Алексей Пехов
Виелица на сенките (4)

Глава 4
Пътят до Портите

Факлата съскаше и яростно пукаше. Явно нямаше особено желание да я вземам със себе си в потискащия мрак на подземието. Е, напълно разбирах отчаяното й нежелание да ме последва. Самоубийците, които по собствена воля биха се спуснали в изоставени гробници, ще се преброят на пръстите на едната ръка (е, може и да преувеличавам, но такива хора наистина не са чак толкова много).

На два пъти спирах и се обръщах назад. Първият път се случи, когато бях извървял по коридора не повече от сто и петдесет крачки. Просто ми се прииска за последен път да погледна слънчевата светлина. Далеч-далеч назад се виждаше малък светъл правоъгълник. Изхода. Там, зад гърба ми, беше светът на слънцето, светът на живите, а под краката ми лежеше светът на мрака и на мъртвите. Когато се обърнах за втори път, светлината вече беше изчезнала и зад гърба ми имаше само тъмнина.

Подът слизаше надолу, навлизайки все по-дълбоко и по-навътре под земята. Движех се по абсолютно празен коридор, чийто стени бяха облицовани с жълт пясъчник или много подобен на него камък. Под тавана се усещаше леко течение, което беше достатъчно при всеки полъх пламъкът на факлата да потрепва и да се люлее. Моята сянка, огромна и черна, танцуваше по стената, реагирайки на всяко трепване на пламъка. След известно време по стените се появиха картини и надписи на оркски език. Отначало бяха неясни и едва забележими (въпреки вечния мрак, властващ тук, боите, с които бяха направени рисунките и надписите, доста бледнееха), но само след още двеста ярда вече ставаше възможно да се различат изображения и букви. По първите не се заглеждах особено, а вторите просто не разбирах. Само веднъж, когато факлата изкара от мрака огромна епична битка между огри и създания, точно копие на онези, които бяха изобразени върху кутията, в която Балистан Паргайд съхраняваше Ключа, аз спрях и се загледах. Полуптиците-полумечките се сражаваха с огрите между стилизирано изобразени дървета. Отдолу имаше като подпис някаква завъртулка, но какво означаваше, за мен така и си остана тайна.

Продължих нататък, оставяйки картината далеч зад себе си. Още хиляда ярда, и стените вече грееха с изображения и ярки цветове, които по някаква причина бяха останали неподвластни на времето. Тъмнината потискаше и аз благодарих на боговете, че имам светлина (въпреки че, от друга страна, светлината можеше да донесе и мно-о-ого неприятности на своя собственик, а по-точно — ако го види някой голям и леко гладен).

Ходех вече достатъчно дълго, в коридора разклонения нямаше, единствено все повече и повече навлизаше под земята. Не знам колко дълбоко се бях спуснал, но не пропуснах да изкажа искрената си благодарност на Сагот, че не изпитвам страх от дълбочина.

Глухият екот на моите стъпки се отразяваше в пода, блъскаше в стените и утихваше под високия таван. Пламъкът на факлата започна да намаля и се наложи да спра, за да запаля нова. Не бях забелязал колко много време беше минало. Колко ли вече вървях по този коридор, щом факлата ми взе да гасне? Хвърлих старата покрай стената и продължих. За голямо мое учудване тук не се усещаше студ, мирис на влага или задух. В лицето ми духаше сух топъл въздух, издигайки се нагоре, към изхода. Откъде на такава дълбочина духаше вятър, не исках дори да се замислям. Вентилационни шахти, магия или нещо друго? Мракът го знае. Но си духа и не спира. Главното е, че не хапе.

Появиха се стълбища. Отначало малки, с не повече от три или четири стъпала, после все по-дълги и по-дълги. Коридор, стълбище, отново сто ярда коридор и ново стълбище. Все по-дълбоко, все по-ниско, все по-тъмно.

Реших да направя почивка и спрях. Прислоних се до стената, нагласих факлата така, че да не угасне, изпънах крака и отпих вода от манерката. Само като си помисля колко много се спусках, а все още не бях достигнал до първо ниво. Отдъхнах, после извадих от чантата дрокра, разгънах го и извадих старите карти на Храд Спайн. Не знам къде се намирах сега, но скоро коридорът щеше да започне да се върти в спирала. Шест огромни завъртания, водещи в бездната, до първото ниво на Костните дворци. А ще трябва да продължа още — до осмо ниво. Именно там се намираше гробът на пълководеца Грок, на чийто надгробен камък лежеше Рогът на дъгата.

До осмо ниво ми предстояха дълги и тежки дни път. В най-добрия случай — седмица. Една седмица до осмо, а колко ли ще са да се отиде до четиридесет и осмо ниво? И дори по-дълбоко, там, където нивата нямат имена и където не са влизали живи същества вече девет хилядолетия?

Коридорът зави, после още веднъж. Започна спиралата, спускайки ме все по-дълбоко и по-дълбоко.

Светлината ми показа поредния надпис, и аз спрях като вкопан. Надписът беше на човешки език. Поднесох факлата към стената. Така си и помислих — буквите бяха с тъмноръждив цвят. Писани с кръв. Някой много старателно, с големи букви, беше изписал само две думи: „НЕ ВЛИЗАЙ!“ Постоях малко пред това предупреждение, направих няколко крачки напред и се натъкнах на още едно — „ВЪРВИ СИ!“. Някой не беше пожалил нито време, нито собствената си (надявам се) кръв, за да предупреди такива като мен, че живите нямат работа тук. Благодаря за предупреждението, неизвестни човеко, но за мен е твърде късно да отстъпвам. Ще трябва да продължа напред и да изпълня Поръчката на краля.

След още цяла вечност спускане, след шестия кръг, в коридора стана по-светло. Отначало си помислих, че това е зрителна измама, но тъмнината изчезна, отстъпвайки място на плътен сумрак. След двеста крачки в коридора се появи лека сива светлина, която сякаш се излъчваше от стените. Видимостта стана съвсем приемлива и трябваше да се боря със себе си, за да не угася факлата на мига. Сагот само знае, ами ако светлината в коридора е само временно явление и хвърляйки факлата, след стотина ярда пак настъпи мрак, ще трябва да се връщам за нея. Но не стана тъмно! Сега подът под краката ми се наклони още повече, вече заприлича на стръмен хълм. Трябваше да пристъпвам много внимателно и бавно, така че, да не дава Сагот, да не се препъна и запързалям надолу по задник. Светлината не изчезна и след кратко колебание хвърлих факлата настрана. Хълмът изведнъж свърши, подът стана хоризонтален, коридорът зави и аз видях това, което вече бях загубил надежда, че ще видя — входът към първо ниво на Костните дворци.

Е, с входа леко се изхвърлих, от него като такъв не беше останало абсолютно нищо. Стълбата, свързваща преддверието на Храд Спайн с първото ниво, се беше срутила и от нея беше останала само горната част, водеща надолу — в зеещата дупка в пода.

Пристъпих внимателно към дупката и погледнах надолу. М-дя, както казва всеизвестният ми приятел Кли-кли, когато нещо не му харесва особено. Четири стъпала — и празнота. Подът се намираше на около осем ярда под мен. Отломките от самата стълба лежаха долу на купчина. Странно беше всичко това… Много странно… Каква ли гадина я беше разрушила?

Да-да, именно разрушила, как иначе може да се обясни фактът, че оцелелите стъпала видимо бяха покрити с нагар, а тук-там дори и разтопени. Някой просто не е искал да се спусна надолу и предвидливо беше ударил стълбата със заклинание. Името на този „някой“ извън всякакво съмнение беше Лафреса. Само че нещо не схващах логиката на слугинята на Господаря. Първо, не е ясно какво ще прави, когато тръгне да се връща обратно заедно с Балистан Паргайд и неговите хора. И второ, най-малкото е странно от нея да си мисли, че няма да мога да сляза. Е, разбира се, скок от такава височина си е директен начин да стана на кайма, но освен със скачане има и други начини за спускане. Например с помощта на елфийското въженце-паяжина, което залепва за всяка повърхност и само изтегля собственика си на всякаква височина.

Лафреса изобщо не беше глупачка и би трябвало да знае, че ще мога да се спусна на първо ниво. Така че тук имаше нещо гнило и някъде ме чакаше горещо посрещане с фанфари и кралски глашатаи. По-добре сто пъти да се уверя, че няма опасност, и чак тогава да се спускам в устата на демона.

Трябваше да легна на пода и да се надвеся в дупката, за да огледам внимателно и подробно мястото на предстоящото приземяване. М-дя. Нищо не се промени. Великолепно осветен коридор с горящи факли по стените и купчина камъни, парчета и фин прах на пода. Що се отнася до горящите факли, всичко беше ясно, те си горят така от няколко хилядолетия и ще си горят още толкова. Шаманството не позволява огънят да угасне и аз много се надявах, че колкото по-дълбоко слизам, толкова повече светлина ще има в залите, в противен случай дори със „светлинките“ няма да издържа дълго. Но за осветлението ще говорим по-късно, сега съм много по-притеснен от това странно разрушаване на стълбата.

Бръкнах в чантата на пояса си и извадих флакон с магически реагент. После отново легнах по корем и капнах няколко капки надолу, право върху купчината отломки.

Това, което видях, надмина всичките ми очаквания. Всъщност от изненада едва не паднах долу. Защото на купчината развалини седеше някакво същество. Явно беше покрито с някакво магическо заклинание и докато не го полях с вълшебната течност, това създание беше невидимо. В момента то се беше проснало по гръб точно под дупката и с раззината паст търпеливо чакаше вечерята да се спусне при него. Изобщо няма да се изненадам, ако това чудовище се е родило в очарователната, но несъмнено побъркана глава на Лафреса. Просто в света не може да съществува реално същество, състоящо се изцяло от уста и редове, редове, редове ослепително бели зъби-кинжали! Всъщност ако много се постарае и разтегне порядъчно, в устата му спокойно би могъл да се побере цял рицар заедно с коня.

Коварна твар е тази Лафреса. Такъв великолепен капан ми беше приготвила. Направо си представих как се спускам по въжето надолу и с огромно учудване се оказвам в стомаха на много гладното създание. Какъв безславен край, и то още на първо ниво на Костните дворци!

Е, какво искаш да направя с теб, твар изгладняла? Виж само как си зяпнала! Прииска ми се да й пусна един болт право в устата, но се страхувах, че тук не арбалет, а цяла балиста ще трябва. Обикновен болт няма даже да го усети. И медальонът на Кли-кли сигурно ще е безполезен срещу такава простотия.

Опипах ядно пода, напипах някакъв каменно парче от стълбата с размер, малко по-голям от юмрук, и го хвърлих точно в средата на отворената паст. Капанът сработи идеално — още щом камъкът падна, устата на съществото рязко се затвори.

— Щрак!

Да видим как ще го смели това!

Камъкът явно не му хареса и чудовището с оглушително „пук“ изчезна.

Това пък какво беше? Еднократен капан? Задейства се и вече е ненужен?

Но аз съм твърде подозрителна натура, за да повярвам просто ей така на внезапното изчезване на създанието. Затова не пожалих още няколко капки от еликсира, които да ми разкрият и други скрити капани с магическо съдържание. Никакъв ефект. Устата наистина я нямаше.

Заспусках се по въжето с известно притеснение. Мракът само знае, ами ако внезапно създанието се върне в най-неочаквания момент и ми отхапе краката? Затова за собствено успокоение и за да запазя душевното си равновесие, когато до пода оставаха не повече от два ярда, аз освободих ръката си от въжето, бръкнах в чантата и хвърлих на пода предварително подготвен камък. Той звучно се удари в пода, доказвайки, че под мен никой не ме чака. Спуснах се докрай, заповядах мислено на въжето да се освободи, а след това го навих и го прикрепих към пояса си. Е, време е да продължа.

Сега се намирах в малка празна зала с осем горящи факли. Във всяка стена имаше отвор и се наложи да загубя няколко секунди, докато се ориентирам в плановете. Къде е север и къде е юг на такава дълбочина е просто невъзможно да се определи, но, за мое щастие, в Залата на пристигащите, както бе отбелязана на картите, имаше много ясно указание за всички онези, които от глупост бяха решили да посетят Костните дворци. Вярно, за да определя посоките на света, трябваше да вдигна глава към тавана. Там нечии умели ръце бяха начертали огромна стрелка, указваща на пътника къде е север. Съдейки по стрелката, трябваше да мина през десния отвор.

По закона за всемирната гадост точно този отвор водеше към най-тъмния и тесен коридор. Освен това, за разлика от останалите три — широки и доста по-светли, този не слизаше надолу, а се издигаше нагоре. Спрях пред него и внимателно се ослушах. Никакъв шум. Никакъв звук. Само на около четиридесетина крачки от мен гореше самотна факла. За тук ли бях? Бръкнах в чантата и пак се консултирах с картите. Да, май бях за тук. Отново хвърлих тъжен поглед към по-приветливите коридори, но нямаше какво да се направи, картата не греши.

Проходът към следващите зали беше направен толкова тесен, че раменете ми докосваха стените и се наложи да вървя на една страна като някакъв рак. Освен това, прекалено наплашен от разказите за пробудилото се зло от костите на огрите, аз често спирах и се вслушвах в тишината. За мое щастие тишината си оставаше тишина, не чувах никакви странни и необясними звуци. Минах покрай първата факла, после покрай втората, третата. Коридорът все така едва забележимо водеше нагоре и аз започнах все повече да се притеснявам, че се движа в неправилната посока, въпреки че картата показваше точно нея. Осмото ниво, доколкото можех да си представя, би трябвало да се намира по-ниско от първото, а не над него. Над мен беше Заграбия, а не дълбините на гробниците. Спрях до седмата факла и се опитах да я извадя от гнездото й. Безполезно занимание — седеше като излята и дори не мръдна. Мракът да я отнесе, и без нея ще намеря пътя!

Изкачването свърши, коридорът зави под прав ъгъл и ме изведе на малка площадка с две разклонения. Тук беше също толкова светло, колкото и в първата зала, и нямаше нужда да проверявам картата, помнех накъде трябва да вървя.

* * *

Пътят до стълбите, водещи към второ ниво, ми отне шест часа. И съвсем не е много, като се замислиш. Честно казано, първо ниво не ме впечатли особено. Не мога да излъжа, че чак съм се разочаровал, но слуховете за Храд Спайн се оказаха излишно преувеличени. Никакви зъби, глиги, гладни усти, вечен мрак и други подобни стандартни страхотии и ужаси аз, слава на Сагот, не срещнах. Много се надявам, че и за целия останал път всичко ще е толкова скучно и унило. Всъщност от първо ниво не би трябвало да се очаква нищо друго. На първо дори хората никога никого не са погребвали, той е по-скоро нещо като антре, а и нивата на огрите са доста далеч от тук, а Портите на трето ниво надеждно защитават горните нива от дълбочинното зло. Погребенията на хората започват на второ и в по-малка степен на трето ниво (където мъртвите били погребвани около Портите). Е, и на шесто ниво, където лежаха костите на воините-герои. Гробът на Грок, намиращ се на осмо ниво, беше по-скоро изключение от правилото.

Цялото първо ниво се оказа плетеница от зали, коридори и стаи. На два пъти се обърквах, след което проверявах картата и се връщах, за да търся правилното разклонение. Навсякъде ме посрещаха скучни стени от сив базалт, без никакви украси, а понякога и доста небрежно обработени. Три пъти се натъквах на стълби, които водеха надолу, в мрака, но разумно избягвах да се спускам по тях. Не се знаеше накъде биха ме извели, освен това в картите нямаше и дума за тях. Четири пъти спирах и си почивах, унилостта и полумракът на това място навяваха смъртна тъга, очите и главата безмилостно боляха, краката отичаха, и когато стигнах до търсената стълба, въздъхнах почти с облекчение.

От тишината на мълчаливите зали ушите заглъхваха, искаше ми се да завия, само и само да чуя какъвто и да е жив звук. Изненадващо, но на такава дълбочина се оказа не студено, а по-скоро топло. И най-важното, никакво течение, никакъв полъх, пламъците на факлите не трепваха и сенките не танцуваха по стените. Вместо това въздухът в залите беше свеж и чист, все едно се разхождах из Заграбия, а не дълбоко под земята. Сигурно и тук не беше минало без магия.

Като цяло, от първо ниво ми останаха някак размити впечатления. Най-малкото четиристишието от стиха-загадка, за мое щастие, не се сбъдна. Какво беше то? Ето го:

Ако смел си и бърз, ако си храбър и ловък,

Ако лека е твоята стъпка и остра твоята мисъл,

Ще избегнеш поставените от нас капани,

От земя, вода и огън пази се ти.^[1]

Нищо от това досега не се беше случило, и слава на Сагот. Много се надявах, че и по-нататък никое от четиристишията на глупавото стихотворение на маговете на Ордена няма да се сбъдне.

Но дори и никого да не срещнах, бях доста уморен. Най-малкото, защото през цялото време по стар навик се придържах до стените, притичвах от полусенките в сенките, стараейки се да избягвам осветените места, и на всеки две минути спирах и се заслушвах в тишината. Така че бях уморен не само физически, но и психически.

За почивка намерих много удобно място, в далечния ъгъл на залата, където по стените беше плъзнал гъст полумрак. За толкова време път бях порядъчно изгладнял, така че без никакво колебание изгълтах половин сухар. Сухарът представлява неща като филия с големина на длан, но притежава магически свойства. След като го изядох, все едно бях вечерял на кралска трапеза, където съм вкусил от сто и едно блюда. Определено засищаше, но не беше особено вкусен. И по-точно — великолепно потискаше глада, но абсолютно не способстваше за задоволяване на гастрономическите пристрастия. В най-добрия случай това нещо имаше вкус на хляб. В най-лошия — на гнило сено. Може да се яде, но не изпитваш никакво удоволствие, освен ако, разбира се, не си кон. След като изядох сухара, аз го полях с вода от манерката и се приготвих за нощувка. Днес прекалено се уморих, за да продължавам, трябваше поне малко да си почина и да събера сили. Сложих арбалета до мен и заспах. Не мога да кажа, че спах като бебе. Храд Спайн не е най-доброто място за приятни сънища. Носех се на границата между съня и дрямката, като ту потъвах в него, ту отново се озовавах на повърхността. Беше твърде лека дрямка, по време на която шест пъти трябваше да отварям очи и да хващам арбалета, но опасност нямаше, залата неизменно беше празна, само факлата примигваше на отсрещната стена. Не знам какво ме караше да се събуждам, но въпреки тези чести пробуждания, сънят ми помогна. Най-малкото се събудих отпочинал и, което беше най-изненадващо, цял и невредим. По време на съня ми никой не беше опитал да ми отхапе крака или главата, за което веднага благодарих на Сагот.

Пред широкото каменно стълбище, водещо надолу в тъмното, леко се поколебах. Кой знае какво се криеше там, в мрака, а да проверявам на собствената си кожа колко остри са зъбите на някое страшилище не ми се искаше. Но от друга страна, колкото и да си стоях тук, Рогът на дъгата нямаше да дойде при мен. Въздъхнах, извадих „светлинка“ и стъпих на първото стъпало от стълбите, водещи към второ ниво.

На стълбите цареше абсолютен мрак и ако не беше студеното магическо излъчване на „светлинката“, щях да се спускам цял час. Някое копеле или от разсеяност, или със зъл умисъл не си беше направил труда да сложи факли по стената. Стълбището се спускаше все по-надолу и по-надолу. Не се виеше в спирала, нито криволичеше като някой пияница, просто продължаваше направо и ме водеше към дълбините, а слабата светлина на магическия ми фенер едва-едва достигаше до тавана. Преди да изляза на второ ниво, преброих хиляда двеста четиридесет и четири стъпала. Кой беше построил това дълго чудовище, издълбавайки стъпалата направо в тялото на земята, завинаги ще остане една много голяма загадка, но мислено го проклинах от дъното на душата си, особено в онези моменти, когато ми се мяркаше мисълта: как ли ще е обратното изкачване и защо никой не се е сетил да направи подемници, както в пещерите на гномите или джуджетата? Добре, нека пишман-строителите ги съдят боговете, защото аз закъснях с хленченето и оплакванията с хиляда, ако не и повече години. Сега със сигурност никой няма да дойде и да построи персонален подемник за Гарет-сянката.

* * *

Изненадващо, но второ ниво беше много по-различно от първо.

Първо, всички тавани тук бяха не плоски, а сводести. Второ, стените вече не изглеждаха голи и безжизнени. Ту в една, ту в друга зала се виждаха съхранили се изображения и дори надписи, някои от които на човешки. Вярно, буквите бяха древни и с много извивки. Основно това бяха указателни надписи, насочващи към една или друга секция и указващи кой къде е погребан. Също така имаше много каменни гаргойли, поставени едва ли не на всеки сто крачки. Всички статуи изглеждаха съвсем различни, поне аз не видях две еднакви. Неизвестните скулптори бяха създали гаргойли с всякакви размери и ги бяха изобразили в най-невероятни пози. Много статуи бяха толкова зли, че коленете се разтреперваха, като ги погледнеш. Издълбани бяха директно в стените и от това ми напомняха на двойка познати ми от Авендум демони. Най-малкото те също много обичаха да излизат от стените, при това в най-неочаквания момент, а с рогата си можеха да изплашат дори тези каменни статуи.

От устата на един гаргойл като сребриста нишка се точеше тънка струйка вода, падаща в недълбока чаша, която статуята държеше в своите ръце. Внимателно пробвах водата. Май не беше отровна. Така че се възползвах от възможността, напих се до насита и напълних съвсем празната си манерка.

Трето, на второ ниво факлите напълно отсъстваха. Огън гореше или в разтворените длани на гаргойлите, или в малки клетки под самия таван. Но на повечето места огън изобщо нямаше и светлината се лееше направо от тавана, при това на някои места едва светеше и тогава из залата като гъста сметана се стелеше полумрак.

Костните дворци потвърдиха славата си на най-гигантската гробница в света, тъй като, независимо от архитектурата, рисунките по стените и десетките гаргойли, дворците си оставаха гробища за хиляди и хиляди заминали в светлината. Още до самия вход на второ ниво ме очакваха два саркофага. Представляваха каменни кутии с масивни и очевидно тежки капаци. От любопитство пристъпих към единия и прочетох на капака името на погребания и датата на смъртта му. Човекът беше погребан преди повече от седемстотин години. Спомням си, когато още бяхме в Раненг, Кли-кли настоятелно ми препоръчваше, когато се озова в Храд Спайн, да вдигна капака и да погледна вътре в някой саркофаг. За да проверя наистина ли има тяло вътре. Не съм толкова луд, че да следвам глупавите гоблински съвети. Плюс това трябва да си наистина много силен човек, такъв като Медения, за да преместиш камъка дори и на четвърт инч. А и да ме сграбчи за ушите онзи, който сега спи вечния си сън в саркофага, беше възможно във всеки един момент. Мъртвите по-добре да не ги притесняваш, особено ако не е необходимо.

Така че си продължих по пътя, като само от време на време от любопитство спирах до един или друг гроб, за да разбера името на починалия. Но любопитството ми скоро се изчерпа, наложи се отчаяно да въртя глава, за да не свърна, да не дава Сагот, в грешен коридор, а и саркофазите станаха толкова много, че ако четях имената на всички умрели, щях да си остана тук поне още поне десетина години.

Кутиите понякога стояха една върху друга, издигайки се чак до самия таван, или се криеха в нишите на стените, които сега приличаха повече от всичко на пчелна пита. И много често на капаците на саркофазите имаше изпъкнало изображение на починалия. Зачестиха и случаите, особено в отдалечените от стълбите зали, когато мъртвите бяха погребвани директно в стените, след което нишите бяха зазиждани, или в пода, оставяйки като напомняне за мъртвеца надгробна плоча.

Залите, коридорите, галериите, тунелите, проходите, стаите и стълбите сякаш никога нямаше да свършат. И навсякъде бях посрещан от мъртвешка тишина, безброй гробове и гаргойли, проследяващи попадналия тук с незрящите си каменни очи.

На първия мъртвец се натъкнах след дълго обикаляне из второ ниво и след като по навик бях пренебрегнал няколко стълби, водещи към трето ниво. (Исках да попадна на трето ниво единствено през Портите, нали специално за това си носех Ключ. Да тръгна по някой друг проход, паралелен на Портите, беше все едно да скоча в пропаст или да вляза гол в горяща къща.)

Покойникът беше проснат на пода, с разперени ръце и крака — ясно се виждаше, че е мъртъв от месеци, за което свидетелстваха доста изгнилите дрехи и освободените от плът кости. Честно казано, точно такива мъртъвци уважавам най-много, защото от тях най-малко може да се очакват неприятности. Този вид мъртъвци винаги си лежат — не пипат никого, не хриптят, не искат да те изядат или да сътворят някоя друга подлост. Образцов мъртвец, като цяло. Но виж дрехите му изобщо не ми харесаха, защото се оказаха в сиво-син цвят. И на идиот щеше да е ясно, че това не са някакви обикновени дрехи, а военна униформа. Униформа на гвардеец от кралската гвардия. За това, че приживе човекът е бил военен, свидетелстваше и счупеният меч, търкалящ се редом с останките.

Как ли е попаднал тук гвардеецът на Сталкон? Хм, вероятно бях способен да отговоря на този въпрос — човекът може да е бил член на първата експедиция, онази, която тръгнала за Рога на дъгата още през зимата и пролетта на тази година. Тогава никой не се върнал на повърхността, а Алистан Маркауз загубил в Костните дворци повече от четирийсет от хората си. И този човек е бил един от тях. А може и да грешах, тогава покойникът ще е член на втората експедиция, която също намерила своя последен приют в мрачните дълбини на подземията.

Черепът беше сплескан, сякаш го е настъпил мамут от Безлюдните земи. Интересно, какво ли го е убило? Наведох се, за да огледам по-внимателно покойника, и тук погледът ми попадна на черната торба, върху която лежеше мъртвецът. Хм, я да видим какво има тук…

Без изобщо да се гнуся (костите са си кости), аз избутах скелета на нещастника и вдигнах чантата от пода. От кръвта, с която беше пропита, тъканта се оказа твърда и тъмна. В чантата имаше книга, но уви, написаното в нея не можех да го прочета — почти цялата беше залята с кръв. Опитах се да разлистя страниците, но те бяха слепени и едва няколко се поддадоха на упоритите ми опити. Мрак! Нищо не можеше да се прочете, макар да се виждаше, че книгата е била използвана за писане по полетата.

 

…6 м……т

…………… попадна в к…па…

 

М-да, нищо не се разбираше. Може пък към последните страници нещата да се подобрят? Да видим…

Докато прелиствах книгата, попаднах на още един едва различим запис.

 

28 …арт.

П…ртите са заключен… … ……итаме да намерим обход…. път. Синята св……на носи смъ…т!

 

Аха! Значи отрядът е стигнал до Портите, водещи към трето ниво. Какво ли ще е това синята св…на? Светуна? Светлина? Или нещо друго? Да видим какво имаме по-нататък.

На последната страница нямаше нито капка кръв, но единственият оцелял запис се оказа много нечетлив и трябваше да положа известни усилия, за да прочета драсканиците. Изглежда пишещият много беше бързал.

 

2 април

Лейтенантът загина, създанието направо го размаза. Сиарт и Шу тръгнаха към стълбите, аз ще се опитам да задържа врага, да ми помага Сагра.

 

Бедният… Какво ли е изпълзяло към него от дълбините и е смачкало главата му? Огледах притеснено празната зала и входа към следващата. Както и следваше да се очаква, никакви страшилища на хоризонта. Каквото и да беше убило нещастника, то отдавна го нямаше, затова без да се притеснявам, аз влязох в съседната зала. Тук нямаше нито един погребан, само високи четвъртити колони с широки основи. На пръв поглед сякаш нямаха край. Таванът тук едва сияеше и от това залата изглеждаше безкрайна и мрачна. Аз, стараейки се да се държа по-близо до колоните, с бързи крачки започнах да се придвижвам из залата. Мракът само знае какво ме прихвана, но това място ужасно не ми харесваше. Минах около една четвърт от пътя и ето че тук започнаха неприятностите.

Из цялата зала се разнесе ужасно стържене и аз, не очаквайки нищо подобно, замръзнах. Осем секунди оглушителна тишина и отново стържене. На две колони от мен на стената се появиха три дълги и дълбоки драскотини. Изглеждаше, сякаш нечии мощни невидими нокти ги бяха издълбали в камъка. Не вярвайки на очите си, аз уплашено хлопнах със зъби, и веднага под същото това ужасно стържене на най-близката колона се появиха нови драскотини. От пронизващия звук челюстите ми се схванаха.

Повече не се поколебах и без забавяне хукнах в обратната посока. Колоната зад мен избухна в облак малки парченца. Нещо ме удари в дясното рамо и едва успях да остана на крака.

Бум-м-м! Бум-м-м!

Тежките крачки и стърженето се раздаваха буквално зад гърба ми, но аз се носех с всички сили напред и не се обърнах (прекомерното любопитство в Костните дворци водеше до смърт). Колоните се мяркаха отляво и отдясно, изходът от залата изглеждаше безкрайно далеч. Що се отнася до късмета, привидно толкова добре закрепеното въженце-паяжина се изплъзна от колана и падна на пода. И дума не можеше да става да спирам и да го вземам — животът си ми е по-скъп от всички вълшебни въженца на света. Каквото и да ме гонеше, определено си знаеше работата — още три колони зад мен се пръснаха от каменните крошета. Изглежда, че побеснелият великан удряше по тях с юмруци. Само че каква сила трябва да притежаваш, за да разбиваш каменни колони с дебелина на вековен дъб?

Влетях в залата, където лежеше мъртвецът, прескочих го, пробягах през цялото помещение и спрях на далечния изход. Каквото и да беше това създание, явно изходът от колонната зала беше прекалено тесен за него. Стъпките приближаваха, но, кълна се в Сагот, никого не виждах!

Отново се разнесе жалното стържене, а след това голяма част от стената до входа към колонната зала започна да пука, застена, буквално като жива, и рухна в планина от отломки.

Бум-м-м! Бум-м-м!

Невидимото чудовище стъпи върху скелета на гвардееца, превръщайки го на прах и с явното намерение да направи същото и с милия Гарет закрачи в моята посока.

Няма да лъжа, мисля, че изписках, а после се втурнах да бягам. Просто да бягам, без да мисля къде трябва да завия, и без да се притеснявам, че ще се загубя. Сега трябваше да спасявам кожата си. Зад мен се раздаваха ужасните „бум-м-м“ и грохотът на рушащите се стени. Аз се хвърлих в коридора, свих наляво, надясно, пак наляво…

* * *

Грохотът на създанието отдавна беше затихнал, но нямах достатъчно смелост да спра. Разбрах, че съм се загубил, чак когато вече нямах сили да тичам. След като изпратих всичко и всички в мрака, седнах на пода и се облегнах на някакъв саркофаг. Каквото ще да става, но Гарет няма намерение да бяга повече. Колкото по-дълго се носиш през полутъмните коридори, толкова по-малки са шансовете да намериш обратния път. Рамото, където попадна парченцето от колоната, ме болеше. Очевидно щях да си имам хубава синина. Но сега трябваше да си почина, да си поема дъх и да помисля къде точно се намирам в този конкретен момент.

Строго погледнато, всичко започна толкова невинно, колкото и на първо ниво, и някой (няма да посочвам този субект с пръст) ненужно и непростимо се отпусна, остави се да бъде изненадан. Така че сам се прецаках! Не само че се загубих, но и загубих въжето-паяжина. А без него няма смисъл да се връщам, милата Лафреса разруши стълбата и осем ярда до тавана със сигурност не мога да ги преодолея, поне докато хората не се научат що-годе прилично да летят. Перспективата да издъхна в Храд Спайн се беше увеличила десетократно. Да се опитвам да си върна въженцето нямаше никакъв смисъл — не бях сигурен, че ще успея да намеря пътя назад, а и да се пъхам в бърлогата на Разрушителя на стени нещо не ми се искаше много.

И така, изходът към слънцето за мен беше затворен завинаги. Освен, разбира се, ако не намеря друг или не се появи ново елфийско въженце-паяжина (последното беше още по-малко вероятно чудо, отколкото шансът да успея да стигна до отвора в тавана). В това, че има и други изходи от Костните дворци, аз изобщо не се съмнявах. Най-малкото съществуваха четири централни входа за Храд Спайн. Източният беше този, през който влязох. Западният — някъде в самото сърце на Заграбия, но до него пътят е стотици левги. Имаше и два входа близо до тунелите на джуджетата, но откакто злото се събудило от гробовете, джуджетата ги бяха затрупали, за да не дойде то към тяхното кралство. Така че спокойно мога да забравя за тези варианти. Но освен централните трябва да има и по-малко значими входове. Непременно трябва да има, целият въпрос беше в това ще успея ли да ги намеря? Да си обикалям ей така по първо ниво и да се утешавам с крехката надежда за чудо не влизаше в плановете ми, затова извадих картите от чантата и на слабата светлина от тавана започнах усилено да ги проучвам. Отне ми повече от половин час, преди да открия старо стълбище, което водеше от първо ниво до повърхността. По мои сметки, ако стълбището, разбира се, е оцеляло през всичките тези хилядолетия, от Портите до него имаше две левги по второ ниво и пет левги — по първо. Огромно разстояние, но тези стълби бяха много по-добре от нищо. Така че, след като (тоест ако) взема Рога, ще имам шанс да се измъкна от гробищата, макар че ще се озова на доста голямо разстояние от мястото, където ме чака отрядът. Но по-добре да се окажа в съвсем непозната гора, отколкото да умра от глад в тези мрачни каменни зали. (И коя гадина беше измислила приказката, че тук е невероятно красиво?)

Сега основният проблем и главен жизненоважен въпрос беше това, че нямах никаква представа в коя част на второ ниво се намирам. Паническото бягство от Разрушителя на стени напълно ме лиши от ориентация в пространството и сега само картите можеха да ми помогнат за намирането на верния път. Но първо трябваше да открия някоя лесно отличима и необичайна зала, след това да я намеря на картата и така да се ориентирам.

Задачата на пръв поглед изглеждаше много лесна, но всъщност се оказа доста сложна. В този сектор всички зали и коридори си приличаха. Полумрак, погребани трупове и стотици гаргойли. Колкото по-дълго обикалях в каменния лабиринт, толкова в по-голямо отчаяние изпадах.

Зала, коридор, стая, пресечка, зала, зала, коридор, коридор, полумрак и гаргойли. Тези проклети същества с отвратителни муцуни ме нервираха повече от сто гоблински шута, надрусани с беладона. Краката ме заболяха и трябваше да направя поредната почивка, както и да хапна. Все още се намирах някъде на нивото на хората, но по стените не се виждаше нито едно указание или знак. Вече ден и половина обикалях из Храд Спайн, но така и не можех да се добера до Портите. А и нали някъде наоколо броди Лафреса заедно със слугите на Господаря. Ще е крайно неприятно да се натъкна на тях в най-неподходящия момент.

Накрая, когато вече бях на път да завия с пълен глас, само и само да чуя нещо в потискащия полумрак, влязох в огромна зала, където всички саркофази бяха подредени във формата на голяма осемлъчна звезда. При по-внимателно вглеждане залата също се оказа във формата на звезда, но само с пет лъча. Отново трябваше да ровя из картите. Намерих залата-звезда доста бързо, само сляп не би я забелязал. След като проследих пътя към Портите, аз тихо подсвирнах. Дале-е-ечко си е. Доста вървене ме чакаше. И пътят, за разлика от другия, указан на картата от маговете на Ордена, изглеждаше несъизмеримо по-опасен. Тук не бяха посочени нито капаните, нито другите „мили“ на сърцето ми сюрпризи. Всички неща, които бях избягнал за последната левга, сега можеше да са точно пред мен. Да се връщам назад нямаше смисъл — така хубаво се бях изгубил, че обратният път и по-нататъшното пътуване към трето ниво щяха да са много по-дълги, отколкото пътят оттук до Портите. Освен това и за миг не забравях за създанието, което едва не ме размаза. Голям майтап ще е да попадна под краката му!

И тръгнах, като същевременно проклинах наред и тъпите магове, скрили Рога на дъгата на такава невъобразима дълбочина, и строителите на Костните дворци, създали този безкраен лабиринт, и създанията, които не могат да си седят на мястото, и себе си — за това, че толкова некадърно бях закрепил паяжината.

* * *

Не мина и половин час, откакто напуснах залата-звезда, и в една от стаите, покрай които минавах, нещо проблесна. Забелязах го с периферното си зрение, но ми подейства така, както миризмата на беладоната действа на любителя на тази гадост, или както тлъст червей — на гладен шаран. Исках да кажа, че спрях като вкопан и два пъти си разтърках очите, за да се уверя, че не ми се е привидяло. Разтъркването на очите изобщо не помогна — блясъкът си остана.

Всъщност в малката кръгла стаичка имаше две каменни гробници, на чийто покриви лежаха мечове. От коридора не можех да преценя доколко добре са се запазили остриетата, но мисля, че бяха точно в същото състояние, в каквото са били по времето, когато завинаги са били положени в подземието заедно със своите господари. Въздухът тук беше сух и много топъл, така че и дума не можеше да става за някаква влага, която да застраши метала с ръжда. Да вървят в мрака тези мечове! Във всеки оръжеен магазин е пълно с такива, макар че тези бяха в комплект с много скъпи ножници. Моето внимание беше привлечено от нещо съвсем друго: на по-близката до мен каменна гробница лежеше съвсем истинска корона. Представляваше масивен златен обръч, от който тръгваха малки златни мечове. Но не златото беше основното нещо сега. В короната имаше камъни — цели четири броя. Всеки с размер на гълъбово яйце. И тези камъчета блестяха с наситен тъмносин цвят. Кълна се във всички богове и демони, но такива нямаше дори в короната на Сталкон, а от това в мен възникна твърдо и непоколебимо желание да взема короната и да изчопля тези съкровища от нея. Оказа се, че мълвата не лъже — в Костните дворци наистина има несметни богатства, и то такива, на които биха завидели и някои кралски съкровищници. Но малко ме смущаваше фактът, че короната стоеше на съвсем видно място. Дали нямаше някаква уловка?

Предпазливо погледнах в залата и внимателно разгледах пода. Като че ли нямаше нищо опасно, всички плочи бяха плътно прилепнали една към друга. В стените — никакви отвори. Така че да не се притеснявам от стрела в корема или огнена топка в задника. Но пък таванът… Таванът беше леко странен. Стесняваше се във формата на конус, чийто връх сочеше абсолютно точно към саркофага, където стоеше короната. Не знам, може би това беше оригинална идея на строителите — да създават объркващи тавани?

Алчността се бореше с предпазливостта, и алчността победи. Камъните се оказаха прекалено голямо изкушение за мен — не можех да ги оставя да си лежат на гроба на незнайния мъртвец още петстотин години. Направих внимателна крачка и се озовах в стаята. Още една крачка. И още една. Короната беше все по-близо и по-близо.

Едва доловимо „з-з-з“ привлече вниманието ми. Вдигнах глава и видях, че по конуса се разлива розово сияние.

„Вън!“ — изкрещяха в главата ми.

С два скока излетях в коридора и в същия момент тънкото „з-з-з“ на комара се смени с писъка на ужасен гоблин, след което ослепителен розов лъч се изстреля от тавана и в един миг стопи короната и разруши гробницата.

От стената на стаята се посипа прах и фини каменни отломки, а аз злобно изругах, сещайки се за изгубеното съкровище и за мръсниците, поставили капана. В очите ми танцуваха ярки петна, ушите ми все още пищяха. Благодарение на вселенската си алчност едва не се отправих в светлината. Благодаря на Валдер — мъртвият архимаг навреме ме предупреди за опасността. И не само ме предупреди, но за няколко секунди пое контрола над тялото ми и ме накара да изскоча от стаята.

— Благодаря ти, Валдер — прошепнах аз, но, както можеше да се очаква, в главата ми мълчаха.

Душата на починалия в Закритата територия маг не смяташе за свой дълг да общува за дреболии. Въздъхнах. Валдер не беше казал нито дума, откакто напуснах затвора на Господаря. Архимагът мълчеше вече повече от три седмици и аз бях започнал да забравям за съществуването му. Валдер се появи като винаги неочаквано и както винаги в момента, когато кожата ми я грозеше мно-о-ого голяма опасност. Духът на мъртвия човек, настанил се без да пита в главата ми, невинаги бързаше да помага. Понякога, когато животът висеше на съвсем тъничък косъм, да чакаш помощ от Валдер си беше все едно да чакаш дъжд в пустините на Султаната.

След като преминах през още четиридесет и три зали, се натъкнах на нов капан, за щастие вече активиран. Кратка част от коридора с дупка вместо под. Дъното на ямата с дълбочина около три ярда беше обсипано с остри стоманени шипове. Долу лежеше скелет, през чиито ребра, като издънки на млади дървета, стърчаха шипове. Нещастникът не беше забелязал капана и беше платил за това с живота си.

Проблемът беше в това, че Гарет, уви, не беше бълха. Дори и със засилка не бих могъл да преодолея със скок тези петнадесетина ярда. Истината беше, че на половината полет ще падна в ямата. Задънена улица. Обходен път няма и или ще преодолея ямата, или ще трябва да загубя още един ден, за да се върна назад и вече оттам да търся друг път към Портите.

След внимателно проучване на пропадналия под видях, че в стените имаше широки дълги процепи, където спокойно можеха да се окажат изчезналите плочи. Означаваше ли това, че тук има някакъв скрит механизъм и ако се активира, то плочите ще застанат на местата си и ще затворят ямата, като ми дадат възможност да продължа напред? Напълно вероятно. След още по-внимателно вглеждане забелязах излизащ от тавана правоъгълен блок. Ето че разгадах загадката. Но за мен таванът беше не по-близо, отколкото луната, особено като се отчете факта, че паяжината беше безвъзвратно изгубена. Но все още имах арбалет. Така че се прицелих и натиснах спусъка. Болтът изщрака върху стената до блока, произведе искри и като отскочи, падна в ямата. Добре, ще опитаме по друг начин. Легнах на пода, така че излизащия от тавана блок да се окаже точно над мен, вдигнах арбалета с две ръце и натиснах спусъка.

Дзън-н-н!

Блокът плавно и безшумно потъна в тавана, сливайки се с него в едно цяло. В стената нещо тихо застърга, а след това плочите се показаха от цепнатините и ба-а-авно се плъзнаха една срещу друга. Не ги изчаках да се затворят и да създадат монолитен под — прекалено голяма беше вероятността капанът да се окаже наново зареден. Скочих върху лявата подвижна плоча и като се стараех да не пропадна в ямата, забързах напред. Успях да стигна до нормална повърхност преди плочите с глухо „п-ф-ф“ да се наместят. М-да-а-а. Сега зад гърба ми имаше абсолютно равен под. Сякаш преди минута не е имало никаква яма.

Още две зали и отново коридор с тесни дълги прорези в стените, само че този път прорезите бяха на нивото на бедрата ми. Пор-редната изненадка, да я погълне мракът! Изстреляният в пода болт не доведе до успех — всичко остана непроменено. Реших да тръгна по друг път и пристъпих до един разбит саркофаг. Наистина не знам кой се беше постарал да разбие капака му, но сега беше лесно да стигна до останките вътре. Жълтият череп се пулеше насреща ми. Взех го в ръце (предполагам, че на покойника ще му е все едно какво правят с него) и го хвърлих на пода в коридора. От отдалечените прорези изскочиха полукръгли остриета, изсвистяха във въздуха, долетяха до входа, изщракаха и спряха. Ако бях стъпил на пода, веднага щях да бъда нарязан на две малки Гаретчета. Докато остриетата се прибираха в стената и капанът се презареждаше за следващия посетител, аз минах покрай тях и бях готов.

Засега капаните изглеждаха прекалено груби, а това говореше само за едно — всички бяха дело на човешки ръце. Мисля, че елфите и орките биха били много по-изобретателни в начините, по който да изпратят в светлината нежеланите посетители на свещените дворци.

Измина доста време и умората си взе своето. Този път си направих гнездо в ръцете на голям и страховит гаргойл. Трябваше да положа усилия, за да се кача в оформените като чаша каменни ръце, но пък се почувствах все едно съм в пазвата на Сагот. Хапнах половин сухар, свалих си ботушите, сложих чантата под главата си, стиснах заредения арбалет в ръка и заспах като бебе.

* * *

Не знам колко дълго съм спал — под земята времето тече незабележимо. Нито слънце, нито звезди. Трябваше да се ориентирам по глада и умората, и тъй като от умората нямаше и следа, спокойно можеше да се предположи, че съм спал доста дълго. Най-малкото стомахът ми протестиращо куркаше и трябваше да го напълня с другата половинка от магическата храна, за да млъкне за известно време.

От дългото лежане в каменните шепи цялото ми тяло се беше схванало и се изправих с усилие, след което се протегнах и си обух ботушите. Време беше да продължа, до Портите ми оставаше да мина не повече от десет зали. Аз специално бях спрял и поспал, за да пристигна при тях свеж и отпочинал. Първото и второто ниво си бяха направо песен, сериозните изненади ме чакаха по-нататък, в необозримите дълбини. И ако цялото зло на Костните дворци се ограничеше до капани и невидимо чудовище, къртещо колони, може да се каже, че Гарет леко се е отървал. Но интуицията кой знае защо ми нашепваше, че големите неприятности все още ми предстоят.

— Вървим, вървим, вървим, а полза никаква! Разбираш ли, че сме се изгубили в тези проклети коридори?!

Неочаквано прозвучалият глас ме накара инстинктивно да подскоча, макар че дори и да стоях изправен в цял ръст, никой нямаше да ме види. Свитите във формата на чаша ръце на гаргойла бяха великолепно скривалище.

— И всичко това е заради теб! — раздаде се втори глас.

— Заради мен ли?!

— А кой реши да пикае?! Заради теб всички се отдалечиха много и не успяхме да ги намерим! Какъв глупак съм, че останах с теб!

— Не се паникьосвай. Милорд Балистан Паргайд не изоставя хората си.

— Да бе, последните осем часа ни търси толкова упорито — изсумтя вторият.

— Както искаш! Накъде да вървим сега?

— Няма значение! Давай напред. Проклет да е денят, когато влязох под земята!

— Графът обеща да плати по сто златни на всеки.

— На мъртвите пари не са им нужни. А ние вече сме мъртви, всички припаси останаха в Лорг.

Гласовете започнаха да се отдалечават и аз си позволих да подскоча, да се хвана за ръба на чашата и да се измъкна. Двамата воини, облечени в брони и с мечове, уморено се клатеха в посоката, от която съвсем наскоро бях дошъл. Бяха се заблудили, нещастниците. Е, прав им път. След две зали ги чакаше капан, който щеше да ги направи на кървава каша. Значи Балистан Паргайд и Лафреса все пак се бяха добрали до второ ниво. Неприятна новина. Искрено се надявах, че поне са успели да загубят достатъчно хора в залите.

Изчаках воините да се скрият в края на коридора, скочих долу и побързах по своя си път. Тук той беше прав като улица Нагледна, тоест до първата пресечка можех да вървя съвсем смело. Двете овце, които току-що бяха минали под мен, би трябвало да са активирали всички капани и тъй като бяха все още живи, спокойно можех да заключа, че пред мен няма нито една неприятна изненада. Следващите шест зали преодолях на бегом (за всеки случай, ако на онези двамата им скимне да се върнат назад). В седмата зала, чиито стени бяха целите в черни отвори за коридорите, водещи във всички посоки, аз се поколебах, порових в картите и влязох в четвъртия от дясната ми страна. Коридорът изглеждаше най-малкото странно — седем крачки и рязък завой наляво, още седем крачки и отново наляво, после надясно, и така продължаваше достатъчно дълго. Като някаква начупена змия, построена от ръцете на безумно дете. Освен това тук беше толкова тясно, че на някои места трябваше като змиорка да се провирам между почти докосващите се стени.

Горещо благодарих на Сагот, когато стигнах до стълбите. Тук ме посрещнаха две каменни статуи. Познати същества — полуптици-полумечки. Интересно, в чий болен мозък се беше родила мисълта за такива образи? Определено няма да е в човешка. Колкото по-надолу се спусках по стълбите, толкова по-високо се издигаше таванът и толкова по-тъмно ставаше около мен.

Стълбите свършиха и аз се оказах в зала. Огромна. Необятна. И абсолютно тъмна. Вече се канех да бръкна в чантата за „светлинка“, но изведнъж подът леко започна да свети и право изпод краката ми пробяга ярко осветена пътечка. Отново магия, но тази поне не заплашваше с мигновена смърт. Пътечката продължи навътре, показвайки пътя, а после спря на далечната стена и тогава на стената се появи голям правоъгълник. До него беше толкова далече, че отначало не разбрах какво е, а когато разбрах… Когато разбрах, от все сърце благодарих на Сагот. Отпред сияеха Портите.