Том Кланси, Стив Пиечник
Виртуални вандали (1)

1

Небето беше ясно и безоблачно, белязано само от тънките бели дири на преминаващия отгоре самолет. Мат Хънтър присви кафявите си очи, взирайки се от мястото си на стадион „Кемдън Ярдс“. „Сигурно всеки момент ще изключи двигателите“, помисли си той.

Един лакът в ребрата го върна обратно на земята.

— Чудни места си избрал, умнико — оплака се Анди Муур. — Направо ще се изпържим тук. — Русолявото момче прокара ръка по светлата кожа на лицето си. — Някой да носи крем против изгаряне?

— Този път нямаш късмет, младши. — Дейвид Грей нави ръкавите на ризата си, показвайки яки, мускулести ръце. — Защитата ми срещу слънчевите лъчи се дължи на африканските ми предци. — Той обаче също се въртеше на мястото си. — Смятах, че след като са обновили това място, ще поставят и по-удобни седалки.

Лийф Андерсън се облегна назад.

— Тук, където седя, е достатъчно удобно.

Мат го изгледа. Мястото на Лийф всъщност беше запълнено с холограма. В действителност Лийф се намираше в апартамента на родителите си в Ню Йорк, без съмнение изтегнат в някое скъпо кресло, свързано с компютър. Имплантанти под кожата му го свързваха с глобалната Мрежа, позволявайки по този начин образът му да се вижда тук в Балтимор, и той да наблюдава всичко, което се случва на стадиона, отдалечен на почти 350 км.

— По-добре си настрой малко симулатора, Андерсън — пошегува се Мат. — Иначе няма да хващаш холографските хоумръни^[1]. — После огледа другите си приятели, истински и холографски, и заяви: — Ей, това е първият мач на „Авлигите“ за този сезон. Това бяха най-добрите места, които успях да взема.

Неудобствата, свързани с твърдите седалки, бяха приемлива цена за зрелищното шоу. И нямаше предвид само бейзболния мач. Мат и приятелите му се интересуваха от всичко, свързано с компютрите. Те бяха запленени от глобалната Мрежа, която управляваше такава голяма част от света, и от Нет Форс, организацията, която опазваше реда в компютърното пространство. Мат, Лийф, Анди, Дейвид и останалите се бяха присъединили към помощния отряд Нет Форс Експлорърс.

Не беше никак лесно да попаднат там — трябваше да преминат през подготвителния курс, който не беше по-лек от този на Морската пехота. След това Нет Форс се беше разраснала от помощно звено под крилото на пехотата и ФБР до самостоятелна организация и делеше с тях щабквартирата в Куонтико, Вирджиния. Преминаването през курса беше дало на Мат и приятелите му достъп до невероятни компютърни технологии. На този мач ги беше довел не толкова бейзболът, а самият стадион. „Кемдън Ярдс“ беше претърпял пълна реконструкция. Сега беше свързан към огромна компютърна система за симулиране на виртуална реалност — виар симулатор. Много спортни игрища бяха оборудвани с холографски проекционни апарати по седалките си. Но тук цялото пространство беше проектирано като огромен широкоекранен дисплей.

Лийф се повдигна от мястото си, когато противниковите отбори привършиха разгрявката си.

— Започва се.

Гласът на говорителя прокънтя из целия стадион.

— Добре дошли на първия за сезона 2025 г. мач на „Авлигите“. Ние ще ви предложим нещо повече от вълнуваща игра. Благодарение на новата ни виар система ще прекарате един ининг в бейзболния рай. Някои от най-великите играчи в историята на бейзбола ще се изправят срещу звездния отбор на защитниците. Дали здравите удари могат да победят невероятните подавания и играта в защита? Сега ще разберем.

Играчите излязоха на терена. После пред защитниците изплуваха осемнайсет призрачни фигури. Бяха облечени в различни старомодни екипи, някои принадлежаха на несъществуващи вече отбори.

Част от виртуалните играчи размахваха или хвърляха шапките си на публиката. Лийф Андерсън свиреше с уста и пляскаше.

— Нищо от това, което виждате, не е измислено — каза той. — Компютрите на системата генерират изображението въз основа на записи от играта на бейзболистите, възможностите, които са имали да атакуват и да се отбраняват, дори и на начина, по който са се държали с публиката.

— Кой е онзи дебелият от отбора на батиращите? — попита Анди Муур.

Лийф погледна Анди, сякаш се бе провикнал високо в църква.

— Това е Бейб Рут. През 1927 г. постигна 60 хоумръна. А малко по-надолу до линията е Тай Коб. Печелил е базата повече от четири хиляди пъти и е участвал в повече сбивания с феновете от всеки друг, за когото някога съм чувал.

— Надявам се, че на ухото си имаш слушалка, която ти шепти всичките тези щуротии — каза Мат. — Защото ако си товариш мозъчните клетки с някаква стогодишна статистика…

Лийф се усмихна.

— Ако се вгледаш по-отблизо в отбора на звездите, ще забележиш, че поне половината от играчите са с екипи на отбори от Ню Йорк — батиращите си имат Рут и Лу Гериг от „Янките“, Франки Фриш от стария „Ню Йорк Джайънтс“, а Дон Драйздейл беше от „Бруклин Доджърс“. Защитниците пък разполагат с Джо Ди Маджо и Бил Дики от „Янките“, Кийт Ернандес от „Мете“, а Уили Мейс и Кристи Матюсън са от „Джайънтс“. Всички те са играли за родния ми град!

— Голяма работа — каза Мат, за да раздразни приятеля си. — Защо са им притрябвали всички тия играчи от миналото?

— Имаше ограничение. Не се допускаше никой, който е играл през този век — отвърна Лийф. — Някои от тях, като Ози Смит, Майк Шмид и Джони Бенч, са играли през 80-те години на 20-и век. Кийт Ернандес се е състезавал през 90-те години.

Мат се засмя.

— Ще ми се да видя как ще играят сега.

Защитниците заеха позиции по терена, след като играчът на батиращите, облечен в екипа на „Филаделфия“, застана на мястото си.

— Едно е сигурно за компютърните играчи: нямат нужда от разгрявка — пошегува се Дейвид Грей.

— Имаш право — каза Лийф, преглъщайки. — Ще видим всяко подаване, удар, страйк или грешка, защото номерът на съответния играч се появява на компютрите. — Той се наведе нетърпеливо напред и изкрещя: — Давай, Майк! — После додаде: — Това е Майк Шмид. Страхотен батър.

Кристи Матюсън обаче го отнесе с три страйка. Дойде редът на Тай Коб, който успя да прокара един удар. Лу Гериг го последва с невероятно тичане по линията, но бе изпреварен от Роберто Клементе, който улови топката с летящ плонж.

Бейб Рут беше последен за отбора на батиращите. Той държеше бухалката по странен начин, сякаш изобщо не смяташе да я използва. Матюсън изстреля два страйка покрай него.

Виртуалният Бейб Рут излезе от мястото на батъра, сваляйки бухалката от рамото си. След това посочи към трибуните отвъд игрището.

Лийф се засмя на висок глас.

— Това е известен жест! Така Бейб показва къде възнамерява да изпрати следващото подаване.

В този момент обаче четири фигури се надигнаха от местата си на предния ред на централните трибуни. Сякаш бяха чакали за сигнала от Рут!

Мат се зачуди как не ги бе забелязал досега. Бяха облечени в старомодни костюми и приличаха на герои от стар черно-бял гангстерски филм, нещото, което предхождаше забавленията с холограми.

Трима от странните типове бяха мъже в костюми на райета и шапки с периферии. Четвъртата фигура беше на ослепителна блондинка с дълга пола, старомоден пуловер и анахронична шапчица на главата.

Най-високият от групата посочи към Бейб Рут.

— Я се разкарай бе, мазник!

Мат се намръщи, Лийф се изправи да види по-добре какво става. Тай Коб се втурна към терена, сипейки ругатни по адрес на четиримата. Но гласът му бе почти недоловим за публиката.

— Нещо не е наред — каза Мат. — Не би трябвало да можем да чуваме онзи тип.

Отекващият глас продължаваше да се разнася из стадиона — сякаш високият беше успял да проникне в съобщителната система. Но това беше невъзможно!

Изненадите обаче не свършиха. След броени секунди четиримата направиха нещо абсолютно невъзможно. Бръкнаха под седалките си и извадиха оттам пушки — големи, тежки пушки… и което бе още по-странно, пушките бяха почти толкова стари, колкото и дрехите, които носеха.

Мат бе виждал пушки „Томпсън“ само в холограмите и знаеше, че са тромави и обемисти оръжия. Но групичката държеше тези тук, сякаш са леки като перца. Пушките затрещяха, натрапниците засипаха терена с куршуми, поваляйки бейзболистите. Джо Ди Маджо не успя да се спаси от свистящите куршуми, нито пък Уили Мейс и Роберто Кле менте. Тай Коб също бе повален на земята. След като очисти близкостоящите играчи, най-високият се насочи към Бейб Рут и го прониза в гърдите.

Гръмогласен смях се разнесе из игрището.

— Фасулска работа! — изкрещя той. — Мишената беше толкова голяма!

„Трябва да са холографски герои“, каза си Мат. Пълнителите на тези пушки не побираха повече от сто патрона. А тези със сигурност бяха изстреляли два пъти повече.

Холографско или не, представлението на главорезите бързо изпразваше трибуните. Виртуалните зрители се разбягваха от местата си, за да се измъкнат от престрелката. Уплашени до смърт хора задръстиха стълбите и изходите, тъпчейки се един друг, докато се опитваха да избягат.

Устните на Мат се извиха в горчива усмивка, докато наблюдаваше побърканата тълпа.

— Някой идиот ще си счупи врата, бягайки от това малко лазерно шоу.

После забеляза как холографските образи се гърчат в агония. Внезапно се угрижи.

— Лийф…

Както се бе покатерил на мястото си, за да добие по-добра гледка от целия хаос на трибуните, приятелят му представляваше идеална мишена.

Когато холографският куршум го улучи в гърдите, Лийф се свлече на седалката си, очите му се отвориха широко и той нададе сподавен стон. После падна на пода. „Немного реалистично“, си помисли Мат. Но при създалата се суматоха виар симулаторът на стадиона вероятно беше свръхнатоварен.

Мат остави тези мисли, изправи се и изкрещя:

— Всеки, който е с холограма, незабавно да прекрати симулацията! Изчезвайте оттук!

Холограмите на част от приятелите му и на доста от близкостоящите моментално изчезнаха. Мат обаче едва забеляза това. Вниманието му бе съсредоточено към падналия на земята Лийф. Не се виждаше следа от куршум и затова той въздъхна с облекчение. Но Лийф определено не беше в добро състояние.

Лицето му беше пребледняло като платно. Очите му бяха втренчени неподвижно в една точка. Зениците не можеха да фиксират.

Мат разпозна симптомите. Шок. Това беше главната реакция на физическа или психическа травма. Когато нещо с компютърните импланти се объркаше, се появяваше и проблем с нервната система.

Основният курс при Нет Форс Експлорърс включваше и оказване на първа медицинска помощ. Но Мат не можеше да направи нищо, за да помогне на приятеля си. Лийф не беше тук, а на почти 350 км. Мат дори не успя да напипа пулс през разпадащата се виар връзка.

Той извади портфейла си. Бутна настрани документите си за самоличност и кредитната си карта „Юнивърсъл“, накрая измъкна обвитата във фолио клавиатура, която вървеше в комплект с всеки портфейл. Включи захранването и избра опцията „Телефон“. Гъвкавата схема под твърдата полимерна обвивка превключи на предварително зададения формат „Клетъчен телефон“.

Мат изрече набързо една кратка молитва, докато държеше портфейла си на ухото. Даваше свободно! Опасяваше се, че при натоварването на системите на стадиона изобщо няма да може да се свърже.

Първо — най-важното. Набра телефонния код за Източен Манхатън, след това домашния номер на Лийф.

— Хайде! — измрънка Мат, докато в ушите му се долавяха електронни шумове. Връзката се осъществи — но вкъщи нямаше никого.

— В момента не можем да отговорим на позвъняването ви — каза приятно звучащ женски глас в ухото на Мат. Това беше компютърният секретар на сем. Андерсън, предлагайки му възможност да остави съобщение.

Мат прекъсна връзката, изчака за сигнала и започна да набира отново. Този път номерът беше по-кратък — областният код на Ню Йорк плюс 911.

— Спешни случаи — чу се компютризиран глас.

— Дайте ми Спешна медицинска помощ — каза Мат, като се стремеше да изговаря думите отчетливо. Той остави адреса си и номера на апартамента. — Жертвата е една и е в шок — вероятно повреда в субдуралния компютърен имплант и поражения на нервната система.

Мат преглътна. Само преди няколко минути той се шегуваше с Лийф относно пилеенето на мозъчни клетки за безполезна информация. Ако това, което се случи тук, бе причинило сериозни поражения, Лийф в действителност сигурно е загубил много мозъчни клетки.

Той не бе помръднал и не бе издал и звук. Холограмата му се замъгли, след което изчезна.

Мат се загледа угрижен.

Истински глас замени компютърния интерфейс, като искаше да научи повече за случая. Мат се опита да отговори на въпросите и добави, че помощта трябва да побърза.

— Лийф е член на Нет Форс Експлорърс, аз също. — След това той издиктува своя личен номер от Нет Форс Експлорърс и номера на джобния си телефон.

„Поне това ще помогне малко на Лийф“, помисли си той, когато прекъсна връзката с Ню Йорк. След което набра местния код за Спешни случаи. Вероятно в момента стотици хора се обаждаха в полицията в Балтимор, за да съобщят за странната виртуална атака. „Е, още един нямаше да навреди, помисли си Мат. Може би това ще е обаждането, което ще убеди местните полицаи, че случилото се на стадиона не е някаква голяма шега“.

Мат усети, че даваше обяснение на компютризирана система за гласова поща. „Сигурно, помисли си той, Спешни случаи ги заливат с обаждания“. Разказът му беше кратък и до мястото, където спомена за Нет Форс Експлорърс, след което прекъсна връзката.

Какво беше изпуснал, докато се опитваше да помогне?

Страшната Четворка все още стоеше на горния ред на трибуните, засипвайки игрището и местата с изстрели от своите пушки. Мат настръхна, когато един досущ изглеждащ като истински куршум профуча покрай ръката му, но, изглеждаше, че виртуалната атака можеше да наранява само зрители, които са вързани към системата за симулации на стадиона.

Въоръжени фигури внезапно се появиха на опразнените места.

„Полицейски части“, сметна Мат.

Не ги ли бяха предупредили за холографските куршуми? Може би си мислят, че виртуалното им снаряжение може да се справи… но грешаха.

Няколко полицаи паднаха на земята. Холограмите им потрептяха и изчезнаха.

Мат чу полицейските сирени, съсредоточени около стадиона, и над главата му се появиха полицейските хеликоптери.

Смехът на високия гангстер отново прокънтя из почти празното игрище. Той насочи пушката си нагоре към хеликоптерите, но холографските куршуми не можеха да повреждат истинското полицейско оборудване.

— Хайде, народе — прозвуча гласът на стрелеца през съобщителната система. — Шоуто свърши.

Смехът му и трещящият рев на пушките секнаха, сякаш нож бе прорязал въздуха.

Повечето от хората се криеха зад доста несигурните седалки. Но Мат стоеше прав, загледан в четирите странно облечени фигури, които бяха причинили такова опустошение за няколко кратки минути.

Нашествениците се изпариха, без дори сянка или някакъв проблясък да маркира бягството им.

„Които и да са те, помисли си Мат, разполагат с отлична система зад гърба си“.