Фридрих Незнански
Кадифеният губернатор (4)

3.

Супрун седеше на дивана и масажираше с пръсти слепоочията си.

— Много спиш, шефе! — чу весел глас, вдигна глава и видя младежа, който вчера седеше до него в колата.

— Какво ми бихте, мръсници? — изсумтя Супрун.

— Приспивателно!

— Как се казваш?

— Митя.

— Личи си.

— Какво си личи? — озъби се момчето. — Дмитрий се казвам.

— Не, моето момче. Ти си Митя!

— Ами ти кой си, Пушкин ли?

— Какво общо има тук Пушкин?

— Говориш в рими.

— Личи си — ти си. Тук е само за рими. Главата ми се цепи, Митя. Наркотици имаше ли?

— Истината казвам — приспивателно. Ако седеше мирно, всичко щеше да е тип-топ. А ти започна да буйстваш.

— Виж ги ти, типовете, натовариха ме като разбойник, с вързани очи!

— По-внимателно за типовете — навъси се Митя. — Мога и да се обидя.

— И какво тогава?

— Ще видиш какво…

— Хубаво. Като е приспивателно, приспивателно да е… Ами защо ме боли главата?

— Наложи се да те усмиряваме с удар по главата! За малко да ми разтегнеш сухожилието на ръката!

— Не помня…

— След две чаши какво ще помниш…

— Какви чаши?

— Водни!

Супрун си спомни, че насред път поиска да пие и му наляха.

— За първата си спомних — усмихна се той.

— Първата чашка — като кол, втората — като сокол, а останалите — като дребни пилци! — пак се засмя момчето. — Искаш ли да си оправиш главата?

— Няма да е зле…

— Какво искаш? Вино, водка, коняк?

— Клин клина избива! Така казват хората. Налей ми водка.

— Ще ядеш ли? — попита Митя, отваряйки хладилника.

— Няма ли да ме отровиш? — уж се пошегува Супрун.

— Не ми е заповядано.

— Ами ако ти заповядат?

— Ти пий и вземай мезе — рече младежът и сложи на масата чиния със салам и пушени филета.

— Благодаря. А ти?

— На работа не пия.

— Гледай каква дисциплина!

— Какво толкова! На нас не ни бавят заплатите! Не като на другите… като на летците!

— На кои летци?

— Ами ония, дето летят със скорост три пъти по-голяма от звуковата. Нали ги даваха по телевизията. Хванали се докери на пазара да изкарат нещо! Летци! Висш пилотаж! Къде е така, в коя друга държава?! Та те карат самолети! Носят бомби под крилата!

— И какво от това?

— Аз щях да излетя и след това да ги пусна!

— Къде?

— Ако щеш върху Кремъл, ако щеш на Завидово, ако щеш в Барвиха! Там, където са се окопали ония дръвници!

— Какви дръвници?

— Дето не дават заплатите на летците!

— Митя, ти си бил патриот! — учудено изрече Супрун.

— А ти за какъв ме мислеше? Разбира се, че съм патриот!

— Патриотите, Митя, служат на други места. Ти си малка пешка в голямата игра, на жаргона на престъпниците това се казва „шестак“, съучастник.

— Обиждаш, началство…

— Истина ти казвам. Какъв патриот си ти, по дяволите?! Я си помисли. За кого работиш? За мафията. А тя, Митя, рано или късно изчезва.

— Грешиш, началство. Ние работим против мафията.

— А така! — искрено се учуди Супрун. — Ето например, арестувахте ме. Като ти заповядат, ще ме разстреляш.

— Без да му мисля!

— Но нима аз съм мафиот?!

— Не си. Но правиш всичко възможно истинските мафиоти да си живуркат спокойно.

— Сега вече хич не те разбирам! Как са ти объркали главата, момче…

— На тебе, началство, ти е объркана главата. Истинските мафиоти са в Кремъл, в Думата, в Министерския съвет, а най-големите живеят в Ню Йорк, Париж и Тел Авив!

— Добре, благодаря ти! Просвети ме! А пък аз, глупакът, мислех, че човек сам е ковач на собственото си щастие.

— Правилно си мислел. Продължавай в същия дух.

— А какво общо има Тел Авив? Да не си антисемит?

— Зависи.

— Митя, не те разбрах.

— Има наши чифути, има и не наши.

— Хайде да вземем например руските банкери. Нямат чет! Те какви са?

— Наши.

— По какво съдиш?

— По оная им работа!

— Ясен си ми — изрече Супрун след кратко мълчание.

— Наши са, защото имаме общо дело — благоволи да обясни Митя.

— И какво е то?

— Освобождаваме Русия от социализма, комунизма и разните други „изми“.

— И какво общество възнамерявате да построите?

— Вземи Америка, началство — оживи се Митя. — Кои са предците на американците? Истинските бандити! Смели хора, отчаяни. А какви стават потомците им? Господари! Живеят си като на кино!

— Русия не е Америка, Митя. Русия си е Русия.

— Ще поживеем, ще видим.

— Тук си прав. Много са ви добри политическите ръководители!

— Те са ни родни братя. При вас е имало политически ръководители, а ние всички сме братя.

— За братята! — усмихна се Супрун, докато наливаше.

— За такова нещо и аз ще пия!

„Отлична възможност — помисли си Супрун, докато пълнеше с водка чашата на Митя, — с чашата в зъбите, ръката извита отзад и точен удар с крак в слабините!“

Помисли го, но не започна да действа. „Ами ако не е сам? Сигурно в съседната стая има още пазачи. Някъде трябва да има и камера за наблюдение. Може само това да чакат, да не издържа. И тогава… При опит за бягство…“

— Наздраве, Митя! — вдигна чашата Супрун и пи.

— Наздраве, началство!

Супрун се облегна назад на креслото и огледа стаята. Ето я, скъпата камера! Къде ли са го докарали? В кой район? Дълго пътуваха, почти през цялата нощ.

— Какво се замисли, началство? — подсмихна се Митя.

— Гледам. — Супрун кимна към телевизионната камера.

— И тебе гледат! — ухили се Митя.

— Старшия ли?

— И той.

— Да — въздъхна Супрун. — Къде съм попаднал…

— А се говореше, че уж ти предлагали, началство, вила в Италия, снежнобяла яхта и много пари. Вярно ли е, или лъжат?

— Вярно.

— И ти си отказал?

— Иначе нямаше да стоя тук с теб!

— Все съм виждал балами, ама такъв… за първи път!

— Ти си балама — отвърна без злоба Супрун, стана и тръгна към прозореца.

Той видя близката планина, синьото езеро, сред което имаше мъничък остров.

— Седемнайсет километра — рече уверено Супрун.

— Какво? — не разбра Митя.

— Мястото, където си пийваме двамата с теб, се казва Отрада. На седемнайсет километра от Минералните бани.

— Почивай си, началство — предложи Митя и като погледна внимателно Фьодор Степанович, тръгна към вратата.

— При старшия ли хукна? — извика след него Супрун и се засмя.

Той открехна вратата към верандата и пое дълбоко чист въздух. Слънцето вече залязваше и равномерната светлина огряваше върховете на невисоките планини. Над езерото кръжеше чайка и кряскаше пронизително.

Супрун много добре знаеше защо се е озовал тук и чие дело е това. Едно не можеше да разбере — защо трябваше да го карат точно тук, при това със завързани очи. По-лесно беше да го гръмнат някъде, можеше и в дома му. Нима съвестта на губернатора бе заговорила? Защо мълчеше, когато убиха Приходко, Скачко, Василиев? Или губернаторът оказваше натиск върху психиката му, сплашваше го? Каквато и да бе причината, поне бе жив. Може би Колесниченко е решил да поговори с него, да му постави условия — отказ от предизборната борба или смърт? Все още имаше възможност да остане жив, стига да подпише хартийката, да прекрачи бариерата, наречена съвест. Може би представителният мъж със сивия костюм отново ще му предлага вила в Италия? Ще приемеш ли, Супрун? Не, няма да приемеш. Но и не ти се умира. Значи трябва да се измъкнеш оттук.

— Рискувай, Федя — изрече на глас Супрун и решително дръпна вратата на верандата.

Приземи се меко и приведен хукна по-далеч от къщата. Познаваше отлично местността и знаеше, че на всяка цена трябва да излезе по-бързо от имението. Къщата, в която го докараха, принадлежеше на губернатора и макар Супрун да беше идвал тук рядко, все пак си спомни как веднъж Колесниченко каза, че трябва да прокара сигнализация покрай масивната бетонна ограда. Ако сигнализацията вече е сложена, ще може да избяга само през вратата. Като дотича до оградата, Супрун се взря и видя до бодливата тел тънки блестящи жици. Оставаше само входната врата и мъжът решително закрачи към нея. Изведнъж си спомни думите на треньора си по бокс, бивш шампион на Русия: „Главното в бокса, Федя, е внезапният тупаник!“ А ударът на Супрун беше силен, ако улучеше, противникът излизаше от играта. Супрун изведнъж се успокои напълно, дори го обзе някакво дръзко отчаяние: да става каквото ще, няма какво да губи!

Пазачът стоеше до вратата и наблюдаваше небето, вдигнал нагоре глава — в необятния син простор се рееше орел. Усмивката върху лицето на младежа застина. Когато върху него се стовари ударът на Супрун, той рухна моментално на земята.

Супрун грабна автомата и резервния пълнител с патроните, шмугна се в крайпътните храсти и затича приведен покрай ручея към резервата, където на брега на планинската река се намираше малката къща на горския Гаврюша. Фьодор Степанович го познаваше, но докато наближаваше жилището му, съмненията му се усилваха все повече. Ами ако Гаврюша го издаде? Пазачите ще дойдат на себе си и първата им работа ще е да дотичат тук, при горския, най-близката къща, селището е чак на седем-осем километра. И все пак щеше да отиде при Гаврюша. Супрун знаеше, че в дома му има телефон — трябваше спешно да се обади на жена си, за да напусне незабавно вилата.

Извади късмет. Вратата на къщата беше отворена, а стопанинът копаеше в градината. Фьодор Степанович предпазливо влезе в къщата, огледа се през прозореца, вдигна слушалката и избра номера на вилата си. Линията беше заета. Чака около минута да даде свободно, изгуби търпение и избра друг номер.

— Слушам! — избоботи уверен плътен бас.

— Иване, Фьодор се обажда.

— Познах те… Тъкмо се връщам от Маша. Тя те чака.

— Слушай внимателно: веднага се върни на вилата и прибери Маша и децата у вас.

— Откъде се обаждаш?

— Разбра ли ме, Иване?

— Добре.

— И никакво мърдане от къщи!

— Разбрах.

— Кажи, че съм заминал. Спешна командировка.

— Къде си заминал?

— В Москва!

— Федя, какво се е случило?!

— Ваня, разчитам на теб, повикай и казаците!

— Не се безпокой! Трябва ли ти помощ?

— Ще се справя, братле. Не съм с голи ръце!

— Разбрах.

— Край. Чакай да се обадя!

— Отивам, Федя, отивам! Бъди спокоен!

Супрун затвори телефона и въздъхна с облекчение. Сега беше уверен, че нито жена му, нито децата ще станат заложници, дори ако губернаторските хрътки тръгнат от Ставропол незабавно: до Грачовка е почти четирийсет километра по шосето, а до Степное по черния път около десет, докато по-малкият му брат е съвсем наблизо, няма и километър.

Иван Степанович живееше в Степное, където беше председател на колхоза, именно на колхоза, а не на някаква си там кооперация. В района му имаше и частни ферми, той не ги закачаше, напротив, поддържаше ги с всички сили, но ако някоя от тях не се справяше, пак я приемаше обратно. Колхозът беше стабилен, хората уважаваха председателя, а казаците почти го боготворяха. Пък и имаше за какво. Направиха голяма конюшня с чистокръвни състезателни коне, момчетата яздеха с казашка униформа, атаманите в селцето, главно млади мъже, бяха готови в огъня да се хвърлят за председателя. Супрун дори се разтревожи братчето му да не се престарае. Ако се появяха от ФСС, казаците можеха да ги разкъсат на парчета!

Гаврюша така и нищо не забеляза, продължаваше да се щура из градината си, макар че Супрун мина почти покрай него.

Като извървя няколко километра през гората покрай рекичката, Супрун поседна на повалено дърво, извади портфейла си и преброи парите. Щяха да стигнат за билет до Москва и дори да останат да се отбие във вагон-ресторанта. Дали пък да не излезеше на шосето и да стопира кола, да стигне до Минералните бани и там да вземе влака? Но като поразмисли, Супрун се отказа от идеята. Със сигурност са вдигнали на крак всички сили от УВР, на гарата лесно ще го спипат и освен това носи оръжие, ако го заловят, разговорът ще е кратък. По-добре беше да дочака да се стъмни и на всяка цена да напусне Ставрополския край. Губернаторът бе господар тук, но в Краснодарския край вече не беше никой. Значи трябваше да напусне Ставрополския край, да стигне поне до село Успенско, там казаците щяха да го приемат, да го нахранят, а можеше да се намери и нещо за пийване.

Не се наложи дълго да чака мрака. След като броди няколко часа из гората, някъде към осем вечерта Супрун стигна до релсите. Вече беше тъмно, но наблизо блещукаха светлините на гарата.

Гаричката се оказа малка, тук спираха само местните влакове и няколко мотриси отиваха за Железноводск. Супрун си купи от лавката бутилка коняк, две месни консерви и понеже нямаше хляб, взе три пакетчета сухари. Пи, подкрепи се и се почувства по-уверен. На перона се показа мотрисата. Докато гледаше осветените прозорци, Супрун забеляза хора само в два вагона. Стори му се, че макар и цивилни, вече ги е виждал някъде… Точно така, беше срещал единия в коридорите на ФСС. За да не изкушава съдбата, Супрун напусна със съжаление перона.

— Последната е — подхвърли минаваща наблизо госпожица.

— Благодаря — отвърна вежливо Супрун.

Не влезе в чакалнята на гарата, а тръгна по линията. На релсите бе спрял товарен влак. Внезапно вагоните се люшнаха, заскърцаха и запълзяха бавно покрай Супрун. „А какво ще стане, ако скоча вътре и — напред? — проблесна в главата на Фьодор Степанович. — Все ще ме закара някъде…“ Край него мина вагон от старите модели, напомнящ на товарните с печка, чиито врати бяха леко отворени, Супрун скочи вътре и се огледа. Тук беше по-тъмно, отколкото навън, но постепенно очите му свикнаха с мрака и той видя разхвърляни денкове. Опипа ги — бяха меки и сухи. Събра ги, направи си легло, полегна и запали цигара. Не му се мислеше за нищо и затвори очи, стараеше се да заспи, но сънят бягаше от очите му. Колелетата тракаха, товарният влак бързаше за някъде…

Изглежда все пак Супрун беше позадрямал, защото като отвори очи, забеляза, че във вагона е станало по-светло. Отиде до процепа на вратата и разбра, че започва да разсъмва. Наоколо тук-там се мяркаха къщи, наближаваше някаква голяма гара. Влакът намали малко, но скоростта бе твърде висока, за да скочи. Едва успя да разчете името на гарата — Павловска. Сега товарният влак щеше да тръгне към Ростов или да завие към Ейск. Ако е за Ростов, следващата голяма гара щеше да е Октомврийска. Доколкото си спомняше, тя бе на някакви си десет-дванайсет километра от Павловска. Би било удобно, ако влакът намали тук, на гара Октомврийска живееше Борка Петухов, приятел от детството. Ето я и Октомврийска! Не спи.

Товарният влак спря чак в Батайск, на петнайсет километра от Ростов на Дон. На гарата Супрун се отби в тоалетната, изми се и се среса, оправи си колкото можа дрехите, качи се на първата срещната кола, отиде в Ростов, купи си билет за първия влак за Москва и след едно денонощие вече беше на Курската гара в столицата. От гарата позвъни на брат си Иван. Обади се Маша, жената на Иван, и той поговори с нея и децата. Още във влака Супрун реши да отиде при заместник главният прокурор на Русия Константин Дмитриевич Меркулов. Двамата се запознаха по време на отпуска на палубата на моторен кораб, който правеше пътешествия по Волга. На Супрун му допадна вежливият, добре възпитан представител на закона, който изобщо не приличаше на човек, заемащ такъв висок пост. Двамата за първи път пътешестваха по майчица Волга и както се оказа, цял живот бяха мечтали за подобно пътуване. Говориха за какво ли не, по много въпроси възгледите им съвпадаха. По време на отпуска хората се срещат, сприятеляват се и след това се разделят, но в техния случай не стана така. Супрун не забрави Меркулов, а и той него. Обаждаха се по телефона, честитяха си празниците, дори си изпращаха подаръци за рождените дни. Още от гарата Супрун позвъни, обади се секретарката и съобщи, че Константин Дмитриевич ще дойде след половин час и тя непременно ще му предаде молбата за незабавна среща.

Меркулов посрещна Супрун на вратата на кабинета си.

— Здравей, приятелю! Не те очаквах!

— Здравей, Костя!

Двамата се прегърнаха.

— Какво носиш под сакото си? — учуди се Меркулов. — Да не е оръжие?

— Точно така — потвърди Супрун и извади късоцевния автомат и пълнителя.

— Браво на теб… — Меркулов поклати глава. — Разказвай.

Изслуша внимателно разказа на Супрун, без да го прекъсва, и едва когато той спря да говори, попита:

— Това ли е всичко?

— Май да…

— В какви отношения си с Власенко?

— Какви могат да бъдат с краевия прокурор? Само делови.

— Ходили ли сте заедно да се парите на баня?

— Случвало се е.

— Значи не са само делови. А след къпането не сте ли пийвали?

— И това се е случвало.

— Само двамата ли?

— Обикновено сме били четирима. Колесниченко, Макеев, Власенко и аз. Веднъж идва и Маркуша.

— Губернаторът, прокурорът, началниците на УВР и ФСС, и ти, главният на селското стопанство… Цялата върхушка на вашия край! Защо питам? Ходил си на баня с прокурора, пили сте, а той написал донос срещу теб.

— И по какъв повод?

— Какъв завод строиш там?

— Фуражен.

— И на кого си се изпречил на пътя?

— Предполагам, че става въпрос за ССК. Акционерно дружество „Ставрополски стокопроизводителен комбинат“.

— Познаваш ли директора на ССК?

— Познавам го. Неприятен тип.

— Така е — усмихна се Меркулов. — Михаил Григориевич Юсин. Признат бандит. Прякорът му е Мусолини.

— Чувал съм — не се изненада Супрун. — Но някак си не ми се вярваше…

— Засега съм спрял доноса, но след време ще ни свърши работа… Сега по въпроса за ССК. Любопитна организация. И криминална, дори твърде криминална. Засега това е всичко, което мога да ти кажа.

— Може ли да запаля?

— Разбира се.

— Аз да си попитам, ти нали не пушиш.

— Пуши. Поне ще замирише на мъж в кабинета… Фьодор, изслушах историята ти и много се радвам, че всичко се е разминало благополучно. Но досега говореше за себе си, а аз бих искал да чуя мнението ти за убийствата на Василиев, Скачко и Приходко.

— Костя, мненията ни са еднакви. Всичките убийства имат политически характер. Убиват кандидатите за губернаторския пост. Спомни си Ленин: „На кого е изгодно?“

— Разбирам, Фьодор, че най-голямата изгода в случая е за губернатора Колесниченко, но не мисля, че ги премахва лично той.

— Значи негови хора.

— Това трябва да се докаже.

— Нали затова си заместник главен прокурор. Доказвай.

— Работим, Федя, работим! И сега не ти задавам просто така въпросите за убийствата. Като местен човек ти си по-наясно. Какво говорят хората?

— Не знам как е при вас в Москва, но при нас хората мълчат.

— Сигурно има слухове?

— Слуховете не са за прокуратурата.

— Започна да говориш като специалист — усмихна се Меркулов. — И все пак?

— Хората са потънали до гуша в грижите си! — Супрун помълча, опъна няколко пъти от цигарата. — Преди седмица в Прохоровка докараха телата на млади казаци. От Чечня. Из цялото село вой… Жените пищяха. На мъжете само адамовите ябълки подскачаха. Докараха петима. На следващия ден двайсет и пет младежи заминаха за Чечня!

— По какъв повод го казваш?

— Казвам, че като има убити кандидати, лека им пръст! Поговориха хората за тях, споменаха ги и се разотидоха. Сред народа се говори, че имало разчистване на сметки. Всички се стремят към властта, по-добре да си гледаме работата, има си губернатор, дава ни да живеем — нека си остане той! И за мен щяха да поплачат жена ми и децата, роднините, приятелите щяха да поскърбят, а народът…

Супрун замълча и махна с ръка.

— Настроението ти е мрачно, Федя…

— Да кажем, гръмнаха Приходко, първия заместник на ФСС, а знаеш ли хората за какво заговориха?

— За какво?

— Че кара западна кола, има вила на три етажа и петстаен апартамент. Излиза, че е крал?

— Така излиза.

— А ти казваш…

— Фьодор, твоята кола е нашенска, имаш шест декара място и жилището ти е тристайно. За четирима.

— Аз не крада.

— Точно затова те издигна народът.

— Мислиш ли, че ако ме бяха гръмнали, хората щяха да въстанат?

— Но не са те убили, Фьодор.

— Костя, кажи ми какво да правя по-нататък? — смени темата Супрун.

— Ще поживееш три-четири дни в Москва, а после ще се върнеш обратно при жената и дечицата — усмихна се Меркулов.

— Шегуваш ли се?

— Нищо подобно.

— Та там ще ме смачкат за нула време!

— Никой няма да те смачка. Нещо повече, ще те пазят. Те имат глави на раменете си. Работят почти на ръба, но няма да посмеят да преминат границата. И освен това няма да тръгнеш сам.

— Разбрано — отвърна Супрун, след като помисли малко. — А какво ще ме посъветваш за изборите?

— Ако не се страхуваш, продължавай в същия дух, както си започнал.

— Не се страхувам особено, но и ми е рано да умирам…

— Нали ти казах — ще те пазят! Друг въпрос дали ще спечелиш на изборите. Колесниченко е много силен.

— Ще продължа — реши Супрун.

— Как си с парите?

— Засега никак! Но ти не се притеснявай. Ще намеря.

— Откъде?

— Ще звънна и ще ми донесат.

— И къде ще звъннеш?

— Костя, не забравяй, че все пак съм някакъв началник!

— И то голям!

— Тук имаме търговска фирма. Държим под наем апартамент и малка къща извън града. Директорът ми е стар приятел. Така че не се безпокой за мен.

— Звънни — кимна към телефона Меркулов.

Супрун набра номера.

— Привет, Юрий Игоревич! Позна… Да, в командировка. Виж сега, Юра, разпореди се за апартамента и ми остави малко пари. Охарчих се, приятелю, съвсем се охарчих! Ще пристигна след час. Довиждане… Успокои ли се? — попита той Меркулов, като затваряше телефона.

— Така е по-добре. А как се казва фирмата? Да не е „Машук“?

— Точно тя. Нарекохме я на планината. А ти откъде знаеш?

— И с тази „Машук“ си засегнал интересите на онова дружество, ССК — измърмори Меркулов. — Парите, и то доста големи суми, отиват в твоите подразделения, а не при тях в ССК.

— Изглежда, прокурорът Власенко е написал доста голям донос… изрече замислено Супрун.

— Вземи го прочети в свободното си време, имам и копие, освен оригинала — предложи Меркулов, докато изваждаше папката от чекмеджето. — И ако пожелаеш, ще изслушам мнението ти с голямо внимание.

Супрун се изправи и подаде ръка.

— Тръгвам.

— Всичко хубаво. Звънни.

— Непременно.

След излизането му Меркулов позвъни на Турецки:

— Саша, ела… Не след половин час, а още сега! Така е по-добре… Виж го ти, след половин час!

След няколко минути в кабинета на заместник главния прокурор влезе старши следователят по особено важни дела Турецки.

— Помниш ли, бях ти разказвал за Фьодор Степанович Супрун? Запознахме се през отпуската.

— И него ли са пречукали?

— Как ти дойде на ума!? Та той се е кандидатирал за губернатор на Ставрополския край!

— Точно затова питам. Пречукали ли са го?

— Остави бандитския жаргон — навъси се Меркулов. — Скоро двамата с Грязнов ще говорите като престъпниците! Какво недоволстваш? Да не съм те откъснал от някакви важни неща?

— Само мацка ни липсваше! — широко се усмихна Турецки. — Ей богу, не лъжа!

— За работата те питам! Не за мацките!

— Костя, падаш ми в очите. За един мъж няма нищо по-важно от жените.

— Кога ще си седнеш на задните части? — въздъхна Меркулов. — Женен човек, дъщеря ти расте…

— Ще дойде време, ще мирясам. А за работата… Каквото сте ни наредили да правим, това и върша. Занимаваме се със ССК, с кандидатите за губернатор на Ставрополския край, в това число и Супрун.

— Той току-що беше при мен. Виж какво е донесъл — Меркулов подаде късоцевката.

— Има си номер — обяви със задоволство Турецки, след като разгледа автомата. — Добре ще е да разберем името на собственика…

— Ето ти телефона. Обади се.

— На кого?

— Кой има право да носи автомат? ФСС и УВР. Потърси Маркуша или Макеев.

— Ще изчакам — отвърна Александър, след като помисли малко.

— Но защо? Поне ще стане известно коя организация е подгонила Супрун.

— Ако е свързан с ФСС или УВР, притежателят на автомата ще изчезне, а може вече да го е направил. В най-добрия случай ставрополските началници ще ме пратят на майната си.

— Я стига, Саша — рече укорително Меркулов. — Как така ще те пратят… Ти, братле, си важна птица!

— Е, изразих се образно. При мен няма образувано подобно дело.

— Но нали те не знаят имаш ли, или нямаш!

— Те всичко знаят — усмихна се Турецки. — Добре, Костя. Този автомат тепърва ще изиграе ролята си. Все пак е веществено доказателство! По-добре ми кажи как Супрун е останал жив?

— Ами, оказва се, че е бивш боксьор! А пък аз не съм и подозирал.

— Всичките ли е разпердушинил? — усмихна се Александър.

— Ударил един — вдигна юмрука си Меркулов. — Неговият не е като моя, естествено, а двойно по-голям. Сгащили го във входа на кооперацията и го закарали във вилата на губернатора…

— Вилата на губернатора — прекъсна го Турецки. — Смятай, че твоят познат си е подписал смъртната присъда.

— Саша, не бързай — спокойно възрази Меркулов. — Собственикът на вилата не е посрещал Супрун с хляб и сол… Закарали го там, дали му да хапне и пийне и той дошъл на себе си. Скочил през прозореца, зашеметил с огромния си юмрук пазача, качил се на товарния влак до Ростов, а оттам с експреса до Москва — и при мен, в кабинета.

— Сега за нищо на света не можеш го накара да се кандидатира на изборите!

— Грешиш. Той е упорит.

— Костя, ти си го навил — досети се Турецки.

— Да кажем, че съм го посъветвал да не се отказва.

— Сега онези няма да го закачат.

— Прав си. Няма да го закачат. А защо?

— Предполагам, че ще образуваш следствено дело за отвличането на Супрун!

— Правилно. И ще го възложа на теб. Вече проверяваш Ставропол.

— Костя, отклоняваш ме от други дела. Значи трябва да летя за южните краища… Кога?

— След четири-пет дни. Ще тръгнеш заедно със Супрун.

— След пет дни ще е малко късничко. Или чакаш нещо?

— Чакам.

— Да не би главният да е узрял?

— За главния не мога да кажа нищо, но някои по-нагоре са готови.

— Секретарят на Съвета за сигурност.

— Браво — похвали го Меркулов. — Докладвай за кандидатите и ССК. Разкажи какво откри при допълнителната проверка за злоупотребите с властта в Ставрополския край.

— Мисля, че няма смисъл да говоря за покойниците. Няма човек, няма дело. Така казват италианските мафиоти, нали?

— Остави италианските, у нас в Русия следствените дела не се закриват преди пълното разследване на убийството. Но аз познавам документите, проверявал съм ги, затова искам да чуя нещо за живите кандидати.

— Много скоро могат да последват предшествениците си.

— Не предизвиквай съдбата — рече строго Меркулов.

— Интересно защо са се смилили над Супрун?

— И той не знае.

— Има достатъчно кандидати — мина на конкретната тема Турецки. — Фьодор Степанович Супрун, Лавър Георгиевич Корнейчук, кандидат на техническите науки, казак, Владимир Вениаминович Сестрин, бизнесмен и колкото и да е странно, нашият общ познат Миша Юсин!

— Няма нищо странно — усмихна се Меркулов. — Ще събере някакви гласове, ако пък не събере, ще си купи и те ще отидат в полза на Колесниченко. Сигурен съм, че първият тур няма да даде окончателен резултат, а до втория ще стигнат сегашният губернатор и някой от четиримата. И гласовете ще послужат.

— Юсин ще се напъне и ще се класира за втория тур — предположи Турецки.

— Тогава Колесниченко със сигурност ще стане губернатор.

— Не знам, не знам. Този господин Колесниченко не е ли омръзнал на някого? Има прекалено много трупове. И със Супрун се издаде. А аз ще тръгна тъкмо по тази нишка.

— Щом е така, ще бъда съвсем спокоен за Фьодор Степанович. И помни ми думата, Колесниченко ще моли Супрун да му стане първи заместник!

— Не съм сигурен.

— Саша, там те познават. И то много добре. Ако се беше заел някой друг, тогава е различно…

— Е, благодаря ти, оцени ме — усмихна се Александър. — Не можеш ли да ми обясниш какво все пак чака главният прокурор? Има вече четири трупа!

— Не четеш ли сводките за разкриването на тежките криминални и икономически престъпления?

— Преглеждам ги.

— Там е тя, че ги преглеждаш. Ставрополският край е на първо място по разкриваемост. И са залавяни доста големи птици! Делата са водени ясно, няма за какво да се хванеш. А чу ли каква реч дръпна на съвещанието Власенко?

— Не съм глух.

— Вярно, от значение е и че нашият шеф е бил в един курс с Власенко и има високо мнение за него като специалист. Затова не дават други данни.

— Разкарай го този Власенко! — не се сдържа Турецки.

— По-внимателно, Саша…

— Щом го видях, веднага разбрах, че е леке — държеше на своето Турецки. — Имам толкова набито око за тия типове, че от пръв поглед ги познавам!

— Ще отидеш, ще огледаш по-внимателно… Добре. Да минем на ССК.

— Със сигурност мога да кажа, че предприятието е част от сенчестата икономика. Държи в юмрука си целия край. Не позволява на никого да диша. Само твоят Супрун му се опъва. Много добре е изработил ССК със създаването на търговската фирма „Машук“. Мусолини меташе гръм и мълнии!

— Ето ти първото доказателство, че Колесниченко не е замесен в отвличането. Дали не го е отвлякъл Миша Юсин? По-точно бандитите на Юсин да са отвлекли Супрун по заповед на боса си.

— Нещо не го отвличаше, преди да се кандидатира за губернатор…

— И това е вярно. А с какво се занимава това акционерно дружество?

— С грабежи.

— А по-конкретно?

— Ще започна с директорите. Както вече казах, генералният е Мусолини. Помниш ли Серьога Прошин по прякор Левитан?

— Онзи, дето нямаше глас ли? Как да не го помня… Занимавали сме се с него по едно старо ставрополско дело.

— Гласът му се оправи. Писклив е, но вече се чува. Той държи Прикумския район.

— Значи ССК е сложило ръка на всички райони?

— И във всеки район има свой директор. Всички се смятат заместници на Мусолини. Сигурно познаваш и Филимон Старчук, по прякор Старика. Той пък командва село Изобилно и околностите.

— Старика е умен бандит. На разпита говори много проникновено за конете. Дори ми хареса.

— Открил е конезавод. Какви жребци има само!

— Всичко това не е лошо, Саша — усмихна се Меркулов.

— Нямаше да е зле, ако паричките от продажбата на расовите коне отиваха в държавната хазна, а те отиват в банка „Грот“, също в Ставрополския край. А директор на банката е Семьон Фридман.

— По-рано Семьон Израилевич се занимаваше със скъпоценни камъни заедно с господин Потапов…

— Преквалифицирал се е. И вероятно не без помощта на Потапов. Но ние не можем да стигнем до Юрий Андреевич Потапов.

— Ще видим, ще видим — пак се усмихна Меркулов. — По-нататък.

— Освен Левитан и Старика останалите директори са бивши секретари на районни комитети на партията, бизнесмени… намърдал се е един генерал от запаса… Приготвил съм списък — отвърна Турецки, като сложи на бюрото лист хартия.

— Доста бързо се справи с това — рече Меркулов. — Кой ти помага?

— Кроткия.^[1]

— Как е Алексей Петрович?

— Нормално.

— И с какво го съблазни?

— Нямаше нужда да го моля дълго. Като чу за Потапов, и се развълнува.

— Алексей Петрович се е развълнувал? — не повярва Меркулов.

— Е, не даде вид, естествено. Подаде си ръката и каза, че няма какво повече да говорим, той щял да работи по агентурно-оперативната част.

— А Грязнов как се отнесе?

— Засега не съм говорил с него.

— Разясни ми все пак какво е това акционерно дружество ССК?

— Напролет хората сеят зеленчуци, грижат се за овощните дървета, окопават лозята, наесен прибират реколтата и я предават на смехотворна цена на представителите на ССК. Ония имат мощна техника, предприятия за преработка на плодове и зеленчуци, в това число и няколко винзавода. Почти из всички райони на Русия се изпращат пресни плодове и зеленчуци, да не говорим за спирта, водката и вината — това се подразбира. Имат милиардни печалби, защото заделят за държавата някъде към седем-осем процента, останалото отива в техните джобове.

— Чии?

— Ако знаех! И то по-точно. Могат да се правят догадки и дори да се назоват имена, но уви, няма доказателства.

— Трябва да имаш много силна подкрепа в Москва, за да вършиш такива работи…

— Имат. И не от едно място!

— Е, Саша — обобщи Меркулов след кратко мълчание. — След два часа ще ти донесат моето постановление за възбуждане на дело по отвличането на Фьодор Степанович Супрун. И в него черно на бяло ще пише, че разследването се възлага на „особено важния“ следовател Турецки, ръководител на следствено-оперативна група. Сега върви и след някой друг ден очаквай събитията.

— Костя, криеш нещо от мен!

— Засега толкова. Свободен си.