Том Кланси, Стив Пиечник
Виртуални вандали (9)

9

Дори и здравият сън не успя да заличи напълно болката от катастрофата в буквален и преносен смисъл. Докато пътуваше с автобуса към училище, той си представяше как я сграбчва и я разтърсва хубаво. Не разбираше ли тя, че се опитва да й помогне? Естествено, че не. Пък и защо да й помага? Той се опитваше да хване виртуалните вандали, които предизвикаха такава бъркотия и нараниха Лийф Андерсън. Дали не беше изхвърлен, защото един от тези вандали се оказа хубаво момиче и при това… изплашено?

Освен това нямаше начин да се скара с Кейтлин, без да издаде самоличността си. Още по-малко желаеше да се превърне в мишена за тези откачалки, които можеха да застрелят хората в холоформи. Но с отдръпването на Кейтлин, губеше всякаква възможност да разбере кои са останалите членове на бандата.

Или не беше така?

Подготвителният час му се стори по-шумен от обикновено заради продължаващото главоболие. Опита да го превъзмогне, махайки на Анди Муур и Дейвид Грей.

— Идиоти — изръмжа Анди. Изгорялото му лице вече започваше да се бели, а той се ядосваше, защото някои от съучениците му бяха лепнали прякора „Краставия“. Раздвоено между гнева и болезнения загар, лицето му изглеждаше по-червено от всякога.

— Задръж така и ще почнат да ти викат „Домата“ — предупреди го Дейвид. — Освен това и ти измисли прякори на няколко души от класа. Каквото си надробил, това ще сърбаш…

— Да бе, знам, че трябва да си нося последствията — промърмори Анди. — Но няма нищо общо с това дали ти харесва. — Той погледна Мат. — Е, как върви разследването? Предполагам заради него ни извика тук — като се има предвид, че не сме ти чули гласа от събота. Цялото си време ли прекарваш с… Кейтлин?

Анди произнесе името на момичето изключително мазно, завършвайки с романтична въздишка.

Мат не знаеше дали да се чувства смутен, или ядосан.

— Престани! — озъби се той. — Опитвам се да разбера кои са тримата в бандата.

— Искаш да кажеш, че Кейтлин още не ти е казала? — попита рязко Анди.

— Ей, Краставия, що не успокоиш малко топката, а? — рече Дейвид. След което, игнорирайки Анди, се обърна към Мат. — С какво мога да ти помогна?

— Ей, я не се дръж така — отвърна бързо Анди. — Аз също се опитвам да помогна.

Мат извади две дискети от раницата си. Всяка съдържаше копие от файла, който беше взел от компютрите на Нет Форс — децата на дипломатите, които бяха контактували с Кейтлин Кориган.

— Тук има два списъка. Единият включва двеста души, с които се е срещала Кейтлин. Другият е списък на десет деца на дипломати, които я познават. Това, което искам да знам, е колко от тях ще квалифицирате като хакери. — Мат се намръщи. — Все някой трябва да прави програмата, която позволява на виртуалните вандали да си разиграват коня, както си искат. Не са си я купили от кварталния магазин.

Веждите на Анди се вдигнаха към бретона му.

— Мислиш, че програмата, с която раздават шутове наляво и надясно, е дело на някой ненормален гений от дипломатическия корпус?

— Не знам — призна Мат. — Но съм сигурен в едно — останалите вандали са чужденци. Единият е англичанин, другият говори с някакъв европейски акцент. А третият изобщо не говори английски.

— Ще проверя тая работа с езика! — каза изненадващо Анди. — Обзалагам се, че сред дипломатическите среди няма много хора, които не говорят английски. Това е езикът, който се използва в международната политика и в бизнеса. Кой би изпратил за посланик някакъв невеж глупак?

— Смяташ, че такъв дипломат ще стои… настрана? — попита Дейвид.

Анди кимна самодоволно.

— Разбира се, при такива обстоятелства посланикът може да иска да го запази в тайна — продължи Дейвид. — Компютърните курсове или награди са достояние на широката общественост. Той се усмихна на приятеля си доволно.

— Божичко, как се радвам, че ми дадоха лесна работа.

Мат все още се кикотеше, докато се отправяше за първия си час.

През останалата част от деня нямаше кой знае какви поводи за радост. Заради разследването, което извършваше, беше позагърбил ученето и като че ли мълвата за това се бе разпространила по Тийчърнет, защото всеки учител се опитваше да го спипа неподготвен.

По обяд Санди Бракстън се разчувства.

— Господин Феърли днес те хвана натясно — каза той. — Мислех, че го прави само с мен. — Санди избухна в смях, но по средата на кикотенето спря. — Надявам се, че нашият проект не ти отнема много време.

„По-скоро се опасява, че ще задълбая в това, което той не е успял да намери“, помисли си Мат.

Каквито и да бяха притесненията му, Санди, изглежда, ги забрави и заговори за нещо, което открил по работата си върху „Битката при Гетисбърг“. Оказа се, че имал роднина, който участвал в тази битка.

— Моят пра-пра-пра-пра-прадядо е бил в полка на Вирджиния и се е сражавал при Гетисбърг — заяви Санди. — Простреляли са го в рамото.

— Кога се е случило, по време на атаката на генерал Пикет ли? — попита Мат. Ако си спомняше правилно, генералът беше водил войските на Вирджиния при злополучната атака.

— Н-не. Моят пра какъвто и да е там дядо е бил ранен по време на първия ден от битката.

— О-хо — отвърна Мат. Санди лесно се увличаше по несъществената част от историята. Може би си падаше и по светските клюки?

Мат реши да провери дали е така.

— Ей, Санди, чух някакви слухове за странни истории, които се случват с децата на дипломатите в града. Да знаеш нещо по въпроса?

Момчето вдигна рамене, клатейки глава.

— Семейството ми няма много вземане-даване с дипломатическите среди — отвърна то. — Като оставим настрана факта, че баща ми направи сума ти пари за сметка на някои от тях. Той изгражда квартал с ограничен достъп по поречието на Анакостия. Мислеше, че главните му клиенти ще са най-вече от Кепитъл Хил. Вместо това посланиците се избиха да купуват къщите. Не че на баща ми му пука. — Санди се усмихна бавно и широко. — Парите са си пари, независимо откъде идват.

Вкъщи след училище Мат се опита да поработи върху съвместния си проект със Санди. Но вниманието му непрекъснато се отвличаше към списъка с имената на дипломатските наследници. Направи му впечатление, че адресите се подреждаха в две групи: една с пощенския код на Северозападен Вашингтон и друга — код на Югозападен.

Мат знаеше, че по-голямата част от посолствата се намират в северозападната част на Вашингтон, окръг Колумбия. Възможно ли беше всички адреси от югозападната част да са на семейства, които са се преместили в квартала, за който спомена Санди?

Като нагласи компютъра да работи по въпроса, Мат остана малко шокиран от броя на резултатите, които се появиха след малко на екрана. Той поиска пълна справка. Статия, озаглавена „Местят населението — Вашингтон, окръг Колумбия“, се появи в холопроекция над компютърната конзола. Докато я разглеждаше, Мат научи как Федералното правителство и частни предприемачи са променяли облика на града през годините. Едно от нещата, които го изненадаха най-много, беше филм отпреди стотина години. На него се виждаше как куполът на Капитолия^[1] се издига над задния двор на полуразрушена дървена къща, излязла като че ли от старите неми комедии.

Мат не можа да повярва, че нещо толкова неприятно за гледане е било толерирано в Кепитъл Хил. Сега пред него бе стара сграда с офиси и подземен гараж. Навремето югозападно от Кепитъл Хил се простирал бедняшки квартал. Дори и след края на века личаха признаците на бедността.

Статията разполагаше със снимки на новоизграден квартал с ограничен достъп, наречен „Градините на Керълсбърг“, построен на мястото на град, съществувал, преди да се положат основите на Вашингтон.

Той затвори статията и се върна към списъка с имената, когато компютърът му започна да издава сигнали — осъществяваше се трансфер на файл.

Беше Дейвид, който съобщаваше последните новини. Разследването му за компютърни гении сред дипломатическата общност, които са свързани с Кет Кориган, беше приключило с ограничен брой имена. Начело на списъка стоеше Шон Макардъл, синът на ирландския посланик. Мат забеляза, че той е живял в „Градините на Керълсбърг“.

Но, изглежда, Кейтлин не се бе събрала с истински хакери.

„Вероятно ги смяташе за по-знаещи и разбиращи“, помисли си Мат, докато преглеждаше списъка. В него имаше само две имена, които не фигурираха в списъка с десетте заподозрени.

Дейвид бе включил и извадка от новините, където Джералд Савидж се хвалеше, че не разбира почти нищо от компютри. Очевидно това беше шамар за ирландските програмисти, които атакуваха британския пазар. Дейвид го бе сметнал за доста забавно, но на Мат не му беше до смях. Този вид невежество — както и гордостта от него — бе напълно в стила на Джери Дивака.

Мат се намръщи, докато изучаваше двата списъка плюс клипа и кадъра с Джералд Савидж.

— Компютър — каза внезапно той. — Подготви търсачката „Нюзфаунд“. Да се стартира търсене на материали от медиите с несекретен произход за връзка с познати на Джералд Савидж. Наблегни на статиите, описващи случаи на насилие и шегите. Сортирай по съответната честота. След това сравни с наличните списъци.

Докато компютърът търсеше данните, Мат се зае с дискетата, която Санди Бракстън му бе дал. „Междувременно мога и да попрочета нещичко, си каза той. Цялото това търсене и подреждане на информация ще отнеме доста време“.

Мат се бе заел с домашната си, когато компютърът сигнализира отново. Но търсенето не бе приключило. Беше Анди Муур, който изпращаше файл по имейла. Докладът на Анди бе много по-изчерпателен от този на Дейвид.

Здрасти, Мат!

Дейвид Грей излезе прав. Посланиците не искат да си признаят, че не владеят английски. Но сред децата на дипломатите имаше две изключения, за които с основание може да се смята, че използват „Идиъм Савен“. Преди време Кет е излизала с едно германско момче на име Гюнтер Молер. Добър избор за партньор, ако искаш нещо средно между футболен защитник и камион. Изглежда, е възпитан от овдовялата си майка в „здрав германски дух“ — така че говори само езика на своите предци. Това трябва доста да е раздразнило втория му баща — търговски аташе в посолството.

Другото изключение е Серж Воронов. Баща му е посланик на република Слободан Народни, новата отцепила се държавица на Балканите. Нали се сещаш какви националисти са в тази част на света? Чуждите езици са строго zabranjeni — особено за някого с политически амбиции.

Това са двете неща, които успях да открия.

Надявам се, че ще са ти от полза.

Мат се кикотеше, клатейки глава, когато компютърът отново сигнализира.

Бърз поглед към холоекрана установи, че търсенето е приключило.

— Окей — рече Мат. — Хайде да сверим всички тези списъци.

Беше като диаграмите в училище. Тъй като всеки заподозрян можеше да има широк кръг приятели, Мат проверяваше само тези кръгове, които се припокриваха. Все още имаше много хора, но поне не толкова много.

Мат се намръщи. Списъкът на Анди изобщо не му беше от полза. И Гюнтер Молер, и Серж Воронов бяха в поименните списъци с приятелите на Савидж и Кориган.

Едно друго име, което фигурираше и в двата списъка, привлече вниманието на Мат. Изглеждаше му страшно познато.

— Компютър — нареди той, — субектът е Люсиен Валери. Има ли скорошни публикации в медиите за него?

Холоекранът потрептя, след което извади материал за инцидент с местен инструктор по фехтовка, който ощетил един френски фехтовач — Люсиен Валери — докато реферирал състезание. Когато тръгнал да се прибира с колата си, инструкторът бил уцелен от бомба, боядисала кожата му в червено, бяло и синьо — цветовете на френския трибагреник.

Валери е бил заподозрян в хвърлянето на бомбата заради дългото си досие от подобни шегички. Но нищо не е било доказано — вероятно защото е син на френски дипломат. Както и да е, шегата била потулена. А Люсиен Валери изпуснал шанса да се състезава в олимпийския отбор по фехтовка на Франция.

„Французин, помисли си Мат, ако искаш да използваш обиден прякор, ще му кажеш «жабар»“.

Моментално се сети за високата метър и осемдесет жаба, която се спречка с него при срещата му с виртуалните вандали.

„Не можеше да бъде! Или пък…?“

Но след това Люсиен Валери беше показал, че има странно чувство за хумор. Когато жабата искаше да го заплаши, се превърна в стар благородник с меч… а Люсиен Валери знае как да си служи с меч. Мат опита да се сети какво точно му каза благородникът с меча. Не говореше ли с френски акцент?

Истината беше, че не можеше да си спомни. Изцяло бе съсредоточил вниманието си в острието, опряно на гърлото му, и в рисувания пистолет, прицелен в главата му.

Поне вече разполагаше с още няколко заподозрени, с които да се заеме.

Осени го нова идея. Скачайки, той се запъти към телефона. Може би щеше да успее да хване капитан Уинтърс, преди да напусне офиса си след края на работния ден.

— Уинтърс на телефона — прозвуча гласът на капитана в слушалката.

— Сър, отново се обажда Мат Хънтър. Мислех си за програмата, която открихте. Сигурен съм, че сте намерили хора, които да я разглобят, за да видят как точно работи. Имаше ли нещо в нея, което да изглеждаше… чуждестранно?

— Още се придържаш към версията, че тия шегаджии са свързани с дипломатите, нали, Хънтър? — капитан Уинтърс определено звучеше много по-благосклонно от предишния път, когато говориха по телефона.

— Може и да останеш малко разочарован от това, което ми съобщиха специалистите. Вратичката, която открихме в програмата на пресконференцията, е била разработена на евтин, купен от магазина компютър, от някого, който е използвал излезли от употреба методи на програмиране. Май не прилича много-много на богато и облагодетелствано дете от дипломатическата общност, нали?

— Май не — призна Мат.

— Точно така. — Гласът на капитана прозвуча неспокойно, когато продължи. — Това програмиране е толкова американско — и толкова евтино, — колкото и фалшивият ябълков пай.