Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pursuit of Happiness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Дъглас Кенеди

Заглавие: Като белег на сърцето

Преводач: Нина Методиева Чакова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Саша Попова

Технически редактор: Ангел Матеев

Коректор: Марияна Василева

ISBN: 954-771-012-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2889

История

  1. — Добавяне

Тринайсет

Седем дни след като отплува от Ню Йорк, „Коринтия“ хвърли котва в Хавър. Стъпих на френска земя, все още трудно пазейки равновесие след толкова дълго време в открито море. Веднага взех такси до жп гарата, а оттам — влака за Париж.

Една седмица по-късно напуснах хотела на улица Севр, в който се бях настанила, и се преместих в малък едностаен апартамент на улица Касет в Шести район. Там живях почти четири години. Първоначално взимах уроци по френски и убивах времето си по кина и гостилници. После си намерих работа в една френско-американска рекламна агенция на Шанз-Елизе. Чрез колегите си попаднах в сърцето на непрекъснато разрастващата се американска имигрантска общност в Париж. Поради нестабилността на франка, високите заплати на американските военнослужещи в Европа и продължаващия лов на вещици у дома, френската столица беше препълнена с мои сънародници. Първоначално се въздържах от връзки с тях. Неизбежно обаче все повече и повече бях въвлечена в живота на американската общност. Особено след като се запознах на едно събиране с Морт Гудман — изпълнителен директор на „Перис Хералд Трибюн“.

— Сигурен съм, че името ви ми е познато отнякъде — каза той.

— Работили ли сте някога в Ню Йорк? — попитах аз.

— Разбира се — каза той. — Преди да дойда на работа тук, работих три години в издателство „Колиърс“.

— Е, да кажем, че по едно време аз малко сътрудничих на „Сатърдей/Съндей“.

— О, дявол да го вземе! Вие сте онази Сара Смит — възкликна той и настоя да обещая да отида на обяд с него на другия ден.

Към края на същия този обяд той ми предложи да започна да пиша по някоя статия за вестника. Продължавах да изстрелвам фрази за рекламите на агенцията, но името ми започна да се появява на всеки няколко седмици и в „Хералд Трибюн“. Три месеца след като започнах да сътруднича на вестника, Морт Гудман ме заведе отново на обяд и ме попита дали искам да се опитам да пиша колона в своя рубрика.

— По традиция винаги имаме американец, който живее в Париж, и един път седмично пише за нас материал за живота във френската столица, за местния колорит, la mode de moment (модата в момента) — неща от този род. Човекът, който през последните две години пишеше тези материали, беше току-що уволнен, защото не спази четири пъти едно след друго сроковете си за предаване на материала, заради нежната си любовна връзка с бутилката. Което означава, че мястото му е свободно. Това интересува ли ви?

Приех, разбира се. Първият ми материал се появи на 7-ми ноември 1952 — три дни след като Айзенхауер победи Стивънсън на президентските избори. Тази изборна победа и разследванията на Маккарти във Вашингтон по ускорената процедура затвърдиха моето убеждение, че в момента за мен е по-добре да си остана там, където бях. В Париж. А на мен Париж ми харесваше. Не, не бях от онези тъпи романтички, които припадаха всеки път щом усетеха миризмата на прясно изпечена франзела в близката boulangerie (хлебарница). Париж за мен беше сложно единство на несъвместимости — грубост и нежност, изисканост и простащина. Като всичко интересно той беше единство на дълбоки противоречия. Епичната му сила — излъчването му на особена значимост, показваше недвусмислено, че Париж вижда себе си като уникална общност, която оказва чест на теб, чужденеца, като те приема да живееш в нея. В този смисъл той ми напомняше Ню Йорк. Американците, с които общувах в Париж, в по-голямата си част мразеха и негодуваха срещу неговата арогантност. Най-често това бяха онези, които бях дошли от по-малки, по-задушевни градове като Бостън или Сан Франциско, където членовете на местния beau monde (елит) поддържаха самочувствието си един на друг, и всеки с някакво положение в обществото изглеждаше важен. Арогантността на Париж означаваше, че за града никой не е от значение, че той с никого не се съобразява. И точно това най-много ми харесваше в Париж. Когато човек живее там, далеч от родината си, той не проявява амбициозност. Старае се да прекара добре. Винаги остава с чувството, че е външен човек… но след всичко, което бях преживяла в Ню Йорк, прегърнах с облекчение ролята на etranger (чужденец). И Париж, от своя страна, ме прие в прегръдките си.

Работата за вестника ми създаде някаква популярност. Но за това, както открих, бяха допринесли и обстоятелствата, при които бях напуснала Щатите. Не споменавах никога нищо за брат си. Но за голяма моя изненада много от американците в Париж знаеха за смъртта на Ерик, а също бяха чули и как „Сатърдей/Съндей“ се бяха освободили от мен.

Избягвах да говоря на такива теми, защото не исках да използвам черния списък като форма на обществена разменна монета… И според етичния код на семейство Смит имаше нещо изключително некрасиво човек да търси съчувствие за каквото и да е лично нещастие. Но все пак се оказа, че съм станала член на разнолика непретенциозна общност. След като бях живяла изключително затворен живот в Ню Йорк (а и по природа не съм особено общителна), беше толкова разтоварващо за мен да се намеря въвлечена в нещо като вихъра на живота. Излизах поне пет вечери в седмицата. Пиех с хора като Ъруин Шоу и Джеймс Болдуин, Ричард Райт и много от другите американски писатели, които по това време живееха в Париж. Слушах Борис Виан да пее песните си в известната cave (изба) в Сен Жермен и имах щастието да присъствам на авторско четене на Албер Камю, което той даде в една книжарница в Сен Жермен. Станах редовна посетителка на нощните заведения, в които се изпълняваше джаз. Позволявах си безкрайни обеди с приятели в „Льо Балзар“ (моята любима гостилница). Научих се да пия „Рикар“ и да изкарвам случайни, краткотрайни любовни авантюри. Париж се отнасяше добре към мен.

Поддържах непрекъсната връзка с Ню Йорк благодарение на писмата на Джоуел Ебъртс. Пишехме си веднъж в седмицата, обикновено по финансови въпроси (когато се разбра, че ще остана в Париж по-дълго, той намери наематели за апартамента ми), а също така ми препращаше пощата, получена за мен. През юли 1953 едно от неговите седмични писма завършваше със следния пасаж:

От цялата партида лични писма за теб ти изпращам само едно. Знам от кого е, защото авторът му — Мег Малоун, го донесе лично при мен. Тя дойде тук преди няколко дни без предварителна уговорка, крайно настоятелна да научи къде може да те намери. Казах й само, че си напуснала страната. Тогава тя ми връчи плика, който прилагам тук, и ми нареди да ти го изпратя. Казах й това, което бях казал и на брат й — че ти специално си поискала да задържам при мен всички писма от Джак. „Аз не съм Джак“, контрира ме тя. И тъй като съм адвокат, не можех да не приема довода й. Не каза нищо друго, освен че ако не изпратя писмото й, ще стана неин заклет враг за цял живот. Каза го с усмивка, с което не можеше да не ми стане симпатична, което пък ме и накара да изпълня молбата й. Така че писмото е при теб. Ако искаш прочети го. Ако не искаш, изхвърли го. Оставям те ти да избереш.

Да уцелиш времето, е най-важното нещо в живота на човека. Това писмо пристигна в неподходящ момент. Пристигна същата вечер, когато съпрузите Розенберг бяха екзекутирани в затвора Синг-Синг по обвинението, че били продали тайната на атомната бомба на Съветите. Както и почти всички мои познати американци, които живееха в Париж (освен онези, които гласуваха за републиканците), този акт на деспотизъм ме ужаси. Накара ме също така отново да изпитам ненавист към силите, които унищожиха брат ми. За пръв път в живота си направих нещо, което можеше да мине за политическо — участвах в бдение със свещи пред американското посолство в Париж (заедно с около три хиляди парижани, водени от знаменитости като Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар). Подписах и петиция, която заклеймяваше този акт на официално държавно убийство и се почувствах напълно безсилна и разярена, когато се разбра (към два часа сутринта парижко време), че екзекуцията е била изпълнена.

На следващия ден, благодарение на Джоуел, получих писмото на Мег Малуон. Първата ми мисъл беше: „Скъсай го. Не е нужно да четеш каквито и да било оправдания за Джак Малоун“. Вместо това обаче, разкъсах плика, за да го отворя, и започнах да чета:

Скъпа Сара,

Не знам къде си, нито какво мислиш. Но знам, че Джак те обича повече от всичко на света и откакто ти изчезна, е постоянно в състояние на нещо близко до агония. Той ми разказа всичко, което се е случило. Бях ужасена от постъпката му. Мога напълно да разбера твоя гняв и твоята мъка. Но… да, ето че стигам до думичката „но“… той е точно толкова жертва на лудостта, обзела нашата страна, колкото и брат ти. Не казвам това, за да оправдая избора му или да извиня постъпката му, която може да бъде определена само като лична изгода. Изправен пред отчайващо труден избор, той е изпаднал в паника. Той съзнава, че с тази си постъпка е убил любовта ти към него. Опитва се да влезе във връзка с теб вече повече от година, но безрезултатно. Твоят адвокат го осведоми, че отказваш да четеш писмата му. Още веднъж, не мога да те упреквам за това, че чувствата ти са такива. И искам да те уверя, че единствената причина, заради която ти пиша, е, че в момента Джак страда от нещо като депресионна невроза, което изцяло се дължи на всепоглъщащото го чувство за вина за това, че е дал името на брат ти и те е загубил.

Какво друго да кажа, Сара? Нищо, освен това — знам колко силно го обичаше ти някога. Не те моля да възстановиш магически чувствата си към Джак. Моля само за едно — да намериш някак си сили да му простиш и да му кажеш, че му прощаваш. Мисля, че това е от изключително значение за него. Сега той е безкрайно нещастен. Нуждае се от твоята помощ, за да намери обратно пътя към себе си. Надявам се, че ще можеш да се отдалечиш за миг от трагедията, която изстрада, и да му пишеш.

Твоя,

Мег Малоун

Изведнъж страшно се ядосах. Цялата болка, която бях потискала, се върна с бясна сила. Сложих лист хартия в машината си и написах:

Скъпа Мег,

Мисля, че Джордж Оруел някога беше писал, че няма клише, което да не е вярно. С това наум, моят отговор на молбата ти от името на брат ти е:

Джак сам си постла леглото. Сега може да си легне в него сам.

Твоя,

Сара Смит

Извадих писмото от машината. Бързо го подписах, сгънах го, сложих го в плик, адресирах го до Мег и му залепих съответните марки и лепенка „въздушна поща“ отпред.

Две седмици след като бях изпратила писмото си, в офиса на Хералд Трибюн за мен пристигна телеграма. Тя се състоеше само от три думи:

Засрами се. Мег.

Прочетох телеграмата, смачках я на топка и я изхвърлих. Ако целта на Мег беше с отговора си да ме накара да се почувствам зле, беше успяла. До такава степен, че накрая излязох с една нова приятелка от „Хералд Трибюн“ — Изабел ван Арнсдейл, изпих много червено вино и й разказах цялата си проклета история. Изабел беше заместник главен редактор на вестника — едра, около петдесетгодишна жена от Чикаго. Беше дошла в Париж през 1947, веднага след като беше разтрогнала третия си брак. Беше известна с това, че е съвършена професионалистка и човек, който може да изпие цяла бутилка уиски и все пак да изглежда трезвен.

— Господи Иисусе — каза тя, когато свърших с разказа си за случилото се през изминалата година. — Поправка: Господи, шибан Иисусе.

— Да, живот с малко по-малко преживявания ще ми се отрази добре — казах аз с пиянски глас.

— Не, това, което ще ти се отрази добре, е живот без натоварване.

— Няма такъв живот.

— Вярно е, но запомни го от ветеран с три брака — има начин да се предпазиш от по-нататъшна болка.

— Кажи тайната си!

— Не се влюбвай.

— И без това съм се влюбвала само веднъж.

— И от това, което ми разказа, разбрах, че си разбила живота си.

— Може би, но…

— Нека да отгатна — когато всичко беше наред, беше нещо… чакай сега… Трансцендентално?… Несравнимо?… Неповторимо? Познах ли?

— Просто го обичах. Това е всичко.

— А сега?

— Искам да ме остави на мира.

— Искаш да кажеш, че си в състояние да престанеш да мислиш за него?

— Да. Точно така. Все още го мразя. Все още го обичам.

— Не искаш ли да му простиш?

— Искам. Но не мога.

— Имаш отговор, Сара. Поне аз го виждам като верен отговор. Повечето жени никога нямаше даже да го погледнат след начина, по който той най-напред ти е изиграл номера с изчезването. А след това пък да предаде брат ти и теб…

— Права си, права си.

— Отговорът ти на писмото на сестра му е съвсем правилен. Край на историята, завеса, капут. Не поглеждай назад. Той е боклук.

Кимнах.

— Както и да е, ти сигурно си забелязала вече, че този град гъмжи от интересни мъже, които все още са baisable (стават за целуване), ако ме разбираш какво искам да кажа. Хайде, давай, повече авантюри. Повярвай ми, след някой и друг месец съвсем ще си го забравила.

Исках да повярвам в това. И за да ускоря процеса на отдалечаване, продължих с поредицата неангажиращи връзки. Не се превърнах във фатална жена с трима любовника едновременно. Бях привърженичка на старомодната серийна моногамия. Запознавах се с някого, известно време имах връзка с него. После оставях нещата да приключат от само себе си. Ако работите започваха да стават сериозни или досадни, или просто да се превръщат в ежедневие, аз напусках кораба. Станах специалист по приключване на отношения по съвсем безболезнен начин. Мъжете бяха необходими за компания, за малко нежност от време на време и за кратки сексуални удоволствия. Всеки път, когато някой започваше да се привързва прекалено към мен, слагах бързо край на връзката. Всеки път, когато някой мъж започнеше да прави опити да ме промени, да се чуди на глас какво правя в това малко апартаментче и защо предпочитам да нося костюми с панталон като знаменитата писателка Сидони Габриел Колет, вместо „по-женствени дрехи“ — учтиво му показвах вратата. През четирите години, които прекарах в Париж, получих три предложения за женитба — отказах и трите. За никой от тези мъже не можеше да се каже, че беше напълно неподходящ. Напротив, първият беше преуспяващ банкер в търговска банка; вторият — преподавател в Сорбоната; а третият — бъдещ писател, който разполагаше с постоянна издръжка от баща си. Всеки от тях беше посвоему много чаровен, интелигентен и емоционално стабилен. Но те и тримата търсеха съпруга. А това беше ролята, която нямах желание да играя отново в живота си.

Годините в Париж летяха прекалено бързо. На 31-ви декември 1954 стоях на един балкон, който гледаше към булевард Джордж V в компанията на Изабел и група други пияни грешници от „Хералд трибюн“. Когато клаксоните на колите зацепиха въздуха и празнични ракети осветиха зимното небе, аз вдигнах чаша към Изабел и казах:

— Да пием за последната ми година в Париж.

— Не говори глупости — каза тя.

— Не са глупости. Истина е. Догодина по това време искам да съм на път обратно към Щатите.

— Но животът ти тук е прекрасен.

— Да не мислиш, че не знам.

— Тогава за какъв дявол трябва да го захвърлиш?

— Защото не съм професионален имигрант. Защото ми липсва бейзболът и бийгълите, и Бърни Грийнграс — царя на есетрата, и магазинът ресторант за деликатеси „Глиц“, и душове, които работят, и магазините за хранителни продукти, които правят доставки по домовете, и възможността да говоря на родния си език, и…

Той?

— Твърдо не.

— Можеш ли да се закълнеш?

— Кога за последен път ме чу да го споменавам?

— Не мога да си спомня.

— Ето, виждаш ли?

— Тогава защо не направиш нещо глупаво, като например да се влюбиш отново?

— Чакай малко, нали ти ми каза, че единственият начин човек да се оправя в живота е никога да не се влюбва.

— Боже господи, ама ти наистина ли мислиш, че очаквам някой да изпълни този мой съвет?

Но точно така беше — аз бях изпълнила съвета й. Не преднамерено. По-скоро, защото след Джак никой от мъжете, които срещнах, не можа да предизвика у мен великолепни страдания, луд, опасен прилив на… Как да го нарека? Желание? Безумие? Пълно отдаване? Глупост? Самоизмама?

А сега знаех и нещо друго — не можех да бъда с него, но не можех и да го забравя. Времето може да притъпява болката, но като всяка упойка, не лекува раната. Продължавах да чакам деня, когато щях да се събудя сутринта и Джак щеше най-после да е напуснал мислите ми. Тази сутрин все още оставаше в бъдещето. Една постоянна мисъл започна да ме гложди — какво, ако никога не се примиря със загубата му? Какво, ако продължавам да я чувствам винаги? Какво, ако болката от нея ме превземе напълно?

Когато споделих опасенията си с Изабел, тя започна да се смее.

— Сладурче, чувството за загуба е една от основните съставни части на живота. В много отношения c’est notre destin (това е съдбата ни). И, да, има неща, чиято загуба човек никога не приема напълно. Но какво лошо има в това?

— Прекалено болезнено е, дявол да го вземе, ето какво му е лошото.

— Но животът е болка… n’est pas (нали)?

— Спести ми тези екзистенционални глупости, Изабел.

— Мога да ти обещая едно — в момента, в който започнеш да приемаш, че никога няма да можеш да го забравиш… има вероятност наистина да го забравиш.

Живях с тази мисъл през следващите дванайсет месеца, които запълних с кратка любовна аферка с един датски джаз басист, с материалите си, които пишех редовно всяка седмица за вестника, като прекарвах безкрайни следобеди в Синематик Франсез, като четях по един час всяка сутрин в Люксембургските градини и отпразнувах трийсет и третия си рожден ден с това, че подадох оставка от „Хералд Трибюн“ и написах на Джоуел Ебъртс, че наемателите трябва да напуснат апартамента ми не по-късно от 31-ви декември 1955, защото аз се връщам вкъщи.

И така, на 10-ти януари 1956 отново се намерих на кей 76 на Западна 48-ма улица, този път слизаща от „Коринтия“. Джоуел Ебъртс ме чакаше там.

— Не изглеждаш по-стар и с един ден, адвокате — казах му аз, след като го прегърнах. — Кажи ми, каква е тайната рецепта.

— Непрекъснато съдебно преследване. Ей, ама ти наистина изглеждаш чудесно!

— Но по-стара.

— Бих казал „изключително елегантна“.

— Това е синоним на по-стара.

Взехме такси към центъра до апартамента ми. Според моите разпореждания, Джоуел бе уредил с портиера апартаментът да се пребоядиса, след като наемателите го напуснат преди Коледа. Той все още миришеше на терпентин и прясна боя. Но свежата белота на стените беше развеселяващ контраст в пепелявосивата януарска утрин.

— Човек трябва да е луд, за да реши да се върне в Ню Йорк през зимата — каза Джоуел.

— Обичам сумрака.

— Трябва да си била рускиня в миналия си живот.

— Или просто съм човек, който винаги реагира добре на мрачното.

— Говориш глупости. Ти си победител, момиче. А освен това си умна и практична. Ако не ми вярваш, провери какво си натрупала в банката и инвестиционните си влогове. Оставил съм ти извлеченията в една папка на масата в кухнята. Не знам дали си изхарчила и цент от капитала си, докато беше във Франция. А и от наема на апартамента ти се насъбра много сладка сумичка. А също и брокерът ти страшно си го бива. Успял е да добави по трийсет процента както към обезщетението ти от развода, така и към сумата от застраховката на Ерик. Така че, ако искаш да не работиш през следващите десет години…

— Без работа не мога да живея — казах аз.

— Приемам. Но имай предвид, че от финансова гледна точка си напълно обезпечена.

— А какво има тук? — попитах аз, като ритнах един кашон, оставен до дивана.

— Това е насъбралата се поща, която не ти изпращах през всичките тези години. Накарах да я пренесат тук вчера.

— Но ти ми изпращаше всичко, освен…

— Точно така. Писмата му.

— Казах ти да ги изхвърлиш.

— Реших, че няма нищо лошо в това да ги запазя, докато се върнеш… просто в случай че поискаш да ги прочетеш.

— Не искам да ги чета.

— Както искаш, боклукът в твоята сграда се събира един път дневно. Можеш да ги изхвърлиш когато решиш.

— Джак или сестра му да са ти се обаждали пак?

— Не. А на теб?

Не бях казала на Джоуел за моя отговор на писмото на Мег. Нямах намерение и сега да му кажа.

— Нито веднъж — казах аз.

— Трябва най-после да е разбрал. Както и да е, това е минало вече. Както и Джо Маккарти. Знаеш, че не съм от традиционалистите патриоти, но в деня през 1954, в който Сенатът гласува вот на недоверие на този мошеник, си помислих, че за разлика от много други страни на света, нашата има убедителния навик винаги в края на краищата да признае грешката си, когато е сбъркала.

— Лошото е, че Маккарти не получи вот на недоверие три години по-рано.

— Така е. Брат ти беше голям човек.

— Не, беше просто добър човек. Прекалено добър. Ако не беше толкова добър, щеше да е още жив. Това е най-трудното при връщането ми в Манхатън — всеки път, когато минавам край „Ансония“ или Хемпшър хаус, да знам, че…

— Сигурен съм, че дори и след четири години все още ти е страшно мъчно.

— Трудно е да забравиш загубата на брат си.

— А на Джак?

Свих рамене.

— Това е в историческо минало.

Той ме погледна внимателно право в лицето. Чудех се дали разбра, че го лъжа.

— Е, мисля, че така може и да е по-добре.

Смених бързо темата.

— Какво ще кажеш да те заведа на обяд в „Глиц“? — казах аз. — Не съм яла пастърма върху ръжен хляб с газиран сок от целина вече пет години.

— Така е, като няма кой да научи французите да готвят.

Взех кашона с писмата на Джак. Излязохме. Щом минахме покрай боклукчийската кофа, която празнеше кофите на Западна 77-ма улица, хвърлих кашона в нея. Погледът на Джоуел изрази неодобрение, но не каза нищо. Докато челюстите на боклукчийската кофа захапваха кашона, се запитах: „Защо правиш това?“, но прикрих угризенията на съвестта си, като хванах Джоуел под ръка и казах:

— Да вървим да ядем.

„Глиц“ не се бе променил през годините, които бях прекарала в чужбина. Нито по-голямата част от Ъпър Уест Сайд. Включих се отново в живота на Манхатън с лекота, за което можех да бъда само благодарна. Нямаше трудно приспособяване, от което много се бях страхувала. Свързах се със стари приятели. Ходех на представления на Бродуей и петъчните матинета на нюйоркската филхармония, от време на време някоя вечер и в Метрополитън Опера. Станах отново редовен посетител на „Мет енд Фрийк“ и на клона на Градската библиотека на 42-ра улица, както и на двете махленски кина — „Бийкън“ и „Лукс“ на 48-ма улица. А през седмица натраквах на машината по едно „Писмо от Ню Йорк“, което чрез Уестърн Юниън изпращах телеграфически на „Перис Хералд Трибюн“. Тази рубрика, печатана два пъти в месеца, беше подаръкът, който получих от Морт Гудман като пожелание „на добър час“.

— Ако не мога да те накарам да останеш да пишеш за мен в Париж, тогава най-добре ще е да те накарам да пишеш за мен от Ню Йорк.

И така станах кореспондент от чужбина. Само че пишех за собствената си страна.

„През четирите години, които прекарах с определена цел на улица Касет (писах аз в материала с дата 20-ти март 1956), нещо любопитно е станало с американците — след години на икономическа криза и военновременна купонна система, те се събуждат една сутрин и откриват, че живеят в материално задоволено общество. И за първи път след 20-те години, известни като лудите години, те започват необуздано да харчат пари. Но за разлика от 20-те години, издигащи в култ личното удоволствие, днешната ера, така безкрайно разумно практичната ера на Айзенхауер, е насочила вниманието си към дома — щастлива, разумно задоволена, богобоязлива обител, където във всеки гараж са паркирани две коли, в кухнята има съвсем нов хладилник «Амана», във всекидневната — телевизор «Филко», абонаментно течение на «Рийдърс Дайджест» и където благодарствената молитва преди хранене се чете пред купената готова ТВ-вечеря. — Какво? Вие, които живеете в чужбина, не знаете какво е ТВ-вечеря? Е, добре, точно когато сте си помислили, че американската кухня не може да стане по-безвкусна…“

Този материал (написан в едно от хапливите ми настроения, стил Х. Л. Менкен[1]) накара телефона ми да загрее от обаждания в продължение на няколко дни, защото беше използван от парижкия кореспондент на крайно консервативния вестник „Сан Франсиско Кроникъл“, от който той беше цитирал цели пасажи като пример за антиамериканската кал, която печата вестник с претенции за порядъчност като „Перис Хералд Трибюн“. Преди да се осъзная, се намерих отново в колоната на Уолтър Уинчъл:

Нооовина-светкавица! Сара Смит, някогашната заядливка от „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“ и доскоро американка емигрантка в Париж, се е завърнала в нашия град… но не особено щастливо. Според нашите шпиони тя изстрелва материали с куп нескопосани злобни шеги за нашия начин на живот, предназначени за недоволни наши сънародници, които предпочитат живот, далеч от нашите велики брегове. Бележка за госпожица Смит: ако не ви харесва животът тук, защо не заминете за Москва?

Преди четири години кал, хвърлена от Уинчъл, щеше да убие и най-малката възможност за работа в Ню Йорк. Но колко се бяха променили времената — сега ми се обадиха един куп редактори от града, които познавах някога, в края на четирийсетте и началото на петдесетте, с покана за обяд и да поговорим.

— Но според Уинчъл — казах аз на Имоджен Удс, бившата ми редакторка от „Сатърдей/Съндей“ (сега втори човек в „Харпърс“) — аз съм все още нежеланата от Западна 77-ма улица.

— Пиленце — каза ми Имоджен, като едновременно бодеше в своята мешана салата „Хотел Балтимор“ и даваше знак на келнера да донесе още нещо за пиене, — Уолтър Уинчъл е вчерашен кълцан дроб. Всъщност трябва да си доволна, че Уинчъл реши пак да те ухапе, защото благодарение на това разбрах, че си се върнала в Ню Йорк.

— Изненадах се, когато ми се обади — казах аз предпазливо.

— Бях истински щастлива, когато се съгласи да се видим. Защото… тук съм напълно откровена… срамувах се, когато „Сатърдей/Съндей“ те принудиха да напуснеш. Трябваше да те защитя. Трябваше да настоявам някой друг да ти каже за решението. Но се изплаших. Ужасявах се, че мога да загубя пикливата си службичка. И ненавиждах себе си за своята страхливост. Но те все пак постъпиха както бяха решили. И това винаги ще ми тежи на съвестта.

— Няма смисъл.

— Има. А когато прочетох за смъртта на брат ти…

Прекъснах я, преди да успее да каже още нещо.

— Нали сега сме заедно — казах аз. — Това е важното.

Към края на обяда станах новият филмов критик на „Харпърс“. Телефонът вкъщи продължаваше да звъни. Литературният редактор на „Ню Йорк Таймс“ ми предложи да пиша рецензии за вестника. Същото направи и конкурентът му от „Ню Рипъблик“. А редакторката за материали от чужбина на „Космополитън“ ме покани на обяд, за да ми каже, че тяхното списание иска да възстанови рубриката „Животът такъв, какъвто е…“, но съобразена със съвременната изискана жена — жената на 50-те години.

Приех работата на рецензент. И отказах на „Космополитън“ под предлог, че моята някогашна работа си остава просто някогашната. Но когато редакторката ми предложи шестмесечен ангажимент срещу добър хонорар да водя рубриката за съвети към читателките на списанието, приех веднага. Защото бях последният човек на света, който би трябвало да дава благоразумни съвети на другите.

Редакторката на „Космополитън“ — Алисън Финли, ме заведе на обяд в „Сторк“. Докато обядвахме, там дойде Уолтър Уинчъл. „Сторк“ от край време беше най-любимото му заведение, нещо като офис извън офиса и макар че всички в Ню Йорк считаха, че звездата на Уинчъл клони към залез (както ми каза и Имоджен), той все още държеше на свое разположение една от най-видните ъглови маси, оборудвана с негов личен телефон. Алисън леко ме побутна, като каза: „Виж, най-големият ти обожател“. Свих рамене. Приключихме обяда си. Алисън се извини и изчезна в тоалетната. Без да мисля какво правя, аз внезапно станах и отидох до масата на Уинчъл. Той коригираше някакъв материал и не ме видя, че се приближавам.

— Господин Уинчъл? — произнесох аз със сладко гласче.

Той вдигна глава и внимателно ме огледа. Когато му стана ясно, че не заслужавам вниманието му, взе отново молива си и заби поглед в писанието си.

— Познаваме ли се, млада госпожо? — каза той с оттенък на нелюбезност в гласа.

— Вие всъщност ме познавате — казах аз. — Но брат ми познавахте още по-добре.

— А, така ли? Как се казва той?

— Ерик Смит.

Можех със сигурност да кажа, че името на Ерик не му говореше нищо, защото присви устни за секунда и продължи с корекциите си.

— И как е Ерик сега? — попита той.

— Той е мъртъв, господин Уинчъл.

Моливът му замръзна за миг, но очите му не се отделиха от листа.

— Съжалявам — каза той с тон, който предполагаше край на разговора. — Моите съболезнования.

— Не разбирате за кого говоря, нали?

Той не каза нищо и продължи да не ми обръща внимание.

Той може да е най-добрият автор на Марти Манинг… Но някога е бил червен. Вие написахте тези думи за брат ми, господин Уинчъл. След това той изгуби работата си и завърши живота си, като се напи до смърт. А вие дори не си спомняте името му.

Сега вече Уинчъл вдигна глава по посока на управителя.

— Сам! — извика той, като ме сочеше.

Аз продължавах да говоря. Тонът ми си остана обикновен, разговорен, невероятно спокоен.

— И обзалагам се, че и мен дори не си спомняте, нали? Даже и след като преди една седмица писахте за мен. Аз съм същата тази Сара Смит, която: „… според нашите шпиони изстрелва материали с куп нескопосани злобни шеги за нашия начин на живот, предназначени за недоволните наши сънародници, които предпочитат да живеят далеч от нашите велики брегове. Бележка за госпожица Смит: ако не ви харесва животът тук, защо не заминете за Москва?“. Странно е, нали, че аз с такава точност мога да цитирам произведенията ви, господин Уинчъл.

Някой докосна ръката ми. Беше Сам, управителят.

— Госпожице, бъдете така любезна да се върнете на масата си, ако обичате — помоли ме той.

— Тръгвам си и без това — казах аз и отново се обърнах към Уинчъл. — Исках само да ви благодаря за последната ви бележка по мой адрес, господин Уинчъл. Не можете да си представите колко предложения за работа получих, откакто писахте за мен. Това само показва колко много още тежи думата ви.

После се обърнах и се отправих към масата си. Когато Алисън се върна, не й казах нищо за случилото се. Просто предложих да пием още по нещо, преди да си тръгнем. Алисън прие и направи знак на келнера да ни сипе по още един коктейл. После каза:

— Сигурна съм, че сега Уинчъл ще пише нещо от сорта, че много пиеш на обяд.

— Може да си пише каквото, по дяволите, си иска — казах аз. — Ни най-малко не може да ме разстрои вече.

След тази наша първа и единствена среща Уолтър Уинчъл никога повече не ме спомена в материалите си.

Все пак той наистина ми помогна много на професионалния фронт. Можех да избирам между толкова много предложения за работа, че бях доволна, когато телефонът ми най-после спря да звъни. Това ми даде възможност да наваксам с маса изостанали работи. Както винаги, най-много обичах да работя през уикендите, тъй като тогава редакторите не работеха, а по-голяма част от приятелите ми бяха със семействата си. Неделя всъщност беше денят, в който със сигурност никой не ми се обаждаше и затова беше ден, през който идеално можех да работя, без някой да отвлича вниманието ми.

Докато една неделна сутрин през март телефонът не звънна рано-рано, в девет часа. Вдигнах го.

— Сара?

Пулсът ми заби лудо. Слушалката се затресе в ръката ми. Отдавна се чудех дали щях някога да чуя този глас по телефона. Сега го чувах.

— Там ли си още? — попита гласът.

Дълга пауза. Исках да затворя телефона. Не го направих.

— Тук съм, Джак.

Бележки

[1] Х. Л. Менкен (1880–1956) — американски писател, издател и литературен критик. — Б.ред.