Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (19)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Бархатный губернатор, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Венета Георгиева, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Богомил Райнов
Заглавие: Инспекторът и нощта
Издател: Народна младеж
Град на издателя: София
Година на издаване: 1964
Тип: повест
Националност: българска
Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
Излязла от печат: 30.VIII.1964 година
Редактор: Светозар Златарев
Художествен редактор: Михаил Руев
Технически редактор: Лазар Христов
Коректор: Ана Ацева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3808
История
- — Добавяне
2.
Турецки се събуди от телефонно позвъняване.
— Слушам.
— Осем и трийсет, както заповядахте.
— Добро утро, Игор. Качи се!
— Сам ли сте?
Турецки нарече Игор командира на групата от ФСС, с която вчера се черпиха до късно.
Александър се облече, надникна в съседната стая, където пренощува майор Богданов, но диванът, на който спа той, бе празен.
— Алексей Иванович! — извика Александър.
— Тук съм! — чу се гласът на майора.
Турецки тръгна към банята. През полуотворената стъклена врата видя как майор Богданов майстори нещо за закуска в неголямата стая, приспособена за кухня.
— Майко! — възкликна следователят, като видя сервираната маса. — Ресторант „Национал“ ряпа да яде!
— Аз съм само любител — отвърна скромно майорът.
— Важното е да е за петима! — намигна Александър.
— Как иначе? С когото си пил, с него ще изтрезняваш!
Полковник Игор Падерин и двамата му колеги се явиха след няколко минути. Тримата бяха гладко избръснати, ухаеха на хубав френски парфюм, издокарани с тъмни костюми и белоснежни ризи. И съвсем трезви! „Момчетата от ФСС умеят да се държат — помисли с уважение Турецки, като оглеждаше младите мъже. — Нищо не можеш да кажеш! Отвътре им идва.“ Но изглежда и самият Александър имаше не по-малко приличен вид, тъй като те с видимо уважение погледнаха новия си шеф.
— По сто грама коняк, хапваме — и на конете! — усмихна се Турецки. — Игор, нали не си забравил задачата?
— След десет минути отлитаме за Георгиевск, вземаме братя Василиеви и обратно.
— Имената?
— Григорий и Артьом.
— Всичко помниш, всичко знаеш — усмихна се доволно Александър.
— По картата е около двеста километра.
— Чакам ви след около три часа. Пилотите са в течение. До летището ще отидете с кола.
— Е — погледна часовника си Богданов, — и за мен е време.
— В десет нула-нула в кабинета на началника на УВР.
— Слушам.
Зазвъня телефонът.
— Турецки слуша. Добро утро! Заповядайте. Тъкмо навреме. — Той затвори и намигна на майора.
— Тръгвам — каза Богданов.
След малко в стаята на Турецки влязоха момчетата от МУР: майор Голованов, Филя, Демидич, непознат младеж и следователят от военната прокуратура полковник Генадий Попов. След като си стисна ръцете с новодошлите, Турецки въпросително погледна младежа.
— Заповядайте — подаде малък плик той.
От кратката бележка, подписана от заместник главния прокурор Меркулов, Александър научи, че му изпращат на разположение стажант — дипломант от юридическия факултет на Московския университет — Глеб Глебович Латишов. Припомняйки си как самият той някога отиде на стаж при следователя от Московската градска прокуратура Меркулов, Турецки се усмихна доброжелателно на младежа.
— Ще работим заедно. Как сте с оръжието?
— Ами… — смути се момчето.
— На него не му трябва — одобрително го потупа Голованов. — Наше момче е.
— Значи нещо е станало по пътя — досети се Турецки.
— Нищо не е имало — отрече Глеб.
— Размаза Демидич — усмихна се Голованов. — За нула време.
— Не може да бъде — не повярва Турецки. — Демидич, как стана така?
— Аз не съм с черен пояс — избоботи Демидич. — Карах по нашенски, по руски…
— Ясно — отговори Турецки. — Ние с Глеб тръгваме, вие почивайте два часа. Чакайте позвъняване. Това е. Хайде, Глеб Глебович!
— Александър Борисович! — спря го полковник Попов. — По пътя си починах отлично. Бих искал да започна работа.
— Добре — съгласи се Турецки. — Идете във ФСС и прегледайте списъците на сътрудниците, които са се занимавали с делата за убийствата. Ще бъда там след три часа.
— И ние си починахме чудесно — обади се Голованов.
— Майоре, нали си идвал в Ставропол? — попита Турецки.
— Неведнъж.
— Знаеш ли село Татарка?
— Живял съм там.
— Чувал ли си за Володя Байбака?
— Ако става дума за майстора на спорта по карате Байбаков, тогава се познавам с него.
— Сега той е Байбака. Командва Татарка.
— Ясно.
— Байбака има един помощник, Леонид Гришчук, по прякор Ястреба…
— Чувал съм го.
— Няма да е лошо да го поканиш в Ставропол…
— Ще бъде изпълнено.
— Голованов, не бързай. Момчетата в Татарка са опасни. Подчинени са направо на Кръстника.
— Трябва ми кола.
— Ще имаш.
— Тогава да дойда с вас до УВР?
— Да вървим — отвърна след кратък размисъл Турецки. — Ще се съберем ли в една кола?
— Без Демидич винаги — засмя се Филя.
Пред хотела ги чакаше мерцедес. Всички се побраха вътре, дори качиха полковник Попов.
— Какво си правил в Татарка? — обърна се към Голованов Александър.
— Жена — отвърна кратко майорът.
— Ясно.
— За друго става въпрос, Александър Борисович. Жена на загинал другар.
— Не се ли е омъжила?
— Засега не ме е канила на сватба — отвърна след малко Голованов.
В управлението Турецки се уговори за кола и като изпращаше момчетата на Грязнов, каза:
— Чакам ви след два дни.
— Ще дойдем — отговори от името на всички майорът от милицията Голованов.
Роман Валентинович Маркуша седеше в кабинета си и пушеше. Току-що се върна от прокурора Власенко с доста интересни новини. Власенко му разказа, че преди да тръгне за насам, Турецки бил в Кремъл, при Потапов, а момчетата от ФСС в Москва отдавна шетали из Ставропол, веднага след като старши следователят получил пълномощията си от секретаря на Съвета за сигурност, че представителството на ССК до Мечите езера е под наблюдение. Но за Маркуша най-тревожно беше съобщението, че в Москва изтича информация за търговските структури в областта, за които трябваше да знаят само най-висшите етажи на местната власт.
Като палеше цигара след цигара, Роман Валентинович се чудеше кой доставя тази информация, с какво се занимава и каква длъжност заема. Много добре знаеше, че щом той е в течение, значи началникът на краевата ФСС, губернаторът и самият Кръстник вече са получили подробности. Той прехвърляше в паметта си десетина души, приближени в една или друга степен до управляващите в Ставрополския край, но така и не се спря на някого.
— А да не би пък самият прокурор от Главна прокуратура Чирков да стои зад това?! — сам се попита на глас Маркуша.
Знаеше, че Власенко често получава сведения от зоналния прокурор на следственото управление при Главна прокуратура Валерий Викторович Чирков.
„Чирков уж следи всичко, а не знае дали Супрун е донесъл автомата! — навиваше се Маркуша. — Такава дреболия, а той не я знае?! Да попита колегата си Турецки! Или си е глътнал езика?! А ако е така, дали вече не е под наблюдение?!“
Маркуша предполагаше, че при предстоящата среща Турецки ще извади вещественото доказателство — автомата, дори беше сигурен в това. И тогава какво? Къде са уликите? Ще успее ли старши следователят да получи показания? Турецки едва ли ще хване Ястреба, Митя Саврасов е далече, наистина не на оня свят, но и това може да се уреди, момичето Маша замина почти в Сибир, и то не при родната си майчица, където биха могли да я намерят, а на по-сигурно място. Остава старши лейтенантът от милицията Виктор Сидорчук, но за него отговарят Кръстника и Доктора, а те добре знаят какво правят, значи Сидорчук едва ли ще пропее.
Маркуша не искаше да мисли за Фьодор Степанович Супрун, за бъдещите му действия. В тази история бе замесен губернаторът, нека сам реши какво да прави по-нататък. Най-добре да прати всички по дяволите и да замине на някое тихо място по крайбрежието на Австралия, да си поживее, още повече че има с какво, ще стигне не само за синовете, но и за внуците. Ама как да замине, да зареже всичко, като навсякъде могат да го намерят и да му откъснат главата.
— Може ли? — отвори вратата на кабинета секретарят му. — Турецки пристигна.
— Добре — отговори Маркуша.
Турецки влезе със стажанта.
— Запознайте се, генерале — обърна се той с усмивка към Маркуша. — Глеб Глебович. Завършва юридическия. Моят нов стажант. Меркулов ми го препоръча.
— Заповядайте, седнете — покани ги Маркуша.
— Спомних си как, когато бях млад, стажувах при Меркулов, помислих и го взех. Нека слуша, да трупа опит.
— Може да стане втори Турецки — усмихна се началникът на УВР.
— По делата ли?
— За това съм дошъл. Давай, Глеб Глебович!
Стажантът мълчаливо постави на масата автомата.
— Супрун ли се е постарал? — попита Маркуша.
— Той. Автоматчето е от твоето ведомство…
— Кога успяха да се разприказват?
— Не е това важното — измъкна се Турецки. — Роман, тук има нещо друго. При теб оръжието не се води изчезнало.
— Не разбирам… Щом Супрун го е занесъл в Москва и сега лежи пред мен…
— А в склада при майор Богданов има точно такъв автомат, върнат преди три дни от прапорщик Гришчук.
— И номерът съвпада?
— Едно към едно.
Маркуша натисна интеркома и на вратата се показа секретарят.
— Намерете прапорщик Гришчук и го доведете при мен — нареди Маркуша.
— Слушам!
— Момент! — спря го следователят. — Прапорщик Гришчук е уволнен от редовете на славната ни милиция. Така че няма смисъл да го търсите.
— Защо? — учуди се началникът на УВР.
— А ти не се ли досещаш? — усмихна се Александър.
— Даа — въздъхна Маркуша. — Всичко може да се очаква… Да извикам ли Богданов? Бих искал да погледнем върнатия автомат.
— Майор Богданов разглежда получения от прапорщик Гришчук автомат заедно със специалистите. Всеки момент ще дойде.
— Откъде ще започнеш? — попита Маркуша.
— Вече започнах. В прокуратурата се работи. Моите сътрудници проучват основно следствените и оперативните материали. И сам разбираш, Супрун не мълча в Москва. Даде подробни показания. Похитителите са били четирима. Сред тях една жена, Маша. Закарали са Супрун във вилата на губернатора.
— На коя?
— Защо, той няколко ли има?
— Естествено, както е прието за губернатор.
— Тази до Минерални бани.
— Чудесно място.
— Защо точно там? Как смяташ?
— Ще арестуваме заподозрените, ще попитаме.
— Разумно — отбеляза Турецки.
В кабинета влезе майор Богданов.
— Здраве желая, господин генерал-майор!
— Здравейте, Алексей Иванович. Докладвайте.
— Оръжейният специалист и аз установихме, че номерът на оръжието е пренабит. Лабораторното изследване ще покаже истинския номер на автомата — доложи майорът и извади на масата донесения автомат.
Маркуша внимателно сравни двата автомата, поклати глава.
— Работено е професионално. Алексей Иванович, не знаете ли кой е такъв майстор при нас?
— Майстори много… — уклончиво отговори Богданов.
— А все пак?
— На „Казачая“ има работилници. Умни момчета работят. В Татарка правят мечове, кинжали, ножове, ще кажеш, че са от дамаска стомана…
— Как мислите, Алексей Иванович, има ли смисъл да навестим работилниците? Питам ви като добър бивш оперативен работник.
— Зависи от коя страна ще се подходи. И как.
— Ще опитате ли?
— Роман Валентинович, имам друга работа.
— Имаме сили за всичко. Какво ще кажете?
— Ще намерим майстора. А после?
— А после ще стигнем до възложителя.
— Няма да успеете, другарю генерал — отсече Богданов. — Мисля, че възложителят не е прост човек.
— Все не успяваме! — обиди се Маркуша. — Спомнете си Амбала, Сквореца, Ахмед…
— Кой стоеше зад тях? Ами че никой! Това бяха дребни риби, отцепници. Хулигани, бандити, престъпници… Виж, ако вие, другарю генерал, бяхте пипнали Левитан или Мусолини, тогава разговорът щеше да е друг. Амбала, Ахмед… Пфу!
Маркуша дълго и внимателно гледа майора, после тъжно отбеляза:
— Прав сте, Алексей Иванович. Ръцете ми са къси да пипна Левитан, Мусолини, да не говорим за Кръстника, който дори живее някъде наблизо. — Маркуша помълча и добави: — Мислите ли, че старши следователят Турецки не го знае?
— Знам — потвърди Турецки, след като изчака малко и не чу отговора на Богданов. — Но това е известно и на главна прокуратура, на министъра на вътрешните работи, на секретаря на Съвета за сигурност. Не знае само президентът, и то, защото не му докладват. Поне аз така си мисля…
— Чухте ли, Алексей Иванович? — усмихна се Маркуша.
Богданов погледна началника си и махна с ръка.
— Прилагам оръжието към делото — реши Турецки. — До нова среща, Роман Валентинович.
— Очаквах по-подробен разговор — намръщи се Маркуша.
— Ще поговорим по-подробно, когато събера всички факти по делото.
— В прокуратурата ли отивате?
— Естествено. Но отначало като че ли малко ще се поразходим с Глеб Глебович. Нали така? — обърна се към младежа Турецки.
— Както наредите.
След излизането на посетителите Маркуша изпи чаша коняк и запали цигара. Както и се предполагаше, Турецки започна разследването с изземане на веществените доказателства, двата автомата. И какво? Намерил се глупак в управлението, подмамил се за големи пари, не е само той на света. Всеки живее, както може. Един краде, друг търгува, трети взема подкупи. Естествено, петното пада на управлението, но това е поправимо. Маркуша изпи втора чаша и въздъхна облекчено, но изведнъж си спомни, че Турецки не попита за никой друг, освен за Ястреба, а Супрун сигурно бе запомнил всички. Тогава защо не попита за старши лейтенант Сидорчук?
Маркуша вдигна телефонната слушалка и набра номера.
— Полковник Игнатов слуша.
— Привет, полковник.
— Здравейте, Роман Валентинович.
— Къде е шефът?
— Никита Илич запознава следователя от Главна военна прокуратура с ръководния състав на управлението.
— Какво, не можа ли да вдигне телефона?
— Полковник Попов се запознава лично с всеки на работното му място.
Маркуша затвори, запали цигара и изпи третата чаша на един дъх.
— Какво ще кажеш, Глеб? — попита стажанта Турецки.
— А от какво се интересувате?
— Да речем от впечатлението ти за генерал Маркуша.
— Мисля, че скоро ще му връчите заповед за арест от Главна прокуратура.
— Откъде се взе такъв умник? — усмихна се Турецки.
— От Степное съм.
— От онова Степное, от което е и Фьодор Степанович Супрун ли?
— Тъй вярно.
— Служил ли си?
— Морска пехота. Две години. Владивосток.
— А откъде те изнамери Константин Дмитриевич?
— Сам отидох при него. Искам да работя в Главна прокуратура.
— На колко години си, Глеб?
— Двайсет и пет.
— Женен ли си?
— Още не.
— Годеницата ти сигурно е в Степное?
— Тъй вярно.
— Стига с тези „тъй вярно“ и „слушам“. Срещна ли се с Фьодор Степанович в Москва?
— Видяхме се.
— И къде?
— На вилата на Константин Дмитриевич, нали там го скрихте.
— Костя мълчеше. Нито дума не продума.
— Той не знаеше.
— Байбака силен каратист ли е?
— Беше силен. Не знам какъв е сега.
— Познаваш ли го?
— Всички, които се интересуват от спорта, го познават.
— Приказлив си.
— А, не — усмихна се младежът. — Вие питате, аз отговарям.
— Трябва да те изпратя в Татарка…
— Дошъл съм да се уча от вас. Където вие, там и аз.
— Какво пък — помисли малко Турецки. — Тогава мога да освободя охраната.
— Не я виждам…
— Нито пък аз. А знам със сигурност, че е тук.
— Александър Борисович, ако имах оръжие…
— Макаров? ТТ?
— По-добре нещо автоматично.
— Ще помислим, Глеб… Накъде сега?
— Вие решавате.
— Виж какво ще направим сега с теб, Глеб Глебович: ще купим торта, бонбони, цветя и ще отидем при дъщерята на професор Василиев — Даша! Ще постоим, ще пием чай, а в това време току-виж се върнали братята.
— Познавам Артьом.
— В такъв случай съгласен ли си?
— Бива — усмихна се широко стажантът.
Вратата отвори Даша.
— Мамо! — развика се тя. — Дойде онзи генерал! Здравейте! Моля, заповядайте!
В коридора излезе висока стройна жена.
— Обещах на дъщеря ви да намина и ето че дойдох. Моят млад приятел Глеб Глебович — представи стажанта Турецки. — А аз още не съм генерал и изобщо не се надявам някога да стана държавен съветник. Вашата дъщеря реши да ме повиши.
— Здравей, Глеб — усмихна се жената.
— Здравейте, Елена Николаевна.
— Къде да оставим всичко това? — попита Турецки и разлюля пакетите в ръце.
— Заповядайте в хола!
— Аз трябва да позвъня.
— Телефонът е пред вас.
— Глеб, заеми се — нареди Турецки, влезе в хола и сложи пакетите на масата. — Мисля, че можеш да режеш салам и да отваряш буркани.
Александър се върна в коридора и избра телефонния номер.
— Дежурният капитан Ерофеев — чу младежки глас.
— Турецки — представи се както обикновено Александър.
— Значи аз съм Персийски — засмяха се отсреща.
— Слушай, капитане — понижи глас Саша. — Аз наистина съм старши следователят Турецки.
— Аз пък съм генерал Персийски!
— Генерале, почакай да затворя вратата. — Александър притвори вратата към хола и изпрати една такава дълга псувня на капитана, та той замълча за дълго. — Какво мълчиш?!
— Осмислям…
— Свържи ме с командира на полка!
— Убедихте ме, старши следователю. Слушам.
— Вертолетът от Георгиевск излетя ли?
— Тъй вярно. След десет минути ще кацне.
— Можеш ли да го посрещнеш?
— Щом съм го изпратил, ще мога и да го посрещна.
— Значи си в течение?
— Тъй вярно.
— Предай да позвънят на мама.
— Те като че ли от Москва…
— Ти предай, а те ще разберат необходимото. Дочуване, генерал Персийски!
Не минаха и двайсет минути и телефонът зазвъня.
— Мен търсят — стана Турецки.
Обаждаше се полковник Падерин. Той докладва, че задачата е изпълнена, но не е минало без инциденти — местният началник се заинатил, позвънил на Макеев, наложило се малко да ги пообработят. Турецки не разпитва какво конкретно са направили, а каза, че спешно чака братя Василиеви в дома им.
— Какво предлагаш, Дашенка — попита Турецки, след като се върна в хола и огледа масата, — да започнем ли, или да изчакаме братята ти?
— Ще дойдат ли? — не повярва Елена Николаевна.
— След половин час!
— Господи… — въздъхна Елена Николаевна.
— Ще почакаме! — зарадва се Даша. — Мамо, да покажем на Александър Борисович филма?
Майката погледна мълчаливо дъщеря си.
— Какъв филм? — поинтересува се Турецки.
— Прощаването с татко.
— Бих го погледнал, Елена Николаевна — каза Александър. — В нашата работа… сама разбирате.
— Да, естествено, но извинете, аз не мога. Пък и Даша не бива.
— Мамо, няма да плача — обади се момичето.
Филмът не беше дълъг — около двайсет и пет минути, но явно бе снимал човек, който си разбира от работата. Картината и звукът бяха ясни, а лентата дори беше монтирана.
Речите на местните ръководители не го впечатлиха, заинтригува го само кметът на града Головачов. Той се приближи до ковчега, няколко пъти се опита да заговори, но не можа, махна с ръка, отдръпна се и бръкна за кърпичка, за да избърше рукналите сълзи. Александър запомни и друг мъж, изправен в тълпата, среден на ръст, с тъмни очила. Знаеше, че го е виждал някъде, нещо повече, разговарял е с него, но не можа да си спомни кога и къде.
Филмът свърши и почти веднага в антрето се чуха весели мъжки гласове. Даша изтича навън и с радостен вик се хвърли към братята си.
Турецки разглеждаше с интерес двамата едри, снажни младежи, които си приличаха много.
— Стига, дребосък, стига — отсече по-големият, Григорий.
— Напрегръщахме се. Добър ден, Александър Борисович! Привет, Глеб! По какъв случай имаме празник? — попита той и надникна в кухнята.
— По случай пристигането ми в славния град Ставропол — отговори Александър. — А къде е Падерин с приятелите си?
— Заминаха в хотела. Ние ги поканихме, но…
— Правилно, Григорий Григориевич — прекъсна го Турецки. — Падерин си знае работата.
— Така е — усмихна се младежът. — Наричайте ме просто Гриша.
— Може. Имало е малко затруднение? — попита Турецки и понижи глас.
— Малко…
— Момчета! — обади се напевно Елена Николаевна. — Мийте си ръцете и на масата!
След обяда Турецки, братя Василиеви и Глеб се уединиха в кабинета.
— Разказвайте, приятели, с кого се наложи да се преборите? — попита Турецки.
— Отначало всичко вървеше гладко — започна Григорий. — Пристигнаха вашите момчета, показаха документите си, наредиха да се приготвяме. И ние тръгнахме. До площадката за вертолета са десетина километра, не повече. Гледаме — преследват ни. С две коли. Падерин нареди на шофьора да натисне докрай педала. Измъкнахме се за малко, шофьорът спря точно до вертолета. Ние се качихме, а Падерин остана да обяснява…
— Какви бяха тези, които ви спряха?
— Наши.
— Нямаше ли стрелба?
— Нямаше. Нали ви казвам, наши момчета. Но и те имат заповед.
— Каква?
— Да ни върнат обратно.
— Чия е заповедта?
— На началник-отдела на ФСС в Георгиевск.
— Вие не сте му подчинени, нали?
— Изглежда е звънил на Макеев.
— Макеев не може да се намесва в моите действия.
— Но не сте го предупредили!
— Не съм длъжен да предупреждавам никого. Разполагате с писмена заповед, подписана от първия заместник-директор на ФСС.
— Точно така — съгласи се Григорий. — И все пак ни спряха.
— Тогава защо не ви върнаха? — усмихна се Турецки.
— Спазарихме се.
— Как?
— Старшият по чин Вадим Сизов е мой добър приятел.
— Но заповедта си е заповед.
— Гонили са ни, но не са ни стигнали.
— Ясно — усмихна се Турецки. — Гриша, ти видя ли се с твоя добър приятел?
— Излязох, поговорихме. Той няма нужда от много обяснения. Всичко знае. Но може да си има неприятности.
— Няма — успокои го Турецки. — Ще запалим ли?
— Може и да пийнем — обади се по-малкият брат Артьом.
— Наливай! — каза Турецки. — Не ви питам защо ви изпратиха по-надалеч от погледа ми, тук всичко е ясно, но ме интересува откъде духа вятърът. Кой нареди?
— Нашият началник полковник Таловиря.
— Какво е това засукано име? — учуди се Саша.
— Не е засукано, украинска фамилия.
— Аз лично я чувам за първи път. За ваше здраве, братя!
Лека-полека разговорът премина към главния въпрос — политическите убийства в Ставрополския край.
— Знам някои неща — започна Турецки. — Но ме интересуват подробностите, детайлите и нюансите, които няма да прочета в следствените материали за убийствата. Какво можете да ми съобщите? Да тръгнем от теб, Григорий, като по-старши. Сигурно си поработил добре, щом си станал предсрочно подполковник…
— Дадоха ми звездичката, за да ми запушат устата — отвърна злобно Григорий. — Но сгрешиха.
— Любопитно ми е кои са „те“?
— Дето не ни допуснаха да разследваме делото за убийството на баща ни. Не мога да кажа конкретни имена, но получихме заповедта от нашия непосредствен началник. Разбирам, че според закона нямам право да взема участие в делото, но все пак…
— А над полковник Таловиря е генерал Макеев, така ли?
— Да.
— Разговаряхте ли с полковника?
— Не знам как е в Главна прокуратура, но тук по подобни въпроси не се разговаря.
— При нас наистина е по-просто — усмихна се Турецки. — Та ние не сме военна организация. Григорий, започни от самото начало. Ти си водил оперативната разработка по убийството на Приходко… Първият заместник на генерал Макеев. Както разбрах наскоро, човекът не е живеел зле. Разкошна вила, просторен апартамент…
— Два — намеси се Артьом.
— Три коли, собствени. Банкова сметка в чужбина…
— Така ли? — учуди се Григорий. — Сигурно ли е?
— Григорий, все пак не забравяй с кого си пиеш коняка — вдигна чашата си Турецки. — Какво не му е достигало? Защо го е привлякла политиката?
— Не че имаше някакви политически амбиции, по-скоро искаше да прикрие машинациите си.
— Знаеш ли нещо за тях?
— Хора като Приходко не оставят следи. Напуснал е службата след сериозен скандал с Макеев. Сигурно е. Но за причината само можем да се досещаме.
— Не са се спогодили?
— Кой с кого? — отговори на въпроса с въпрос Григорий.
— Не, момчета, така няма да стане — усмихна се Турецки. — Нека ви покажа моите карти… Ясно е, че от убийствата печели, губернаторът Колесниченко. Но той не командва нито началника на ФСС, нито на УВР, още повече краевия прокурор. Оттук и изводът. Щом политическите убийства остават неразкрити, значи има заговор между губернатора и началниците на УВР, ФСС и прокуратурата. Лично аз подозирам и четиримата.
— При вас, в столицата, също има нерешени случаи на убийства. И то на важни хора! Та какво да кажем ние, провинциалистите — усмихна се Григорий.
— Много важни — съгласи се Турецки. — Там е тя. Ако бяха по-незначителни, щяха да бъдат разкрити. Освен това нищо не съм казвал за отношението ми към някои влиятелни московски фигури.
— Благодаря ви за откровеността, Александър Борисович — отговори след малка пауза Григорий. — Ще се постарая да ви отговоря по същия начин.
— Целият съм в слух.
— Както разбрах, днес възнамерявате да се запознаете с делата?
— Точно така.
— Материалите от следствените дела няма да дадат нищо сериозно, за което да се захванете.
— Ще видим…
— И вашите помощници няма да намерят нищо сериозно. От самото начало делото беше водено така, че да няма за какво да се заловиш. Не че се фалшифицират доказателствата или се преправят показания и така нататък, нямаше нищо подобно. Чисто и просто в папките, където се пазят следствените материали, не влязоха важни неща — показания на свидетели, веществени доказателства и документи по делото.
— Например?
— Да вземем делото на Приходко, с което се занимавах известно време. В заключението на съдебномедицинската експертиза е отбелязано, че Приходко е починал от рани в корема. Но аз знам със сигурност, че Приходко е убит с изстрел в главата.
— И можете да го докажете?
— У мен е първоначалният вариант на съдебномедицинската експертиза.
— Предполагам, че патологът е мъртъв?
— Жив е. Но вече състави нов акт от експертизата и ще четете именно него. Патологът ще държи на заключението си.
— Живее му се. Разбирам… Как е попаднал при вас първият вариант?
— С помощта на една лаборантка от отдела по съдебномедицинска експертиза. Разбира се, неофициално. Тя ме помоли на никого да не го показвам.
— И тъй, аз ще чета фалшификат?
— Да.
— При разпита на съдебния лекар Дроздов ще използвам първоначалния вариант, а не официалното заключение — реши Турецки.
— Забравихте молбата на лаборантката.
— След ексхумацията на трупа на Приходко и повторната съдебномедицинска експертиза, която, естествено, няма да бъде поверена на Дроздов, вашата лаборантка може да бъде спокойна.
— И все пак могат да я открият — отговори Григорий след кратък размисъл. — Нали по някакъв начин черновата е попаднала у мен!
— Кои?
— Хората, поръчали убийството.
— Мисля, че няма да им е до лаборантката — усмихна се Турецки. — Ще са загрижени за собствената си съдба… Току-що видяхме записа от погребението на вашия баща. Много хора, искрена мъка, планини от цветя… А на погребението на полковник Приходко, както ми казаха, присъствали десетина обикновени граждани, почетният караул и местните ръководители.
— Освен кмета Головачов — уточни Григорий.
— Един добър човек сред тях, и той не отишъл. Извод: убит е лош човек. Но следствието трябва да се занимава с убийствата и на лошите!
— Мисля, че във всички случаи убиецът е един.
— Не съм убеден. Да си убиец е специфична професия. Те невинаги се заемат със задача, при която е възможно да загинат много невинни хора.
— Александър Борисович, смятате ли, че това са сблъсъци на различни групировки от подземния свят?
— Да. — Турецки помълча, запали цигара, огледа поред братята. — Прекрасно разбирам вашите чувства, но моля да погледнете на нещата и от моята гледна точка. Щеше да е много по-добре, ако се бяхте заели с убийствата на Приходко и Скачко, отколкото с това на баща ви. Така ще е по-добре за всички, особено за предстоящите съдебни дела.
— Разбираме — след продължително мълчание отговори Григорий.
— Хубаво е, че разбирате — усмихна се Турецки. — Водете оперативната работа по делото на Приходко. Утре в десет нула-нула ще връча писмена заповед на прекия ви началник полковник Таловиря.
— Знаете ли, че Приходко е бил разстрелян в своята вила, в басейна?
— Чух.
— Отначало с убийството се зае следователят от прокуратурата и оперативните служители от милицията. После се присъединихме ние. Когато следователите пристигнали на мястото на произшествието, водата в басейна била източена. Трупът бил до басейна. Рана в корема и дупка от куршум в главата. Съдебният лекар Дроздов предположил, че отначало е стреляно в главата и едва по-късно довършили Приходко с автоматичен откос. Ние се заехме с охраната. След известно време единият от тях, Пьотър Ворончук, изчезна, а след още две седмици докараха тялото му от Чечня. И стовариха всичко на него, останалите пазачи имаха алиби.
— Един момент — прекъсна го Турецки. — Куршумът, изваден от главата на Приходко, е от винтовка, калибър 7,62. Не е ли така?
— Нещо повече, Дроздов предполагаше, че е стреляно с винтовка ВСС.
— Глеб Глебович, чувал ли си за нея? — попита стажанта си Турецки.
— Вграден заглушител, лазерен мерник, струва няколко хиляди долара. Произвеждат се по поръчка — отговори Глеб.
— Добре си изучил криминалистиката — похвали младежа Александър, обърна се към Григорий и допълни: — Не е хубаво, че в делото не фигурира куршумът от винтовка ВВС. Имало е такъв, хирургът го видял, Дроздов го видял, а сега го няма! Ето я вашата задача: да намерите вещественото доказателство — куршума, да откриете убиеца и поръчителя.
— Александър Борисович, нали се досещате, че все пак ще водим частно разследване за издирване убиеца на баща ни? — попита Григорий.
— Мина ми през ума.
— Засега не знаем кой стои зад убийството на Приходко, но сме почти сигурни кой е поръчал и изпълнил убийството на татко и бизнесмена Скачко. Поръчителите са големи хора от Москва, изпълнителите — местни криминални елементи.
— Ние също обърнахме внимание на честите пътувания до Ставрополския край на съветника на президента Юрий Андреевич Потапов — след кратка пауза заяви Турецки. — Направи ни впечатление, че почти след всяко негово идване тук са се появявали трупове. Няма да крия, че преди да долетя в Ставропол, посетих Потапов в кабинета му в Кремъл.
— Подозираме, че убийствата на татко и бизнесмена Скачко са дело на един човек. Не бихме искали да се откажем от случая Скачко. Още повече че той беше честен бизнесмен.
— Оказа се, че той не е имал банкови сметки в чужбина, което само по себе си говори нещо. Вие смятате, че поръчителите на убийствата са хора от различни престъпни групировки, така ли?
— Засега не сме сигурни, но вероятно изпълнителят на убийството на Приходко не е бил човек от криминалния свят. Мисля, че поръчителите са едни и същи.
— Ако намерите поръчителите преди самият извършител, може и да продължите с разследването на убийството на бизнесмена — съгласи се Турецки.
— Дълго ли ще останете при нас?
— Докато разкрия убийствата и предявя обвиненията на всички, свързани с тях.
— Няма да ви е лесно…
— Но аз не съм сам. С вас съм. Наоколо цари шуробаджанащина, подкупи, корупция… Но не всички са купени!
— Далече не всички! Ние също не сме сами. Имаме приятели, които са готови в огъня да скочат за нас!
— Значи ще победим! — Турецки погледна часовника си. — Трябва да тръгваме.
— Имаме една молба, Александър Борисович.
— Слушам.
— По убийството на Приходко бях със старши следователя от краевата прокуратура Николай Рагозин. Бих искал и занапред да работя с него.
— Не е ли уволнен?
— Само е отстранен от следствието по убийството на Приходко.
— Следователят Рагозин. Запомних. Чакайте да ви се обадя. До скоро виждане, момчета!
Турецки остана в краевата прокуратура до късно вечерта. Няколко часа отидоха за изучаване на делата, повече от час прекара в кабинета на краевия прокурор Власенко. Той като че ли се беше отприщил, говореше ли, говореше, но Саша трудно улавяше смисъла на думите му. Власенко се беше подготвил добре за разговора със старши следователя. На масата бяха струпани доста папки, с които, трябва да признаем, Власенко се чувстваше в свои води. Моментално намираше всеки документ. Отначало Турецки откровено му намекваше за неотложните си задачи, но като разбра, че няма да се спаси от него, започна да се вслушва в речта му. После дори се заинтересува, защото в словесния поток на прокурора току се промъкваше нещо важно. Александър остана с впечатление, че отношенията на Власенко с местните величия, включително и с губернатора, никак не са прости, че някои краеви ръководители постоянно спъват работата на прокуратурата. И макар Власенко да не употреби имена, не беше трудно да се досети. Прокурорът отвори дума за делата на ССК, които според него бяха с криминален уклон. Турецки прекрасно разбираше, че старата лисица Власенко води хитра игра, опитва се да си осигури вратичка за измъкване, тъй като знае, че следователят ще доведе разследванията си докрай. След като изслуша пламенната му реч, Александър се хвана за мисълта, подхвърлена от Власенко.
— Говорите за ССК като за организация с връзки с престъпния свят. Има ли доказателства? И е добре да са писмени.
— Как да кажа. Корените на тази мошеническа компания трябва да се търсят в Москва…
— Московските корени са ни известни. Интересува ме какво прави или вече е направила краевата прокуратура за разкриване на закононарушенията и разобличаване на виновните?
— Ако се заемете със ССК, няма да ви остане време за политическите убийства — усмихна се Власенко.
— А не ви ли се струва, че злоупотребите в ССК, убийствата, отвличанията, изпращането на свидетели и заподозрени в Чечня са брънки от една верига?
— Не е точно така. Убийствата на претендентите за губернаторския пост имат политически мотиви, а злоупотребите в ССК са с чисто икономически характер.
— Не е нужно да ви обяснявам, че икономика, политика и пари са едно цяло. Зададох ви въпрос. С какви конкретни факти разполагате за незаконните действия на ССК?
— Вече отговорих, че задкулисните шефове на ССК трябва да се търсят в Москва — възрази Власенко.
— Измъквате се от прекия отговор. Може би знаете, че по заповед на секретаря на Съвета за сигурност се работи за изясняване произхода на средствата на всички руски фирми, корпорации и банки.
— Чухме.
— По въпроса за ССК към федералната служба за сигурност в Москва е сформирана специална работна група. Във вашия край с този въпрос се занимавам аз и няколко оперативни сътрудници от моята група. А относно вашия намек за действията ми по разкриване на убийствата, разрешете да ви кажа следното, уважаеми Григорий Анисимович. Аз се занимавам не само с разкриване на убийствата, но и с машинациите на мафиотските структури, свързани с тези убийства.
— Не исках да ви обидя — смутено отвърна Власенко. — Дори не съм си го помислял, когато споменах, че няма да ви стигне времето.
— Времето е повече от достатъчно. И искам да ви уверя: докато не разкрия убийствата, няма да си тръгна оттук.
— Ще срещнете големи, може би непреодолими трудности — отбеляза Власенко, след кратко мълчание.
— Надявам се, знаете за случая с вицепремиера Стрелникова? — попита Александър.
— Всеки служител от Руската прокуратура е запознат с него!
— За покойниците не се говорят лоши неща, но дамата беше опасна. Лека й пръст. Тя плати за делата си. Но пострадаха и други. В това число и ръководни лица от ФСС. Питате се защо ви го казвам ли? Когато започвах разследването на убийството на Краля[1], ми казваха същото, което и вие. Но в края аз постигнах своето.
— Не съвсем. Мнозина се пекат по плажовете в чужбина — възрази Власенко.
— Но не на Черноморския бряг! — парира Турецки. — Не в Русия. Съгласен съм, че не всичко стана, както беше замислено. Ще кажа нещо повече: в това разследване някои неща може и да не се получат, но знам със сигурност — виновните ще бъдат открити, ще дадем публичност на фактите, а може би ще има и трупове.
— Какво мислите за мен? — попита неочаквано Власенко.
— Нищо — сви рамене Турецки. — Знам, че сте на почит в Главна прокуратура, смятат ви за опитен работник, разкриваемостта на престъпленията във вашия край, в това число и на посегателствата срещу личността, е на ниво. Това е всичко.
— А като човек?
— Не ви познавам, Григорий Анисимович. Пък и не ме интересува.
— Не сте искрен, Александър Борисович — отговори краевият прокурор. — Естествено, разбирате, че не останахме безразлични, като научихме за назначаването ви за ръководител на групата за разследване на убийствата в нашия край. Събрахме се, поговорихме…
— У кого, къде и кои се събрахте? — прекъсна го Турецки.
— В кабинета на губернатора. Аз, Макеев, Маркуша…
Власенко замълча и погледна Турецки.
— А някой от икономическите ръководители на края? — притече се Александър на помощ на прокурора. — Говоря за икономическите структури.
Искаше да каже „криминални структури“, но се въздържа.
— Бяхме четиримата — каза Власенко.
— И какво си говорихте за скромната ми персона?
— Ако беше скромна и незначителна, нямаше да се съберем в такъв състав — поласка го прокурорът — А разговаряхме за бъдещата ви дейност тук.
— И какво?
— Убийствата не са разкрити!
— В Русия е пълно с неразкрити убийства.
— В това число и в Москва.
— Делото на Мен, Листев, на банкерите… Нямат чет!
— Искам да ви питам, Александър Борисович, защо не ви възложиха да разследвате делото на Листев?
— Аз също се учудвам!
— Щяхте ли да го разкриете?
— Мисля, че да.
— Сериозно ви питам.
— И аз не се шегувам. Но… не ми го възлагат!
— А вие защо не проявите следователска инициатива, така да се каже…
— Опитвах, но шефовете по-добре знаят на кого какви дела да възлагат. За какво още разговаряхте с губернатора?
— Решихме, че първата фигура, с която ще се заемете и върху която пада подозрението, е губернаторът Колесниченко…
— Моля ви! — прекъсна го Турецки. — Защо да се заема на първо място с него?!
— А как иначе? Губернаторът има полза от изчезването на противниците си!
— Ами ако той няма нищо общо? Вие, скъпи прокуроре, сте забравили презумпцията за невинност!
— Между другото, той очаква вашата визита.
— Нека ми позвъни, да ме покани и ще отида.
— Имате свидетел — Супрун. Знаете, че са го закарали във вилата на губернатора. Разполагате с автомат на нашето управление на вътрешните работи, което показва връзката на сътрудник от УВР с отвличането на Супрун…
— Знам повече, отколкото предполагате. Но не е там работата. Да, с отвличането са свързани служители на милицията. Но няма да се учудя, ако на тяхно място се окажат хора от ФСС. Не по-зле от мен знаете, че миналата година за различни престъпления са арестувани около девет хиляди милиционери. Повече от хиляда работници от федералната служба. За какво говори това? Щом ги арестуват, значи някой работи честно, с риск за живота си. Ако използваме силни думи, честно служат на своето отечество…
Турецки запали цигара, помълча.
— Непрекъснато повтаряте, че не ви казвам всичко. Да допуснем, че е така. Но защо трябва да бъда напълно искрен с вас? Мълчите за Кръстника, най-важната фигура в подземния свят в Русия, който се е окопал на ваша територия! За помощника му, идеолога на организираната престъпност у нас Георгий Гагарински по прякор Доктора, един от най-добрите познавачи на руската икономика! Не продумахте нито дума за Миша Юсин-Мусолини, а нали той е генерален директор на ССК. Да не говоря за дребните риби от сорта на Левитан и Стареца. Ето откъде трябва да започва разследването на всички дела, уважаеми Григорий Анисимович!
— Криминалните структури са разпръснати из цялата страна. За огромно съжаление ролята на подземния свят е голяма. Те си имат свои военни организации и са готови на убийства, разправи и терор. Което не може да се каже за правоохранителните органи. При мен има няколко дела срещу служители на милицията, използвали оръжие срещу бандитите.
— Надявам се, че не сте им дали ход?
— Засега ги държа. Не знам дали ще мога да ги бавя дълго. А ги очаква от седем до двайсет години затвор. — Власенко също запали, опъна дълбоко. — Говорите за Кръстника, Доктора, Левитан… Крадат, укриват приходи, не плащат данъци! Но всичко е изпипано перфектно. Умеят да си прикриват следите.
— Дори кражбите?
— На първо място тях.
— Излиза, че всички — от дребните чиновници до най-едрите — са купени?
— Следващият въпрос вероятно ще бъде дали аз съм купен?
— Да — не скри Турецки. — Именно такъв въпрос исках да ви задам.
— Не. Аз не съм купен — след кратка пауза отговори Власенко.
— Ще запомня думите ви — веднага се обади Александър.
— Но пък съм с вързани ръце и крака.
— Кой ви е вързал?
— Системата, калпавите закони, режима, при който живеем.
— Не съм и очаквал друг отговор — усмихна се Турецки. — Добре си поговорихме, Григорий Анисимович.
— Изобщо не засегнахме същността на делата, за които сте дошли при нас…
— Напротив — не се съгласи Александър. — Ще ви помоля да дадете документите на моя стажант, за да ги прочете.
— Схватливо ли е момчето?
— Засега не съм чул глупости от него.
— Прав е Маркуша, като казва, че не обичате да седите над бумагите — усмихна се прокурорът. — Нека стажантът ви дойде и да чете. Ще му намерим място. Може и цял кабинет.
— Генерал Маркуша съобщи ли ви за вещественото доказателство — автомата, който вече приложих към делото? — уж между другото попита Турецки и като забеляза, че Власенко се смути, продължи: — Само той знаеше за него.
— Да — призна прокурорът. — Чухме се по телефона.
— Много се радвам, че поддържате добри отношения с началниците на силовите служби — усмихна се Турецки. — Макар че, откровено казано, след вашите излияния у мен се появи точно противоположно впечатление. Но сега то се изпари. Когато следствието, милицията и прокуратурата работят заедно, може да очакваме чудесни резултати.
След като се сбогува с краевия прокурор, Турецки тръгна да търси стажанта. Намери го в кабинета, който бяха определили за зоналния прокурор от Главна прокуратура Чирков.
— Глеб Глебович, не ти ли доскуча без мен? — намигна Турецки.
— Тъй вярно — усмихна се младежът.
— И си го оставил да скучае? — обърна се Александър към Чирков. — Не вярвам.
— Не ми беше много весело — потвърди стажантът.
Турецки измърмори неопределено и погледна въпросително Чирков.
— Работихме по делото — каза Чирков. — Не съм забелязал, че скучаете.
— Вие, Валерий Викторович, разговаряхте с мен някак отвисоко, сякаш с някой недорасъл — открито призна Глеб.
— Например? — попита обърканият Чирков.
— Защо трябваше няколко пъти да повтаряте латинските думи в превод на руски?
— За да бъде по-ясно…
— Аз знам латински. Освен това владея английски и японски. И то доста сносно.
— Каква младеж се навъди! — рече Турецки. — Ти му кажеш едно, а той ти отговори с десет!
— Валерий Викторович няма да позволи да излъжа. През целия разговор аз произнесох само няколко изречения. Слушах много внимателно. Вярно ли е, Валерий Викторович?
— Да беше ме предупредил, че владееш английски — засмя се Чирков. — Наистина мълчеше. Момче с характер. Браво!
— Не ми трябват безхарактерни стажанти. — Александър потупа младежа по рамото. — Да вървим, Глеб!
На улицата до колата, с която пристигнаха Турецки и Глеб, чакаше ново ауди.
— Падерин и момчетата — позна Турецки.
И наистина, като ги видя, от колата слезе подполковник Падерин и тръгна към Александър.
— На рапорт ли дойде? — попита Турецки. — Та аз знам. Както се казва, благодаря за вярната служба.
— Не, Александър Борисович, не на доклад. Получих мъмрене.
— От кого? — учуди се Турецки. — Тук нямаш други началници, освен мен.
— Затова пък в столицата имам. И то много. Обади се заместник-директорът и ме наруга, че съм ви оставил без наблюдение. Така че, извинявайте, но сега няма да се отделям и крачка от вас.
— Нямам нищо против — съгласи се Турецки. — Ние с Глеб Глебович отиваме да вечеряме. Някакви предложения, Глеб?
— Най-добре в хотелската стая — навъсено отговори младежът.
— Разбира се, там е по-спокойно. Но и работа трябва да се върши. По-добре да отидем в ресторантчето „Далеч от съпругите“! Знаеш ли го?
— Всички мъже го знаят — усмихна се Глеб.
— Уютно ли е?
Глеб измърмори неопределено.
— Имаш ли шофьорска книжка?
— От осемнайсетгодишен.
— Сядай на кормилото.
Не бяха успели да минат проспект „Ленин“ и телефонът запищя:
— Преследват ви две западни коли — съобщи Падерин. — Бъдете внимателни.
— Благодаря, Игоре. Настъпи педала, Глеб!