Мегън Марч
Порочно момиче (29)

Глава двадесет и девета

Гриър

— Това е морска крава! — Гласът ми звучеше като на малко дете, което разкъсва опаковката на коледния си подарък, когато посочих към огромната сива форма под повърхността на водата.

Хуан веднага намали и насочи лодката натам.

— Искате ли да поплувате с нея?

Кав веднага предвиди отговора ми.

— От теб зависи, скъпа.

Грабнах очилата и шнорхела си. Вече дузина пъти влизахме и излизахме от водата и вече започнах да се изтощавам. Но за морска крава, много ясно, по дяволите, исках да вляза във водата и да плувам с нея. Вече бяхме видели дънна акула, морска котка, морски костенурки, октопод и много видове риби, но морска крава? Само вида на голямото сиво тяло ми напомни групата ми в детската градина осинови една. Кой друг клас би направил подобно нещо?

— Приемам това за „да“ — каза Кав, когато сложих маската на главата си за седми път този ден.

— Приеми го за огромно „да“. — Сложих плавниците на краката си и се плъзнах във водата, преди Хуан да изкрещи предупреждението си.

Вече плувах напред, когато чух втория плисък на вода зад себе си, което трябваше да е Кав, но бях прекалено развълнувана, за да го чакам. Все пак говорим за морска крава. Тя беше на няколко метра от мен, затова се гмурнах, искайки да я видя по-отблизо, като внимавах да духам в шнорхела, за да не погълна вода.

Вътрешно изписках, когато осъзнах, че кравите са две. Майка и малко плуваха заедно и бях запленена от гледката. Да ги видя на живо беше невероятно. Те бяха толкова големи, шантаво изглеждащи и напълно гальовни.

Знаейки, че не бива да се приближавам, аз се борех да остана на място, вместо да последвам инстинкта си и да се приближа.

До мен се появи нещо оранжево… взетия назаем костюм за гмуркане на Кав. Той беше адски добър плувец и цял ден се канех да го попитам дали не тренира за някаква роля във филм, в която се изисква да е във водата, тъй като, когато го бях проверявала в Гугъл, никога не бях попадала на подобна информация.

Започнах да махам развълнувано с ръце, но той определено не споделяше вълнението ми от гледката. Имайки нужда да си поема дъх, аз изплувах на повърхността. В същия миг Кав се появи до мен. Той издърпа шнорхела от устата си и каза:

— Хайде, скъпа. Трябва да се върнем.

Поклатих глава, също махайки шнорхела от устата си.

— Защо? Искам да видя…

— Защото бързаше толкова много, че не дочака да изслушаш Хуан, който със закъснение осъзна, че наоколо е пълно с медузи. Трябва да се махнем от шибаната вода, преди някоя от тях да те е опарила.

— Медузи? — Страх скова крайниците ми, карайки главата ми да потъне под водата и се нагълтах със солена вода. Успях да се изтласкам нагоре и започнах да кашлям.

Ръката на Кав се обви около мен и той ме притисна към себе си, държейки главата ми над водата.

— Добре си. Държа те. Няма да позволя да ти се случи нещо лошо, няма да позволя на проклетите медузи да те опарят. Разбра ли ме?

Кимнах, искайки единствено да се върна на скапаната лодка. Не знаех, че имам ирационален страх от медузи, но точно сега наистина откачах.

— Добре. Хуан идва към нас и ще трябва да плуваш само няколко метра.

— Добре. Добре. Да тръгваме.

Заплувах към лодката, разкъсвана между желанието да бъда внимателна, за да не се окажа оплетена в пипалата на прозрачно, почти невидимо чудовище, и нуждата да се махна оттук колкото мога по-бързо. Избрах опция номер две.

Озовахме се до лодката точно когато Хуан спираше мотора и Кав ме вдигна през ръба. Понякога силата му ме изумяваше, но точно сега бях много, много благодарна за нея. Щом се озовах в лодката, Кав се качи след мен.

Посегнах към кърпата на пейката с намерението да се увия в нея и да забравя за това ужасяващо изживяване, но Кав я дръпна от ръцете ми.

— Имам нужда да те огледам. Чувстваш ли някаква болка? Опариха ли те?

Почувствах се объркана, но успях да поклатя глава.

— Не, не чувствам нищо.

Той застана на колене пред мен, проверявайки краката и торса ми, преди да ме обърне, за да провери и отзад. Едва когато се успокои, че съм избегнала докосването на медузите, той ме обви в хавлията.

— Мамка му, изкара ми ангелите, Гриър.

— Съжалявам. Не го чух, а исках да видя… — Думите ми секнаха, когато видях двете червени черти на прасеца му. — Опарили са те? По дяволите. О, боже мой, Кав. Толкова съжалявам! — Обърнах се към Хуан. — Какво да правим? Как да го лекуваме? Трябва ли ни нещо специално? Налага ли се да пикае върху него?

Кав ме обърна в люлеещата се лодка и ме целуна по челото.

— Шшшт. Успокой се.

Хуан се приближи и погледна крака на Кав.

— Пипалата не са се увили. Само са те докоснали леко. Нека взема кофа морска вода, за да се измиеш. Болката от докосването на някои медузи трае само няколко минути.

Вината ме завладя с пълна сила, докато Кав правеше това, което му бе казал Хуан.

— Толкова съжалявам. Развълнувах се прекалено много.

Кав хвана ръката ми.

— Хей. Спри. Скъпа, добре съм. Дори не ме боли. Просто леко пари и сърби. Но вече минава.

— Но…

Той стисна пръстите ми.

— Бих поел куршум за теб, Гриър. Това е нищо.

Той ми се усмихна, но аз се опитвах да осмисля това, което ми казваше. „Бих поел куршум за теб.“ Той сериозно мислеше всяка своя дума и това беше най-силното нещо, което някой ми бе казвал. Желязната хватка около сърцето ми се отпусна.

— Не искам да бъдеш наранен заради мен — казах тихо.

— Не е нещо, което можеш да избереш. — Той се отпусна на меката пейка и ме дръпна до себе си.

Мълчах, докато се връщахме с лодката към острова, за момента изгубила желание за приключения. Кав забеляза промяната в настроението ми.

— Добре ли си? — попита той, надвиквайки шума от двигателя, докато се плъзгахме през карибско сините води, насочвайки се към канала, през който Хуан щеше да ни преведе през рифа.

— Да. Просто… — Оставих думите да увиснат, защото не знаех какво да кажа.

— Все още леко откачаш?

Срещнах лешниковия му поглед.

— Да. Не ми харесва това чувство. Ама никак.

Ръката на Кав се стегна около раменете ми.

— Всичко е наред.

— Не е. Пострада заради мен. Защото не почаках и не слушах.

— Не се обвинявай. Ако приемеш това като напомняне да гледаш, преди да скачаш, значи сме добре.

Насилих се да се усмихна.

— Предполагам, че трябва да го правя по-често, нали?

Една от веждите на Кав се повдигна нагоре.

— Няма да е зле. Но за щастие имаш мен и аз ще те уловя всеки път, когато скочиш. Няма да позволя да паднеш.

Дали наистина го имах? Може би за момента, в този измислен наш балон. Но по-късно, когато всичко това приключи? Чаках знак от Крей, че брегът е чист и че се е справил с всички проблеми.

Какво щеше да стане, когато се върнехме в реалния свят? Дали с Кав имахме бъдеще? Това бяха въпросите, които би трябвало да си задавам, но все още не бях готова да чуя отговора.

Вместо това се облегнах на него и насочих поглед към красивия залез пред нас.