Алексей Пехов
Виелица на сенките (8)

Глава 8
Гоненица с покойници

Шесто ниво беше пределната граница за хората. Дори през вековете, когато злото на костите на огрите, злото на птицемечките, което сега свободно се вихреше из Костните дворци, все още не се било пробудило, рядко някой от човешкото племе събирал смелост да се спусне под шесто ниво. Носеха се слухове, че имало ненормалници, слизали дори на дванайсето ниво, но никой след това не ги беше виждал живи тези психари. Секторът на Героите, разположен на шесто ниво, беше единственото доказателство за присъствието на хора на тази дълбочина. По някаква причина нито елфи, нито орки бързали да погребват своите мъртви в този сектор и хората бързо се възползвали от досадната грешка на по-старите раси. Когато Първите и елфите напуснали Храд Спайн, Костните дворци останали изцяло на разположение на хората и те веднага започнали да „населяват“ празния сектор с най-влиятелните си (докато били живи, разбира се) покойници. Цели пет и половина века продължили погребенията в сектора на Героите. Само много велики и известни хора били удостоявани с честта да бъдат погребвани на нивото на Героите. Пълководци, воини, проявили се в битка, висши благородници и дори крале. После започнали да спускат тук безразборно и в резултат секторът толкова се напълнил с кости, че някои се замислили дали не си заслужава да се почистят древните гробове и старите мъртви да освободят място за нови. Но в крайна сметка решили, че е прекалено трудоемко да спускат мъртвите толкова надълбоко и започнали да погребват на горните нива. Само едно човешко погребение било извършено под шесто ниво — това на Грок, закъдето, между другото, се бях запътил и аз.

Хората разбрали защо елфи и орки не бързали да погребват своите мъртви в сектора на Героите едва когато в Храд Спайн се пробудило злото. По някаква причина точно тук най-осезаемо се проявявало Диханието на бездната. Такова зловещо име дали умните глави в Ордена на гадостта, надигнала се от Безименните нива, която си правела шеги с мъртвите. Какви шеги ли? Ами например старите кости, лежали с векове в гробовете, без каквато и да е причина започвали да се покриват с плът, а след това и да тичат. В крайна сметка живите мъртви в сектора на Героите се наплодили повече, отколкото са хлебарките в мръсна кухня. Добре поне, че не тръгнали нагоре, а си седели като вързани за този сектор, хранейки се единствено с издигащите се от дълбините еманации на злото. В Ордена също така казваха, че случващото се на шесто ниво е просто детска игра и идващото от дълбините съвсем не е Диханието на бездната, а просто слабо негово ехо. Аз, за разлика от Халас (който започва да се тресе само при думата „Орден“), бях склонен да се доверя на маговете, както впрочем, и на ръкописите в Кралската библиотека. Съдейки по всичко, преди да се озова на седмо ниво, бих могъл да се натъкна на мно-о-ого големи неприятности, с които трудно щях да се справя.

Обзе ме лека нервна треска и аз опитах да се успокоя с мисълта, че по шесто ниво ще обикалям само някакви си жалки три часа, а това е нищо в сравнение с четвърто, където загубих къде-къде повече време. А и мисълта, че Лафреса и компания ще трябва да минат през целия сектор от началото до края, обнадеждаваше и стопляше душата ми. Пожелах на враговете си да се сблъскат с цял полк мъртъвци, за да усетят на собствен гръб какво ми е било на мен да обикалям из Забранената територия.

Трябва да кажа, че крачех много предпазливо, почти така, както в самото начало на появата ми в Костните дворци. Ежеминутно спирах и се вслушвах в потискащата мозъка тишина. Тук беше доста тъмно, само на всеки двайсет-трийсет крачки съскаха магически факли, които едва разпръскваха тъмнината. Сенките и мракът изобилстваха, имаше къде да се скрия както аз (това го можех), така и другите (надявах се, че те не го могат). Във всеки случай осветените участъци прелитах като светкавица, вътрешно треперейки от перспективата да попадна в здравите обятия на някой мъртвец.

Кафяви гранитни стени, ниски тавани (понякога се налагаше да вървя приклекнал), тесни проходи, изобилие от гробове, които външно по нищо не се отличаваха от гробниците на първо и второ ниво. Само след четиридесет минути непрекъснато ходене тесните, едва осветени коридори започнаха да се редуват с гигантски (но също така слабо осветени) зали. Понякога тишината се нарушаваше от звука на падащи капки. В такива моменти замирах и уплашено се хващах за чантата с магическите дрънкулки, но само след няколко секунди осъзнавах, че наблизо опасност няма. Някаква миризма витаеше тук… Не бих казал неприятна, по-скоро необнадеждаваща. На мухъл, на засъхнала пот и на едва осезаем дъх на гнило месо.

На първия „лош“ гроб се натъкнах след като за стотен път проверих наличието на светлинните кристали в чантата си. Изглеждаше, сякаш някакъв умник беше сложил в ковчега барут, запалил фитила, след което сложил отгоре капака. И като резултат сега в каменния капак зееше безформена дупка, през която спокойно можеше да мине жив човек. Или НЕжив. Отдръпнах се от ковчега и се огледах. Като че ли нищо особено — ако мъртвецът беше решил да се поразходи преди вечния сън, то беше отишъл достатъчно далеч. Колкото по-далеч, толкова по-добре. Скоро във всяка зала, наред с оцелелите гробове, виждах от един до дузина разбити гробове.

На първия покойник се натъкнах съвсем неочаквано (все така става) — просто не го видях в полумрака на залата и едва не го настъпих, в последния момент успях да си отдръпна крака. Покойникът се оказа жена. Лежеше с лицето надолу и беше облечена в прекрасно съхранили се дрехи от миналия век. Пепелносивата кожа на ръцете беше покрита с язви от едва започналото разложение, дългата и много красива коса беше сплетена. Покойницата напълно, тоест абсолютно не миришеше на мърша. Съдейки по дрехите, беше погребана отдавна и по принцип за миналите столетия от нея би трябвало да са останали само кости, а не плът, почти незасегната от времето. Всичко това беше шега на пробудилия се Кронк-а-Мор. Благодаря на Сагот поне за това, че тя просто си лежи и не закача никого.

Явно все пак някои мъртъвци четат мисли, защото трупът издаде глух стон, от което на мен душата ми падна в петите, и започна да се надига от пода. Надигаше се достатъчно дълго, за да мога да дойда на себе си. Първо отскочих по-далеч от ръцете й, а после извадих от чантата си зрънце светещ кристал и го хвърлих в краката на вече изправената и забелязала ме покойница. Както е известно, оживелите покойници не понасят слънчева светлина. За един кратък миг в подземната зала се появи съвсем истинско слънце и хриптящият мъртвец рухна на пода. Слънчевата светлина, предварително затворена в магическия кристал, разруши магията на Кронк-а-Мор, която оживяваше трупа в този свят. Сега плътта на починалия падаше от костите на цели пластове и се топеше, разпръсквайки ужасна воня. Всъщност унищожаването на плътта се оказа подобно на топенето на парче захар, хвърлено в гореща вода. От гледката на мигновеното разлагане и миризмата, изпълнила залата, на мен ми прилоша и аз се обърнах, закривайки носа и устата си с ръкава на куртката. Когато се почувствах малко по-добре и реших да видя какво беше станало с мъртвеца, видях само отделни фрагменти от кости и кичур коса, плаващи в локвата, която по-рано е била човешко тяло. Костите постепенно се разтопиха и изчезнаха, сякаш някой гном по погрешка беше излял върху мъртвия цяла бъчва киселина. Бр-р-р!

Излязох от залата раздразнен, че вонята здраво е попила в дрехите ми. Сега нямаше махане. Спрях в най-близкия коридор и направих това, което отдавна беше време да направя — смених обикновените болтове с огнен и светлинен. След това покрих върховете със специални порцеланови капачки, така че излъчващата се от магическите болтове светлина да не издава присъствието ми.

Уви, срещите ми с оживелите мъртъвци едва сега започваха. Малко по-надолу по коридора се срещнах с още един. Този го чух много преди да различа тъмния му тромав силует. Създанието стенеше и хриптеше като някой умиращ гребец на пиратска галера. Бързо отстъпих назад, по-далеч от факлата, и се скрих зад една от каменните гробници, стиснал светлинен кристал в ръката си. Зомбито мина покрай мен и без да ме забележи, сви в един от съседните коридори. Преди да продължа, изчаках минута, за да съм сигурен, че няма да се срещна с ходещия труп.

Оживелите мъртъвци се оказаха изненадващо много. В някои от залите можеха да се срещнат до двадесетина, всеки в различна степен на разлагане. Някои сновяха от ъгъл в ъгъл, като механичните играчки на джуджетата, други си стояха неподвижни и създаваха впечатлението, че просто са решили да подремнат за момент. Естествено, всичко това вонеше, хриптеше, свистеше, ръмжеше, а и изглеждаше отвратително.

Нататък цялото ми промъкване заприлича по-скоро на игра на криеница. Аз се криех, а те ме търсеха. Всъщност по-точно обикаляха, за щастие без дори да подозират кого и къде трябва да търсят. Аз не питаех илюзии по повод добротата на зомбитата. Добротата за тях беше нещо непознато, както и омразата. Всички, което знаеха, беше, че са гладни. Готови бяха да се хранят постоянно, а от миризмата на кръв направо си побъркваха, готови бяха на всичко, само и само да се доберат до желаната плячка. Така че ако някой от неспокойните братя ме забележи, ще трябва или да се изнеса (а хаотичният бяг е изпълнен със стълкновения с други мъртъвци), или да приема боя (а не бързах да се зачисля към глупаците, воюващи с покойници). Затова още щом мернех поредния излязъл от гроба приятел, веднага бързах да се скрия в сенките или зад някой ковчег (че дори и в него).

Най-лошо ставаше в тесните коридори, когато клатушкащата се срещу мен гнилоч блокираше пътя. Тогава трябваше бързо да се връщам обратно и да се моля срещу мен да не изскочи още някой ходещ, тогава щях да се окажа в капан. Но освен тесните коридори имаше и друго място, където опасността беше голяма — прекомерно осветените зали. През тях изобщо не беше лесно да се мине. Непременно ще се намери някоя ококорена гадина, която да те забележи. Засега Сагот беше милостив, но така не можеше да продължава вечно. Законите за световната гадост са едни и същи за всички.

Както предполагах, така и се случи. На два пъти ме забелязваха и искаха да ме изядат. Първия път просто се сблъсках с мъртвеца, обърквайки го в мрака с нечия претенциозна и оригинална статуя, незнайно защо поставена между ковчезите. Когато осъзнах, че това пред мен не е никаква статуя, вече беше твърде късно. Забелязаха ме. Създанието тръгна към мен с протегнати напред ръце-куки. „Тръгна“ — много меко казано. Мъртвецът едва се придвижваше. И нищо чудно: от цялото му тяло стърчаха кости, а изгнилите мускули почти не спомагаха за движението. Направо не проумявах как изобщо може да ходи. Създанието тъжно гъргореше и се опитваше да се добере до Гарет. Според мен, ако се постарае малко повече, сигурно може и да надмине някой охлюв.

— Ей, закъде така си се разбързал! — ухилих се аз и хукнах.

Мъртвецът реши да ме последва, но безнадеждно изостана в мрежата от коридори и накрая ме изгуби. Ха! Ако някой иска да хване Гарет, трябва да е малко по-разтропан!

После ме засякоха в зала с ковчези, закрепени директно към стените. От чиста глупост реших да мина точно покрай факлата. Естествено, скитащото наблизо парче гнило месо реши да вечеря с черния ми дроб, без да се притеснява, че долната му челюст напълно липсва. Но за разлика от първия, който се опита да хапне Гарет, този явно всеки ден правеше физзарядка, защото преди още да се опомня, едва не ме докопа. Човекът се оказа „свежар“. Създаваше впечатлението, че е умрял само преди ден, а сега е станал да провери много ли роднини тъгуват за него и дали не си струва да глътне завещанието си. Бързо трябваше да отскоча и да забия огнен болт в гърдите му.

Разнесе се силен гръм и навсякъде се разлетяха парчета. От един се отървах, но шумът привлече всички други в околността, които се оказаха точно шест и половина (половинката беше от кръста нагоре и се придвижваше на ръце). Естествено, те много се зарадваха на моята незнайно как слязла на тяхното ниво персона и се наложи да използвам цели два светлинни кристала, за да успея да ги успокоя и в достъпна форма да им обясня, че преследването на мирни и кротки преминаващи е свързано с много неприятности. От залата се наложи да се изнеса максимално спешно — разрушаването на плътта на създанията предизвика такива миазми, че оставането беше равносилно на смърт.

От гробове и гробници направо не можех да се размина. Тесните коридори останаха в миналото, заменени от просторни зали с еднотипни колони и тесни стълбища. За съжаление, всички стълби водеха нагоре, а не надолу, и аз не им обръщах внимание (освен когато трябваше да се изкача десетина стъпала, примамвайки едно зомби след себе си, а после да скоча на пода, оставяйки го с празни ръце. Докато той се чудеше как да слезе, аз успях да се скрия в тъмния ъгъл и мъртвецът разочаровано се насочи в съвсем друга посока). Стана по-лесно да се скриеш от мъртвите — заставаш зад колона и те не те виждат. Понякога зомбитата минаваха на две крачки от мен, но така и не ме забелязваха. За мое щастие обонянието на тези ходещи парцали беше насочено само към едно — да подушват миризмата на кръв.

Вонята на гнило не беше изчезнала, но носът ми престава да се мъчи и вече просто отказваше да различава миризмите. В залите се оказа прохладно. Много по-прохладно, отколкото на горните нива. За щастие все още бях много далеч от това да замръзна, но започвах да се притеснявам, че на ниските нива ще става по-лошо и ще трябва да вадя пуловера от платнената чанта.

Тук-там по стените блестеше някаква гадост, която доста напомняше на локвите, оставащи от покойниците след употребата на светлинни кристали. По същия начин и миришеше. В ъгъла на залата тази гадост пълзеше върху някакъв скелет и леко пулсираше, като вътрешности, току-що изпаднали от разпорения корем на кон. В светлината на окачената на стената факла тя изглеждаше прозрачна и позволяваше много добре да се видят човешките кости вътре, и те постепенно се отрупваха с черни мускули. Виждайки ме, скелетът се сгърчи в опит да се изправи, но плътта по костите се оказа твърде малко и мъртвецът само разкъса с кокалестите си пръсти стената на своите вътрешности. Костите не представляваха опасност и аз нямах намерение да прахосвам магически боеприпаси за тях, въпреки че ръцете доста ме засърбяха.

След това се заредиха празни зали, сякаш всички покойници едновременно бяха решили да изчезнат. Аз, честно казано, не се разстроих особено от това обстоятелство (или по-скоро изобщо не се разстроих) и с приповдигнато настроение преминах огромна част от подземните гробища, без да срещна никого.

Отново последваха тесни коридори с ниски тавани. В коридорите се появиха стълбища с по пет-шест стъпала. Секторът на Героите се спускаше все по-надолу и по-надолу. А после в залите и коридорите започна да се появява вода.

Отначало почувствах миризмата на влага и изгнило, след това стените заблестяха от влага, на някои места от тавана падаха капки и се опитваха да се пъхнат във врата ми. И накрая настъпи моментът, когато последните три стъпала, водещи в поредната зала-крипта, бяха скрити под слой вода. Дълбочината беше малка, някъде до глезените, но въпреки това да се мине през залата беше много противно и страшно. Противно от това, че водата беше застояла и от нея ВОНЕШЕ на развалена риба, а страшно… Мракът знае само какво или кой може да се крие под водата. Отново стъпала и водата стигна до коленете. Каменните гробници стърчаха като скръбни островчета от черната маслена повърхност на спокойната вода и аз се качих на най-близкия ковчег. Ковчезите бяха много и нататък продължих, като просто прекрачвах от един на друг, разумно разсъждавайки, че този начин на пътуване е много по-добър от „водния“. Главното беше да не разбудя спящите вътре покойници, всичко друго беше дреболии от битието.

В следващите зали нивото на водата не се увеличи, но пък намаля броят на саркофазите и в крайна сметка трябваше да се откажа от пътуването по тях. Зала след зала се оказваха наводнени, ходех до коляно във вода, стараейки се да внимавам и да не излизам в осветените от димящите факли пространства. На някои места от тавана падаха капки, а в една от залите направо валеше дъжд. В коридора, където дълбочината достигаше ярд, под водата забелязах малко фонтанче.

Мокрите дрехи бяха неудобство. За щастие вече бях преодолял наводнения участък от сектора на Героите и по къса стълба се изкачих над нивото на залите, залети с вода. До стълбата за седмо ниво оставаше съвсем малко, затова си позволих кратка почивка. Избрах най-тъмния ъгъл, след което излях водата от ботушите и изстисках панталоните си. Нямах желание да ям, което изобщо не беше изненадващо. От витаещите тук аромати дори непретенциозният гхол би загубил апетита си.

Хриповете ги чух отдалече и успях да се подготвя. Не изчакаха още малко, гадовете! Така се надявах, че всички мъртъвци са останали назад. Мъртвият, клатушкайки се колебливо, се появи от страничен коридор и се запъти право към мен. Цялата беда беше в това, че не можех да се скрия в тъмното, около мъртвеца кръжеше цял облак мухи. Или нещо много подобно на тях. Всяко насекомо тихо жужеше и излъчваше бледа зелена светлина. Получаваше се доста ярък кръг, който осветяваше пътя на покойника. За пръв път през живота си виждах мъртъвци да имат осветление. Светлината разпръскваше мрака и нямаше как да се скрия в сенките от такова чудо. Наложи се пак да използвам кристал. Съществото захриптя и се свлече на пода, а мухите с гневно жужене се стрелнаха към тавана. Покръжиха малко и като светещ облак отлетяха натам, откъдето дойде зомбито.

Още осем пъти се натъквах на скитащи из залите мъртъвци, окръжени от мухи. Труповете сияеха буквално като спуснали се от небето посланици на боговете. Ако кажа на някого, няма да ми повярва, че съм видял такова чудо. От сияещите покойници, естествено, се стараех да се държа на цяла левга. Кой ги знае за какво, освен за осветление, служат тези мухи и как изобщо е възможно такова нещо…

По погрешка подминах залата, която търсех, и влязох в огромна зала, пълна с ковчези до самия таван. Изругах и извадих картите. Разбира се, в тъмното не се виждаше нищо и трябваше да отида до факлата, за да се ориентирам къде съм се заблудил. В същия този миг с трясък се счупи един от каменните капаци на по-отдалечените ковчези. Ето че още един неспокоен се събуди. Защо не им се спи? Толкова ли им е интересно да обикалят от зала в зала и да колекционират светещи мухи? От дупката се появи ръка. Създанието хриптеше и опипваше с ръка, търсейки някаква опора, за да се надигне. Но аз нямаше да съм аз, ако бях дал на мъртвия такава възможност. От безопасно разстояние вкарах светлинен кристал в черната дупка на ковчега и тръгнах да търся правилната зала. Когато излизах, чух още два капака да се чупят, освобождавайки още две зомбита. Тук вече се отказах да губя време и се изнесох по-далече от греха. Нямах достатъчно светлинни кристали за всеки желаещ.

* * *

Пак се появи вода, но ако по-рано залите бяха наводнени, сега водата беше в басейни и течеше по канали, над които минаваха тесни извити мостове. Факлите по стените се увеличиха, в някои от залите под таваните горяха полилеи с хиляди свещички-звезди. Понякога между мрачните колони и сивите каменни ковчези бавно и величествено се носеха блуждаещи светлинки, всяка с размерите на юмрук. Всичко това ми причиняваше множество неудобства, тъй като ставаше все по-трудно и по-трудно да се крия от мъртвите, тоест трябваше да използвам от безценните кристали и арбалетните болтове. Сега, когато едно или друго създание ме забелязваше, аз най-често просто бягах от неповратливата и тъпа гадина, но това невинаги беше възможно. Един от мъртвите ме преследва цели двадесет минути, увличайки и други със себе си. В крайна сметка, когато зад мен вече имаше върволица от четиринадесет същества с различна степен на разлагане, разумът надделя над алчността и аз похабих един скъпоценен кристал, за да успокоя веселите си спътници. Но не се успокоиха. Крачещите последни не получиха необходимата порция слънчева светлина и гневно засъскаха. Трябваше да се простя с още един кристал.

Точно по времето, когато приключих с върволицата преследвачи и се бях покатерил на дебела напречна греда, за да пропусна едно необичайно пъргаво зомби, секторът на Героите се разтресе. Подът потрепери, раздвижи се, а стените се затресоха, все едно треперят от студ. Колоната, към която се бях притиснал, опитвайки се да остана на крака, започна да се напуква. Няколко ковчега, висящи под самия таван, рухнаха на пода и се разбиха, разпръсквайки останките на мъртвите из цялата зала. Дори водата в канала образува вълни и се разплиска на брега. След това до ушите ми достигна приглушен от разстоянието тътен и неочаквано земетресението утихна. Погледнах притеснено към тавана. Слава на боговете, че не се срути и не ме затрупа. И слава на Сагот, че не вървях покрай стената, иначе някой от падналите ковчези би могъл да ме превърне в голя-а-амо петно.

Предпазливо продължих нататък, гледайки удивено причинените от земетресението разрушения. В една от залите дванайсет колони се бяха срутили наведнъж и едва не си счупих краката, докато минавах през скалните отломки. Трябва ли да споменавам такива дреболии като разбити ковчези, обърнати надгробни плочи и срутени мостове над каналите? Макар да се зарадвах много на мъртвеца, чиито крака бяха смазани от каменен блок. Виждайки жив човек, създанието оголи жълти зъби, засъска и се опита да ме достигне. За щастие, не му се получи — огромният каменен къс надеждно беше обездвижил нещастника за следващите хиляда години. Освен ако тази гадина не се сети да си прегризе краката. Но за мен тази твар не представляваше опасност, така че веднага я изхвърлих от мислите си и продължих напред. До заветните стълби ми оставаше да мина през три зали.

И естествено, в предпоследната зала ме очакваше изненада в лицето на повече от шейсетина покойника. Как изобщо се бяха побрали тук? Стояха наредени в редица като истински войници, и сякаш чакаха нечия заповед. Бързо се отдръпнах в мрака на коридора, докато тези недружелюбно настроени личности не са ме забелязали. Да-а-а… Покрай такова стълпотворение не човек, а и комар не може да мине. Веднага ще го забележат. Сложих втори светлинен болт в празното ложе на арбалета и влязох в залата.

Изненадващо, но те дори не благоволиха да ме забележат. Всички като един се взираха в противоположната посока. Какво толкова имаше там?

Обхвана ме някакво безумство и без никаква причина гръмко извиках на цялата зала, като сам се изплаших от гласа си:

— Бихте ли ми отделили малко внимание?!

Застиналото море мъртъвци се раздвижи, олюля и захриптя. Ето един се обърна, после друг, после десет, двайсет и накрая цялата зала гледаше към мен. Лицата им бяха разядени от проказата на разложението. Кожите им бяха в жълти, черни, сиви и зелени оттенъци. Навсякъде се виждаха язви и дупки. Някои бяха без нос, други — без очи, трети бяха изгубили челюст или цяла ръка. Костите проблясваха през рехавата плът и сивите парчета от това, което някога е било погребални дрехи. Черепите ми се зъбеха, съскаха ми, после ръцете им се протегнаха към мен… Накрая като по команда морето трупове се люшна в моята посока.

Първият болт забих право в тълпата. Светлина, стонове, воня…

Вторият път стрелях в тавана и светлината заля тълпата зомбита не по-лошо от слънце.

Бързо се оттеглих в коридора, за да съм колкото е възможно по-далеч от залата, и с цялата си бързина презаредих оръжието с два нови болта. След което се върнах. И едва не умрях от вонята. Подът се люлееше и бълбукаше, плътта се топеше, костите се разпаднаха. От присъстващите по-рано в залата мъртъвци само петима показваха слаби признаци на живот (без значение колко богохулно звучеше). Създанията се гърчеха и хриптяха. Без да се церемоня, аз изпратих още един светлинен болт в тавана и отново се оттеглих в коридора.

В коридора останах поне двайсет минути, изчаквайки вонята в залата да се разнесе поне малко. Да вляза в този момент беше извън моите сили. А и честно казано, поради банално отвращение просто не можех да стъпя в течния бульон, който съвсем доскоро представляваше човешка плът. Но в крайна сметка нямах друг избор, трябваше да мина. Помолих Сагот да ми даде сили и като зарових лице в яката на куртката си, прекрачих в залата. Миризмата изобщо не беше изчезнала, от нея очите ми запариха, стомахът ми се разбунтува и аз бързо се втурнах напред, преди да си изповръщам червата. Под краката ми се разнасяше грозно жвакане, подът беше хлъзгав и само като по чудо не се пльоснах в мерзостта, заляла гранитните плочи.

Криволичещ начупен коридор, осем стъпала надолу, коридор, завой, коридор. Зала.

— Да ви отнесе мракът дано! — изкрещях гневно аз.

Нямаше никакви стълби към седмо ниво.

* * *

Бях закъснял само с някакъв си половин час. Ако бях по-бърз, щях да стигна дотук преди началото на злополучното земетресение. Сега беше твърде късно. Дали в тази зала строителите на Костните дворци бяха положили по-малко усилия и не бяха укрепили тавана, или просто късметът ми е бил такъв… Разтърсването в сектора на Героите беше съборило колоните, поддържащи тавана, и сега пред мен имаше безразборно струпани каменни блокове, по-дребни парчета и все още неслегнал се прах. Стълбите бяха завинаги покрити с камъни и ще трябват години усилия, за да се ползват пак.

И какво да правя сега? Както казва Кли-кли в подобни ситуации, сваляш гащите и бягаш. Заради кълбящия се в залата прах дишането беше трудно и се върнах в коридора. Тук седнах точно под факлата и за сто милионен път се заех с изследването на картите и пътеводните документи.

Изследването не ме обнадежди. В сектора на Героите тези стълби бяха единствените и ако исках да се спусна надолу, трябваше да се върна на мястото на първото ми появяване на шесто ниво. А оттам… Оттам ме чакаше толкова ходене, че направо се обливах в студена пот. По-лесно ще е да разчистя тукашните стълби от камъните! Секторът на Героите изобщо не е толкова малък, а колко мъртви срещнах по пътя… докато стигна до стълбите. Освен това броят на кристалите и магическите ми болтове не беше неограничен и все някой ден щяха да свършат.

Бях ужасно уморен, но да спя тук беше равносилно на самоубийство. Вероятността да се събудя, защото някой отдавна мъртъв и много гладен ти откъсва крака беше изключително висока. Така че ще отида някъде по-далеч, докъдето ми стигнат силите, и тогава ще видим дали ще спя или няма да спя…

* * *

Направо се изгубих в преплетените коридори и зали в сектора на Героите. Вървях, вървях и пак вървях. В продължение на три часа ходене и кратка дрямка върху един ковчег на втория „етаж“ не срещнах нито един крачещ покойник. Сякаш изобщо не ги е имало. Но разбитите ковчези говореха за обратното и аз продължавах да бъда много предпазлив, докато не започнаха „спокойните“ места (т.е. ковчезите бяха цели и не вонеше на трупове). И точно тогава допуснах грешка. Искам да кажа, че се отпуснах и веднага бях наказан от някой с особено извратено чувство за хумор.

От мрака към мен изскочи нещо. Беше толкова бързо, че едва имах време да отскоча настрани и ноктите на създанието закачиха единствено чантата с магическите дрънкулки, която висеше от дясната ми страна. Естествено, никоя чанта не е създадена да издържи на такъв удар. Ремъкът, с който беше прикрепена към колана ми, се скъса. Целият ми магически запас, арбалетните болтове и куп важни и полезни неща паднаха на пода. Време да ги взема нямах — слава на Сагот, че самият аз останах жив. Докато мъртвецът (а това беше именно мъртвец, но изключително пъргав) се мъчеше с вещите ми, аз отскочих назад и забих в него огнен болт. Раздаде се силен гръм и горещата вълна ме събори, а в ушите ми зазвъняха небесни камбани. Когато най-накрая се надигнах, пред погледа ми се появи следната картина — парчета гореща плът бяха полепнали по всички стени, а на мястото, където се търкаляше чантата ми, стоеше цяла бригада мъртъвци. След кратък размисъл създанията се насочиха към мен.

Дали тези мъртъвци бяха „неправилни“ или някой добряк им беше натрил задниците с горещ гаракски пипер, но тези момчета се движеха много по-бързо от обикновените зомбита. Тоест със скоростта на живите хора. Нямаше какво толкова да му мисля, така или иначе сега не можех да си върна чантата. Изстрелях втория болт в тълпата, метнах арбалета на гърба и хукнах. Трябваше да спасявам собствения си живот, а за загубата на чантата ще си поплача по-късно.

* * *

Все още бягах. Кли-кли неслучайно ме предупреждаваше, че в Храд Спайн постоянно ще трябва да бягам. Ето че бягах. Бягах. Бягах. Бягах. Бригадата прекалено гладни и прекалено мъртви момчета едва не ме настъпваше по петите. Никога не бях мислил, че изсъхналите и мумифицирани тела притежават такава пъргавина. Хлътвах в съседни коридори, носех се през зали, опитвах се да объркам следите си, но нищо от това не ми помогна. Преследвачите не изоставаха и това само ме подтикваше да продължавам, макар че, признавам си честно, започвах да се уморявам. Най-накрая, когато се оказах в тъмна зала, аз се прилепих до стената и извадих ножа, приготвяйки се за неизбежното.

Не ме забелязаха. Десетината мършаци продължиха напред, а аз след кратко изчакване се затичах в обратната посока. Свих в плетеница от тесни коридори. Постарах се да объркам преследвачите и в същото време да се върна в залата, където остана торбата. Без оръжие, карти, храна и прочие припаси аз бях гарантирано мъртъв. Не се получи. Достигналите до мен хрипове ме информираха, че момчетата отново са попаднали на следите ми. Изругах и продължих да бягам. Какво друго всъщност ми оставаше да правя? Още не бях готов да се изправя срещу мъртъвците само с един нож. Коридорът започна плавно да завива надясно. Бягах, оставяйки зад себе си разклонение, още по-тясно от това тук. Бягах. Завивах. Бягах. Завивах. Бягах… И се сблъсках лице в лице с друга тълпа от същите като преследващите ме в момента създания. Секунда объркване. И аз, и те бяхме изненадани от неочакваната среща.

Дойдох на себе си миг по-рано от тях. Обърнах се и хукнах обратно, срещу първите преследвачи. Зад гърба си чух хрипове — и тази група се включваше в състезанието за наградата, носеща името Гарет. Напънах се още и вече бягах на предела на възможностите си. Трябваше да стигна до разклонението преди отпред да се появят преследвачите. Тъмните ъгловати фигури, едва видими в светлината на единствената факла, се появиха точно на пътя ми.

И все пак успях. В разклонението се оказах частица от секундата по-рано, отколкото те. Мършавите ръце-куки загребаха единствено въздух, а аз се втурнах в прохода и в същия миг втората бригада покойници се вряза в моите преследвачи. В резултат на това отново успях да избягам без каквато и да е вреда за кожата си. Но Х"сан"кор да ме изяде, колко тежко ми беше да бягам!

Хрипове зад гърба ми. Настър-рвените преследвачи си падаха по мен! Напред. Наляво. Напред. Наляво. Надясно. Надясно. Надясно. Напред. Прескочих някакъв канал. Напред. Напред. Надясно. Напред. Наляво. Избягнах толкова ненавреме изпречил ми се ковчег. Напред. Наляво. Няма изход. Назад. Надясно. Напред. Надясно. Наляво.

Влетях в някакъв коридор и шокирано се втренчих в гърбовете на цяла тълпа зомбита. Същите, които от цели петнайсет минути се носеха след мен в енергичен галоп. Стояха и душеха. Досега не бях забелязал тази способност на мъртъвците. Тогава един от труповете се обърна и ме „погледна“ с черните дупки на очите си…

Бягах. Пак бягах. Отново бягах. Влетях в зала, където се разхождаха няколко най-обикновени мъртъвци. Единият тръгна към мен в опит да ме спре. Врязах се в него с цялата си тежест. Облъхна ме остра миризма на гнило. И двамата паднахме. Претърколих се през глава и скочих, проклинайки толкова ненавреме изпречилия ми се идиот.

Хрипове зад гърба. Оставаше ми само да бягам. И аз бягах.