Дъглас Кенеди
Като белег на сърцето (8)

Четири

— Наистина ли искаш да знаеш мнението ми? — попита ме Ерик.

— Разбира се.

— Моето съвсем искрено мнение?

Кимнах нервно с глава.

— Добре тогава, ето го — ти си идиотка.

Аз преглътнах, протегнах ръка към бутилката с вино, напълних отново чашата си и изпих половината на един дъх.

— Благодаря ти, Ерик.

— Ти поиска да чуеш искрения ми отговор, Ес.

— Да, вярно е. И ти наистина ми даде точно такъв.

Допих чашата си с вино, посегнах отново към бутилката (втората ни за този следобед) и си напълних пак чашата.

— Извинявам се, че бях толкова рязък, Ес — каза той. — Но това не е достатъчна причина, за да се пропиеш.

Всеки човек има право на някоя и друга чаша в повече от време на време. Особено когато има нещо да се отпразнува.

Ерик ме погледна с насмешлив скептицизъм.

— И какво празнуваме сега?

Вдигнах чашата си.

— Деня на благодарността, разбира се.

— Добре, честит Ден на благодарността — каза той насмешливо, като се чукна с мен.

— И искам да знаеш, че на този Ден на благодарността съм по-щастлива от всякога. Всъщност така лудо щастлива съм, че съм просто в делириум.

— Да, делириум е точната дума в случая.

Е, добре, бях пийнала. Да не споменаваме, че бях емоционално претоварена, изчерпана, изтощена. Особено, че след като успях да спра плача си, ми остана едва един час до срещата ми с Ерик в „Лъкоус“ за обяда на Деня на благодарността. Поради това нямах никакво време да възстановя силите си (например със сън). Така че първо се изкъпах, после стоплих остатъка от кафето, което бях направила по-рано сутринта, и се опитах да не се разплача, когато видях самотно стояща в умивалника чаша, от която Джак бе пил кафе. След като изпих вече започналото да накиселява кафе, взех такси до „Лъкоус“ на 14-та улица.

„Лъкоус“ беше едно от знаменитите места на Ню Йорк — огромен немско-американски ресторант, за който се твърдеше, че е направен по подобие на „Хофбройхаус“ в Мюнхен — въпреки че на мен той винаги ми изглеждаше като екстравагантния интериор на някой от филмите на Ерих фон Щрохайм. Немско арт деко… малко повече, отколкото би трябвало. Мисля, че той отговаряше на слабостта на Ерик към абсурдното. Имаше също и слабост (каквато имах и аз) към шницелите и наденичките на „Лъкоус“, както и към „Франкенвайн“, макар че управата на ресторанта преднамерено прекрати сервирането на произведени в Германия вина през време на войната.

Малко закъснях и затова Ерик вече седеше на масата, когато пристигнах. Той пускаше цигарен дим, заровил се в тазсутрешното издание на Ню Йорк Таймс. Повдигна глава, когато приближих, и ми се стори някак учуден.

— О, боже — каза той мелодраматично. — Любов от пръв поглед.

— Не ми личи чак толкова, нали? — казах аз и седнах.

— О, не, ни най-малко. Само дето очите ти са по-червени от червилото ти и имаш типичното post-coitus излъчване…

— Тихо — изсъсках аз. — Може да те чуят…

— Няма нужда да ме чуват. Достатъчно е човек само да те погледне и веднага ще му стане ясно. Страшно си хлътнала, нали?

— Да. Така е.

— И къде, ако ми се разрешава да запитам, се намира сега твоят униформен Дон Жуан?

— На път за Европа.

— О, великолепно. Значи не само сме влюбени, но и веднага сърцето ни е поразено от страдание. Отлично. Просто без грешка. Келнер! Бутилка нещо шумящо, моля. Имаме нужда от спешно смазване.

После ме погледна и рече:

— Е, хайде, цял съм слух. Разказвай.

Каквато съм глупачка му разказах всичко и докато правех това, изпих почти две бутилки вино. Винаги казвах на Ерик всичко. Той беше най-близкият ми човек на света. Познаваше ме по-добре от всички. Страхувах се да му разкажа за нощта с Джак. Знаех, че Ерик иска за мен само най-доброто. Бях наясно как ще изтълкува тази история. Това в последна сметка беше една от причините да пия прекалено бързо и прекалено много.

— Наистина ли искаш да знаеш мнението ми? — каза Ерик, когато свърших.

— Разбира се — отвърнах аз.

— Моето съвсем искрено мнение?

И тогава ми каза, че съм идиотка. Пийнах още малко вино, вдигнах тост за Деня на благодарността и след това направих смешното признание, че съм луда от щастие.

— Да, делириум е точната дума в случая — кимна Ерик.

— Знам, че всичко това звучи откачено. И знам, че мислиш, че се държа като незряла…

— Това кара всеки да стане отново на петнайсет години, което е едновременно чудесно и опасно. Чудесно, защото… Е, нека да си признаем, няма нищо по-блажено и объркващо от това истински да хлътнеш по някого.

Реших да навляза в опасна територия.

— Ти изпитвал ли си някога подобно объркване?

Той взе цигарите и кибрита си.

— Да.

— Често ли?

— Много рядко — каза той, като палеше. — Само един или два пъти. И въпреки че отначало е радостно възбуждащо, голямата опасност се крие в надеждата, че има живот след тази първоначална радостна възбуда. Тогава вече е възможно много да си навредиш.

— Страдал ли си?

— Ако не хлътнеш истински по някого, не може да не страдаш.

— Винаги ли става така?

Той започна да чука по масата с десния си показалец — сигурен знак, че се чувства нервен.

— При мен, да. Винаги е ставало така.

После ме погледна с изражение, което значеше не ме питай нищо повече. Така отново тази част от живота му беше забранена зона за мен.

— Просто не искам да те гледам как страдаш — каза той. — Особено, че… ъ-ъ… предполагам ти е било за първи път…

Бързо кимнах и после добавих:

— Но кажи защо си толкова сигурен в това…

— Извини ме, ако звуча дидактично, но сигурността е емпирична концепция. А емпиризмът, както знаеш, не се основа на теория, а изцяло на факти. Например сигурно е, че слънцето ще изгрее от изток и ще залезе на запад. Както и също, че тази течност ще замръзне при 0°C и че ако ти се хвърлиш от висок прозорец, ще паднеш на земята. Не е сигурно обаче дали падането ще те убие. Вероятно да. Кой може да знае? Същото се отнася и за любовта…

— Значи любовта е като да се хвърлиш от прозорец?

— Като си помислиш, това не е лоша аналогия. Особено когато се отнася за coup de foudre (любов от пръв поглед). Прекарваш един относително нормален ден, любовта е на последно място в съзнанието ти, отиваш някъде, където не си мислил да ходиш, там, в другия край на стаята, стои този човек и… пляс.

— Пляс? Каква очарователна дума.

— Ами, това е винаги резултатът от свободното падане. Първоначалният полет е съвършено опияняващ. Но после, неизбежно, стигаш до пляс. Или иначе казано — връщаш се на земята.

— Но кажи… кажи ми… наистина ли винаги задължително става така.

— Отново влизаме в света на неемпиричното. Ти искаш да вярваш, че този мъж е любовта на живота ти, че ви е било писано да се срещнете. Но тази вяра е теоретична. Тя не се основава на факти, нито на логика. Няма емпирично доказателство, че този мъж, Джак Малоун, е мъжът, който е предопределен за теб. Само надеждата, че може да е. И в чисто теоретичен план надеждата е концепция, по-несигурна дори от вярата.

Щях да посегна към бутилката с вино, но размислих и се отказах.

— Ти наистина си педант, нали? — попитах аз.

— Когато е необходимо. Освен това съм твой брат и те обичам. И затова те съветвам да проявиш предпазливост в случая.

— Ти не хареса Джак.

— Не е в това въпросът, Ес.

— Но ако ти харесваше, може би нямаше да си толкова скептичен.

— Видях го за… Колко?… Пет минути. Разменихме си, за съжаление, неприятни реплики. Край на случая.

— Когато го опознаеш…

— Кога?

— Той се връща на първи септември.

— Боже господи, чуй се…

— Той обеща, че ще се върне. Закле се…

— Ес, напълно ли си си изгубила ума? Или способността да разсъждаваш? От това, което ми разказа, този човек изглежда пълен фантазьор и хитър използвач. Класическа ирландска комбинация.

— Това не е честно…

— Изслушай ме. Той е в кратък отпуск, нали? Попада на моя купон неканен. Среща те — може би най-образованата, най-елегантната жена, на която някога е попадал. Включва ирландската си дарба за сладки приказки и ирландския си чар. Преди да можеш да кажеш „я стига“, той ти казва, че си момичето на мечтите му: „Тази, която, знам, е предопределена за мен“. Но през всичкото време той знае, че може да каже тези неща без ангажимент, защото в девет на другата сутрин се маха оттук. И, миличка, освен ако не съм сбъркал страшно много, ти повече вест от него няма да имаш.

Мълчах доста дълго време. Просто бях забила поглед в масата. Ерик се опита да възприеме по-успокоителен тон.

— В най-лошия случай приеми цялата работа като събиране на опит. В някои отношения неговото изчезване сега от живота ти е може би най-доброто, което би могло да се случи. Защото той ще си остане „онова момче“, с когото си прекарала лудо романтична нощ. Така че ореолът му никога няма да помръкне. Докато ако се беше оженила за него, ти може би щеше да откриеш, че обича да си реже ноктите на краката в леглото или че се гаргари прекалено силно, или че се секне прекалено шумно и храчи…

— Пляс. Върна ме обратно на земята.

— Какво друго може да направи един брат за сестра си? Във всеки случай, обзалагам се, че след като се наспиш наистина добре, ще започнеш да гледаш на нещата малко по-различно.

Но не стана така. О, да. Спах наистина чудесно тази нощ. Почти десет часа. Но когато се събудих късно на другата сутрин, веднага бях завладяна от мисълта за Джак. Той се намести в съзнанието ми секунди след като бях отворила очи… и отказа да си отиде. Седнах в леглото и преживях отново миг по миг цялата нощ, която прекарахме заедно. Възстанових си всичко до такава степен, че можех да си представя гласа му, профила му, докосването му. Колкото и да се стараех да последвам съвета на брат си — като си казвах отново и отново, че това не е било нищо друго освен една епизодична среща без особено значение — собствените ми аргументи не можеха да ме убедят.

Или, казано по друг начин, аз не можех да намеря причини, заради които да бъда скептична или да имам съмнения по отношение на Джак Малоун. Проблемът се състоеше в това, че не исках да приема нито една от тях.

Най-объркващ от всичко беше начинът, по който отказвах да мисля логично, реалистично, следвайки благоразумната практичност на човек от Нова Англия. Бях като адвокат, който се опитва да изгради защитата за случай, в правотата на който не е убедена. Винаги когато решех, че почти съм достигнала до някакво рационално решение, Джак завладяваше отново съзнанието ми… и аз бях изгубена.

Беше ли това наистина любов? В своята най-чиста концентрирана форма? Не можех да определя по друг начин това, което чувствах, освен че беше нещо напълно завладяващо, омаломощаващо и причиняващо ми виене на свят като при сериозен грип.

Единственият проблем беше, че за разлика от грипа, треската ми не се успокояваше. Нещо повече — ставаше все по-силна с всеки изминат ден.

Джак Малоун не ме оставяше на мира. Болката, която изпитвах, беше огромна.

В неделя сутринта след Деня на благодарността Ерик ми се обади по телефона вкъщи. Говорехме за пръв път след обяда в „Лъкоус“.

— О, здрасти — поздравих аз нехайно.

— О, боже…

— О, боже, какво? — казах аз ядосано.

— О, боже, какво доживях. Не се ли радваш, че ти се обаждам?

— Винаги ми е приятно, когато ми се обаждаш.

— Да — чувства се възторгът ти. Обадих се, просто за да разбера дали боговете на равновесието и хармонията са кацнали на рамото ти.

— Не, не са. Нещо друго?

— Откривам известна рязкост в тона ти. Искаш ли да дойда при теб?

— Не.

— Чудесно.

После изведнъж се чух да казвам:

— Да. Ела. Веднага.

— Толкова ли е лоша работата?

Преглътнах с усилие.

— Да, толкова зле е.

Стана още по-зле. Сънят ми започна да се разстройва. Всяка нощ — някъде между два и четири — се събуждах изведнъж. Гледах в тавана, като се чувствах изпълнена с невероятно силен копнеж. Нуждаех се от Джак и в тази нужда нямаше нищо разумно или ясно осъзнато. Просто тя беше непрекъснато с мен. Навсякъде и всякога. Ирационална. Абсурдна.

Накрая престанах да се боря с безсънието си, ставах от леглото, сядах до бюрото си и започвах да пиша на Джак. Обикновено се ограничавах с пощенска картичка, но прекарвах може би час, пишейки и преписвайки в адвокатски бележник черновата на моите пет реда послание.

Пазех копие, направено с индиго, на всички писма, които пишех на Джак. Понякога изваждах папката, в която пазех копията, и препрочитах този непрекъснато нарастващ том от пълни с любовна мъка послания. Щом затворех папката, винаги се хващах, че си мисля колко нелепо е всичко.

След няколко седмици стана още по-нелепо. Защото все още не бях получила от Джак нито едно писмо.

Отначало се опитвах да намеря разумно обяснение за липсата на новини от моя любим. Пресмятах наум времето на пътуването, като мислех: пет дни са необходими да стигне до Европа с параход, още ден-два, докато стигне до мястото, където е разпределен в Германия, и поне още две седмици, за да може първото му писмо до мен да прекоси Атлантика (става дума за времето много преди въздушната поща). Отчитах и претовареността на пощенската служба около Коледа, и факта че стотици хиляди американски войници все още бяха пръснати по цялото земно кълбо, и изведнъж ставаше ясно защо не съм получила писмо от него преди Коледа.

Но после дойде Нова година. От Джак все така нямаше нито ред, въпреки че все така продължавах да му пиша всеки ден.

Чаках. Януари мина, започна февруари. Ежедневното пристигане на пощата в сградата, където живеех, се превърна в най-важното нещо за мен. Тя пристигаше завързана на пакет около десет и половина. За разпределянето и поставянето й пред вратата на всеки апартамент на иконома му бяха необходими около два часа. Започнах така да си организирам работната програма в „Лайф“, че да мога да се отбивам вкъщи към дванайсет и половина, да прибера пощата си и да тичам обратно към метрото, за да се върна в офиса към един и петнайсет (края на обедната ми почивка). В продължение на две седмици изпълнявах тази програма стриктно, като въпреки всичко се надявах, че точно този ден дългоочакваното писмо от Джак най-после ще пристигне.

Но продължавах да се връщам в офиса с празни ръце. И да се чувствам малко по-отчаяна с всеки изминал ден. Особено след като безсънието ми започна да зачестява.

Един следобед Лиланд Макгуайър пъхна глава в малката клетка, в която работех.

— Смятам да ти дам най-интересната задача за седмицата — каза той.

— О, нима? — казах аз малко разсеяно.

— Какво мислиш за Джон Гарфийлд?

— Прекрасен актьор. Приятна външност. Малко ляв политически…

— Да, добре, що се отнася до последното, искаме да избегнем напълно политическия аспект. Не мисля, че господин Люс ще се зарадва много, ако прочете на страниците на собственото си списание нещо за социалистическите идеи на Гарфийлд. Гарфийлд е мъжествен. Жените го харесват. Така че искам да се съсредоточиш върху тезата „груб на външен вид, но чувствителен“.

— Извинявай, Лиланд, не те разбрах напълно. Нещо за Джон Гарфийлд ли трябва да пиша?

— Не само че ще пишеш за Гарфийлд, а и ще го интервюираш. Той е в града и се съгласи да ни отдели един час от времето си. Така че бъди там в единайсет и половина, за да гледаш част от снимането на филма, после ще имаш възможност да говориш с него около дванайсет и половина.

Изведнъж изпаднах в паника.

— Не мога да бъда там в дванайсет и половина утре.

— Моля?

— Съжалявам, но утре в дванайсет и половина не съм свободна.

— Вече имаш други планове?

Чух се да казвам:

— Чакам писмо… — Господи, как веднага започнах да съжалявам, че изрекох това.

Лиланд ме погледна с невярващ поглед.

— Очакваш писмо? Не мога да разбера точно какво общо има това със срещата с Джон Гарфийлд в дванайсет и половина?

— Нищо, господин Макгуайър, нищо. Ще съм щастлива да взема интервюто.

Той ме погледна с недоверие.

— Сигурна ли си в това, Сара?

— Напълно, господине.

— Добре тогава — каза той. — Ще помоля пресагента на Гарфийлд да ти се обади след обедната почивка и да направите брифинг. Освен ако следобед не си пак заета с очакване на някое писмо…

Срещнах погледа му.

— Очаквам с нетърпение обаждането му.

Веднага след като Лиланд излезе от стаичката ми, аз изтърчах в дамската тоалетна, затворих се в една от кабините и се разревах. После погледнах часовника си. Дванайсет и десет. Изхвръкнах от тоалетната и после от сградата на „Тайм енд Лайф“ към метрото. С няколко смени на влакове и с бързо тичане от Шеридан Скуеър достигнах апартамента си в дванайсет и четирийсет. Пред вратата ми нямаше поща. Веднага хукнах надолу по стълбите и заблъсках по вратата на апартамента на иконома. Името му беше Кочис — дребен, над петдесетгодишен унгарец (не беше по-висок от метър и шейсет), който държеше винаги да бъде намръщен, освен когато наближаха празниците и той очакваше коледния си бакшиш. Но беше средата на февруари и държанието му въобще не беше приятно.

— Какво искате, госпожице Смит? — попита той на английски с рязка интонация, след като отвори вратата.

— Моята поща, господин Кочис.

— Вие няма поща днес.

Нервите ми не издържаха.

— Това не може да е истина — казах аз.

— Истина е.

— Съвсем сигурен ли сте?

— Вие казва аз лъжа?

— Трябва да има писмо. Трябва да има едно…

— Ако аз ви казва „няма писмо“, това е „няма писмо“. Нали така?

Той затръшна вратата в лицето ми. Качих се в апартамента си, хвърлих се на леглото и останах легнала, загледана в тавана… Време, което ми се стори не повече от две минути. След малко погледнах часовника до леглото. Два и четирийсет и осем. О, боже, о, боже! Аз пропадам.

Скочих от леглото, изтичах от апартамента и взех първото попаднало ми такси. Пристигнах в сградата на „Тайм енд Лайф“ малко след три и петнайсет. Когато връхлетях в стаичката си, намерих четири розови бележки върху машината си. Първите три бяха съобщения от господин Томи Глик — пресагент на Джон Гарфийлд. Часовете на съобщенията бяха един и половина, два и два и половина. Последното съобщение, отбелязано в два и петдесет, беше от Лиланд: „Ела в офиса ми веднага щом се върнеш“.

Седнах на бюрото си. Скрих глава в ръцете си. Бях пропуснала обажданията на пресагента. Бяхме изгубили интервю с Джон Гарфийлд и сега щяха да ме уволнят.

Знаех, че това ще се случи. Беше се случило. Бях позволила на ирационалността да тържествува и сега щях да платя огромна цена за това. Отново чух гласа на баща си: „Няма смисъл да плачеш заради грешката си, госпожице. Просто приеми последствията с достойнство и такт и си вземи поука от лошата си постъпка“.

Станах, пригладих косата си, поех си дълбоко въздух и се отправих бавно надолу по коридора, готова да посрещна наказанието си. Почуках два пъти на вратата. Върху матовото й стъкло беше отпечатано: Лиланд Макгуайър. Литературен редактор.

— Влез — каза той.

Едва минала наполовина през вратата, започнах да говоря:

— Господин Макгуайър, ужасно съжалявам…

— Моля те, затвори вратата след себе си, Сара, и седни.

Тонът му беше хладен, безизразен. Направих, както ми беше наредено, седнах на твърдия дървен стол срещу бюрото му, поставила примерно ръце в скута си като виновна ученичка, извикана в кабинета на директорката си. Само че в този случай овластеното лице, което ме съдеше, можеше да ме лиши от препитание, да унищожи кариерата ми.

— Добре ли си, Сара? — попита той.

— Добре съм, господин Макгуайър. Съвсем добре съм. Ако бих могла просто да ви обясня…

— Не си добре, Сара. Всъщност ти не си добре вече седмици, нали?

— Не мога да ви кажа колко съжалявам, че пропуснах обажданията на господин Глик. Но едва три и половина е. Мога веднага да му се обадя и да взема всичката информация за Гарфийлд…

Лийланд ме прекъсна.

— Преразпределих интервюто с Гарфийлд. С него ще се занимава Лоуис Ръдкин. Познаваш ли Лоуис?

Кимнах с глава. Лоуис беше завършила неотдавна Маунт Холойк и беше постъпила в нашия отдел през септември. И тя беше амбициозна млада журналистка. Знаех, че гледа на мен като на своя пряка съперница в отдела, въпреки че аз бях отказала да се включа в подобни игрички (защото вярвах, вероятно наивно, че добрата работа винаги печели). Разбрах какво ще последва — Лиланд беше решил, че има нужда само от една жена, която да пише за литературния отдел и че тази жена беше Лоуис.

— Да — казах тихо. — Познавам Лоуис.

— Тя е талантлива журналистка.

Ако исках да бъда уволнена веднага, можех да кажа: „И освен това всеки знае за чаровната офанзива, на която те е подложила“. Вместо това само кимнах.

— Искаш ли да ми кажеш какво става с теб, Сара? — попита той.

— Не сте ли доволен от работата ми, господин Макгуайър?

— Нямам сериозни оплаквания. Пишеш добре. Експедитивна си. Като изключим днешния случай, на теб общо взето може да се разчита. Но ти изглеждаш през всичкото време някак си изтощена и съвсем разсеяна до степен, при която от гледна точка на работата ти просто механично изпълняваш задълженията си. И аз не съм единственият в отдела, който е забелязал това…

— Разбирам — казах аз с безразличен глас.

— Нещо ужасно ли ти се е случило?

— Не — нищо ужасно.

— Нещо… свързано с любов?

— Може би.

— Очевидно, не искаш да говориш по този въпрос.

— Съжалявам…

— Не е необходимо да се извиняваш. Личният ти живот си е твой личен живот. Дотогава, докато не започне да влияе върху служебната ти работа. И въпреки че старият журналист в мен се бунтува против идеята да се поощрява груповата работа, моите шефове в „Тайм енд Лайф“ са убедени, че всеки, който работи тук, трябва да бъде „играч от отбора“, истински обвързан със списанието. А в твоя случай, неприятно ми е да кажа това, другите те приемат като държаща се някак на дистанция, до такава степен, че има хора, които те смятат за високомерна и демонстративно изискана.

Това беше нещо ново за мен и то силно ме разстрои.

— В никакъв случай не се опитвам да бъда високомерна, господине.

— Усещането е всичко, Сара, особено в служебното обкръжение. А твоите колеги в „Лайф“ имат усещането, че ти би предпочела да си някъде другаде, а не тук.

— Имате намерение да ме уволните ли, господин Макгуайър?

— Не съм чак толкова брутален, Сара. Нито пък ти си направила нещо, което да налага да бъдеш изхвърлена. В същото време обаче бих искал да си помислиш дали не би предпочела да работиш за нас като независим сътрудник, от дома си да речем.

По-късно вечерта същия ден, докато пиех с Ерик в апартамента му тежко червено вино, му разказах останалата част от моя разговор с Лиланд Макгуайър.

— И така, след като пусна бомбата, че е на мнение, че трябва да работя от къщи, той ми предложи условията си. Ще ме остави на пълна работна заплата за шест месеца, за който период ще бъда задължена да пиша по един материал на всеки две седмици. Няма да бъда смятана повече за персонал на „Тайм енд Лайф“, а за сътрудник на свободна практика, затова няма да получавам премиални.

— Повярвай ми, страхотна премия е да не ти се налага да ходиш на работа всяка сутрин.

— Тази мисъл ми мина през ума. Но също се чудя и как ще свикна да работя след като всичко ще зависи от мен.

— От много време казваш, че искаш да се занимаваш с писане на художествена литература. Без съмнение, това ще ти даде възможността.

— Отказах се от тази идея. Не съм писател.

— Само на двайсет и четири години си. Недей все още да смяташ себе си за изгубена за литературата. Особено след като не си се опитвала сериозно да пишеш.

— Е, добре, има само един малък проблем с моята литературна кариера — въобще не мога да започна да пиша.

— Стига с този рефрен.

— Много смешно… Но аз съм не само не успял автор. Според Лиланд Макгуайър съм играч, който не умее да играе в отбор.

— Кой иска да бъде „играч в отбор“?

— По-лесно е, отколкото да те смятат за надменна, студена или демонстративно изискана. Всъщност не съм чак толкова изискана, нали?

Ерик се разсмя.

— Казано по друг начин, никой няма да те вземе за момиче от Бруклин.

Усмихнах му се кисело.

— Благодаря ти.

— Съжалявам. Не беше нарочно.

— Не. Беше.

— Какво? Още ли нямаш новини от него?

— Знаеш, че щях да ти кажа…

— Знам. И затова не исках да те питам.

— Защото, чакай да отгатна, мислиш, че съм твърдоглава романтичка, която си е изгубила главата подир някакъв негодник след една-единствена страстна нощ.

— Вярно е, но всъщност съм готов да благодаря на твоя ирландски негодник от Бруклин затова, че те принуди да се махнеш от „Тайм енд Лайф“. Нито ти, нито аз сме играчи за отбор, Ес. Което означава, че винаги ще стоим настрани от тълпата. И повярвай ми, това съвсем не е лошо… ако можеш да го приемеш. Така че смятай това за възможност да откриеш дали не си най-добрата компания за самата себе си. Имам предчувствие — на теб ще ти хареса да работиш сама. Ти носиш в себе си тази дистанцираност в края на краищата.

Ударих го леко по рамото.

— Невъзможен си.

— То ти ми даваш такава добра възможност да бъда невъзможен.

Въздъхнах шумно.

— Той няма никога да ми се обади, нали?

— Най-после осъзнаваш истината.

— Непрекъснато се чудя… Не знам наистина… Дали пък не му се е случило нещо, или пък е бил прехвърлен на някое толкова изолирано място, че да не може да се влезе във връзка с него.

— Всъщност той наистина може да е изпратен на изключително важна шпионска мисия с Мата Хари, независимо от факта че французите си позволиха да я разстрелят през хиляда деветстотин и седемнайсета.

— Е, добре, добре.

— Забрави го. Моля те. Заради самата себе си.

— Бог знае, наистина искам да го забравя. Но просто… той не иска да си отиде. Нещо се случи онази нощ. Нещо толкова необяснимо и все пак съществено. И въпреки че се старая да уверя себе си, че това е лудост, просто знам — той беше човекът.

На другата сутрин освободих бюрото си в „Лайф“. Отидох по коридора до кабинета на Лиланд и пъхнах глава през вратата.

— Дойдох да кажа довиждане.

Той не ми направи знак да вляза или да седна, нито пък се изправи. Изглеждаше малко нервен в мое присъствие.

— Ами, това всъщност не е прощаване, Сара. Ние продължаваме да работим заедно.

— Помислихте ли за първата ми работа като сътрудник на свободна практика?

Той избегна погледа ми.

— Не още, но ще се свържа с теб след ден-два, за да обсъдим някои неща.

— Значи ще чакам вие да ми се обадите.

— Разбира се, разбира се. Веднага щом подготвим броя за тази седмица. Междувременно ден-два почивка може да ти се отразят добре.

Той отново се зае с купчината книжа пред себе си. Това беше подсещане да си вървя. И така, взех от бюрото си кашона, съдържащ скромното съдържание на моята работна стаичка, и се отправих към асансьора. В момента, в който вратата се отвори, почувствах потупване по рамото. Беше Лорен Тюксбъри. Тя работеше като макет-дизайнер в художествения отдел на списанието и беше всепризнатата клюкарка. Беше висока, слаба жена, минала трийсетте, с подобен на човка нос и с късо подстригана черна коса. Тя се качи на асансьора с мен. Когато вратата се затвори след нас, тя се наклони към мен и прошепна в ухото ми (за да не може да чуе операторът на асансьора):

— Нека да се срещнем след пет минути в „Чок фул ъ’нътс“ на 46-та и Медисън.

Погледнах я въпросително. Тя само ми намигна, постави показалец до устните си и когато достигнахме фоайето, бързо излезе от асансьора.

Оставих кашона си при портиера и завих зад ъгъла към „Чок фул ъ’нътс“. Лорейн седеше в едно сепаре в най-вътрешната част.

— Ще ти отнема само минута, защото разполагам само с една минута. Днес е тиражен ден.

— Нещо лошо ли е станало? — попитах аз.

— Само за теб. Искам просто да ти кажа, че много от нас, твоите колеги от списанието, съжаляват за това, че напускаш.

— Изненадана съм, като се има предвид, че господин Макгуайър ми каза, че всички ме смятат за студена и надута.

— Естествено, че това ще ти каже, защото от момента, когато му отказа да излизаш с него, той се настрои срещу теб.

— Откъде знаеш, че ме е канил да излизаме?

Лорейн завъртя очи към небето.

— Не сме чак толкова голям офис — каза тя.

— Но той ме покани само веднъж и аз му отказах съвсем учтиво.

— Истината обаче е, че си му отказала. И оттогава той търси повод, за да се отърве от теб.

— Всичко това стана преди почти от две години.

— Просто е чакал да стъпиш някъде накриво. И съжалявам, че трябва да кажа това, но през последните два месеца ти изглеждаш някак извън релсите. Извинявай, че те питам, но проблем с мъж ли е?

— Така е, за съжаление.

— Забрави го, пиленце. Всички мъже са кретени.

— Може да си права.

— Повярвай ми. Специалист от световна класа съм по този въпрос. Знам и това, че Лиланд няма да ти възложи нито една работа оттук нататък. Той ти е подхвърлил тази идея за работа на свободна практика, за да намери начин да те извади от офиса и да може да дава всички най-добри работи на госпожица Лоуис Ръдкин, която, както може би си чула, е не само предпочитаната от Лиланд в момента журналистка, но и негова компаньонка в леглото от време на време.

— Имах някои съмнения…

— Съмненията ти са правилни. Защото, за разлика от теб, хитрата малка госпожица Ръдкин е приела поканата на много сериозно женения господин Макгуайър да излезе с него. От това, което чух, едното е довело до друго и сега хоп, ти си без работа.

Преглътнах мъчително.

— Какво да правя сега?

— Ако искаш искрения ми съвет, не казвай нищо и не прави нищо. Просто взимай парите на господин Люс през следващите шест месеца и продължи да пишеш Велик американски роман, ако ти дойде вдъхновение за това. Или замини за Париж. Или се запиши в някакви курсове. Или просто си отспи, докато получаваш заплата. Но запомни: няма начин отново да напишеш нещо някога за „Лайф“. Той го е уредил. И след шест месеца официално ще те уволни.

Години след това научих, че на китайски йероглифът, означаващ криза, значи също така и възможност. Ще ми се да можех да знам това в онзи момент, защото първоначалната ми реакция на това, което ми каза Лорейн, беше пълна паника. Поех си кашона от портиера, взех такси до апартамента си, захлопнах вратата след себе си, седнах на леглото, пъхнах глава в ръцете си и реших, че моят свят се разпада напълно. И отново почувствах, че оплаквам загубата на Джак така, като че ли беше мъртъв. Защото в последна сметка как можех да знам дали наистина не е мъртъв.

На следващата сутрин поръчах междуградски разговор с Министерството на отбраната във Вашингтон. Телефонистката след дълго чакане ме свърза със „Старс енд Страйпс“. Обясних на служителката, че се опитвам да открия един от техните журналисти — сержант Джон Джоузеф Малоун, изпратен в момента да отразява събитията в Европа.

— Не можем да предоставяме такава информация по телефона — каза жената. — Ще трябва да изпратите запитването си в писмена форма до „Личен състав“, доброволците.

— Не може да има чак толкова много журналисти, пишещи за вас, които да се казват Джак Малоун.

— Военните разпоредби са си военни разпоредби.

И така, обадих се в отдела за доброволците. Един чиновник ми даде адреса, на който трябва да поискам формуляр за издирване на лицето Дж. М. След като получат попълнения от мен формуляр, мога да очаквам отговор от отдела след шест до осем седмици.

— От шест до осем седмици?! Не мога ли да направя нещо, за да бъде ускорен този процес?

— Госпожице, все още имаме около четиристотин хиляди души в чужбина. Такова нещо отнема време.

Писах, за да поискам формуляр още същия следобед. Дойде ми внезапно и друга идея и отидох до вестникарската будка наблизо, точно до спирката на метрото на Шеридан Скуеър. След като обясних проблема си, продавачът ми каза:

— Разбира се, че мога да ви осигуря „Старс енд Страйпс“ от утре. Но стари броеве? Ще трябва да помисля как да стане това.

На другата сутрин бях пред вестникарската будка в девет сутринта.

— Имате късмет — каза ми вестникарят. — Моят разпространител може да ми намери броеве за един месец назад. Това са общо трийсет броя.

— Купувам ги всичките.

Пристигнаха след два дни. Прегледах внимателно всеки брой. Нямаше нито едно заглавие с името Джак Малоун под него. Продължих да купувам „Старс енд Страйпс“ всеки ден. Нищо написано от Джак Малоун. Може би той не пише под собственото си име, казах си аз. Може би има някаква строго секретна задача и няма нищо публикувано досега. Може би всичко, което ми е казал, е лъжа и той въобще не е никакъв журналист.

Формулярът от отдела за доброволците пристигна след една седмица. Изпратих го обратно веднага. Когато се върнах в апартамента си, погледнах купчината поща до вратата си. Наистина, няма ли да бъде справедливо, поне от романтична гледна точка, ако в нея има писмо от Джак.

Нямаше.

Стараех се да запазя спокойствие. Опитвах се да измисля още някакво разумно обяснение за липсата на отговор от него. Но всичко, което ми идваше наум, беше: защо не може да ми отговори?

На другата сутрин — независимо че бях прекарала още една безсънна нощ — скочих от леглото с твърда решителност. Дошъл беше моментът да възстановя самоуважението си и да загърбя завинаги този нездрав епизод на лудост в живота ми. Нещо повече, ще последвам съвета на Лорейн и Ерик и ще оползотворя времето си за сериозен опит да се заема с писане.

И ще започна още тази сутрин.

Взех бързо душ. Облякох се. Направих си кана с кафе. Изпих две чаши. Седнах пред пишещата си машина „Ремингтън“. Сложих лист хартия във валяка на машината. Поех дълбоко въздух и пръстите ми се стрелнаха към клавиатурата. Издишах. Пръстите ми се отпуснаха на масата. Изведнъж започнаха от само себе си да чукат по гладката й повърхност. Поех си още веднъж дълбоко въздух и накарах пръстите си да се върнат върху клавиатурата. И точно тогава почувствах, че изведнъж се схващам — като че ли някакъв нерв на гърба ми беше притиснат и затормозяваше всяко движение на пръстите ми.

Потреперих. Опитах се да раздвижа ръцете си и да ги накарам да напечатат поне едно изречение. Не можех да ги накарам да заработят. Най-после успях да ги накарам да се отстранят от клавиатурата. Пръстите ми хванаха здраво края на масата. Имах нужда от някакъв баланс, защото чувствах, че скоро ще изгубя чувството си за равновесие. Главата ми се въртеше. Чувствах се замаяна, объркана, изплашена. Следващото нещо, което си спомням, е, че бях в банята и повръщах. Когато цялото ужасно нещо свърши, с усилие се повдигнах от пода на банята и достигнах телефона. Обадих се на брат си.

— Ерик — казах почти шепнешком, — мисля, че имам малък проблем.

В нашето семейство отиването на лекар винаги беше смятано за признак на слабост. Дори и признанието, че не си добре или че чувстваш леко неразположение — беше посрещано с неодобрително свиване на вежди. Издръжливостта се смяташе за много важна добродетел — признак на сила и самостоятелност. Никога не се оплаквай беше още един от стоическите принципи на баща ми и който аз все още с упорство се опитвах да спазвам. Ето защо Ерик разбра незабавно, че моят малък проблем беше слаба, но недвусмислена молба за помощ.

— Веднага идвам — каза той с разтревожен глас.

И дойде веднага. Трябва да беше прехвърчал през града, защото само десет минути след обаждането ми той вече чукаше на вратата на апартамента ми.

— Отворено е — казах аз с едва доловим глас.

Все още стоях пред машината. Пръстите ми оставаха вкопчени в края на масата. Защото чувствах, че масата е единственото нещо, което ми даваше стабилност в този момент.

— Боже господи, Ес — възкликна Ерик разтревожено, — какво стана?

— Не знам. Не мога да се движа.

— Парализирала ли си се?

Той се приближи и докосна раменете ми. Имах чувството, че някой ме побутва с електрическа палка. Подскочих, издадох остър вик и се вкопчих в масата още по-здраво.

— Съжалявам, съжалявам — каза Ерик, като изглеждаше още по-поразен от моята реакция.

— Не се извинявай. Аз трябва да ти се извиня…

— Поне знаем, че парализата ти не е физическа. Сигурна ли си, че не можеш да станеш?

— Страх ме е… — прошепнах аз.

— Това е съвсем ясно. Но нека се опитаме да те вдигнем от този стол и да те поставим на леглото. Е?

Не казах нищо. Ерик дойде при мен и постави ръцете си върху моите.

— Опитай се да пуснеш масата, Ес.

— Не мога.

— Не. Можеш.

— Моля те, Ерик…

Той хвана пръстите ми. Отначало се съпротивлявах, но той ме хвана по-силно. С едно дръпване вдигна ръцете ми от масата. Те тупнаха тежко в скута ми. Погледнах тъпо надолу към тях.

— Добре — каза той. — Това е някакво начало. Сега ще те вдигна от стола и ще те занеса в леглото.

— Ерик, толкова съжалявам…

— Стига — каза той, грабвайки ме изотзад с едната ръка около гърба ми, а с другата — под коленете. После, поемайки дълбоко въздух, ме вдигна от стола. — Слава богу, поне не си напълняла.

— Едва ли би било възможно при тези обстоятелства.

— Ще се оправиш, Ес. Ето това е…

Като каза това, той ме пренесе на шест крачки — колкото беше разстоянието от бюрото до леглото ми. След като ме отнесе на леглото, отиде до гардероба, намери одеяло и ме зави с него. Изведнъж ме прониза студ чак до костите. Кръстосах ръце и обхванах рамене. Зъбите ми започнаха да тракат. Ерик взе телефона, набра някакъв номер и после започна да говори тихо досами мембраната. Когато затвори, се обърна към мен и каза:

— Току-що говорих с медицинската сестра на доктор Балънсуиг. Той има един свободен час около обяд и се съгласи да дойде да те прегледа вкъщи…

— Нямам нужда от лекар — казах аз. — Имам нужда само от сън.

— Ще спиш, но първо трябва да те види лекар.

Ерик беше открил доктор Балънсуиг скоро след като бе завършил Колумбийския университет. Оттогава му имаше пълно доверие, а когато се премести в града, той стана и мой личен лекар. Харесвахме го, защото беше съвършено делови и непретенциозен (пълна противоположност на всезнаещите медици от Манхатън) и защото беше дребен и слаб, а неговите наведени напред рамене и спокойното му държание напомняха и на двама ни за някой провинциален семеен лекар от старата школа.

Той пристигна в апартамента малко след пладне. Беше облечен в стар костюм от вълнен плат, имаше очила с отрязани като полумесец стъкла и носеше много стара черна лекарска чанта. Ерик го покани. Той веднага се приближи към леглото и ме погледна.

— Здравей, Сара — каза спокойно. — Изглеждаш уморена.

— Уморена съм — успях да кажа аз почти шепнешком.

— Също и доста си отслабнала. Имаш ли представа защо?

Конвулсивно стиснах рамене.

— Студено ли ти е? — попита той.

Кимнах.

— И ти е трудно да се движиш?

Кимнах отново.

— Чудесно. Искам да поговоря с брат ти няколко минути. Ще ни извиниш ли?

Той изведе Ерик със себе си извън апартамента. Когато се върна, лекарят беше сам.

— Накарах Ерик да се поразходи, докато те преглеждам. — Отвори чантата си. — Хайде сега да видя какъв е проблемът.

Накара ме да седна. Не беше лесно. С джобно фенерче погледна в очите ми. Провери ми ушите, носа и гърлото. Измери пулса и кръвното ми налягане. Провери рефлексите ми. Зададе ми цял куп въпроси относно общото ми здравословно състояние, храненето ми, неспособността ми да спя и схващането, което ме беше накарало един час да седя, вкопчена в масата. После приближи стол до леглото и седна.

— Е, добре, нямаш никакво физическо заболяване.

— Разбирам.

— Бих могъл да те изпратя в „Ню Йорк Хоспитал“ за серия неврологични изследвания, но мисля, че те няма да покажат нищо. Също така бих могъл да уредя да бъдеш приета в „Белвю“ под психиатрично наблюдение. Но отново смятам, че и това ще бъде клинически безсмислено и силно депресиращо за теб. Защото аз съм на мнение, че изживяваш лека депресия.

Не казах нищо.

— Лека нервна депресия е и повече физическо натоварване, причинено от безсъние и сериозна емоционална криза. Брат ти спомена, че си имала доста неприятности напоследък.

— Това е глупава история…

— Ако те е довела до това състояние, тя положително не е глупава…

— Просто допуснах да изгубя контрол над нещата. Съвършено пресилена романтична реакция от моя страна.

— Ние всички реагираме по-силно, отколкото искаме на този вид неща. Даже и най-уравновесените хора, каквато си ти. Такова е естеството на това състояние.

— Какво е лечението?

Той се усмихна бащински.

— Ако знаех това, сигурно щях да съм най-богатият лекар в Америка. Но… ти вероятно знаеш какво ще ти кажа — лечение няма. Освен, може би, времето. Което, разбира се, е последното нещо, което човек в такова състояние би искал да чуе. В твоя случай обаче аз смятам, че най-важна е почивката. Много дълга почивка. За предпочитане на място, далеч от твоето обичайно обкръжение. Ерик ми каза, че си в отпуск…

— По-скоро постоянен отпуск, докторе.

— Тогава използвай случая и замини някъде. Но не в друг град, а на някое място, където можеш да правиш дълги разходки. Морският бряг е винаги най-подходящото място. Повярвай ми, според мен една разходка по морския бряг може да замени пет часа на кушетката на някой психоаналитик, макар че аз съм може би единственият лекар в този град, който ще ти каже това. Ще обмислиш ли сериозно възможността да излезеш извън града за известно време?

Кимнах.

— Добре. Междувременно, въпреки че разбирам твоето нежелание да взимаш успокоителни, обезпокоен съм от недостатъчния ти сън. И искам да ти направя една инжекция, която ще те приспи за известно време.

— За колко дълго?

— Само до утре сутринта.

— Това е много време.

— Имаш нужда от това. Светът винаги изглежда по-приемлив след дълъг сън.

Той отвори чантата си.

— Сега навий нагоре ръкава си.

Усетих острата миризма на спирта, с който той навлажняваше парче памук, с което натри ръката ми. После усетих острото бодване на игла и още едно притискане с памука, след като иглата беше рязко извадена. Отпуснах се в леглото. След миг светът изчезна за мен.

Когато брат ми се върна, беше сутрин. Първите утринни лъчи се промъкваха през щорите. Главата ми беше замаяна, като че ли пред очите ми имаше марля. За миг-два не знаех къде съм. Всичко изглеждаше прекрасно, докато мисълта за Джак не започна да се връща… и нестихващото чувство на мъка не ме обзе отново.

Но бях спала поне. Колко време? Взех часовника от нощното шкафче. Шест и четиринайсет. Господи, била съм извън света почти осемнайсет часа. Точно както обеща добрият доктор. Нищо чудно, че бях така замаяна. Успях да седна на леглото. Добре поне че можех да седна. Това определено беше подобрение на състоянието ми в сравнение с вчера. После разбрах, че съм под завивки и в нощница. Не ми беше необходимо много време, за да разбера кой ме бе съблякъл и сложил да спя, защото Ерик лежеше на дивана, свит на кълбо, под едно одеяло и звучно хъркаше. Отметнах завивките и внимателно поставих краката си на пода. Успях да отида в банята с предпазливи стъпки.

Напълних ваната с много гореща вода. Съблякох нощницата си и се плъзнах в изпускаща пара вода. Постепенно мъглата се вдигна от мозъка ми. Останах във ваната почти час, като гледах тавана и с отделящата се пара се освобождавах от странната интерлюдия, в която се бе превърнал вчерашният ден. Осемнайсет часа предизвикан от приспивателно непрекъснат сън не можеха за една нощ да успокоят прекалено опънатите ми нерви. Все още изпитвах силно чувство за загуба не само заради Джак, а и заради работата си, която не бях успяла да запазя. Но доктор Балънсуиг беше прав — светът изглеждаше по-приемлив след продължителния период на пълна липса на реакции. Бях благодарна за това, че просто мога отново да функционирам нормално.

Най-после се насилих да изляза от ваната. Подсуших се. Завих косата си с хавлиена кърпа. Облякох хавлиен халат. Отворих вратата колкото се може по-тихо, но когато тръгнах на пръсти към леглото, чух острото изщракване на запалка зипо, която затваряха. Ерик, подпрян на дивана, пушеше първата си за деня цигара.

— Така… мъртвите започват да ходят — каза той със сънлива усмивка.

— Ерик, нямаше за какво да прекарваш нощта…

— Разбира се, че трябваше. Естествено, че не можех да те оставя сама след вчера.

— Толкова съжалявам.

— За какво? От гледна точка на нервните кризи, твоята беше изключително лека. Най-вече, че стана далеч от очите на публика.

— Срамувам се все пак…

— Защо? Защото обстоятелствата са се оказали по-силни от теб самата? Защото един ден не си се справила с напрежението? Дай си почивка, Ес, и ни направи кафе.

— Разбира се, разбира се — казах аз, отправяйки се към кухненския бокс, за да включа печката.

— Беше наистина съвсем изключила. След като чичо доктор те боцна с иглата, ти не помръдна нито веднъж. Да те сложи човек в леглото, беше все едно да съблече парцалена кукла. Но ти не искаш да ти разказвам, нали?

— Не, наистина не искам.

— За един час всъщност те оставих сама, защото отидох до аптеката, за да изпълнят рецептата. Бурканчето е на нощното ти шкафче. Доктор Балънсуиг нареди да започнеш да взимаш по две от тези таблетки преди сън, за да бъдем сигурни, че ще спиш през нощта. Щом сънят ти се стабилизира, можеш да ги изхвърлиш.

— Те не са опиати, нали? Не искам опиати.

— Това са хапчета за сън, които ще ти помогнат да спиш. Имаш остра нужда от сън, ако искаш да избегнеш повторение на вчерашното състояние. Така че, престани да говориш като новопокръстена християнка…

— Разбрах — казах аз, като напълних кафеварката със смляно кафе.

— Докато спеше, направих още едно нещо. Обадих се на твоя шеф в „Лайф“…

— Направил си какво?

— Обадих се на Лиланд Макгуайър и му обясних, че не си добре. И че лекарят ти е предписал почивка извън Ню Йорк за известно време…

— О, божичко! Не трябваше да правиш това, Ерик.

— Разбира се, че трябваше. Иначе ти щеше да стоиш тук следващите десет седмици, да чакаш Макгуайър да ти се обади и да ти възложи работа, независимо от това, че как й беше името, клюкарката на офиса ти е казала, че това няма да стане. Искам да кажа, че лекарските предписания са си лекарски предписания. Нуждаеш се от продължителна почивка на място, усамотено и диво. Ето защо заминаваш за Мейн.

Примигнах от изненада.

— Заминавам за Мейн?

— Спомняш ли си виличката, която майка ни и баща ни едно време наемаха близо до Попхем Бийч?

Разбира се, че си спомнях. Беше малка дървена къщичка с две спални, разположена между цяла група къщи с лице към едно от най-скъпите места по крайбрежието на Мейн. В продължение на десет последователни лета родителите ни наемаха тази къщичка за двуседмичния си отпуск през юли. Собствениците ни бяха познати — сега вече възрастна двойка от Хартфорд на име Даниелс. През време на моя предизвикан от лекарството транс Ерик се бе обадил на господин Даниелс и му бе обяснил, че съм взела отпуск от „Лайф“, за да пиша нещо, и че имам нужда да се уединя в някое хубаво и спокойно място.

— Преди и дума да кажа — обясни Ерик, — старецът Даниелс веднага предложи къщата, като ми каза колко е щастлив и горд, че си щатна журналистка на „Лайф“.

— Само ако знаеше истината!

— Както и да е, попитах го какъв наем иска. Той почти се обиди от въпроса. „И през ум не би ми минало да искам наем от дъщерята на Биди Смит особено извън сезона.“

— Наистина ли нарече баща ни „Биди“? — попитах аз, смеейки се.

— Фамилиарността между белите англосаксонски протестанти е чудо невиждано, нали? Във всеки случай къщата е на твое разположение безплатно… до първи май, ако искаш.

— Това е страшно много време за такова изолирано място.

— Опитай се да изкараш поне две седмици. Ако не ти хареса, ако се почувстваш прекалено самотна, върни се. Единственият ти разход ще бъде жената, която поддържа къщата. Тя се казва госпожа Рейнолдс. Местна е. За пет долара ще идва два пъти в седмицата да почиства къщата и тъй като има кола, ще дойде да те посрещне на гарата в Брънзуик в понеделник вечер. Резервирал съм ти билет за влака със запазено място, който заминава в девет часа сутринта от Пен Стейшън. Пристигаш в Бостън малко преди три и там се прехвърляш на влака за Брънзуик, който пристига в седем и двайсет същата вечер. Госпожа Рейнолдс ще те чака на гарата.

— Ти наистина всичко си организирал.

— Това се нарича да не можеш да кажеш не. Имаш нужда от тази почивка. Оставена сама на себе си, няма да си я дадеш.

Брат ми беше прав. Ако той не беше се заел с всичко това, щях да си остана в Манхатън в очакване на новини от Джак, новини от Лиланд и новини от Министерството на отбраната. А да очакваш нещо, което може и да не дойде, не е добре за здравето. Така че, оставих се да бъда убедена да се скрия за известно време. Приготвих един куфар със стари дрехи и много книги. Въпреки несъгласието на Ерик, настоях да взема със себе си моята пишеща машина „Ремингтън“.

— И през ум не трябва да ти минава да пишеш — каза той.

— Просто я взимам със себе си… в случай че ми дойде вдъхновение… Макар че това е толкова вероятно, колкото астероид да падне на Попхем Бийч.

— Обещай ми, че няма дори да помислиш за писане поне две седмици.

Обещах на Ерик. Спазих обещанието си. Защото веднага щом пристигнах в Мейн, се отдадох на леност. Къщичката беше приятна по обедняло изискан начин. Тя беше и доста влажна след късната зима, но няколко дни непрекъснато палене на огън в камината (в комбинация с няколко миризливи, иначе отлично топлещи газови печки) я изсушиха и я направиха много уютна. Прекарвах времето си, без да правя почти нищо. Спях до късно, след което се излежавах цяла сутрин в леглото с книга или се отпусках в хлътналото удобно кресло до камината и прелиствах стари броеве от последните десет години на „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“, които открих струпани в един дървен шкаф, който служеше и за масичка за кафе. Вечер понякога слушах радио — особено ако свиреше симфоничният оркестър на Ен Би Си под диригентството на Тосканини — четейки после до призори. Всеки път, когато ме обземаше желание да пиша на Джак, успявах да се въздържа. Машината ми си стоеше затворена и скрита от очите ми в един шкаф в спалнята.

Но, разбира се, най-главното ми занимание беше дългата разходка, която всеки ден правех по Попхем Бийч.

Плажът беше дълъг пет километра. Лятната вилна зона беше в най-северния му край — група дървени овехтели с времето къщи, разположени на около осемстотин метра навътре от брега на морето. Вилната зона беше единственият знак, че мястото е населено. Защото след като веднъж излезеш през вратите на плажа и завиеш надясно, единственото, което би могъл да видиш, беше безкрайният простор море, небе и чист бял пясък.

Беше април и плажът беше съвсем пуст — междинен период между зимата и пролетта, когато небето беше яркосиньо, а въздухът — ободряващо студен. Увивах се добре, за да се предпазя от студа, и щом тръгнех по пясъка, незабавно започвах да изпитвам нещо близко до радостен възторг. Вятърът беше остър, въздухът — напоен със сол, хоризонтът — необятен. Изминавах петте километра до най-южната точка, където плажът свършваше. После се обръщах и се връщах вкъщи. Това отиване и връщане ми отнемаше средно два часа. През време на ходенето съзнанието ми неизбежно се изпразваше. Причина за това може би беше епичната грандиозност на бреговата линия на Мейн. Може би причина беше в чувството за усамотеност, първичната сила на вятъра и водата, пълното отсъствие на човешки гласове. Каквато и да беше причината, доктор Балънсуиг беше прав. Разходките по плажа имаха възстановяващо действие. Тъгата, която изпитвах, чувството за загуба не се изпариха веднага, но равновесието ми постепенно се възвърна. С това се разсея и емоционалната треска, която ме мъчеше през последните няколко месеца. Не, не се почувствах изведнъж по-умна, по-знаеща и по-благоразумна по отношение на трескавата глупост на изгарящата любов. По-скоро се чувствах благословено безчувствена, изморена и доволна, че съм освободена от непрекъснато случващите се в живота ми събития. За първи път прекарвах дълъг период от време съвсем сама и това ми хареса.

Не поддържах контакт с никого освен с Рут Рейнолдс — жената, която се грижеше за къщата. Тя беше едра жизнерадостна жена, малко под четирийсетте. Мъжът й, Рой, беше заварчик в местния завод „Бат Айрън Уъркс“. Те имаха цяло ято деца и в свободното си от грижи за голямото си семейство време тя печелеше малко допълнителни средства, като поддържаше шест вили, разположени по протежение на Попхем Бийч. Бях единственият човек, живеещ в курортната зона по това време от годината, и Рут ме обгръщаше с внимание. Във виличката имаше велосипед, който понякога използвах, за да стигна до най-близкия магазин (каране осем километра нагоре по черен път). По-често обаче Рут успяваше да ме убеди да ме закара за покупки с колата си до град Бат. А всеки четвъртък бях канена на обяд с нейното семейство.

Къщата им беше на около километър и половина надолу по пътя от колонията — свят, различен от износената изисканост на този аристократичен усамотен кът. Рут и Рой живееха с петте си деца в претъпкана, очукана къща с три спални. Нуждаеше се от боядисване както отвън, така и отвътре. Рой — мъж, грамаден като мечок, с мускули, яки като металните скоби — се държеше приятелски, но някак срамежливо. Децата им — на възраст от седемнайсет до пет години — създаваха невероятен хаос и веселие, но въпреки това Рут проявяваше майсторско умение да поддържа ред в живота им вкъщи.

Обядът беше винаги в пет и половина. Малките деца си лягаха към седем. Двете момчета тийнейджъри сядаха пред радиото в кухнята, за да слушат Бък Роджърс или Шедоу. Рой се извиняваше, че заминава нощна смяна в завода. Рут измъкваше бутилка порто „Крисчън Брадърс Порт“ от шкафа, сипваше в две чаши и сядаше срещу мен в мекото кресло.

В истински ритуал се превърна този обяд в четвъртък.

— Знаеш ли защо обичам да идваш при мен в четвъртък? — казваше ми Рут, докато седяхме в креслата и пиехме сладкото гъсто вино. — Защото това е единственият ден от седмицата, когато Рой работи на смяна от осем вечерта до четири сутринта. Което означава, че това е единственото време, когато мога да седна и да си поприказвам с приятелка.

— Радвам се, че ме смяташ за приятелка.

— Разбира се, че те смятам за приятелка. И да ти кажа, иска ми се да те виждам по-често. Но пет деца и къща, за която трябва да се грижа, ми оставят само около шест часа за сън всеки ден и почти никакво друго време.

— Е, добре, ще ме виждаш още известно време, защото реших да удължа престоя си във вилата с още няколко седмици.

Рут се чукна с мен.

— Радвам се, че все пак ще останеш тук за известно време — каза тя.

— Ами, не изглежда някой да има отчаяна нужда от моето присъствие в „Лайф“.

— Недей да си толкова сигурна.

— Не, сигурна съм — и й обясних, че преди няколко дни бях телеграфирала на шефа си Лиланд Макгуайър и съм му казала, че трябва да остана в Мейн, но ще се върна в Ню Йорк веднага, ако има някаква задача за мен.

Двайсет и четири часа по-късно чрез Уестърн Юнион бе пристигнал отговорът му:

Знаем къде да те намерим, ако ни потрябваш. Стоп.

Лиланд

— Малко грубичък е този отговор, нали? — каза Рут.

— Но напълно очакван. След пет и половина месеца, смятано от днес, почти сигурно е, че ще съм без работа.

— Ако бях на твое място, нямаше много да се притеснявам.

— Защо?

— Защото очевидно си умна, а имаш и страшно голямо самообладание.

— Едва ли имам самообладание. Ако можеше да си представиш грешките, които направих в последно време…

— Сигурна съм, че не са били кой знай колко сериозни.

— Повярвай ми. Бяха много сериозни. Позволих на нещо напълно да ме обсеби до такава степен, че…

— Нещо?

— Не… някой.

— Мина ми през ума.

— Толкова ли си личи?

— Никой не идва в Мейн през март, освен ако наистина няма сериозен проблем, от който иска да се дистанцира.

— Не беше проблем, а върхът на глупостта. Още повече всичко стана само за една нощ. А аз, като някакъв идиот, си позволих да повярвам, че е любов.

— Но щом си си го помислила, може би наистина е било така.

— Или може би си беше чиста фантазия от моя страна. Влюбване в самата любов.

— Къде е той сега?

— В Европа. С армията. Писах му около двайсет пъти, но досега нямам отговор.

— Знаеш какво трябва да направиш, нали?

— Да го забравя, предполагам.

— О, това никога няма да можеш. Той винаги ще си остане с теб, по простата причина че ти е направил толкова силно впечатление.

— Тогава какво да правя?

— Просто е: кажи си, че не е било писано да стане.

„Знаеш какво трябва да правиш, нали?“ Това изречение беше непрекъснато в ума ми, защото обобщаваше една от постоянните дилеми в живота — как да накараш сърцето и разума ти да се разберат? Моят рационален ум ми казваше, че трябва да приема факта, че Джак Малоун е преминал през живота ми за двайсет и четири часа. Неразумното ми сърце казваше точно обратното. Това, което ме учудваше най-силно, беше колко убедително можеше да бъде сърцето, особено защото преди този Ден на благодарността аз се смятах за имунизирана против всичко нелогично. А сега…

Сега знаех обратното.

На сутринта след разговора с Рут станах в зори. Хапнах лека закуска. Разходих се по плажа и се върнах в къщата към девет. Сложих кафеварка на печката. Докато кафето се вареше, отидох в спалнята и извадих пишещата машина от шкафа. Пренесох я на кухненската маса. Махнах капака. От вътрешната му страна имаше тънък пакет машинописна хартия. Отворих пакета и поставих лист хартия във валяка на машината. Кафеварката започна да се тресе напред-назад по печката. Намалих пламъка и си сипах чаша гъсто, димящо черно кафе. Оставих чашата до машината и седнах. Подухах кафето, после изпих дълга, подкрепяща глътка. Оставих чашата и поставих пръсти върху клавишите. Те веднага се свиха в юмруци. Насилих се да ги разтворя. Преди да мога да помисля каквото и да било, изведнъж написах едно изречение.

Не бях планирала да отида на купона онази вечер.

Ръцете ми се отдръпнаха от клавиатурата. Пръстите ми забарабаниха по повърхността на масата от борово дърво, докато четях изречението отново и отново. След няколко минути реших да опитам отново.

Бях планирала да бъда другаде.

Пръстите ми отскочиха от машината и продължиха своето „рат-а-тат“-чукане върху масата. Пийнах кафе. Гледах известно време двете изречения върху празната страница. Реших да рискувам с трето.

Защото тази вечер си бях обещала да си подаря най-рядкото за Манхатън удоволствие — осем часа без прекъсване в леглото.

Три изречения. Трийсет и пет думи. Препрочетох ги. Жизнени. Директни. Лека двусмисленост, промъкваща се в последния ред. Езикът беше прост, без излишно натоварване. Нелошо начало. Съвсем нелошо.

Посегнах към чашата с кафе. Изпих останалото на един дъх. Отидох до печката и напълних чашата отново. Преборих се с моментното желание да избягам през вратата. Наложих си да се върна на масата. Седнах. Пръстите ми започнаха маниакалното си чукане „рат-а-татът“ по масата.

Три изречения. Трийсет и пет думи. Една стандартна страница обикновено съдържаше около двеста думи.

Е, добре, продължавай, завърши страницата! Само още сто шейсет и седем думи. Дявол да го вземе, написа тези трийсет и пет думи само за десет минути. За още сто шейсет и седем думи ще ти трябват само…

Четири часа. Точно толкова време ми отнеха. Четири дълги, ужасни часа, през което време издърпах и смачках пет листа от ролката на машината, изпих още една каничка кафе, ходих напред-назад из стаята, гризах молива, писах бележки по полетата и накрая, като по чудо, достигнах края на проклетата страница.

По-късно същата вечер, след вечеря с чаша червено вино в ръка, препрочетох това, което бях написала. Течеше сравнително добре. Звучеше приятно (или поне не беше отблъскващо). Стилно, имаше нерв (без да звучи прекалено самоцелно). В разказа имаше движение. Това беше приемливо начало.

Но беше само една страница.

На другата сутрин отново бях на крак с изгрева на слънцето. Бърза закуска, кратка разходка по плажа, кафеварка на печката и отново седнах пред машината в осем и половина.

Към обяд беше готова и втората страница. По-късно същия ден вечерта — малко преди да се пъхна в леглото — препрочетох двете готови страници. Изхвърлих около трийсет излишни думи. Направих няколко описателни пасажа по-стегнати. Промених едно тромаво изречение и изхвърлих една пресилена метафора („Очите му имаха съблазнителното сияние на реклама от Бродуей“).

После, преди да съм загубила увереността си, оставих написаните страници на масата с лицето надолу.

 

 

Бях на крак отново с изгрева на слънцето. Грейпфрут, препечена филийка, кафе. Разходка по плажа. Още кафе. На масата.

И останах там, докато написах страницата за деня.

Оформи се система на работа. Ежедневието ми получи форма, смисъл. Щом напишех една страница, добивах чувството, че съм постигнала нещо. Всички говорят за опияняващото творческо удоволствие от писането, всички, освен онези, които наистина са се опитвали да пишат. Няма нищо опияняващо в тази работа. Става дума за задача. И както е с всички задачи — приятно ти е да си спомниш за тях, само след като си ги изпълнил. Изпитваш облекчение, че си успял, че си успял да изпълниш нормата си за деня. Надяваш се, че работата, която си свършил днес, е задоволителна като качество. Защото дойде ли утрешният ден, трябва да изпълниш с думи още една страница на пишещата машина. За да можеш да си свършиш работа, ти е необходима воля. Воля… и увереност. Открих, че писането е блъф с увереността, който разиграваш със самия себе си.

По страница на ден, шест дни в седмицата. След втората седмица работа изпратих на Ерик телеграма:

Намирам изолацията за подходяща. Стоп. Оставам тук още няколко седмици. Стоп. Пиша. Стоп. Не се ужасявай. Стоп. Моля те, проверявай пощата за новини от Европа или от Министерство отбраната. Стоп. С обич, Ес.

След четирийсет и осем часа пощальонът на Уестърн Юниън се появи на вратата ми с отговора на Ерик:

Ако нещо така мазохистично като писането те прави щастлива, колега мазохист се радва за теб. Стоп. Проверявам пощата ти два пъти в седмицата. Стоп. Нищо от Европа или от Вашингтон. Стоп. Класирай го в папка „мираж“ и продължавай по пътя си. Стоп. Мразя Джо Е. Браун. Стоп. Липсваш ми.

За първи път от месеци не изпитвах остра мъка по Джак. По-скоро нещо като потискащо безпокойство. Кажи си, че не е било писано да стане. И докато си го казваш, напиши следващата страница.

Още една седмица. Още шест страници. Както обикновено, в неделя почивах. Започвах да работя отново в понеделник. След като първите три седмици непрекъснато преправях всяка страница, като губех по цял час за конструкцията на едно изречение или задрасквах по сто и петдесет думи, когато стигнех към края на страницата, започнах да напредвам със спринт. В понеделник изтраках три страници, във вторник — четири. Не изпитвах вече маниакално притеснение за формата, структурата, ритъма. Просто прехвърчавах през разказа. Той просто се лееше. Пишеше се сам.

И после, в 4:02 часа следобед (погледнах си часовника) на 20-ти април 1946, изведнъж се спрях. За миг-два останах на стола си, без да знам къде съм. Гледах наполовина изписаната страница на пишещата машина и най-после разбрах.

Току-що бях завършила първия си разказ.

Изминаха още няколко минути. После си наложих да стана, грабнах палтото си и изтичах надолу до самата вода. Клекнах на пясъка и се загледах в ритъма на Атлантическия океан, неспирен като метроном. Не знаех дали разказът е хубав, или лош. Инстинктът ми да се самоподценявам, типичен за семейство Смит, ми казваше, че трябва да приема факта, че разказът ми вероятно не заслужаваше да бъде публикуван. Но поне го бях завършила! И бях щастлива от постижението… поне за малко.

На следващата сутрин седнах на кухненската маса и прочетох двайсет и четирите страници. Нарекох го „Отпускът“ — това наистина беше литературна версия на нощта, която прекарах с Джак. Но в случая действието се развиваше през 1941, а разказвачът беше трийсетгодишна служителка в издателство на име Хана — неомъжена жена, която никога не беше имала късмет с мъжете и беше отписала за себе си напълно възможността някога да срещне любовта. Докато не среща Ричард Райън — мичман във военната флота в отпуск на брега, в Манхатън само за една нощ, преди да замине за Тихия океан. Те се срещат на купон, привличането е мигновено, прекарват нощта в обикаляне на града, после падат в прегръдките си, взимат стая за няколко часа в евтин хотел, следва сдържано мъжествено прощаване в Бруклин пред портала на Военноморското управление и макар че той й обещава сърцето си, Хана знае, че никога повече няма да го види. Защото моментът е напълно неподходящ. Той заминава на война и тя е наясно, че той скоро ще забрави тази нощ в Манхатън. И така, героинята остава с разбирането, че след като е срещнала мъжа на живота си, го е изгубила само след дванайсет часа.

Прекарах следващите три дни в редактиране на разказа, направих всичко възможно езикът му да бъде пестелив и без следа от сладникава чувствителност. Какво беше казал Пучини на либретиста си, когато работили над Бохеми: „Чувство… но без сантименталност“. Това исках да постигна — силно чувство, но не и сълзливост. В неделя, като използвах индиго, преписах разказа в два екземпляра. Късно вечерта го прочетох отново за последен път. Наистина не знаех какво да мисля. Изглеждаше, че в него има живот и създава някакво смесено чувство на очарование и болка, но аз бях прекалено близо до разказа, за да мога да разбера дали въобще става за нещо. И така, взех първото копие на „Отпускът“, сгънах го на две, сложих го в голям плик заедно с кратка бележка:

Ерик,

Ето го първият дух от бутилката. И искам да бъдеш жестоко откровен с мен, ако му липсват литературни качества.

Очаквай ме в Манхатън след около десет дни. Вечеря за моя сметка в „Лъкоус“ вечерта, в деня на връщането ми.

С обич,

Ес

Отидох с велосипеда до местната поща на другата сутрин и платих един долар отгоре, за да бъде плика доставен експресно в апартамента на Ерик. После по телефона в пощата поръчах междуградски разговор с Бостън. Говорих с една приятелка от колежа — Мардж Кеникът — която работеше като младши редактор в издателството „Хъфтън Милтън“ и живееше на Комънуелс авеню. Тя с удоволствие прие да ме приеме за около седмица(„… ако нямаш нищо против да спиш на най-изтърбушения диван на света“). Казах й да ме очаква след четирийсет и осем часа. Веднага щом свърших разговора, се обадих на гарата в Брънзуик и си запазих място във влака за Бостън в сряда сутрин. После отидох до къщата на Рут и й казах, че заминавам след два дни.

— Ще ми липсваш — каза тя. — Но личи си, че си готова за връщане.

— Наистина ли изглеждам излекувана? — казах аз, смеейки се.

— Както ти казах и преди, никога няма да се излекуваш от него. Но обзалагам се, сега осъзнаваш нещата такива, каквито са.

— Да предположим — казах аз. — Никога повече няма да си позволя да падна от толкова високо.

— Ще се появи някой и ще те накара да мислиш по друг начин.

— Няма да го позволя. Любовта е игра за глупаци.

Наистина мислех така. Защото това, което най-много ме тормозеше в целия този епизод, беше до каква степен той притъпи чувството ми за самоконтрол — до степен да не мога да мисля за нищо друго, освен за обекта на увлечението си. В разказа ми Хана излизаше от случайната си любовна нощ с чувство на болка, но също и със съзнанието, че може да се влюби. Сега аз също знаех това… и то ме безпокоеше. Защото другото, което разбрах, беше, че всъщност се бях влюбила не в Джак Малоун. Бях се влюбила в представата за Джак. Бях се влюбила в любовта. И се заклех никога повече да не правя тази грешка.

Опаковах куфара и пишещата си машина и ги изпратих предварително като багаж за Ню Йорк. Погледнах за последен път Попхем Бийч. Рут настоя да ме закара до гарата в Брънзуик. Прегърнахме се на перона.

— Очаквам копие от това, което пишеше, когато го публикуват.

— Никога няма да го публикуват — казах аз.

— Сара, някой ден съвсем скоро ти ще започнеш наистина да харесваш сама себе си.

Прекарах прекрасна седмица в Бостън. Мардж Кеникът живееше в изключително приятен апартамент в Бек Бей. Имаше изключително симпатични приятели. Имаше и изключително мил годеник на име Джордж Стафърд-Младши, който беше потенциален наследник на семейна борсова брокерска фирма.

Както винаги Бостън беше изключително приятен град — дребнав, снобски, скучен. Оказах успешна съпротива на опитите на Мардж да ме запознае с изключително подходящи, по нейните думи, неженени мъже. Не й казах нищо за събитията, които ме бяха довели до седемте седмици в Мейн. След седем дни студен брамински аристократизъм жадувах за шумния хаос на Манхатън. Изпитах облекчение, когато най-сетне се качих на влака за Пен Стейшън.

В деня, преди да тръгна от Бостън, се обадих на Ерик вкъщи. Той каза, че ще бъде на работа по времето, когато влакът ми пристига, но ще се срещнем за вечеря в „Лъкоус“ същата вечер.

— Получи ли писмото ми? — попитах нервно.

— О, да — каза той.

— И?

— Ще ти кажа, като те видя.

На изтривалката пред апартамента ми имаше огромна купчина поща. Прегледах всичко, като не очаквах нищо от Джак. Очакванията ми се оказаха верни. Но имаше писмо от Отдела за доброволци към Министерство на отбраната, с което ме информираха, че лейтенант Джон Джоузеф Малоун понастоящем е прикрепен към Щаба на съюзническите сили в Англия. Прилагаха и пощенски адрес, на който можеше да му пиша.

Прочетох писмото само веднъж. Пуснах го в кошчето за боклук, което стоеше до масата ми, и си помислих: „Най-доброто, което човек може да направи от една своя грешка, е да я хвърли в коша“.

В тази камара поща имаше и още едно писмо, което незабавно привлече вниманието ми, защото за обратен адрес върху плика беше посочено: „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“, известно списание, с което никога не бях кореспондирала, а също не познавах и никой, който да работи там. Разкъсах плика. Извадих писмо.

28-ми април, 1946

Уважаема госпожице Смит,

Имам удоволствието да ви информирам, че вашият разказ „Отпускът“ е приет за публикация от „Сатърдей Найт/Съндей морнинг“. Планирал съм да бъде публикуван в нашия брой от 1-ви септември 1946 и за него ще получите хонорар от $125 като право на първа публикация.

При все че ми се иска да пусна разказа почти в цялостния му вид, имам обаче две редакторски предложения, с които вие може би ще пожелаете да се съобразите.

Очаквам с нетърпение да се срещна с вас и съм щастлив, че вашето първо художествено произведение ще излезе в нашето списание.

Искрено ваш,

Натаниъл Хънтър

Редактор „Художествена литература“

Три часа по-късно, докато държах в ръка чаша шампанско в „Лъкоус“ с Ерик, бях все още в шок.

— Опитай се да покажеш, че се радваш, за бога — каза Ерик.

— Радвам се, но съм малко изненадана, че си успял да ми уредиш това.

— Както ти казах и преди, не съм уреждал нищо. Прочетох разказа. Хареса ми. Обадих се на моя приятел от Колумбийския университет, Нат Хънтър в „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“ и му казах, че току-що съм прочел разказ, който ми се е сторил подходящ като материал за тяхното издание и който по съвпадение е написан от сестра ми. Той ми каза да му го изпратя. Хареса го и каза, че ще го публикува. Ако разказът не ми беше харесал, нямаше да го изпратя на Нат. Ако Нат не го беше харесал, нямаше да го публикува. Така че в случая с приемането на твоя разказ няма никаква протекция. Не съм уреждал нищо.

— Без теб обаче никога не бих имала достъп до редактор на художествена литература.

— Добре дошла в реалния свят.

Протегнах се и хванах ръката му.

— Благодаря ти — казах.

— Не, аз ти благодаря. Виж, разказът наистина е хубав. Ти можеш да пишеш.

— Добре, вечерята е за моя сметка.

— Остава и да не е.

— Липсваше ми, Ерик.

— И ти на мен, Ес. И изглеждаш много по-добре.

— Аз наистина съм по-добре.

— Съвсем като нова.

Чукнахме чаши.

— Напълно — добавих аз.

 

 

На другата сутрин се обадих в „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“. Секретарката на Натаниъл Хънтър беше изключително любезна и каза, че господин Хънтър ще бъде щастлив да ме покани на обяд след два дни, ако моята програма позволява това.

— Моята програма позволява — отвърнах аз, стремейки се да не покажа колко се радвам.

Обадих се също и на Лиланд Макгуайър в „Лайф“. Сътрудничката му вдигна телефона, после ме накара да чакам, след като поисках да говоря направо с моя така наречен шеф. След малко тя беше отново на телефона.

— Лиланд ме помоли да ви приветствам с „добре дошла“ отново в Ню Йорк и да ви кажа, че той ще ви се обади, щом има нещо подходящо за вас.

Това беше отговорът, който очаквах. Знаех със сигурност, че след десет седмици, смятано от този момент, съобщението, че съм освободена от „Лайф“ ще лежи на изтривалката пред вратата ми. Но със 125-те долара от „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“ щях да мога да преживея поне един месец след това. И може би щях да успея да убедя този Нат Хънтър да ми възложи някоя и друга журналистическа работа.

Естествено, сутринта бях нервна преди обяда с господин Хънтър. Към единайсет бях вече изморена от ходене напред-назад из малкия си апартамент, затова реших да убия оставащия час и половина до срещата, като измина пътя от апартамента си до редакцията на „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“ на Медисън и 47-ма улица пеш. Когато заключвах вратата на апартамента си, господин Кочис се втурна по стълбите с купчина писма в ръка.

— Поща рано днес — каза той, подавайки ми една-единствена пощенска картичка и оставяйки писмата до вратата на съседа ми. Погледнах картичката. Макар че печатът беше американски, на него пишеше „Армия на САЩ/Американска окупационна зона, Берлин“. Изведнъж стомахът ми се присви. Бързо обърнах картичката. На другата й страна бяха написани две думи:

Съжалявам.

Джак

Взирах се в написаното дълго. После си наложих да сляза надолу по стълбите и да изляза навън в ярката пролетна светлина. Завих наляво от външната врата и се отправих на север. Стисках картичката в ръката си. Когато пресичах Гринич авеню, минах покрай кофа за боклук. Без да помисля дори и за миг, хвърлих в нея картичката. Дори не се обърнах да видя дали е паднала в кофата. Просто продължих напред.