точно, НА своето убежище. Ами да. Понякога и каменен ковчег може да се нарече така. Как попаднах на ковчега ли (слава на Сагот, че не в него)? Ами много просто! В онзи злополучен миг, когато ме приклещиха от всички страни, трябваше бързо да намеря безопасно място. А ковчегът, разположен на второто ниво на залата, беше точно такова място, така че без да се замислям, бързо се покатерих на него. Хм… Макар че сега би било много интересно да чуя как така съм успял да се кача на зазидания в стената ковчег, разположен на височина пет ярда от пода. Вярно, в състоянието, в което бях тогава, може би щях да скоча и по-високо. На луната, например. В онзи момент направих всичко светкавично, но сега силно се съмнявам, че бих могъл да го повторя отново.

Добре, наистина много избързвам. Ето какво всъщност се случи наистина…

* * *

Влетях в някаква зала. Съвсем малка, до една от стените се виждаше миниатюрен басейн. Два изхода. Осем факли. Подтикван от хриповете зад мен, аз се втурнах напред, но тогава и от двата изхода пред мен нахълтаха мъртъвци. На входа зад гърба ми пък се появиха преследвачите. Прецених ситуацията за секунда, засилих се, с един скок преодолях трите ярда водна повърхност на басейна, стъпих на някакъв ковчег и като използвах едва забележими вдлъбнатини и издатини по стената, се покатерих на ковчега на второ ниво. Поех си дъх. Огледах се. Оттук гледката беше прекрасна. Под мен имаше пет ярда празнота, а след това — вода. Отпред — залата, претъпкана с живи трупове. Скапаняците се бяха събрали тук едва ли не от целия сектор на Героите. Стоят, не мърдат и мълчаливо гледат. Дали аз съм си такъв „късметлия“ и всичко случващо се тук беше нелепа случайност, дали мъртвите все пак могат да мислят и ми бяха поставили капан, или пък някой умишлено ги беше събрал тук?!

Във всеки случай да сляза долу означаваше да бъда изяден. Нямаше да успея да се измъкна от обсадата. Така че слизането засега го забравям. Да стоя тук пък означаваше да умра от глад — нещо не виждах някой да ми носи храна. Оставаше ми само да мисля, да се надявам на спасение и да си играя на гледанка с мъртвите. Макар че последното доста бързо ми омръзна — лицата на моите пазачи бяха прекалено отвратителни и не предразполагаха към игра.

Първото нещо, което направих, разбира се, беше да си почина и да дойда на себе си. Толкова много бягане изцежда силите. След като дишането ми се нормализира и сърцето ми престана с опитите да изскочи от гърдите, аз огледах убежището си. Оказа се каменна кутия с дължина три ярда и широчина — един ярд, тоест достатъчно място, на което да се разположи неканен гост. Капакът беше масивен, с надпис отгоре: „Любимият виночерпец на херцог Патийски — шести“. По странно стечение на обстоятелствата бяха забравили да споменат името на този виночерпец. Както, впрочем, и датата на смъртта му. Затова пък някой много оригинално беше оставил върху ковчега покрита с мъх бутилка. Скептично огледах този сюрприз. Издълбаните в стъклото име и цифри казваха, че това е вино и че е на най-малко четиристотин години. Нямах абсолютно нищо друго за правене, така че извадих нож и изрязах печата на корковата тапа. Поради липса на тирбушон избутах тапата в бутилката. Подуших. Опитах. Изсумтях одобрително. Вино за от крал нагоре.

Все още се надявах да се измъкна оттук жив, но след около час осъзнах, че гадинките долу изобщо и не мислят да ходят някъде, което уби в мен всяка надежда за благоприятен изход. Или ще сляза и ще ме изядат, или ще умра от глад. Впрочем, дори ако тези зомбита се махнат, аз така се бях залутал по време на бягството, че нямах никакъв шанс да намеря обратния път до чантата, в която бяха картите на Храд Спайн. А без картите… Без картите няма как да стигна до осмо ниво и със сигурност няма как да се измъкна навън. Искам да кажа, че така или иначе бях мъртъв. В мен беше единствено платнената чанта на гърба ми с пуловера и изумрудите, но в нея нямаше нито карти, нито храна…

В крайна сметка изпразних бутилката вино и се почувствах добре. До момента на събуждането…

* * *

Та такива ми ти работи. Събудих се преди около шест часа, а в залата нищо не се беше променило. Мъртъвците все още си бяха тук. Вонята им беше неизменна и способна да се конкурира с тази от бърлогата на най-мръсния гхол. Направо не се дишаше.

— Ей, какво гледате, твари?!

Естествено, никакъв отговор. Никой дори не изсъска. Просто най-безцеремонно ме игнорираха. Бих стрелял по гадинките с арбалета, но за съжаление нямах повече болтове. Затова ми оставаше само да хвърля празната бутилка в тълпата. Тя се превъртя няколко пъти във въздуха и се вряза в един от тях, отнасяйки почти половината от изгнилата му глава, без да срещне никакво съпротивление от страна на черепа, сякаш него изобщо го нямаше. Мъртвецът изобщо не се смути от това обстоятелство и си остана неподвижен. Ех! Никога не съм мислил, че ще мечтая за стадо гладни гхоли! Как добре щяха да ги отнесат малките твари!

— Забавляваш ли се?

Гласът, раздал се в залата, беше такава изненада за мен, че направо подскочих. Със страх. Той стоеше в сянката на колоната и виждах само едва очертания тъмен човешки силует с огромни крила. Златистите очи ме гледаха с прикрита насмешка. На мъртъвците Посланикът не обръщаше никакво внимание, както, впрочем, и те на него.

— Нещо такова — колкото и да се стараех да съм спокоен, гласът ми предателски трепереше.

Слугата на Господаря! Посланикът! Тук! В залата! До мен! Устата ми пресъхна, дланите се изпотиха, гръбнакът ми омекна. Сега вече нямах никакви съмнения кой и защо е призовал мъртъвците тук.

— Имам предложение за теб — Посланикът като че ли не забеляза страха ми.

— Какво е то? — успях да не припадна аз.

— „Майдингска лоза“, четиристотингодишно. Даваш ми бутилката, а аз ти давам целия сухар, става ли?

Аз така си и останах с отворена уста. Изглежда нямаше да ме убива веднага.

— Ах, да, съвсем забравих, че ти тъкмо хвърли бутилката, при това празна. Така че оттеглям предложението си.

Посланикът замахна и хвърли сухара в тълпата зомбита.

Стори ми се, че чак скръцнах със зъби. Тази твар просто ми се подиграваше.

— Доста далеч стигна в Костните дворци, крадецо. Не всеки може да се похвали с това. Срамота е да те хванат така, при това точно тези тъпи твари. Кажи ми, още дълго ли смяташ да стоиш тук?

— Докато не ми омръзне — не знам какво беше замислил Посланикът заедно с Господаря, но те вече не можеха да ме уплашат. Толкова бях уплашен, че повече нямаше накъде.

— М-м-м? Мисля, че вече ти е омръзнало. Или греша?

Не казах нищо и ми се стори, че Посланикът се усмихна.

— Добре, Гарет. Хайде без всякакви предисловия да пристъпим към работа.

— Към каква работа, Посланик?

— О! Виждам, че знаеш как ме наричат! — той отново се ухили. — Сам ли се досети или си подслушал, докато обикаляше из владенията на моя господар? Как е раната ти? Виждам, че в Първичния, където избяга, все така добре лекуват!

И отново аз не му отговорих и отново той се престори, че не го забелязва.

— Бях изпратен от Господаря. Изпратен, за да ти предложа изход от капана. Проявяваш ли интерес или да си тръгвам?

— Проявявам интерес, продължавай.

— Добре. Откажи се от Поръчката, забрави за Рога на дъгата и ще бъдеш възнаграден.

— И с какво ще ме възнаградиш? Още веднъж ще ми разпориш корема?

— Ей, защо говориш така? Ако исках, щях да те убия още сега. Колко там ти е обещал кралят? Петдесет хиляди? Какво ще кажеш, да речем, за триста? Малко ли е? Може би ще ти хареса цифрата осемстотин? Назови цената си, крадецо.

Аха. Направо ти повярвах. Може и да получа това злато, но ще го сложат на гроба ми. Ако изобщо го сложат. Така че не кълва на съмнителни договори. Особено на договори с такива типове.

— Доволен съм от цената, предложена ми от краля. Поръчката…

Вестителят гръмко изсумтя, изразявайки презрението си:

— Поръчката? Ти да не си благородник?! Откога крадците спазват думата си?

Ама какво всички са се хванали за думата „крадец“! Първо сенките от света на Хаоса, сега и този. Аз също си имам професионални принципи! Освен това не съм полудял и нямам намерение да нарушавам Поръчката. Нямам намерение да се прецаквам.

— А… Страхуваш се да нарушиш Поръчката, за да не разстроиш любимия си Сагот? — той сякаш четеше мислите ми. — Вие, хората, прекалено много треперите пред тези, които сте свикнали да наричате богове. Не се притеснявай, крадецо. Боговете са само банда безполезни хрантутници и зависят от думата на Господаря. Можеш да не се страхуваш, никой няма да те накаже за отказа от Поръчката. Господарят ще се погрижи за това веднага след като дадеш съгласието си.

Боговете зависят от Господаря? Това вече беше новина!

— Тук нямам нужда от пари — измърморих аз. — Златото не се яде.

— Забравих да спомена, че ако приемеш предложението, ще бъдеш заведен където пожелаеш. А може би просто не ти трябват пари? Изумрудите в чантата ти спокойно ще стигнат да си купиш малко графство, какво да искаш повече? Значи искаш нещо друго? Кажи ми, и ако е по силите на Господаря, ще го получиш. Съгласи се, че това е добра цена? Получаваш всичко, което искаш, трябва само да забравиш за Рога на дъгата.

— Безсмъртие? — изведнъж изтърсих аз.

— Безсмъртие? Може би…

Удостоих го с много подозрителен поглед.

— Какъв е този твой Господар? Защо не иска Рогът на дъгата да напусне Храд Спайн? — бях толкова безочлив, че реших да карам направо.

— Е, какво пък, имаме много време и Господарят ми позволи да отговоря на някои от твоите въпроси. Ти нали не бързаш за никъде?

Златистите очи проблеснаха и реших, че няма смисъл да отговарям на този въпрос. И така всичко беше ясно.

— Моят повелител е Господарят на този свят. Той е създал Сиала от сянка от Първичния свят, той е…

— Танцуващ със сенки! — изтърсих аз.

— Сега разбирам, че молбата ти за безсмъртие е била просто проверка. Много неща си научил… За съжаление.

Проверка? Но аз не мислех да го проверявам! Казах го просто така.

— Правилно, крадецо. Преди много време Господарят е бил Танцуващ със сенки и е създал този свят. Виждам, че вече ти е известно много повече, отколкото предполагахме. Всъщност това не е изненадващо, нали ти също си Танцуващ със сенки.

Аз потръпнах.

— Не отричай, крадецо. Ти си Танцуващ, иначе изобщо нямаше да се церемоня с теб.

— Не отричам.

Аз да не съм глупак, че сам да си нахлузвам примката? Щом сега трябва да съм Танцуващ, значи ще бъда Танцуващ. Ако ме нарече магаре, и с това ще се съглася без никакви възражения.

— Така вече е добре — в гласа му се усети удовлетворение. — Ти си Танцуващ и само затова ти се предлага право на избор. Да те убиват така или иначе е безсмислено, и докато не се окажеш в някой от Великите Домове, ти си безсмъртен.

— А аз мислех, че това се отнася само за онези, които са преминали през всички Домове — измърморих аз, без да мисля.

— Танцуващите имат преимущество.

Аха, сега вече и аз те проверих, гнида златоока!

— Е, а за Рога на дъгата — продължи той междувременно. — Ти ги видя, нали?

— Кои?

— Първите деца на Господаря? Падналите?

Разбрах, че говори за птицемечките, и кимнах.

— Те били Първите и Господарят ги надарил със сили, почти равни на своите. Те приели този дар и поискали да станат новите Господари на света. Решили да поиграят Играта. Тогава Падналите били низвергнати и заключени в сърцето на Костните дворци. Това достатъчно ли ти е, крадецо?

— Все още не съм чул какво общо има Рогът на дъгата.

Посланикът въздъхна:

— Не е лесно с теб. Добре, слушай по-нататък. Господарят не можел да унищожи Първите си деца и само ги потопил в сън, но Втората раса, тези, които вие сте свикнали да наричате огри, в един от не най-добрите си дни случайно събудили спящото зло в Храд Спайн. Точно тогава огрите създали и Рога на дъгата. Създали го много по-рано, отколкото е прието да се счита. Рогът на дъгата възпира Падналите и те не могат да излязат и да овладеят първичната сила на този свят. Оставало им само да чакат кога веригите ще се скъсат. Така че Рогът на дъгата е създаден не само за да сдържа Кронк-а-Мор, първородната магия. Главната цел на огрите била друга — да не допуснат Падналите в Сиала. А огрите скъпо платили за своето любопитство. Те създали Рога и така спасили света, но с цената на гибелта на своята раса. Защото това, което вие сега наричате огри, не са нищо повече от животни. Заради спасението на света те загубили разума си и се оказали във властта на първородната магия. Докато Рогът на дъгата е тук, Падналите не могат да се измъкнат в света на Сиала.

— Рогът на дъгата лежи в Храд Спайн от не чак толкова дълго време. Не и през всичките тези хилядолетия, за които досега ми разправяше.

— Така е. Докато Рогът се намирал в елфите, всичко било наред, и ако не била борещата се срещу Господаря страна, нищо нямало да се случи. Но сега нямам намерение да ти разказвам всичко. Просто си спомни какво се случило, когато Орденът се опитал да спре Неназовимия с помощта на артефакта.

— Спомням си много добре. Магът-отстъпник каза, че така му е заповядал Господаря!

— Ти си сляп, Гарет! Господарят няма нищо общо с това. Във всеки случай — не и Господарят на Сиала.

И отново ме остави да седя с отворена уста.

— Изненадан ли си? Всеки свят си има свой собствен Господар и между Танцуващите винаги върви Игра. Единият спасява своя си свят, а другият се опитва да го промени към по-лошо. Играта и борбата са тест за жизнеността на света.

— И чия играчка се явява Неназовимия?

— Да знаеш много е вредно, крадецо. И така, какъв е твоят отговор?

— Твоят Господар служи на злото, Посланик!

И тогава той се засмя. С весел, искрен смях. Смееше се и се смееше, не можеше да спре и да се успокои. Смя се дотогава, докато дори и ехото не се умори да повтаря смеха му.

— Какво е зло, крадецо? Освети ме! Какво е добро? Кой може да определи какво е първото и какво е второто? Къде е тази неуловима граница между добро и зло?

— Твоят Господар се опита да убие мен и моите приятели!

— И това е зло? — той насмешливо изсумтя. — Значи всеки си има свое зло? Ако някой иска да те убие, това е зло. Ако този човек ти даде злато, спаси ти живота и убие някой друг, когото не познаваш, това добро ли е? Отговори ми, крадецо!

Аз мълчах, но той и не очакваше отговор.

— Орк убива дърводелец и разбира се, от гледна точка на семейството на последния, е извършено ужасно зло. Но от гледна точка на орка той определено е сътворил добро, като е спасил свещените дървета от посегателството на човека. Виждаш ли, крадецо, злото става добро, а доброто — зло, просто трябва да го погледнеш от различни брегове на реката на Живота! Теб се опитаха да те убият, но ти имаше късмет, късмет като на самия мрак, крадецо! Господарят започна да подозира кой си наистина, след като разби заклинанието на скъпата Лафреса. А когато самичък попадна в Дома му, оцеля след моя удар и не позволи да се разкъсат връзките с Ключа, всичко си дойде на мястото. И опитите да те убият спряха. Танцуващ със сенки не убива друг Танцуващ.

— Само дето Лафреса и нейните хора забравиха за това.

— Тя действа на свой собствен риск. Господарят не успя да я предупреди.

Или не е искал. Във всеки случай и капчица не вярвах в историята за Рога на дъгата.

— За покушенията над твоята скъпоценна персона се разбрахме. Какво друго можеш да наречеш зло?

— Господарят освободи демоните от мрака.

— И какво от това? Ти не разбираш Играта, не разбираш защо са били необходими демоните.

— Тогава ми обясни!

— А, не, Гарет! Обещавам ти, че пак ще се сблъскаш с демоните и ще разбереш защо Господарят трябваше да ги пусне и да докара Конят на сенките в Авендум.

— Докара го, а после много бързо опита да си го вземе.

— Конят си свърши работата, а и другият Господар…

— Опитваш се да ме убедиш, че в Сиала обикаля цяла тълпа Господари! — и сам не се усетих как го прекъснах.

— Какво говориш! На Сиала има само един Господар, но има и друг, който води Играта.

— И защо му е това?

— Как защо? Такава е Играта.

— Играта? — вдигнах вежди аз.

— Какво те изненадва, крадецо? Животът е твърде скучен за онези, които създават светове. И понякога участват в Игри. Това е всичко. И не си ти човекът, който да се оплаква от демоните. Спомням си, че ако не беше случайно намерения и никому неизвестен свитък, демоните все още щяха да обикалят из Авендум. Ето виждаш ли, ти също участва в Играта. И сега тази Игра продължава, и в нея Рогът на дъгата е козова карта. Господарят се опитва да не допусне завръщането му в света.

— За тях всичко това е просто глупава игра?

— Глупава? Благодарение на Играта този свят живее.

— Не ти вярвам!

— Не ми и трябва. Аз разговарям с теб само защото така ми заповяда Господарят.

— Добре! — аз се разгорещявах все повече и повече. — Но нали няма да отречеш, че Неназовимият се появи благодарение на твоя Господар!

— Няма — отвърна много спокойно Посланикът.

— Значи няма да отречеш, че Неназовимият е зло?

И отново ехото на залата повтори смеха на слугата.

— Зло?! Мислех, че сме приключили с тази тема, Танцуващ! За теб той може и да е зло… Той просто иска да свали твоя крал и да унищожи кралството… Историята се пише от победителите, крадецо! Така е било и така ще бъде! По някаква причина всички забравят да споменат подробността, че династията на Сталконите изби цялото семейство на този, когото сега наричат Неназовимия! Всички! Избити! Това не е ли зло? И не е ли добро, че сега той иска отмъщение?

— Това не е добро. Това е отмъщение.

— Така да е — не тръгна да спори той. — Така да е. Но Неназовимият е нужен на този свят. Той ви е като спирачка, не позволява да се развихряте прекалено и да се забравите.

— За какво говориш?

— Когато на Сиала живели Падналите и огрите, а Играта още не била започнала, Господарят се стараел да не се намесва в света, но после се появили младите раси, и сред тях вие, хората. Всичко се променило. Вие сте по-лоши и от малки деца. Вас трябва да ви направляват, да ви посочват цел. В противен случай, оставени без надзор, ще натворите такива глупости, че Играта ще приключи, преди да се разиграе. Нямате ли цел, вие разрушавате всичко, което попадне пред очите ви. Ще дойде ден, когато вие ще унищожите този свят. А на Господаря това не му се иска, затова той ви дава много цели. Ето например, Неназовимия.

— Не разбирам.

— Нищо чудно. Ти си Танцуващ само по кръв. За да разбереш, трябва да станеш Танцуващ и по дух, трябва да минеш през Великите Домове, но това е още пред теб. Какво би се случило, ако Неназовимият не заплашваше Валиостр от север?

— Всички ще живеят щастливо — измърморих аз.

— Съмнявам се. Може би това би било възможно преди шестстотин години, когато кралството ви не беше толкова силно, но сега, когато вашата армия е най-силната в Северните земи, много се съмнявам. Без постоянната заплаха от север вие бихте насочили вниманието си на юг. Война с Мирануех. Колко хиляди ще останат на бойното поле? После орките. Те винаги са ви пречели и в крайна сметка ще ги изтребите. И отново хиляди и хиляди животи. А орките си имат своя собствена цел в този свят. А после ще дойде ред на съюзниците ви. Какво имаме в крайна сметка, Гарет? Ако не е Неназовимия, който виси като меч над Валиостр — целият север на Сиала ще потъне в кръв. А Неназовимият не е единствената сила, която възпира хората.

— Остави тези дрънканици за философите, Посланик! — вбесих се аз. — Само магьосникът да дойде във Валиостр и всичко ще стане точно както казваш, само че след падането на Валиостр с всичко това ще се заемат орките!

— Ти не разбираш целта на Играта, Танцуващ.

— Не ме интересуват такива игри! Как може някой да решава всичко за другите?!

— Това е неговият свят, не забравяй.

— И ако това е неговият свят, то му е позволено да унищожи съюза между тъмните и хората и по този начин да спаси орките? — възразих аз, припомняйки си предишен сън.

— Орките са нужни на този свят и Господарят не иска те да изчезнат заради вашето безразсъдство.

— Още една възпираща сила?

— Не само — уклончиво отвърна Посланикът и попита: — Така че какво ще ми отговориш, крадецо? Съгласен ли си да забравиш за Рога на дъгата?

Аз мълчах, усилено съобразявайки какво да отговоря на Посланика, после казах:

— А какво ще стане, ако не съм съгласен?

— О, нищо!

— Нищо? — не можех да повярвам на ушите си.

— А ти какво очакваше? Че ще започна да те заплашвам ли? Нищо такова! Ти просто ще останеш да стоиш тук, където си сега, докато умреш от глад. Разбира се, ще се възродиш в Дома на Любовта… след известно време, когато вече всички ще са забравили за Рога. Да не смяташ, че този Рог е чак толкова важен за Господаря? Всичко, което виждаш пред себе си, всичките ти приятели, целият свят — това е просто една голяма Игра, която вие никога няма да разберете. Ако Рогът остане тук — Господарят ще спечели. Ако вземеш Рога, Господарят така или иначе пак ще спечели, макар че ще е десет пъти по-трудно! Дори ако Сивите не направят нищо, дори ако равновесието се наруши, дори и ако Падналите се измъкнат и унищожат Сиала, Играта просто ще продължи по друго разклонение. От теб нищо не зависи. Просто ако Рогът остане недокоснат, Играта ще е много по-лесна за спечелване, това е всичко.

Не ми харесваше целият този разговор, всички тези приказки за Падналите, за други Господари, за глупавата Игра… Не вярвах на Посланика.

— Защо тези Паднали сами не вземат това, което лежи под носа им?

— Времето за въпроси свърши, трябва ми твоят отговор.

— Щом като от мен нищо не зависи, отговорът ми е „не“.

Златните очи внимателно ме изучаваха. След дълго мълчание Посланикът най-накрая каза:

— Какво пък, Господарят знаеше, че ще отговориш точно така. Жалко, крадецо. Тогава ти предлагам да сключим сделка.

— Каква? — попитах предпазливо, подозирайки някакъв номер.

— Ще ти предложа два варианта как да се измъкнеш от капана, а в замяна ти ще изпълниш една Поръчка за Господаря.

— Каква?

— Кой знае какво ще потрябва да се открадне за Господаря в близко бъдеще? Засега ми е достатъчна думата ти.

Аз мълчах.

— И така, съгласен ли си? — в гласа му се прокрадна недоволна нотка. — Щом като Рогът на дъгата е склонен да се появи в света, нека това да го направи друг Танцуващ. Ще изострим Играта.

Какво рискувах? Разбира се, Господарят си има някакъв план, иначе не би ми позволил да завладея Рога, ако ще и да съм трижди Танцуващ със сенки. Но какво ми пука за игрите на боговете или на който там управлява света?

— Съгласен съм.

— Чудесно! Първият начин да се измъкнеш оттук е да се самоубиеш. Нали имаш нож? Ти си Танцуващ и си безсмъртен. Още щом умреш, ще се озовеш в Дома на Любовта.

— Този вариант не ми харесва, Посланик.

Разбира се, радващо е да разбереш, че си безсмъртен (въпреки че не вярвах в това), но нямах намерение да си режа гърлото от ухо до ухо.

— Тогава вторият вариант ще ти хареса повече. Под теб има басейн. Ако се гмурнеш в него и поплуваш, ще излезеш на Нивото между нивата. От него може да стигнеш до всяко място в Костните дворци. Потърси врата с червен триъгълник. Преминавайки през нея, ще се озовеш направо на осмо ниво, съвсем близо до гроба на Грок. През цялото време върви направо, не завивай никъде и ще се озовеш при него. До скоро, крадецо, оставям те в приятна и надеждна компания.

— Почакай! Кажи ми кой е Играчът?

— Играчът? — стори ми се, че се подсмихна. — Играчът е стара и хитра лисица.

— Как се казва!

— Ще го разбереш, когато му дойде времето, крадецо. Имаш ли други въпроси?

— Щом си тук, защо ти не вземеш Рога?

— Ако можех, този разговор нямаше да го провеждаме.

— Колко време трябва да плувам под вода?

— О! Съвсем малко! Не повече от шест минути.

Миг — и него вече го нямаше в залата.

И точно тук започна да ме втриса. Все още не можех да повярвам, че съм разговарял с Посланика, все още не можех да повярвам, че той дори с пръст не ме докосна, все още не можех да повярвам, че знам кой е този Господар и какво иска.

* * *

Шест минути без въздух! Изпратих проклятие след жълтоокото създание, надявайки се, че то непременно ще го настигне. Целият следващ час не се решавах да предприема нещо. Първо, не се доверявах на Господаря, който през цялото време ме забъркваше в интриги, а тук изведнъж реши да ми помага. Щом като иска да взема Рога СЕГА, тогава защо веднага не ме изпрати при него? И второ, просто се страхувах от това, което можеше да се крие под черната вода. А и съвсем не бях уверен, че ще издържа без въздух толкова време. Но нямаше какво да направя, нали? Мъртъвците все още чакаха да се спусна при тях и сякаш започнаха да стават нетърпеливи. Колко му е да запълзят към мен…

Гмуркането ще трябва да е с ботушите. Да, няма да е много удобно да плувате, но пък да обикалям Костните дворци без обувки ще е още по-неудобно. Заради ботушите ще трябва да жертвам нещо. Да облекча плуването по някакъв начин. Разбира се, куртката! Свалих я, оставайки само по черна риза. От джобовете на куртката извадих флаконите с магии, които бях пъхнал там по време на сортирането в залата на Кайю. Три броя. Две „плашещи“, почти като тези, които използвах в Раненг, когато шайката на Неназовимия се втурна след нас. Третият… Третият беше с някаква черна течност, Хонхел ми го беше дал като бонус (което си беше най-малкото странно за алчното джудже). И до днес не мислех, че ще ми потрябва. Предназначението му беше да можеш да дишаш свободно под вода. Днес щеше да ми послужи много добре, с негова помощ можеше да се диша малко повече от минута.

След куртката дойде ред на арбалета. За последен път докоснах верния приятел, а после без каквото и да е съжаление го поставих върху куртката. Така или иначе без болтове беше безполезен, а под водата не ми трябваше допълнителна тежест. Какво следваше? Ножа? Не, да се разделя с всички оръжия ще бъде абсолютна глупост. Ножът остава. От ботуша извадих добрия стар бръснач и го сложих до арбалета. После отворих платнената чанта. Нея ще трябва да я взема със себе си. Ако стигна до Рога, ще има в какво да го сложа. Пуловерът, плътно обвит в дрокра, също трябва да се запази. Но виж изумрудите — вън. Разбира се, не всички. Оставих си „окото“ и точно една четвърт от дребните. Не бяха чак толкова тежки. Единствената „светлинка“, останала като по чудо на дъното на чантата, посрещнах с радостни възгласи. Какво още оставаше? Всъщност нямаше нищо повече. Медальонът на Кли-кли, гривната на Еграсса и пръстенът на краля на елфите не тежаха почти нищо, а и магическите играчки никога не са били излишни.

Е, това беше всичко. Надявах се, че все някога някой ще се натъкне на лежащите тук вещи и те ще му помогнат.

Време беше.

Застанах на ръба с лице към стената и с гръб към залата, после увиснах на ръце, стиснал капака на ковчега на любимия виночерпец на херцога, разтворих пръсти, полетях пет ярда надолу и цопнах в басейна.