Фридрих Незнански
Кадифеният губернатор (10)

9.

— Е, Костя, уцелихме ли в десетката?! — С тези думи Александър Борисович се втурна в кабинета на Меркулов.

— Мисля, че те предупредих. Не казвай хоп…

— Уцелихме! Вече ми звъниха! От Съвета за сигурност, от името на сътрудника на секретаря по сигурността.

— Трябваше да тичаш при секретаря — отвърна сърдито Меркулов. — Защо нахълтваш при мен?

— Не се обиждай. По-добре ми кажи, има ли смисъл да ходя при Потапов?

— От къде на къде?

— Чете ли вестника? Ето го! Цялата биография на господина! Написано е черно на бяло!

— Потапов ще се избърше някъде с това вестниче и толкоз — отвърна равнодушно Меркулов.

— Мислиш ли? — попита Турецки и седна.

— Защо не? Гарван гарваново око не вади…

— Свинете от едно корито лочат — продължи в същия дух Турецки. — Всичко е така, но започнаха да правят напук на свинете.

— Чух. Разтурили работилницата, арестували някои от дребните рибки, а едрите са изчезнали. Твоя работа ли е?

— Позвъних на генерал Реутов, оказа се, че бил служил заедно със секретаря. И изглежда генералът е доложил, така и така, крадците се разхождат с мерцедес с моя номер. Секретарят моментално вдигнал по тревога спецчастите и хайде в Красногорск! Казват, че добре се разкършили… А едрите риби не са се измъкнали. Двама генерали и един полковник са отстранени от работа, в момента са под домашен арест.

— Обадиха ми се от главна военна прокуратура. Молеха за помощ. Няма какво да се извади срещу генералите! Аз ги препратих към теб. Така че ги очаквай.

— Утре заминавам.

— А не, ти забърка кашата, ти я оправяй.

— Какво общо имам аз?! — учуди се искрено Турецки. — Нали ти казвам. Обадих се на генерал Реутов…

— Сега се обаждай на хора с по-нисък ранг — прекъсна го Меркулов. — Панкратов ли се занимаваше с оная работилница?

— Да. Загази и едва не му хвръкнаха пагоните.

— Точно така обясни на секретаря.

— Мислиш ли, че трябва да отида при него?

— Да, и то не сам, а с Панкратов. И няма да обясняваш как стоят нещата само с приказки, а с документи. Или Панкратов се е наврял в миша дупка?

— Стига де, Костя — усмихна се миролюбиво следователят.

— Нещо си сърдит днес… Май си станал с левия крак.

— Точно това ще направиш — заговори с по-спокоен тон Меркулов. — Желязото се кове, докато е горещо! А за Потапов… Обади се — подхвърли му той секретния правителствен указател.

— Като откаже, пак ще мислим.

— По прекия ли? — попита Турецки и отвори указателя.

— За теб може и по прекия.

Отсреща веднага се обадиха.

— Слушам — чу се уверен бас.

Меркулов натисна копчето, за да включи звука.

— Здравейте, Юрий Андреевич.

— Добър ден.

— Безпокои ви Турецки. Александър Борисович.

— Радвам се да ви чуя, Александър Борисович.

— Бих искал да си поговорим.

— Заповядайте.

— В колко часа ви е удобно?

— Качвайте се в колата — и при мен!

— Точно така ще направя.

— Чакам.

— Звучеше бодро — рече Турецки, като затваряше.

— А какво — да се плаши от теб? Ти си представител на закона. Не се страхува от теб. От друго може — рече Меркулов. — Намисли ли как да започнеш?

— Потапов е вицепрезидент на „Сибирско злато“. А компанията е на първо място в списъка на секретаря за съмнителен произход на средствата.

— Нима няма закон, забраняващ съвместяването на държавни длъжности с частен бизнес? — ехидно се поинтересува Меркулов.

— Излиза, че за господин Потапов законът не важи!

— Заминавай — разреши заместник главният прокурор. — Вземи моята служебна кола. С шофьора. Не отиваш къде да е, а в Кремъл!

По пътя Турецки обмисли бъдещия разговор. Имаше сламка, за която да се хване — списъка на секретаря. Разполагаше с някои данни за машинациите на компанията, но без документите, които ги потвърждават, засега с тях работеха спецовете от ФСС в Екатеринбург. Разбира се, хубаво щеше да е веднага да хване бика за рогата, така и така, господин Потапов, защо след вашите пътешествия в славния град Ставропол по улиците се появяват трупове на политици? И след този удар да го погледне в очите. Сигурно оня щеше да извика охраната, а те нямаше да се церемонят, за врата и — по-надалеч зад кремълската стена! Случвало се бе да греши, следвайки интуицията си, но това беше на младини, а през последните години усетът му не го подвеждаше. Сега чувстваше, че е попаднал на вярна следа. Потапов не бе последният играч в страшната международна игра, наречена политика. Нищо, някой ден щеше да отвори с крак вратата на кабинета на президентския съветник по медиите.

От самото начало, още щом Турецки беше назначен за ръководител на следствено-оперативната група за разследването на ставрополските убийства, той реши да действа директно, открито.

След като чу от секретаря си за пристигането на Турецки, Юрий Андреевич го посрещна на вратата на кабинета.

— Заповядайте, Александър Борисович, влизайте, настанявайте се, моля. — Той посочи с ръка креслото, близо до отрупаната масичка. — Кафе, чай, водка, коняк?

— Не е препоръчително да се пие много чай, но водчица може! Още повече че е грехота да откажеш от такава като вашата — усмихна се Турецки.

— Обикновена „Смирнов“.

— Но не е от улична будка!

— А вие от будките ли купувате?

— Когато се наложи. — Турецки погледна събеседника си и се усмихна. — Естествено, могат да ми доставят и в кабинета, ако намекна, дори от това място, от което е вашата, но за съжаление аз съм прекалено скромен.

— За скромността не съм сигурен, но ни е известно, че не вземате подкупи, в това число и във вид на алкохол.

— Извинете, на кои „вас“?

— Така се казва. Но ако желаете, мога да се изразя и по-конкретно. На мен ми е известно.

— Сега ми стана ясно — задоволи се от отговора следователят. — За ваше здраве!

— За ваше, Александър Борисович!

С водката пиха горещо силно кафе и запушиха.

— Започвайте, следователю по особено важни дела — наруши настъпилото дълго мълчание Потапов.

— Мисля откъде да започна. За да не ви обидя…

— Вероятно дължа посещението ви на материала във вестника? — подсказа Юрий Андреевич.

— Какъв материал? — сякаш не разбра Турецки и явно се получи съвсем искрено, защото Потапов посочи вестника на масичката.

— Странно, че не са ви доложили. Погледнете.

Турецки хвърли едно око на вестника и го отмести.

— Известна ми е биографията ви, Юрий Андреевич. И то отдавна. Тук няма нищо ново за мен.

— В такъв случай обяснете причината за посещението си — рече спокойно Потапов.

— Известна ли ви е заповед 013 на секретаря на Съвета за сигурност? — попита след малка пауза Турецки.

— А вие как мислите?

— Бих искал да чуя ясен отговор на прекия си въпрос.

— Чел съм я.

— Тогава сигурно знаете, че сме започнали разследване на „Сибирско злато“?

— Запознат съм с проблемите на компанията — не скри Потапов.

— Аз бих употребил друга дума. Не проблеми, а престъпления, които плачат за току-що влезлия в сила нов Наказателен кодекс, по които са определени доста големи присъди.

— Познавам новия Наказателен кодекс. Наистина, присъдите не са малки.

— Вие, Юрий Андреевич, като вицепрезидент на компанията, сте удивително спокоен.

— Бивш вицепрезидент.

— И кога предадохте пълномощията си?

— Няколко месеца след като се преместих в този кабинет — усмихна се Потапов. — Аз съм човек, който спазва закона.

— И разполагате със съответен документ…

— Разбира се. Мога да го покажа.

— Не си струва — отговори след малко Турецки.

— Следователите вярват само на официални документи.

— Опитният следовател не вярва нито на думи, нито на хартийки. Изобщо не трябва да вярва на никого и на нищо.

— Любопитно… Нещо ново в следствената практика. Или това се отнася само за вас, Александър Борисович?

— Следователят трябва да работи с неопровержими улики.

— Предаването на вицепрезидентските ми пълномощия е факт, удостоверен с документ. Това е неопровержимо доказателство. Или не съм прав?

— Приятно ми е да чуя, че сте съвестен гражданин, спазващ законите — измъкна се от прекия отговор Турецки. — Само ще отбележа — без да намеквам нищо, — че други граждани, явно спазващи законите по-малко от вас, също имаха съответните документи. Но при щателната проверка се оказаха фалшиви!

— Благодаря, че не ме причислявате към тях — отбеляза язвително Потапов.

— Да, фалшиви — упорито продължи Турецки. — Оформени със задна дата.

— Нима съдебно-графичната експертиза е достигнала такива висоти? — поинтересува се Потапов.

— Достигнала е, Юрий Андреевич, достигнала е! До такива висоти, каквито ние с вас не сме и сънували! Впрочем има и други, по-надеждни средства за проверка. Но това между другото… Значи повече от половин година вече не сте вицепрезидент?

— Така излиза — отвърна Потапов и наля водка.

— Благодаря — пое чашата Турецки.

— Но вие не сте дошли при мен заради „Сибирско злато“ — изрече Потапов, гледайки го внимателно.

— Защо смятате така?

— Струва ми се, че се интересувате не от фирмата, а от убийствата на четирима политици от Ставрополския край. На губернатора Погаляев и тримата кандидати за неговия пост.

— Имате право — съгласи, се Александър. — Основното са убийствата. Но ми е възложено да проверя компаниите, посочени в списъка на Съвета за сигурност.

— Случвало се е да ходя в Ставрополския край — не отговори веднага Потапов, явно обмисляйки нещо.

— Зная. Известни са ми месеците, датите, часа и дори минутите на полетите ви за Ставропол. И завръщанията ви оттам. Цените времето, пътувате със самолети.

— М-даа… — неопределено измърмори Потапов, като пак напълни чашите. — Значи… аз съм под наблюдение?

— Зависи какво имате предвид. По принцип всички големи политици са под наблюдение. В Ставропол сте ходили не само вие, но и министър-председателят, вицепремиерите и дори моят шеф — главният прокурор!

— И знаете по часове и минути кога са излетели?

— Знам и кога са кацнали.

— Наистина не вярвате на никого — поклати глава Потапов.

— Особено внимание обръщаме на висшите чиновници…

Турецки искаше да добави „като вас“, но навреме млъкна.

— Корупция, подкупи, връзки с криминалните структури… Така ли?

— Бих добавил — и стремеж към властта.

— Не виждам нищо лошо в това — възрази Потапов. — Всяка партия, дори най-малката, се стреми към властта. Властта е крайната цел на партии, сдружения, движения. И това никой не го крие, напротив, тръби се навсякъде, където е възможно.

— Съгласен съм с вас — кимна Турецки и добави: — Но има едно малко „но“.

Потапов погледна въпросително събеседника си.

— Ако този стремеж не е обвързан с корупция, връзки с криминалния свят и главното — с убийствата на хора.

— Това се подразбира! Борбата за власт трябва да е цивилизована.

— За съжаление не става така. Според мен не само в Русия. Да вземем Америка. Слава богу, засега у нас поне не убиват президентите. Засега сме стигнали до депутати и губернатори…

— Вие най-добре знаете! — усмихна се Юрий Андреевич.

— Какво? — искрено се учуди Турецки. — Не знам как да се добера до истината!

— С вашите пълномощия? Нито един ръководител на Ставрополския край няма да устои!

— Какво общо имат те? Постарали са се да разкрият убийствата, но не са успели.

Турецки разбра, че тук Потапов все пак сгреши, но ето че веднага се поправи.

— Няма край — въздъхна той. — Щом в столицата не е разкрито нито едно убийство, какво да говорим за провинцията… За какво се замислихте, Александър Борисович?

— Чудя се под чие ли наблюдение съм аз?

— Много е сложно — усмихна се Потапов. — Не разбрах.

— Всичко знаете, Юрий Андреевич. И за заповед 013 на секретаря на Съвета за сигурност, за проблемите на бившата си компания, за моите особени пълномощия…

— Да стоя в Кремъл и да не знам нищо? — засмя се Потапов.

— Казвам го, защото всичко това някак не е по вашата част. Системата е друга.

— Кабинетът е отсреща. В него работи мой добър приятел. Той е от системата.

— Бъбривецът е находка за шпионина — каза Турецки. — Имаше такъв хубав плакат. Помня, висеше на кино „Вимпел“. Аз пак бих го окачил.

Потапов погледна часовника си, взе бутилката.

— За из път ли? — усмихна се Турецки.

— Имам на разположение само още десет минути.

— Е, нямам какво повече да ви кажа. — Турецки стана. — Благодаря за разговора.

— Защо не се интересувате от отношението ми към нашумелите убийства? — попита след малко Потапов. — Нали дойдохте точно за това. Не е ли така?

— Боя се да не ви обидя — призна Александър. — Макар да сте прав, не е излишно да чуя.

— Бях в приятелски отношения с губернатора Погаляев. Смъртта му е голяма загуба не само за този край. Известно ли ви е, че неведнъж го каниха да работи в правителството и дори се говореше за вицепремиерски пост?

— Отказваше ли?

— И то неведнъж. Казвам го, защото много ми е мъчно за човека.

— Какво да говорим повече… Всички ще отидем там!

— Но по различно време — добави Потапов. — А за останалите… с тях се познавах бегло. С изключение на професор Василиев. С него съм се срещал няколко пъти. Страшно умен човек!

— Бих искал да науча за отношенията на местните ръководители към убийствата… Сигурно знаете нещо по въпроса?

— Какво може да е то? Съжаляват за тях. Може би само за полковник Приходко не се намери искрена дума. Не е хубаво да споменаваме покойниците с лошо, но се налага. Някои негови дела понамирисват лошо…

— Например?

— Като отидете, сам ще разберете.

— Довиждане, Юрий Андреевич — сбогува се Турецки, след като си погледна часовника.

— Всичко хубаво.

 

 

Старши следователите от Главна прокуратура не идват при теб просто така. Това го знае всеки. А Юрий Андреевич не беше глупак. Той разбираше — щом на Турецки е възложено да разследва убийствата, значи преследва главната си задача: разкриването на престъпленията. Сега Потапов си задаваше два въпроса: защо Турецки дойде именно при него и ако е имал някакви солидни основания, то какви са те? Във връзка с двата въпроса възникнаха и други, по-конкретни, които повлякоха след себе си имена и длъжности на хора както в Москва, така и в Ставропол. Потапов прекарваше наум имената на хората, до които следователят би могъл да се добере, но не можеше да заподозре никого, освен Фьодор Степанович Супрун и наблюдаващия края прокурор Чирков. Със Супрун всичко е ясно, разбира се, той е изложил впечатленията си за своите колеги, но не познаваше Потапов, така че за него не е могъл да каже нито лошо, нито добро. А прокурорът от следственото управление Чирков би могъл единствено да изложи същността на четирите неразкрити дела, самите дела са в сейфовете на ставрополското УВР и краевата прокуратура. Но Турецки можеше и нищо да не го попита. Нали щеше да отиде лично в Ставропол и да проучи преписките. И разбира се, да се постарае да изкопчи всичко възможно. Да, за три-четири дни Турецки, дори да е гений, не би могъл сам да стигне до Потапов, особено тук, в Москва, явно някой му е помогнал. А това можеше да е само един човек, най-големият авторитет в Москва, Признатият бандит Майстора. Значи — невъзможно. Най-вероятно бе действал по интуиция. Той знаеше, че в Ставропол ще научат за посещението и вече информирани за назначаването му, могат да направят непростими грешки. Например да хукнат да докладват на самия Кръстник, а той е непредсказуем и решителен човек. Потапов изведнъж усети студени тръпки в гърдите си.

В това време Александър Борисович вървеше по коридора на „Лубянка“ към кабинета на директора на ФСС, където бе извикан по спешност. Директорът го прие, без да се бави.

— Александър Борисович, това, което ще ви съобщя сега, е само за ваша лична консумация. В Ставропол работи наш агент. Не сте го виждали, но той ви познава — каза директорът. — Разследването на убийствата няма да е лесно. Агентът ще се свърже с вас. Това е. Желая ви успех.

Турецки благодари и излезе.