Алексей Пехов
Виелица на сенките (14)

Глава 14
Лабиринтът

Гло-гло сгреши — отрядът орки, който чакахме през цялото време, се появи не на шестия, а на седмия ден, при това чак привечер. За това време орките успяха съвсем да ми опротивеят. Както казваше милорд Алгерт, от тях просто ми се повдига и те просто ме вбесяват. Разбира се, повечето неприятностите идваха от Фагред — якият орк просто не знаеше какво друго да прави и ако не беше Олаг, синините по мен щяха да са доста повече. Към шестия ден Багард започна видимо да нервничи и ежечасно хвърляше поглед към слънцето в очакване кога неговите роднини ще благоволят да се появят. Напрежението леко спадна, когато при Шокрен долетя поредния гарван. Гло-гло пък напротив — не проявяваше никакво безпокойство, сякаш той беше пленил орките, а не обратното. Старият шаман продължаваше да си мърмори под нос гоблински скоропоговорки и на притеснените ми погледи отвръщаше със загадъчни усмивчици, които, признавам, ме изнервяха още по-силно. Мис в последно време основно спеше или седеше втренчен в една точка и понякога не можех да го достигна. Всъщност от това чакане и аз бавно се побърквах, така че се стараех или да спя (докато ботушът на Фагред не прекъсне съня), или да наблюдавам действията и навиците на орките, докато някоя глигеста твар не ме посъветва (моля, обърнете внимание, че ме съветваше изключително неучтиво и грубо) да заспивам. Думите на Олаг, че след толкова много векове покой Първите са решили да пробват защитите на Валиостр и Пограничното кралство не ми излизаха от главата. Е, Пограничието може и да устои, но южните граници на родния Валиостр (с разхайтените гарнизони, където вече не помнят как се държи меч) ще се сринат. И ще подгонят Първите нашата армия чак до самата Иселина. Докато бойците се опомнят, докато пристигнат сили от севера и от Мирануех, ще мине поне седмица, а за това време орките много злини ще сътворят. А дори и армията да дойде, дали ще се справим? Една надежда са бароните — такива като Оро Хабсбърг, както и градове като Майдинг и Мойциг, които са съвсем близо до Заграбия. Стените им могат да задържат армията орки, макар и за кратко време. Да се надяваме, да се надяваме…

Не забравях и за малкия флини: ако е изпълнил поръката ми и е намерил отряда, то помощта би трябвало вече да идва. Въпросът беше — ще успеят ли?

Колкото до пристигащия отряд орки — привечер някъде зад дърветата кресна птица. Орките, седящи около огъня и до обелиска, веднага наскачаха и някой от тях изкрещя като невидимата птица. Първата птица отговори и няколко мига по-късно на поляната се изсипаха орки. Те продължаваха да се появяват и когато и последният излезе иззад дърветата, бях успял да преброя седемдесет и шест Първи — без пленниците. По-голямата част от пленниците се оказаха елфи, но имаше и четирима човека. Всички те бяха воини на Пограничието и Мис трепна, когато ги забеляза.

— Аз ги познавам! Тези момчета са от гарнизона до Пияния ручей. Как са попаднали тук?! Дали не си прав, Гарет, и тези нехора са тръгнали на война?!

— Не мисля — каза Гло-гло. — Ако е така, пленените щяха да са мно-ого повече. Вероятно, също като теб, са влезли в Златната гора и са ги изненадали!

— Всичко е възможно — въздъхна Мис.

— Сега пак ще се започне!

— За какво говориш, Гло-гло?

— За все същото, Гарет. Че на елфите сега ще им клъцнат главите!

Гоблинът се оказа прав, но не съвсем. Екзекутираха само двама елфи, при това не тук, а ги отведоха някъде навътре в гората. Останалите под усилена охрана и под взора на Шокрен бяха отведени до обелиска, където ги оставиха заедно с хората, очевидно, за по-добри времена.

— А може и да не ги заколят — малко замислено проточи Гло-гло. — Може би този път са решили да направят малко изключение и да пуснат тъмните в лабиринта.

— Виждаш ли какви нашивки носят? — попитах гоблина.

— Същите са като на останалите — Ходещи по потока. Като цяло са слаб клан.

— Не, не! Питах за елфите!

— А-а-а… Като че ли от дома на Черната вода. Те са зловещи, най-близо са до Златната гора от всички Тъмни домове, от тях орките плачат с кървави сълзи, но сега явно е дошъл редът на елфите да плачат.

— Елфите не плачат — възрази Мис.

— Всички плачат, Мис, всички.

— Е, ти знаеш по-добре — не започна да спори с гоблина воинът. — Виж, нашите приятелчета пак идват.

Към нас наистина крачеха неразделната двойка — Олаг и Фагред.

— Пригответе се, маймуни, след пет минути тръгваме. Надявам се, че в тъпите ви глави не се въртят мисли за бягство? А ако да, кажете ни още сега. По-добре веднага да си изгубите главите, отколкото да се люлеете на дървото, потрошени като риби.

Естествено, никой от нас нямаше намерение да бяга, а ако имаше, изобщо нямаше намерение да им казва. Олаг кимна удовлетворено и като си намести ятагана, тръгна към обелиска. Фагред щеше да го последва, но се задържа. Ухили се щастливо и като ме хвана за косата, прошепна в ухото ми:

— Вчера при Шокрен долетя гарван, Пеперудо. Вече не си нужен, така че се готви да потичаш в лабиринта.

Като каза това, той, много доволен от себе си, побърза да настигне Олаг.

— Съжалявам, момчето ми — Гло-гло утешително ме потупа по рамото.

— Всъщност не се разстроих много — без да си кривя душата, отвърнах аз. — Рано или късно…

— Ще повоюваме още! — лукаво ми намигна гоблинът.

Много се надявам, че ако започнем да воюваме, орките ще ни запомнят завинаги, защото такива воини като стария, леко смахнат шаман и крадецът, който от глупост се е натресъл на Първите, би трябвало да има какво още да покажат.

* * *

— А този Олаг не излъга — каза Гло-гло, докато изтупваше съвсем истинския сламен дюшек. — Орките са тръгнали. Всички села са празни, има само жени, деца, старци и минимален брой воини. Първите са изтеглили силите си на север. Ох, ще става нещо!

— Не е ли глупаво? — Мис лежеше с ръце, пъхнати зад главата, и гледаше към ниския таван. — Докато се занимават с нас, тъмните ще нахълтат в домовете им…

— Глупости… Сигурен съм, че на запад също са разположени значителни сили и между Златната и Черната гора има верига от оркски гарнизони. Нито един елф няма да се промъкне.

Може би гоблинът беше прав, кой знае? Във всеки случай за петте дни, през които вървяхме през Заграбия, орките говореха само за великия поход. Ние все повече и повече се отклонявахме на юг, навлизайки в сърцето на оркските гори. По пътя от време на време се натъквахме на техни села. Впрочем, не бих ги нарекъл точно села. По-скоро бяха добре укрепени и замаскирани поселища. Самата гора защитаваше своите обитатели от нападение на врагове. Воините в такива крепости бяха достатъчно, за да издържат в случай на неочаквана атака. Къщите на мирните жители изглеждаха солидни — направени от камък и дърво, а имаше къщички на два, че дори и три етажа, построени на дърветата. Самите дървета бяха свързани с олекотени мостове, за да можеш свободно да се придвижваш от едно дърво на друго, но само при условие, че нямаш страх от високо. Тези дървени мостове и къщички бяха идеално място за стрелци в случай, че врагът пробие защитната линия и нахлуе в поселището. Докато врагът тича долу, стрелците ще вземат своя дан от него, а и при опит да се качиш по дебелите, величествени дървета, няма да има защита от стрелите и също ще има много жертви.

Прекарахме последните две нощи именно в такива селца. Нас тримата ни държаха отделно от другите пленници — както каза Гло-гло, ние се явявахме собственост на Багард. Бяхме състезателните му кончета за Празника на есента. Нас ни пазеха, хранеха, слагаха ни да спим под покрив, дори се намираха сламени дюшеци. Много се надявах, че тук няма бълхи. Но и ни охраняваха повече — освен вече станалия задължителен кръг на Шокрен поставяха и пазач на вратата.

През целия път времето изобщо не се промени. Всички дни бяха много ясни и слънчеви, макар и доста хладни. Никакъв намек за дъжд, въпреки че вече бяхме почти в средата на есента.

— Утре следобед ще стигнем до лабиринта — като че ли случайно ни информира Гло-гло.

Сякаш ме удариха в стомаха.

— А вдругиден е шибаният оркски празник, така че се гответе.

Гоблинът отново започна да мърмори под нос, сякаш нас изобщо ни нямаше. Да ме отнесе Неназовимия, всички гоблини ли обичаха да развалят настроението на ближния си преди лягане! Или просто на мен ми вървеше на глупави представители на зеленото племе?

* * *

И отново старият гоблин се оказа прав! На следващия ден стигнахме до ниски, полуразрушени скали, обрасли с огненочервена кленова гора, и лабиринтът се оказа на една ръка разстояние. Във всеки случай, така каза гоблинът — лично аз самият не виждах никакъв лабиринт. Наоколо бяха само гората и тези ниски скали, повече приличащи на хълмове, обгърнати от есенната тишина. И малко оркско село без никакъв намек за стени или други отбранителни съоръжения.

— Това ли е лабиринтът?! — никога не се бях разочаровал толкова.

— Разбира се, че не — гоблинът невъзмутимо сви рамене, погледна ме и веднага се спъна в корена в краката му. — О, горски духове! Мракът да ви отнесе всички! Лабиринтът е по-нататък, Гарет.

— Млъквайте, твари! — изрева някакъв орк и заплашително размаха копие към нас.

Трябваше да почакам с разговора. Нас тримата ни сложиха в дълбока яма в самия край на селото. А ямата за всеки случай я покриха със стоманена решетка.

— Смешно — изсумтя Мис. — Няма да стигна до решетката, дори и да скачам. А ако завали, ще се намокрим.

— Важното е да не се удавим, да се намокрим не е толкова страшно — отвърна Гло-гло. — Та за какво говорех? А! За лабиринта! Та значи… лабиринтът е точно зад горичката, която беше от дясната ни страна. На десетина минути път от тук.

— Тоест на десет минути от селото е разположен градът? — уточних аз.

— Кой го каза? — впи поглед в мен Гло-гло.

— Ти го каза.

— Не съм казвал нищо за никакъв град — възрази старият шаман. — Говорех за лабиринта.

— Но нали лабиринтът и градът са едно и също нещо? Също както Листва при елфите.

Шаманът ми хвърли крайно подозрителен поглед и осъзнавайки, че не се шегувам, презрително изсумтя:

— Къде е Листва, къде е лабиринтът! Листва е град на Черния пламък, най-големият в Заграбия и бивша, така да се каже, столица на елфите, преди те да се разделят на светли и тъмни и да се появят Домовете. С една дума, първият изначален град. А лабиринта… Тук вашите „експерти“ всичко са смесили. Лабиринтът не е град, лабиринтът е просто едно съоръжение. Като цяло — лабиринт. В него не живеят орки, тук Първите идват веднъж годишно, само за Празника на есента, за да се забавляват, така да се каже, и да пускат гоблини.

— Ето какво било… — проточи Мис.

— Само не очаквайте препълнени трибуни. Тази година ще е най-бедната откъм аплодисменти. Орките са решили да воюват и не мисля, че тук ще се съберат повече от триста Първи.

— Разбрах… Макар да си мислех, че тук Шокрен ще се срещне с Ръката и ще му предаде Рога.

— Не, Гарет. Рогът не е спешен и сега не е нужен на Ръката. Какво да прави с него? Докато Първите не се противопоставят на Неназовимия, когото поне формално признават за съюзник, Рогът не им трябва. А за да си поиграят с него, ако не греша, ще им трябва не само Шокрен, а мно-ого голям брой техни магьосници. Така че първоначално Шокрен ще се наслади на бяганията в лабиринта, а след това заедно с всички отряди ще тръгне на север. Поне аз така мисля.

— Той ли е единственият шаман тук?

— Откъде да знам? Да не съм никакъв ясновидец. Надявам се, че е сам, и много се надявам да не е толкова силен, колкото мислят за него, в противен случай цената на магията ми няма да струва пукната пара.

— Ти първо си свали ръкавиците и после прави магии — подсмихна се Мис.

— Утре ще е труден ден — не тръгна да спори с воина гоблинът. — Съветвам ви да съберете сили, да ни помагат боговете.

Разбира се, аз също се надявах на боговете, но обикновено така се случваше, че когато ми е най-напечено, всички богове се намираха много, много далеч и се налагаше сам да се справям с всички номера на съдбата. Така че цялата ми надежда беше в самия мен и в отряда, който отдавна трябваше вече да е тук.

* * *

— Яж, Гарет — с пълна уста предложи Гло-гло и ми протегна от храната, която още в ранно утро ни бяха спуснали в ямата. — Днес трябва да си сит.

— Благодаря, не искам — измърморих аз.

Наистина изобщо не ми се ядеше, не можех да си представя да хапна нещо, макар че се наспах изненадващо добре. Гоблинът и Мис закусваха така, че ушите им плющяха, а аз изобщо не можех да избягам от глъчката, стигаща до нашата яма. Орките, да ги отнесе мракът, още от ранно утро бяха започнали със забавленията и вече бяха успели да пуснат някой в лабиринта. Било то елфи, или пленените воини на Пограничието, или още някой, за когото не знаех. Ревът на тълпата ту утихваше, ту отново се усилваше, напомняйки ми за далечен гръмотевичен тътен.

— Забавляват се, гадините! — през зъби процеди Мис, вслушвайки се във виковете на тълпата.

Никой не му отговори. Аз бях изнервен, а Гло-гло още продължаваше да си повтаря под нос гоблинските скоропоговорки. Накрая дойде и нашия ред да вземем участие в представлението. Решетката се плъзна встрани и на фона на облачното небе се появи физиономията на Фагред. Той и още някакъв непознат орк спуснаха стълбата, по която вече бяхме имали щастието да се спуснем тук, след което извика:

— Ей, плешива маймуно! Време е да излизаш!

Мис бавно стана и се протегна.

— А ние? — тихо попитах аз.

— Ние сме за следващото влизане — също толкова тихо ми отговори Гло-гло.

— Помнете ме с добро, ако не се видим — сбогува се Мис и се изкачи по стълбата.

Излезе от ямата и орките пак сложиха решетката на мястото й.

— Слушай ме много внимателно, човеко — внезапно зашепна Гло-гло, поглеждайки притеснено нагоре. — Досега мълчах, защото не знаех с кой от вас ще бъда в комплект, а да кажа по-рано означаваше почти да пропусна малкият шанс, който ни остава. Ако горските духове са избрали теб да бъдеш мой спътник… Слушай и запомняй, няма да имам време да го кажа втори път. Мълчи и просто слушай! Вече съм успявал да избягам от лабиринта, отдавна беше, преди повече от тридесет години. Тогава успях да се измъкна от Първите цял, така че знам за какво говоря. В лабиринта винаги пускат по шестима — три двойки. Всяка двойка е окована с една верига. И ги оковават по различен начин, както им нашепнат горските духове. Най-приемливият вариант е ръка-ръка. Но може да има и други: ръка-крак, крак-крак. Или още по-лошо — крак–шия или ръка-шия. Последните два за нас са неприемливи — ако ти окачат верига около врата, а на мен — около крака, няма да бягаме дълго, така че ще се молим да не се случва нищо такова. Когато ни поведат към лабиринта, не забравяй да накуцваш…

— Това пък защо? — прекъснах го аз.

— Мълчи и слушай! — озъби се гоблинът. — Куцай и то така, че всички да повярват. Понякога на Първите им идва идеята, че пленниците им бягат прекалено бързо, а това не е много добре. За да бягат бавно, на някои им режат сухожилието на крака. Надявам се, че не искаш да пълзиш през лабиринта? Правилно, че не искаш. Когато ни пуснат в лабиринта, трябва да изтичаме до центъра му. В центъра има камък, достатъчно е да стъпим на него, за да спечелим. Само че не е толкова лесно, и по-точно, почти е невъзможно. Само една двойка от всеки петдесет достига до камъка. Ако хукнем по пътя, който води към камъка, ние сме обречени, но има обходен път. Натъкнах се на него предния път, когато от глупост хукнах в погрешна посока. Пътят се охранява от „стълбове“ и ако ги преодолеем, ще можем да се промъкнем през тесен процеп към камъка. Шансът е много малък, но е по-добър, отколкото да тичаме като всички останали. Така че не се съпротивлявай и не стой като дърво, когато хукна в съвсем различна посока.

— Какво ни очаква в лабиринта, какви опасности?

— Първата опасност са Ловците. Това са четирима орки. Тяхната задача е да ни вземат главите, но ние от своя страна също можем да убиваме Ловците, и никой от Първите, които гледат този глупав спектакъл, няма да ни отмъщава за това. Как точно ще подходят Ловците — всички заедно или поотделно — не знам. Всеки път го правят по различен начин. Втората опасност са капаните. Както обикновени, така и магически. С последните мисля, че ще мога да се справя. Третата заплаха са създанията. Това са творения на оркската магия и са различни видове, но от тях най-опасни са „стълбовете“. Всички те могат да бъдат убити, стига да знаеш как, но да се надяваме, че няма да ни се налага да стигаме толкова далеч. Запомни най-важното — прави всичко, което ти кажа, без значение колко странно може да ти изглежда. Ясно ли е?

— Напълно. А дали орките знаят за твоя таен процеп?

— Знаят, но не смятат за необходимо да го затварят. Това внася приятен смут в техните залагания. Слава на горските духове, че те дори не подозират, че вече съм имал съмнителното удоволствие да тичам през лабиринта.

— Тази информация би могла да спаси живота на Мис.

— Какво да кажа, Гарет? — въздъхна Гло-гло, дори нямаше намерение да се оправдава. — Може да си прав и това би го спасило, а може и да не си прав и той просто ще се загуби в преплетените коридори и няма да намери нужната стая. Но едно знам със сигурност — ако му бях казал, шансът ми да оцелея щеше да стане неизмеримо по-малък. Орките никога няма да позволят два пъти за един ден някой да се промъкне като плъх през процепа към камъка. Такава е житейската истина.

Не казах нищо на гоблина. Вероятно беше прав. А може и да не беше. Кой знае? Не е за мен да го съдя.

Слушах далечния рев на тълпата и се чудех: кога ли ще дойде нашият ред? Наложи се доста да почакаме. Повече от два часа. Накрая вече леко се тресях, или по-точно направо подскачах. Нервите ми бяха опънати до скъсване и копнеех само за едно: проклетото чакане да приключи веднъж завинаги. Е, накрая наистина приключи. Решетката отново се плъзна настрани, стълбата отново се спусна, и отново мутрата на Фагред се появи горе.

— Вашето приятелче отпътува в друг свят. Излизайте, маймуни, редът ви дойде.

Значи Мис не беше успял. Да пребъде в светлината!

Още щом излязох от ямата, веднага ме повалиха и вързаха ръцете ми, след това направиха същото и с Гло-гло.

— Вървите след мен, мълчите, слушате. Разбрахте ли? — попита единият от орките.

— Разбрахте — отвърна Гло-гло.

— Размърдай се, Пеперудо — Фагред ме побутна напред, но този път в бутането нямаше грубост. Пазеше си състезателните коне, гадината.

Във всеки случай не забравих съвета на стария шаман и закуцуках доста видимо, все едно десният ми крак поддава.

— Какво ти е на крака? — веднага приближи Фагред.

— Изкълчих го, когато слизах в ямата — излъгах аз.

Фагред притеснено се намръщи, но не каза нищо.

— Преди да влезете в лабиринта, ще ви оковат във вериги — започна да ни просвещава оркът. — В лабиринта трябва да намерите поставен на земята триъгълен камък. Застанете ли на него — играта приключва. След вас ще тръгнат четирима Ловци — не е забранено да се опитвате да ги убиете. Имате право да си изберете всяко оръжие от тези, които ще ви бъдат показани. Няма ограничения във времето, през което ще сте в лабиринта. Това е всичко. Разбрахте ли или трябва да повторя?

— Всичко разбрахме — отново отвърна Гло-гло.

Интересно, орките наистина ли си мислеха, че не разбираме нищо от първия път? Крясъците на тълпата станаха по-ясни, селцето остана назад, кленовете се отдръпнаха встрани и пред нас се откри долина, обградена с покрити с гори скали. В долината не растеше нищо, също така нямаше и намек за река. Създаваше се впечатление, че тук някога е действала магия. Във всеки случай, на петдесетина ярда от нас долината свършваше с пропаст — гигантска яма, която се виеше между надвисналите скали докъде стигаше поглед. В скалите бяха изсечени някакви подобия на площадки за гледане. Много от площадките бяха празни, а на други можеха да се видят орки. Гло-гло леко беше сгрешил в сметките си — нямаше двеста или дори триста Първи. По моя преценка в планините, нагласени да гледат събитията в ямата, имаше повече от петстотин орки. Излизаше, че не всички се бяха отправили в поход на север.

— Чакаме тук — изръмжа Фагред, когато стигнахме до самия ръб на ямата.

Предостави ми се уникалната възможност да погледна надолу. Ямата беше дълбока около двадесет и пет ярда. И цялата беше преградена със стени, поставени както дойде, и именно този хаотичен безпорядък създаваше това, което наричаха лабиринт. Бях малко разочарован. Наистина не мислех, че грандиозната структура на орките ще се окаже обикновена, макар и ужасно огромна яма, в която те просто са поставили прегради. Преградите бяха направени от някакво диво пълзящо растение, което въпреки че бяхме в средата на октомври, оставаше зелено. Най-малкото на мен така ми изглеждаше.

— Гло-гло, какви са тези цветя? — тихо прошепнах аз.

— Съветвам те да се държиш колкото се може по-далеч от стените — изсъска в отговор гоблинът. — Това са жълти очички и не само че поглъщат всичко, което им попадне, но и са отровни.

— Благодаря ти, зарадва ме.

В това време пристигна Олаг и ни поведоха по ръба на ямата до стълба, водеща надолу. След като се спуснахме, се оказахме в нещо като кошара, оградена от основната част на лабиринта със здрава решетка. Освен нас двамата с Гло-гло и петимата орки, които бяха с нас (в тях влизаха Олаг и Фагред, следящи някой да не ни повреди преждевременно), имаше още десетина Първи, както и двама човека и двама елфи. Последните, макар и мръсни и доста пребити, се държаха подчертано гордо, сякаш орките, а не те, бяха пленници, и лабиринтът целият им принадлежи.

— Последната партида? — обърна се към Олаг орк в кожена престилка.

— Да.

— Да започваме.

— Ръка-ръка — тикна пръст към елфите той.

— Крак-крак — това беше за хората.

Двама Първи започнаха старателно да оковават бъдещите бегълци в лабиринта с верига. Кожената престилка приближи към нас, замисли се за миг и каза:

— Шия-крак.

Гло-гло глухо изстена, но тогава напред пристъпи Фагред и като хвана кожената престилка за ръкава, го дръпна настрана. Успях да забележа как един от МОИТЕ изумруди изчезна в ръката на Кожената престилка. Оркът отново пристъпи към нас, помисли и нареди:

— Ръка-ръка.

На лявата ми ръка надянаха тежка гривна, свързана към друга такава с верига с дължина около един ярд. Втората гривна отиде при гоблина и обгърна дясната му ръка.

— Гледай да не ни разочароваш, Пеперудо — заплашително изсъска в ухото ми Фагред.

— Колко бързо тичаш? — попита ме Кожената престилка.

— Не виждаш ли, че куца?! — обади се гоблинът и веднага получи шамар по врата от Фагред.

Но пък Кожената престилка ме подмина.

— Колко бързо тичаш? — сега Кожената престилка се обърна към един от двамата воини-хора.

— Бързо — навъсено отговори човекът. — Така, че няма да ме стигнеш.

— Това е добре — сериозно кимна Кожената престилка и отстъпи встрани.

— Изберете си оръжие и без глупости!

Никой нямаше намерение да сглупява, дори гордите и мълчаливи елфи. Не е много оригинална идея да се хвърлиш с меч на орка, когато шестима стрелци те държат под прицел.

На две големи маси, разположени близо до самата решетка, беше струпана цяла планина оръжия. Още толкова имаше покрай стените. Естествено, нищо метателно или стрелящо. Нито лъкове, нито арбалети, нито дротици, нито метателни ножове, нито дори най-обикновени прашки. Орките подхождаха разумно и не искаха някой пленник да посегне на живота на зрителите. Така че трябваше да избирам от колещо-режещия асортимент. Докато с гоблина обикаляхме между масите, елфите си взеха по един с’каш, а двамата човека се ограничиха с меч и едноръчен топор. Аз, разбира се, бих взел нещо от рода на копие или алебарда — с такова оръжие можех да държа на разстояние всеки враг (или почти всеки) — но това изискваше и двете ми ръце да бъдат свободни. А и с копие се тича трудно. Така че след кратко колебание избрах къс и широк меч, какъвто използва бронираната пехота. По дължина той не се различаваше много от моя нож, макар да беше малко по-широк и по-тежък от него. Освен това вървеше в комплект с ножница, така че ръцете ми щяха да са свободни. Гоблинът огледа железата и разочаровано изсумтя, но след това се зарови в най-отдалечената купчина и измъкна дълъг султанатски кинжал с подобно на пламък острие. Размаха го няколко пъти за проба и го пъхна в колана си.

* * *

— Това е, излизайте! — заповяда Кожената престилка и по негов знак орките започнаха да вдигат решетката.

Елфите не изчакаха решетката да се вдигне докрай и скочиха напред, озовавайки се в лабиринта. Тъмните с всички сили се втурнаха напред. Явно също си имаха някакъв план. Най-малкото нямаха намерение да преодоляват лабиринта заедно с нас. После дойде ред на хората. Гло-гло също не губеше време напразно и като ме дръпна напред, изскочи в лабиринта. Зад гърба ни решетката започна бавно да се спуска и от ужасното й скърцане едва успях да различа вика на Кожената престилка:

— Ей, бегача!

Ние всички като по команда се обърнахме и един от оркските стрелци заби стрела в крака на човека, който беше казал, че бяга много бързо.

— Опитай сега да бягаш бързо, маймуно!

Орките зацвилиха.

— А ти каза, че режат сухожилията — изръмжах аз, насочвайки се към падналия човек.

— На времето мен… ПАЗИ СЕ!

Гло-гло отскочи настрани и ме дръпна със себе си. Колкото и малък да беше гоблинът, сила имаше достатъчно и аз едва успях да се задържа на крака. От прохода, в който преди малко бяха избягали елфите, изскочиха две същества. На пръв поглед приличаха на обикновени човешки скелети, но малко по-високи и с четири ръце вместо две. Също така имаха точно същия тъмнозелен цвят като стените на лабиринта. Изглежда съществата бяха не от кости и месо, а от растения. От скалите се разнесе ентусиазираният рев на орките. Представлението беше започнало.

— Да бягаме! — изкрещя гоблинът, опитвайки се да надвика рева на публиката. — На тях вече не можеш да им помогнеш!

Проклинайки всички богове и гадния гоблин, аз се втурнах след него, оставяйки пристъпващите към двамата воини същества, и се вмъкнах в някакъв тесен коридор с много високи стени. Малкият шаман се оказа доста пъргав и аз едва успявах да тичам с него.

— Наляво… пропускаме три коридора отляво… надясно… напред… отново наляво… — мърмореше си гоблинът и ме водеше по само на него известен път.

Притеснено погледнах назад, но зелените създания изглежда и не мислеха да ни преследват.

— Какво беше това? — попитах Гло-гло.

— Творения на оркското шаманство, по принцип не са опасни, ако не им се пречкаш в краката. Елементарни са за избягване.

— Нещо много бързо отскочи от тях!

— Не ме разсейвай! Сега май беше направо… Да! Тук!

И гоблинът отново се затича напред, като ме повлече със себе си. През следващите три минути съвсем се дезориентирах в зеления лабиринт и като послушно кученце тичах след гоблина. Накрая Гло-гло рязко сви наляво и се оказахме в задънен коридор.

— Пристигнахме? — изпръхтях аз и планините ни отвърнаха с радостен рев.

Кажете ми, как могат да ни видят орките?! Но ни виждаха, да ги отнесат демоните в мрака!

— Къде ме доведе, Гло-гло?

— Млъкни малко и ме остави да помисля! Не съм бил тук от тридесет години, а и паметта ми вече не е същата. Така-а-а, къде може да съм сбъркал?

— А може би…

— Млъкни!

Последвах съвета на гоблина и зачаках кога поредната светла идея ще го озари. За пореден път съжалих, че се свързах с гоблини. На тези момчета в главите им само вятър вее и винаги ми докарват главоболие.

Докато гоблинът мислеше, аз нетърпеливо пристъпвах от крак на крак и притеснено хвърлях погледи към зеления коридор. Слава на Сагот, засега всичко беше тихо (ако не броим виковете на орките и отчаяния спор на гоблина със самия себе си). Така че можех да разгледам лабиринта по-подробно. Зелените храсти се издигаха на десетина ярда и нямаше защо да се притеснявам, че някой ще прескочи над стената. Не само височината беше непреодолима, но и самите храсти бяха толкова гъсти и с дълги шипове, че направо ставаше страшно. Но подът в лабиринта ме изненада най-много — целият беше облицован с малки сиви плочки, плътно прилепени една към друга. И нито петънце мръсотия, сякаш се почиства всеки ден.

— Не забелязах никакви капани.

— Няма и да забележиш — изсумтя гоблинът. — Всички капани са разположени по централните пътеки, а тук обикновено не идва нито един глупак.

— Освен ние двамата с теб — подхвърлих аз.

— Аха. Да вървим, умнико, знам кратък път!

И гоблинът ме поведе обратно. След като се увери, че върви в правилната посока, Гло-гло премина в бяг. Отново се потопихме в дълбините на лабиринта и се понесохме между зелените стени, докато пред нас не се появи същество, което беше като близнак на онези двете, които ни нападнаха близо до входа. Само че на това някой съвестно беше отрязал едната от четирите лапи. Виждайки непознати, зеленият скелет с енергичен тръс се насочи към нас.

— О, мрак! — изругах аз и извадих меча.

Гло-гло явно откачи, защото се втурна срещу нашата смърт, а и възмутено закрещя, когато се опитах да го спра. Така че продължих да тичам след него и да се надявам, че знае какво прави. Гоблинът внезапно спря, изпъна ръка напред, завъртя се около оста си, увличайки ме със себе си, и като прошепна бързо нещо, замърда пръсти в ръкавиците. Отначало нищо не се случи, а след това бързащото към нас същество спря и от цялото му тяло започнаха да цъфтят безброй жълти цветчета. Същото се случваше и с най-близкия участък от стената.

— За всеки случай да се отдръпнем по-далеч — със съвсем спокоен тон каза Гло-гло. — Да не стане напечено.

И ние отстъпихме назад.

— Втори път няма да се получи, това заклинание беше в мен още преди да ми сложат ръкавиците — самодоволно обяви Гло-гло.

Междувременно по стената и по нападналото ни същество не остана празно място от жълтите цветчета. После цветчетата се пръснаха и съществото се разпадна, превръщайки се в нещо, което много напомняше на изсъхнало сено. Същото се случи и с част от стената. Тя просто се свлече и отвори проход към съседния коридор. С нашия късмет, естествено, от дупката надникна един доста изненадан орк. Първият беше въоръжен с копие с широк връх, което въобще не ме зарадва. След като ни забеляза, оркът престана да се изненадва и се зае със задълженията си. Какви задължения? Как какви?! Разбира се, че да се сдобие в качеството й на военен трофей с безценната глава на някой си Гарет, е, и с гоблинската по възможност. Трябва ли да казвам, че нито аз, нито Гло-гло ей така, от добра душа, имахме намерение да предоставяме собствените си глави на някакъв си там Ловец. Така че се понесохме в обратната посока. Оркът, за наше нещастие, съобразяваше достатъчно бързо и веднага се втурна след нас, поклащайки копието си. Зрителите радостно задюдюкаха.

Аз отново се подчиних на волята на Гло-гло и просто тичах след него. Гоблинът стигна до кръстовище, зави няколко пъти и се озовахме в коридора, който вървеше успоредно на онзи, в който се натъкнахме на преследвача си.

— Този Първи си мисли, че е по-умен от мен — неочаквано се захили старият шаман.

Явно беше превъртял! Намерил време да се радва!

Причината за радостното настроение на гоблина разбрах няколко секунди по-късно — в стената зееше огромна дупка, появила се тук благодарение на гоблинското шаманство, и след като минахме през нея, се озовахме в коридора, от който преди малко трябваше да бягаме.

— Сега направо… надясно… направо, минаваме четири пресечки… така… трета… четвърта… на петата наляво…

Бях шокиран как гоблина, идвал тук само веднъж, беше запомнил толкова точно маршрута. Изскочихме на доста голяма кръгла площадка, от която тръгваха шест прохода, и се втурнахме напред.

— Третият от дясната страна!

Но не стигнахме до желания проход, тъй като Гло-гло изсъска:

— Замръзни и дори не дишай!

Погледнах към шамана, превърнал се в някакво подобие на статуя. Какви ги вършеше? После погледът ми се премести от гоблина към центъра на площадката. Там от нищото се беше появило нещо зелено, кръстоска между огромен сапунен мехур и паяк, с единствената разлика, че вместо крака съществото имаше шест или осем броя човешки ръце. Не забелязах нито глава, нито очи, нито уста. Съществото седеше с подвити под него ръце-крака и тихо гъргореше.

— Гарет, не мърдай и мълчи — гоблинът не откъсваше поглед от паяка. — Ако не се движим, няма да ни докосне.

— Какво е това? — прошепнах предпазливо.

Гоблинът не счете за нужно да ми отговаря. Тогава на площадката, с копието в готовност, се появи много доволния от себе си орк. Забелязвайки паяка, Ловецът на мига се охлади и също спря. Паякът скочи на крака (или по-скоро на ръце), премести се няколко ярда към орка и отново седна на земята, очевидно загуби от поглед застиналата плячка. Първият ни хвърли яростен поглед с жълтите си очи и аз въпреки катастрофалната ситуация (съдейки по вида на гоблина и орка) не можах да устоя и му намигнах. Като че ли моят жест разстрои орка до невъзможност и той изръмжа. Паякът веднага се придвижи още няколко метра към него и Ловецът трябваше да млъкне. Хм, забавно, значи рискуват точно като нас, като слизат в лабиринта за главите ни.

Гло-гло отново започна да шепне под нос, а после направи нещо като щракане с пръсти. И го направи въпреки факта, че глупавите ръкавици все още бяха на ръцете му. Оркът изкрещя изненадано и подскочи цял ярд, сякаш му бяха забили гореща игла в задника. Паякът бързо се втурна напред и го сграбчи с всичките си осем ръце. Какво се случи по-нататък не видях, защото с всички сили тичах след Гло-гло. Мисля, че оркът не беше за завиждане. Е, отървахме се от единия Ловец и сега бяха останали трима. Накрая Гло-гло реши, че след толкова дълъг пробег няма да е лошо да отдъхнем и спря на едно от кръстовищата.

— Какво… беше… това? — гълтайки на пресекулки въздух, попитах аз.

— Това? Ами има… такова чудо… в храстите. Появило се… след като… елфи и орки експериментирали с бойно… шаманство. Накрая се получило това чудо. По принцип то е напълно безопасно.

— Ти май каза същото и за онези четириръките.

— Не, това наистина е безопасно. Главното е да не го закачаш. Мехуротърбуха просто много държи на своята територия и счита всички стъпили на нея за врагове. Така че не трябва да се движиш, а само да изчакаш, докато се махне. Той дори не яде никого, просто го сдъвква на каша и след това го изплюва.

— Много обнадеждаваща перспектива — да те превърнат в каша. Между другото, страхотно се справи с този орк.

Гло-гло някак недоволно се изкиска и промърмори:

— Всъщност моята магия трябваше да удари мехуротърбуха с мълния, но заради ръкавиците се получи така, че подскочи оркът.

М-да. Благодаря на боговете, че не се случи нищо по-страшно.

— Между другото, как така мълния? Нима гоблините владеят бойна магия? Нали имате само защитно шаманство.

— Кой го казва?

— Ами, дори и вие самите…

— Казваме го, за да не идват разни Ордени при нас в гората. Само това остава, да споделяме тайните си с вашите магьосници. Хайде да продължаваме, какво ще кажеш? Чуваш ли как се развикаха орките?

— Остави ги да си викат, може пък да пресипнат — отговорих безжалостно, на практика бях престанал да обръщам внимание на шума на наблюдаващата ни тълпа. — Много ли още ни остава?

— Горе-долу още толкова — след като помисли за секунда, отвърна гоблинът.

Аз изстенах. Това бягане между трънливите гъсталаци вече започваше да ми писва.

— Е, как ти харесва лабиринтът? — ухили се Гло-гло.

— Не е по-страшен от Храд Спейн. Просто разходка пеша — разочаровах аз гоблина.

— Е, чудесно! На-а-апред!

Наляво, наляво, надясно, надясно, напред, отново наляво, после надясно, после направо, после назад, по-далеч от поредния четирирък скелет срещу нас. Спринт! Тези четириръките, въпреки бързината си, се оказаха ужасно тъпи. Стигнахме до задънена улица и като изчакахме последния скок на създанието, просто паднахме на земята. Съществото, буквално като някакъв голям скакалец, прелетя над главите ни и се заби в стената. Стената незабавно оживя, оплете зеленото създание с клони и го засмука в себе си.

— Ух! — това беше всичко, което успях да промълвя, виждайки такова чудо.

— Нищо удивително — Гло-гло изтупа плаща си: — Съществото и стената са родени от едно заклинание, така че ако се докоснат, просто се сливат.

— И знаеш всичко това!

— Аз съм шаман, момчето ми, а не някакъв си шарлатанин! Един шаман трябва да знае много, в противен случай племето му няма да оцелее дълго. Хайде, размърдай копита, остана още малко.

Тръгнахме, но не за дълго, защото още на най-близката пресечка се натъкнахме на втория Ловец. За щастие, той стоеше с гръб към нас и се вглеждаше някъде в далечината, стиснал готов за стрелба лък. Дали не чакаше в засада?

От нас до Първия бяха не повече от седем ярда. Нищо особено, но лично аз не бях сигурен, че ако опитам да атакувам Първия, няма да получа стрела. С Гло-гло се спогледахме и той посочи с поглед меча ми. Поклатих глава. Гоблинът направи свирепа физиономия. Въздъхнах и ба-а-авно започнах да изваждам меча от ножницата му. За мой късмет оркът дори не помисли да се обърне. Но тук, за съжаление, издрънча веригата ни и Първият започна да се обръща, като в същото време вдигаше лъка. Нямах време да мисля, така че с всички сили метнах тежкия къс меч в орка. Невъзможното се случи. Сигурно днес късметът беше на моя страна, защото, след като направи няколко завъртания във въздуха, мечът се заби в гърдите на така и неуспелият да стреля орк. Ударът беше толкова силен, че Ловецът отлетя назад и удари гръб в стената.

— Да ме отнесат горските духове! — възторжено поклати глава Гло-гло — Не знаех, че си толкова добър.

— Аз също — отвърнах на гоблина, докато със съжаление наблюдавах как тялото на орка постепенно изчезва в гъстата зелена ограда заедно с меча ми.

— Хайде, Гарет, останаха още две пресечки и сме там. Ще изиграем всички Първи! — и Гло-гло, без да обръща внимание на трупа на орка и загубата на меча, тръгна напред.

— А ти сигурен ли си, че след трийсет години орките не са затворили твоя процеп?

— Не съм, но трябва да се надяваме на по-доброто.

Ама че надежда.

Точно след два пресечки гоблинът ме хвана за ръката и каза:

— Гледай.

Пред нас беше абсолютно същата площадка като онази, на която срещнахме мехуротърбуха. Но тази нямаше никакви изходи, а в средата й стърчаха три високи зелени стълба. Два от тях си бяха стълбове като стълбове — спокойно можеха да се намират в някой дворец, но от третата незнайно защо точно от средата излизаха две ръце, които много приличаха на щипките на богомолка, само че сто пъти по-големи и по-остри.

— И какво ни очаква този път? — изстенах аз.

— Това са „стълбовете“, за които ти говорих — отвърна гоблинът. — Онези без щипките в момента спят, а третият гадняр пази. Невероятно подвижни са, но ако успеем да минем покрай тях, ще сме точно до процепа.

— А къде е този процеп? — изглежда засега не ни обръщаха никакво внимание и аз малко се отпуснах.

— Ей го там! — гоблинът невъзмутимо посочи с пръст в противоположната страна на площадката.

Трябваше да се вгледам много внимателно, за да видя гоблинската дупка.

— Да не ми се подиграваш?! — едва ли не с пълен глас изкрещях аз: — Там дори и бременна мишка едва ли ще мине!

— Да приемем, че аз ще мина оттам без никакъв проблем — сприхаво отвърна гоблинът.

— Но аз не съм ти! Няма да мога да мина!

— Ще минеш и още как!

— За какъв мрак те послушах?! — изстенах аз.

— Такъв, че благодарение на мен може дори да оцелееш — нищо не можеше да смути шамана. — Повярвай ми, момче, процепът е много по-голям, отколкото изглежда. Това е положението, няма какво да се бавим повече, защото може да се появи някой от другите Ловци или кой знае каква друга още твар. Просто с всички сили тичай към процепа и не попадай в щипките на „стълба“.

— А другите?

— На другите ще им трябва поне половин минута, за да се събудят. Готов ли си?

Преглътнах конвулсивно и кимнах.

— Тръгваме на три… Три! Давай!

Проклетият гоблин не предупреди, че няма да каже „едно“ и „две“, така че едва не пропуснах момента и се втурнах след него, кълнейки наред всички зелени създания. Не успяхме да преодолеем и една четвърт от пътя, когато „стълбът“ съвсем безшумно и много бързо тръгна към нас. Един удар на сърцето и той вече се извисяваше над нас. Трябваше да проявя чудеса от ловкост, за да избегна нежеланата среща с падащата щипка. Успях, но „стълбът“ веднага посегна отново, успявайки незнайно как да се обърне. Отскочих в едната посока, Гло-гло в другата и щипката удари по свързващата ни верига съвсем близо до ръката на гоблина. Веригата се скъса и Гло-гло остана само с гривната си, а аз — с цялата верига. Огласяйки лабиринта със сочни ругатни, започнах тичешком да навивам веригата около ръката си и в същото време се опитвах да настигна летящия като стрела гоблин. „Стълбът“ ме следваше по петите, така че се гмурнах в тесния процеп след Гло-гло. Някъде зад гърба ми се чу как щипките удариха по каменните плочки и аз отчаяно заработих с ръце и крака, отдалечавайки се колкото се може повече от леко разстроения „стълб“. За наше щастие създанието реши да не щурмува стената и ни остави на мира.

— Гло-гло, да те отнесе мракът! — изръмжах на пълзящия отпред гоблин. — Забави малко, не мога да те стигна!

Шаманът послушно спря и изчака да стигна до него.

— Ама как само се справихме, а? — гордо се изкикоти гоблинът.

— Е, ако не обръщаме внимание на факта, че този твой „стълб“ едва не ни закова и че в твоята дупка е по-тясно, отколкото под леглото и на най-алчния търговец, то да… справихме се.

— Не се притеснявай, тук спокойно ще се събереш! — Гло-гло беше прекалено доволен от себе си, за да обръща внимание на моето мрънкане. — Само не надигай глава, че стената веднага ще те довърши.

Можеше и да не ми го напомня! И без него знаех, че ако се дръпна наляво или надясно, веднага ще докосна зелените стени на процепа.

— Колко ще пълзим така?

Шаманът не посмя да се обърне с лице към мен. Всяко невнимателно движение на това място би могло да приключи със смърт, която без съмнение щеше да бъде една от най-нелепите в историята на Вселената. Това е като да избягаш от Сивите камъни и изпълзявайки на равно място, да си счупиш врата. Законът на вселенската гадост в действие, така да се каже.

— Колко далече ще пълзим по твоя миши тунел? — отново попитах аз.

— Сто и петдесет ярда ще издържиш ли?

Скръцнах със зъби и казах:

— Имам ли избор? Ще издържа. Само дано проходът да не стане по-тесен.

— Няма да стане. Пълзи.

И ние запълзяхме. Подобно „удоволствие“ съм получавал само в Храд Спайн, когато трябваше да пълзя по дълъг и тесен каменен тунел. Но там се страхувах да не заседна, а тук — да не докосна стените. Когато ние, по моите изчисления, бяхме преодолели по-голямата част от пътя, Гло-гло внезапно спря, успокои пъхтенето си и измърмори:

— Хм, Гарет… тук има малка неприятност.

— Каква? — попитах с трепет в гласа, като вече си представях, че гоблинът е изправен лице в лице с поредното чудовище от лабиринта.

— Има мъртвец на пътя.

— Жив?

— Как жив?! Казвам ти, мъртвец!

— Имах предвид оживял…

— На дневна светлина?! — изсумтя гоблинът. — Не, най-обикновен мъртвец. Скелет.

— Тогава какъв е проблемът?

— Проблемът е в това, че се е проснал точно на нашия път. Аз може и да успея да мина над него, но за теб много се съмнявам.

— Само не ми казвай, че ще трябва да се пълзи обратно! — изхриптях злобно аз, дори не се опитах да вдигна глава.

— Няма начин! Ей сега ще го оправя!

— Как точно?

— Костица по костица. Изчакай.

Трябваше да легна и да слушам подсмърчането на гоблина. Накрая дори моето търпение се изчерпа и аз изсъсках, сякаш и аз бях студена:

— Скоро ли ще свършиш?!

— Готово, разглобих го милия! Надявам се, че мъртвецът няма да ни се обиди. Така, сега ще махна черепа от пътя… Ах, проклетникът! Ето… Това беше, продължаваме!

Не знам как беше успял, но на пътя срещнах само няколко вбити в земята кости (в тунела нямаше каменни плочки), с всичко останало Гло-гло беше нахранил стената. По-нататъшният път към спасението премина без никакви инциденти и когато двамата с шамана излязохме от тунела, бяхме посрещнати от рева на трибуните. Отново се оказахме на кръгла площадка, в центъра на която лежеше масивна сива триъгълна плоча. А между плочата и нас стоеше третият Ловец. Виждайки ни, той се усмихна, поклони ни се (което само по себе си беше малко изненадващо) и извади ятагана. И доралисец щеше да разбере, че за едно „благодаря“ няма кой да ни пусне до камъка. Първият не бързаше да атакува, очевидно чакаше кога ние ще се опитаме да пробием до камъка. Гледайки ятагана му, аз съжалих за толкова несвоевременната загуба на меча си.

— И какво ще правим? — процедих, без да мърдам устни. — Тази гнида не спи и само гледа как да ни накълца на малки парчета.

— Имам кинжал — Гло-гло извади от колана си своята източна дрънкулка.

— Разчиташ, че този тип ще види твоята клечка за зъби и ще умре от смях? — попитах, без да откъсвам поглед от ухиления орк.

— А ако хвърлиш камата в Ловеца? Като меча.

— Две чудеса за един ден е прекалено невероятно. Няма да се получи. А ти как си с твоята магия?

— Изключено. С ръкавиците може да се получи такова нещо, че по-добре дори да не опитвам.

Оркът видимо започна да губи търпение и ни повика с пръст, като продължаваше да се усмихва.

— Хайде, Гло-гло, заобиколи го в кръг — реших аз. — Няма да стигне до двамата едновременно.

— Глупости.

— Така поне единият ще стигне до камъка. Хайде.

Гоблинът реши да не спори и започна да заобикаля орка по дъга. Първият не очакваше такъв оригинален ход от маймуните, веднага спря да се усмихва и се втурна да го пресрещне. Гло-гло увеличи скоростта. Аз използвах момента и се втурнах към камъка, при което оркът веднага забрави за гоблина и се извърна към мен. Продължих да се нося към него и завъртях веригата, от която имах цял ярд, над главата си. Шаманът от своя страна ме послуша и като реши да не се прави на герой, скочи върху камъка и на мига изчезна. Оркът продължаваше да стои на пътя ми. Хвърлих веригата напред, целейки орка в лицето, но той с ловкостта на танцьор отстъпи настрани и замахна с ятагана. Аз доста непохватно паднах на земята, претърколих се и прибрах веригата. Очевидно оркът не искаше да ме убива веднага, а първо да позабавлява публиката. Но сега се бях озовал между него и плочата и нямайки никакво намерение да изпускам този късмет, се втурнах към камъка, оставяйки орка с широко отворена уста. Нима този кретен е очаквал, че ще започна да изкушавам съдбата и ще изляза с жалкото си парче верига срещу ятаган?! Наистина Първите твърде много подценяват хората! Може и да сме маймуни, недостойни да живеят в Сиала, но със сигурност не сме глупави!

— Спри, страхливецо! Бий се! — изреваха отзад, но беше късно, аз вече скачах на плочата.

Бам! И ето ме в ограждението на Кожената престилка. До мен, ухилен, стоеше Гло-гло. Някои от орките изглеждаха доволни и потриваха ръце, други ругаеха. За миг ухилените физиономии на Олаг и Фагред ми изглеждаха като родни и любими. Вероятно и те, и техният командир заедно с шамана днес бяха спечелили планина от скъпоценности, или на каквото там залагат орките?

— Дайте си ръцете, маймуни! — измърмори Кожената престилка. — Ще ви сваля веригите.

— Поздравления, Гарет! — засмя се Гло-гло. — Сега ти се присъедини към малкото, които са преминали през лабиринта и са оцелели.

— Рано се радваш, зеления — измърмори Кожената престилка. — Да видим как ще победите утре, когато запушат дупката.

Така и си останах с отворена уста чак докато Олаг и Фагред ни изкараха двамата с гоблина горе.

* * *

— Ти нищо не спомена за второ влизане в лабиринта! — обвинително заявих на Гло-гло, след като отново ни прибраха в ямата.

— Не исках да те разстройвам прекалено рано — предпазливо започна гоблинът.

Стиснах зъби и преброих до десет. Като че ли леко ми олекна. Във всеки случай, желанието ми да изпадна в паника и да закрещя истерично беше изчезнало.

— Гло-гло — много проникновено започнах аз, — а кога смяташе да ми кажеш?

— Тази вечер — веднага отвърна Гло-гло.

— И колко пъти трябва да се спускам в този проклет от мрака лабиринт?

Гоблинът се поколеба и се опита да не среща погледа ми.

— Е, колко? — продължих да настоявам аз.

— Празникът започва в средата на есента и продължава осем дни.

— Осем дни? — повторих като ехо аз.

Значи сме длъжни още седем пъти да забавляваме Първите и да рискуваме собствената си кожа.

— Ами помисли, ако ти бях казал това на сутринта, как щеше да влезеш в лабиринта?

— Осем дни?! — още не можех да повярвам на такава невероятна свинщина.

— Ето, виждаш ли? — въздъхна гоблинът. — Точно за това говорех.

— И какво? Някой успявал ли е да издържи всичките осем дни? — въпросът, честно казано, си беше чисто риторичен.

— Не, разбира се — неохотно отвърна шаманът. — Няма такива, които да са издържали осем дни. Максимум три.

— Тогава на какво разчитаме, Гло-гло?

— Може би ще успея да измисля нещо. Ех! Ако не бяха ръкавиците, щях да разбия цялото това село на трески!

Замълчах. Нямах какво да кажа. Едва сега започнах да осъзнавам в какви лайна бях нагазил.

— Как си успял да се избавиш от натрапчивото внимание на орките по време на първото ти посещение в лабиринта?

— А-а-а… — гоблинът доволно се усмихна, припомняйки си миналото. — Тогава избягах веднага след първото влизане в лабиринта. По онова време нямаше никакви ями, а и орките ни пазеха през пръсти. А како се има предвид, че се бяха натряскали в чест на празника, да избягам в далечното и красиво време на моята младост беше доста просто и лесно. Не като сега.

— Значи и тази нощ орките ще пиянстват…

— Да, но ние с теб не сме козлокончета, не можем да се издигнем в небето, а и да можехме, решетката нямаше да ни позволи.

В този момент решетката се плъзна настрани и Олаг и Фагред надникнаха отгоре.

— Добре бягате, маймуни. Багард и Шокрен са много доволни от вас. Това е от тях.

И орките ни спуснаха торба с храна и две манерки.

— Яжте и събирайте сили. Утре отново ще трябва да бягате.

Решетката отново застана на мястото си, но Фагред не се успокои и напомни, че няма да откъсва поглед от нас.

Тази вечер си направихме пиршество. Бяха ни дали много храна, при това разнообразна и съвсем прясна. Едната манерка се оказа пълна с вода, а другата — с вино.

Орките също не стояха кротко и ние дълго слушахме техните песни и думкането на барабаните. Веселяха се, гадовете, и по принцип имаха пълно право на това. В края на краищата нали не те седяха в проклетата яма!

* * *

— Пс-с-с! Пст! Ей! Гарет, тук ли си?!

Съскането на нажежен тиган проби през съня ми. Реших да не обръщам внимание на дразнещия шум и да поспя още малко, но не би! Съскането и не мислеше да спира, а след това към него се прибави и сръгване в ребрата. За последното виновен беше Гло-гло. Нямах избор и се събудих.

— Какво? — попитах гоблина.

— Там има някой!

Погледнах нагоре, но облаците бяха скрили звездите и луната и нощта беше тъмна, така че нямаше защо да се опитвам да видя нещо. Отгоре отново се чу изпискване:

— Пс-с-с-с! Гарет, там ли си?!

— Кой е т… Кли-кли, ти ли си?!!

— Най-накрая! — радостно задърдори кралският глупак. — Вече си мислех, че онзи флини ни е излъгал!

— Сам ли си?

— Не, с Еграсса.

— Можете ли да вдигнете решетката? — наистина не мислех, че мога ТОЛКОВА силно да се зарадвам. На косъм бях да започна да танцувам!

— Не можем, Гарет — отвърна Еграсса. — На нея има ключалка. Ако я разбием, орките ще чуят. Знаеш ли в кого е ключът?

— Чакайте малко! Ако ти сваля ръкавиците, ще успееш ли да махнеш решетката тихо? — обърнах се аз към Гло-гло, който през цялото време мълчеше.

— Да.

— Ключът не ни трябва. Имате ли нещо тънко и остро?

— Защо ти е?

— Имате ли или не?

— Не! — изсъска Еграсса.

— Аз имам! Пиронче! — каза Кли-кли.

— Давай го тук! — зарадвах се аз, стараейки се да не мисля защо му е на гоблина гвоздей и в чий ботуш е мислел да го поставя.

— Хвърлих го!

Аз, естествено, не видях и не чух нищо. Сега иди го търси този гвоздей! За мое щастие Гло-гло притежаваше далеч по-добър слух от моя и успя да напипа нашето спасение. Гвоздеят се оказа мно-ого малък и мно-ого тънък. Сякаш го бяха правили по поръчка.

— Намери ли го? — раздаде се отгоре.

— Да, сега чакайте.

— Действай по-бързо! Орките могат да се събудят всеки момент.

— Не ме препирай! — изсъсках аз и започнах отчаяно да човъркам в ключалката на лявата ръкавица на Гло-гло.

Шаманът покорно чакаше.

— Колко има, преди да започне да става светло? — попитах го тихо.

— Около два часа — също толкова тихо отвърна той. — Може и малко повече, след около десет минути ще започне да вали.

— А ти откъде знаеш?

— Шаманите са длъжни да знаят кога ще вали.

— Като жабите? — глупаво се ухилих аз.

Стори ли ми се или гоблинът наистина се усмихваше в тъмното? В този момент ключалката леко щракна и шаманът свали ръкавицата си. Заех се с втората ключалка.

— Ако завали и никой не вдигне тревога, ще имаме чудесна възможност да се опитаме да прикрием следите си.

— А ако не се получи?

— Представи си какво ще направят с нас почти петстотин изтрезнели Първи, на които сме съсипали празника.

Неволно потръпнах и в този момент изщрака и втората ключалка. Гло-гло вече беше свободен от ръкавиците си.

— Колко е хубаво — промърмори тихо. — Притисни се към стената и кажи на твоите приятели да се отдалечат от решетката.

— Еграсса! Кли-кли!

— Да? Получава ли се?

— Чудесно! Отдалечете се от ямата. На десетина ярда! Ще правим фокус!

— Но ти…

— Кли-кли, поне сега недей да спориш!

— Но…

— Отдалечихме се — отвърна Еграсса.

Най-вероятно елфът безцеремонно беше сграбчил Кли-кли за яката и го беше дръпнал настрани. В тъмното не виждах какво прави гоблинът, просто в ямата внезапно се изви вятър, втурна се нагоре и решетката абсолютно безшумно излетя някъде в небето.

— Това е — въздъхна Гло-гло. — Повикай твоите да ни измъкнат задниците.

— А решетката да се падне обратно на главите ни? — признавам, бях възхитен от демонстрацията на гоблина.

— Не се притеснявай, момчето ми.

След това спуснаха стълбата в ямата и аз първи започнах да се изкачвам. До самия ръб на ямата нечии силни ръце ме сграбчиха и аз се оказах на земята. Тук беше много по-светло, отколкото долу, и успях да различа доволния Кли-кли, Алистан Маркауз и Еграсса.

— Жив ли си, крадецо?

— Да, милорд.

— Страхотен фокус направи! — възкликна Кли-кли: — Хоп, и тя отлетя в небето! Направо не повярвах на очите си!

— Не съм сам — предупредих спасителите си аз и в този момент Гло-гло се появи. — Това е почитаемият Гло-гло, шаман.

— Ой! — тихичко изписка Кли-кли, забелязвайки шамана, и кой знае защо се скри зад елфа.

— Много ми е приятно, почитаеми — кимна милорд Плъх. — А сега, ако никой не възразява, нека се махнем оттук, преди да се появят орките.

— Рогът е в тях — казах аз.

— Вече не — отвърна Еграсса и ми подаде чантата.

МОЯТА ЧАНТА!!!

— Как? — промълвих аз, не вярвайки на очите си.

— Флинитата се постараха. За пръстена, който си им дал, сега са ни задължени до гроб — обясни елфът.

— А Шокрен?

— Какъв Шокрен?

— Шаманът, в който беше моята чанта — поясних аз.

— Получи стрела в шията — зарадва ме милорд Алистан. — Затова трябва да тръгваме, докато не са вдигнали тревога.

Отказах се да питам как са успели да се промъкнат в сърцето на оркското село, незабелязано да убият шамана и да вземат чантата с Рога. Също така се стараех да не мисля за факта, че първата им работа е била да спасят Рога, а не мен.

— Вървете след мен, но тихо — предупреди ни Еграсса и тръгна напред.

Веднага последвах елфа, но Кли-кли ме настигна и бързо се нареди пред мен. Гло-гло и Алистан завършваха колоната. Някъде към края на селото горяха огньове и звучаха песни. От високата суха трева като черен призрак се появи Змиорката. Когато ме забеляза, той едва забележимо кимна, после погледна изненадано Гло-гло, но така и не каза нищо, докато Алистан Маркауз не го попита:

— Всичко спокойно ли е?

— Да, само тези двамата вървяха към ямата, наложи се да се поизпотя.

Сега видях двата трупа. Не се удържах и пристъпих по-близо. Така си и мислех. Олаг и Фагред. И двамата убити с взети назаем от Кли-кли метателни ножове.

— Имаше ли шум? — разтревожено попита милорд Алистан.

— Дори не разбраха какво се случва — подсмихна се Змиорката.

Гло-гло мрачно се изплю върху тялото на Фагред.

— Приключихме, всички към дърветата!

На бегом пресякохме поляната и се озовахме под сенките на спящите кленове. От стволовете се отделиха две дребни фигури.

— Казах ти, че ще им се получи, брада!

— Ако не бяхме останали в гората, щеше да се получи още по-добре, шапка! Привет, Гарет, от сто години не сме се виждали! Ух! Май си си пуснал брада, точно като мен! А кой е този с теб?

— Като че ли гоблин — пристъпи по-близо Делер.

— Няма да издържа втори шут! — изстена Халас, но Еграсса бързо им запуши устите.

Нещо прошумоля в листата на кленовете и първите дъждовни капки паднаха по лицето ми.

— Трябва да се махаме, почтени, и то бързо! — Гло-гло взе инициативата в свои ръце.

— Само гоблин остава да ни учи! — недоволно измърмори Халас.

— Сега трябва да тръгнем на изток — продължи старият шаман, сякаш нищо не е чул. — Щом излезем отвъд границите на скалите, ще тръгнем по потока, той тече право на север. В близост до водата ще мога да залича нашите следи.

— Решено! — Еграсса кой знае защо веднага повярва на гоблина. — Ще показваш ли пътя?

— Да, да вървим.

И ние потънахме в мократа гора. Дъждът приспивно ромолеше по листата, беше мокро, студено и много тъмно. Вървях след Халас и затова не веднага забелязах кога Мумр се е присъединил към отряда. Фенерджията просто се появи до нас, тупна ме приятелски с юмрук по рамото и побърза напред да докладва на Алистан.

— Змиорка — повиках вървящият след мен гаракец. — Орките изобщо ли не са поставили охрана през нощта?

Бях малко притеснен, че всичко приключи толкова просто.

— Премахнахме петима по периметъра, при това тихо — отвърна Змиорката. — Защо да се страхуват в собствения си дом, при това в навечерието на празника, за който ни разказа Еграсса? Мисля, че ако не беше този празник, нямаше да те измъкнем толкова лесно, да не говоря за Рога.

— Флинитата ни казаха всичко — появи се отстрани Кли-кли. — И за Рога, и за теб.

— Толкова ли е ценен този пръстен за тях?

— За тях — да. Ние, между другото, едва успяхме да дойдем навреме. Носехме се в галоп, за да те измъкнем, а ти дори едно благодаря не каза!

— Благодаря, Кли-кли.

— Няма за какво — самодоволно откликна шутът. — Много се радвам, че си оцелял, Танцуващ в сенките. Честна дума.

— Аз също.

— Между другото, как се запозна с него? — кимна гоблинът в посока на вървящият пред отряда Гло-гло.

— С него заедно бягахме в лабиринта.

— А-а-а — леко удивено възкликна гоблинът и изостана от мен.

По-нататъшният път премина в мълчание. Гло-гло увеличи темпото толкова много, че понякога трябваше да тичаме след него. Дъждът не само не спря, но дори се усили и аз плътно се увих в куртката на вече покойния Фагред, Х’сан’кор да му изяде костите! Вървяхме цял час без почивка и аз си представих какво им е на воините, които са бързали през половин Заграбия, за да ми помогнат, а сега заедно с мен бягаха от орките. Когато започна да се зазорява, напуснахме местността на старите скали и се озовахме до весело бълбукащ и много широк поток. Сега пътят ни продължи покрай брега. Двадесет минути по-късно Еграсса помоли Гло-гло да спре и като вдигна ръка, помоли за тишина.

— Какво става? — попитах Кли-кли.

— Ш-ш-шт — изсъска той.

Като всички други и аз започнах да се вслушвам в утринната тишина и шума на дъжда. Накрая също чух звука. Той почти се сливаше с дъжда и затова отначало дори не разбрах какво означава.

Бум-м-м! Бум-м-м! Бум-м-м!

Едва чуващ се, едва различим тътен на бойните барабани на орките, вдигащи тревога.

— Най-накрая забелязаха, че ямата е празна, а шаманът опънал петалата! — изплю се Халас.

— Трябва да побързаме.

— Накъде повече да бързаме, Гарет? И така се носим, не жалим крака! — недоволно изръмжа Делер.

— Не жалейки, а не не жалим — поправи го гномът.

— А ако някой ще ме учи, него със стола по главата ще го хлопна, не жалим ръце! — упорито заяви Делер.

— Вървете под дърветата, аз трябва да помисля малко — подхвърли Гло-гло.

Милорд Алистан се накани да възрази, но Еграсса само поклати глава. Графът недоволно се намръщи, но реши да последва съвета на елфа. В това време дъждът премина в нещо средно между роса и ръмене, така че стана малко по-приятно, а и дърветата даваха някаква защита. Всички се отдалечихме от стария гоблин и започнахме да го гледаме как се върти, размахва ръце и разпилява листа. Всичко това продължи доста дълго време и милорд Маркауз започна да се изнервя, както, впрочем, и всички останали.

— Докога ще гледаме как старият глупак изкукуригва? — не издържа накрая Фенерджията.

— Той не е стар глупак! — веднага се озъби Кли-кли: — Това е Гло-гло, един от най-великите шамани на нашето време!

— А ти откъде знаеш? — саркастично попита Халас.

— Просто знам! — недоволно се нацупи Кли-кли и заби поглед в ботушите си. — Между другото, той е пазителят на Книгата на пророчествата на Великия шаман Тре-тре.

Мумр погледна към подскачащия шаман и подсвирна респектирано.

Бум-м-м! Бум-м-м! Бум-м-м! — едва доловимо се чуваха барабаните на орките.

— Така, няма да мине час и ще ни настигнат, милорд! — сега вече не издържа търпеливият Змиорка.

— Ой! — изписка Кли-кли и закри очи с ръце.

Фенерджията витиевато изруга. Всички останали се взряха в това, което правеше Гло-гло. А имаше какво да се види! Гоблинът беше завършил заклинанието си и всички листа, докъдето поглед стигаше, се откъснаха от дърветата и увиснаха във въздуха. После към висящите във въздуха се присъединиха и всички листа, които до този момент спокойно си лежаха на земята. А след това се случи и нещо още по-странно — сякаш хиляди ръце започнаха да разкъсват нещастните листа и не се успокоиха, докато всеки лист не се превърна в стотици малки парченца. Миг — и гората се изпълни със заплашително жужене, издавано от хилядите крила на създанията, появили се от парченцата листа. Над гората увисна плътен, тъмен, полюшващ се жив облак. И тогава всяко парченце от този огромен и необятен облак започна да расте и растеше дотогава, докато не достигна размера на голям юмрук.

— Спасете ни, богове! — опита се да надвика жуженето Халас.

— Няма да ни спасят! — извика Змиорката.

Тогава гоблинът махна с ръка в посоката, от която се чуваха барабаните, и облакът магически пчели се устреми натам. Бяха стотици хиляди и наистина изглеждаха много страшно. Една от пчелите се откъсна от облака и полетя към нас. Увисна на три ярда над нас и аз много добре видях сияещите й в сребристо безчувствени очи, мъхнатото жълто-черно тяло и страховитото виолетово жило. Пчелата погледна към замръзналата ни група и видимо удовлетворена от видяното, полетя да догони сестрите си.

Размърдахме се чак когато жуженето им стихна в далечината.

— Да му се не видят и листата! — промърмори Халас, поглеждайки притеснено към Гло-гло.

— Радвам се, че ти хареса, гноме — Гло-гло, уморено мръщейки се, приближи към нас. — Цяла седмица подготвях това заклинание, така че и на самия мен ми беше интересно да видя какво ще се получи. Сега трябва да си почина половин час. Няма закъде да бързате — Първите ще бъдат прекалено заети, за да мислят за нас. Ще убиват моите хвъркати, шаманите на Първите също неслучайно ги наричат шамани. Ще се усетят до петнайсетина секунди след като видят какво ги е нападнало, но докато ги неутрализират, гарантирам поне триста трупа сред орките.

Цифрата впечатляваше, както впрочем и самото заклинание.

— Гноме, имаш ли вода?

Халас припряно протегна манерката си към Гло-гло. Той отпи, върна я обратно и каза:

— Това е, поразходете се половин час под дъждеца, а аз тук ще седна под дървото да посъбера сили.

Еграсса отново се съгласи с гоблина и ние се отдръпнахме, оставяйки шамана сам. Без листа гората беше странно гола и това я направеше още по-студена.

— Видя ли това? — шокирано се обърна Делер към Фенерджията.

— А ти? Не бих си разменил мястото с орките за никакви обещания на Сагра.

— Казах ви, че това е САМИЯТ Гло-гло! — направи ужасни очи Кли-кли. — А вие, тъпаци, не ме слушахте! Кажете благодаря, че не ви е превърнал в червеи!

Халас уплашено погледна към гоблина. Гло-гло седеше със затворени очи и изглежда спеше.

— Това е много силен шаман. Най-силният, който съм виждал. За да се създаде Пчелно възмездие, на нас ще ни трябват пет от десетте най-силни елфски шамана! — тихо каза елфът на милорд Алистан.

Графът, както винаги, мълчаливо кимна и седна под най-близкия клен.

— Мисля, че няма да загубим нищо, ако го изчакаме да дойде на себе си.

— Забелязахте ли, че барабаните млъкнаха? — обади се изпод качулката си шутът.

Ние се заслушахме. Наистина, в Заграбия властваше пълна тишина, само потокът предпазливо ромолеше, стараейки се да не привлече вниманието на великия шаман. В мен постепенно започна да се оформя една много интересна мисъл. Ако предположим, че…

— … Стига де, Гарет! — гласът на Кли-кли ме изтръгна от унеса. — Разбира се, не чу нищо от това, което ти казах, нали?

Гоблинът стоеше с ръце на кръста.

— А? Прости ми, Кли-кли. Замислих се.

Шутът въздъхна и отново ме попита:

— Къде е арбалетът ти? Орките ли го взеха?

— Не, оставих го в Храд Спайн.

— Ще разкажеш ли как беше там?

— Не сега. Може би малко по-късно.

— Разбирам — въздъхна Кли-кли и спря да ме тормози с въпроси.

— Трудно ли беше, Гарет? — съчувствено попита Халас.

— Да.

— Но ти направи всичко, което ти поръча кралят. Браво, Гарет. Радвам се, че сбърках за теб — неочаквано се обади капитанът на гвардията.

— Благодаря, милорд Алистан.

Издърпах качулката и подложих лицето си под струите на отново усилилия се дъжд. Някой тихо възкликна.

— Какво е станало с косата ти, Гарет? — попита Змиорката.

— Какво да е станало?

Кли-кли бързо извади малко огледало от един от джобовете си и ми го подаде. В него видях, че слепоочията ми са напълно сиви.