Том Кланси, Стив Пиечник
Виртуални вандали (6)

6

Мат беше виждал люкове по-малки от дулото на пистолета пред лицето си.

— Окей, Текс, привлече вниманието ми — каза той, като все още се преструваше, че не е уплашен.

„Тези типове знаят как да те накарат да те боли в подобни ситуации, промълви ужасен глас в ума му. Какво ли е чувството да те улучат от това ръчно оръдие?“

Гигантската жаба внезапно промени формата си, превръщайки се в разпасан млад корсар отпреди стотини години. Дългата му черна коса беше вързана отзад на конска опашка, с прилепналите по краката кожени панталони. Носеше надиплена копринена риза — а усмивката на приятните му черти беше толкова режеща, колкото и дългият почти метър меч, насочен към гърлото на Мат.

Господин Джуълс естествено нямаше нужда от оръжие. Той се появи зад другите двама, стискайки блещукащите си юмруци, всеки един, от които беше колкото главата на Мат.

— Трябва да ви го призная, момчета — каза той на страшничката тройка — и на разтревоженото момиче. — Добри сте… Много сте добри. Не можех да повярвам на ушите си, когато слушах докладите за случилото се в Балтимор. След това проверих всеки отделен лъч от холопроекцията, заснет в играта, и се порових из Мрежата, за да видя дали нещо подобно е ставало и преди в околностите на Вашингтон.

— И как всичко това те доведе до нея — и до нас? — искаше да знае г-н Джуълс. Подобните му на скъпоценни камъни очи излъчваха остър блясък, когато погледна Кейтлин.

— Вие, момчета, си стойте зад маските. — Гласът на Кейтлин прозвуча горчиво, когато се обърна към дружките си вандали. — Можем да сме сигурни, че не ме е проследил по Мрежата. Вероятно е някой от училището, който се е натъквал на мен в истинския свят. Така че не бива да се безпокоите. Не сме се срещали в нормален вид, откакто започна тая история.

Г-н Джуълс изглеждаше готов да удари момичето, а Мат напрегна мускулите си, готвейки се да се отбранява безпомощно. Но анимационният каубой опря пистолета си в светещия гигант.

— Почакай малко, непохватник такъв. В момента висиш от другата страна на въжето.

Още веднъж Мат забеляза незначителното разминаване между движещите се устни и звучащата като от уестърн холореч. „Ако това е програмата «Идиъм Савен», работи по-бавно, отколкото каза Дейвид, помисли си Мат. Освен ако… не просто превръща английския в този глупав диалект, а в напълно различен език!“.

Но нямаше време да се занимава с това сега. Трябваше да убеди групичката богаташчета, че може да им бъде полезен — и забавен.

— Разследването ми попадна на всякакви слухове за хора, които са превръщали виарите си в купчина боклук. Владея няколко трика, които мога да ви покажа. Ако искате можете да попитате и дамата.

— Чували сме за тях — отговори студено този с меча.

Мат забеляза, че той не се притесняваше от това, че говори английски с акцент. Доколкото този акцент не беше някакъв прокси трик…

„Не, каза си той. При този времето на забавяне не е същото, както при каубоя“.

— Знаете, че моите умения могат да дразнят хората, дори и да ги уплашат. Но те не са придобити от същия източник, който вие посещавате.

Мат разтвори клечестите си ръце.

— При всички данни, които събрах, все още не съм сигурен, че вие, момчета, сте действали преднамерено или просто сте искали да се изфукате. Затова реших да опитам да ви намеря. Сметнах, че трябва да сте богати — всички тия електронни диващини изискват инвестиции. — Той потърка пръстите си в характерния стар жест за пари. — Също така предположих, че живеете в относителна близост до мястото, където играете. Това означаваше да се сдобия със списък на местата, където се мотаят богатските наследници от окръг Колумбия.

На недоизпипаното лице на проксито се появи усмивка.

— Някак си имах усещането, че не сте група четиридесет и девет годишни компютърни невежи.

Той вдигна рамене.

— И, както знаете, се оказах прав. Първата уебстраница, която посетих, беше „Maxim’s“. И кого да видя там, ако не очарователната Кики, която поприказва малко, после удари истинската Къртни Ванс, когато тя се появи да се оплаква. Чух удара, а и видях как Къртни се превиваше от болка… и разбрах, че съм намерил това, което търся. — Мат вдигна ръката на проксито си. — Няма да ви кажа как свързах Кики с Кейтлин Кориган. Всяка връзка се нуждае от известна доза загадъчност. Но искам да знаете, че съм много впечатлен от изпълненията ви и бих желал да се присъединя към отбора.

— Виж кво, нещастник такъв — каза каубоят от анимационното филмче, вкарвайки отново в действие своя глупав акцент от Дивия запад. — Изобщо не мисля, че осъзнаваш кой държи юздите тук. Проследил си ни, хубаво. Но с един изстрел от моя четиридесет и петкалибров пистолет ще те пратя да береш цветя от оня свят. А мъртвите не си отварят устата.

— Ще го повторя отново — каза Мат, надявайки се гласът му да не трепери. — Не искам да ви принуждавам насила, както и да ви изнудвам. Всичко, което искам, е да стана част от вашия отбор, да науча как правите всички тези номера.

— Но тогава ще знаеш повече от всекиго от нас — възрази бившата жаба.

Мат изглеждаше объркан, но не можеше да си позволи да го покаже. Трябваше да убеди бандата да го вкарат в играта. Въпросът беше как?

Думите изскочиха от устата му, преди да се усети.

— Безпокоите се, че ще разправям наляво и надясно, а? Ако стана един от вас, ще съм изложен на същата опасност, на която и вие.

— Може би. — Господин Джуълс произнесе това, сякаш обмисляше предложението му. — Ще си позволя да кажа, че се оправяш доста добре с компютрите, след като се добра толкова близо до нас. Но трябва да докажеш, че умееш да вършиш и други неща, ако искаш да си един от нас.

— Какво имаш предвид? — попита Мат внимателно.

— Ами трябва да изпълниш своята задача. — Гигантският кристален образ се наведе напред, като изричаше думите все по-бързо. — Вкарай ни някъде, където не сме имали възможност да проникнем.

„Изпитват ме, помисли си Мат. Това е направило силно впечатление“. Поне ще му позволят да се измъкне от празната бяла стая, без да го застрелят.

— Изгарям от желание да опитам — обеща Мат. — Стига да не е нещо невъзможно, като Пентагона или Белия дом.

— Не, по-лесно е от това. — Господин Джуълс се усмихна дразнещо. — Искаме да проникнем във виара на Шон Макардъл, сина на ирландския посланик. Сигурен съм, че няма нужда да ти казвам нещо друго. Можеш да намериш онова, което искаш, като се разровиш из съответните база данни.

— Ще започна веднага. — Мат се поколеба за миг, преди да продължи. — Всички ли искате да влезете там?

Останалите се засмяха бурно.

— И да се вмъкнем право в заложения капан? Мисля, че няма да стане — подсмихна се господин Джуълс. — Всичко, за което имаш грижата, си ти — и Кики. — Той направи подигравателен поклон към бясната Кет Кориган.

— Тъй като тя е единственият от малката ни групичка, когото ти познаваш, като уредиш нещо, ще контактуваш с нея. — Господин Джуълс обърна подобните си на скъпоценни камъни очи към Мат.

— Ако до една седмица не получим вест от теб, ще сметнем, че просто не си заинтригуван. Но ако доловим някакви слухове за нашата дейност или засечем повишен интерес към Кейтлин, тогава отново ще трябва да се занимаем с теб. — Той се надвеси над несъществуващото прокси на Мат. — И никак няма да ти хареса, американецо. Ама никак.

Мат беше доволен, че изведе Кейтлин оттук. Но когато трябваше да напуска нейния виар, използва усложнен, препрограмиран път за бягство, който го носеше със зашеметяваща скорост през дузина други уебстраници. Същото нещо направи, когато се изнесе от партито на Лара Форчън, като се луташе напред-назад из Мрежата, за да заличи всички възможни следи, които можеха да го издадат. Дори сега беше взел допълнителни предпазни мерки, използвайки път, различен от този, по който мина в петък през нощта.

Последната му спирка беше пред огромна пирамида, излъчваща силни електрически импулси — тя представляваше виртуалният вариант на онлайн каталог с операции. Блещукащият без прекъсване пламък всъщност беше броят на постоянно обаждащите се за цената на услугите и информацията. Мат се устреми натам без никакво забавяне, като се гмурна в огромния пламък от електронни импулси около конструкцията на пирамидата. Ако виртуалните вандали бяха успели да го проследят дотук, отвесно блещукащото количество информация щеше да пообърка преследването им.

Той се беше устремил към малко тъмно местенце — няколко гигабайта от паметта на компютъра, които Мат бе отклонил от бизнес каталога. В тази малка ниша се съдържаха програми, които щяха да му позволят да провери дали е успял да избяга, без да оставя следи.

Тъмното местенце внезапно се съживи, мигайки отчетливо, докато заличаващите следи програми му дадоха зелена светлина, след което се изтриха автоматично. Той направи още един кръг около пирамидата, влизайки в трафика изходящи обаждания, и после се отправи към дома си.

Колената на Мат бяха омекнали, когато стана от стола, прикрепен към компютъра. Може би отклоняващият маршрут, който беше преминал, имаше малко повече извивки и завои. Съжаляваше само, че не бе успял да прокара проследяващ механизъм във виар симулатора, където го заведе Кейтлин.

Но този проблем можеше да се окаже нож с две остриета. Щеше да разкрие мястото, където срещна виртуалните вандали, а трансмисията щеше да им позволи да го разобличат. А точно сега единствените неща, които Мат запази за себе си, бяха връзката му с Кейтлин Кориган и прикритата му самоличност.

Той се отърси от проблемите си, след което се запъти надолу по коридора към телефона.

„Трябва да опитам да разбера кой се крие зад маските на някои проксита“, мислеше си Мат, докато набираше номера на капитан Уинтърс. За щастие капитанът беше в офиса си, прекарвайки съботата в подреждането на документацията.

— Капитане, обажда се Мат Хънтър — каза Мат в слушалката. — Удобно ли е да дойда при вас, защото имам да ви казвам нещо. Май се натъкнах на връзка по случая „Кемдън Ярдс“.

— Няма ли да ми го кажеш сега? Или да ми изпратиш доклад по имейла? — попита капитанът.

Мат се изкашля.

— Предпочитам да ви го съобщя лично, сър. А след като разберете за какво става въпрос, мисля, че ще се съгласите с мен.

В никакъв случай нямаше да говори по открита телефонна линия или да изпраща съобщение, чрез което виртуалните вандали можеха да го засекат.

По телефона се чу въздишка.

— Надявах се да си почина малко, но… кога можеш да дойдеш?

— Тръгвам веднага — отговори Мат.

В автобуса на път за офиса на капитана в Пентагона той се опита да подреди изживяванията си от изминалата седмица в смислен доклад. Но дори и най-голямото старание не звучеше толкова смислено, когато се изправи пред нетърпеливия капитан Уинтърс.

Капитанът изглеждаше много по-загрижен, отколкото нетърпелив, когато Мат приключи.

— Предполагаш, че дъщерята на почитаемия сенатор от Масачузетс е свързана с групата богаташи, търсещи виртуални приключения? И че някои от членовете й са чужденци — вероятно към дипломатическия корпус?

— Мисля, че… — започна Мат.

Но капитан Уинтърс довърши изречението му.

— Аз мисля, че трябва да разполагаш с много убедителни доказателства, с които да подкрепиш подобни предположения. Ние не разполагаме с официално становище по случая — все още е от компетенцията на полицията в Балтимор. — Той присви очите си. — А те направо ще прегърнат идеята ти, щом я чуят.

— Все пак мисля, че чуждестранната връзка си струва да се провери — отвърна едва доловимо Мат.

— Стига да не се забъркваш много — каза Уинтърс. Той погледна часовника си. — Ще го оставя на теб. — Обръщайки се към компютъра, той рече: — Компютър, идентификация на гласови команди.

— Гласът идентифициран като капитан Джеймс Уинтърс — прозвуча отговорът на компютъра.

— Започни претърсване на данни с несекретен произход, Кориган, Кейтлин; познати, по-специално от чужда националност.

— Да обхване период отпреди шест месеца — предложи Мат. — Не смятам, че са се срещали напоследък.

Капитанът кимна.

— Продължителността да варира до шест месеца от настоящата дата. Копие от получената информация да се предостави на Матю Хънтър, идентифициран сега.

— Матю Хънтър — каза Мат.

— Изпълнявай — нареди капитан Уинтърс. Той погледна Мат. — Ще се наложи да почакаш малко. Дори и за система като нашата, това ще е дълга операция. Той отиде до вратата. — Ще те оставя. Като излизаш, само затвори вратата. И ме уведоми, ако изскочи нещо интересно.

Мат не знаеше дали да се ласкае от доверието на капитана, или да се дразни от очевидното му нежелание да повярва, че може да изскочи нещо интересно. Стоейки сам в офиса, той чакаше нетърпеливо, докато системите на Нет Форс претърсваха цялата налична информация из публично достъпните уебсайтове — публикувани новини, електронна информация, Холонет и ставащите достояние на широката общественост правителствени проекти — за някаква връзка между Кейтлин и намиращата се във Вашингтон голяма чуждестранна общност.

Но нетърпението се превърна в безпокойство, когато компютърът извади стотици резултати.

— Групирай ги поотделно — нареди Мат, — като правиш списък по имена с намаляваща честота на връзките.

Дори и така дискетата, която му бе оставил капитан Уинтърс, се запълни бързо.

„Обзалагам се, че е знаел, че ще стане така, помисли си Мат, и го е нагласил, за да ми даде урок“.

Канеше се да извади дискетата от флопито, когато му хрумна друго. Не бе успял да разпознае акцентите на две от трите проксита, с които се срещна днес. Но имаше известно съмнение относно господин Джуълс.

— Направи отделен файл — нареди Мат на компютъра. — Сортирай първите десет имена от списъка по националност. Ако има британски субекти, дай им предимство.

Дискетата отново включи на работен режим.

— Последните трийсет и седем имена от главния списък изтрити, за да се направи място за файла — предупреди компютърът.

— Прието — каза Мат. — Покажи файла с националностите.

Във въздуха над компютърната конзола се появи холоекран. Мат разгледа светещите букви.

— Само един с британски произход — промърмори недоволен той. — Колко много информация в пресата. — Мат реши да опита късмета си. — Има ли текущ правителствен файл на името на… — той погледна, след това прочете името: — Джералд Савидж?

За момент в стаята настъпи тишина, докато компютърът претърсваше файловете на Нет Форс.

— Потвърждавам.

— Файлът засекретен ли е?

— Не.

— Покажи файла на името на Джералд Савидж.

Достатъчно беше едно примигване и над конзолата се появи образът на доста приятен на вид човек. Имаше малко по-голям нос и четвъртита брада, а кафявата му коса беше определено дълга.

— Хм — промълви Мат. — Това е файл на Щатския департамент, а не данни на Нет Форс.

Той се намръщи, когато нареди изписаното на екрана съдържание да се прегледа цялото. Изглежда, Джералд Савидж бе от онзи тип хора, които разваляха репутацията на дипломатическата общност. Беше участвал в няколко сбивания, откъдето идваше и прякорът му Джери Дивака^[1].

Мат се заинтригува, когато разбра, че склонността на Савидж към препирните има политически оттенък. Баща му беше твърдолинеен британски политик, чиято кампания имаше откровено анти ирландска платформа. Мат знаеше, че в отношенията между Англия и Ирландия винаги е имало търкания. Ирландците са се борили стотици години, за да се освободят от британското потисничество.

Но враждебните отношения поели нова посока малко след средата на 90-те години на 20-и век, когато Ирландия започнала да надминава Англия по икономическите показатели. Там, където англичаните някога са демонстрирали превъзходство, сега определено чувстват завист. А когато, двадесет години по-късно, британското правителство разреши на няколко графства от Северна Ирландия да се обединят с останалата част от страната, стана още по-лошо. Много англичани бяха унижени от загубата на една от техните последни колонии — и Клиф Савидж, бащата на Джералд оглави вълната на натрупаната омраза и гняв, довела го до върховете на политиката.

Изглежда, правителството му беше дало пост в чужбина, за да го изпрати далеч от страната.

Мат поклати глава. Но защо го изпращат тук? Би трябвало да знаят за огромната ирландско-американска общност. Или именно това е целта? Може би хората в Лондон се надяваха, че семейство Савидж ще предизвикат нещо като международен скандал.

— Затвори файла — нареди Мат. Осени го друга идея: Кейтлин Кориган. Това трябваше да е ирландско име. Какво общо имаше тя с човек, който иска да навреди на ирландците?

Може би е просто част от светския живот във Вашингтон. Учудващо как дипломатическите връзки събираха заедно хора, които са кръвни врагове. Понякога политически дивиденти могат да се спечелят, като се държиш приятелски.

Мат преглътна. В часа по английски в училище обсъждаха „Ромео и Жулиета“, известната пиеса, където две деца от враждуващи фамилии се влюбват едно в друго.

Всеки един от тези сценарии можеше да даде отговор на въпроса защо Кейтлин и Джери Дивака се бяха събрали. Но едно беше ясно — имаше още много да узнае за Кет Кориган, преди да разбере какво я е накарало да си направи тази сметка.