Том Кланси, Стив Пиечник
Виртуални вандали (13)

13

Дълго време след като Кет Кориган бе напуснала неговия виар, Мат просто седеше неподвижно, прехвърляйки през главата си различни мисли. Външно той не показваше никакви признаци на внимание към обицата, лежаща върху десктопа. Дали визитата на Кет не беше нещо повече от сетъп, както сметна той? Дали Гения използваше Кейтлин не само за да отвлече вниманието му от този, който го бе проследил — но и за да му постави капан?

С вдигането на обицата Мат можеше да активира всякакъв вид програми.

Гения знае как да наранява хората във виар симулатори. Предупреждението отекна в целия хаос, настъпил в главата на Мат. Да докосне иконката беше толкова безопасно, колкото и да издърпа предпазителя на истинска граната.

Но…

Кет не приличаше на момиче, което ще позволи някой да пострада. Бе успял да прозре какво се крие зад флиртуването й. Нима нямаше да забележи, ако тя искаше да му причини болка?

„Точно така, каза си той саркастично. Много добре знаеш как реагират всички хубави, богати момиченца, когато ги притиснат в ъгъла“.

Но…

Кет не искаше Джери Дивака да убие Шон Макардъл. Тя бе помолила Мат да го спре — и което е по-важно — бе му помогнала да издърпат Савидж настрана от момчето.

„Да, бе! Отговори му вътрешният глас. Но тя също така засипа «Кемдън Ярдс» с виртуални куршуми — ранявайки Лийф. Да, тя си бе признала това — но каза още, че не е имала представа колко много хора са присъствали там в холоформи, уязвими на нейните виртуални куршуми“.

Обицата можеше да е някакъв номер, смъртоносен капан… или послание. Мат трябваше да разбере какво.

Той прекъсна връзката с компютъра. Скачайки от стола, той се устреми надолу по коридора. Родителите му бяха в хола, гледайки някаква холодрама — нещо за полицаи и крадци.

— Има ли нещо, синко? — попита го баща му.

Мат поклати глава.

— Не, нищо. Просто исках да се поразтъпча малко.

Върна се в стаята си, отвори прозореца и се показа навън.

„Хубаво е, че си имам своя собствена карта с малко пари вътре“, помисли си.

Може би се бе превърнал в абсолютен параноик. Трябваше да се обади по телефона, една бърза телекомуникационна връзка през Мрежата.

Но Мат нямаше намерение да се връзва към нея през схемата, която използваха повечето хора. Не и след като някой бе проникнал в системата му, изпращайки Кет Кориган в собствения му виар. Винаги беше смятал, че е осигурил добра защита на компютъра си срещу външни набези, макар и не по начина, по който го правеха богаташите — пръскайки луди пари, или като високопроизводителните правителствени програми, използвани от Нет Форс.

Но срещу Гения защитата му изглеждаше надеждна, колкото мокра тоалетна хартия. Преди да използва системата си отново, искаше да провери за бъгове^[1], евентуални проследяващи програми и други номера.

След като Гения бе научил самоличността му, можеше да подслушва телефона, както направи с компютъра му. Дори можеше да използва кредитната карта на Мат за операции извън системата.

Мат започваше да се плаши от мистериозния образ, който, изглежда, работеше с техника от антикварен магазин. Но не можеше да предположи с какви ресурси разполагаше Гения — или какви номера щеше да извади от ръкава си.

„Не, мислеше си Мат, докато вървеше от спирката на метрото към сградата, където живееше Дейвид. По-добре — пък и по-безопасно — е да го направя на четири очи“.

За щастие Дейвид вдигна, когато той се обади от приземния етаж.

— Дейвид? Мат е. В беда съм и се надявам, че ти ще ми помогнеш.

— Качвай се — отговори Дейвид.

Мат започна още щом приятелят му отвори вратата.

— Този, който стои зад вандалите, проникна в компютъра ми.

— Разбира се, Мат — каза Дейвид на висок глас, кимайки към хола, където г-жа Грей гледаше холокомедия. — Ей сега ще го намеря.

— Здравей, Мат — каза тя.

— Мат има нужда от нещо за училище — рече Дейвид. — Ще ни отнеме само минутка.

Щом поеха по коридора, той заговори тихо:

— Имаш късмет, че баща ми този месец е нощна смяна, така че трябва да се разправяме само с майка ми. — Бащата на Дейвид беше детектив в полицейския участък на окръг Колумбия. — Щеше да те заведе на разпит.

Стигнаха стаята, която Дейвид делеше с двете си по-малки братчета — Томи и Джеймс. Дори и с вградени в стената легла, мястото в стаята винаги изглеждаше претъпкано — играчките на двете хлапета се бореха за пространство с компютъра на Дейвид. В момента двете момчета играеха на част от системата му на игра, в която целта бе да стреляш по всички, които се изпречеха на пътя ти.

— И двамата вън! — каза Дейвид, сочейки към вратата. — Компютърът ще ни трябва за малко.

— Аууу! — недоволстваше десетгодишният Томи. — Точно когато стигнах следващото ниво!

— Компютър — нареди Дейвид. — Прекрати играта. Запази настоящата симулация. Да се пази като ТОМИТОПСКОР точка ГЕЙМ.

Ясното холографско изображение, на което играеха момчетата, изчезна.

— Играта запазена — обяви компютърът.

— Ей! — каза Томи. — Не знаех, че можеш да правиш това!

— Като свършим тук, се върни и довърши играта.

— Тогава няма да ми е интересно — оплакваше се Томи, докато с Джеймс излизаха през вратата.

— Играта винаги ще започва оттам, докъдето си стигнал — обеща Дейвид. Той затвори вратата, след това погледна към Мат. — Защо не отидеш направо при капитан Уинтърс и не оставиш специалистите от Нет Форс да погледнат системата? — попита той.

Дейвид беше приятел, но дори и така Мат не желаеше да му каже за нападението над виар симулатора на Шон Макардъл и атаката, която едва бе успял да предотврати. В края на краищата баща му работеше в полицията.

— Много е заплетено — каза Мат накрая. — В моя виар може и да има някаква следа, но не искам да я отварям, ако по този начин Гения ще знае какво правя.

— Не знам как да ти помогна — започна Дейвид.

— Виртуалният ти изследовател — прекъсна го Мат. — Със сканирането, с което разполага, предполагам, че можеш да провериш оттук системата ми.

Повечето момчета, които Мат познаваше, обичаха да майсторят разни неща на компютрите си. Той самият си беше направил две състезателни коли и дори ги бе пуснал на състезания. Особено бе запален по свръхподобрения си „Додж Вайпър“. Дейвид пък конструираше космически кораби и изследователски модули, които работеха така добре, както и тези на НАСА — поне във виар симулатори.

Дейвид изглеждаше малко учуден.

— Не се бях сетил за това — каза той. — Обаче си прав. Можем да го настроим оттук да търси неочаквани концентрации на енергия и източници на някакво излъчване и да работи оттам. — Той пъхна празна дискета в компютъра си. — Ще направя копие на първата проба, така че ще знаем дали нещо в системата ти е променено.

Той зададе няколко команди на компютъра си, след което се обърна с усмивка към Мат.

— Искаш ли да видиш как изглежда виар симулаторът ти отвън?

— Смятам, че е по-добре да се махаш оттам, ако си отишъл под формата на телеметрични данни — предупреди го Мат.

Дейвид се намръщи.

— Ще бъде доста трудно — възрази той.

— Този тип причинява нещастия на хората във виар симулатори — каза Мат. — Трябва да стоим, колкото се може по-далеч.

— Мисля, че си прав — призна си Дейвид, зададе още няколко команди, извиквайки най-различни програми за защита. После се усмихна на Мат. — Когато имаш двама по-малки братя, които си пъхат носовете навсякъде, се научаваш как да държиш нещата под контрол.

Няколко допълнителни команди настроиха холографските изображения и данните за отчитане на резултати от пробата.

— Влизаме вътре — каза Дейвид, активирайки връзката за телекомуникации.

Мат се загледа към измервателната програма, но не разбираше нищо от нея.

— Добрата новина е — каза му Дейвид, че нищо не се е случило. Виар симулаторът ти не е бил атакуван или нещо подобно.

Той посочи към програмата за измерване.

— Обаче се виждат няколко енергийни дупки, които не би трябвало да ги има.

— Значи виарът е бъгнат — каза Мат.

— Аха. — Дейвид зададе някакви команди на проверяващата програма. — Да видим дали можем да се сдобием с по-добър изглед.

Той прекъсна внезапно, сочейки към други данни.

— Уау! Прилича ми на самоунищожение! Не е достатъчно силно, за да те нарани, дори и да си бил в симулатора. Мисля, че този тип просто не иска хората да си пъхат носа в неговите работи.

Те прекараха известно време, разчиствайки няколко от играчките на Гения, в това число и програмата „Троянски кон“, която бе позволила на Кейтлин Кориган да проникне вътре и да остави малки сувенири след себе си.

— Остава още едно нещо за оправяне — съобщи Дейвид.

— На десктопа ти има иконка във формата на извънземно — програма, която изобщо не е от твоите.

— Това е следата, за която ти говорех — каза Мат. — Можеш ли да пробваш да я отвориш?

Дейв опита, но след това просто вдигна рамене.

— Прилича на десетсекунден гласов клип. Съобщение за теб може би — после додаде: — Поне нищо не се взриви, приятел.

 

 

Половин час по-късно Мат се почувства глупаво, изкачвайки се през прозореца, за да влезе в стаята си.

„По-добре здрав и читав, отколкото да съжаляваш“ — каза си той.

Отиде в кухнята да си налее чаша мляко.

— Още ли работиш? — попита баща му.

— Почти свърших — отговори Мат. Върна се в стаята си и взе дискетата, на която бе записал всичко, което знаеше за виртуалните вандали. Излезе и я остави на земята в коридора. После отново седна пред компютъра. Над бюрото му се появи холопроекция на неговия виар. Мат се дръпна зад леглото си — единственото място, зад което можеше да се скрие… и нареди да се отвори иконката с обицата на Кет Кориган.

— Мат, трябва да те видя. — Гласът на Кейтлин излезе от малкия говорител на умаления холовариант на виара. — Трябва да е лично, на четири очи. Никакви компютри, никакви телефони, никакви холограми — и то възможно най-скоро.

Тя звучеше изплашено, дори и при нестандартната репродукция на гласа.

Мат стоеше като вцепенен. След малко нареди на компютъра да изтрие всичко: не просто да изтрие съответния файл, но и да унищожи всички записи на десктопа му — както и цялата налична информация за това, което се случи там вътре.

На следващата сутрин взе по-ранен автобус за училище. Знаеше, че Кет Кориган обикновено идва с кола. Днес тя връхлетя в парка с класически „Копърхед“. Трябваше да е поне на трийсет години. Но стара или не, колата беше страхотна. Какво целеше Кет, като се появяваше с такава атрактивна машина? От една страна, отвличаше вниманието на всички от Мат. Но пък, от друга, всеки маниак на тема коли щеше да й се лепне. Мат се надяваше да разменят няколко думи преди подготвителния час.

Вместо това се озова на края на аплодиращата я тълпа.

Програмата за целия ден, изглежда, нарочно бе така нагласена, че изобщо да не се засекат. Ако Мат успееше да зърне Кейтлин в лудницата през междучасията, тя обикновено бе на другия край на коридора, а и той се отправяше в противоположната посока.

Надяваше се да се срещне с нея в стола, но щом тя влезе, се появи и Санди Бракстън.

— Ей, Мат! Имам страхотна новина! Баща ми има приятели, които участват във възстановки на различни военни сцени.

Друг път на Мат можеше да му е интересно. Но сега му се искаше земята под този идиот да се отвори. Той заставаше на пътя му към Кет Кориган.

— Както и да е, разполагат с холограми на битките. Всъщност са били в Пенсилвания, където са разиграли Атаката на генерал Пикет. Утре ще се сдобия с копие от нея. След обяд и двамата имаме занимания в библиотеката. Ще уредя нещата, за да можем с д-р Феърли да ги видим.

— Да, добре — каза разсеяно Мат, опитвайки се да го избута напред. Кейтлин тъкмо минаваше оттук!

Тя носеше папка с дискети и разни бележки. Когато мина покрай Мат, парченце хартия се плъзна от нея. Бележка?

Мат се запъти да я вземе, но Санди го изпревари и я грабна под носа му.

— Ей, Кейтлин! Изпусна си това!

Кет се обърна и погледна Мат многозначително.

Санди предаде хартийката, като я прочете.

— Концерт по класическа китара! Кой ходи на такива мероприятия?

Кейтлин присви очите по типичния за „Лийтс“ начин.

— Ааа, докато си чистех менюто „Принт“ на компютъра, попаднах на това.

Докато Кет говореше, смачка хартията. Но погледна рязко към Мат.

Той наблюдаваше как топката хартия падна в коша за боклук. Запъти се натам, като най-сетне успя да се отърве от Санди Бракстън. Имаше късмет, че я извади, преди някой да хвърли отгоре й съмнително изглеждащо парче месо, полято с чили сос.

Докато обядваше, малкото парче хартия като че ли натежа в джоба му, сякаш бе направено от желязо.

Малко по-късно, като излезе навън, Мат отиде до едно дърво, облегна се на обратната страна и разви хартийката.

На едната й страна имаше плакат на музикалния клуб на училището, на който бе отбелязано, че този следобед ще има рецитал по класическа китара.

Другата беше празна.

Мат се намръщи. Да не би да има някакъв код? Той си спомни, че като дете беше чел нещо за лимонов сок…

Облегна глава на неравната кора на дървото. Не, съобщението стоеше точно пред него. Какво по-хубаво място за среща от това? Рециталът щеше да се състои в голямата, тъмна аудитория. А класическите китари нямаха нужда от електрически или компютърни усилватели. Просто старомодни умения и старомодни уши, които да слушат — идеално.

Мат пристигна в аудиторията, останал без дъх и мъничко закъснял. Той се промъкна и седна на един от задните редове, като се опитваше да свикне с мрака в залата. Сериозно момиче седна на един стол, пръстите й танцуваха по струните, изпълвайки въздуха с музика.

Къде беше Кейтлин?

Изпълнението свърши и Мат забеляза русата коса на Кейтлин, докато се изправяше от предния ред. Тя аплодира изпълнението и когато момичето напусна сцената, се промъкна покрай Мат.

Ловка ръка пъхна в джоба на ризата му още една бележка. После напусна аудиторията, без дори да го погледне.

Мат се отпусна в седалката и отвори бележката. Изчака краят на следващото изпълнение да свърши, което му се стори безкрайно, и също напусна аудиторията.

Отиде до своето шкафче, отключи вратата и разгъна бележката върху учебниците си. В нея бе написано само:

Шеридан Съркъл 3:30

Знаеше мястото — беше един от многото магистрални пръстени, които се простираха над района на Вашингтон. Намираше се съвсем близо до Брадфорд, на няколко минути пеша. Той погледна часовника си. Трябваше да побърза.

Мат пристигна на „Шеридан Съркъл“ около половин минута по-рано. Огледа разположения наоколо богаташки квартал. Вече беше наясно защо Кейтлин дойде на училище с „Копърхед“. Класическият модел на колата, която не можеше да бъде сбъркана с друга, се появи, излизайки от кръговото движение. Кейтлин спря, Мат се качи и те се насочиха в посока Джорджтаун.

Докато караше по локалните платна и после по магистралата, момичето мълчеше.

— Е? — каза Мат. — Мислех, че искаш да поговорим.

— Ние — момчетата и аз — трябва да се срещаме само чрез Мрежата. Това е нещо като предпазна мярка — ако никой не ни види заедно, няма как да ни свържат. — Тя погледна Мат. — Но вече започвам да мисля, че така ни контролират.

— И ти се прииска да нарушиш правилата, като избра точно мен, защото не мога да те издам — а и не знам на кого да кажа.

Кейтлин прехапа долната си устна.

— Аз… Аз исках да ти обясня някои неща. Като ни гледаш, сигурно си мислиш, че си живеем приказно. Нека ти кажа нещо. Десетото дипломатическо парти, на което отидеш, по нищо не се различава от останалите, на които си бил. Започваш да се чувстваш… предполагам, че правилната дума е отегчен.

Тя следеше движението пред себе си, когато продължи нататък.

— Ние всъщност нямаме семейства. Откакто се помня, баща ми все търчи нанякъде. Рядко успявам да го видя, него или мама. Понякога си мисля, че с шегите си Люк се опитва да накара родителите си да разберат, че е жив, да му обърнат внимание. Джери е изпратен тук, защото го изхвърлиха от повечето пансиони в Англия. А що се отнася до Серж — той мрази баща си, задето се е захванал с политика. Тя го е направила посланик, но заради нея майка му е била убита при последните стълкновения на Балканите.

— Горките богати деца, а? — каза Мат.

— Защо не кажеш глупавите, богати деца? — отвърна Кет иронично. — Отегчени, сърдити и внезапно ни се открива възможност да развихрим фантазиите си. Тайни самоличности и разни неща от сорта.

— Само дето не сте супергерои, а злодеи.

— Престани! Нападнахме няколко виар симулатора и толкова. Всеки с малко мозък в главата си има бекъп на дискетата. Децата, които си играят с бомби с боя, всъщност нанасят повече щети от нас.

— А хората, които пострадаха?

Кейтлин се отпусна малко в седалката.

— Това е тъмната страна на фантазията. — Тя погледна отново Мат, мъчейки се да го убеди. — Когато си богат и красив, много хора се натискат да ти правят услуги. Така и не разбрах смисъла на това, нито пък останалите. Серж и Дивака бяха изумени, когато откриха, че могат да нараняват хора във виар симулатори — и се поувлякоха, честно.

— Няма нужда да ми обясняваш. Видях с очите си какво направи Савидж с Шон Макардъл.

— Това не е истинският Джери. Той размахва юмруци, защото това е всичко, което може да направи, за да се измъкне от клопката, в която сме попаднали.

— Клопка ли? — попита Мат.

— Човекът, който нагласи тази малка игричка, ни насади, без да се усетим. Бяхме изнудвани, Мат. С всяка програма за тайно проникване поставяхме още две други, които не ни бе разрешено да използваме.

— Какво искаш да кажеш с това „не ни бе разрешено“?

Гласът на Кейтлин стана плътен.

— „Заповядано“ е по-правилната дума. Не знам за какво са използвани тези програми преди това, но Джери наруши основно правило, като ни заведе във виара на Шон Макардъл.

Стигнаха до отклонение близо до къщата на Мат. Кейтлин смени лентите и сви по платното за излизане от магистралата. Тя покара няколко пресечки, след което спря колата.

— Казах ти всичко това, защото още не си затънал толкова дълбоко. И можеш да се откажеш. Иди си у дома и забрави, че изобщо сме съществували.

— Може да има начин да ти помогна — каза Мат. — Знаеш ли кой ви дава нарежданията?

Кейтлин посочи към вратата.

— Иди си у дома, Мат. И се пази.

 

 

Мат ровеше вечерята си.

— Няма ли да се събират твоите Нет Форс Експлорърс тази вечер? — попита майка му, след като свършиха с яденето.

Мат кимна. Всеки месец Експлорърс си организираха виртуална среща или в някои от местните сайтове на Мрежата, или в по-големите виртуални стаи за разговори в главния компютър на Нет Форс във Вашингтон. Той нямаше настроение за срещи. Помисли за Гения. Ако забулената в тайнственост фигура го проверяваше, последното място, на което би искал да го спипат, беше при Нет Форс.

— Не мисля, че ще отида, мамо — каза той.

— Много си изморен, а? — попита саркастично баща му. — Вероятно се преуморяваш твърде много, помагайки на съученика си с онзи проект.

— Не, там всичко е наред — отвърна Мат, носейки чинните в кухнята.

На вратата се позвъни и малко след това баща му се появи усмихнат.

— Имаш посетител — каза той. — Предполагам, че би искал да махнеш пяната от ръцете си. Търси те някаква млада госпожица.

Учуден, Мат тръгна към хола… където завари Кет Кориган, която си говореше с майка му.

— Надявам се, нямаш нищо против това, че се изтърсвам ей така, без предупреждение — каза Кет.

— Н-не — отвърна Мат. — Искаш ли да се поразходим?

— Да, чудесно.

— Не се бавете много — предупреди майката на Мат.

Щом се отдалечиха от къщата, невинното изражение на неочаквания гост изчезна от лицето на Кейтлин. Очите й непрекъснато шареха, докато вървяха по улицата.

— Каза, че искаш да помогнеш. Не знам какво можеш да направиш. Какво изобщо може някой да направи.

— За какво става въпрос? — попита Мат.

— Джери — отговори Кейтлин с дрезгав глас. — Мъртъв е. Блъснат преди около половин час от някакъв шофьор, който избягал.