Това малко ме изнервяше, както, впрочем, и другите. Бяхме свикнали да се доверяваме на интуицията на тъмния. А сега Еграсса беше напрегнат и концентриран, сякаш всеки момент щяхме да бъдем нападнати.

— Откъде такава увереност? — обади се Кли-кли.

— Нали и сам чу флинито, че около Мойциг орки няма.

— Това беше много отдавна! От Майдинг до Мойциг са пет дни езда. Орките недолюбват коне, но са напълно способни да преодолеят такова разстояние за този срок. Видяхме флинито преди доста време, така че няма да се изненадам, ако всичко се е променило поне десет пъти и тези земи вече са пълни с Първи.

— Не пророкувай — беззлобно подхвърли на гоблинката крачещият пред мен Халас.

— Не пророкувам, просто малко се притеснявам.

— Вземи пример от Змиорката.

— Той винаги е спокоен. Аз не мога така.

— Тогава поне не мрънкай, иначе няма да чуя, ако някой орк се промъква към теб — посъветва я гномът.

— Аз съм спокоен, Кли-кли, защото съм склонен да вярвам на думите на дриадите. Щом ни изведоха точно тук, това е защото тук е повече или по-малко безопасно — обади се мълчалият цяла сутрин Змиорка.

— Че ни изведоха, изведоха ни, но не тръгнаха с нас! — изръмжа Халас, все още не забравил как Слънчево зайче му даде някаква горчива отвара.

— Те са Дъщери на гората. Извън Заграбия нямат сила. А и хората е по-вероятно да ги вземат за момиченца, отколкото за властелини на Кралството на горите — застъпи се за дриадите Кли-кли.

За дълго време в отряда се възцари тишина. Всички бяха прекалено заети да внимават за възможна опасност и разговорът спря от само себе си…

Нашият сал беше пристанал на левия бряг на Иселина още в ранни зори. Оттам до границата на Заграбия бяха не повече от триста ярда. Дриадите първи напуснаха сала, изчакаха и ние да се озовем на брега, след което ни поведоха напред. Дъждът беше спрял още в началото на нощта, а след полунощ беше свил студ и сега земята и стволовете на дърветата бяха покрити с тънък слой слана, а редките локви — с ледена коричка.

Няколко минути по-късно излязохме от Заграбия. Отпред, докъдето стигаше поглед, се простираше хълмиста равнина, обрасла с рядка сива гора. Отрядът се оказа на южната граница на Валиостр.

Дриадите отново преминаха на оркски и размениха няколко фрази с Еграсса. После мълчаливо ни кимнаха, за миг задържаха поглед върху чантата, в която се намираше Рогът, и се скриха в гората. Изглеждаше, че храстите и черните дървета правят път на Дъщерите на гората.

Еграсса поправи сребърния обръч и мълчаливо ни поведе далеч от Заграбия. След петстотин ярда не устоях и погледнах назад. Едва ли някога щях да видя легендарната гора пак.

Заграбия беше застинала като тъмна мълчалива стена. И беше много различна от буйната зеленина, която бях видял от стената на Кукувица. Всъщност изобщо не приличаше на златно есенно кралство. Нормална, макар и огромна гора. Ноември беше унищожил всички багри. Неслучайно елфи и орки го наричат Сивия месец.

Но всичко това е поезия, докато житейската истина беше, че съществува съвсем реална възможност да се натъкнем на Първи, които уж не са в този район. Напуснахме Заграбия преди два часа и засега местността изглеждаше мирна. Не си личеше тук да е минавала многохилядна армия — на земята нямаше никакви други следи освен нашите. Еграсса водеше отряда по течението на реката и според изчисленията му скоро би трябвало да стигнем до Мойциг, разположен на левия бряг на Иселина. Не искахме да заобикаляме града, имахме нужда от коне (представям си как са скочили цените заради избухването на войната) и от новини за това какво се случва по границите на кралството. Тази война се случи много ненавреме. Дори и да устоим и Първите да не ни изтласкат в Студено море, загубите ще бъдат твърде големи и армията няма да успее да се възстанови от такъв удар до пролетта. Цялата ни надежда щеше да е в Арцивус и Ордена. Може би ще могат да създадат нещо с Рога на дъгата и Неназовимият няма да дойде за нашите души.

След като се спуснахме по нисък, покрит с трепетлики хълм, излязохме на доста широк път и тръгнахме по него. От студа калта, образувана в резултат на вчерашния дъжд, беше замръзнала в най-причудливи изпъкналости и вдлъбнатини. Не беше много удобно да се ходи, но определено бе за предпочитане пред рядката каша, в която щяхме да крачим и която щеше значително да ни забави, ако не беше студът. Трижди съжалих за липсата на коне. Вече ми беше писнало да ходя пеша. Слава на Сагот, че обущарят не ме излъга и обувките ми не се разпаднаха някъде в лабиринта.

— Забелязахте ли нещо странно? — внезапно започна разговор Змиорката.

— Правилно разсъждаваш, боецо — отзова се Еграсса. — И на мен не ми харесва.

— За какво говорите? — недоумяващо попита Кли-кли и за всеки случай се хвана за метателния нож.

— Вече цял час вървим по пътя, а още не сме срещнали никого — поясни Змиорката.

— Какво му е толкова странното? — Мумр прехвърли биргризена от едното рамо на другото. — Кой ще е толкова луд да тръгне към Заграбия? Пътят нали натам води?

— Не само натам — възрази Еграсса. — Доколкото си спомням, има няколко рибарски селца близо до Заграбия и по това време рибарите трябваше да са продали рибата и да се връщат от Мойциг.

— Може да не е кълвяло? Или да не са искали да продават рибата — предположих аз.

— По време на война? Цените на храната трябва толкова да са скочили, че всеки рибар за един ден ще изкара месечен доход! Да висят в града и да продават — ето какво трябва да правят рибарите! — изръмжа Халас.

— Тогава не знам…

— Аз знам! Кълна се в планинската кирка, Гарет, тук работата намирисва. Ще загазим! Кълна се в Яростта на дълбините, ще загазим!

— Сега пък ти започна да пророкуваш — ядоса се на гнома Кли-кли.

— Трябва да действаме, а не да вървим по пътя като стадо овце! Тук всеки стрелец ще ни свали, само ще броим стрелите! Еграсса, нека да отида напред! Ако има засада, може да успея да ви предупредя.

— Не — поклати глава след кратко обмисляне елфът. — Ще отидем аз и Змиорката. Вие продължавайте по пътя, ако нещо се случи, ще ви дадем знак. Гарет, вземи копието.

Елфът ми подаде кората и заедно с гаракеца се втурнаха напред. Ние ги изчакахме да се скрият зад поредния хълм и едва след това продължихме по пътя. В продължение на половин час нищо не се случи, а после се раздаде изсвирване.

Сърцето ми мигновено падна в петите, но Фенерджията разсея страха ми:

— Това е Змиорката, подканя ни да вървим по-бързо. Попаднали са на нещо интересно.

— Интересно не означава опасно, нали?

— Ако имаше нещо опасно, щеше да подсвирне по съвсем друг начин, Гарет. Но все пак се постарай да стоиш зад гърба ми.

— Ще се постарая и обещавам да не изпъквам. И Кли-кли ще държа да не се пречка — каквото и да казват, аз притежавам някои много добри качества и най-важното от тях е благоразумието.

Пътят се изкачваше по поредния нисък хълм и ние побързахме напред. На върха се появи Змиорката и ни махна с ръка. Когато стигнахме горе, видяхме какво беше привлякло вниманието на нашите разузнавачи — отпред лежеше Мойциг.

— И кой ми говореше, че Първите не са стигнали до тук? — възкликна Халас.

Въпросът му остана без отговор. От хълма се откриваше прекрасна гледка към реката, огромното неравно поле, тук-там обрасло с рядка гора, и градът, намиращ се на около четвърт левга от нас. Отдясно, между полето, града и реката, се извисяваха масивните сиви стени на малък замък. Доколкото знаех, от другата страна на Мойциг имаше още два замъка. Идеята на строителите е била градът да остане в средата на триъгълника, образуван от трите замъка. Съвсем удачно отбранително решение — преди да тръгнеш да щурмуваш градските стени, трябва да се справиш със замъците, в противен случай съществува съвсем реална опасност да бъдеш атакуван по фланговете или в тила от воините в замъците, точно когато си най-зает да разбиваш градските порти. Но и щурмуването на един от бастионите може да се окаже нож с две остриета. Докато се занимаваш с единия замък, ще дойде помощ от другия, а и от града няма да пропуснат възможност да те захапят. Така че Мойциг беше наистина костелив орех и да го превземеш с щурм беше практически невъзможно, освен ако не започнеш едновременна атака над трите замъка и града, а това става възможно само с много голяма армия. Поне десет хиляди. Ако всички орки се бяха насочили към стените на Мойциг, а не да се разделят на три отделни армии, щяха да имат шанс, а така… така това очевидно е загубена кауза, за което говореше и полето.

Беше цялото почерняло от трупове. Стоях твърде далеч, за да мога да видя детайли, но и бобър щеше да разбере, че Първите са нападнали най-близкия замък и са били атакувани по фланговете от армиите на Мойциг и на другите бастиони. Замъкът, който орките се бяха опитали да превземат, беше устоял, но част от стените му и три от шестте кули бяха разрушени. Няма да се изненадам, ако тук е действало оркско шаманство. Но дори магията не беше успяла да помогне на Първите и те не бяха устояли на човешката армия. И за миг не се усъмних кой е победил в тази битка.

— Колко ли са? — машинално се изтръгна от мен.

— На пръв поглед не повече от хиляда и петстотин — присвил единственото си око, каза Халас. — Голяма касапница е било. Жалко, че не успяхме да вземем участие.

Лично аз изобщо не съжалявах, че сме закъснели за битката. Мракът може да ги разбере тези гноми, дай им само брони да разбиват с мотиките.

— Не мисля, че са хиляда и петстотин — възрази Фенерджията. — И наши би трябвало да има там. Така че орките са не повече от хиляда.

— Защо да гадаем? Хайде да отидем и да видим! А най-добре да попитаме някой!

— Закъде се разбърза, Халас? Според мен е по-добре да не отиваме там! Ще ни избият като някакви дезертьори, и вечна ти памет. Така че при тази ситуация предлагам да заобиколим града. Защо сами да си слагаме примката на врата?

— Ще трябва да отидем, Мумр. Без коне до следващия град ще пътуваме твърде дълго.

— А защо в града, Еграсса? Ще отидем в кое да е село и ще купим коне.

— Аха! — Кли-кли направо излъчваше вълни от цинизъм. — И веднага ще ти продадат! И парадна юзда със седло в добавка! Понякога трябва и да мислиш! Във всички околни села няма да намериш и една свястна кобила! Всички животни армията ги е прибрала, а ако не, то селяните няма да си дадат орните коне.

— Значи ще се наложи Гарет да ги открадне — невъзмутимо парира Мумр.

— Не съм конекрадец — подскочих аз и бързо добавих: — Освен това може да го приемат за мародерство и да ни обесят на най-близкото дърво.

— Ще трябва да отидем — думите на Фенерджията за дезертьорите изобщо не смутиха елфа. — Сега информацията е много по-важна от конете. Заслужава си да чуем какво знаят тук, преди да тръгнем към Авендум. Първите може да са обсадили цялата местност, а този отряд да е просто авангардът им.

С тези думи Еграсса започна да се спуска по хълма. Останалите го последвахме. Кли-кли за всеки случай се вкопчи в ръкава ми, но този път не се опитах да се освободя от упоритите й пръсти. Нека си върви.

— На какво са разчитали? — попитах аз. — Хиляда да превземат толкова укрепен град е просто невъзможно.

— Защо да е невъзможно? — чу ме Змиорката. — Напълно е възможно. Доколкото си спомням военната история и историята на Пролетната война, вече е имало такъв случай. В онази война деветстотин Първи светкавично превзели Майдинг, хващайки го неподготвен, като разгромили тройно превъзхождащите ги сили на хората, а след това удържали града до пристигането на основната им армия. Вероятно тези тук са решили да повторят подвига на своите предци.

— И в крайна сметка са си счупили зъбите! — безмилостно отсече Халас. — Такова нещо трябва да се обмисли! Хиляда да се опитат да разбият отбраната! Дори и джуджета щяха да се досетят, че хората ще чуят за придвижването на орките по източния бряг на Иселина и ще успеят да се подготвят! Ама че са глупави тези орки! Само доралисците са по-тъпи от тях!

— Първите не са глупави, Халас — в гласа на Еграсса се прокрадна горчивина и… болка? — Просто са били млади, а на младостта е присъща самонадеяността.

— Не разбирам.

— Еграсса има по-добро зрение от твоето — разясни му Кли-кли. — Изчакай да стигнем до мястото, където се е състояла битката, и ще разбереш всичко.

— А може ли да заобиколим това място?

— Какво става, Гарет? — намръщи се Фенерджията. — Откога започна да се страхуваш от мъртвите?

„Откакто бях в Храд Спайн!“ — отговорих мислено, но благоразумно замълчах. Просто не разбирах защо трябва да минаваме направо и да крачим през труповете, когато има съвсем свободно пространство, стига леко да свием наляво.

Еграсса изглежда разсъждаваше като мен, защото свърна от пътя и когато се приближихме до бойното поле, повечето от убитите останаха вдясно от нас, но и това, което видяхме, беше напълно достатъчно.

Елфът се оказа прав — доколкото виждах, орките наистина бяха млади. Много млади. Съвсем още деца. Явно бяха решили да повторят подвига на своите предци, но в крайна сметка бяха срещнали смъртта.

— Хлапета… — прошепна Кли-кли. — Колко странно, Гарет. Те са наши врагове, страшни врагове. Мразят всички останали, но сега ми е жал за тях.

— Прав си, шуте. Децата не бива да са там, където истинските воини хващат мечове. Какво ги е движело? Защо е тази глупава атака? В края на краищата те са знаели, че нямат никакъв шанс да спечелят — прошепна Змиорката, стараейки се да не гледа лицата на мъртвите.

— Може би са били обкръжени и са нямали избор? — предположих аз.

— Следите казват точно обратното. Никой не ги е обкръжавал, а и Заграбия е съвсем близо. Можели са да пробият. Между другото, Първите са повече от хиляда. Всички тела, които са тук, са оркски. Човешките вече са махнати.

— Чудя се кога е станала тази битка?

— Клане, Гарет — поправи ме Еграсса. — Това поле е поле на клане, а не бойно поле. На глупавите паленца не са им оставили никакъв шанс. Усещаш ли, Кли-кли?

— Да.

— За какво говорите, да ме отнесе мракът?!

— За магия, Халас. Тук са използвали магия.

— Не съм сляп, гоблине. Слава на боговете, все още имам едно око! Виждам как е разрушила замъкът!

— Но тази е направена от хора.

— Какво?!! — в един глас попитахме ние с Фенерджията.

— Тук не е имало никакво шаманство, само вълшебство. Тоест тук са действали или хора, или светли елфи. Последното, както разбираш, е много съмнително.

— Защо им е било тогава да рушат собствения си замък, умнико?!

— Откат, Халас. Така наречения откат. Цената на магията. Тук са използвали едно от най-силните заклинания на вашия Орден. Смея да предположа, че са ударили с някаква гадост, която временно е обездвижила всички орки. Заклинанието явно е било толкова силно, че не са могли да контролират отката и той е ударил по замъка. Но по-голямата част от удара се е стоварила върху орките. Виждаш ли как е вдлъбната земята и какво е станало с телата?

— Мислех, че кавалерията ги е стъпкала — процеди Змиорката.

— Няма следи от копита.

— Вече виждам, Кли-кли. Но пък е пълно с отпечатъци от подковани ботуши.

— Да. Онези, които откатът не смачкал, са били довършени от защитниците. Първите така или иначе не са можели да се съпротивляват и са се отправили в мрака. Не особено честна битка са организирали хората.

— За мен това е начинът срещу орките — Мумр се изплю в краката си. — Да си бяха стояли в тяхната Заграбия, а не да ни нападат. А колкото до войната… Точно това е войната, Кли-кли, а на война всички средства са добри. Това не ти е някакъв дуел, където можеш да покажеш благородство и да дадеш време на врага да вземе изтървания си меч. Тук ако загубиш меча си, веднага губиш и главата. Без значение защо си тръгнал на война, на колко години си и колко си благороден — или печелиш победа, или гниеш на полето. Трети вариант, драги гоблине, на война няма.

— И все пак това е нечестно — упорито заяви Кли-кли. — Те дори не са имали шаман с тях. На оръжията трябва да се отговаря с оръжия, а не с магия.

— И слава на Сагра, че не са имали! — разпали се Фенерджията. — Ако тук имаше шаман, и нашите трупове щяха да са три пъти повече. Това е война, Кли-кли. Може би ще разбереш по-късно…

— Да, разбирам — неохотно промълви гоблинката.

Докато разговаряхме, отново излязохме на пътя, водещ към Мойциг. Полуразрушеният замък, в който явно нямаше никой, и мъртвото поле останаха встрани. Градът се приближаваше все повече и повече.

— Преди колко време се е случила битката? — наруших тягостното мълчание аз.

— Съдейки по това, че телата на орките не са имали време да изгорят, а враните все още са способни да летят — не по-рано от вчера вечерта — отговори ми Змиорката.

— А портите на Мойциг са широко отворени! — изненадано възкликна Кли-кли. — Или след битката хората съвсем са престанали да се страхуват, или нещо се е случило.

— Нищо не се е случило! — присви очи Змиорката. — Виж колко хора има на стените!

Е, ако черните точки са бягащи по стените хора… Градът беше все още твърде далеч.

— Изглежда ни забелязаха! — каза Еграсса, гледайки как от градските порти изхвърча отряд конници.

— Нищо чудно — сви рамене Фенерджията. — Ние сме на открито, всеки ще ни види. Хайде, Еграсса, отстъпи назад. За всеки случай…

Фенерджията не сметна за необходимо да довърши, но и така всичко беше ясно. Момчетата, които бързаха към нас, можеше да се окажат прекалено разгорещени и бързащи да отмъщават. Като нищо можеха да объркат елфа с орк.

Еграсса реагира на подканата с гневен блясък в очите, но, слава на Сагот, не посегна за с’каша. Според мен Фенерджията така и не разбра, че е нанесъл смъртна обида на елфа.

— Не съм свикнал да се крия зад чужди гърбове!

— Не се сърди, Еграсса! — бързо се включи Змиорката. — Фенерджията е прав, стрелецът по-добре да е на втора линия.

— Смяташ да се биеш? — дясната вежда на елфа насмешливо литна нагоре.

— Не.

— Тогава това е безполезно — сложи точка на неприятния разговор Еграсса.

— Халас! — извиках към гнома, който започваше леко да се изнервя. — Не се хващай за мотиката!

Ездачите приближаваха. Четирима насочиха конете наляво и започнаха да обхождат нашата малка неподвижна група. И четиримата бяха въоръжени с лъкове. Основната група се носеше право към нас и нямаше намерение да забавя конете. На мен това все повече и повече не ми харесваше. Кората, с моя късмет, беше в Еграсса, а с кинжал срещу човек на кон, при това въоръжен с копие, не е работа. Един от ездачите заби шпори в хълбоците на коня и се откъсна от другарите си на две конски дължини. Какво смяташе да прави? И защо свали копието?

Земята под краката ни започна да трепери.

— Гарет, стой! — прошепна Кли-кли, вкопчвайки ръка в дрехата ми. — Ако побегнем, ще ни ударят с копия!… Ще стоим… Ще стоим…

Конят — огромен черен звяр, сякаш пръкнал се от самия мрак, летеше към нас. В последния момент, когато изглеждаше, че ще ни помете, ездачът дръпна юздите. Конят се изправи на задни крака и размаха предните във въздуха, като едва не улучи главата на Змиорката. Гаракецът се „плъзна“ настрани, без да откъсва поглед от ездача, но той виждаше само една цел — Еграсса. Щом конят докосна земята с предните си копита, неизвестният воин с всички сили удари с копието, целейки се в гърдите на елфа. И сигурно щеше да го наниже на „шиш“, ако не беше Фенерджията. Слабичкият Див необяснимо как се оказа между ездача и тъмния. Биргризенът изсвистя във въздуха, удари копието, избивайки го встрани и нагоре, и продължи движението си, което трябваше да завърши с удар в незащитената страна на нападателя, но тогава пристигнаха другите ездачи.

Този, който препускаше първи, с всички сили удари с дръжката на копието си по щита на нашия нападател. Воинът не очакваше такова нещо и не се задържа на седлото. За миг пред мен се мярна бяло и удивено съвсем младо лице, след което младежът се стовари на земята точно в краката на Фенерджията.

— Съвсем ли си изгуби ума, Борик?! — извика един от ездачите. — Или си ослепял?!

Воинът, лежащ на земята, само пулеше очи и отчаяно се опитваше да си поеме дъх. Изглежда здраво се беше ударил в земята.

— Простете на моя човек, треш елф — обърна се същият ездач към Еграсса.

— Елф? — най-накрая успя да възкликне младежът, когото ездачът нарече Борик. — Мислех, че това е един от орките.

— Лошо мислиш! До края на службата ти ще те изпратя на стената да броиш врани! Една година седло няма да помиришеш! Още веднъж ви поднасям своите най-дълбоки извинения за това недоразумение, треш…

— Еграсса. Еграсса от дома на Черната луна — отвърна тъмният, изпепелявайки с поглед опитващия да стане от земята Борик.

Ако тук нямаше толкова много конници, воинът вече щеше да се е запознал с елфийския с’каш. Но сега Еграсса счете за по-добре да не изостря отношенията и остави разправата с този хлапак за по-спокойни времена.

— Аз съм Неол Ираген, лейтенант на гвардията на Мойциг — представи се конникът.

Неол Ераген беше над четиридесет. С кози мустаци, дебели сключени вежди и крайно простовата физиономия на дребен благородник, която изобщо не се връзваше с пронизителната острота на сините очи и уверената стойка в седлото.

— Тези… хора с вас ли са, треш Еграсса? — на думата „хора“ лейтенантът от гвардията се поколеба, тъй като гоблин и гном трудно можеха да се причислят към хората.

— Да, това са мои воини.

Не знам какво си мислеше Неол Ираген, но аз и Кли-кли си спечелихме няколко недоверчиви погледа. Но какво да се прави — ние с нея не приличахме на воини.

— Какво е довело елфа в нашия град, когато Черната гора е в пламъци? — лейтенантът се постара въпросът му да не прозвучи грубо.

— Заповедта на краля — Еграсса извади документа на Сталкон, същият, който показахме на двамата магове от Ордена още при Вишка, и го подаде на ездача.

Воинът взе документа и внимателно разгледа кралския печат. Трябва да отбележа, че милорд Неол малко се изненада, но това на практика не се отрази на лицето му, само дебелите вежди удивено се плъзнаха нагоре.

— Когато започна войната, ни заповядаха да проверяваме случайните и нечакани пътници — предпазливо започна лейтенантът, връщайки документа на елфа. — Сега кой ли не обикаля по пътищата. Включително дезертьори и шпиони. Вашата поява е много странна, а и този документ… Нали разбирате, треш Еграсса, че не можем просто така да ви пуснем?

— Какво предлагате?

— Трябва да проверим всичко и е по-добре да ви отведем в града, при началника на гарнизона.

— Ние нямаме нищо против — Еграсса небрежно сви рамене.

— Чудесно! — въздъхна с облекчение Неол Ираген, разбирайки, че елфът няма да се противи. — Борик! Дай коня си на треш Еграсса!

Младежът вече беше дошъл на себе си и безропотно поведе черното животно към Еграсса. Още петима конници ни дадоха конете си и станаха пешаци. На мен се падна сива кобилка със спокоен нрав. Във всеки случай, докато се качвах на седлото, тя ме погледна повече или по-малко благосклонно. На Кли-кли кон не дадоха. Гоблинката беше на път да се обиди и да вдигне скандал, но аз бързо я настаних пред себе си. Изглежда малката досадница остана доволна от тази ситуация.

Придвижвайки се към Мойциг, се оказахме в центъра на отряда ездачи, които сякаш случайно ни обградиха, в случай че странните пътници изведнъж решат, че няма какво да правят в града и решат да препуснат.

— А какво става с армията? Майдинг още държи ли се? — наруши продължителното мълчание Змиорката.

Един от воините отвори уста да отговори, но забеляза предупредителния поглед на Неол Ираген и преглътна подготвените думи.

— Изчакай малко, боецо — каза лейтенантът на гвардията. — Комендантът ще ви каже всичко.

Змиорката кимна и не попита нищо повече. За мен чак такива тайни бяха излишни. Нима кралският документ не ги убеди? Да ни смятат за дезертьори беше най-малкото глупаво. А и не приличахме на шпиони. Орките никога не биха използвали хора за шпиони. Или биха? Ако си спомним Първа човешка ударна армия, преминала на страната на орките по време на Пролетната война, то страховете на жителите на Мойциг не бяха напразни.

— Фенерджия! — изведнъж извика Еграсса на Дивия.

— Да?

— Благодаря.

Мумр, който не очакваше благодарност от елфа, доволно присви очи и разтегна устни в широка усмивка.

* * *

Мойциг вреше и кипеше. Градът поне тройно отстъпваше на Раненг по размер, а с Авендум изобщо и дума не можеше да става за сравнение, но това не пречеше на жителите на южния град да се чувстват най-щастливите и късметлии граждани във Вселената. На празничната атмосфера, властваща по градските площади и улици биха завидели всички градове на света. Празникът се носеше във въздуха, усещаше се в разговорите на жителите на града и стражниците на портата, звънеше в песните на веселящите се в кръчмите и таверните. Сякаш няма война. Днес жителите на града бяха победители. Те, и само те, бяха победили цели хиляда (че дори и повече!) орки и какво значение имаше по какъв начин е била изтръгната победата? Победителите не ги съдят, нали? Днес хората се радваха и се опитваха да вземат всичко от живота, а утре отново ще дойдат суровите дни и войната за тях ще продължи.

По претъпканите с народ улици вървяхме малко. Неол Ираген заведе нашия отряд в градските казарми. Войниците тук бяха не по-малко, отколкото гражданите по улиците. И сякаш се подготвяха за поход. Всички тичаха насам-натам, стотниците и десетниците крещяха заповеди, някои събираха вещи, други оседлаваха коне. Дали не се канеха да изненадат някого? Време беше.

Отведоха ни в казармата и ни оставиха в обществото на намиращите се там войници. Еграсса и Змиорката отидоха заедно с лейтенанта на гвардията при коменданта, а ние убивахме времето на масата. Слава на боговете, не се канеха да ни уморят от глад. Кли-кли не искаше да яде и когато за момент я изгубих от поглед, тя веднага изчезна. Предположих, че е хукнала след елфа или ще души за новини.

— Не ми харесва всичко това — измърмори Халас, хващайки особено вкусно парче месо от котлето със супа. — Празникът си е празник, победата трябва да се отпразнува, но и да се заблуждаваш не бива. За какъв мрак, питам ви, трябва да държат градската порта отворена? Орките винаги са се славили с бързината на своите атаки. Докато се усетят и вече ще е късно, помни ми думите, Гарет! Ако стражниците не успеят да затворят портата, какво ще правят тогава? Много по-трудно е да воюваш по улиците, отколкото по стените.

— Не се ядосвай, Халас, всичко ще е наред — философски рече Фенерджията и се оригна. — Този Неол не прилича на глупак. Щом портата е отворена, значи няма от какво да се страхуват. Мисля, че разузнавачите му в околностите на града са не по-малко от бълхите на улично куче. Ще забележат орките от цяла левга.

— Как не разбираш, Мумр! — възмути се гномът. — Във всичко трябва да има ред! Ако вратите са отворени, това принципно е грешно! Ние, гномите, никога няма да направим такава глупост.

— Ако Делер беше тук, да пребъде в светлината, той щеше да ти отговори — изръмжа Фенерджията.

Халас веднага млъкна, порови с лъжица в супата и бутна котлето от себе си.

— Нещо дълго се бавят. Надявам се, че този комендант не е някой задник и няма да ни задържа излишно.

— Че кой би ни задържал с кралския документ? — съвсем по детски се изуми Мумр.

— Кой би ни задържал? — подигра му се гномът. — Сякаш този документ ни помогна при Вишка. Маговете изобщо не го погледнаха. Да имаха желание, щяха да го унищожат. Ако не беше онази ръка-чудовище, мракът знае какво щеше да се случи с нас. Кой ще ти гарантира, че този път всичко ще е наред? Мълчиш, а? И правилно! Никой няма да ти даде гаранция. А ти, Гарет, какво ще кажеш?

— Всъщност нищо — казах аз.

— Как така нищо?! — обиди се Халас. — Как така?! Ти какво, нямаш мнение ли?

— Халас, стига си приказвал — успокоих го аз. — Да не би да нямаш доверие на Еграсса и Змиорката?

На такива думи Халас само опули единственото си око и стисна по-здраво лъжицата, канейки се да я използва.

— Ето — казах примирително аз и сложих черта на разговора. — Значи няма от какво да се страхуваш. Елфът и Змиорката ще намерят начин да убедят този комендант.

Халас намръщено ме погледна изпод превръзката и отново придърпа котлето към себе си.

— Както и да е, тук всички са глупаци. Оставиха ни без охрана.

— И къде ще бягаш оттук, кажи ми? — Мумр облиза лъжицата. — Наоколо е пълно с народ и заминаването ти няма да остане незабелязано.

— Ей, чакайте! — един от минаващите покрай нас войници рязко спря.

Ние тримата го погледнахме. Войник като войник. Мога да се закълна, че никога преди не съм виждал физиономията му. Но гербът, пришит към куртката на воина, ми беше много познат — черен облак на зелено поле. Гербът на моя скъп приятел — барон Оро Хабсбърг. Излиза, че този човек е един от войниците на барона. Но какъв вятър го беше довял толкова далече?

— А ние не те познаваме — доста грубо изръмжа Щастливецът.

— Грешите, уважаеми! В края на лятото в Къртичи замък. Спомнихте ли си?

— Не.

— Тогава бях в отряда на милорд Хабсбърг. Ух! Ти не си ли онзи, дето прикова Мейло Труг към земята? — последните думи на воина бяха адресирани към Фенерджията.

— Ами да — неохотно призна Мумр.

— Ей! Момчета! — закрещя воинът към цялата казарма, привличайки вниманието на всички към нас. — Това е човекът, за когото ви разказвах! Той размаза по стената самия Труг в замъка на Добрата душа!

И като започна една! Изглежда всички воини на кралството бяха чували за подвизите на Фенерджията. Във всеки случай, нашата маса веднага беше наобиколена от плътна тълпа и всички искаха да потупат Мумр по рамото. Онези, които не стигаха до Мумр, се спуснаха върху мен и Халас, сякаш двамата с гнома бяхме размахвали двуръчния меч в двора на замъка на Алгерт Дали в онзи паметен двубой в съда на Сагра. Халас дори се размърда и се усмихна, озовавайки се в центъра на вниманието. Човекът с герба на Хабсбърг крещеше с всичка сила, преразказвайки сигурно за стотен път историята и хода на двубоя. Народът възхитено слушаше. През тълпата, наобиколила от всички страни нашата маса, се придвижи сивокос ветеран. На рамото на воина се мъдреше огромен цвайгхандер. Върху дръжката на двуръчното оръжие ясно се виждаше златен дъбов лист. Майстор на меча. Воинът почтително се поклони, Мумр не му отстъпи и също отвърна с поклон. Воинът учтиво помоли господин Фенерджията, разбира се, когато може да му отдели време, да го научи на няколко урока. Мумр се съгласи. Халас изсумтя и небрежно намекна, че би било хубаво да можехме да пийнем бира. Някои от младите воини се втурнаха към казармите и след по-малко от пет минути пред нас стояха пълни халби бира. О, мрак! С всичките тези разходки в Заграбия бях забравил вкуса на бирата. Така че се наслаждавах, оставяйки на наобиколения от благодарни слушатели Халас да разказва истории. Гномът, почти пръскащ се от гордост, разказа на целия свят как лично ме е измъкнал от лабиринта и как с ей тази мотика е избил в Златната гора деветдесет и осем орки и един Х’сан’кор. С орките Щастливецът, разбира се, доста се поизхвърли, но му повярваха. А и как да не повярваш, когато за доказателство ти показват ни повече, ни по-малко от истински рог на горското чудовище?! До края на историята всички войници в казармата бяха готови да влязат и в огъня за гнома. Сигурен бях, че след три дни цялата армия ще знае историята на Халас. Слава на боговете, че не се сети да вкара дракон и принцеса в цялата тази каша.

Вече започнах да улавям любопитни погледи върху себе си. Навярно някои от присъстващите тук предполагаха, че след като пътувам с такива отчаяни и легендарни личности като Халас и Мумр, сигурно и аз съм легендарен герой и най-малкото с голи ръце съм извил врата на Неназовимия. Ако знаеха, че съм минал през Храд Спайн и сега в чантата ми е Рогът на дъгата, щяха да са уверени, че ние сме самата троица велики герои от Сивата епоха.

Гномът довършваше третата бира и не млъкваше нито за миг. Улучих момента и привлякох вниманието на воина на Хабсбърг.

— А ти как се озова тук? — попитах го аз.

— Сега съм адютант и личен пратеник на милорда! — гордо отвърна човекът. — Изпратиха ме тук да помагам.

— Да помагаш? Случило ли се е нещо с барона?

— Барона? — войникът се засмя. — Той се издигна, приятелю!

Но тогава, за жалост, се появи Кли-кли и без да се церемони, прекъсна Халас, който тъкмо разказваше как е впрегнал кръвожадните виверни в сала:

— Приключвай, Еграсса ни вика!

Гномът разочаровано изсумтя и като пресуши на една глътка халбата, стана от масата:

— Прощавайте, братлета! Работа. Да сме живи, ще се видим и ще ви доразкажа историята.

Всички дружно ни пожелаха успех и за втори път минахме през потупване по рамената. Когато най-накрая успях да се измъкна от тълпата след гоблинката, раменете ме боляха, сякаш цял ден съм носил нещо тежко.

— Къде ни водиш? — попитах Кли-кли.

— На по-спокойно място. Там, където можем да поговорим нормално — отговори тя.

— Значи Еграсса не ни е викал? — намръщи се гномът.

— Разбира се, че не!

— Такава история не ме остави да разкажа! — съжали Халас.

— Ти и така ги излъга със Зам-да-Морт. Време беше някой да те спре.

— За какво искаш да говориш с нас?

— За много неща. Научих разни работи и мисля, че ще ви бъде интересно, Змиорката вече ни чака.

— А Еграсса?

— Комендантът го покани на вечеря, Гарет.

— Означава ли това, че всичко е свършило?

— Винаги съм казвал, че нашият Танцуващ е истински гений! — подсмихна се Кли-кли и ни поведе през двора.

— И според теб тук е по-спокойно място?

— Тук поне не ни обръщат внимание. Още въпроси ще има ли?

— Каква е тази торба, дето мъкнеш? Да не се претовариш?

— По-добре гледай себе си — изсумтя тя. — Между другото, пристигнахме.

Гоблинката ни доведе до някаква сграда, безцеремонно ритна вратата с крак и ние се озовахме в просторна стая. Зад масата седеше Змиорката и гризеше пилешко бутче. Трябва да отбележа, че храна имаше повече от достатъчно.

— Добре си се уредил! Кой плати за всичко това? — зададе Халас актуалния за всеки гном въпрос.

— Никой. Милорд комендантът беше толкова любезен, че ни снабди с храна от собствената си маса и ни даде отделна стая, докато Еграсса вечеря в обществото на негова светлост. Присъединявайте се към пиршеството.

— Всъщност ние вече ядохме в казармите — като че ли гномът искаше да откаже.

— Е, ваша работа. Така за мен ще остане повече.

Веднага Халас, потривайки ръце, тръгна към масата.

— Добре, вие яжте, а аз ще разказвам какво се е случило във Валиостр, докато ние сме били в Заграбия. Змиорката вече знае всичко. А ти дъвчи, Халас, дъвчи. Всичко е много по-добре, отколкото си мислехме.

— Колко по-добре? — предпазливо попитах аз.

— Много. На орките им скъсват задниците от бой на всички фронтове! — с доволна физиономия ни информира тя.

— Какво о-о-о?!! — ококори се Халас.

— Точно така, скъпи ми гноме. Оказва се, че не сме лесни за побеждаване. Разбрали сме за инвазията на орките два дни преди войната да започне. По-голямата част от пограничните гарнизони успели да се подготвят и да отстъпят.

— Да отстъпят? — нещо не улових съответствието между думите „подготвят“ и „отстъпят“.

— Ами да. Онези от Пограничието изобщо нямали намерение да отстъпват, но нашите тръгнали назад. А насреща им доблестната армия на Валиостр. Бездушните егери, Кучетата на късмета, Косматите, Бродягите, Клоуните на Гимо, Идиотите на съдбата и много други. При Горни видри влезли в бой и така ударили Първите, че онези се окопитили чак след два дни. Дотогава нашата армия вече била изчезнала. Отново отстъпили, сега вече зад Иселина. Орките буквално обезумели, тръгнали напред и отново си го получили. Тогава пристигнала и северната армия. При Раненг сме дали генерално сражение и армията на орките била разчленена на три части. Първата, най-многобройната, сме я гонили чак до Пограничното кралство, а какво се е случило там, засега не знам. Втората някак си успяла да допълзи до любимата си Златна гора, а третата част била обкръжена в графство Маргенд, което е на една крачка оттук. Не можете да си представите колко се радвам! Основната армия на орките е направена на пух и прах!

— М-да… — проточих аз, не вярвайки на ушите си. — А това сигурно ли е?

— Разбира се, че е сигурно, глупава главо! Самият комендант го каза на Еграсса! Веднага щом видя документа с кралския печат, направо се размекна. Ако не ми вярваш, питай Змиорката.

Доблестната армия на Валиостр този път наистина се оказа доблестна и кошмарът от Пролетната война този път не се случи. Спряна и отблъсната назад. Ха-ха! Ето какво означава навременната информация и четиридесет хилядната северна армия, която кралят беше събрал за тържественото посрещане на Неназовимия.

— А как стоят нещата с първа и трета оркска армия?

— Пограничното кралство изглежда се държи и ще се държи, докато нашите не им отидат на помощ. Така че на първа армия може само да им съчувстваме. Скоро ще се изнесат в своята Златна гора и няма да се покажат оттам още триста години. Такова съкрушително поражение ще го помнят мно-ого дълго. Що се отнася до третата им армия, там всичко е просто. Елфите се справили и като че ли ситуацията в Черната гора е спокойна, по последна информация. Що се отнася до онези, които тръгнали към Майдинг… — Кли-кли се ухили заговорнически. — Чакала ги не по-малко неприятна изненада, отколкото онези, които тръгнали към Раненг и се сблъскали с Дивите егери и пограничните гарнизони. Нашите момчета там също ги очаквали, а след това пристигна помощ и…

— Чакай, Кли-кли! — прекъсна го мълчалият досега Фенерджия. — А там откъде се е взела помощ?

— Ти за нашите петнадесет хиляди, които постоянно обикалят по границата с Мирануех, забрави ли?

— Не съм забравил, но предполагам, че и Мирануех също не е забравил. Значи сега целият запад е оставен на милостта на „мустаците“^[1]!

— Не се притеснявай! И тук всичко е наред! Към Майдинг тръгнали двадесет хиляди Първи. Така че кралят на Мирануех се възмутил от такава несправедливост и добавил към нашите петнайсет хиляди още десет хиляди от неговите копиеносци и четири хиляди кавалерия.

— Какво о-о-о?!! — този път и тримата се ококорихме.

— Да. Орките нещо много ядосали негово величество и негово величество решил да се намеси и да помогне на северния си съсед.

— Не вярвам. Всичко друго, но не и Мирануех! От колко века се хапем за Спорните земи, а сега това!

— Нима жреците не ни учат да бъдем по-щедри, Гарет? — ухили се гоблинката. — Мракът знае какво е накарало краля на Мирануех да предприеме такъв щедър и навременен ход, но и моят скъп Сталкон се размърдал и подарил Спорните земи на Мирануех.

Халас се задави с вино и се закашля. Змиорката го удари по гърба.

— Не е кой знае каква загуба. Толкова много години да се карате за двайсет левги безполезна блатиста земя… Само северняците са способни на това.

— Е, при вас в Гарак земя колкото искаш, но при нас е много ценна — защити родното кралство Фенерджията. — Но стореното, сторено. Значи са отблъснали орките от Майдинг?

— Не само са ги отблъснали, но са ги обкръжили и са ги избили до крак! — пропя гоблинката. — Победа на всички фронтове! А след това съюзената армия не се успокоила и влязла в Черната гора, за да помогне на братята елфи. Ако нашите военачалници имат поне малко мозък, ще прочистят Златната гора от Първите.

— Ето защо — ура! — вдигна бокала Халас.

— Значи излиза, че тези, които са нападнали Мойциг, са остатъците на основната армия?

— Всъщност не, Мумр. Тези са дошли от Заграбия. На нашите им провървяло и докопали клановия вожд на Груунските ухорези, когато той с хората си се промъквал към родната гора. И го обесили на градските порти, така да се каже, за предупреждение към онези, които не могат да си стоят в Златната гора. А тези паленца нищо не схванали и пропълзели под окото на Сагра. Решили да откраднат тялото. Е, и ги посекли… Така, Гарет. Сега с теб. Докато ти се разхлаждаше в казармата, аз успях да се поразгледам и да намеря някои неща — с тези думи гоблинката бръкна в торбата и сложи на масата арбалет, а после и двадесет къси болта. — Ето… че ти съвсем без нормално желязо остана.

Взех арбалета в ръка. Разбира се, не беше моето бебче, оставено в залите на Храд Спайн, но също не беше лош. Преди имах точно същия. „Оса“ — леко и много надеждно оръжие.

— Откъде го намери?

— Откраднах го, разбира се! От тяхната оръжейна — тя гордо се изпъчи.

— А ако ме хванат с него? — подсмихнах се аз, изненадан от наглостта на Кли-кли, посмяла да измъкне оръжие изпод носа на войниците.

— Ако теб те хванат, Танцуващ, тогава теб и ще накажат. Аз моята работа си я свърших, нататък вече си е твой проблем.

— Благодаря ти, Кли-кли — саркастично благодарих аз на моята „благодетелка“.

— Няма за какво — отвърна в тон Кли-кли и ехидно се усмихна. — Между другото, хапвайте по-бързо. Ще трябва да ви намерим топли дрехи. Зимата идва, а вие се разхождате полуголи.

— Цялата тълпа ще отидем да крадем? — гневно сви вежди Халас.

— Много ти е лошо мнението за гоблините, Щастливецо — разстрои се гоблинката. — Защо си мислиш, че ще крадем? Еграсса се договори за всичко с коменданта. Остава само да вземем нещо по-топло и да изчезваме от Мойциг. Когато стигнем до Авендум, вече ще са ударили истинските студове и всички вие, да, да, точно вие, ще кажете на малкия гоблин благодаря за топлите дрехи, защото ако не съм аз, всички ще умрете от студ.

— Ти нали току-що каза, че Еграсса се е погрижил за дрехите, а не ти — невинно отбеляза Змиорката.

— А кой според теб му е казал?! — веднага се озлоби Кли-кли.

— Ти — отвърна Еграсса, влизайки в стаята. — Пригответе се, след час от Мойциг излиза въоръжен отряд. Ще тръгнем с тях.

— Защо с тях? — намръщи се Халас. — Ами ако се заблудим?

— Забравяш, че макар и орките да са разбити, шансът да се натъкнем на някой техен отряд все още е много висок. Да не искаш да загубиш и второто си око?

На тези думи гномът самохвално отговори, че нека орките само да опитат да го докопат. Ако все пак се случи — нечия мотика ще пробие нечий череп.

— Отрядът от Мойциг към Раненг ли отива, Еграсса?

— Не, Змиорка. Те бързат към графство Маргенд. Част от основната армия на Първите е обградена само на ден път оттук. Отрядът на Неол Ираген бърза да вземе участие в предстоящата битка.

— А орките много ли са? — поинтересува се Щастливецът, поглаждайки брада.

— Около пет хиляди и петстотин.

— На мен ми стигат — решително тръсна глава гномът и шапката на Делер се плъзна пред очите му. — Какво стоите?! Хайде по-бързо, че ще избият всички орки преди да сме пристигнали!

Исках да кажа, че така ще е и най-добре, но замълчах. Защо да разстройвам гнома? Халас толкова се радваше, буквално като хлапе, на което са обещали дълго бленувана играчка.

* * *

Час и половина по-късно напуснахме Мойциг под приветствените възгласи на жителите на града, изпращащи своите воини в победен (никой не се съмняваше в това) поход. Комендантът беше толкова любезен, че ни предостави не само нови дрехи, но и коне. На мен се падна тъмнокафяв жребец с ясно изразена склонност към убийство на своя господар. Във всеки случай, животното през цялото време се опитваше да препусне в галоп и да изпрати своя нещастен ездач направо в гроба. По някаква шега на боговете, това беше кавалерийски кон, който имаше само една цел — да се носи с главата напред, за предпочитане под звуците на рог. След кротката „бойна кобила“ Пчеличка този представител на конската порода ме изпълваше с тъга и тих ужас. Трябваше да положа много усилия, за да удържам буйния жребец и да не падна от седлото. Змиорката кротко наблюдаваше опитите ми да усмиря демонът на безумието, обзел коня, но накрая не издържа и ми предложи да си разменим конете. Преди да е размислил, аз бързо се смъкнах от седлото и се прехвърлих на кроткия, доста рошав и охранен кон от неизвестна порода. Ето това беше кон за мен! Ще хукне само ако аз поискам или го подгони огр със зъбобол.

— Какво е името на този кон, Змиорка? — попитах аз.

— Кон — гаракецът се усмихна с крайчеца на устните си.

Някои от воините, които яздеха зад нас и чуха разговора, откровено се захилиха. Не знам какво му беше смешното.

— Е, щом е Кон, нека е Кон — подсмихнах се аз и потупах животното по шията. — Това име много му подхожда.

След като смених коня, аз най-накрая се успокоих малко и с любопитство хвърлях погледи към Змиорката. Конят се държеше изненадващо тихо, сякаш е Кли-кли, когато е замислил поредната пакост. Времето минаваше, а пакост не се случваше. Изглежда беше признал новия ездач и беше решил да кротува. Оставаше ми само да завиждам на майсторството на Змиорката, на умението му да се справя с конете.

— Гледай, Гарет. Виждаш ли онези младоци там?

— Какви младоци, Кли-кли?

— Ей онези, със сивите плащове.

— Да не са от Ордена?

— Точно така. Именно тази шесторка е спряла Първите пред Мойциг.

— Браво на тях — лично мен маговете не ме интересуваха.

Интересно, какво ли биха казали, ако разберяха за Рога на дъгата. За миг изпитах желание да им дам магическия артефакт и да се сбогувам с магията завинаги. Трябваше да положа усилие над себе си, за да не се отърва от Рога още сега.

Пътят вървеше на север и, съдейки по думите на всезнайката Кли-кли, по него щяхме да стигнем директно в Раненг, просто трябвало да минем през малкото графство Маргенд, чиято земя се простирала по протежение на западния бряг на Иселина едва ли не до самия Болтник.

От Мойциг потеглихме с отряд конници, наброяващ шестстотин воини. А още по-рано, преди два дни, от града в посока Маргенд бяха тръгнали хиляда и петстотин души тежка пехота — Котешките алебарди и Гуляйджиите на Рого. Първите с бърз марш бяха дошли в града от Майдинг, веднага щом орките били разбити в този участък на фронта и се наложило спешно прехвърляне на сили на изток, към Иселина. Що се отнася до Гуляйджиите, тези момчета били разквартирувани в Мойциг и бяха просто нетърпеливи да се бият.

Всички воински клюки ми бяха казани от човека на Хабсбърг, яздещ в нашата стотица. Той не спираше да приказва, но още щом се наканех да го питам за делата на барона, го викаха някъде напред, при Неол Ираген, и въпросите трябваше да ги отлагам за по-късно.

Съдейки по всичко, скоро нашият многоброен конен отряд би трябвало да настигне пехотата и големия обоз, пълзящи към Втора южна армия, която беше обкръжила оцелелите Първи. От разговорите на воините разбрах, че до утре на обяд ще пристигнем на мястото и ще помогнем за изтласкването на орките в реката. Най-много от всички напираше Халас, без изобщо да се замисля, че най-вероятно никой няма да го покани да се присъедини към битката с орките. Мумр му го каза, но гномът само гневно вирна брада и каза, че ще престане да бъде гном, ако не убие в предстоящата битка поне десетина жалки орки.

Еграсса яздеше някъде в челото на отряда заедно с Неол Ераген, така че бяхме оставени на самите себе си. По-точно не на себе си, а на гоблинката. Кли-кли, лишена от елфийския надзор, реши отново да поеме ролята на най-любимия и най-гениалния кралски шут. След час от шегичките-песничките-стихчетата и прочие номера на гоблинката се кискаха поне двеста воини.

Десет минути по-късно вече целият отряд знаеше за малкия и остър език на гоблина, пътуващ в първата стотица. Естествено, веднага другите пет стотици започнаха една през друга да канят Кли-кли при себе си. Малката пакостница беше ужасно доволна. За пореден път се беше превърнала в душата на цялата компания и забавляваше воините чак до смрачаване, когато отрядът спря за нощувка до голямо и недокоснато от войната село. Оказа се, че местните вече ни чакаха и въпреки че не разполагаха с достатъчно легла за нас, местният барон, който беше дошъл от близкия замък с малката си дружина, беше успял да подготви всичко за посрещането на скъпите гости и победители. Благодарение на Еграсса дори ни беше дадена къща, където да прекараме нощта.

Докато със Змиорката и елфа се установявахме на новото място, Кли-кли изчезна някъде. Халас и Фенерджията също не се задържаха дълго. Тях едва ли не на ръце ги отнесоха до центъра на селото, където всеки момент щеше да започне тържеството по случай пристигането на славните воини. Мисля, че сега гномът ще има много слушатели. Войниците викаха и нас, но аз веднага отказах, след кратко замисляне Змиорката също поклати отрицателно глава. Баронът покани Еграсса на празничната маса и елфът, решил да прояви учтивост, прие.

— Хей, Змиорка. А къде са собствениците?

— Махнали са се. Днес къщата е на наше разположение. Дори ако Халас се напие и разбие няколко глинени гърнета — никой няма да ни каже нито дума, можеш да не се притесняваш.

— Защо си мислиш, че се притеснявам? Не за пръв път се намирам в чужди домове в отсъствие на собствениците.

— Вярвам ти — ухили се воинът. — А колкото до къщата… Селяните дори се радват, че могат да ни окажат такава услуга. Първо, така съвсем неочаквано им се удава възможност да участват в съвсем истинско празненство. Второ, нас ни храни баронът, а не те…

— А кой храни барона? — попитах злъчно, но гаракецът пропусна въпроса ми покрай ушите си.

— И трето — невъзмутимо продължи Змиорката, — да ни предоставят дома си за една нощ е абсолютна дреболия. Ако воините не бяха победили орките, тази къща най-вероятно вече нямаше да съществува.

— Добре, стига с тази къща! Дали да не излезем на улицата? Защо да стоим сами тук?

В двора по това време вече беше тъмно. Вдишах студения, вече съвсем зимен въздух.

— Мирише на първи сняг — Змиорката сякаш четеше мислите ми.

— Студено е — съгласих се аз. — Ноември тази година на юг е доста студен.

— Нима това е студ? Само леко хладно — подсмихна се моят събеседник. — Виждаш ли какви са бледи звездите? Когато е наистина студено, те горят като камъните в кралската корона.

— Нашият Сталкон няма чак толкова много камъни в короната си.

— Говорех за короната на Гарак.

— О! — казах аз, осъзнавайки, че съм изтърсил глупост.

Замълчахме и се заслушахме във веселите викове и смехът, разнасящи се в нощта.

— Веселят се, сякаш няма никаква война — промърморих аз.

— Защо да не се повеселят? Войната и битката ще са утре, а днес имат шанс да забравят за всичко. Нима е лошо?

— Не — смутих се аз. — Предполагам, че е хубаво.

— Какво те притеснява, Гарет?

Замълчах, подбирайки думите си. Естествено, правилните думи не ми идваха на ум.

— Не мога да го обясня просто така. Думите на Сивия, Господаря, Рога на дъгата и, разбира се, равновесието с всички произтичащи последствия. Много е неприятно да мисля, че аз, без дори да го желая, мъкна на кръста си най-отровната от всички змии.

— Просто не мисли за това.

— Какво?

— Погледни това. Какво виждаш? — Той извади „сестрата“ от ножницата си.

— Оръжие — тъпо отвърнах аз.

— Точно така, оръжие. Сега опасно ли е?

— Не — отговорих след кратко замисляне.

— Точно така. „Сестрата“ е в ръцете ми. Всичко зависи от това кой държи оръжието и какви цели преследва. Рогът на дъгата е също такова оръжие като „сестрата“ и е в твоите ръце. Не мисля, че ти искаш да изпратиш нашия свят в небитието.

— Но той невинаги ще бъде в мен.

— Орденът ще се погрижи за Рога. Или вече и на маговете си спрял да се доверяваш?

— Не, но думите на Сивия…

— Думите на Сивия са просто думи — и нищо повече. Моята стара баба, да пребъде в светлината, винаги казваше, че едно пророчество никога няма да се сбъдне, ако ние не го пожелаем.

— Успокои ме — кисело се усмихнах аз, но не мисля, че в тъмното воинът видя жалката ми усмивка. — Дали да не отидем при другите? Може и да са ни оставили вино.

— Едва ли лейтенантът ще позволи на войниците да се напият. А и те самите не са глупаци: да влезеш в битка с махмурлук не е голямо удоволствие. Така че на повече от чаша бира ние с теб не можем да разчитаме. Хайде да побързаме, докато Халас не е изпил и нашите порции.

С нашия късмет най-късно се прибра Фенерджията. И когато реши да поспи, хъркането му събуди всички останали. Халас, постлал одеялото си на пода точно под масата, изруга и хвърли обувка към Дивия. Изненадващо, но още от първия опит този способ подейства.

Конният отряд напусна селото, когато хоризонтът на изток се обагри от жълто-червената ивица на зората.

— Денят ще бъде ясен — каза Фенерджията и от устата му излезе облаче пара.

— И много, много студен — разстроено изграчи незнайно кога успялата да се простуди Кли-кли. — Кой от вас, умници, се е изхитрил да докара снега? Мълчите? Е-ех…

Първият за тази година сняг едва беше покрил земята, превръщайки я в кафяво-бяло одеяло. Кли-кли не беше права, само сега беше студено, до обяд слънцето щеше без проблем да разтопи снега и да превърне пътя в рядка кал.

От самото тръгване отрядът се придвижваше или в галоп, или в тръс. Няколко пъти спирахме или принуждавахме конете да минават на ходом, за да им дадем почивка. В лъчите на издигащото се в небето слънце Иселина, която беше от дясната ни страна, проблясваше в ярки цветове. Според Кли-кли вече се намирахме в графство Маргенд. Скоро предположението на гоблинката се потвърди — натъкнахме се на село с изгорели, но в по-голямата си част напуснати къщи. За разлика от селото, където бяхме нощували, тук войната беше сложила своя отпечатък. След известно време бяхме забелязани от патрул лека кавалерия, който претърсваше околностите в търсене на изплъзнали се от обкръжението орки. Командирът на разузнавачите каза, че Гуляйджиите на Рого и Котешките алебарди заедно с обоза вече са пристигнали в Маргендската подкова и битката всеки момент ще започне. Някои от нашите воини изразиха дълбокото си съчувствие към нещастните разузнавачи, които трябва да претърсват храстите по полето, когато другите след няколко часа ще влязат в битка. За мен да се носиш из графството в търсене на евентуална опасност беше много по-добре, отколкото да се промъкваш при орките на „чай със сладки“. Естествено, запазих тези мисли за себе си, че като нищо можеха да ме разберат погрешно.

* * *

Представете си за момент, че Иселина е пръчка, чиято средна част се състои от мек метал. Представихте ли си? А сега си представете, че някой от боговете от нямане какво да прави е взел тази пръчка и я е сложил на мощния си врат, след което е натиснал краищата надолу. От такова усилие мекият метал ще се извие и пръчката ще придобие формата на подкова. Именно тази речна извивка, обърната с вдлъбнатата си част на запад, а с изпъкналата — на изток, е получила името Маргендската подкова. И точно извивката на идеално правата Иселина беше мястото, където орките бяха попаднали в заложения капан.

Втора южна армия вкарала Първите в тази речна подкова и блокирала всички пътища за отстъпление. Първите имаха само два изхода — или да се опитат да преплуват Черната река (което по принцип е невъзможно поради ширината на реката и студеното време), или да се опитат да пробият блокадата.

Ние стигнахме до Маргендската подкова в ранния следобед. Навсякъде беше пълно с народ. Цялата Втора южна армия. На четвърт левга от нас, точно от другата страна на голямо и напълно оголено поле, се виждаше реката и тъмната стена на оркските щитове. Потръпнах, виждайки толкова много врагове.

— Какво чакат? — нервно облизах устни аз. Много се изкушавах да подхвърля за обсъждане идеята да се изнесем оттук възможно най-скоро.

— Чакат да ги нападнат. Те самите няма да тръгнат на пробив — виждаш ли колко стрелци има тук? — обясни ми Змиорката. — Ще претърпят такива загуби, че атаката ще се провали преди още да е започнала.

— Вече са претърпели — въпреки липсата на едното си око Халас прекрасно виждаше, че полето е обсипано с трупове.

Около триста-четиристотин тела. Играещите с вятъра бяха взели сериозен дан от орките при опита им да пробият.

— А ти какво би направил на тяхно място?

— Бих чакал.

— Какво?

— Бих чакал командирът на хората да допусне грешка.

— А ако той не допусне?

— Тогава орките са покойници — безмилостно завърши Еграсса вместо гаракеца. — Те при всички случаи са покойници. Който и да командва армията ви, Гарет, той е умен като самия мрак. Просто няма по-добро място да се разправиш с Първите.

— Тогава какво чакат всички тези хора?

— Чакат да станат още повече. Или не знаеш, че трима на един е най-доброто съотношение? Първите просто ще бъдат смачкани от бройката.

Елфът, както винаги, беше прав, въпреки че това не е много приятна, а още повече изобщо не е героична истина. Трима да атакуват един е много по-удобно, отколкото да излязат един на един.

Нашият отряд беше посрещнат с приветствени викове и въпроси за новини от Майдинг и Черната гора. Войниците (тези, които не стояха на пост) се занимаваха с ежедневната си дейност (топлеха се край огъня, поправяха оръжия, приготвяха храна, играеха на зарове) и сякаш нямаха намерение да участват в предстоящата битка. Знаех, че това впечатление е измамно и в рамките на пет минути след прозвучаването на бойните рогове всички воини щяха да бъдат в строя.

Неол Ераген приближи към нас заедно с двама ездача.

— Треш Еграсса, мисля, че трябва да дойдете с мен при командира на армията. Ако му покажете документа с кралския печат, херцогът ще ви отдели отряд, който да ви придружи до Раненг.

— Благодаря ви, милорд, но нататък ще продължим сами.

— Разбирам ви, треш Еграсса, но въпреки това продължавам да настоявам на предложението си. Пътищата са опасни, струва ли си риска, когато има възможност да не се дразнят демоните?

Еграсса се поколеба, но накрая разумът взе връх над гордостта и елфът кимна:

— Добре, водете ни.

— Мисля, че за приятелите ви ще е по-добре да изчакат тук — предпазливо предложи лейтенантът от гвардията на Мойциг.

— Ще дойдат с мен — процеди елфът.

— Както желаете — бързо се съгласи воинът.

В това време засвириха роговете, войниците грабнаха оръжия и се разтичаха из лагера.

— Орките атакуват?! — ужасено ахнах аз.

— Какво? Не, просто обичайна готовност. Скоро ще се почне — отговори ми Фенерджията.

— Ех! Да бях сега с тях! — Халас с тъжен поглед изпроводи разменящите си вулгарни шеги Бездушни егери.

— Изобщо не си и помисляй да участваш в тази месомелачка, Халас — предупреди го Змиорката.

— И какво ще стане, ако си помисля?

— Познаваш ме добре.

Халас наистина познаваше гаракеца много добре и разбираше кога се шегува и кога е сериозен. Така че гномът само въздъхна и се нацупи.

Междувременно се приближихме до огромна шатра, която, без съмнение, беше главното място в този набързо построен лагер. Около шатрата се развяваха знамена. На най-високия стълб се вееше знамето с герба на Хабсбъргите. Усмихнах се — баронът се оказа доста тщеславен. Моят приятел можеше здраво да загази, ако командващият армията види, че флагът на някакъв си мижав барон от Пограничието стои над знамената на разни там графове и прочие важни клечки.

Бездушни егери в бяло-червени туники, надянати над доспехите, охраняваха знамената. На входа на шатрата имаше многобройна стража, всички бяха облечени в оранжеви панталони (единият крачол широк и къс, а другият — тесен и дълъг) и яркочервени туники. Косите и мустаците на тези оригинали бяха боядисани в отровнозелен цвят, а носовете — в червен. Оръжията им също бяха малко странни: на коланите имаха навити бойни камшици от лами, в ръцете си държаха гизарми, а на гърба — много широки мечове в ножници, покрити с кожа, която също не беше избягнала участта да бъде боядисана в ужасния зелен цвят. Такива мечове сами се бият в боя. Ще са по-добри дори от секири.

— Какви са тези градински плашила? — полюбопитствах аз.

— Това са Клоуните на Гимо, Гарет. Сериозно те съветвам да не се забъркваш с тях. И не си и помисляй да се хилиш като идиот! Нямам намерение да се бия с тях заради глупавата ти муцуна! — отговори Фенерджията.

За Клоуните на Гимо се носеха различни истории, най-вече лоши. Говореше се, че тези момчета не са много наред в главата, особено ако ги дразнят. Не разбирали от шеги, затова никой не искаше да ги ядосва. Те обаче бяха отлични воини. Често можете да чуете риторичния въпрос: кой е по-добър — Дивите сърца, Бобровите шапки, Веселите обесници или Клоуните на Гимо? Но въпросът така и си остава неизяснен, защото тези отряди никога не са излизали един срещу друг на бойното поле.

— Къде? — попита един от Клоуните, когато слязохме от конете и приближихме до шатрата.

Неол Ираген мълчаливо му показа някакъв документ. Онзи недоволно изкриви устни, явно съжалявайки, че няма повод да се сбие, и свали гизармата, позволявайки ни да минем.

— Дръжте гоблина по-далеч от ценните вещи — подхвърли зеленокосият Клоун след нас.

Кли-кли се възмути и отвори уста да разясни на воина какво мисли за идиотите, облечени в такива дрехи, но Халас бързо я придърпа със себе си.

— … Не съм съгласен, графе! На мен ми е поверен живота на хората и ако можем с малко кръв да смачкаме тези гниди, без да влизаме в продължителна битка, така ще бъде! Не бива, милорд! Знам какво искате да ми кажете. Оставете честта и доблестта за следващата война. Доколкото ви познавам, вие няма да излезете отпред, а ще наблюдавате битката отзад, яхнал белия си кон. Аз командвам армията и това е мое решение! Войниците ще влязат в битка само ако нямам друг избор! Ваше магичество, какво е положението с бойните заклинания?

— Не можем да направим нищо, милорд. При тях има десетина шамана и те блокират всяко наше заклинание, както впрочем, и ние техните. Тази битка ще бъде без помощта на магия.

— А! Всички демони на бездната! Колко ненавреме! Добре, но ако техните шамани покажат слабост, надявам се, че Орденът ще знае какво трябва да прави?! Не, не, ваше магичество! Имам абсолютна вяра във вас, простете за въпроса ми. Грено! Грено!! А! Ще ти дам аз на тебе едно „а?“! Ей сега ще ти дам! Баржите пуснати ли са?! Отлично! Мастер Кун, колко от вашите хора сте качили на тях?

— Четиристотин, милорд. По двеста стрелци на всяка баржа.

— Добре. Тогава не смея да ви задържам, отивайте при вашата хилядарка и надъхайте момчетата си така, че днес колчаните им да се изпразнят. Господин Щургел! Колко хора имате? Малко са! Дяволски малко! Какво казвате? Вече са тук? Чудесно! Кой командва Котешките алебарди и Гуляйджиите на Рого? Аха, моите уважения, господа. Ако не греша, имате около хиляда и петстотин до две хиляди воина? Отлично! Благодаря на Мойциг за толкова щедрия подарък! Господа, минавате под командването на господин Щургел! Мисля, че две хиляди са достатъчно, за да прикрият стрелците в случай на внезапна атака. Господин Щургел, поемете десния фланг. Пазете мастер Кун и Играещите като зеницата на окото си. А вие, господа, дръжте вашите Гуляйджии и Алебарди на къси каишки! Днес е денят на лъковете, а не на мечовете и алебардите. Ако стане напечено, осемстотин кавалеристи от резерва ще ви помогнат. Свободни сте!

Оказа се, че в шатрата има повече хора, отколкото кисели ябълки тъпчат в някои бъчви. Тук бяха всички командири на отряди, хилядници и дори стотници. Без да броя многобройните благородници. Някой получаваше заповед и с бърз поклон се отдалечаваше, друг се втурваше в шатрата да докладва. Беше задушно и тясно и ни изтикаха до самия вход. Не веднага успях да видя раздаващия заповеди командир, но когато го видях, ахнах. Главнокомандващият се оказа моят добър приятел барон Оро Хабсбърг в цялото си великолепие! Едва не си прехапах езика от изненада. Милорд Оро раздаваше заповеди с такава скорост, че едва успяваха да ги изпълняват. Беше си все същият огромен и брадат гигант, какъвто го бях видял при милорд Алгерт Дали. Но сега милорд Хабсбърг не се притесняваше да казва на благородните контета всичко, което мисли. Най-удивителното беше, че господа благородниците, по чиито лица си личеше цялото им благородно родословие чак до Епохата на постиженията, бледнееха, изчервяваха се, но търпяха баронската безцеремонност и начин на изказ.

— Да ме пази Сагра, милорд! Вие сте луди като хората на Гимо! Не! Не позволявам! Нямам излишна кавалерия. Шестстотин конници, дори и тежковъоръжени, няма да ги пратя към оркските копия. Поне докато момчетата на мастер Кун не се наиграят с лъковете си. Вие сте смел, милорд, но трябва да се научите на предпазливост от милорд Белия кон. Кавалерията ще остане в резерв. Разбрахте ли ме, милорд? Това е чудесно! Грено! Какво става с центъра?

— Бездушните са готови, милорд.

— Както и Косматите, милорд.

— Както и Гнилите жребци, милорд.

— Общо три хиляди — Оро Хабсбърг замислено дръпна долната си устна. — Ще издържите ли челен удар?

— Разбира се, милорд!

— Е, така да бъде, макар че… Грено!

— Да, милорд.

— Премести всички арбалетчици от левия фланг.

— Разумно ли е, милорд?

— Знам, че не е разумно — изръмжа баронът намръщено. — Но ако центърът се провали, можеш да си копаеш гроба. Всички арбалетчици! Чии момчета са?

— Моите, милорд. Трепачите! — отзова се възрастният воин, застанал до Халас. На гърба му беше метнат склот.

— Действай според ситуацията, приятел. Така, че жълтооките гниди да не могат и носа си да покажат извън щитовете! Милорд Лакстърски! Окажете ми честта — поемете командването на центъра.

Високият и далеч не възрастен благородник трепна от изненада, но веднага се разплу в благодарна усмивка и сдържано се поклони:

— Честта ми я оказвате вие, милорд. С ваше разрешение ще отида при войниците.

— Успех, милорд. Каквото и да се случи, не отстъпвайте центъра твърде много. Действаме по плана.

Командирът на центъра още веднъж се поклони и бързо напусна шатрата. Милорд Белият кон и Плешивият храбрец останаха много недоволни от това назначение. Във всеки случай лицата на господа благородниците бяха такива, все едно са им сложили кактус в гащите.

— И така, какво имаме? Хиляда стрелци и две хиляди пехотинци на десния фланг. Три хиляди линейни и двеста и петдесет арбалетчици в центъра. Да се надяваме, че пиките ще удържат Първите от изкушението да ни пуснат кръв. Левият фланг… Баронските дружини и Клоуните. Гимо, нека твоите момчета са нащрек. Ще взема левия под свое командване. Ще устоим ли, барони?!

— Ще устоим — дружно изреваха няколко воина.

— Хиляда и четиристотин кавалеристи в резерв. Милорд Бял кон! Надявам се на вашия разум! Докато не дам сигнал, резервът остава на място. Днес кавалерията няма работа на полето!

Благородникът кимна.

— Милорд — в шатрата влетя запъхтян воин. — Орките забелязаха баржите и се подреждат в боен ред!

— Как?

— Два отряда.

— Кълна се в Сагра, единият от тях ще тръгне на пробив! Грено! Обща готовност! И ми докарай коня, некадърнико! Господа, не смея да ви задържам. Вече знаете всичко по-добре и от мен. Планът за кампанията вече три пъти го дъвчем. И помнете! Не тръгвайте напред! Ще имам нужда от войници в Приграничието! И още! Пазете господа маговете! Те са тези, които пазят задниците ви от зъбите на оркското шаманство. Свободни сте!

Хората започнаха бързо да напуснат шатрата. Надвесен над масата, Оро Хабсбърг започна да плъзга дебелия си пръст по картата и да обяснява нещо на зеленокосия командир на Клоуните. После баронът вдигна поглед от картата и малките му черни очички се спряха точно в мен. За миг нищо не се случи, а после червеното лице на милорда се разтегна в доволна усмивка.

— Кълна се във Фарахол, ако пред мен не е крадецът с цялата честна компания! — изрева баронът. — Наистина не мислех, че ще се върнете живи от Заграбия!

Въпреки огромната си фигура, баронът някак си се оказа до мен и приятелски ме тупна по рамото с огромната си ръка. Аз като по чудо останах на крака.

— Познавате ли се?! — объркано изломоти Неол Ираген.

— Представете си, лейтенант! Гимо, бъди така добър, въведи милорда в нещата, докато аз разговарям със старите си познати. Грено! Грено!! Къде ми е конят?! Донеси вино! Бързо! Влезте, господа, влезте! Не стойте на входа. Треш Еграсса, ако не греша? Радвам се да ви видя в шатрата си. Мастер Фенерджия, славата на вашето изкуство се разнесе по цялото Погранично кралство. Но не виждам милорд Плъх и другите…

— Те загинаха, милорд.

— Жалко — опечали се баронът. — Казах на Алистан Маркауз, че Заграбия е опасно място… Да пребъде в светлината. Но поне изпълнихте ли заповедта на краля?

— Да, бароне — отговорих сдържано.

— Бароне? — удиви се Хабсбърг, а после избухна в смях и отново ме удари по рамото. — Ама разбира се, че не знаете нищо! В Заграбия няма клюкари и тъпоумни парвенюта! Къде е… А, ето я!

Баронът протегна ръка в купчината карти и извади тежка златна верига.

— Как сте успели да станете херцог, милорд? — шокира се Кли-кли.

— Какво, малък, мислиш, че баронът от Пограничието не може един ден да стане херцог и командир на близо десет хиляди воина? — усмихна се в брадата си Оро Хабсбърг. — Грено! Ще донесеш ли това проклето вино или трябва да те прасна по муцуната, за да се размърдаш?! Проблем е с тези адютанти, господа. Спомням си, веднъж го изпратих за гъска, аз, знаете ли, много обичам печена гъска, да е с ябълки и… А, ето го най-накрая и виното! Налей на моите гости, глупако! И дай тези пършиви доспехи! Сам няма да мога да се напъхам в тях. Според мен с ризница е много по-добре, отколкото с такъв панцер. Гремо, затегни по-здраво! Точно така! И за какво говорех? А, да!

Докато Халас се справяше с виното, Оро Хабсбърг ни разказа как е получих херцогството. Всичко започнало с това, че още в началото на септември хората на барона хванали разузнавачи на Първите. Орките, разбира се, не сметнали за необходимо да обясняват защо са влезли в семейните земи на барона. Убили ги, но без един, на когото „провървяло“ да остане в плен. По волята на боговете в дружината на Хабсбърг се намерил човек, способен да развърже езика на този орк. Така разбрали за плановете на Ръката и предстоящата война. Баронът повярвал и се задействал. Мобилизирал всички селяни, а всички неспособни да държат оръжие изпратил във Фарахол. Дори успял да разбуни няколко гранични гарнизона, командвани от стари негови приятели. В крайна сметка събрал около четиристотин мъже разнородна компания. С това баронът не се успокоил и изпратил пратеници до съседните баронства, както и до Раненг, Шамар, Ордена и разбира се, до краля. Някои повярвали, но болшинството се присмели на провинциалния благородник. Милорд Алгерт Дали, верен на своето обещание, изпратил на барона триста воина. А после Първите излезли от Заграбия. Помощ от Пограничното кралство не можело да се очаква, самите те били заети в битки с орките. Хиляда човека срещу трийсет и пет хиляди орки от основната армия — това дори не било смешно. Оро Хабсбърг не бил глупак и започнал да отстъпва към Иселина. Но отстъпвали организирано и без паника, с еднодневна преднина пред настъпващата армия на орките. Баронът не се успокоил и пращал депеша след депеша. Към отстъпващата армия се присъединявали все нови и нови баронски дружини и скоро армията на Хабсбърг наброявала десет хиляди воина (въпреки че четвърт от нея се състояла от опълченци, които през живота си не били държали нищо по-заплашително от вили в ръцете си). Някъде по върховете все пак обърнали внимание на депешите на барона, а и маговете, получили предупреждението, за всеки случай хвърляли по едно око към Заграбия и Пограничието. Така че за нахлуването на орките разбрали веднага, даже преди поредните депеши на барона да стигнат до Раненг. Първа южна армия успяла да пристигне навреме и като се обединила със силите на барона, посрещнала орките в пустошта на Пограничието. Двадесет и три хиляди се срещнали с тридесет и пет и устояли на удара. Теренът предразполагал към добра отбрана и хората устояли, не позволявайки на орките да се промъкнат към Иселина. Кралят по това време вече прехвърлял две армии от север. Оставало само да дочакат помощта и да се надяват, че Майдинг ще издържи и няма да отвори пътя на Първите към западния бряг на Черната река. Случило се така, че по време на поредната атака на орките командирът на Първа южна армия бил убит и само благодарение на действията на Оро Хабсбърг армията не побягнала. В средата на нощта изтощените и уморени войници, от които били останали не повече от четиринайсет хиляди, се оттеглили зад Иселина, като предварително унищожили фериботите и всичко, което можело да плава в радиус от няколко левги. Докато орките извършвали прехвърлянето на реката, пристигнала Първа северна армия. На брега на Иселина обединените сили отново добре отупали орките, но не влезли в решително сражение, а се оттеглили под стените на Раненг. И тук хората се изправили за решителна битка. Два дни никой не можел да вземе превес, а след това пристигнали свежите сили на Втора северна и осем хиляди в наемни отряди, и армията на орките била направена на пух и прах. Точно тогава от столицата пристигнал пакет. Сталкон бил чул за заслугите на никому неизвестния дотогава барон и сега се отплащал. От сега нататък и за вечни времена Оро Хабсбърг и неговите наследници стават херцози, макар и без право на короната. Към владенията на барона се добавят част от земите в Пограничието и бившето графство Маргенд с всички произтичащи от това привилегии. Също така за бойни заслуги и героични подвизи херцогът се назначава за командир на Втора южна армия.

— Ето така станах херцог. На мнозина това не се хареса, но никой не ги пита. След поражението при Раненг оркската армия се разцепи. Около дванадесет хиляди успяха да пресекат Иселина, основните ни сили тръгнаха след тях да ги преследват. Нищо, нашите момчета ще ги подгонят право към Пограничното кралство, всички южни пътища са блокирани и Първите ще попаднат между чука и наковалнята. Друга част от орките успяха да избягат в тяхната Златна гора, мракът да ги отнесе дано! А тези, които сега са в Подковата, просто не успяха да пресекат реката с останалите. Е, и аз с момчетата ги подгоних на юг. Настигнахме ги по-предния ден сутринта и имахме късмет, че орките се оказаха точно тук… На мен ми оставаше само да затворя обръча. Сега вече не могат да се измъкнат! Вчера се опитаха да пробият, но стрелците ни свършиха добра работа. А щом се разправим с гадовете, отиваме в Пограничието, имаме да си отвоюваме собствените земи, а и Първа обединена ще се нуждае от помощ. Приключи ли, Грено? Тогава ми подай секирата и да вървим да разбиваме черепи. Треш Еграсса, трябва ли ви помощ? Ще се разпоредя, а ако искате, останете и вижте как ще издавим тези кучи синове!

— Разбира се, че ще останем! — светна погледът на Халас. — Нали ще останем, Еграсса? Два часа не са от голямо значение!

— Колко са Първите? — без да отговаря, се обърна елфът към слагащия шлема си херцог.

— Шест хиляди и петстотин срещу моите девет.

— Това може да бъде опасно. Численият превес не е толкова голям.

— Знам и затова не искам да ги атакувам директно. Ако влезем в битка — ще загубим три-четири хиляди. Първите разбират, че нямат никакъв шанс, така че ще се бият до последния. Кавалерията също няма да я пусна, заповядано ми е да пазя конниците за войната в равнините на Пограничието.

— Простете, милорд, но кавалерията в тила е опасна за вашите войници. Ако онзи благородник реши, че е дошло времето да се присъедини към битката, той ще помете вашата пехота.

— Няма да я помете, мастер Фенерджия. До него съм сложил човек с арбалет — баронът хитро се подсмихна. — Ако реши да прави глупости, графовете във Валиостр ще станат с един по-малко. Политика, разбирате ли! Е, време е за битка!

* * *

Стояхме на самия край на набързо укрепения лагер и наблюдавахме как армията на Хабсбърг се приближава към орките. Първите бяха разделили силите си на два равни квадрата от по три хиляди всеки и с насочени копия чакаха напредващия стоманен вал на хората. Гледката оттук беше лоша — бяхме в низина, а не на хълм, освен това разстоянието до реката и орките беше доста голямо, така че силите на Първите ни изглеждаха като два тъмни правоъгълника.

— Кр-расота! — изръмжа Халас. — Усещаш ли, Гарет?

— Усещам. Вони на конски фъшкии.

— Пфу, и ти!

Ако бях гледал битката от облаците, то Втора южна армия от въздуха би изглеждала като идеално права линия. Десният и левият флангове вървяха наравно с центъра, а зад основните сили настъпваше кавалерията, която днес беше резерв.

— Според мен трябва да пуснат конете напред — изръмжах нервно аз.

— Много крадци разбират от битки — каза Халас. — Тук сме съвсем до реката. В низина. Почвата е блатиста. Кавалерията не може да се засили както трябва и най-естественото е да се надене на копията на орките!

— Халас! Имай страх от боговете! Каква блатиста почва?! Сняг има! Земята е замръзнала на цял ярд!

— Махни се от мен, Гарет! Какво си се лепнал за мен с тази кавалерия? Щом са казали, че тук не трябва да се използва, значи, не трябва! Виж полето какво е! Конете, докато се разгърнат, ще стъпчат нашите! Такова мазало ще стане, че да ти се доплаче!

Междувременно армията спря на около четиристотин ярда от оркските щитове. Минутите минаваха, но и от двете страни никой не помръдваше. Най-накрая до нас достигнаха ритмични удари и викове. Орките блъскаха по барабани и щитове.

— Призовават за битка — криво се усмихна Еграсса и преметна качулката над главата си. — Сами си го просят.

От левия и десния фронт на армията на Хабсбърг засвириха рогове и веднага от баржите, намиращи се в средата на реката, точно зад орките, излетяха стотици огнени точки. Четиристотин стрелци започнаха да обстрелват орките с огнени стрели. Десният фланг, на който имаше хиляда Играещи с вятъра, обсипа със стрели по-близкия оркски „правоъгълник“. Орките попаднаха под кръстосан огън. Отрядите на Първите се залюляха — правоъгълните щитове се вдигнаха над главите им, за да ги предпазят от стрелите. Вълни от стрели падаха върху враговете ни една след друга, като не му даваха да се опомни. Накрая орките не издържаха и се юрнаха напред. Командирите извеждаха войниците си по-далеч от обстрела на баржите.

— Ще се опитат да преодолеят празното пространство възможно най-бързо — Мумр, без дори да забележи, беше стиснал дръжката на меча си. — Единственият шанс да избегнат стрелите е да влязат в бой.

Четиристотинте ярда, които ги разделяха от хората, Първите преодоляха за не повече от минута и половина. Воините бягаха в плътен строй, като се стараеха да не разместват щитовете, за не да дават на стрелите шанс да намерят мишена. Орките игнорираха десния фланг — да се разгърнат към него означаваше време, тоест да загубят още стотина от стрелите. Първите се стремяха да ударят в центъра, да го пробият и така да се измъкнат на свобода. Вторият оркски отряд се втурна към най-слабия (на пръв поглед) ляв фланг, състоящ се от баронските дружини и Клоуните на Гимо.

— Вече загубиха осем стотици — процеди Еграсса, за когото на фона на побелялото от пресния сняг поле черните точки на труповете се виждаха като на длан.

Лично аз от такова разстояние не можех да видя почти нищо и повече се ориентирах по коментарите на Халас и Фенерджията. Преди орките да се сблъскат с хората, Играещите с вятъра успяха да дадат още няколко залпа. Стрелите се забиваха в откритата лява страна на правоъгълника, бързащ към центъра, и орките дори тичайки търпяха значителни загуби.

— Минимум още три стотици — удовлетворено заключи елфът.

Двеста ярда…

Сто…

Първият ред орки, въпреки щитовете, внезапно рухна — в боя се включиха склотовете на Трепачите, застанали зад гърбовете на пехотата. Войниците организирано отстъпиха назад и започнаха да презареждат оръжията си.

Сблъсък! Центърът и левият фланг поеха удара на оркската армия. Дори оттук чувахме грохота и рева на битката. Сякаш самата земя се тресеше. Вееха се и падаха знамена, но падаха само за да се издигнат секунда по-късно към небето. Барабаните на орките ревяха. Над реката се разнасяха ниски, проникващи до костите звуци на бойни рогове. Стана абсолютно неясно. Както казах, беше твърде далеч, за да се видят подробности, оттук хората бяха не по-големи от оловни войници. А и освен това воините от двете армии се смесиха помежду си и започна истинска сеч. Десният фланг на нашите започна да се обръща с лице към центъра, но без да се включва в битката (или изчакваше нещо). Левият беше прекалено зает с нахвърлилите се върху него непълни три хиляди пришълци от Златната гора. Битката се разгаряше все по-силно и по-силно.

— За какъв мрак спи десният фланг?! — изкрещя Халас. — Помогнете на центъра, идиоти!

Но, разбира се, никой не го чу. Кавалерията също стоеше като вкопана, конниците дори не мислеха да помагат.

— Изглежда нещата не вървят по план! — тъничко изписка Кли-кли.

— Всичко се обърка! Първите не искаха да умират от стрелите, но се хвърлиха не към десния фланг, където са стрелците, а към левия, където не очакваха това!

— Дай им малко време, Змиорка.

— Какво ти време, Еграсса?! — простена гномът, пляскайки с ръце. — Та те отстъпват!

Халас беше прав. Центърът на армията, неспособен да издържи на оркския натиск, бавно отстъпваше. Хората все още можеха да удържат, да се вкопчат със зъби и нокти в земята, да запазят редиците, но малодушието е унищожавало и по-големи армии. Отначало не издържаха стоящите отзад Трепачи. Те се обърнаха и хукнаха към лагера. После се отдръпнаха и останалите отряди и центърът започна стремително да се огъва все повече и повече. Орките, окрилени от победата и виждащи пред себе си само отстъпващи хора, напълно забравиха за тихо и мирно стоящият през цялото това време десен фланг. Центърът вече доста беше отстъпил назад и орките, унесени в преследването на хората, оголиха лявата си страна и тила. Внезапно прозвуча рог и центърът прекрати бягството. Трепачите спряха, бързо се прегрупираха и се хвърлиха назад. Орките така и не разбраха нищо, а когато на един от тях му стигна ума да се обърне, вече беше твърде късно. Гуляйджиите на Рого и Котешките алебарди, които досега не бяха взели участие в битката, буквално като таран удариха в гръб прекалено увлеклите се в преследване орки. Първите се оказаха в клещи. Над полето се разнесе многогласен стон, след което започна откровено изтребване. Тътенът на битката беше такъв, че го усещах с костите. Звуците на роговете приличаха на ревовете на смъртно ранени мамути. Дори небесата тътнеха в унисон с ударите на оръжията върху щитовете. Центърът и десният флаг все повече се сближаваха, а орките ставаха все по-малко и по-малко.

— Сега ще се започне! — извика гоблинката. — Убиха шаманите! Орките останаха без магическа подкрепа!

— Откъде знаеш?

— Почувствах го! Гледай!

Ослепителна синя нишка се спусна с трясък от небето и удари право в центъра на притиснатите Първи. Последваха още няколко бързи удара. Маговете от Ордена се включиха в играта. Докато наблюдавахме какво се случва в центъра, на полето настъпиха промени. Петте стотици на господин Щургел и хилядата стрелци — другата част от десния фланг, се втурнаха през полето на помощ на като по чудо задържащия левия фланг Оро Хабсбърг. Но този път орките внимаваха и като оставиха доста пострадалия ляв фланг на хората, започнаха организирано да отстъпват към Иселина.

Пропуснах момента, в който милорд Белият кон реши да вкара резерва в битката. Той рискува и спечели, а победителите не ги съдят. Ако орките бяха останали на място, конниците едва ли щяха да рискуват да се включат, за да не пометат своите, но сега Сагра даде шанс на хората и кавалерията, почти закачайки собствените си стрелци, се стовари като чук върху орките, които нямаха време дори да вдигнат копията си. Ездачите за нула време разпръснаха оцелелите врагове по полето. Малко по-късно прозвуча рог, за да отзове кавалерията обратно. Обръщайки се, кавалерията стъпка това, което по-рано представляваше оркски войници, последно атакували оцелелите от лявото крило. И се оттегли през широкия коридор, който бяха създали отстъпилите встрани воини от левия фланг.

Междувременно центърът и десният фланг приключиха със своята част от работата и сега, тъпчейки на място, се обръщаха към реката. Но помощта им не беше нужна. Оцелелите не повече от шестстотин орки се бяха пръснали по целия бряг и Играещите с вятъра на мастер Кун ги поеха. Първите не бяха успели да се възстановят от удара на кавалерията и да направят плътен строй, така че сега загиваха с десетки от стрелите, мятайки се безпомощно по брега на Черната река.

— Днес Валиостр се разплати за поражението при Болтник — очите на Фенерджията горяха.

Дори и за най-тъпия от всички доралиски вождове щеше да е ясно, че това е победа.

Пристигнаха Трепачите и тежките им склотове внесоха своята лепта в унищожаването на армията на Първите. После маговете от Ордена също решиха да си заслужат късче слава в тази битка и се задействаха, при което черната вода на Иселина до самите баржи се надигна и като се превърна в огромна змия-камшик, удари по брега, повличайки останалите живи орки във водата. След няколко секунди всичко свърши и дружният победен рев от хиляди гърла заля Маргендската подкова.

* * *

Една седмица след битката при Маргендската подкова се озовахме в Раненг. Преди армията му да започне да форсира Иселина, херцог Хабсбърг ни отдели четиридесет конника, които да ни придружат. Предпазливостта се оказа излишна — през целия път до южната столица не се сблъскахме с никаква, дори и най-малка опасност. Едва ли не на всеки кръстопът и във всяко незасегнато от войната селце можеха да се видят войници в бяло-червени туники, нахлузени над броните и топлите куртки. Бездушните егери бдяха за реда и хващаха онези, които се опитваха да ловят риба в мътни води след приключването на войната. Няколко пъти се натъквахме на обесени край пътя хора. Бездушните затова бяха Бездушни, за да бесят без съд и присъда мародери, дезертьори, изнасилвачи, спекуланти и прочие дребни риби. Може да беше малко жестоко, затова пък ефективно.

Докато пътувахме към Раненг, настъпи истинска зима. И то въпреки че беше средата на ноември. Натрупа много сняг, а студът беше такъв, че сложих и втори чифт ръкавици. На всеки е ясно, че да седиш на кон в такова време не е голямо удоволствие, защото след няколко часа яздене вече не усещаш ръцете и краката си. Следвайки примера на Фенерджията, аз омотах лицето си с шал и това малко ме предпази от студения вятър, както и да не плюя в лицето си. За себе си реших, че ако някога се наканя да пътувам пак, то ще е само през лятото. По-добре слънцето да напича главата и врата, отколкото студът да изгаря ръцете и краката.

Конниците на Хабсбърг ни съпроводиха до Раненг и без изобщо да се бавят, препуснаха да догонят Втора южна армия. Има в Сиала луди хора, които нямат търпение да влязат в битка по собствено желание!

Честно казано, след летните приключения тук не изпитвах особена любов към Раненг. Това, което видях сега, още повече засили убеждението ми, че нямаме никаква работа в южната перла на Валиостр. Градът се задъхваше от наплива на бежанци, които войната беше изгонила от родните им места. По някаква причина всички бяха решили, че градските стени са надеждна защита срещу орките и е по-лесно да се оцелее тук, отколкото в която и да е селска провинция. Ето защо хората тук бяха повече, отколкото и в най-зловещия кошмар. Естествено, градската стража беше престанала да пуска в Раненг всички желаещи и под стените му със страшна скорост се бяха появили палатки, шатри, землянки и всичко, което можеше да мине за жилище. Около града горяха огньове, за гориво се ползваше не само забележимо оредялата близка гора, но и всичко, което попаднеше под ръка. Навсякъде беше такава мръсотия, че започнах да се притеснявам, че въпреки студа в най-скоро време в Раненг ще избухне някаква особено гадна зараза. Само медена чума за пълно щастие ни липсваше.

— И сега какво, Еграсса? — със скептичен глас попита Кли-кли. — Наистина ли искаш да оставаме в тази помийна яма?

— Не. Ще опитаме да се промъкнем зад градските стени.

— Брадата си залагам, че няма да успеем! Нищо няма да се получи. Там е такава тълпа, че и да опитваме не си струва. Просто трябва да пренощуваме, нали? Може да намерим някоя кръчма извън градските стени? Преди имаше много.

— Не съм сигурен, че ще намерим свободни места, Халас. Но нека да опитаме.

Конете се промъкваха през мръсната многолюдна тълпа, наводнила пътя. Миришеше на дим от множеството огньове и на боклуци. До близката землянка някой приготвяше вечеря. Не можах да видя добре, но като че ли печеше плъх. От време на време погледът се натъкваше на стражници. Момчетата предпочитаха да не рискуват и следяха за спазването на закона в отряди, наброяващи по десет и повече човека.

Както и предполагаше Еграсса, всички места в кръчмите се оказаха заети. Само в шестата поред ни предложиха да пренощуваме в конюшнята срещу само три златни монети. Халас едва не глътна собствената си брада, но Еграсса плати без да се замисля. Сега не ни беше до икономии. Същата сума трябваше да платим за оскъдната и мизерна вечеря. Халас се разхождаше из конюшнята по-мрачен от облак и бленуваше какво би направил с кръчмаря, ако го оставеха да се развихри. Гномът го преживяваше така, сякаш бе извадил парите от собствения си джоб. Щастливецът не можа да се успокои, докато всички не легнахме да спим.

Сънувах, че върху главата ми бавно пада меч. Опитах се да избягам от дълбокия сън, но нищо не се получаваше и мечът се спускаше все по-близо и по-близо. После мечът падна и аз се събудих. Оказа се, че Змиорката отчаяно раздрусва рамото ми. Беше още късна нощ, но никой не спеше. В оскъдната светлина на масления фенер Фенерджията и Еграсса бързо оседлаваха конете, а Кли-кли и Халас прибираха багажа.

— Гарет, ставай! — отново каза Змиорката.

— Какво се е случило? — аз нищо не разбирах. — Защо е това бързане?

Бузата на Змиорката потръпна.

— Ставай! Самотният великан е паднал!

Бележки

[1] „мустаци“ — презрително название на жителите на Мирануех. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Алексей Пехов Виелица на сенките (18)

Метаданни

Данни

Виелица на сенките

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 18Маргендската подкова

Алексей Пехов
Виелица на сенките (18)

Глава 18
Маргендската подкова