Фридрих Незнански
Кадифеният губернатор (18)

2.

Сутринта на заседанието на конгреса местата на първия вицепремиер, шефа на президентската администрация и на министрите останаха празни. Из залата упорито плъзна слуха, че са отлетели за столицата. Отсъствието на банкерите също се набиваше на очи. Заседанието се водеше от председателя на РПДР Станислав Станиславович Акимов. Делегатите насочиха въпросите си към него. Но и самият председател бе в пълно неведение и затова се обърна за помощ към Юрий Андреевич Потапов.

Потапов съобщи, че ръководните служители наистина са отлетели за столицата, но заминаването им няма нищо общо с вчерашното телевизионно предаване. Още преди седмици било ясно, че те не могат да отсъстват от Москва повече от един ден.

Залата зашумя. Акимов получи малка бележка, която прочете високо, след като строго почука с чукчето по медната дъсчица.

— Минута внимание, господа! Постъпи следното съобщение: „Уважаеми господин председателю! В залата присъства старши следователят от Главна прокуратура Александър Турецки. Той може да внесе яснота в спорния въпрос.“ Подписът не се чете. И тъй, господа, да дадем ли думата на следователя Турецки?

В залата се разнесе ръкопляскане, някои от делегатите дори затропаха с крака.

— Предлагам за гласуване! — извика Акимов. — Кой е съгласен да дадем думата на господин Турецки? Има ли против? Мнозинството подкрепя предложението! Къде сте, Александър Борисович?! Заповядайте на трибуната!

Ако в този момент Потапов бе край председателя, щеше да вземе мерки да предотврати изказването на следователя, но миг преди това при него дойде млад мъж, прошепна му нещо и съветникът на президента забърза към изхода. Наистина, в президиума беше и губернаторът Колесниченко, но той бе доста далеч от Акимов. Освен това вниманието му беше приковано върху Юрий Андреевич, който в момента разговаряше с началника на охраната на Кръстника.

Ах, ти, Кротов! — помисли без злоба Турецки, стана от мястото си и тръгна към трибуната. — Направи ми услуга.

Александър огледа делегатите в залата. Повечето бяха замрели в напрегнато очакване, някои изглеждаха равнодушни, а мнозина го гледаха откровено злобно.

— За разлика от господин Потапов аз не знам какви са били плановете на ръководните лица. Но подозирам, че те разполагат с много по-подробна информация, отколкото стана известно в предаването, излъчено снощи по телевизията — започна Турецки. — Радвам се, че повечето от вас се съгласиха да ме изслушат. Повярвайте ми, това обстоятелство ми дава допълнително сили, за да доведа докрай работата, с която съм се заел. За съжаление в момента не мога да ви кажа нищо повече.

Когато се връщаше на мястото си, Турецки видя Слава Грязнов, вдигнал до ухото мобилния телефон, улови погледа му, разбра всичко и излезе бързо във фоайето. Веднага се появи и Грязнов.

— Обади се Голованов — съобщи той. — Във вилата на Кръстника става нещо.

— Сякаш не знаеш какво — усмихна се Александър. — Нали твоите момчета арестуваха Доктора Гоша?

— Моите — засия Грязнов. — Кроткия заповяда да мълча… Затова се изказах така неясно.

— Кротов ли изпрати бележката?

— Той. Браво на него!

— Заслужава поздравления — отговори Турецки след кратък размисъл. — И какво е решил Голованов?

— Чака указания от мен — рече Слава. — А аз от теб.

— Вчера забеляза ли жената? — попита Саша.

— София Андреевна ли? На такава жена само слепец няма да обърне внимание! Бива си я Маша, ама не е наша!

— А чия е? — поинтересува се Александър, стараеше се да бъде равнодушен.

— Тръгна си с Кръстника — подсмихна се Слава, погледна приятеля си и промени тона. — Красива жена е София Андреевна…

— Да тръгваме — отсече следователят.

Колесниченко не издържа и напусна президиума. Потапов изглеждаше спокоен, но често си дърпаше от цигарата, което издаваше вълнението му.

— Доктора и старши лейтенант Сидорчук са в Москва — каза Юрий Андреевич в отговор на въпросителния поглед на губернатора и погледна часовника си. — Сега вероятно е в кабинета на директора на ФСС. Излетял е със специален самолет от военното летище.

— Това е краят — пророни тихо Колесниченко.

— Ще видим — отвърна съветникът на президента. — Но положението е сериозно. Какво вдигат врява там?

— Турецки ги разбуни. Просвети неграмотните, че високите гости са отлетели за Москва именно заради телевизионното предаване. А и освен това…

— Николай Михайлович, не го усуквай…

— Разполагали, както се изрази Турецки, с по-подробна информация.

— Кой му даде думата?

— Председателят.

— Идиот — изсъска Потапов и се вслушва в шума от залата. — Да вървим. Трябва да ги успокоим.

— Има ли смисъл? — измърмори Колесниченко и веднага млъкна, забелязал студения поглед на Юрий Андреевич.

— Все още не са ни притиснали до стената — озъби се Потапов, погледна обезкуражения губернатор и се усмихна. — Стегни се, Николай Михайлович. Това още не е краят…

 

 

Седнал в дълбок фотьойл, Кръстника поред оглеждаше хората си — Майстора, Гарвана, Фараона, Шамана, Борсука и Миша Мусолини, насядали около него в полукръг. Той ги извика веднага след като научи за изчезването на Доктора и Сидорчук. Нямаше кого да обвинява за случилото се, освен себе си. Прибра старши лейтенанта, макар че някои от хората му — Борсука и Мусолини — бяха против. Но Кръстника уважаваше професионалистите, а по цял свят убийци като Сидорчук се броят на пръсти. И мафиотският бос основателно смяташе, че старши лейтенантът ще му потрябва. А сега мислеше как да разпредели наказанията, че да не засегне хората си и да не падне в очите им.

— Вижте какво, братя — каза той, — първо ще послушам вас. Бездруго всичко е ясно. Кой ще започне пръв?

— Шамана или Фараона — обади се Борсука. — Те са по-образовани…

— Хайде, Шамане — заповяда Кръстника.

Речта на Шамана напълно обърка останалите, започна на английски, после мина на френски, вметна няколко думи на немски и накрая огледа снизходително приятелите си.

— Преведи — настоя Борсука. — Какви ги издрънка…

— Казах, че моят живот основно минава на Запад, а там на деловите хора не им пука дали я има някаква партия или не, само работата да върви — преведе Шамана. — И аз лично съм съгласен с тях.

Той засегна най-важния въпрос и всички го разбраха, но не бързаха да излязат със собствено мнение.

— Фараоне, ти какво ще кажеш?

— Съгласен съм с Шамана. Мога да повторя същото на арабски — усмихна се Фараона.

— Ами ти, Майсторе? — обърна се към побелелия мъж Кръстника.

— В Москва и Питер могат и да не разберат защо беше цялата тая дандания.

— Не разбрах — рече Кръстника.

— На тях не им е нужна партия! — кимна към Шамана и Фараона Майстора. — А какво казваше Доктора: крайната цел е властта и партията… Това е… Как беше? Най-краткият път към властта! Горе няма да го разберат, нито в Москва, нито в Питер.

Гарвана си замълча, затова пък Борсука дръпна цяла реч.

— Тия ходят по чужбина, на запад и на изток — кимна към Шамана и Фараона. — Ядат и пият със златни прибори и чукат вносни мадами. А аз трябва да давам обяснения!

Компанията зашумя. Дори Кръстника се усмихна накриво.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Как какво?! Те там подписват нещо, а тук хвърчат глави! За една седмица двеста трупа! В Татарка вчера погребаха четирима.

— Говори по въпроса! — най-накрая го прекъсна Кръстника.

— По въпроса — Мусолини беше прав! Главата трябва да се премахне, Турецки. Ще повикат, ще пошумят и ще се успокоят. Какви хора сме ликвидирали и ни се е разминавало! Ако не му откъснем главата, такива ще ги сътвори, че не можем се оправи! Виж само колко ченгета докара в Кисловодск?! И то не какви да е — барети! А за партията и аз не знам какво да кажа…

Като чу името си, Миша събра смелост и внимателно вдигна ръка.

— Говори — каза Кръстника.

— Господа, изгоряхме! „Пантера“ си свърши работата. Мен — като генерален директор на ССК — Турецки може да ме арестува всеки момент. Друг въпрос колко може да ме задържи в ареста, но не за това ми е думата.

— Ти си кандидат за губернатор, никой не може да те арестува — вметна Шамана.

— Аз подкрепям Борсука. Турецки трябва да изчезне. И колкото по-бързо, толкова по-добре — завърши Мусолини.

Кръстника огледа сподвижниците си.

— Братя, изслушах ви. И ето отговора ми. Доктора сега сигурно дава показания в някой кабинет. Но какво толкова може да каже, което ченгетата, министрите и секретарят на Съвета за сигурност да не са знаели? Ами нищо. Ние сме силата и те прекрасно го разбират, но не могат да направят нищо. Нещо повече, започват да работят с нас: на конгреса пристигнаха най-важните членове на правителството и президентския апарат. Вярно, че сега подвиха опашки и си заминаха за Москва, защото не се знае как ще погледне на всичко това президентът. Но искам да ви уверя, че те ще положат огромни усилия, за да го успокоят. Не е в техен интерес да раздухват работата. Ще потулят всичко. А партията, братя, действа отдавна. Сега е регистрирана официално и в този смисъл конгресът изпълни задачата си. Няма да посмеят да я закрият. Пък и за никого не е изгодно.

— Я виж как се е научил! — възхитено прошепна на Гарвана Борсука.

— Що се отнася до старши следователя Турецки — мина на другия въпрос Кръстника — тук нещата са по-лоши… В Кисловодск, Барсуче, има не само униформени и цивилни ченгета. В града е пълно с хора на полковник Грязнов и „руски вълци“. Само да посмееш да го пипнеш и ще те разпилеят на парчета! За тях няма закони… Така че мислете.

— Може ли? — надигна се Фараона. — Какво иска Турецки? Наказание. Да му помогнем ли?

— Това вече е по-интересно — усмихна се Кръстника. — Значи така. Първо. Партията да се смята за създадена. Второ. Засега следователят да не се закача. Трето. Да му помогнем да накаже виновниците за убийствата. Това е.

— И кого ще очистим най-напред? — попита делово Борсука.

— Този, който е в лапите му — усмихна се Кръстника.

Борсука се усмихна с разбиране.

 

 

Турецки и Грязнов не успяха да заминат. Разбира се, попречи им пак Кроткия. Той забеляза, че приятелите са напуснали залата, и побърза след тях.

— Момчета, накъде? — извика Кроткия след двамата.

— Около вилата на Кръстника има шумотевица — поясни Грязнов.

— Нека шумят. Какво ви пречи?

— Така е — кимна Грязнов. — Не ми влиза в работата… Ако щат, да си откъснат главите!

— Не се вълнувайте, Александър Борисович — обърна се към Турецки Кроткия. — Там всичко е спокойно. Съветвам ви да се върнете в залата. Мисля, че ще ви бъде интересно.

— Не знам какво ще каже Грязнов, но аз отивам в бара — каза Александър. — Трябва да се освободя от стреса, който получих благодарение на вашата бележка.

— Получи се доста добре — усмихна се Кроткия. — Господин Акимов желае да поговори с вас.

— Нека слезе в бара — отвърна Александър.

— И вие ли отивате в бара? — този път Кротов се обърна към Слава.

— Естествено — намигна той.

Станислав Станиславович влезе в бара след около половин час и веднага дойде на масата, където се бяха разположили Турецки и Грязнов.

— Запознай се, Станиславе — кимна към Слава Турецки.

— Грязнов — надигна се леко полковникът.

— Акимов.

— Писателят? — направи се на учуден Слава. — Много ми е приятно!

— Минало е вече — усмихна се Станислав Станиславович. — Но и на мен ми е приятно, че сте чели моите произведения.

— Е как, че може ли! Дори съм ги изучавал!

— Слава е полковник от МВР. За него е полезно да изучава вашите книги — поясни Турецки.

— Бих искал да си поговорим с теб на четири очи… — смути се Акимов.

— Нямам тайни от Грязнов — усмихна се Александър. — Все едно, ще му предам нашия разговор! Така че давай смело!

— Бих искал да се запозная с подробната информация, с която разполагат ръководните длъжностни лица.

— Ще ти съобщя, Станислав, много повече, и то с голямо удоволствие. Какво ще пиеш?

— Благодаря — отказа Акимов.

— Тогава за твое здраве! — пресуши чашата следователят, помириса лимона и вдигна поглед към председателя на новата партия. — Слушай, Станислав Станиславович, и запомняй. А главното, направи си изводите. Попаднал си в лапите на Признати бандити, обикновени престъпници, което е още по-опасно, свирепи хищници от подземния свят… Наркотици, оръжие, хазартни игри и така нататък. Включително и убийства.

— Могат да ни чуят — нервно просъска Акимов.

— Точно затова говоря. Виж. — Турецки взе лимона, изцеди го и го хвърли в пепелника. — Такава е твоята бъдеща съдба, скъпи Станислав Станиславович.

— Не вярвам.

— Станислав, рядко греша — сериозно каза Александър.

— Според мен той изобщо не греши — подкрепи приятеля си Слава.

— Чу ли? А полковник Грязнов знае какво говори… Ти си един изстискан лимон. Мислиш ли, че не са предлагали на други?

— Не знам.

— Предлагали са. Нямам право да назовавам имена, за да не пострадат честни хора, но ми повярвай. Господин Потапов и другите около него са се възползвали от твоето… дори не знам как да се изразя по-вежливо…

— По онова време имах материални затруднения — подсказа Акимов.

— Може и така да се каже. Господин Потапов и компания, възползвайки се от временните ти материални затруднения, са те въвлекли в огромна престъпна авантюра, която цели преминаването на властта в гангстерско-мафиотските структури. Доволен ли си от отговора ми?

Станислав Станиславович си наля водка в чашата и я изпи на един дъх.

— Ние не пием така — поклати укорително глава Грязнов. — Това вече не е за удоволствие, а чисто пиянство…

Към масата се приближи разтревоженият подполковник Падерин.

— Александър Борисович, за момент. — Той го отведе настрани и тихо прошепна: — София Андреевна е загинала. При автомобилна катастрофа.

Това беше прекалено дори за човек като Турецки. Той видимо пребледня и се хвана за гърдите. Падерин подкрепи шефа си.

— Сърцето ли?

— Ще мине. Викай Грязнов. Тръгваме.

На пръв поглед катастрофата изглеждаше като обикновено пътно произшествие. Соня излизала на шосето от малка уличка и според катаджиите е карала с нормална скорост — под шейсет. Шофьорът на камиона, изплашен, пребледнял младеж на двадесетина години, не приличаше на престъпник. „Ще разследваме случая — каза на Турецки майорът от КАТ. — Но по принцип работата е ясна. Дамата е бързала за някъде и не е преценила възможностите си.“

Соня лежеше на тревата, покрита с бял чаршаф. Александър отиде и откри лицето й.

— Ако сте със слаби нерви, не ви съветвам да… — предупреди го съдебният лекар.

Турецки дълго гледа спокойното лице на Соня и изведнъж забеляза обеците й, които бе оставила в хотелската стая. Той внимателно ги свали от ушите и извика майора.

— Майоре, отбележете в материалите по делото, че обеците са иззети от служителя на Главна прокуратура Турецки. Взел ги е за спомен.

— Слушам.

В колата следователя отвори обеците, като показа мълчаливо на Грязнов записващото устройство.

— Имаш ли нужната апаратура?

— Не. Попитай Кроткия.

— Не искам да се връщам при онази сган!

— Той кара зад нас. Звънни му.

Прослушаха касетата със записания във вилата на Кръстника разговор в хотелската стая на Алексей Петрович.

— „Бързала е… — спомни си думите на майора Александър. — Бързала е да дойде при мен, да ми даде записа. Бедното момиче…“

— Саша, можем да ги арестуваме — обади се неуверено Грязнов.

— А ти как мислиш, Алексей?

— Бих искал да го чуя от теб — обади се Кроткия.

Турецки повъртя обеците върху дланта си, загъна ги в лист хартия и ги сложи в горното джобче на сакото.

— Не сте чували за подобен запис. Аз също. Прочетете — извади той от куфарчето си завещанието на Соня. Запали цигара и се отмести встрани.

Кроткия и Грязнов прочетоха документа й също извадиха цигарите.

— Днес заминавам за Ставропол — наруши мълчанието Турецки. — Тялото на София Андреевна трябва да бъде транспортирано до Москва, а оттам в манастира, за да бъде погребано според завещанието. Ще командировам хора от ФСС да придружат тялото. Но трябва някой близък човек… Сами разбирате.

Кроткия взе документа, сгъна го, сложи го в плика и го пъхна в джоба на сакото.

— Саша, всичко ще бъде направено според последната й воля.

— Благодаря ти. Не съм и очаквал друго от теб. Ако възникнат затруднения, потърси Лиля в Главна прокуратура. Било за документи, нотариус, пари, имоти…

— Не се безпокой. В Москва ще се оправя, но тук трябва да ми помогнеш. Разбери се с военните за самолет.

— Още сега.

— Ще се видим в Москва — стана Кроткия.

— Накъде си? — попита Грязнов.

— Към моргата.

— Всички заедно ще изпратим София Андреевна — реши Саша.

Късно вечерта от военното летище излетя самолет.

Турецки, Грязнов и охраната стояха на пистата и гледаха изчезващите в небето червени и сини пламъчета.

— Имате ли сигнална ракета? — обърна се към офицера от летището Александър.

— Ще намерим.

— Изстреляй я.

В небето излетя червена ракета, светна ярко, а после изведнъж угасна.