Дъглас Кенеди
Като белег на сърцето (20)

Девет

Полицаите ни закараха с колата си. Седях на задната седалка с Джак. Бях заровила глава в рамото му. Той ме бе прегърнал. Държеше ме така здраво, като че ли никога нямаше да ме пусне. Трябваше да ме държи точно така, защото в противен случай можех да се разпадна на съставните си части.

Първата светлина на деня просветваше на нощното небе, докато ние се носехме на изток по 34-та улица. В колата всички мълчахме. Двамата полицаи гледаха напред през предното стъкло, облято от струйки дъжд, без да обръщат внимание на пукането на радиостанцията си за двустранна връзка. Джак правеше всичко възможно да ме подкрепя мълчаливо, но се чувстваше, че и той е в шок. Можех да чуя как силно бие сърцето му, като че ли чук блъскаше по гърдите му. Може би се страхуваше, че отново ще започна да вия от мъка, както направих отчаяно, когато ми съобщиха какво се е случило.

В продължение на около половин час след това лежах върху леглото си, усукала чаршафите около гърдите си. Нищо не можеше да ме утеши. Когато Джак се опита да ме успокои, му изкрещях да се маха. Бях изгубила всякакъв контрол над себе си — бях толкова извън себе си от мъка, че не можех да понеса дори мисълта, че някой може да се опита да ме утеши в такъв момент, в момент, в който бях неспособна да приема утеха или успокоение. Накрая един от полицаите ме попита дали няма да имам нужда от лекарска помощ. И тогава успях някак си да се стегна и да се облека.

Джак и един от полицаите ме хванаха от двете страни, за да ми помогнат да се кача в колата, но аз учтиво ги отстраних. Както веднъж каза Ерик (като имитираше баща ни със зла ирония) — човек от семейство Смит никога не си позволява да покаже слабост пред външни хора. Даже и когато този човек е научил възможно най-ужасното за него нещо.

Не бях повече в състояние да плача. Мъката, която изпитвах, беше така всеобхватна, така безпределна, че обикновените сълзи или скръбни вопли бяха прекалено слаби за нея. Съзнанието ми беше изпразнено — нямах нито думи, нито мисли. Единственото, което можах да направя през целия път, беше да държа главата си опряна на Джак и да събера всички сили, за да не показвам чувствата си.

Завихме на юг по Второ авеню, отминахме две карета, после се отправихме отново на изток по 32-ра улица, докато накрая спряхме пред страничния вход на ниска червена тухлена сграда. Над входа й бяха написани думите: Медицинска следствена служба, Главен следовател на Ню Йорк.

Полицаите ни придружиха през страничния вход, на който имаше надпис: Доставки. Вътре зад едно бюро седеше възрастен тъмнокож служител. В моргата той изпълняваше ролята на Свети Петър. Когато един от полицаите се наведе към него и каза: „Смит“, служителят отвори голям тефтер и задвижи пръста си надолу по страницата, докато спре на името на брат ми. После вдигна телефона и набра някакъв номер:

— Смит — каза той тихо в слушалката. — Кабина петдесет и осем.

Почувствах отново, че губя самообладание. Джак усети това и ме хвана с ръка през кръста. След малко служител в бяла престилка влезе в чакалнята.

— Вие ли сте хората, които ще идентифицират Смит? — попита той с равен глас.

Един от полицаите кимна.

Служителят посочи с палец, че трябва да го последваме. Тръгнахме скупчени надолу по тесен коридор, боядисан в задължителното зелено и осветен от луминесцентни лампи. Спряхме пред метална врата. Той я отвори. Намерихме се в малка стая, студена като месарски хладилник. По едната й стена бяха разположени номерирани кабинки от неръждаема стомана. Служителят отиде до кабина номер 58. Един от полицаите леко ме побутна напред. Джак беше до мен. Хвана ме по-здраво. Безкраен момент на мълчание. Полицаите ме гледаха с притеснение. Служителят барабанеше безсмислено с пръсти по стоманената врата. Най-после си поех дълбоко въздух и кимнах с глава на служителя.

Вратата на кабината се отвори с протяжен метален звук. Очите ми, противно на волята ми, се затвориха. След миг си наложих да ги отворя. Ерик лежеше пред мен покрит от врата надолу с груб бял чаршаф. Очите му бяха затворени. Кожата му беше силно побеляла. Устните му бяха посинели. Той не изглеждаше просто спокоен. Изглеждаше безжизнен. Една изпразнена черупка, която някога беше моят брат.

Потиснах риданието ри. Затворих очи, защото не можех да издържа да го гледам. Не исках този последен поглед да се превърне в спомен, който ще преследва мислите ми цял живот.

— Това Ерик Смит ли е? — попита служителя.

Кимнах.

Той издърпа чаршафа върху лицето на Ерик, после бутна контейнера обратно в кабината. Вратата й хлопна шумно. Служителят свали една дървена поставка с документи, която висеше на пирон на стената. Прелисти някакви формуляри и като намери този, който търсеше, ми връчи поставката.

— Подпишете се най-долу на тази страница, ако обичате — каза той, като извади един сдъвкан до края молив от джоба на не много чистата си престилка.

Подписах се. Върнах му документите.

— Коя погребална агенция ще използвате? — попита той.

— Нямам представа — казах аз.

Той откопча от държателя формуляра. Върху него се четеше името Смит, последвано от сериен номер. Подаде ми го.

— Когато решите коя агенция ще използвате, кажете им да ни се обадят и да съобщят този номер. Те знаят какво трябва да направят.

Джак взе листа хартия от ръката на служителя.

— Разбрано — каза той, като го сложи в джоба на сакото си. — Свършихме ли тук?

— Да, това е всичко.

Полицаите ни придружиха обратно нагоре.

— Искате ли да ви оставим вкъщи? — попита единият от тях.

— Искам да отида до „Ансония“ — казах аз.

— Можем да направим това по-късно — каза Джак. — Сега имаш нужда от почивка.

— Отивам в „Ансония“ — настоях аз. — Искам да видя как изглежда апартаментът му.

— Сара, не мисля, че…

— Отивам в апартамента му — повторих аз, едва сдържайки гнева си.

— Добре, добре — каза Джак, като кимна на полицаите.

Качихме се отново в полицейската кола. По пътя към центъра успях да се сдържа. Джак изглеждаше изтощен и много разстроен. Държеше ръката ми, но като че ли не беше с мен. Или може би беше така, защото имах чувството, че сънувам ужасен сън; някакъв кошмар в движение, от който никога нямаше да се събудя.

В „Ансония“ нощният портиер Джоуи все още беше на смяна. Той веднага прояви съчувствие. Намери някой да го замести на гишето и ни заведе в бара.

— Знам, че е доста рано още, но може би няма да е зле да пийнете по нещо?

— Няма да е зле — казах аз.

— Уиски?

Джак кимна. Джоуи донесе бутилка евтин скоч и две чаши. Напълни ги догоре. Джак изпи неговата на един дъх. Аз пийнах една глътка и едва не се задавих. Отпих втори път. Уискито запари по гърлото ми като силно, но необходимо лекарство. След четвъртата ми глътка чашата беше празна. Джоуи я напълни отново и доля чашата на Джак.

— Ти ли го намери? — попитах аз.

— Да-а — отвърна Джоуи тихо. — Аз го намерих. И… ако знаех, никога нямаше да пусна куриера с доставката от магазина да…

— Какъв куриер? — попитах аз.

— Куриер за доставки от местния магазин за продажба на алкохол. Според това, което можах да науча, брат ви се е обадил вчера късно следобед и е поискал от тях да му доставят в стаята две бутилки уиски „Канейдиън Клъб“. Поне това ми каза Фил, моята дневна смяна. Той е бил на смяна, когато куриерът на магазина дошъл и попитал кой е номерът на апартамента на брат ви. Ако аз бях на смяна, щях да ви се обадя веднага, защото след това, което се случи преди две-три седмици, знаех, че не трябва да пие. Както и да е, дойдох на работа към седем. Нито видях, нито чух брат ви до полунощ, когато той ми се обади. Звучеше като човек, който съвсем не е на себе си. Беше толкова пиян, че думите му не се разбираха. Не можах да разбера нито дума от това, което каза. Затова намерих някой да стои долу вместо мен и се качих при него. Чуках може би пет минути. Никакъв отговор. Слязох и взех служебния ключ. Когато отворих вратата…

Той замълча, пое си въздух, после го издиша.

— Да ви кажа, госпожице Смит, не беше приятна гледка. Беше припаднал на пода. От устата му шуртеше кръв. Телефонът също беше целият в кръв, което значи, че когато ми се е обадил вече е кървял силно. Исках да ви се обадя, но положението беше толкова сериозно, че реших първо да изчакам линейката. Те дойдоха бързо, за не повече от десет минути. Но когато пристигнаха, той вече си бе отишъл. После дойдоха полицаите и започнаха да дават разпореждания. Казаха ми да не ви се обаждам, трябвало те да ви съобщят лично.

Той взе още една чаша, напълни я със скоч и продължи:

— Мисля, че и аз трябва да пийна нещо. — Той изгълта уискито. — Не мога да ви кажа колко виновен се чувствам за всичко това.

— Нямаш никаква вина — каза Джак.

— Двете бутилки „Канейдиън Клъб“ празни ли бяха? — попитах аз.

— Да, съвсем — каза Джоуи.

Споменът веднага ме върна в онази сутрин в болницата „Рузвелт“, когато споменах на Ерик, че докторът е казал, че никога вече няма да може да пие. Той прие новината философски. Макар че не каза нищо, изглеждаше щастлив, че е отново в света на живите. През време на двете седмици, които прекарахме заедно в Сагапонак, Ерик наистина започна да се връща към самия себе си. Дявол да го вземе, преди по-малко от двадесет и четири часа, когато го оставих тук, той беше…

Потиснах плача си. Сложих глава в ръцете си. Джак погали косата ми.

— Недей — продума той меко.

— Не, не! — извиках аз. — Той се е самоубил.

— Не можеш да знаеш това — каза Джак.

— Изпил е две бутилки „Канейдиън Клъб“, като е знаел съвсем добре, че язвата му няма да може да ги понесе. Аз го бях предупредила. Лекарите го бяха предупредили. Той изглеждаше в толкова добра форма вчера във влака, когато се връщахме от Острова. Въобще не се притеснявах за него. Но явно нещо не съм разбрала…

Не издържах и заплаках отново. Джак ме прегърна и започна да ме люлее.

— Съжалявам, съжалявам.

— Не обвинявай себе си — каза Джак.

Джоуи се изкашля нервно.

— Има още нещо, което трябва да ви кажа, госпожице Смит. Нещо, което ми каза Фил. Към три часа вчера следобед брат ви е имал посетител. Някакъв човек с костюм и куфарче. Показал някаква служебна карта на Фил. Той каза, че бил федерален съдебен изпълнител. Накарал Фил да се обади на брат ви и да го накара да дойде във фоайето, но да не му казва кой го търси. Фил направил, както му било наредено. Брат ви дошъл във фоайето и съдебният изпълнител му пъхнал някакъв документ в ръката и казал нещо официално като: „Сега ви се връчва, дрън-дрън-дрън“. Фил не могъл да чуе всичко точно. Но каза, че брат ви бил направо поразен от това, което оня му казал.

— Какво е станало след като са връчили на Ерик документите? — попитах аз.

— Оня с костюма си тръгнал, а брат ви се върнал в стаята. След около час и половина пристигнал куриерът от магазина за напитки.

— Ерик със сигурност не е излизал никъде през всичкото време, така ли?

— Според Фил не е.

— Тогава документите трябва да са все още горе. Да вървим.

Джоуи се поколеба.

— Там все още е страшно разхвърляно, госпожице Смит. Може би е по-добре да почакате…

— Мога да се справя — изправих се аз.

— Идеята не е добра — каза Джак.

— Аз ще преценя това — настоях аз и излязох от бара.

Джоуи и Джак ме последваха. Джоуи спря на рецепцията отпред и потърси ключа от апартамент 512 от стената с пощенски кутии зад бюрото. Взехме асансьора до петия етаж. Отидохме до очуканата врата с номер 512. Джоуи почака малко, преди да сложи ключа в ключалката.

— Сигурна ли сте, че искате да влезете тук, госпожице Смит? — попита той.

— Ще се справя.

— Нека аз да вляза — каза Джак.

— Не. Искам да видя аз.

Джоуи сви рамене и завъртя ключа. Врата се отвори. Влязох. Дъхът ми секна. Бях очаквала изцапан в кръв мокет. Но не бях подготвена за размера на петното. Кръвта беше все още мокра и лъщеше. Тя покриваше телефона и мебелите. На две от стените, както и на масата до мястото, където Ерик беше паднал, имаше кървави отпечатъци от ръка. Цялата зловеща последователност на последните минути от живота на брат ми изведнъж изплуваха в съзнанието ми. Седял е на продънения диван и е пиел. Една празна бутилка „Канейдиън Клъб“ се търкаляше на пода до малък евтин телевизор. Втората бутилка, почти празна, с един пръст течност все още останала в нея, стоеше на ниската масичка за кафе с пластмасово покритие. На дивана имаше опръскана с кръв чаша. Ерик вероятно беше започнал да кърви, докато е допил втората бутилка. Изплашен, е покрил устата си с ръка (обяснение за кървавите отпечатъци). После се е довлякъл до телефона и е извикал Джоуи. Но от изпития „Канейдиън Клъб“ съзнанието му е било прекалено замъглено (и от шока, че е започнал да кърви) и не е могъл да каже нищо свързано. Изпуснал е телефона. Паднал е напред към масата за игра на карти, която му служеше за писалище. Подпрял се е на нея за опора. Припаднал е на пода. И е умрял след броени минути. Или поне аз отчаяно се надявах, че е било наистина веднага. Защото не можех да понеса мисълта, че Ерик е страдал дълго.

Не издържах да гледам петното. Очите ми се преместиха към масата за игра на карти. Под един пепелник имаше пъхнато нещо, което приличаше на официален документ. Издърпах го. Разгледах го. Той също беше опръскан с кръв. Беше съобщение от Службата за подоходно облагане, с което информираха Ерик, че му е направена проверка и въз основа на данните, получени от Националната радиоразпространителска корпорация, от него се изисква веднага да заплати 43 545 долара, за да погаси неизплатените за три години назад данъци. В писмото също така се посочваше, че ако иска да оспори това искане, може в срок от трийсет дни да представи заверени по съответния ред сметни документи в местната Служба за подоходно облагане, за да обжалва начислената сума. Ако обаче не спази този срок за обжалване и/или не плати въпросната сума, ще стане обект на криминално преследване, затвор и конфискация на имуществото.

Четирийсет и три хиляди петстотин четирийсет и пет долара. Нищо чудно, че е поръчал двете бутилки „Канейдиън Клъб“. Само да беше ми се обадил. Щях да взема кола под наем и да го закарам до Канада. Или щях да му дам достатъчно пари, за да замине със самолет до Мексико и да прекара там няколко месеца. Но той беше изпаднал в паника, беше се поддал на страха си. Или просто не беше в състояние да изживее още един процес след процеса в Комисията, последван от затвор, банкрут и години след това в усилия да изплати задълженията си.

Писмото се затресе в ръката ми. Джак веднага застана до мен и ме подкрепи.

— Мръсници! — процедих аз. — Какви мръсници!

Той взе писмото от ръцете ми.

— Господи! — не повярва той. — Как е възможно?

— Как? Как? — заповтарях аз не на себе си. — Много просто. Ако Ерик беше се съгласил да сътрудничи и да съобщи имена, това искане никога нямаше да му бъде връчено. Но ако не играеш по гайдата на тия мръсници, те ще направят всичко, за да те унищожат. Всичко!

— Съжалявам — каза той. — Дяволски много съжалявам…

Почувствах друга една ръка на рамото си. Беше Джоуи.

— Хайде да излизаме оттук — каза той меко. — Не ви трябва повече да гледате това.

Успяхме някак да стигнем до асансьора и обратно до бара. Джоуи ни остави уискито и две чаши. Джак напълни чашите. Бях започнала да изпадам във все по-силно шоково състояние — до такава степен, че ръцете ми започваха да треперят. Уискито помогна. За осми път през тази нощ, аз успях да се стегна. Джак се беше свлякъл в едно кресло и гледаше вторачено напред. Хванах ръката му.

— Не си ли добре?

— Просто съм потресен. И виновен за това, че…

Той се поколеба.

— Да?

— Чувствам се виновен, че не успях истински да се разбера с Ерик.

— Случват се такива неща.

— Трябваше да положа повече усилия. Трябваше да…

Той не довърши фразата си, защото беше в състояние близко до плач. Хората често ни изненадват в най-неочаквани моменти. Ето сега Джак — никога не беше харесвал дотам брат ми, а беше готов да плаче за нелепата му смърт. Има нещо, което може да предизвика само истинската трагедия. То напомня на всички нас, че всички противоречия, които сме имали някога един с друг, в последна сметка се оказват безсмислени. Смъртта решава всички спорове — и ние се изправяме изведнъж пред разбирането, че нашият спор с другия човек носи елемента на миналото; че както и всичко останало, което вършим, той е бил само нещо моментно. И че този момент, този малък отрязък от време, който наричаме живот, не значи нищо. И все пак ние спорим, караме се, задържаме обидите си, болката си, ревността, своята неприязън… лошите чувства в подсъзнанието си, които хвърлят сянка върху съществуването на всеки човек. Така живеем, независимо от това, че знаем, че всичко един ден ще свърши; че така или иначе всичко е някак си обречено. Може би това е и истинската причина за нашия гняв, начинът, по който се бунтуваме против нашата абсолютна незначителност. Гневът придава значение на всичко онова, което само по себе си е незначително. Гневът ни кара да вярваме, че сме безсмъртни.

Пихме по още малко уиски. То ни се отрази добре. За известно време не разменихме нито дума. Просто седяхме в празния бар, докато постепенно светлината на утрото го изпълваше. Накрая промълвих:

— Трябва да кажа на Рони.

— Да — кимна Джак. — И аз си мислех за това. Искаш ли да му се обадя?

— Не. Трябва да го чуе от мен.

Накарах Джоуи да се качи горе и да прегледа книжата на Ерик, за да намери програмата за турнето на Рони. Намери я на същата маса, на която бях намерила призовката на данъчната служба. Рони свиреше в Хюстън тази вечер. Почаках до обяд и тогава му се обадих, по това време вече се бях върнала в апартамента си и бях започнала да правя необходимото за уреждането на погребението след няколко дни. Рони беше полузаспал, когато се обади по телефона. Изглежда много се изненада, че му се обаждам и веднага се разтревожи.

— Не звучиш добре — каза той.

— Наистина не се чувствам добре, Рони.

— Нещо е станало с Ерик, нали? — попита той с приглушен глас.

И тогава му казах. Опитвах се да говоря колкото се може по-просто, защото знаех, че отново няма да издържа да не се разплача, ако се впусна в подробности. Когато свърших, настъпи продължителна тишина.

— Рони… как си? — попитах накрая аз.

Отново мълчание.

— Той защо не ми се обади? — попита Рони с глух глас. — Или на теб?

— Не знам. Или може би знам, но не искам да кажа, че…

— Той те обичаше повече от…

— Моля те, Рони, недей. Не мога да издържа…

— Добре, добре.

Пак мълчание.

— Там ли си още? — попитах аз.

— Господи, Сара…

Той се разплака. Изведнъж телефонът прекъсна. Обади се след половин час. Звучеше развълнуван, но сдържан.

— Съжалявам, че ти затворих телефона — каза той. — Просто не можех…

— Няма нужда да ми обясняваш — казах аз. — По-добре ли си сега?

— Не — каза той с равен глас. — Никога няма да се успокоя.

— Знам — казах аз. — Знам.

— Обичах го истински.

— И той теб, Рони.

Чух как преглъщаше, за да не се разплаче. Защо така се получава, че винаги се стараем да проявяваме кураж тогава, когато въобще не ни е необходим?

— Не знам какво да кажа — каза Рони. — Не мога да го проумея.

— Тогава недей казва нищо. Погребението е вдругиден. Можеш ли да дойдеш?

— Няма начин. Баси е много стриктен. Няма да те освободи от работа дори и родната ти майка да е умряла. А да се върна със самолет в Ню Йорк за погребението на приятел, няма начин. А и хората може да започнат да питат какъв точно приятел ми е Ерик.

— Не се безпокой за това.

— Не мога да не се безпокоя. Искам да бъда там. Трябва да бъда там.

— Обади ми се, когато се върнеш в Ню Йорк. По всяко време.

— Благодаря.

— Грижи се за себе си.

— Ти също. И, Сара…

— Да?

— Какво ще правя сега?

Не знаех какво аз самата ще правя. След като затворих телефона, се довлякох до спалнята, строполих се върху леглото и престанах да се сдържам. Плаках поне един час. Джак се опита да ме успокои, но аз му изкрещях да се маха. Трябваше да направя това — да изплача мъката си, да се предам на целия ужас от случилото се.

Има моменти, когато човек мисли, че ще плаче вечно. Но това никога не се случва. Накрая простото физическо изтощение те кара да спреш, да се организираш, да се успокоиш сред бясната буря на болката от загубата. И така, един час по-късно (или може би деветдесет минути — бях изгубила всяка представа за време) си наложих да стана от леглото. Съблякох всичките си дрехи, като ги оставих да паднат на пода. Напълних ваната. Оставих водата толкова гореща, колкото можех да издържа. Стиснах очи и се плъзнах в нея. Тялото ми бързо се приспособи към горещината й. Взех една кърпа. Натопих я във водата. Изстисках я. Сложих я върху лицето си. Държах я целия следващ час, докато лежах, плувнала в горещата вода и се опитвах да изпразня съзнанието си.

Джак прояви благоразумие и не дойде да види как съм. Държеше се настрани. Когато най-после излязох от ваната — облечена в халат и с кърпа, увита около косата ми — той не се опита да ме прегърне или да каже нещо неуместно от рода на „Сега си по-добре, нали, мила?“. Беше достатъчно умен, за да разбере, че не трябва да ме притеснява по какъвто и да било начин точно в този момент.

Вместо това ме попита:

— Гладна ли си?

Поклатих глава и седнах на дивана.

— Ела тук — казах аз.

Той седна до мен. Взех лицето му в ръцете си. Не казах нищо. Просто дълго-дълго го гледах. Той не каза нищо. Не ме попита какво мисля. Може би знаеше: „Ти си всичко, което имам сега. Всичко“.

Погребението на Ерик беше след два дена. Състоя се в погребалния дом на Амстердам и 75-та улица. Присъстваха само дванайсетина души: Джак и Мег, Джоуел Ебъртс и няколко приятели на Ерик от времето, когато работеше в театъра, един-двама състуденти от Колумбийския университет. Нямаше никой от Ен Би Си. Марти Манинг изпрати наистина венец и писмо до мен, в което казваше, че Ерик е бил не само блестящ комедиен сценарист, но и истински голяма личност, човек, който не е заслужавал съдбата, която се беше стоварила върху него.

„Живеем в странно време — пишеше Манинг, — във време, когато един човек с чувство за хумор и нежна душа като вашият брат беше доведен до пълно отчаяние. Всички ние много бихме искали да бъдем в понеделник там, за да можем да се сбогуваме с него както подобава, но понеделник е най-важният ни репетиционен ден. И както самият Ерик би казал: «Представлението трябва да продължи». Искам да ви уверя, че мислено ние сме с вас…“

Знаех добре (от Ерик), че в понеделник репетицията беше всъщност само първо четене на сценария за седмицата и че никога не започваше преди около единайсет сутринта. Ако Манинг и хората му искаха, можеха много лесно да присъстват на службата в десет часа на Ривърсайд. Но аз разбирах тяхното нежелание да се появят на погребението. Така, както и разбрах подтекста на изречението за довеждането на Ерик до пълно отчаяние. Както и всички останали хора, Манинг и неговият екип се страхуваха да не ги сполети същата съдба. А бях и съвсем сигурна, че Айра Рос и шефовете от 43-тия етаж са наредили на персонала никой да не присъства на погребението от страх, че ФБР може да сложи свой човек на вратата, за да запише имената на хората, осмелили се да проявят солидарност с Ерик.

Оказа се всъщност, че господин Хувър и неговите хора не смятаха повече покойния ми брат за заплаха за националната сигурност. Освен ако не шпионираше тайно Ривърсайд, ФБР не даде никакъв знак за своето присъствие. И дузината опечалени, осмелили се да покажат лицата си там, седяха един до друг на първите два реда, докато пасторът унитарианец^[1] произнесе редица многозначителни слова за порядъчността на Ерик, за неговата съзнателност и смелост. Свещеникът се казваше Роджър Уеб. Препоръча го погребалната агенция, когато им казах, че всъщност Ерик е бил атеист („Тогава този свещеник унитарианец е подходящият за вас човек“, ми каза директорът на погребалната агенция). Бях очаквала някакъв отегчен човек в свещенически одежди, който ще каже няколко молитви, ще измърмори някоя и друга съболезнователна баналност и ще си поглежда часовника през време на цялата служба. Но Роджър Уеб беше сериозен и доста приятен млад мъж. Той се постара да се свърже с мен в деня преди погребението и ми зададе ред въпроси за Ерик. Предложих му да дойде в моя апартамент, за да обсъдим нещата по-подробно. Появи се няколко часа по-късно — трийсетгодишен, родом от Кълъмбъс, Охайо, с детско лице. От няколкото коментари, които направи мимоходом, докато пиехме кафе, разбрах, че е свестен човек и както повечето унитарианци — с доста свободни разбирания. И така, аз бях откровена и му разказах какво точно беше станало с Ерик — и за възхитителния, но самоунищожителен избор, който беше направил той, като бе отказал да съобщи имена. Рискувах и му споменах и за връзката му с Рони.

Той ме слушаше мълчаливо. Накрая каза:

— От това, което чувам, разбирам, че брат ви е бил забележителен човек. С неповторима индивидуалност.

Почувствах, че гърлото ми се свива.

— Да, точно такъв беше.

— Ние в Америка като че ли истински се боим от оригиналните хора и, разбира се, не спираме да превъзнасяме грубиянския индивидуализъм, цялата тая глупава демонстрация а ла Джон Уейн. Но в душите си сме нация от хора, тип Бабит^[2]. „Не клати лодката, не излизай извън общоприетите обществени норми, не проявявай съмнение в системата, бъди играч от отбора, служител на компанията и Бог да ти е на помощ.“

— Имам чувството, че слушам Ерик.

— Сигурен съм, че брат ви щеше да се изрази по по-елегантен, по-духовит начин от мен. Аз страшно много харесвам „Марти Манинг шоу“.

— Искам на службата да кажете това, което мислите, ако това не ви притеснява.

— Никой днес не казва това, което мисли, защото то може да бъде записано и после използвано против него. Но има начини да се изрази така, че то да бъде подразбрано.

На другата сутрин Роджър Уеб застана от лявата страна на ковчега на брат ми и се обърна към скромната група от дванайсет опечалени. Той говори за избора.

— Нашият избор ни определя като хора. Изборът ни налага да се срещнем с истинската си природа — нашите въжделения, нашите страхове, нашата етична същност. Често в живота правим грешен избор. Или, какъвто е случаят с Ерик, извършваме истински героизъм — правим верния избор дори и когато знаем, че този избор именно ще постави на заден план всичко, което сме създали през живота си. Ерик трябваше да вземе жестоко решение. Да навреди ли на другите, за да спаси себе си? Такъв вид избор хвърля светлина върху осъзнатостта на индивида. Ако Ерик беше избрал да спаси себе си, решението му щеше да бъде напълно разбираемо, защото в последна сметка инстинктът за самосъхранение е доминиращ у повечето от нас. И ако трябва да говоря за себе, не съм сигурен как щях да постъпя, ако трябваше да направя този избор. Това е причината, поради която надявам се всички ние ще намерим в сърцата си разбиране за онези, на които в последно време се наложи да направят такъв избор и които, независимо от причината, не успяха да съберат в себе си достатъчно себеотрицание — до степента, която Ерик достигна. Прошката е едно от най-трудно постижимите неща в живота… и вероятно най-решаващото. Ерик извърши нещо изключително смело. Но постъпилите по обратния начин не трябва да бъдат автоматически заклеймени. Сегашният момент в живота на Америка е много особен и такъв, за който аз чувствам, че видян в ретроспекция, ще бъде оценен като нечист и демагогски в нашата обща история. Надяваме се, че всички ние ще намерим сили да разберем моралния натиск, помел толкова много от нас, за да поздравим Ерик Смит за неговата смелост и силен дух, но и да покажем пълно разбиране към онези, които са счели да направят еднакво трудния избор на самооцеляването. Прието е, за да се придава тежест на проповед като тази, да се цитира Библията. Но като принадлежащ към Унитаристката църква, мога вместо това да цитирам поезия, по-специално няколко реда от Суинбърн^[3]:

„Спи…

И ако животът ти бе горчив — прости,

А ако бе сладък — поблагодари.

Ти нямаш вече дни,

Затуй — еднакво благодари и прости.“

До мен Джак зарови лице в ръцете си. Мег се разплака с глас. Също така и повечето от останалите присъстващи. А аз просто гледах пред себе си, ужасена, че това наистина ставаше пред моите очи. Причината беше може би вида на тази проста дървена кутия… и разбирането, че брат ми беше вътре в нея. Или може би осъзнаването, че всичко, което вършиш в живота, се свежда до това, че в крайна сметка това е и твоята съдба. Каквато и да беше причината, бях прекалено вцепенена, за да мога да плача; прекалено скована от шока, преживян през последните няколко дни.

Произнесохме Божията молитва. Помолихме се прегрешенията ни да бъдат простени, тъй като и ние (предполага се) прощаваме на своите длъжници. Изпяхме само един химн: „Бог е нашата могъща крепост“, избран не заради неговото повдигащо духа лютеранско послание, а защото Ерик ми беше казал веднъж, че това е единственият химн, който не престава да звучи в главата му на атеист, поради всичките тези недели, през които нашите родители са го влачили на църква.

Роджър Уеб произнесе последна благословия и ни помоли да се разотидем в мир. Гробарите избутаха ковчега надолу по прохода между столовете. Ние го последвахме, срещайки навън великолепния летен ден. Имаше много прегръдки и бърсане на очи, докато качваха ковчега на катафалката. Хората започнаха да се сбогуват. Само четирима от нас — Джак, Джоуел Ебъртс, Роджър Уеб и аз — щяхме да придружим Ерик до крематориума в Куинс. Пожелала бях така, защото знаех, че всички очи ще се обърнат към мен, когато ковчегът започне да влиза в пещта, а аз имах нужда тези последни мигове да бъдат лично мои.

Пътувахме в дълга черна лимузина. Тя следваше катафалката. На Куинсбъро Бридж попаднахме в задръстване. Някъде пред нас беше станала катастрофа. Всички започнаха да натискат клаксоните. Никой от нас не беше продумал и дума, откакто напуснахме погребалния дом. Роджър Уеб наруши тишината:

— Изглежда, че ще закъснеем малко — каза той разсеяно.

— Мисля, че ще ни изчакат — каза Джоуел Ебъртс и аз открих, че ми става смешно за първи път през всичките тези дни.

— Това би се харесало на Ерик — казах аз, надвиквайки шума на клаксоните. — Истинско изпращане по нюйоркски. Макар че всъщност той не харесваше Куинс.

— Никой от Манхатън не харесва Куинс, Бронкс или Бруклин — каза Джоуел Ебъртс. — Проблемът е, че когато умреш, Манхатън не те иска повече. Така че неизбежният край е да те експедират в Куинс, в Бронкс или Бруклин. Мисля, че на това му викат „ирония“.

— Брат ви беше ли посочил кремация в завещанието си? — попита Роджър Уеб.

— Нямаше завещание — каза Джоуел Ебъртс.

— Това можеше да се очаква — казах аз. — Ерик бе враг на практичността. Не че има нещо за наследяване. Но дори и да имаше, мръсниците от данъчната служба щяха да отмъкнат всичко. Не се съмнявам, че сега ще се опитат да наложат някаква форма на запор върху малкото дребни вещи, които остави.

— С това ще се занимаваме друг път, Сара — каза Джоуел Ебъртс.

— Да, така мисля и аз — въздъхнах уморено.

— Джоуел е прав — каза Джак. — Въпросите трябва да се решават един по един. Достатъчно вече преживя.

— И не е свършило все още — произнесох аз безизразно.

— Проповедта ви беше страшно добра, отче — каза Джоуел Ебъртс. — Но трябва да ви призная, че независимо от това, че смятам, че да си обърнеш и другата буза е благородна идея и изисква голяма сила на духа, мисля, че да приложиш това на практика, е дяволски трудно, почти невъзможно… Извинете ме за лошата дума.

— Аз съм от Унитаристката църква, затова можете да си казвате думи като „дяволски“, колкото си искате — каза Роджър Уеб с усмивка. — Но вие сте прав. „Обърни си и другата буза“ е християнска идея. И като повечето максими — особено християнските — тя е много трудноизпълнима в живота. Но ние трябва да се стараем да ги следваме.

— Дори и когато срещаме пълно и най-черно предателство? — запита Джоуел Ебъртс. — Съжалявам. Но аз вярвам, че за всички наши постъпки има причина и следствие. Ако човек рискува да извърши „а“, то „б“ неизбежно ще последва. Проблемът е, че повечето хора си мислят, че могат да заобиколят „б“. Това е невъзможно. Човек винаги получава според делата си.

— Не е ли това доста старозаветно разбиране за морала? — попита Роджър Уеб.

— Е-е, аз съм евреин — каза Джоуел Ебъртс. — Естествено е по отношение на тези неща да заемам позиция според Вехтия завет. Правиш избор, взимаш решение. Живееш с плодовете му.

— Значи според твоите разбирания опрощение не може да има, така ли? — попита Джак.

— Това е нещо, което само добър католик може да попита — каза Джоуел Ебъртс. — В това именно се състои разликата между ирландците и евреите. Макар че и вие, и ние не можем да живеем без чувство за вина, вие непрекъснато преследвате опрощението. Когато постъпвате по един или друг начин, вие, католиците, никога не забравяте фактора прошка. Докато ние, евреите, отиваме в гроба, проклинайки себе си за всичко.

Редицата коли най-после започна да се движи отново. След десет минути бяхме пред портите на гробищата. Замълчахме отново. Движехме се по павирания път между редици и редици от гробове. След километри, оградени с надгробни плочи, най-после стигнахме до ниска, четвъртита каменна сграда с дълъг, тесен комин. Катафалката отмина главния вход и зави към задната част на крематориума. Спряхме пред входа му. Шофьорът на лимузината се обърна и каза:

— Ще чакаме тук, докато някой излезе и ни каже, че всичко е готово.

След десет минути от врата на крематориума се появи посивял възрастен господин в тъмен костюм и ни кимна. Влязохме. Параклисът беше малък и пестеливо декориран. Имаше пет реда столове. Ковчегът на Ерик беше върху платформа, вдясно от олтара. Един по един заехме места на първия ред. Както се бяхме разбрали преди това, Роджър Уеб не произнесе заупокойна молитва. Или последна благословия. Той просто прочете един пасаж от Апокалипсиса:

И ще отрие Бог всяка сълза от очите ми,

и смърт не ще има вече; ни жалейния, ни писък,

нито болка няма да има вече,

защото предишното се мина.

Не вярвах на нито дума от този библейски пасаж. Не вярваше в него и Ерик. А чувствах, че и Роджър Уеб не вярва в него. Но винаги съм обичала чувството, което създават тези думи — идеята, че може да има вечност без болка или омраза — небесна награда за житейските несгоди.

Роджър Уеб произнесе тези думи красиво. Толкова красиво, че почувствах как плачът се качва в гърлото ми. След миг чух тракането на механизмите. Зад платформата се разтвори завеса и конвейерната лента под ковчега започна да го придвижва към пещта. Почувствах веднага как окаменявам. Джак хвана ръката ми и я стисна здраво.

Завесата се затвори. Директорът на погребалната къща отвори вратата на параклиса. Излязохме и поехме обратно към града в пълно мълчание.

Когато стигнахме до апартамента, Джак ми предложи да остане с мен още една нощ. Но това щеше да значи пет нощи една след друга и макар че той не казваше нищо, бях сигурна, че Дороти вече се притесняваше от доста дългото му отсъствие. Не исках с нищо да наруша създаденото вече равновесие между двата му дома, затова настоях да се върне при семейството си.

— Знаеш ли какво ще направя? — рече той. — Ще си взема отпуск до края на седмицата и утре целия ден ще прекарам с теб.

— Недей да правиш това — казах аз. — Знаеш, че не трябва. Вече отсъства половината от миналата седмица.

— Ти си по-важна от работата.

— Не, не съм — казах аз, като го прегърнах. — Имаш работа, която трябва да вършиш. Не я рискувай заради мен. Аз ще съм добре.

Обеща да ми се обажда два пъти на ден всеки ден. Първото обаждане на другия ден сутринта обаче, беше от погребалния дом на Ривърсайд. Прахта на Ерик беше пристигнала от крематориума. Попитаха ме ще бъда ли вкъщи тази сутрин, за да я приема.

След един час звънецът позвъня. Появи се господинът с тъмния костюм, сега с бомбе. С лек поклон той ме запита за името ми и после ми връчи малка кутия, обвита в кафява хартия. Внесох я вътре, сложих я на кухненската си маса и дълго-дълго я гледах, без да имам желание да я отворя. Накрая събрах достатъчно кураж да разкъсам хартията. Не бях поискала урна, затова останките на брат ми се върнаха при мен в квадратна картонена кутия. Кутията беше в сиво с пръскана, подобна на мрамор, повърхност. Върху капака й имаше проста бяла картичка. На нея пишеше: Ерик Смит. Възхитих се на калиграфията. Беше наистина впечатляваща.

Потиснах импулса си да повдигна капака и да погледна вътре. Вместо това, грабнах шлифера си и излязох от апартамента и тръгнах надолу по Бродуей до спирката на метрото на 72-ра улица.

Знаех къде отивам. Бях избрала мястото още преди няколко дни, когато (в един от малкото моменти на прояснение, които имах от смъртта на Ерик насам) размишлявах върху това, къде ли би искал той да бъде разпръснат праха му. Въпреки че река Хъдсън беше удобно за нас място, знаех, че той щеше да се възпротиви на каквато и да е идея за близост до Ню Джърси — тъй като щата градина беше предмет на безброй шеги от негова страна (веднъж, когато предложих да отидем на екскурзия в Принстън и околностите му, той остро каза: „Съжалявам — не ходя в Джърси“).

Ийст Ривър също беше извън моя списък на вероятните места, защото въобще нямаше никаква връзка с него. Нито пък Сентръл парк, защото моят брат — най-градското от градските чада, с най-изисканите маниери и вкусове на гражданин, не ценеше особено много зеленината или откритите пространства. Той обичаше шумния хаос на градските улици, ръмжащия трафик, блъскащите се тълпи, отчетливия бесен ритъм на Манхатън. Част от мен искаше да го разпръсна по 42-ра улица, но тя изглеждаше прекалено безлична. Тогава ми дойде идея. Въпреки че Ерик нямаше афинитет към зеленината или поляните, той прекарваше доста време в най-прашната градина на града — Уошингтън Скуеър парк. През всичките години, които живя във Вилидж, това беше за него кабинетът му на открито — място, където прекарваше часове на някоя пейка с роман в ръка или отиваше при играчите на шахмат, които заемаха североизточния край на парка. Той често казваше колко много обича неговото небрежно, непретенциозно равенство, без да говорим за букета от нюйоркски дрипави особняци, който се събираше там всеки ден.

— Седя в този парк — каза ми той веднъж — и разбирам ясно защо, дявол да го вземе, напуснах Харвард и оттогава никога повече и през ум не ми е минало дори един поглед да му хвърля.

И така, сега той щеше завинаги да остане между постоянните посетители на единственото си любимо място под открито небе.

Не можех да взема такси, разбира се. Независимо от това, че през последните години от живота си Ерик пръскаше пари наляво и надясно, той щеше безкрайно да се радва на идеята да достигне до мястото си на вечен покой с метрото срещу десет цента. Това бяха моите последни мигове с брат ми. Исках да бъдат само мои.

И така, пъхнах билета, за да мина през въртящия се проход на входа на 72-ра улица и взех влак №1 на юг. Беше десет часът. Най-натовареното време беше отминало, но все пак имаше доста хора. Нямаше свободно място, затова стоях права, хваната за една държалка. Някой се блъсна в мен. Ръката ми веднага стисна кутията. Мина ми една зла мисъл: ами ако това беше джебчия и беше откраднал кутията. Нещастният крадец щеше да получи удар, когато види какво е откраднал.

Стоях права през целия път извън центъра. Слязох на Шеридан Скуеър и тръгнах на изток. Завих надолу по улица Бедфорд, където се намираше първият ми апартамент в Манхатън. Тръгнах до улица Съливан и минах край вратата на сградата, в която Ерик живя повече от десет години. Върнах се мислено назад към онези години във Вилидж. Чудех се дали Ерик щеше да бъде още жив, ако не беше постигнал такъв голям успех. Ако той не беше станал толкова известен автор в такова ново средство за информация от висока класа, възможно ли беше ФБР да не му обърне внимание? Няма успех, колкото и голям да е той, който да заслужава цената, която плати брат ми. Никакъв успех на света.

Когато достигнах Уошингтън Скуеър парк, слънцето печеше с пълна сила. Имаше един-двама пияници, заспали по пейките. Имаше и двама млади запалени шахматисти. Имаше и двойки студенти от Нюйоркския университет, които нарушаваха забраната „Не сядайте на тревата“. Имаше и един латернаджия с дресирана маймунка на рамото. Той въртеше машината си и тя свиреше с метален звук панаирджийска версия на „La donna e mobile“ от Риголето. Ерик щеше да одобри всичко това — и Верди, и ексцентричния инструменталист, който скърцаше тази последна, прощална за него мелодия.

Погледнах към безоблачното небе и бях доволна, че вятърът бе решил да не излиза днес. Вдигнах капака. Загледах тебеширенобелия прах. Тръгнах по пътеката, която минаваше през целия парк — не повече от десетминутна обиколка. На всеки няколко метра взимах шепа от прахта и я разпръсквах по пътеката. Не се оглеждах да видя дали някой забелязва какво правя. Крачех сама, като се постарах да обиколя целия парк. Когато отново достигнах портата на Пето авеню, кутията беше празна. Ерик си бе отишъл. Тогава завих на север и тръгнах към центъра на града.

Изминах пеш целия път до къщи. На другия ден изминах по Бродуей целия път до Бетъри парк. След ден-два (усещането ми за време се беше изпарило съвсем) се отправих на север, като накрая достигнах манастира във Форт Джордж Парк. Както беше обещал, Джак ми се обаждаше два пъти на ден, много загрижен за моето емоционално състояние. Казвах му, че съм добре. Той трябваше да пътува извън града — до Уилмингтън и Балтимор — и се чувстваше виновен, че няма да е с мен.

— Няма защо въобще да се безпокоиш за мен — казах аз. — Справям се.

— Сигурна ли си?

— Няма повод за безпокойство — лъжех аз.

— Липсваш ми. Ужасно много!

— Ти са най-добрият човек на света, Джак. Без теб нямаше да мога да преживея всичко това.

Но аз трудно го преживявах. Престанах да спя. Хранех се със солени сухари, консервирана доматена супа „Кембъл“ и не спирах да пия кафе. Прекарвах по осем часа на ден в ходене, като останалото време убивах в големите киносалони от двете страни на Бродуей. Бях станала професионален безделник.

Една седмица след погребението по телефона ми се обади Джоуел Ебъртс. Звучеше загрижено.

— Свободна ли си тази сутрин? — попита той.

— Откакто ме уволниха със заплата, аз съм жена, която живее за свое удоволствие.

— Тогава мини през кантората ми. Има едно-две неща, които трябва да обсъдя с теб.

Един час по-късно бях там. Джоуел изглеждаше необикновено напрегнат. Прегърна ме бащински и ми каза, че изглеждам уморена. После ми посочи стол срещу бюрото му, на който да седна. Взе папка с надпис „Ерик Смит“ и започна да я прелиства.

— Има едно-две неща, които трябва да обсъдим. Първото е въпросът за застрахователната полица.

— Неговата какво?

— Оказа се, че Ерик е имал застраховка живот, направена от Ен Би Си. Като част от здравната осигуровка, с която плати сметките му в болницата миналия месец. Както знаем, корпорацията не е анулирала медицинската му полица след уволнението му. Това, което сега открих, е, че мръсниците не са пипнали и застраховката му живот. Нещо повече, миналата година, когато всички в Ен Би Си мислеха, че той е най-голямото откритие, направено след пакетирания хляб на филийки, и което е по-важно — не по-малко ценно от търговска гледна точка, те са повишили застраховката му живот до седемдесет и пет хиляди долара.

— Боже господи!

— Да, дяволска камара ресто от жълти стотинки, нали? И всичко това получаваш ти.

— Шегуваш се…

— Е, добре, да кажем, че половината от сумата ще отиде в банковата ти сметка. Другата половина, за съжаление, трябва да отиде в данъчната служба. Знам, че искането им е за около четиридесет и пет хиляди… но аз имам приятел, специалист по данъците, много печен кучи син. Обсъдих случая с него и той е съвсем сигурен, че искането им може да бъде намалено с около седем до десет хиляди. Така че за теб все пак ще останат около трийсет и пет хиляди… Което хич не е лошо.

— Не мога да повярвам!

— Ерик щеше да бъде доволен, ако знаеше, че парите ще отидат при теб.

— Но без завещание кой може да каже, че аз ще получа тези пари?

— Ти си единственият жив член на семейството му. Няма други братя и сестри, нали? Ще трябва да минем през някои законови формалности. Но можеш да ми вярваш, рутинни са. Парите са твои.

Не казах нищо. Защото не знаех какво да кажа. Джоуел Ебъртс седеше срещу мен и внимателно ме разглеждаше.

— И така, това беше добрата новина — каза той.

— С което искаш да кажеш…

Той се поколеба.

— Има още едно нещо, за което искам да говоря с теб — рече той с по-тревожен тон.

— Нещо сериозно ли?

— Страхувам се, че е сериозно.

Още една многозначителна пауза. Джоуел Ебъртс беше притеснен.

— Сара — каза той, като се наведе напред, — трябва да ти задам един въпрос.

— Добре — казах аз с нарастваща тревога. — Питай.

— Да кажем, че ти кажа…

— Какво лошо има, Джоуел?

— Част от мен наистина се съпротивлява.

— За какво?

— За въпроса, който трябва да ти задам.

— Задай го.

Той помълча.

— Добре. Ето за какво става дума. Да кажем, че ти кажа, че знам името на човека, който е осведомил ФБР за брат ти…

— Знаеш го?! — възкликнах аз.

Той вдигна ръка.

— Едно по едно. Да кажем, че знам. Въпросът е… и аз наистина те моля да обмислиш отговора си много внимателно, искаш ли да знаеш името на това лице?

— Ти какво, подиграваш ли ми се? Твърдо да. Хайде, кажи ми. Кое е това мръсно лайно, което…

— Сара… сигурна ли си? Съвсем сигурна?

Изведнъж почувствах, че се сковавам. Но все пак отново кимнах и казах:

— Да, искам да знам.

Той ме погледна право в лицето и задържа погледа ми.

— Името на този човек е Джак Малоун.