Фридрих Незнански
Кадифеният губернатор (14)

4.

Правилно казват хората, че две мечки в една бърлога не могат да живеят. Губернаторът Колесниченко и кметът на града Павел Андреевич Головачов не можеха да се понасят. Кметът беше демократ, искрено вярваше в народовластието, смяташе академик Сахаров за истински гений и бе окачил портрета му в кабинета си. Смяташе, че задълженията и правата на губернатора и кмета са определени от закона. Губернаторът отговаря за края, кметът — за града, няма какво да делят. Но във всеки регион на страната, без столицата и Санкт Петербург, търканията между двата центъра на властта бяха неизбежни, защото благосъстоянието на градовете е здраво свързано с икономиката на регионите.

Отначало Головачов търпеше, правеше отстъпки, но като видя, че получените от държавния бюджет средства за града се използват изключително за нуждите на края, не си премълча, а се възпротиви. Парите, предназначени за изплащането на пенсиите, отидоха в частна банка, където ги въртяха близо половин година и така ги превъртяха, че останаха без пенсии. Головачов успя да се измъкне, взе от парите, определени за обновяване на заводските цехове, за закупуване на ново оборудване, но с това нещата не се оправиха… ССК забогатяваше, строяха се вили за „новите руснаци“, колхозите и совхозите се разоряваха, а приватизацията окончателно съсипа икономиката. Кметът се реши на крайна стъпка, обърна се за помощ към народа — излезе с открито възвание по телевизията. И какво? Народът си замълча. За Головачов това беше страшен удар, той предполагаше, че хората ще излязат на улицата, ще го подкрепят. Но се събраха едва няколко десетки, и то комунисти, с червени знамена и портрети на Ленин, а той не признаваше комунистите.

По-късно разбра, че хората вече не вярват на никого и нищо: на комунистите, демократите, национал-патриотите, Думата, правителството, президента, те се надяваха само на себе си. Тогава Головачов избра друга тактика — започна незабелязано да събира компрометиращи материали за губернатора и неговото обкръжение и донякъде успя, тъй като бяха станали твърде нагли и открити. Кметът излетя за Москва с точните факти за корупцията сред издигнатите от губернатора хора, с имената на Признати бандити, станали директори на различни фирми, и предаде досиетата лично на главния прокурор.

След известно време в Ставрополския край пристигна прокурорът от следственото управление при Главна прокуратура Чирков, обсъди подробно случаите с кмета, обеща да сложи ред в нещата и наистина не се бави много. В касата на Головачов бе намерена значителна сума във валута, а синът му бе арестуван за връзки с чеченците, пласиращи наркотици на Запад. У него бяха открити наркотични вещества. И кметът отново полетя за столицата, опитваше се да докаже, че са го натопили, но напразно. Като обиколи кабинетите, разбра, че всички чиновници от горе до долу са купени, че на никого не му пука за интересите на обикновените хора, а мислят само за собствения си джоб. Кметът не можа да получи аудиенция при президента и отново се върна в Главна прокуратура, където все пак извади късмет, защото се срещна със заместник главния прокурор Меркулов. Константин Дмитриевич го изслуша внимателно, нито веднъж не го прекъсна, веднага извика Чирков и му заповяда незабавно да подготви материалите по Ставрополски край и да ги донесе в кабинета му. „Положението ви, уважаеми Павел Андреевич, не е добро — каза направо Меркулов. — Аз ви вярвам, но това далеч не е достатъчно. Целта на противниците ви е да ви отстранят от поста. Настоятелно ви съветвам да се срещнете със секретаря на Съвета за сигурност. Ще го помоля да ви приеме още днес.“

Същата вечер кметът се срещна със секретаря.

— Запознаха ме с вашите проблеми — каза той. — Заминавайте и работете.

— И това е всичко? — попита Головачов.

— А нима е малко? — отговори на въпроса с въпрос Хвостов.

Като научи, че Михаил Юсин ще се кандидатира на изборите, Головачов реши да си опита силите за губернаторския пост: „Всички бандити са се устремили към губернаторското кресло, грехота е аз да не се кандидатирам.“

Когато Супрун изчезна за известно време, решителността му да се яви на изборите се засили. Той не знаеше подробностите около отвличането на Супрун и сега с нетърпение очакваше пристигането му. Главното, което кметът искаше да научи, беше дали Фьодор Степанович не е изменил на принципите си, дали не се е изплашил.

— Павел Андреевич! Имате посетител — изчурулика в телефонната слушалка женски глас.

Отношенията между кмета на града и Супрун бяха доброжелателни, макар Фьодор Степанович да не можеше да понася демокрацията в познатия в Русия вид. Но такава не я приемаше и Головачов, който преди беше заклет демократ. И сега двамата се срещнаха приятелски, дори се прегърнаха.

— Жив ли си! — засмя се Головачов.

— Жив съм!

— Степанич — изведнъж стана сериозен Павел Андреевич. — Цялата сила е в тях, не можеш ги пипна!

След разказа на Супрун Головачов попита:

— Степанич, не размисли ли?

— За кое?

— За изборите.

— Нямам право. Ти знаеш, не съм ходил да събирам подписи, не съм си драл гърлото по митинги, нито съм се бил в гърдите и съм обещавал на всекиму по нещо. Народът сам направи всичко. За мен няма връщане назад.

— Двама души ще стигнат на втори тур. Ти и Колесниченко.

— А защо не Головачов?

— Хората ме познават като демократ, а сега на тях не вярват.

— Ако всичко ставаше с вяра…

— Затова казвам, че ще излезе Колесниченко. Ще купят, наклеветят, измамят или сплашат, но ще направят и нещо добро. У тях е властта, у тях са парите.

— Много грешки направи, Павел Андреевич — обади се Супрун след кратък размисъл.

— Например?

— Ще ти кажа главната, а примери могат да се изброят много.

— Слушам те, Степанич — навъси се Головачов.

— Умът ти не е тук, а в чужбина: Америка, Германия, Франция, само не и в Русия. Оттам са нещастията ти… Забрави ли! Мислиш за Международния валутен фонд! Молите, хленчите, унижавате се. На вас, демократите, ви подхвърлят кокали и вие глождите!

— Степанич, мисля, че за нищо не съм молил по чужбината — обиди се кметът.

— От Центробанк искаш, от премиера, от заместниците, а те искат от чужбина. Пак така излиза. А чужденците дават на кредит. В дълг! А кой ще го връща? Нашите деца и внуците! Какво са парите? Хартийки. А изнасяме дървен материал, руда, газ, нефт, мед, алуминий, злато!

— Кой можеше да предполага, че ще стане така? Нали замисълът беше друг, по-добър — възрази Головачов. — Помниш как дойде на власт президентът. Цялата страна вървеше след него.

— А сега едва събира трийсет процента, я ги има, я не.

— Ще станеш губернатор и ще видиш. Говори се, че в изборните списъци ще има фиктивни гласоподаватели.

— Ако стана, непременно ще проверя.

— А аз ще ти помогна.

— По какъв начин?

— Все някой ще гласува и за мен. Може да са две хиляди гласа, но ще събера.

— Повече ще събереш — усмихна се Супрун. — Но за това е рано, а сега можеш да ми помогнеш, да организираш пряко предаване с мен. И най-добре без събеседник. Тъкмо се разгорещиш, и журналистът те прекъсне — времето на предаването свършило… Ще го направиш ли?

— За кога го искаш?

— Може и днес.

— И за какво ще говориш?

— За каквото говорих с теб, за това ще разкажа и на хората.

— Бива — отвърна кметът, след като помисли малко.

— Благодаря, Павел Андреевич. Но след предаването ще имаш големи проблеми…

— Аз и сега имам достатъчно — усмихна се Головачов. — Искам да ти предложа неделния си час.

— А удобно ли е? Хората са свикнали да виждат теб.

— Ако нямаш нищо против, мога да те представя.

— Тогава големите проблеми ще се превърнат в един, но огромен.

— Аз съм готов. Степанич, готов съм за всичко.

— Тогава Бог да ни е на помощ!

— Тъкмо преди да дойдеш, ми съобщиха, че момчето, което си ударил, се е обесило — рече Головачов.

— Обесили са го. Такива като него и приятелчетата му не свършват със самоубийство.

— Много ясно — съгласи се Головачов. — А нашите шефове с размърдаха!

— Те познават доста добре Александър Борисович.

— Той изцяло отстрани от разследване местните органи. Нашият краеви прокурор изиска писмена заповед от Москва и моментално я получи. Маркуша и Макеев едва преглътнаха горчивия хап.

— Турецки ще направи всичко, което зависи от него за разследването на убийствата и моето отвличане, а какво ще стане по-нататък, не знае. Лично ми го каза.

— Но ако има неопровержими доказателства срещу ръководители от най-висок ранг, къде ще отидат?

— Все пак си демократ — усмихна се Супрун. — Не се сърди. Казвам го в най-добрия смисъл. Нима, Павел Андреевич, още вярваш на нещо? Или ти бяха малко ударите?

— Били са ме, бият ме и пак ще ме бият. Но аз вярвам.

— В какво?

— В истината, в справедливостта.

— Синът ти в затвора ли е? В затвора. Твоето дело също не е прекратено. Намерили са пари у теб! И ще дойде момент, когато то пак ще изплува. Онези там също имат глава. Утре могат да ти пробутат наркотици. Какво си мислиш? Като ищо ще го направят. А после върви, че се оправяй.

— С един чебър вода два пъти не можеш се окъпа.

— Ти си мислиш така, но Левитан и Мусолини не се съобразяват с тази логика.

— Мусолини също се е кандидатирал, представяш ли си? — рече Головачов.

— А ти тичаше, крещеше по митингите, агитираше срещу съветската власт. И какво постигна?

— Аз и сега мога да отида да викам. Това не беше власт, а лъжа и терор.

— Грешиш. Власт беше, и то силна. Целият свят се страхуваше от нея.

— Плашило, а не власт! Нито пък народна, за каквато я представяха денем и нощем средствата за масова информация!

— Защо, сега да не е станало по-добре? От Запад ни натиска НАТО, от Изток — Япония и Китай, армията е морално разложена, войниците гладни, голи и боси, свръхсекретно оръжие, което и генералите ни още не са видели, се кара в Чечня направо от секретните военни заводи. Бившите Признати бандити си живеят живота… Да продължавам ли?!

— Всичко това го знам не по-зле от теб.

— И защо тогава тичаше да агитираш?

— Замисълът беше правилен, но не обърнахме внимание на много неща. Забравихме, че Ленин и Сталин унщожиха шейсет милиона души, че почти всеки трети от мъжете в бившия СССР е бил в лагер. Кой година, кой две, а някои и по десет. Казваш, че армията била морално разложена? Нещо повече. У нас почти целият народ беше морално разложен. Недей спори с мен, Степанич. Не можеш да ме разубедиш. Имаше баница, късаха от нея парчета и раздаваха. Стигаше за всички, защото раздаваха почти по равно, с малки изключения. На бригадира двеста, на кандидата на науките, може би бъдещ Вернадски^[1], също двеста. Но бригадирът ще открадне за още двеста, а кандидатът зяпа с празни ръце.

— С двеста можеше да се преживее. И дори не лошо — настояваше на своето Супрун.

— Като независим ли ще се кандидатираш? Или в Москва те разубедиха?

— Никой не ме е разубедил, никой няма и да ме разубеди, колкото и да иска. Аз, Павел Андреевич, си спомням с ужас лозунга за покоряването на природата, за царевицата зад Полярния кръг, наградите на Леонид Илич, които според мълвата тежали близо двайсет килограма, как по време на гласуване телохранителят придържеше отзад генералния секретар Черненко…

— Наистина ли? — учуди се Головачов.

— Лично охраната ми каза. Иначе щял да се строполи… Строежите на века, заблудата за наивници, че нашето поколение ще живее при комунизма, разрушаването на храмовете, борбата с алкохолизма и пиянството чрез изкореняване на най-добрите сортове грозде.

— И ти ли си участвал, Фьодор Степанович!

— А какво можех да направя?!

— И сега ли ще изкореняваш?

— Друг път! Дори лично президентът да ми заповяда!

— Значи си прозрял? Точно това е демокрацията. Още веднъж повтарям, че замисълът беше верен, но го сринаха до дъно. Всички са виновни. Комунисти, патриоти, криминални престъпници, Признати бандити и демократи. И на първо място — демократите. Щом сте взели властта, трябва да я държите, изградете новата структура на обществото и властта. А те проиграха шанса си.

— Павел Андреевич, веднъж срещнах един монах. И чуй какво ми разказа. Русия, казва, е призвана да повтори подвига на Исус Христос за назидание на другите народи. Да живее, проповядва, понася страдания й мъки, а после да се качи на Голгота и да загине като него…

— Не бих искал да загина — усмихна се тъжно Головачов.

— … И да се възроди отново, но вече друга — завърши Супрун.

— Каква?

— Никой не знае, дори монахът.

— Това са глупости! — рязко отвърна кметът. — Не осъждам вярващите, но аз самият не вярвам.

— Може би всички демократи сте безбожници?

— Нищо не мога да кажа за другите.

— Безбожници сте — каза уверено Супрун. — И в това е вашата слабост. Президентът на Америка демократ ли е?

— Естествено.

— А е вярващ. И във всяка страна демократите са вярващи. Не православни наистина, но християни. В храма не се срамуват да се прекръстят. А нашите демократи стоят в храма като истукани. За какво стоиш там, като не се молиш? И излиза, че сте безбожници — комунисти, болшевики!

— Е, Степанич, ти се увлече…

— А за замисъла съм съгласен. С една мъничка поправка. Не го измислихте много навреме всичко това със свободата на словото, боновите книжки, капитализацията и дивите пазарни отношения. Свободата и парите, каквито не са сънували дори американските милиардери, се паднаха на престъпниците, на крадливите чиновници и генерали.

— Но, Степанич, все пак отнякъде трябваше да се започне! — възрази кметът.

— И китайците започнаха. Но умно! — Супрун помълча и махна с ръка. — Сега какво да говорим. Безполезно е.

— Степанич, какво очакваш?

— Народен гняв.

— Пак смърт, кръв, страдания и лагери?

— Може да се размине и без смърт, Павел Андреевич, ако заграбеното ще се върне на народа. Животът ще покаже…

 

 

Ресторантът в покрайнините на града, известен като „Далеч от съпругите“, отговаряше на славата си, макар вътре да имаше доста жени. Но ако се съди по отношението на мъжете към тях, това не бяха съпруги, а чужди жени.

— Професионални убийци — констатира Турецки, след като огледа присъстващите. — Тук ли се подвизават?

— Не бих казал — отвърна Глеб Глебович. — Преди тук се събираха богаташи, комарджии, Признатите бандити от нашия край.

— Играчи? На карти, билярд или рулетка?

— И на трите. Сега тук могат да се намерят и наркотици.

На Турецки ресторантът не му хареса и като изпи на бара чаша коняк, тръгна да излиза навън. Около входната врата се озърна и видя ставащи от масата си младежи.

— Игор — обърна се той към Падерин, — я се поинтересувай що за птици са тия?

— На Макеев. Вашата охрана.

— Май не съм молил да ме охраняват.

— Какво да правиш? Заповед.

Не бяха минали и сто метра, когато зад колата, освен хората от ФСС на Макеев се нареди един мерцедес.

— Охрана било, а? — попита Турецки. — Дай газ, Глеб, и спри след два километра.

Глеб натисна педала, но след малко зави рязко надясно и изгаси мотора. Шофьорът на западната кола, в която се возеха момчетата от ФСС, реагира моментално и спря след трийсетина метра, но мерцедесът отмина далеч напред.

— Приближи до охраната — нареди Турецки.

Глеб спря почти плътно до тях. Александър излезе от колата. От аудито веднага изскочи висок мъж.

— Подполковник Богатов — представи се той.

— Не ми харесват хората от мерцедеса — каза Турецки. — Познавате ли ги?

— Докладваха ми, че са от УВР.

— И те ли ме охраняват? — засмя се Александър. — Не е ли прекалено? Подполковник, изяснете случая и ми се обадете. Надявам се, че знаете телефонния номер.

— Александър Борисович, имам друга задача…

— Струва ми се, че хората от мерцедеса са от друга организация. Моля да проверите.

Подполковникът огледа Падерин и другарите му, приближили безшумно следователя, сви рамене и си тръгна.

Момчетата от мерцедеса си знаеха работата. Подполковникът още не беше отворил вратата, а мерцедесът излетя и веднага вдигна висока скорост. Аудито с охраната се понесе след него.

— Едва ли ще ги стигнат — усъмни се Глеб и поклати глава.

— Като не ги стигнат, поне ще се разтъпчат — усмихна се Турецки. — Карай към хотела, Глеб!

— Не ви ли е тежко, Александър Борисович?

— Защо трябва да ми е тежко? — учуди се Турецки.

— Много пиете — отговори малко рязко Глеб.

— Та аз с мезе! — прихна Александър. — Нима наистина е много? А ти не пи ли?

— Изобщо не пия.

Турецки погледна младежа, помълча и каза:

— Прав си, Глеб Глебович. Няма повече.

В хотела ги очакваше изненада. Щом влезе в стаята, намери на масата си бележка. „Пристигнах. Чаках. Заминах за Татарка. Грязнов.“

— Не е изтраяла душата на поета! — засмя се Александър, подавайки бележката на Глеб.

— Но как се е оказала на вашата масичка? — попита Глеб.

— Чувал ли си за Никанор Кожин?

— Не съм.

— Имаше такъв касоразбивач. Един от последните майстори. Ключалки като тази отваряше с нокът.

— А какво общо има Грязнов?

— Ами Грязнов му беше добър приятел. И се понаучи малко.

— С нокът ли е отворил? — усмихна се Глеб.

— В джоба си има всякакви шперцове… Само че защо ли се е запътил за Татарка?

— Чай ли да ви приготвя или кафе? — попита Глеб.

— А какво ще кажеш да поспим?

— Нали искахте да поработите с материалите от следствието — напомни Глеб.

— Дай ги — съгласи се Турецки. — Направи кафе, пък аз ще видя. Нали не си донесъл всички папки?

— Само най-важните.

— Съмнявам се, че си намерил нещо важно — измърмори Турецки. — Важна е била първоначалната експертиза, която е направил Едуард Дроздов. Но сега ще се наложи да изравяме Приходко от гроба.

— Имате отлична памет, Александър Борисович — рече Глеб и видял въпросителния поглед на шефа си, допълни: — Помните името на съдебния лекар?

— Защо да забравя това, което съм длъжен да помня? Върви.

Глеб се върна след десетина минути и видя, че старши следователят прелиства страница след страница, а след няколко минути удари с папката по масата.

— Да теглим чертата, както казва Константин Дмитриевич Меркулов — обади се Турецки и взе чашата с кафето. — Второ денонощие се въртим, време е да направим и някои изводи… Отдавна съм забелязал, че ако господа следователите искат да пратят в девета глуха някое дело, пишат цели томове, в които необходимата информация и доказателства липсват. Както и тук — съвсем ненужни бумаги. Да се спрем на следствието по делото на полковник Приходко. Известни са имената на всички от охраната. И къде са сега? В Чечня. Воюват. Пьотър Ворончук се навоювал…

— Нима тези, които все още са там, не могат да се извикат? Да се изпрати заповед до местните служби?

— Може. Но не съм убеден, че ще пристигнат живи тук. А за какво са ни иначе? Убийствата на професор Василиев и бизнесмена Скачко са извършени професионално. За първото нямаме никаква следа, за която да се хванем. Подобни убийства се разкриват крайно рядко, и то ако помогне господин Случаят. В делото на Скачко не са открити свидетели. По-нататък — възниква въпросът защо са оставени някои следи при убийството на Приходко? Ами все пак е бил полковник от ФСС, успял е да осигури безопасността си, не е било лесно да се докопат до него. Но са стигнали. С помощта на професионалист.

— И какво, ние също ли няма да успеем да решим случаите?

— Не съм казал такова нещо. Има шанс, и то не лош. При нас е Фьодор Степанович Супрун, когото са закарали не в някое мазе, а в крайградската вила на самия губернатор. И ако предположим по каква причина Колесниченко накрая е решил да поговори с него, то делото може да се проясни.

— Накрая ли?

— Мисля, че не са имали намерение да пуснат Супрун жив. Трябва ми поне един от похитителите.

— Смятате, че губернаторът е щял да дойде във вилата?

— А защо не? Ако не губернаторът, то някой друг. Сигурно не по-малко важна клечка от него…

Телефонът иззвъня.

— Слушам — вдигна слушалката Турецки. — Какво е вашето оръжие? Разбрах… Случва се, другарю подполковник. Разбира се, може ли да се мери ауди с мерцедес! Всичко хубаво! Така, скъпи Глеб Глебович, не са ги настигнали — обърна се към стажанта старши следователят. — Според теб автомат „Борз“ чеченският аналог на „Узи“ ли е?

— Да.

— Добро оръжие ли е?

— Не е лошо.

— Не са ги настигнали — повтори Александър. — А Грязнов щеше да ги настигне дори с нашата газка. И не само това, щеше да ми ги доведе закопчани.

— По-точно, куршумът щеше да ги настигне — усмихна се Глеб.

— Какво значение има — отклони отговора Турецки. — Главното е резултатът… Докъде бяхме стигнали?

— До губернатора, който отива на вилата.

— Или до някой друг. Ако разберем това, вече ще имаме право да действаме.

— Нали сътрудниците на Грязнов заминаха за Татарка…

— Ами ако Ястреба също е в Чечня?

— Не мисля. Байбака няма да го пусне. Чувал съм, че са приятели.

— Ако заповядат, Байбака няма да каже гък.

— Зависи кой.

— Кой може да нарежда на Признат бандит? Някой по-издигнат и от него. При тях, Глеб Глебович, дисциплината не е армейска. Ако нещо не е както трябва — куршум или нож между ребрата. Твоят роден край е избран от престъпния свят за плацдарм, от който неговата власт трябва да се разпространи из цяла Русия. Преди да тръгна, се поинтересувах с какво разполагат ставрополските ОПГ. Организираните престъпни групировки — поясни Турецки, като забеляза въпроса в очите на стажанта. — Автомати „Калашников“, „Узи“, „Борз“, снайпери, голямо количество взривни вещества, гранатохвъргачки. Мисля, че не им представлява трудност да си намерят БТР или дори танк Т-72. Наистина, докато войската получава заплата, оръжието ще мълчи, но ако в армейските части нещата продължат както са тръгнали сега, с твоя роден край ще бъде свършено.

— Не забравяйте за народа, Александър Борисович — възрази Глеб.

— Народът има ли оръжие?

— Доколкото знам — има.

— Но ако му изплатят забавените заплати? Ще грабне ли оръжието? Не, защото народът не може да контролира властта. Живее ден за ден. Властта отделно, народът отделно. И освен това хората няма да знаят откъде идват парите. Ще ги получат от касата.

Телефонът пак зазвъня.

— Турецки.

— Здравейте, Александър Борисович! — чу гласа на Слава Грязнов.

— Привет — отвърна следователят и натисна копчето на звука. — По гласа ти познавам, че се веселиш някъде!

— Забавляваме се!

— По какъв повод?

— Ще ти кажа, но няма да повярваш! Празнуваме сватба!

— Чия?

— На майор Голованов.

— Май не съм го пращал да се жени…

— Твоята заповед е изпълнена!

— И къде е задържаният?

— В следствения арест при Ставрополското управление на вътрешните работи.

— Кога да ви чакам?

— Утре за обяд ще бъдем там.

— Поздрави майора от мен — рече Турецки и затвори.

— Арестуван ли е вече? — учуди се Глеб.

— Нали чу.

Турецки позвъни на дежурния в краевото управление на МВР и се убеди, че Леонид Гришчук е в килията на предварителния арест и се държи спокойно.

На сутринта му съобщиха за смъртта на Ястреба.

Из акта за аутопсия на гражданина Л. С. Гришчук

Аз, долуподписаният съдебномедицински експерт от морга №1 на град Ставропол Е. Н. Дроздов, на основание заповед на старши следователя от Ставрополската градска прокуратура А, 27. Симонян, извърших съдебномедицинско изследване на трупа на Л. С. Гришчук.

Беше установено следното:

Смъртта е настъпила в резултат на механична асфиксия, т.е. поради недостиг на кислород, вследствие на физически въздействия, възпрепятстващи дишането, придружени от остро разстройство на централната нервна система и кръвообращението.

Най-вероятно смъртта е причинена от удушаване с ръце, прекъснати са вратните вени, дънната артерия и блуждаещият нерв, за което говорят кръвоизливите там, където шията е била притискана с пръсти, счупванията на подезичната кост и щитовидния хрущял.

По повърхността на шията ясно личат множество рани, което показва удушаване с две ръце. По лицето, шията и ръцете бяха открити синини и ожулвания с линейна и ъгловата форма — признаци за борба и самоотбрана. Смъртта е настъпила между пет и шест часа сутринта.

От протокола за огледа на местопроизшествието е ясно, че на мястото на събитието е намерено въжето, на което е висял пострадалият. Въжето е било завързано на металната решетка на прозореца.

Извод: въпреки наличието на странгулационна бразда, най-вероятно смъртта на Л.С. Гришчук е настъпила поради недостиг на кислород, най-вероятно в резултат от удушаване с ръце.

Съдебномедицински експерт Е. Н. Дроздов

Щом прочете акта от експертизата, Турецки погледна седналия срещу него Дроздов.

— Благодаря, Едуард Николаевич — рече той.

— Свободен ли съм? — попита Дроздов.

— Да.

— Довиждане.

— Така — поклати глава Турецки, когато вратата се затвори след Дроздов. — А ти казваш…

— Нищо не съм казал, Александър Борисович!

— Това вече е обективен документ — потупа по листа следователят. — Страхува се, но си върши работата. Браво на него!

— Не се страхува за себе си. Има две дечица, млада жена…

— Едва ли ще ги закачат. Скоро няма да им е до него.

— На кого по-конкретно, Александър Борисович?

— Не бързай. Както казва Меркулов, не тичай като теле пред майка си! Е, да извикаме ли и тримата?

— Следователят Симонян, който води делото, вече е разпитал всеки от тях. Ето протоколите. Заповядайте.

— Викай ги.

В стаята влязоха старши лейтенант и двама сержанти.

— Сядайте — покани ги Турецки и кимна към столовете.

— Вече разговаряха с нас — усмихна се старши лейтенантът.

— Знам. Следователят от градска прокуратура Симонян.

— Не само той.

— И началството ли успя?

— Че как иначе! Нали затова е началство. Трябва навсякъде да успее.

— И кой, ако не е тайна?

— Шефът. Подполковник Сизов.

— И какво искаше?

Старши лейтенантът погледна сержантите, забеляза сдържаните им усмивка и отговори:

— Вие лично поговорете с него.

— Непременно. Но се досещам за какво може да говори началството, когато го очакват големи неприятности… Как така го изпуснахте, момчета?

— Кой можеше да знае, че ще си метне въжето? Гледахме. Уж беше спокоен.

— Не той си го е метнал — след кратко мълчание каза Александър. — Удушили са го.

— Това е нещо ново — обади се един от сержантите, оглеждайки другарите си.

— Нима? — не повярва Турецки. — Пък аз си мислех, че ще ме подсетите кой е обесил Льоня Гришчук. Глеб Глебович, подай ми протоколите от разпита на нашите гости — обърна се той към стажанта. — Кой от вас е Анатолий Трофимович Канюка?

— Аз — отговори сержантът, който се беше обадил.

— Тежко ви, сержант — поклати глава следователят и се вгледа внимателно в милиционера. — Ако се съди по показанията, вашите другари имат алиби. По заповед на подполковник Сизов са напуснали следствения арест, а ти си останал! И убийството е станало тъкмо в твоето дежурство, между пет и шест сутринта. Според показанията ти в килията на арестувания не е влизал никой. Изводът е един. Да ти го кажа ли, или сам ще се сетиш?

— Виждали ли сте Гришчук? — попита Канюка.

— Е, и?

— Та той е висок към един и деветдесет! А аз? Нали виждате. Нима сам мога да го удуша!?

— Да съм казал, че си бил сам?

— Никой не е влизал в помещението — каза Канюка.

— Ще проверим. — Турецки се обърна към колегите на Канюка. — Ама и вас си ви бива! Щом сте чули гласа на шефа и — хайде! А по това време подполковник Сизов е спал праведен сън.

— Нали ви казвам, че ни извика — отговори от името на всички старши лейтенантът. — Сигурен съм, че това беше неговият глас!

— Не аз, а подполковник Сизов твърди, че е спал. Впрочем възможно е да е било така. Може в Ставропол да си имате имитатори като Михаил Евдокимов или Генадий Хазанов…

— Не са от такава класа, но има специалисти по имитиране на гласове — съгласи се офицерът. — За това не съм се сетил.

— Там е тя. Имитаторът трябва добре да е познавал гласа на подполковника. Макар да е голям началник, все пак не е Горбачов. Трябва да се търси сред служителите на управлението.

— Капитан Степаненко! Той имитира чудесно! Но да е бил Степаненко… Просто не може да бъде.

— Не знам как е на онзи свят, но на този може всичко — рече назидателно Турецки, огледа тримата и се усмихна. — Момчета, не знам защо, но ви вярвам. Сигурно по интуиция… Но човекът е мъртъв! Сержант Канюка, не си видял нищо, така ли?

— Нищо.

— Да погледнем по друг начин — реши Турецки. — Колко души имаше в следствения арест?

— Седемнайсет — отговори старши лейтенантът. — Списъкът с имената е в дневника на дежурния.

— И кога са ги докарали?

— Някои преди Гришчук, повечето след него, през нощта.

— Не са ли множко за временен арест?

— Имали сме и повече.

— Не достигат места в затвора?

— Не е там работата. Тук докарват задържаните от служителите на краевото управление.

— Значи вашите арестанти са от по-висша класа? — усмихна се следователят.

— Точно така. И попадат тук за по-сериозни провинения.

— За първи път чувам за такова нововъведение — учуди се Турецки. — Във всички градове откарват престъпниците в предварителния арест на най-близкото районно отделение на милицията, а при вас — направо в краевото управление. И кой нареди?

— Отдавна е така.

— Добре, отишли сте на улица „Казашка“. Пусто. Тишина. Поне позвънихте ли на подполковник Сизов?

— Как иначе!

— Веднага ли се обади?

— А, не. Наложи се да почакаме.

— И той какво ви каза?

— Напсува ни.

— Колко време ви отне всичко това?

— Към четирийсет минути.

— И точно между пет и шест?

— Тъй вярно.

— Сержант, спомни ли си нещо друго? — Турецки погледна Канюка.

— Мисля, че казах всичко…

— Мислиш или наистина е така?

— Ходих в тоалетната.

— Да нямаш запек? — попита сериозно Турецки.

— Е, хайде сега… По войнишки — усмихна се сержантът. — Раз-два и готово!

— Значи остави поста си?

— Само за две минути! И после дойде нарядът. Момчетата са все свои.

— И кого докараха?

— Нощна пеперуда. Пребили я, ограбили я…

— Прие ли „пеперудата“?

— Приех я, оформих документите, настаних я и заключих.

— Като каза „заключих“. Къде бяха ключовете от килиите, когато хукна към тоалетната?

— Където трябва, на колана.

— На твоя ли?

— Ами на чий? — пак се подсмихна Канюка.

— Килиите не могат ли да се отварят отвътре?

— Изключено.

— И всичките бяха заключени?

Канюка погледна въпросително втория сержант.

— Заключени — потвърди той. — Проверих.

— Кога?

— Горе-долу час преди да се обади подполковникът.

— И ключовете висяха на колана ти, така ли?

— Да — кимна вторият сержант.

— Зимовец. Василий Прокофиевич — прочете Турецки, като погледна документите. — И каква беше причината за проверката?

— В дванайста вдигаха шум.

— Не можеха да изтраят?

— Тъй вярно. И всичките изведнъж — усмихна се Зимовец.

— Извеждахме ги по един — притече се на помощ старши лейтенантът.

— Що за хора бяха тия в дванайста?

— Криминални.

— Колко?

— Трима.

— След Гришчук ли ги докараха?

— Не помня точно, но в дневника пише.

— Какво излиза, момчета — усмихна се Турецки. — Не е възможно да се отворят вратите отвътре, ключовете са на колана на сержанта, а някой влязъл в единичната килия и удушил Гришчук!

— Може да се е обесил сам? — предположи Канюка.

— Така… тогава някой от вас му е подарил коприненото въже… Или не сте го обискирали?

— Всичко беше направено по правилата — увери старши лейтенантът.

— Следователят Симонян вече ви е разпитал. Забраниха ви да напускате града, нали? — попита след кратко мълчание Александър.

— Да — отговори старши лейтенантът от името на всички.

— Почивайте — освободи заподозрените Турецки.

— Александър Борисович, интуицията не ви подведе — заяви ехидно Глеб, загледан замислено в старши следователя.

— За старши лейтенанта и Канюка не, но за сержант Зимовец… Не знам. Според теб какво може да се случи по време на проверката на килиите и извеждането на апашите до тоалетната?

— Зависи какви са…

— Говори, Глеб, говори. Слушам те.

— А, нищо, мисля си разни глупости — каза след малко Глеб.

— Взели са ключа от колана?

— Тъй вярно — смути се Глеб. — Но това са глупости.

— Ако са били майстори, може и скалпа да ти вземат — и няма да забележиш… Защо са го удушили? Не са го застреляли, нито намушкали, а удушили?

— Изглежда, заповедта е била такава.

— Вярно, Глеб Глебович. Сече ти пипето… И тези, които са поръчали убийството, са постигнали целта си. Половината от задържаните са освободени.

— Все пак смятате, че убиецът е сред арестантите?

— Сто процента.

— Но кой го е пуснал от килията?

— С този въпрос ще се заемеш ти. Разбирам, работата е трудна, тъкмо за такъв умен следовател като теб. Заподозрените са няколко. Тримата дежурни, нарядът, пристигнал рано сутринта, седемнадесетте арестувани, имената ще вземеш от дневника…

— Подполковник Сизов — напомни Глеб, като видя, че Турецки се замисли.

— С подполковника ще се заема аз. Върви и работи, Глеб Глебович.

— Александър Борисович, смятате ли, че подписката да не напускат града е достатъчна мярка за тия тримата?

— А ти какво предлагаш?

— Да ги задържим за четирийсет и осем часа, законът разрешава. Вече изгубихме Гришчук, може да изгубим и други — каза Глеб.

— Смяташ подписката за недостатъчна мярка… Намери безспорни доказателства и ги арестувай.

— Да приложа мярка за неотклонение задържане под стража.

Турецки погледна стажанта и се засмя тъжно.

— Прав си. Задръж ги. Аз съм при Маркуша.

Този път генерал Маркуша беше сдържан и сериозен.

— Разговарях със Сизов — отговори началникът на краевото УВР на въпроса на Турецки за подполковника. — И си направих изводите.

— Какви? — възприе официалния тон на събеседника си следователят.

— Познавам подполковник Сизов като честен работник. А със служителите си ще се оправя.

— С тях вече се занимават хора от моята група.

— И вашият стажант ли? — усмихна се Маркуша.

— И той. Заел се е с подготвителната работа. За мен, естествено.

— От все сърце желая успех.

— Благодаря. След като се дипломира, ще го оставя в моята група — отговори Турецки, сякаш не забелязал сарказма в гласа на генерала.

— Пожелах успех лично на вас, Александър Борисович.

— Струва ми се, че моите успехи ще станат и ваши — поясни Александър след кратка пауза.

— Но нали не искате аз и моите хора да участваме в разследването!

— Вашите служители пречат на следствието. Нещо повече, сами извършват престъпления.

— Това вече намирисва на обвинение.

— Както искате го възприемайте.

— Александър Борисович, интересува ме как вашите момчета успяха да хванат Ястреба?

— Просто си разбират от работата. Всичко хубаво, Роман Валентинович.

— Всичко хубаво…

 

 

А в Татарка назряваха събития, които сериозно разтревожиха Виктор Байбаков. Слухът за убийството на Ястреба достигна до неговите хора още същата сутрин, но това бе само слух, на който и той самият не повярва. Но изпратените в Ставропол се върнаха и слухът стана истина. Единият от тях дори видял трупа. Първата мисъл на Байбака бе да позвъни на Кръстника, започна бавно да набира номера му, но размисли и се отказа. Седя дълго, чудеше се какво да прави, отиде до прозореца. Беше слънчев и ясен ден. На зелената полянка, разперил опашка, се разхождаше паунът, който Байбака докара наскоро от Южна Америка: ходи там да види хора и те да го видят. Телевизорът в стаята работеше. Имаше предаване за някакво провинциално градче, в което била затворена единствената фабрика, давала прехраната на целия район. И сега в градчето настанал глад, който според журналиста можел да се сравнява само с глада през трийсетте години в Поволжието. Петгодишно момче върви по улиците и проси от минувачите пари за хляб. Лекар преглежда изпосталели деца. И ковчези, ковчези, ковчези, набързо сковани в някаква барака. Тази барака, пак по думите на журналиста, е единственото място, където може поне нещо да се изкара.

— Паунът — измърмори Байбака.

На вратата се почука и влезе отговорникът на охраната.

— Владимире, напускам те — каза той.

— Върви си — отговори тихо той.

— С мен са двама.

Байбака извади портфейла си, преброи няколко стодоларови банкноти и ги сложи на масата.

— Искам да те предупредя. В селото се готви нещо — каза мъжът и прибра парите в джоба си.

— Парите са за тримата — поясни главатарят, без да обръща внимание на предупреждението.

— Защо не питаш за причината?

— Известна ми е.

— И все пак ще кажа. Момчетата говорят, че щом предаде Ястреба, най-добрия си приятел, значи по всяко време можеш да предадеш всеки от нас.

— Щеше ли да е по-добре, ако аз и Ястреба бяхме хвръкнали във въздуха?

— Забрави третия, ченгето. Ястреба вече хвръкна. А ти и ченгето сте живи.

Байбака можеше да каже, че заповедта дойде лично от Кръстника, но не го направи.

— Каза каквото имаше за казване. Няма да те спирам — сухо се обади той.

Отговорникът на охраната го изгледа, усмихна се и излезе.

Байбака знаеше къде ще отидат неговите хора. Само за две-три години в предградията на Татарка изникнаха малки хубави къщи, в които живееха бойците на Валерий Маклаков, по прякор Мака. Те внимаваха да не навлизат във владенията на Володя, защото знаеха за отношението на Кръстника към боса на Татарка. Имаха си свой, добре уреден бизнес — пренасяха наркотици и търгуваха с оръжие. Мака минаваше за подчинен на Байбака, но всъщност работеше самостоятелно. И когато Володя реши да го притисне и му поиска месечни вноски за общата бандитска каса, беше доста учуден от позвъняването на Кръстника, който бащински го посъветва да го остави на мира. Байбака разбра, че Мака плаща направо на Кръстника, и то явно не лошо. Преди няколко седмици между Мака и Кръстника се получи някакво недоразумение и Володя получи заповед да му даде урок. Силата бе на негова страна, но той се замота и всичко остана постарому. По-късно Байбака силно съжали, че тогава не си разчисти сметките с него.

След като в Щатите осъдиха Японеца на десет години, между различните престъпни групировки из цяла Русия, особено между славянските и кавказките банди, започнаха истински бойни действия. В ход влязоха автомати, гранатохвъргачки, взривни вещества, да не говорим за пистолетите. Загинаха десетки Признати бандити и обикновени престъпници.

Русия тепърва ще си даде сметка за броя на жертвите на бандитските стълкновения, в това число и на мирните граждани. И си мисля, че когато ги преброи, Русия ще настръхне: нали младите момчета, грабнали оръжието, не са били родени бандити и крадци. Такива ги е направил животът, днешната власт, ръководната финансово-апаратна олигархия и могъщото чиновничество — корумпирано, алчно, продаващо всичко наред, отдавна изгубило понятие за жертвоготовност в името на народа; за чест, достойнство и любов към родината.

След „конгреса“ на престъпниците в Кисловодск страстите малко се уталожиха, но се появи друг сериозен проблем. Така наречените отцепници — млади хора, обединени в бойни групи, без ясна представа за законите на престъпния свят, в стремежа си да забогатеят на всяка цена, обявиха истинска война на Признатите бандити. Стреляха по тях без предупреждение, без излишни приказки, посегнаха на вече поделените сфери на влияние. Големите престъпни босове дори потърсиха помощта на ФСС, молеха да ги защитят от младите бандити! Мака заложи на тях явно не без причина. Той закара стоката си във Воронеж, след като там унищожиха огромно количество наркотици. Наложи се да търси други адреси и той ги намери. Наистина, трябваше да се раздели с образа си на защитник на славянските интереси в Ставрополския край, понеже се свърза с един от най-известните чеченски босове на подземния свят — Султана, който включи в групата му свои земляци. Султана пръв подхвърли идеята, че вече е време Мака да стане пълновластен господар на Татарка. Младият отцепник му напомни за близките отношения на Байбака и Кръстника, а Султана отговори с известната френска мисъл: „Memento mori!“

Отначало Мака не обърна голямо внимание на думите му, но по-късно, след срещата с Ястреба, когото упорито привличаше на своя страна, мисълта за властта в Татарка все повече и повече го завладяваше. Срещата на Мака с Ястреба не беше случайна. Кой каквото ще да казва, ако не беше Байбака, главатарят в Татарка щеше да е той. Мака заложи на честолюбието му и спечели. Постепенно Ястреба започна да надава ухо на ласкателствата, а когато Байбака, воден от най-чисти подбуди, го изпрати да служи в Ставрополското краево управление на МВР, той затаи обида към дългогодишния си приятел. Въпреки че получаваше пари от него, Мака му плащаше много повече. Смъртта на Ястреба, за която бе обвинен Байбака, развързваше ръцете на младия отцепник и той реши да действа.

Но и Володя не дремеше. След като отговорникът за охраната си замина, той нареди да свикат хората му и скоро към неговия дом започнаха да се стичат западни коли.

Бойците му още не бяха се настанили в просторния хол, когато телефонът звънна. Байбака вдигна слушалката.

— Прибери си Бика и приятелчетата му — чу гласа на Мака. — До пазара.

Володя не успя да отговори — на другия край вече бяха затворили.

— Обади се Мака — каза той на притихналите младежи. — Да приберем Бика.

Някой попита:

— Значи война?

— Ще видим труповете и тогава ще решим — отговори Байбака. — Към колите.

Колата — БМВ, с която пътуваха Бика и двама приятели, беше направена на решето от куршумите. Край нея стояха милиционери и двама лекари от „Бърза помощ“.

— Жив ли е някой от тримата? — обърна се към единия Байбака.

— Не — отговори му късо лекарят.

Володя отново покани гости, но този път само ръководителите на групите.

— Обвиняват ме в страхливост, но при предаването на Ястреба не съм действал по своя воля — каза той. — И за да не съм голословен, сега ще чуете какво ще каже Кръстника за смъртта на нашите другари. — Набра номера и включи на звука. — Байбака е. Дай ми шефа. Спешно е.

След известно време в хола се разнесе възсух глас:

— Казвай.

— Хората на Мака са убили трима от моите, в това число и Вася Бика. Готови сме за ответни действия.

— Никакви ответни действия — отвърна Кръстника след продължително мълчание.

— Той няма да спре.

— Какво иска?

— Не знам, предполагам, че цяла Татарка.

— Води преговори, протакай, печели време.

— Вече направих глупост, като предадох Ястреба.

— Тогава попитай Мака за какво е говорил с Ястреба за теб.

— С Ястреба?! За мен?!

— Ще попиташ и ще разбереш. Ако не ти каже, ще го научиш от мен. Разбра ли всичко?

— Разбрах.

Отсреща затвориха. Байбака гледаше мълчаливо помощниците си. Мълчаха и те.