Том Кланси, Стив Пиечник
Виртуални вандали (12)

12

„Какво мога да направя? Крещеше обезумял глас в черепа на Мат. Как мога да удържа Дивака? Той е по-голям, по-силен, а и може да наранява хора във виар симулатори. А аз не“.

Да наранява хора… Мат сграбчи Кейтлин за раменете.

— Трябва да ми помогнеш.

— Да ти помогна? — Кет почти извика от учудване. — Но как?

— Дай ръка. — Мат отиде до останките, от виртуалното бюро на Шон Макардъл, измъквайки тежкия плот. Кейтлин му помогна да го довлачат до мястото, където Джери Савидж се бе съсредоточил в душенето на ирландското момче.

— Добре — изпъшка Мат. — Аз го вдигам, а ти цапардосваш с него Савидж и скачаш отгоре!

— Аз ли?

— Ти можеш да го нараниш — аз не мога — изкрещя Мат. — Действай!

Мат вдигна плота, а Кейтлин го запрати с все сила. Тежката дъска падаше като на забавен кадър. Накрая се стовари върху гърба на Дивака. Савидж усети удара, дори и при здравото си кристално покритие. Той изкрещя от болка, после извика още един път, когато Кейтлин скочи върху дървото, като го затискаше.

Пъшкайки, Савидж размърда раменете си. Един по-силен напън го освободи от дървеното парче — и изпрати Кейтлин във въздуха.

Мат успя да я хване и да я задържи. Той видя как Шон Макардъл изпълзя, държейки се за гърлото. В мига, в който разбра, че е свободен, се изпари от виара.

Обръщайки се да довърши започнатото, Дивака изрева от ярост.

— Позволихте му да се измъкне!

Стискайки юмруци, той се запъти към Мат и Кейтлин.

— Да опустошиш нечий виар е едно! — извика Мат. — Да убиваш, е съвсем друго!

— Както и да е станало, той вече е вън от играта — каза Люк Валери. Двамата със Серж най-накрая бяха престанали да трошат каквото им попадне и хукнаха към останалите. — Охраната ще дойде всеки момент.

Серж дори не се обади. Проксито му на каубой от анимационно филмче просто изчезна, като внезапно загасен пламък на свещ.

Мисълта за евентуалните последствия най-после надделя над яростта на Савидж.

— Добре — каза за последно той. След това посочи Мат. — Но с теб още не съм свършил.

Дивака изчезна; след него се изгуби и Люк.

Кет хвана ръката на Мат.

— Да се махаме оттук.

Остави я да го води, чудейки се, дали отново няма да се отбият в лабораторията по химия на Брадфорд Академи. Вместо това се озоваха в друга библиотека.

— Библиотеката на Конгреса — обясни Кейтлин. — Дори по това време на денонощието ги заливат с въпроси.

— Поне си спестяваш нещо от сметката за телефона — каза Мат.

Профучаха покрай няколко сайта от Мрежата с изключително натоварен трафик, докато най-сетне стигнаха до вилата на семейство Кориган.

Мат видя обаче, че Кет ги приземи на виртуалната ливада, която беше извън подобието на „Маунт Върнън“, а не в собствения си виар. Някъде по пътя тя бе сменила проксито си на мадам Дракула.

Сега пред него стоеше истинската Кет — красива, с разрошена коса и… много уплашена.

— Благодаря ти за всичко, което направи — каза тя. — Никога нямаше да се сетя — пък и нямаше как да помръдна онзи дънер сама. — Тя потрепери от ужас. — Този път Дивака наистина прекали. Страхувах се, че ще смачка момчето, като парче глина.

— Всъщност Савидж не е босът на бандата, нали? — попита Мат.

Кейтлин поклати глава в знак на съгласие.

— Просто е най-големият и най-силният.

— Не мисля, че има мозък, за да намери начин да се измъкне от хартиена торба, ако, разбира се, не я разкъса. — Мат изгледа момичето продължително и настойчиво. — А и по начина, по който говори за компютрите, не притежава нужните знания и умения, за да създаде всички хватки, които използвате, но това вече го знаем. Савидж издърдори нещо за него — той трябва да е, нали? Старият Джери го нарече „изключително опасен младеж“, преди да се усети какви ги приказва.

Той погледна Кейтлин в очите.

— Големият мозък е истинският бос, нали, Кет? Той е този, който ви казва кога да нападате, нали?

— Да, понякога — призна си Кейтлин. — Слагаме няколко стикера, които представляват вратички за проникване в съответните програми. Някои от тях залепяме на определени места. Останалите са за нас, правим с тях каквото си поискаме. — Тя отново поклати глава. — Но някои от тях не трябваше да ги залепяме. Това ирландско момче — Макардъл — не трябваше да ходим там втори път.

— А онова нещо на бейзболния стадион — то не беше подобна програма.

— Когато той ни каза — когато аз го чух за първи път, помислих, че ще бъде голям майтап. Просто да постреляме по няколко виртуални бейзболни играчи, нали така? — Кейтлин изглеждаше разтревожена. — Но после хората по трибуните започнаха да падат. Никога не съм предполагала колко много хора ходят на такива мачове в холоформи.

— Него ли имаш предвид, като твърдиш, че е опасен, както каза и Савидж? — попита Мат. — Ако наистина е такъв, защо просто не се откажеш?

Въпросите му, изглежда, извадиха Кейтлин от равновесие.

— Да, наистина е такъв — отговори тя, едновременно ядосана и уплашена. След което прозвуча натъжена. — Аз не се отказвам, защото не мога. — Миг по-късно тя изчезна във вътрешността на „Маунт Върнън“.

Мат знаеше много добре какво щеше да се случи, ако я последваше. Ако охранителните системи не го уловят, тогава системите за разбиване на програмата щяха да го направят. А той имаше намерение да се прибере у дома без главоболие.

Напусна виртуалното имение на семейство Кориган, поемайки по още един сложен маршрут, докато накрая не отвори очи в собствената си стая. Но не стана от свързания с компютъра стол. Остана да седи там, облегнал брадичка на свитите си ръце.

Тази нощ беше постигнал две неща — идентифицира виртуалните вандали, като добре ги уплаши, и научи малко повече за загадъчната персона, която им осигуряваше необходимите програми — и им даваше нареждания. Като минус може да се отчете, че не бе разбрал кое точно позволяваше на вандалите да нараняват хора във виар симулаторите. Беше се оставил да го въвлекат в едно нападение, където почти бяха убили човек.

„Обаче, помисли си Мат, това че бях там, вероятно спаси живота на Шон Макардъл. Но ако не бях притиснал Джери Дивака, сигурно нямаше да проникнем във виртуалното посолство“.

На последно място, но най-обезпокояващ беше фактът, че се превърна в главната от набелязаните мишени на Гения. Досега той беше просто един от тези, които се стремяха да си намерят местенце в отбраното общество. Сега обаче бе нарушил установеното положение, разкривайки виртуалните вандали и принуждавайки Джералд Савидж да не се подчинява на нарежданията на Гения. А и бе видял вандалите в акция.

Нито едно от тези неща нямаше да се харесат на Гения. А той самият, за да цитира думите на големия и гаден побойник, беше „изключително опасен младеж“.

„Опасен и пълен с компютърни изненади, помисли си Мат, мръщейки се. Сега е моментът да разкрия тайната си самоличност — Мат Хънтър, прилежен ученик“.

Доста трудно беше да си такъв, при положение че спиш по два часа на нощ. Мат едва се дотътри до първите си часове през деня. Имаше късмет, че първият час след обедната почивка бе в библиотеката.

Но дори и при това положение се прозяваше, щом се захвана да чете някои от историческите материали, които му бе дал Санди Бракстън. Двамата офицери, които проучваха те, Армистед и Хенкок, бяха служили заедно на няколко поста в Запада, преди да е започнала Гражданската война. Когато сраженията започнали, те бързо се издигнати на ръководни длъжности.

Докато четеше, на Мат като че ли му стана интересно. Той беше учуден, когато разбра колко е било различно командването по време на Гражданската война. Офицери, дори генерали, предвождали атаките начело на войските си, вместо да останат скрити, подобно на Гения, докато други поемат всички рискове.

Но преди 170 години офицерите са смятали, че трябва да вдъхват кураж на подчинените си. Командващият Армистед опитал нещо такова на фаталния 3 юли 1863 г. Той поставил своята фуражка на върха на меча си, държейки го високо, за да могат войските му да знаят къде се намира „техният старец“. Естествено хората му го последвали, въпреки че вече били дали ужасяващи жертви. Само шепа храбреци успели да стигнат „Хребета на Смъртта“, където попаднали на масиран огън. Армистед бил покосен от първите куршуми.

Това поне успя да поразсъни Мат. Но той отново се унасяше, докато се прибираше с автобуса. Родителите му не си бяха вкъщи, така че той седна пред компютъра. Стана, когато настъпи време за вечеря. Баща му не се сдържа да го подразни малко.

— По мое време стояхме до късно, залягайки над книгите. Сега как му викате, когато се вържете към Мрежата и киснете вътре по цели нощи?

— Можеше и да е по-лошо — включи се майка му с усмивка. — Като например да кисне пред някой захабен монитор през цялото това време.

— Да, спомням си — засмя се баща му. — Викахме му да хванеш „компютърен тен“ — всички маниаци придобиваха тази фина разцветка на зеленото.

Мат гледаше в чинията си, ровейки из храната. Той изми приборите и отново се запъти към стаята си.

„По-добре се залавяй за училищните задачи“, си каза той.

Облягайки се на тапицерията на свързания си с компютъра стол, Мат започна да настройва имплантите си с рецепторите на облегалката на стола. Високочестотен шум се появи в ушите му, след като затвори очи.

Щом ги отвори, се озова в своя личен виар, виждайки познатото, обсипано със звезди небе, а във въздуха се рееше мраморната плоча. Секунда след това се натъкна на зашеметяваща изненада.

Кейтлин Кориган се появи изневиделица, излегната върху мраморната плоча, като манекен на бански костюми.

— По-добре си затвори устата, Мат — подразни го тя. — Иначе току-виж си лапнал някоя виртуална муха.

Мат се опита да не й остава длъжен.

— Просто… просто не си спомням да съм оставил толкова голяма иконка на десктопа си.

— Използва достатъчно много от тях миналата нощ. — Тя се изкиска, докато си играеше с иконките на плочата. — Ето го проксито на господин Стикс, програмата ти за телекомуникациите и ужасните неща, които си направил с моя мъничък протокол. — Веждите на Кейтлин се повдигнаха, когато побутна променената си обица.

Мат имаше желанието да навлече някое прокси в момента. Надяваше се само лицето му да не издаде тоталния шок от осведомеността на Кейтлин със собствения му виар. Явно се беше повъртяла тук известно време, за да се запознае с всички програми, които бе нагласил.

Запазвайки стойката си на момиче от корицата на списание, въпреки че носеше стар пуловер и изтъркани дънки, тя продължи.

— Не знам защо си толкова учуден от появяването ми тук. Ти сам ни предизвика да те проследим.

След това разтърси глава, опитвайки се да прозвучи твърда, но някак си излезе, че флиртува.

— Мислех, че човек, който разбира от компютри, прекарва повече време пред тях. Колко стана, откакто си тръгнахме от училище? А ти дори не си се вързал в Мрежата! Не си направил нито една звукова команда! Не искам да ти казвам откога вися тук и те чакам да се появиш.

— Надявам се, че не си прекарала цялото това време в моя компютър — каза Мат, като още опитваше да се съвземе от шока, който му дойде като гръм от ясно небе.

Кет размаха пръст към него.

— Не си мисли, че целият свят се върти около теб — хокаше го тя с лека усмивка. — Имам и други неща за вършене. — Тя вирна глава, въртейки краищата на косата си на един от пръстите. — Знаеш ли, винаги съм се чудела как изглеждаш. — Усмивката й стана още по-голяма. — Радвам се, че си ти, въпреки че, трябва да призная, доста се изненадах.

— Изненада ли се? — попита Мат.

Кет вдигна рамене и седна на плочата. Ръцете й бяха подпрени върху дясното й коляно, докато лявото се люлееше свободно в звездната шир.

— Винаги съм си мислела, че си от добрите момчета — каза тя, като гласът й прозвуча още по-изкусително.

— А, имаш предвид беден, но честен — отвърна й Мат.

Тя се изкиска, кимайки.

— Точно така! Никога не съм предполагала, че млад и уравновесен човек като теб ще иска да се мотае с палави и разглезени богаташки наследници като нас.

Мат си спомни думите на Лийф Андерсън за задоволените и скучаещите: „Знанията и съобразителността могат да победят парите“.

Кет се засмя, но той видя, че стойката й е напрегната.

„Какво толкова казах? Зачуди се той. Защо се разтревожи така изведнъж?“

След което се сети. Не познанията й за компютрите й бяха позволили да го открие. Внезапното й появяване, а също и флиртът вероятно бяха за отвличане на вниманието му.

Но необмислените му думи й бяха направили впечатление. Те й напомниха за някой друг, чийто ум и съобразителност му бяха позволили да контролира нея и приятелите й.

„Гения е този, който те е проследил, прошепна студен глас в съзнанието му. Вече знае кой си“.

Тръпка премина през гърба му, но той направи всичко възможно да не прекъсва закачката си с Кейтлин.

— Надявам се, посещението ти тук да си е струвало. Имам предвид, че сигурно ти е струвало много усилия.

Кет се успокои за момент, докато не схвана скрития подтекст.

Дъхът й спря за малко и той видя за миг страха, изписан в очите й.

— Наслаждавай ми се, докато можеш — каза безгрижно тя. — Ако се срещнем утре в училище, ще се правя, че не те познавам. — След което се наведе напред. — Запомни, не трябва да се срещаме… там навън. — Тя направи жест, с който показваше нещо отвъд звездното небе във виара на Мат — истинския свят.

— Последния път го направи именно по този начин — лично — напомни й Мат. — Означава ли това, че най-накрая съм част от отбора?

Кет още стоеше в предизвикателната поза, но очите й бяха станали проницателни.

— Не мога да ти кажа — но по-добре да си здрав и читав, отколкото да съжаляваш.

— Добре — въздъхна Мат. — Предполагам, че трябва да свиквам с това, че съм поредният умник.

За миг той изтръгна от Кейтлин искрена усмивка. Но очите й бяха все така вторачени, когато отново започна да навива косата си на пръста.

— Опасявам се, че е така. До скоро виждане…

Тя изчезна, но преди това пусна нещо между иконките на мраморната плоча.

Кет Кориган му бе оставила друга обица.