Том Кланси, Стив Пиечник
Виртуални вандали (3)

3

Мат остави двуинчовото запаметяващо устройство на бюрото си. В паметта на матрицата му се съдържаше огромно количество данни — предимно разни работи на Санди Бракстън за генералите от Гражданската война Хенкок и Армистед. Шумът изглеждаше по-голям от обичайния за празна къща. Баща му беше на родителска среща, а майка му, която имаше работа в Министерството на отбраната, нямаше да се прибере поне още час и половина.

Мат разполагаше с достатъчно време, за да свърши това, което беше намислил, и след това да се захване с домашните.

Той седна на свързания с компютър стол пред бюрото си, облягайки се назад. За момент в ушите му се чу някакво бръмчене, докато рецепторите на стола се включиха към имплантите под кожата му. Бюрото пред очите му изчезна, когато той влезе в своя личен виар симулатор.

Мат се намираше сред обсипано със звезди небе. Пред него се носеше мраморна плоча с малки блещукащи обекти — иконките на отделните програми.

Протягайки напред пръст, Мат докосна телефон, висок един инч, и зададе номера на Лийф Андерсън с едва доловим шепот — но дори и най-малкото усилие беше достатъчно във виар симулаторите. Секунда по-късно той усети бодежа, който предизвиква установяването на връзката. Мат направи субвокализирано съобщение: „Лийф, Мат е. Нещо против едно виртуално посещение?“.

Във въздуха се появиха пламтящи букви: „Заповядай!“.

Мат се премести от телефончето и избра мъничка златна светкавица — командата за осъществяване на връзка с друг виар. Отново прошепна номера на Лийф и добави командата „Започни“. Вселената моментално изчезна от фокус, докато се придвижваше из Мрежата.

Мат сякаш летеше из огромен град от светлина. Извисяващи се небостъргачи в бляскави цветове представляваха уебпространството на огромни корпорации. Другите виртуални сгради бяха сиви, като всеки прозорец светеше с различен цвят — малки бизнес и индивидуални имейл страници. В черното като катран небе се носеха и други конструкции. Мат преминаваше покрай тях с огромна скорост, след като направлението беше вече зададено.

Минавайки бързо из виртуалния пейзаж, той достигна до мъждукаща в сребристо сграда, насочи се към етажа, чийто прозорци бяха с червен оттенък — апартаментът на семейство Андерсън. В мига, в който достигна до виртуалния прозорец, Мат примигна и се озова в стаята на Лийф.

После примигна отново, този път неочаквано. Беше предположил, че ще се приземи в личния симулатор на Лийф, а не в действителния свят в холоформа. Мат разтърси глава.

— Не знаех, че си свързал стаята си с пълна холопроекция.

— О, това е супер, стига вашите да имат достатъчно пари. — Лийф вероятно щеше да изглежда по-добре, ако се беше скрил зад виртуална маска. Кожата му беше бледа, а лицето му се гърчеше от болка.

— Още се възстановяваш от удара, а?

Лийф кимна и потрепери.

— Някога да си попадал във виар, когато програмата внезапно се скапе?

— Че кой не е? Обикновено се измъкваш с убийствено главоболие.

— Умножи го по сто и ще добиеш представа как се чувствам в момента. Божичко! Боли ме дори като се слушам как приказвам.

Лийф въздъхна, внимателно отпускайки главата си назад.

— Имплантантът ми е наред, а и докторите казват, че нервната система не е засегната, само… чувствителността ми. — Устните му се извиха в половинчата усмивка. — Никакви симулатори, докато невроните не се успокоят. А и като съм в реалността, нашите са спокойни. Никаква силна музика, без холоекшъни с преследване на коли и експлозии. С други думи, никакви развлечения за известно време.

Той изгледа Мат с кисел поглед.

— От Холонет не са много наясно какво се случи в „Кемдън Ярдс“.

— Не мога да повярвам, че ченгетата нямат ни най-малка, представа. Нет Форс сглобиха ли вече случая? За какво става дума? Терористи?

— Направили са го деца — отговори Мат. — Ченгетата и Нет Форс не знаят кои са.

Той продължи да обяснява това, което му беше казал капитан Уинтърс.

Лийф се намръщи.

— Що за побъркани типове ще вземат да обстрелват игрище, пълно с виртуални бейзболни играчи? — След което си отговори сам на въпроса. — Богати, разглезени копеленца, които се гаврят с хората за развлечение.

— Може би пък мразят бейзбола — предположи Мат.

— Имаш предвид неудачниците, които остават извън отбора? — Лийф се наведе напред.

— Имаме си работа с мозъци, фрашкани с пари. Ако са от окръг Колумбия, би трябвало да ги познавам, тях или техни познати.

Лийф се облегна, затвори очи и въздъхна.

— Знаеш ли, може би пък точно аз съм човекът, който ще хване следите на тия виртуални вандали — ако се вмъкна в Мрежата.

Той хвърли още един поглед на Мат.

— Ти си по петите им, нали?

Мат кимна.

— Опитвам се, но ще ми е нужна помощ.

— Със сигурност ще ти е необходима. — Лийф все още беше навъсен. — Ще си имаме работа с хора, които не са като нас, дори ще се наложи да им ходим в часовете.

Мат се засмя.

— Каква е тази поговорка „Богатите не са като нас“?

— Тези хора ги интересува само кой има повече пари или повече власт. Затова харесват дипломатите — обикновено те имат и пари, и влияние. Направят някоя глупост и Щатският департамент я забулва в мълчание.

— Смяташ, че някои от вандалите може да са деца на дипломати? — попита Мат.

— Възможно е — отвърна Лийф. — Нямаш представа колко безотговорни може да направи хората един дипломатически имунитет. — Той погледна Мат. — Но това няма да ти помага да се сближиш с тях. Децата на богаташите винаги са готови да те използват.

Мат внезапно се сети за Санди Бракстън и помощта, която трябваше да му окаже.

— Или привличаш вниманието им, което си е чисто използване, но по различен начин — за развлечение.

— Ей, ти също си такъв — каза Мат. — Имаш доста лошо мнение за хората от твоя ранг.

— Аз също съм се натъквал на сноби и използвачи — кача Лийф рязко. — Познавам ги много добре. А щом си падаш по поговорките, ще кажа още една: „Познанството е майка на презрението“. — Лийф помисли малко, след което каза: — Компютър! Идентификация на гласови команди.

— Гласът е идентифициран като Лийф Андерсън. — Отговорът на компютъра беше доста тих, като едва се долавяше в стаята.

— Трансфер на файл. Въведи прокси изображение на адрес Maxim.com. Създай иконка. — Лийф се обърна към Мат. — Почакай малко, приятел.

Когато Мат протегна виртуалната си ръка, малка шахматна фигурка се появи на дланта му. Беше пешка, около един инч, направена от спираловиден, червен пламък.

— Това е програма, с която ще можеш да се върнеш обратно през Мрежата — каза Лийф. — Пусни си я на компютъра и ще разполагаш с координатите и паролата на една специална уебстраница — виртуална стая за разговори.

— Страхотно — промълви Мат.

— Казах, че е специална — допълни Лийф. — Това е стая за младите, богатите и безгрижните. Никой не се появява там с истинската си самоличност. Всички използват прокси изображения — колкото по-ексцентрични, толкова по-добре. — И след кратка пауза добави: — Ето ти и останалата част от програмата. Направих си ново прокси, нещо, с което да привлека вниманието на тези, които се мотаят там.

Мат гледаше своя приятел.

— Ходиш в тази стая?

Лийф се засмя, но в гласа му нямаше и капчица хумор.

— И още как. Дори ми е приятно да се мотая сред богаташките глезльовци. Даже и да означава, че трябва да се правя на интересен и да ги забавлявам.

След като се върна обратно у дома по Мрежата, Мат си довърши домашните и се навечеря. Едва тогава той се върза към компютъра и се пресегна към червената пешка. Когато прокси програмата се активира, Мат извика виртуалното огледало, за да се огледа.

Да не би това да е някаква шега? Програмата на Лийф го беше превърнала във фигура от клечки — нещо подобно на човечетата, които рисуват малките деца с висящите във въздуха ръце, малки точици вместо очи и една черта вместо уста. Докато я наблюдаваше, фигурата започна да се изчервява от притеснение.

„Наистина ли Лийф е възнамерявал да влезе в стаята за разговори като ходещо плашило?“

След което помисли за миг. Фигурата от клечки щеше да му служи като перфектна дегизировка. И ако се окажеше прав, щеше да направи впечатление. Затова реши да пробва. Какво от това, че щеше да се чувства като идиот? Винаги можеше да прекъсне връзката и никой нямаше дори да разбере, че Мат Хънтър е бил там.

Погледна надолу и видя, че вече не е червен. Той протегна едната ръка от клечици към златната светкавица, с другата сграбчи червената пешка с координатите и паролата.

Въведе субгласова команда. „Започни“.

Премина с шеметна скорост покрай неоновия пейзаж на Мрежата, отправяйки се към неизследвани досега места. Виртуалните конструкции тук бяха дори по-внушителни — заобиколени от зони за сигурност. Създателите им бяха попрекалили с дизайна. Мат профуча покрай нещо, което приличаше на репродукция на замъка на Дракула, и най-накрая достигна до сграда със златисточервени врати.

Голяма и тромава фигура без лице го пресрещна на входа. Мат набързо изрече паролата, която му бе дадена. Нямаше желание да узнае как постъпва блещукащото създание с натрапниците.

Пазачът изчезна, превръщайки се във висок слаб мъж със старомодна ливрея като на главен келнер от адски скъп ресторант.

— Последвайте ме, господине или госпожо. — Келнерът говореше с френски акцент.

Мат се озова на място, каквото беше виждал само в холоформите. Намираше се в огромна зала, декорирана в стила на 90-те години на деветнайсети век. Всичко беше червено или златно: атлазени тапети, плюшени завеси и кресла, колоните се извисяваха до покрива, който изглеждаше като изковано златно листо. Дори пламъците на старите газени лампи имаха златен отблясък. Част от залата беше устроена като ресторант с облечени в черно келнери, които сновяха около масите. Друга част беше превърната в казино. Малък оркестър изпълняваше старинна музика пред почти празния дансинг. Най-много място заемаше огромен златночервен килим, където се разхождаха всякакви фигури, понякога просто преминаваха, без да спират, понякога разговаряха помежду си.

В единия край на залата стоеше гигантски червено-златен робот, чиято глава почти опираше в тавана на височина над петнайсет метра. Хората стояха в разтворената му длан и си говореха. Един супергерой вървеше с важна походка, а под стегнатата му униформа изпъкваше всяко мускулче. Зад него подскачаше жаба — съвсем като истинска, с изключение на факта, че изправена, щеше да е висока около метър и осемдесет.

Още една фигура мина наблизо — Мат позна в нея герой от анимационен сериал, който той следеше в съботните сутрини. По-нататък видя нещо още по-странно — човешки череп с огнен ореол, който се носеше из въздуха на нивото на очите.

„Добре, помисли си Мат, сигурно няма защо да се безпокоя, че не се вписвам в обстановката“.

— За първи път ли си в „Maxim’s“? — попита женски глас зад гърба му.

Той се обърна и видя блондинка, която изглеждаше… е, почти нормално, като изключим факта, че беше невероятно красива.

— Мм, да — призна Мат.

— Изчервяваш се! — каза тя, смеейки се. — Харесва ми!

— Мисля, че е грешка в програмата — смутено отвърна Мат.

— Ще те наричаме г-н Стикс — каза момичето. — Между другото аз съм Кики.

— Приятно ми е, Кики.

Мат усещаше, че не откъсва очи от нея, но жената му беше позната. Тогава се сети. Това беше Къртни Ванс, героиня от сапунени сериали по Холонет! „Или пък, замисли се той, не е просто изображението на Къртни Ванс. Кой знае какво се крие зад тази маска?“

— Тъй като не изглеждаш особено впечатлена от всичко това, предполагам, че идваш често тук — каза Мат.

Кики се засмя, въртейки на един от пръстите си с безупречен маникюр кичур коса.

— Имаш предвид, че не се обличам специално за случая?

В сравнение със сложните костюми на повечето от прокситата в „Maxim’s“ дрехите й бяха доста обикновени — дънки и широк пуловер.

Мат усети, че пак се е загледал. Би се заклел, че само преди секунди пуловерът й беше лилав, а сега като че ли бе тъмносин. Не, светлосин, който сега се променяше в зелен.

— Дрехите ти всички цветове на дъгата ли приемат? — попита той.

Момичето се засмя отново.

— Дизайнът е за истински пуловер. Вероятно е нещо от микрофибрите и фазата на електричеството.

— Какво става, когато батерията се изтощи? — попита Мат.

Кики го погледна.

— Не знам — призна тя. — Сигурно става прозрачен!

— Ако го носиш само във виртуалността, идеята ти е добра — каза Мат. — Най-лошото, което може да ти се случи, е, че ще те смятат за Холо-Р.

— Не, това е единичен случай, г-н Стикс — отговори Кики. — Ако се появяваш с едно и също прокси всеки път, хората започват да се досещат кой си. — Тя кимна към големия варварин, облечен във вълча кожа. — Това е Уолтън Уийтли.

— Уолт Върлината? — избухна Мат. Момчето се бе сдобило с прякора си, защото беше много високо и кльощаво.

— Познаваш Уолт? — каза Кики. — Да не би да учиш в Брадфорд?

— Хвана ме — макар и неохотно, трябваше да признае той.

— Тук има много народ от Брадфорд — каза Кики. — Въпреки че всички се опитват да минат за по-възрастни. — Тя посочи навъсена, висока червенокоса жена с големи сини очи и нищо друго запомнящо се. Повечето от прокситата като че ли я избягваха. — Ще ти каже, че работи в семейната брокерска къща, но всъщност е в моя клас. Казва се Пат Туонки.

Освен смешното си име Пат беше едро, тромаво момиче с чепат характер. Сега Мат разбра защо хората страняха от нея.

Също така осъзна, че Кики току-що му бе казала, че и тя учи в Брадфорд.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря за предупреждението — каза Мат. — Но разобличаването на истинската самоличност на хората е опасно хоби. Сега ме караш да се чудя коя си ти. Дали да се съобразявам с имиджа ти на красива блондинка, който виждам тук, или да се запитам какво има зад него? Може би просто ти се иска да бъдеш руса, а всъщност си нисичка брюнетка.

— Уф! — възкликна Кики и неволно дръпна заплетения около пръста си възел коса. — Колко неприятно се изрази!

— Или може би си компютърна неудачница, която е тук, за да види как живее другата половина от обществото.

— По-скоро другите десет процента — поправи го Кики. — Ти затова ли си дошъл?

Мат не обърна внимание на въпроса.

— Да предположим — продължи той, — че изобщо не съществуваш! А си някакъв компютърен симулатор, програмиран да въвежда новодошлите в „Maxim’s“.

Кики се опита да присвие устни. Мат успя да долови смеха й.

— Ти си ужасен — каза тя. — И параноик, ако се притесняваш от флирт със симулатор.

— Помага ми да се чувствам жив — отвърна Мат. — Какво друго ми остава, когато срещна някого, който изглежда перфектно, независимо от цвета на пуловера си?

„Отвличаш си вниманието“, предупреди го глас в съзнанието му. Казваше неща, които обикновено не би казал на момиче. Но криейки се зад проксито, му беше много по-лесно да играе тези игри и да се носи по течението.

Зад Кики се появи висока женска фигура, забулена изцяло във воал.

Малко преди да ги подмине, жената внезапно се обърна и заговори Кики.

— Ей! — каза ядосано тя. — Мислех, че тук всички трябва да са с прокси изображения, а не с копия.

— Правилата в къщата позволяват на всеки да идва както си иска — отвърна намръщено Кики.

— Вероятно си пъпчива гимназистка, която се чуди какво е да си красив.

Мат не можа да повярва с какво презрение изговори последната дума странно изглеждащата жена с воала.

— Не е честно да започваш работа призори, прекарвайки повече от свободното си време в научаването на реплики, и да видиш как някакви идиоти се опитват да ти имитират прическата. Но вече ми писна от жадни за живот богаташчета, които се опитват да ми откраднат физиономията!

Мат гледаше ту към едната, ту към другата. Завоалираната трябваше да е истинската Къртни Ванс, при това в лошо настроение.

Лицето на Кики почервеня от неудобство и гняв.

— Аз му викам заемане за през нощта. И съм дошла тук като Алиша Голдстоун.

Мат си спомни, че това беше героинята на Къртни.

— Знаеш ли — продължи Кики, — дори с всички подобрения, които правят на героинята ти в студиото, не бих искала да изглеждам като… — Изведнъж веждите на Кики станаха тежки и груби. — Или като…

Съвършеният й нос се измести встрани от центъра си.

— Ах, ти малка кучка… — изрева истинската Къртни Ванс.

В този миг Кики замахна внезапно и нанесе страховито кроше в челюстта на новодошлата. Мат изтръпна, когато чу хрущенето на кокалчетата в лицето й. Сигурно болеше!

Истинската Къртни Ванс изчезна като спукан сапунен мехур.

Мат стоеше на мястото си. Кики беше нападнала Къртни Ванс. Тя трябваше да е от онези, които той търсеше.

Той се обърна към Кики, която разтриваше юмрука си.

Но преди да успее да каже нещо, към тях се присъедини фигура, извисяваща се и над двама им. Беше с почти човешка форма, ако хората можеха да достигат три метра и да са направени от блещукащи кристали. Мат спонтанно го кръсти г-н Джуълс.

— Не мога да те оставя сама дори за няколко минути, така ли е? — Думите бяха изречени със заплашителен тон.

— Да я оставите… — тръгна да пита Мат.

Голямата светеща ръка се протегна и сграбчи Кики за рамото. Въпреки че кристалните пръсти издаваха мек блясък, Мат знаеше, че са твърди като скала.

Кики го погледна смирено, на лицето й беше изписано страх… и болка.

„Трябва да направя нещо“, помисли си Мат, като се чудеше как клечестото му тяло ще издържи ударите на тези огромни, тежки ръце.

Но преди да помръдне, Кики и големият й кристален приятел изчезнаха от „Maxim’s“.