Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pursuit of Happiness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Дъглас Кенеди

Заглавие: Като белег на сърцето

Преводач: Нина Методиева Чакова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Саша Попова

Технически редактор: Ангел Матеев

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-771-012-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2889

История

  1. — Добавяне

Три

По-късно същата сутрин се обърнах към Джак и му казах:

— Искам да изпълниш едно мое малко желание.

— Ще се опитам.

— Моля те, бъди мой целия ден.

— Имаш ме — каза той, като стана от леглото и без да се облича, се отправи в кухнята.

Чух го, че се обажда по телефона и говори няколко минути тихо. После се върна в спалнята с две бутилки бира в ръце.

— Вече официално съм по бизнес вън от града до пет часа следобед в петък — каза той. — Това прави три дни и две нощи. Кажи какво искаш да правим, къде искаш да отидем.

— Не искам да ходя никъде. Просто искам да бъда с теб тук.

— За мен това е чудесно — каза той, като се вмъкна отново в леглото и ме целуна страстно. — Три дни с теб в леглото звучат като най-хубавото нещо, което може да се измисли. Особено като имаме възможност да пием „Шлиц“ в десет часа сутринта.

— Ако знаех, че ще дойдеш, щях да купя шампанско.

Човек винаги знае кога се разбира истински с някого. Когато си с такъв човек, вие не можете да се наговорите. Или поне така беше с нас през тези три дни. Не излязохме от апартамента нито веднъж. Изолирахме се от света. Аз не вдигах телефона. Не отварях вратата, освен когато бях поръчала да ми донесат нещо. Продуктите от „Гристидс“ пристигнаха. Обадих се в магазина за напитки, който беше в съседство, и поръчах да ми доставят вино, бърбън и бира. А и от магазин за деликатеси „Глиц“ бяха готови да доставят вкъщи каквото и да е от менюто си веднага щом бъде поръчано.

Заключихме се от всичко и от всички. Говорехме. Любехме се. Заспивахме. Събуждахме се. Започвахме да говорим отново. Всъщност знаехме толкова малко един за друг. И двамата жадувахме да знаем повече. Исках да науча всичко — да започна оттам, където прекъснахме преди четири години и да чуя повече за детството му в Бруклин, за неговия баща, суров мъж, и неговата майка — умряла, когато е бил на тринайсет години.

— Нищо по-ужасно от това не ми се е случвало — каза той. — Бях в седми клас. Беше Великден, 1935. Току-що се бяхме върнали от църковна служба — мама, татко, Мег и аз. Съблякох си костюма и отидох да играя на топка с едни приятели на съседната улица. Мама ми каза да не се бавя повече от един час, защото цял куп роднини щяха да дойдат за обяд. Както и да е, играя си аз с приятелите и изведнъж Мег тича по улицата, сълзи се леят от очите й… — беше само на единайсет години тогава — и крещи: „Мама е много зле“. Всичко, което си спомням, е, че хукнах като луд към къщи. Когато стигнах там, отпред беше спряла линейка, имаше и полицаи. И носилка с тяло, покрито с чаршаф. Татко стоеше зад носилката, подкрепян от брат си Ал. Татко никога не плачеше, но тогава ридаеше като дете. Тогава разбрах… Причината беше емболия. Някаква артерия в сърцето се запушва и… Беше само на трийсет и пет години. Никога не беше имала проблеми със сърцето. Нищо, по дяволите. Мама въобще не боледуваше. Беше прекалено заета с грижи за всички нас, за да си помисли да се разболее дори. Но ето, сега лежеше на носилката. Свършила. Имах чувството, че земята беше като че ли изтръгната изпод краката ми. Това ме научи смъртта на майка ми. Отиваш да играеш на топка, като си мислиш, че в живота ти има някаква сигурност. Връщаш се и разбираш, че си осакатен завинаги.

Прекарах ръка по косата му.

— Прав си — казах му. — Нищо никога не е сигурно. И мисля, че никой не преминава през живота, без да му се падне някоя лоша карта.

Той докосна лицето ми.

— Но от време на време може да му се паднат и четири аса.

Целунах го. После казах:

— Искаш да кажеш, че не съм флош роял?

— Най-добрата ръка си, която човек би могъл да си представи.

Много по-късно същата нощ, след като гуляхме с два вида от знаменитите сандвичи със саздърма и ръжен хляб на „Глиц“ и изпихме няколко бутилки „Будвайзер“, той започна да говори за работата си в агенцията за връзки с обществеността.

— Естествено, виждах се как напускам „Старс енд Страйпс“ и отивам на страхотна работа в „Джърнъл Американ“ или дори „Ню Йорк Таймс“. Но когато разбрах, че ще ставам баща, реших да се ориентирам към нещо, което носи повече пари от обичайните шейсет долара на седмица начална заплата в някой от големите вестници… ако, искам да кажа, бяха благоволили да ме вземат. Но нека се върна към въпроса. Шефът на лондонското бюро на „Старс енд Страйпс“ — Хенк Дайър — беше работил в „Стийл енд Шеруд“ преди войната, така че ми беше сравнително лесно да получа работа там. И работата ми харесва някак — по-голяма част от времето си прекарваш на обеди с по три мартинита с журналисти или клиенти. Отначало се занимавах само с поръчки, свързани с Манхатън, но работата ни наистина започна да се разраства и сега имаме голям брой клиенти, и то корпорации. Така че в момента отговарям за връзките с редица застрахователни компании по целия Източен бряг. Не е така интересно, както беше в началото, когато отговарях за рекламите по борба и един-двама режисьори от Бродуей. Но повишиха заплатата ми със седемдесет долара на седмица и командировъчните се увеличиха.

— Трябва да ти плащат добре за компенсация, че ходиш на места като Олбъни и Харисбърг.

— Повярвай ми, възнамерявам да се занимавам със застрахователите още две години най-много. После, ако имам възможност, ще се откажа от връзките с обществеността и ще се върна обратно във вестниците. Сестра ми Мег казва, че очаква да спечеля Пулицър, преди да съм навършил трийсет и пет. Казах й: „Само ако ти станеш главен редактор на «Макгроу Хил» дотогава“. Да знаеш, че тя може да успее да направи това. „Макгроу Хил“ току-що я направиха редактор… а е само на двайсет и пет.

— Още ли няма семейство?

— Няма начин. Тя мисли, че всички мъже са тъпанари — каза той.

— Съвсем права е.

Джак ме погледна предпазливо.

— Наистина ли мислиш така?

— Наистина — отговорих с усмивка.

— Бившият ти мъж идиот ли беше?

— Не, просто банкер.

— Нещо се е случило, докато си била женена, нали?

— Какво те кара да мислиш така?

— Начинът, по който избягваш да ми кажеш каквото и да било.

— Както казах и преди, женитбата ми с Джордж беше невероятно погрешно решение. Но по онова време мислех, че нямам друг избор. Бях забременяла.

И му разказах всичко. Мрачната, набързо направена сватба. Ужасният меден месец. Ограниченият ми живот в Олд Гринич. Моята кошмарна свекърва. Как изгубих бебето. Че никога няма да мога да имам деца. Когато свърших, Джак хвана ръцете ми през кухненската маса.

— О, миличка — каза той, — как можа да ти се случи всичко това? Как успя да го преживееш?

— По начина, по който човек се справя с всяка загуба. Няма друг избор — или това, или пиянство, наркотици, нервни кризи, депресия, или някой от другите варианти за самосъжаление. Но знаеш ли какво понякога се чудя? Особено късно през нощта, когато не мога да заспя. Не съм ли аз виновна за всичко? Защото тогава много често мислех, че ако пометна, ще се отърва от Джордж.

— Съвсем правилно е било да мислиш така с тая пихтия мъж и зловещата ти свекърва, която е правила живота ти ад. Във всеки случай всички лоши мисли, когато сме изплашени или в клопка…

— Лошото е, че желанието ми се сбъдна. Пометнах. И заедно с това унищожих възможността да имам някога деца.

— Чуваш ли се какво говориш? Нищо не си унищожила. Било е… и аз не знам… дяволски лош късмет. Ние мислим, че можем да се разпореждаме с толкова много неща. Но не можем. Откъдето и да го погледнеш, жертви сме на обстоятелства, върху които имаме много малко власт. Не си имала никаква власт над това, което се е случило. Никаква.

Преглътнах с труд. Погледнах го внимателно. Изненада ме и ме трогна неговата разпаленост.

— Благодаря ти — казах накрая.

— Няма за какво.

— Имах нужда да чуя това, което каза.

— Тогава и аз съм имал нужда да ти го кажа.

— Стани — казах аз.

Той изпълни нареждането ми. Придърпах го към себе си. Целунах го страстно.

— Да се върнем в леглото — казах.

Към девет часа на следващата вечер, която прекарахме заедно, той стана от леглото и каза, че трябва да се обади по телефона. Обу си панталоните и като закрепи цигара между устните си, се извини и отиде в кухнята. Чух, че набира някакъв номер. Говори с тих, приятен глас около десет минути. Влязох в банята и се опитах да отклоня вниманието си, като взема душ. Когато се появих десет минути по-късно — обвита в хавлия — той беше свършил и седеше на края на леглото ми, палейки нова цигара. Усмихнах се насила, като се питах дали чувството ми за вина и ревността ми са очевидни.

— Всичко наред ли е вкъщи — попитах меко.

— Да-а, всичко е добре. Чарли малко е настинал, което значи, че Дороти не е могла много добре да спи миналата нощ.

— Горката Дороти.

Той ме погледна внимателно.

— Не ревнуваш наистина, нали?

— Разбира се, че страшно ревнувам. Аз те искам за себе си. Искам да съм с теб ден и нощ. Но това е невъзможно, защото ти си женен за Дороти. Затова, да, ревнувам поради факта че Дороти е твоя съпруга. Но това не значи, че я мразя. Просто ужасно те ревнувам от нея, което показва лошия ми вкус, написан с главни букви. А ти я обичаш, нали?

— Сара…

— Не ти задавам този въпрос като обвинение. Просто се интересувам. По очевидни причини.

Той изгаси недопушената си цигара. Извади нов „Честърфийлд“ от пакета и го запали. Дръпна два пъти, преди най-накрая да заговори:

— Да — каза той. — Обичам я. Но това не е любов.

— А какво означава?

— Събра ни Чарли. Ние обожаваме детето си. Разбираме се добре. Или поне положихме усилия да намерим начин да се разбираме. Но няма… страст. Това е един вид приятелство.

— Ти никога ли не…

— От време на време. Но това като че ли не е от особено значение за нея.

— Или за теб?

— Приеми го както искаш. С Дороти то е… не знам… да кажем, приятно, нищо повече. С теб то е… всичко. И ти знаеш какво искам да кажа.

Наведох се и го целунах.

— Направи си услуга — изхвърли ме от живота си, и то веднага. Преди да е станало прекалено сложно.

— Проблемът е, че ако сега те изхвърля, след пет минути ще си пак на вратата ми, молейки ме да те пусна вътре.

— Права си.

— Хайде да караме ден за ден, а? — рекох аз.

— Да, ден за ден. И все още имаме целия утрешен ден.

— Така е. Почти двайсет и четири часа.

— Ела тук — каза той.

Отидох при него. Той започна да целува лицето ми, шията ми, като шепнеше:

— Стой тук.

— Не отивам никъде — промълвих аз.

Спахме до късно на другата сутрин. Отново валеше сняг. Направих кафе и препечени филийки. Ядохме закуската в леглото. За първи път от дни не си казахме нищо дълго време — беше онова приятно мълчание, което съществува между отдавна установените двойки. Разделихме си тазсутрешния брой на „Ню Йорк Таймс“. Записът на Пабло Казалс, изпълняващ соло сюити за чело на Бах, звучеше от моя грамофон. Снегът продължаваше да пада.

— С това мога да свикна — каза той.

— И аз.

— Дай да видя разказа ти — каза той.

— Кой разказ? — попитах аз, внезапно смутена.

— Разказа, който си написала за нас.

— Откъде знаеш за това?

— От Дороти. Както самата тя ти каза в парка, голяма поклонничка ти е. Освен това чете „Сатърдей найт/Съндей Морнинг“ от години. Така че когато се връщахме вкъщи от парка, тя ми каза, че първото нещо, което някога е прочела от теб бил някакъв разказ, който си написала за „Сатърдей/Съндей“… Кога беше?

— Хиляда деветстотин четирийсет и шеста.

— Когато тя ми каза за какво е разказът, аз казах само: „О-о“, и се надявам, че не е разбрала колко бях шокиран.

— Тя не се ли усъмни…

— Не, дявол да го вземе. Искам да кажа, на нея и през ум не й мина, че сме прекарали нощта заедно. Така че, покажи ми го.

— Не знам дали имам копие тук.

— Нима очакваш да ти повярвам?

— Добре — казах. — Чакай тук.

Отидох във всекидневната, порових в една от кутиите с архивни материали и намерих броя, в който беше отпечатан „Отпускът“. Върнах се в спалнята и го дадох на Джак. После се отправих към банята.

— Ще взема вана — казах. — Почукай на вратата, когато го прочетеш.

След петнайсет минути на вратата се почука. Джак влезе, седна на края на ваната и запали нова цигара.

— Е, и какво? — попитах.

— Наистина ли мислиш, че се целувам като тийнейджър?

— Не, но мисля така за героя на разказа.

— Но това е нашата история.

— Да. Но също така е и разказ.

— Брилянтно написан разказ.

— Не казвай това.

— Нямаше, ако не беше вярно. И тъй, къде е следващият?

— Това е цялото ми литературно творчество до момента.

— Искам да прочета още неща, написани от теб.

— Можеш — всяка седмица в „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“.

— Знаеш добре какво искам да кажа.

Протегнах сапунената си ръка и я поставих на бедрото му.

— Наистина нямам нищо против да бъда тривиална, незначителна, лековата.

— Много повече си от това.

— Това е твое мнение и аз наистина съм трогната. Но си знам възможностите.

— Ти си голям писател.

— Едва ли. Във всеки случай много малко желание имам да бъда „голяма“. Харесва ми това, което пиша. Правя го доста добре. Разбира се, то е нещо незначително, несериозно. Но ми плаща сметките и ми оставя време да ходя на кино следобед. Какво повече може да иска едно момиче?

— Литературна слава, мисля — каза той.

— Славата е пчела. Тя пее. Но и тя жили. И също — има криле.

— Емили Дикинсън?

Погледнах го и се усмихнах.

— Вие наистина сте били добър ученик, господин Малоун.

Следващият ден отмина. Към пет следобед аз го дръпнах в леглото. В шест той се обърна към мен и каза:

— Мисля, че е по-добре да тръгвам.

— Да. И аз мисля така.

— Не искам да си тръгвам.

— И аз не искам. Но така стоят нещата.

Той взе душ. Облече се.

— Е, тръгвам си — каза той. — Преди да съм започнал да те целувам отново.

— Добре — казах тихо. — Върви.

— Утре…

— Какво?

— Мога ли да те видя утре?

— Разбира се. Естествено… Но… ще имаш ли време?

— Ще намеря време. Около пет, ако можеш.

— Тук ще съм.

— Добре.

Наведе се към мен. Сложих ръка на гърдите му, за да му попреча да се приближи повече.

— Утре, господин Малоун.

— Само една последна целувка.

— Не.

— Защо?

— Защото ще се върнем пак в леглото.

— Разбрано.

Помогнах му да си облече балтона.

— Трябва да вървя — каза той.

— Ами тръгвай си.

Отворих вратата.

— Сара, аз…

Сложих пръст на устните му.

— Не казвай нищо.

— Но…

— Утре, любов моя. До утре.

Той стисна силно ръката ми. Погледна ме право в очите. Усмихна се.

— Да — продума глухо той, — до утре.