Мегън Марч
Порочно момиче (24)

Глава двадесет и четвърта

Кав

Мамка му. Затънал бях дълбоко. И преди го знаех, но всеки миг, прекаран с Гриър, осветяваше по-силно този факт. Не биваше да се връщам, но не успях да остана надалеч. Как беше възможно човек да е толкова привлечен от друг?

Седейки срещу нея на масата в едно плажно барче, се замислих колко прост и същевременно колко адски сложен може да бъде живота. Тук, на този малък остров, никой не знаеше кои бяхме ние и част от мен искаше да живеем така завинаги. Мамка му, ако си бях донесъл въжета, щях да я завържа за леглото и никога да не напуснем това място. Щях да я храня от ръката си и щях да я карам да свършва толкова много, че да започне да се оплаква.

Реалността нямаше да се забави дълго, преди да се намеси, но правех всичко по силите си да я държа далеч. Изключих рутера и промених настройките на телефона й, за да няма обхват.

Знаех какво телефонно обаждане ще последва и не бях готов. Затова предприех стъпки да ни държа изолирани колкото се може по-дълго. Собственият ми телефон беше изключен, тъй като нямах съмнение, че ще го скъсат от звънене.

Само ако досега бях направил повече филми и имах още няколко милиона в банковата си сметка, бих се изкушил да купя някоя от празните къщи недалеч от тук, и да я задържа при себе си завинаги.

Но с толкова могъщ брат като Крейтън Карас, можех единствено да задържа Гриър скрита за малко от света.

Тя отпи от коктейла си Panty Ripper и ми се усмихна пакостливо. Исках я само за себе си и фактът, че поиска да се преструваме, че всичко това е реално, сякаш никога не съм я напускал, бе именно това, което и аз исках да чуя.

— Какво? — Отпих глътка от моя леден чай „Лонг Айлънд“, когато тя прехапа долната си устна.

Гриър беше на питие номер три, затова не беше никак изненадващо, че се изкикоти, когато каза.

— Ще ти позволя да ми скъсаш гащичките… ако нося такива.

Тя ми намигна, или поне се опита, тъй като и двете й очи бяха затворени, и в този момент осъзнах, че Гриър и ромът на Белиз не бива да бъдат смесвани.

Спуснах инстинктивно поглед към пясъчния под между краката й, вторачвайки го в късата й лилава пола, която бе взела от гардероба в стаята ни.

— Ти си порочно малко същество, нали?

— Заради теб и заради рома. И защото нямах желание да нося чужди бикини. — Тя потръпна отвратено.

— Много си права. — Аз също бях гол под шортите си, затова напълно я разбирах. — Което значи никакви бикини, докато сме тук. Мисля, че ще успея да намеря как да се забавляваме с това парченце информация.

Тя се наведе към мен.

— О, нима?

Кимнах бавно, а в главата ми вече се пораждаха идеи… заедно с нарастващата ерекция в панталона ми. Имах нужда да насоча разговора ни в друга посока.

— Мисля, че е време да те нахраним, скъпа.

Кимнах с брадичка към сервитьорката, която се мотаеше зад бара, цъкайки на телефона си. Тя работеше на островно време, което ще рече адски лениво, но вероятно бе предположила, че ще получи добър бакшиш, защото грабна касовата бележка и тръгна към нас много по-бързо, отколкото се движеше в началото, като влязохме на това място.

Платих сметката и вдигнах Гриър на крака.

— Не съм свършила със своя Panty Ripper — започна да протестира тя.

— Храна, жено. Или ще припаднеш пияна, преди да се приберем у дома.

— Не съм чак толкова пияна. Сериозно. Мога да понеса няколко питиета с ром.

Наблюдавах я, очаквайки да се залюлее нестабилно на крака, но тя успя да се задържи.

— Може би наистина не си.

— Не знаеш всичко за мен, Холивуд. Имам няколко тайни. — Палавата й усмивка бе последвана от пръст, забит в гърдите ми.

Щеше ми се тя да бе единствената, която има тайни. И, мамка му, исках да науча тайните й. Исках да знам всичко за нея.

— Нима?

Тя кимна.

— Точно така. Още няколко питиета и може да ме подлъжеш да ти ги кажа.

Това се отнасяше само за нея.

— Е, с какво ще ме нахраниш?

Поведох я към улицата и се засмях.

— Омар, рак, скарида или риба.

Всички менюта в ресторантите на острова на практика бяха еднакви, поне от това, което видях, докато минавахме по улиците с голф количката и намаляхме пред заведенията заради неравностите по пътя, за убиване на скоростта, които не бяха нищо повече от дебели въжета, разпънати през пътя. И все пак вършеха работа.

Бях забелязал ресторант, които изглеждаше така, сякаш е бил ремонтиран наскоро. Пейките бяха покрити с разноцветни възглавнички и във всеки ъгъл имаше работещ вентилатор.

На дъската с менюто бе изписано, че имат ястия с прясно уловени раци, което не беше особено голяма изненада, но мислех, че на Гриър щеше да й бъде комфортно да се храни тук. Ако на Кайе Колкър съществуваше нещо, доближаващо се до първокласно заведение, то мисля, че го бяхме открили.

Настанихме се на масата и си поръчахме по още едно питие. Беше време да помогна на Гриър да ми каже всичките си тайни.