Дъглас Кенеди
Като белег на сърцето (9)

Пет

Обядът с Натаниъл Хънтър мина добре. Толкова добре, че той ми предложи работа като помощник-редактор в „Художествена литература“ в „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“. Не можех да повярвам на късмета си. Приех веднага. Господин Хънтър изглеждаше изненадан от моя незабавен отговор.

— Можете да си помислите ден-два, ако искате — каза той, като палеше поредната си цигара „Кемал“.

— Реших вече. Кога започвам?

— В понеделник, ако искате. Но, Сара, разберете, ако приемете тази работа, няма да имате много време за писане на собствени произведения.

— Ще намеря време.

— Чувал съм го това от доста обещаващи писатели и друг път. Приемат им разказ в някое списание, но вместо да се опитват да се занимават с писателска работа през всичкото време, те приемат някакъв пост в рекламата или във връзки с обществеността. А това неизбежно означава, че в края на деня са толкова изморени, че не могат да пишат каквото и да било. Както добре знаете, работата от девет до пет си взима своето.

— Трябва да имам с какво да си плащам наема.

— Вие сте сама. Нямате семейство, нямате отговорности. Сега е времето да започнете роман.

— Ако сте сигурен, че трябва да си седя вкъщи и да пиша, защо тогава ми предлагате тази работа?

— Защото: а) правите ми впечатление на умна, а аз имам нужда от умен помощник; и б) като човек, който се е отказал от обещаваща литературна кариера, за да се превърне в роб на заплата, смятам за свой дълг да се опитам да корумпирам и друг обещаващ млад писател с фаустовския пазарлък, че той би могъл да откаже, ако иска…

Разсмях се.

— О, вие наистина сте напълно откровен, господин Хънтър.

— Не давай обещания, не лъжи — това е моето кредо. Но направете си услуга, Сара, не приемайте тази работа.

Но аз не исках да приема съвета му. Защото нямах достатъчно вяра в собствения си талант, за да продължа да пиша без друга сериозна работа. Всъщност страхувах се от неуспех. Моето семейно възпитание ми казваше, че трябва да грабна онова, което е сигурно. А и осъзнавах, че Натаниъл Хънтър е нещо хубаво в живота ми.

Както Ерик и той беше над трийсет години — висок, слаб мъж с гъста, започнала да посивява коса, с очила с рогови рамки и непрекъсната гримаса на самонеодобрение на лицето. Беше красив по някак си интелектуален, елегантно небрежен начин и безкрайно забавен. Той ми каза, че е женен от дванайсет години за жена, която се казва Роуз, преподавател на непълен работен ден в катедрата по история на изкуството в „Барнард“. Те имаха двама малки сина и живееха на Ривърсайд Драйв и 108-ма улица. От всичко, което казваше, беше ясно, че е предан на жена си и децата си (въпреки че когато обсъждаше семейството си, обличаше коментарите си в ирония и насмешка… което, както аз постепенно разбрах, беше неговият специален начин да изразява обичта си). Това ме накара веднага да се почувствам удобно, защото почувствах, че в работата ми с него няма да има напрежение, създадено от опит за флирт, каквото бях изпитала, когато работех с Лиланд Макгуайър. Хареса ми и това, че при първата ни среща той не зададе нито един въпрос за личния ми живот. Искаше да чуе моето мнение за произведения, писатели, работата в списание, Хари С. Труман и дали съм от „Доджърс“, или „Янкис“ (от „Бронкс Бомбърс“, разбира се). Нито веднъж не попита дали в „Отпускът“ има нещо автобиографично. Просто ми каза, че е много хубав разказ, макар да разбра, че е първият ми литературен опит.

— Преди десет години бях точно на мястото, на което ти си сега — каза той. — Мой разказ току-що бе приет от „Ню Йоркър“ и имах наполовина написан роман, за който бях сигурен, че ще ме превърне в Джон П. Маркуанд на моето поколение.

— Кой всъщност публикува романа? — попитах аз.

— Никой, защото въобще не довърших дяволския роман. И защо? Защото започнах да се занимавам с отнемащи времето ми глупости като да имам деца и да започна работа като редактор в издателство „Харпър енд Брадърс“, за да мога да издържам децата си, а после да премина на по-високо платена работа в „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“, за да мога да плащам за частни училища и по-голям апартамент, и вила, наемана през лятото на Кейп, и всички останали ежедневни нужди на семейството. И така, пред вас се намира ярък пример на неосъществено многообещаващо бъдеще… който не трябва да следвате.

„Не приемайте тази работа.“

Ерик го подкрепи:

— Нат е напълно прав. Когато му се обадих, за да му кажа за предложението за работа в „Спри и върви — шоу със загадки“, той ми каза: „Ти нямаш задължения. Сега е времето да рискуваш и да избегнеш клопките на буржоазния начин на живот“.

— Клопки на буржоазния начин на живот? — разсмях се аз. — Можеш да накараш момчето да напусне партията, но не можеш да накараш партията да…

Той ме прекъсна.

— Не е смешно. Особено, като не знаеш кой може да ни слуша.

Почувствах се ужасно.

— Ерик, извинявай. Тъпо беше.

— Ще продължим този разговор по-късно — каза той.

Срещнахме се същата вечер в бирарията „Максорлис Ейл Хаус“, недалеч от Бауъри. Ерик седеше в едно сепаре зад бара с халба тъмна бира пред себе си. Подадох му голям квадратен пакет.

— Какво е това? — попита той.

— Извинението ми за това, че казах нещо по телефона, без да мисля.

Той разкъса кафявата опаковъчна хартия. Щом видя плочата на Бетовеновата „Missa Solemnis“ под диригентството на Тосканини, лицето му светна.

— Трябва да те карам да се чувстваш виновна по-често — каза той и ме целуна. — Благодаря.

— Бях ужасно небрежна.

— А аз може би леко параноичен. Но — той снижи гласа си — някои от моите предишни, ъ-ъ, приятели от онова време имат неприятности напоследък.

— Какви неприятности? — прошепнах в отговор.

— Въпроси от работодатели — особено в развлекателната индустрия — за политическа принадлежност в миналото. Има слухове, че ФБР започват да душат около всеки, който някога е бил член на оная смешна малка партия, в която по едно време членувах и аз.

— Но ти я напусна! Кога беше, през четирийсета ли?

— Хиляда деветстотин четирийсет и първа.

— Преди пет години. Стара история. Положително никой няма да го е грижа, че някога, преди хиляда години, си бил нечий привърженик. Искам да кажа, погледни Джон Дос Пасос. Не беше ли той някакъв шеф в партията през трийсетте?

— Да, но сега е по-десен от десните.

— Точно това имам предвид — Хувър и неговите хора няма да обвинят Дос Пасос, че е…

— Подривник — каза Ерик бързо, преди да успея да кажа думата, започваща с „к“. — Да, подривник. Искам да кажа, какво значение има, че някога си бил член на този клуб, след като е ясно, че не си вече свързан с него. Мисля, че ако един атеист стане християнин, никога няма да бъде смятан за „бивш атеист“, а по-скоро за някой, който най-после е видял светлината?

— Прав си.

— Точно така. Така че престани да се притесняваш. Видял си светлината. „Добър американец“ си. Чист си.

— Надявам се да е така.

— Но обещавам ти, че няма да си правя повече с теб такива шеги по служебния телефон.

— Наистина ли ще приемеш работата при Нат?

— Страхувам се, че ще я приема. И да, знам всички логични причини, поради които трябва да откажа. Но аз съм страхлива. Необходимо ми е да знам откъде ще дойде следващата ми заплата. Освен това вярвам и във фаталността на съвпаденията.

— Какво искаш да кажеш?

Тогава му казах за картичката, която бях получила сутринта от Джак.

— И беше написал само „Съжалявам“?

— Да, кратко и не много мило.

— Няма нищо чудно, че си приела работата.

— Щях и без това да приема предложението на Нат.

— Но картичката от любимия човек направи работата сигурна?

— Моля те, не го наричай любимия човек.

— Извинявай. Просто ме е яд заради теб.

— Както ти казах преди няколко седмици, излекувана съм.

— Така каза.

— Ерик, изхвърлих тази картичка в боклука.

— И прие предложението на Нат час-два по-късно.

— Една врата се затваря, друга се отваря.

— Това за оригинално твърдение ли го смяташ?

— Върви по дяволите — казах аз с усмивка.

Бирите пристигнаха. Ерик вдигна халбата си.

— За новия помощник-редактор в „Художествена литература“ на „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“. Моля те, продължавай да пишеш.

— Обещавам. Ще продължавам.

 

 

Шест месеца по-късно през един снежен декемврийски следобед точно преди Коледа се улових, че си преповтарям този разговор наум. Бях в моя кабинет кутийка в редакцията на „Сатърдей/Съндей“ на 23-тия етаж на Рокфелер сентър. Малкият ми, не особено чист прозорец имаше живописен изглед към задна уличка. На бюрото ми имаше купчина непрегледани разкази. Както обикновено бях прегледала десет ръкописа този ден — нито един от тях нямаше дори и най-малки качества да бъде публикуван. Както обикновено бях написала становище за всеки от разказите. Както обикновено, към всеки разказ бях прикачила стандартно писмо отказ. Както обикновено, ядосвах се, че не ми остава никакво време да пиша.

Работата се оказа много по-трудоемка, отколкото бях очаквала. Също така, нямаше почти нищо общо с редактирането. По-скоро аз (заедно с другите двама помощници на Нат) бях наета, за да чета своя дял от около тристате ръкописа на неизвестни автори, които пристигаха в „Сатърдей/Съндей“ всеки месец. Редакционният съвет на списанието се гордееше с това, че всеки ръкопис „получава нужното внимание“ — след осем седмици престой там ми стана ясно, че моята работа общо взето се свеждаше до това да казвам „не“. От време на време попадах на разказ, който даваше надежди или дори на истински талант. Но аз нямах власт да го пусна за печат. Единственото всъщност, което можех да направя, беше да го „изпратя горе“ на Нат Хънтър с ентусиазирана препоръка, като знаех при това съвсем добре, че шансовете му да се появи на бял свят бяха нищожни. Списанието запазваше само четири от своите петдесет и два броя на година за разкази от неизвестни автори. Останалите четиридесет и осем седмици бяха отредени за имена с репутация — и „Сатърдей/Съндей“ се гордееше с това, че всяка седмица предлага произведения от големите писатели на деня: Хемингуей, Джон О’Хара, Стайнбек, Съмърсет Моъм, Ивлин Уо, Пърл Бък. Списъкът беше внушителен и ме накара да разбера какъв невероятен късмет съм имала да стана един от четиримата неизвестни автора, публикувани в списанието през 1946.

Както беше програмирано, „Отпускът“ се появи в броя от 6 септември на „Сатърдей/Съндей“. Няколко от моите колеги в офиса ме поздравиха за него. Един от издателите от „Харпър енд Брадърс“ ми изпрати хубаво кратко писмо, в което ми казваше, че когато събера колекция от разкази за цяла книга, той би се заинтересувал от възможността да я публикува. Някой от Ар Кей Оу Пикчърс ми се обади по телефона, за да запита за правата върху разказа, но после изпрати писмо, в което обясняваше, че любовните истории, свързани с войната, вече не са актуални. Както й бях обещала, изпратих един брой на Рут в Мейн и получих в отговор весела картичка („Наистина те бива за писател… и читателката ти тук иска да чете и други неща от теб.“). Ерик прахоса значителна част от седмичната си заплата за празнична вечеря в „21“. И Нат Хънтър също отбеляза случая, като ме заведе в „Лоншан“.

— Значи не съжаляваш, че прие работата? — запита той, когато питиета ни пристигнаха.

— Съвсем не — излъгах аз. — Имам ли вид на съжаляваща?

— Прекалено добре възпитана и учтива си, за да изразиш някога открито незадоволство. Но, както си мисля, открила си вече, че работата ти не е от най-задоволителните. Нито пък моята, но аз поне имам предимството, че разполагам със служебна сметка, което ми дава възможност да водя писателите на обяд, както сега теб например. И докато сме на тази тема, къде е следващият ти разказ?

— Работя по него — казах аз. — Ще отнеме малко повече време, отколкото очаквах.

— Вие сте ужасен лъжец, госпожице Смит.

Беше прав, разбира се. Бях абсолютно прозрачна. И не бях стигнала доникъде със следващия си разказ, въпреки че знаех какво щях да напиша.

Това беше историята на едно осемгодишно момиче на почивка през лятото с родителите си в Мейн. Тя е единственото им дете — прекалено пазено, прекалено глезено, прекалено задоволено, но също и отлично знаещо, че родителите й не се обичат особено един друг и че тя е спойката, която ги държи заедно. Един следобед родителите й влизат в страшна разпра и тя излиза сама от тяхната наета на плажа вила. Отклонява се от плажа, сбърква пътя и попада в гъста гора. Изгубва се, остава там цяла нощ и на сутринта я намира полицията. Тя е в шок, но общо взето е добре. Срещата с родителите й е сърцераздирателна. Хармонията в семейството продължава ден-два след това, но после разправиите между родителите започват отново и тя отново бяга в гората. Защото е разбрала, че докато тя е в опасност, родителите й ще се държат един за друг и ще се разбират.

Имах и заглавие за разказа — „Да се изгубиш“. Основната повествувателна част беше в съзнанието ми. Това, което ми липсваше обаче, беше волята да седна и да го напиша. Работата в „Сатърдей/Съндей“ беше доста изнервяща. След осем часа четене на чужди разкази чувствах, че мога да правя всичко друго, освен да пиша. Така че започнах да играя на отлагане. Казвах си: „Прекалено съм изморена, за да отварям машината, затова ще стана утре в шест сутринта и ще натракам триста думи, преди да тръгна за офиса“. Но след това, когато будилникът зазвънеше на другата сутрин, аз се обръщах на другата страна и спях до осем и половина. Когато се връщах същата вечер вкъщи, се чувствах опустошена, неспособна да мисля за разказа си. Вечерите, когато енергийното ми ниво бе високо, намирах други неща за правене. Като например да отида и да гледам изпълнения на Хауърд Хокс в „Академи ъф Мюзик“ на 14-та улица. Или да пропилея вечерта с приятен, лек роман на Уилям Айриш. Или пък решавах, че това е моментът да изчистя банята…

През уикендите беше още по-лошо. Събуждах се в събота сутрин, твърдо решена да прекарам четири часа на машината. Написвах едно изречение. Не го харесвах. Изваждах хартията от машината. Слагах друг лист. Този път написвах две, може би дори три изречения, преди да извадя страницата от ремингтъна.

И тогава решавах, че е време да се разходя или да пия кафе в „Реджио“ на улица Блекър, или към центъра на града в Метрополитън Мюзиъм, или да гледам късна сутрешна прожекция на чуждестранен филм в „Аполо“ на 42-ра улица, или до пералнята с автомати на самообслужване. Търсех си каквато и да е друга належаща работа, само и само да се отърва от писането.

Това продължи месеци. Когато Ерик ме питаше как върви новият разказ, аз му казвах, че напредвам бавно, но сигурно. Той не казваше нищо, но скептичният блясък в очите му даваше да се разбере, че знае, че го лъжа. Което ме караше да се чувствам поне още десет пъти по-виновна, защото мразех да лъжа брат си. Но какво можех да му кажа? Че съм изгубила напълно увереността си, че мога да напиша и едно изречение, да не говорим за цял разказ? Или че знаех, че съм писател, случайно написал един разказ, защото е носел в себе си единствено него?

Накрая признах това на Ерик. Беше в Деня на благодарността, 1946. Както и предишната година, обаче, обядвах с брат си в „Лъкоус“. За разлика от предишната година, не бях влюбена. Вместо това бях потопена в разочарованието от работата си, от обстоятелствата в живота ми, но най-вече от самата себе си.

Както и предишната година Ерик поръча бутилка шампанско за празника. След като келнерът напълни двете чаши, Ерик вдигна своята и каза:

— За новия ти разказ!

Аз наклоних чашата си и се чух да казвам:

— Няма никакъв разказ, Ерик. Ти знаеш това.

— Да, знам.

— Знаеш това от дълго време.

Той кимна.

— Тогава защо не каза нищо?

— Защото всеки писател знае какво значи да ти блокира съзнанието. Това е нещо, за което никой не иска да говори с когото и да било.

— Чувствам се негодна за нищо — казах аз, като преглътнах с труд.

— Тъпо е, Ес.

— Може да е тъпо, но е истина. Обърках работите в „Лайф“. Въобще не трябваше да приемам работата в „Сатърдей/Съндей“. Сега пък съм неспособна да пиша. Което означава, че цялото ми литературно творчество ще приключи с един забравен разказ, публикуван на двайсет и четири годишна възраст.

Ерик отпи от виното си и се засмя.

— Не мислиш ли, че ставаш мелодраматична?

— Искам да съм мелодраматична.

— Добре. Аз те предпочитам, когато си Бет-Дейвис, а не Катрин Хепбърн.

— Господи, звучиш също като него!

— Той все още ли ти е в ума?

— Само днес.

— Защото ви е годишнина, предполагам.

Премигнах и казах:

— Не трябваше да го казваш.

— Права си. Не трябваше. Извинявай.

— Понякога си много суров с мен.

— Само защото ти самата си сурова към себе си. Във всеки случай това не е критика, а конструктивно заяждане, опит да те накарам да приемаш нещата по-леко. Така че спри да се измъчваш за това, че не можеш да работиш. Ако имаш в главата си разказ за писане, ще го напишеш. Ако ли пък не… Е, това не е краят на света. Или поне така разсъждавам в последно време.

— Не си се отказал от пиесата си, нали?

Той погледна за миг надолу в чашата си, после (както винаги) посегна към цигарите и кибрита. Запали една, но не погледна към мен.

— И аз нямам никаква пиеса — каза той тихо.

— Не разбирам…

— Много просто е всъщност. Пиесата, която пиша от две години, не съществува.

— Не съществува?!

— Да, въобще не съм написал нищо.

Опитах се да прикрия силната си изненада.

— Съвсем нищо ли?

Той прехапа устна.

— Нито дума.

— Каква е причината?

Той сви рамене.

— Има определена степен на отхвърляне, която човек може да понесе. Седем непоставени пиеси са ми достатъчни.

— Нещата се променят. Вкусовете се променят. Трябва да вървиш напред с надежда.

— Е, щом ми казваш това, докторе, излекувай себе си.

— Знаеш, че е напълно невъзможно човек да следва собствените си съвети.

— Добре, тогава чуй моя. Престани да се самобичуваш. Прибери пишещата машина, докато бъдеш наистина готова да я използваш.

— Никога няма да я използвам отново.

— За бога, престани да ми подражаваш. Ти ще пишеш отново.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото сама ще го поискаш. Сигурен съм. И защото ще го забравиш.

— Вече съм го забравила.

— Не, Ес. Той все още е наоколо и продължава да те тормози. Усещам го.

Толкова прозрачна ли бях? Толкова много ли ми личеше? След като получих онази картичка от Джак, взех твърдо решение да го изхвърля от съзнанието си, да го сложа в архива и да захлопна вратата на шкафа плътно. Отначало бях толкова ядосана и наранена от грубия му кратък отговор, че не ми беше трудно да го отпиша като плод на моите фантазии. Искам да кажа, как беше посмял той да ми напише само две идиотски думи в отговор на трийсет и шестте писма и картички, които му бях изпратила? Той ме накара да се чувствам като неспасяема глупачка.

Отново и отново се чувах как му казвам на портала на Военноморското управление, че не бива да разбива сърцето ми. Отново и отново чувах как Джак ми казва, че ме обича. Как можах да бъда толкова наивна, толкова възмутително незряла?

Ядът е много ефикасно лекарство за сърдечна болка, особено ако имаш достатъчно причини да се чувстваш пренебрегнат. И продължение на месеци ме владееше това чувство на озлобление. Помагаше ми да се справя с това, че той напълно ме бе отхвърлил. Бях направила огромна грешка. Както Ерик беше предсказал, Джак Малоун се оказа гастрольор за една нощ, Дон Жуан в армейско каки. Само ако беше имал достойнството (и смелостта) да ми пише веднага и да ми каже, че за нас няма бъдеще, ако не ме беше държал в резерв толкова дълго време, ако аз не бях глупава романтичка…

След гнева идва озлоблението. След озлоблението — горчивината. И когато този остър привкус най-после намалее, това, което остава обикновено, е тъга. Тъжен коктейл от приемане на случилото се и съжаление. Тъжен, но по-умен от мъдростите, които се бродират по ковьорчетата.

По време на обяда ми с Ерик в Деня на благодарността не бях просто тъжна. Въпросният ден (моята така наречена годишнина с Джак, както Ерик хапливо отбеляза) ме караше да размисля върху всичко, което се бе случило с мен през тази толкова объркана година. Но той също ме накара да разбера нещо, което продължавах да не признавам, но което Ерик (дявол да го вземе!) бе разбрал — този човек все още ми липсваше.

И аз все още не можех да разбера защо една-единствена нощ с някого си бе оставила у мен такава ярка, трайна следа.

Освен…

Освен ако той беше човекът.

Но аз се стараех да прогоня тази мисъл. Защото тя означаваше да мисля за Джак, защото, на свой ред, това значеше да се чудя дали има нещо, което наричат съдба — мисъл, която подклаждаше тлеещата тъга по Джак.

Няколко дни след Деня на благодарността обаче си върнах малко перспективата и отново изпратих Джак Малоун в архива на моите мисли с етикет „романтични грешки“.

През същата седмица изпълних съвета на Ерик и сложих пишещата си машина да спи зимен сън възможно в най-забутаното ъгълче на килера. Първоначално изпитвах значително чувство на вина заради това, че съм се отказала от идеята да пиша. Но към средата на декември непрестанно терзаещото ме безпокойство започна да намалява. И след безумни размишления успях да убедя себе си, че кариерата ми като писател не е нито смазана, нито изпепелена до земята. Просто тя беше решила да си вземе дълъг отпуск.

 

 

— Дали ще съм жив да видя този нов разказ? — попита ме Натаниъл Хънтър на нашия коледен обяд.

— Не, за още известно време, страхувам се.

Той ме погледна въпросително.

— И защо така, Сара?

Срещах погледа му спокойно.

— Защото въобще не съм го написала, господин Хънтър.

Той направи гримаса.

— Много, много жалко.

— За някакъв си разказ?

— Притежаваш много качества, Сара.

— Много любезно от ваша страна, но ако човек не може да напише разказа, качествата не значат нищо, нали?

— Неприятно ми е. Чувствам се виновен.

— Защо? Вие ме предупредихте. Но не работата ми пречи да пиша. Причината е в мен самата.

— Не искаш ли да бъдеш писател?

— Мисля, че да. Но… някак си ми се струва, че нищо не разбирам.

— Страхувам се, че това е често срещано оплакване.

— Кажете ми защо. Особено, че през изминалата година научих едно от основните правила.

— Обясни ми.

— Всеки път, когато си мислиш, че знаеш какво искаш, попадаш на някого, който променя виждането ти напълно.

— Някои хора наричат това „запазване на правото на избор“.

— Аз бих го нарекла рецепта за това как да бъдеш постоянно нещастен — казах аз.

— Но може би някои хора наистина попадат на това, което искат.

— Безспорно. Проблемът е, че ако си намерил това, което искаш, как всъщност би могъл да го задържиш? И ужасяващият отговор на този въпрос е, че всичко се свежда до късмет, моментни ситуация и способност да се примиряваш (всяко зло за добро). Неща, върху които имаме толкова малко контрол.

— Запомни го от човек, който поради компромис е поставил себе си в безизходица — ние не можем да контролираме нищо. Мислим, че можем, но истината е, че повечето от истински големите решения, които взимаме в живота, никога не са обмислени както трябва. Те винаги са взети набързо, инстинктивно и обикновено поради страх. Следващото нещо, което осъзнаваш, е, че си се затворил в клетка, поставил си се в ситуация, в която не искаш да бъдеш. И започваш да се питаш: как, дявол да го вземе, попаднах тук? Но всички знаем отговора: ние сами сме пожелали да бъдем тук, дори и ако продължим да отричаме това през цялата останала част от живота си.

— Това, което всъщност казвате, е, че ние сами влизаме в клопка.

— Точно така. Знаеш какво е казал Волтер: „Човек се ражда свободен, но неизбежно се оказва във вериги“. Е, добре, в Америка днес повечето от веригите са самоналожени… благодарение на брака.

— Няма никога да се омъжа.

— Чувал съм го и друг път. Но, повярвай ми, ще го сториш. И вероятно без много-много да му мислиш.

Засмях се и попитах:

— Откъде можете да знаете?

— Ами винаги става по този начин.

Тогава отхвърлих казаното от Натаниъл Хънтър като коментари на столичен циник, при това човек, който страда, че наближава средна възраст и е загубил шансовете си за успех в литературата. Но знаех също и колко привързан е към семейството си и как това по всяка вероятност балансира професионалните му разочарования, каквито и да са те. Той може и да беше „във вериги“, но тайно това му харесваше.

По-късно, две седмици след Коледа, когато дойдох една сутрин на работа, видях на вратата на литературния отдел съобщение, в което се казваше, че всички служители на отдела трябва да отидат на събрание в кабинета на главния редактор в десет същата сутрин. Всички вече бяха събрани около бюрото на господин Хънтър и разговаряха тихо като конспиратори. Но него го нямаше.

— Какво е станало? — попитах аз, когато се присъединих към колегите си.

— Искаш да кажеш, че още не си чула? — възкликна Емили Флутън, един от другите помощник-редактори.

— Какво да съм чула?

— Че нашият щастливо женен шеф току-що е оставил жена си и е избягал с Джейн Йетс.

Побледнях от изненада. Джейн Йетс беше тиха жена с тясно продълговато лице, двайсет и осем-девет годишна, която работеше в отдел „Илюстрации“ на „Сатърдей/Съндей“. С острите си черти, дългата си коса, сплетена на плитка, и кръгли очила без рамка тя имаше вид на библиотекарка от Нова Англия, на която е писано да остане стара мома.

— Господин Хънтър е избягал с нея?! — чух се да казвам аз.

— Не ти се вярва, нали? — изгледа ме Емили. — И не само това — напуснал е и работата си. Според слуховете Джейн и той щели да се преместят в Ню Хемпшър или Върмонт, за да може той да се занимава само с писане.

— Но аз мислех, че е щастлив в брака си.

Емили завъртя очи нагоре.

— Миличка, кой мъж някога е доволен от брака си? Дори и жена му да му е дала пълна свобода, той все едно в края на краищата ще се чувства в клопка.

Никога повече не видях Натаниъл Хънтър. Защото той никога повече не се показа в „Сатърдей/Съндей“. И имаше сериозна причина за това. През 1947 да напуснеш семейството си, се смяташе за сериозно престъпление… и се наказваше с понижение в служебната йерархия, макар и не заклеймен. Ако беше продължил да мами жена си, нямаше да има никакъв проблем, тъй като изневярата (ако никога не те хванат) се толерираше. Но да изоставиш семейството си по това време се смяташе за неморална и напълно неамериканска постъпка. В случая с Нат Хънтър това беше и напълно необяснимо. Особено като се има предвид, че предметът на неговата страст беше жена, която ми напомняше госпожа Данвърс от романа „Ребека“.

„Повечето от истински големите решения, които взимаме в живота си, никога не са обмислени както трябва. Те винаги се взети набързо, инстинктивно и обикновено поради страх. Следващото нещо, което осъзнаваш, е, че си се затворил в клетка, поставил си се в ситуация, в която не искаш да бъдеш.“

Продължавах да чувам тези думи на господин Хънтър в продължение на четири месеца след внезапното му напускане. Самата аз се чудех дали решението да обърне наопаки целия си живот също е взето набързо, инстинктивно и от страх? Страх вероятно, че остарява, че се чувства като в капан и че никога няма да напише романа, който си е обещал да напише?

Доколкото знам, той никога, даже и след като изчезна с Джейн Йетс в Ню Хемпшър, не е публикувал роман. Според слуховете накрая бил преподавал английска словесност в малък колеж, недалеч от Франкония до смъртта си през 1960. „Чернодробна недостатъчност“ беше причината за смъртта му в краткия некролог, отпечатан в „Ню Йорк Таймс“. Беше само на петдесет и две години.

Но по времето непосредствено след напускането му на „Сатърдей/Съндей“ непрекъснато си повтарях неговите думи за това как ние никога не обмисляме важните неща в живота си. И се заклевах пред себе си, че никога няма да направя тази грешка.

Но през пролетта на 1947 срещнах един мъж, който се казваше Джордж Грей. Беше двайсет и осем годишен банкер в инвестиционната банка „Леман Брадърс“. Завършил Принстън, начетен, с добри маниери, красив — от типа „квадратна челюст“, и приятен като компания. Запознахме се на сватбата на моя приятелка от Брин Мор. Той ме покани да излезем. Приех. Вечерта мина добре. Покани ме отново. Отново приех. Втората вечер беше дори още по-приятна. Реших, че Джордж Грей е добро начало на нещо ново. И за голяма моя изненада (след две срещи само) той ми направи признание, че е безумно влюбен в мен.

Толкова безумно, че един месец след като се запознахме, ми предложи да се омъжа за него.

Обмислих ли това решение? Поисках ли време да размисля, да преценя, да огледам от всички страни тази изключително важна стъпка?

Разбира се, че не.

Казах да. Без да се замисля дори и за миг.