Том Кланси, Стив Пиечник
Виртуални вандали (7)

7

Мат знаеше, че трябва да работи по „задачата“, която му бяха възложили виртуалните вандали — нещото, за което спомена на капитан Уинтърс. Опитът му да действа под прикритие щеше да отиде на вятъра, ако не изпълнеше онова, което беше обещал да направи.

Вместо това Мат се бе вгледал в холообраза над компютърната конзола. Той показваше Кейтлин Кориган във вечерна рокля да пристига на някакво благотворително събитие с охраната си, Джералд Савидж. Кет удостояваше папараците с палава усмивка. Дивака изглеждаше сякаш току-що е изял шоколадена торта.

Как щеше Мат да се съревновава с тези хора? Те бяха най-отбраното общество, без тях не минаваше нито едно светско парти. Ако те не можеха да се доберат до Шон Макардъл, какъв шанс имаше Мат да го направи?

„Освен ако… сепна се внезапно той, може би не задавам правилно въпроса. Защо не могат да се доберат до Шон Макардъл?“

Той изтри образа от компютърната конзола и започна ново търсене на данни. Докато четеше новините, които извика на екрана, един ред прикова вниманието му. На лицето му се появи съвсем лека усмивка. Може би все пак имаше начин да се промъкне…

Ден и нещо след това Мат предприе един рискован ход по Мрежата, носейки със себе си иконката за телекомуникации, прокси програмата на Лийф Андерсън и протокола на Кейтлин.

Преди да се насочи към персоналния виар на Кет, избра заобиколен маршрут, в случай че тя наблюдаваше откъде пристига.

„Ставаме параноици, така ли?“ обади се един глас в съзнанието му. Май наистина беше така. Но прикриването на самоличността беше едно от малкото предимства, което имаше пред децата на богаташите. Заслужаваше си да запази това предимство.

Стигна до един доста натоварен сайт. След това се трансформира в господин Стикс и активира протокола на Кейтлин. Отново полетя през стените на виртуалната резиденция на семейство Кориган, влизайки в безкрайния сюрреалистичен пейзаж на персоналния виар на Кейтлин.

Тя се появи след миг, облечена в дънки и пуловер. Беше боса, а очите й изглеждаха подпухнали.

— Добре ли си? — попита той.

— Карам я страхотно — отговори рязко тя. — Животът ми е в ръцете на човек, който се облича като палячо, така че всеки път щом се появи, трябва да подскачам като дресиран тюлен.

Въздишайки, тя потърка лицето си.

— Извинявай. Снощи се прибрах много късно. Имах чувството, че съм легнала, секунди преди пейджърът да ме извести за пристигането ти.

Усети, че изпитва съчувствие към нея, но после се сепна. „Чакай малко, каза си той. Никой не я е насилвал да се забърква в това“. Спомни си Лийф — и останалите, които пострадаха, защото тя беше решила да се позабавлява.

Той остави симпатията си към нея настрана.

— Мисля, че открих начин да се добера до Шон Макардъл точно както искат приятелчетата ти. Ще го направим утре, в случай че трябва да се подготвиш. А това също ще ти е нужно.

Мат подхвърли на Кейтлин малка иконка с програма.

Тя я улови и образът й започна да се променя. Русата й коса се превърна в мръсно кафява сплъстена дрипа. Лицето й се издължи, бузите й хлътнаха, а челюстта й се издаде напред. Устните й изтъняха до мъничка линийка, а очите й потъмняха.

Пуловерът и дънките се превърнаха в размъкната рокля, от която се показваше захабена бяла блуза. Костеливи китки и ръце с изпогризвани нокти се подадоха от късите ръкави. На краката й, тънки като кибритени клечки, цъфнаха грозни кафяви обувки.

Кейтлин погледна своето ново превъплъщение и нададе ужасяващ вик.

— Косата ми! Дрехите ми… погледни ме само! Какво си направил с мен? — искаше да разбере тя.

— Не вдигай такава врява — каза й Мат. — Това е само едно прокси. Ще ти трябва, за да се промъкнеш вътре. А аз ще имам нужда от това. Той активира своята прокси програма, превръщайки се в луничав младеж с червена коса, не особено чиста бяла риза, къса вратовръзка и широки панталони с около пет сантиметра по-къси от необходимото.

Кейтлин го изгледа и изтръпна от ужас.

— Кажи ми, че в действителност нямаш нищо общо с това — помоли се тя. — Приличаш на абсолютен глупак.

Тя извика виртуално огледало и застана до него.

— А пък ме докара като истинска глупачка.

— Тъкмо никой няма да те заподозре, нито пък мен. Може да помислят, че сме репортери от училищния вестник.

Кет го погледна с промененото си лице, а очите й святкаха.

— Вестник ли?

— Обзалагам се, че ти и приятелчетата ти сте приложили обичайните номера за дипломатски хлапета — каза Мат. — Но Шон Макардъл не излиза да играе навън и не вдига виртуални купони, като Лара Форчън. Не, той е сериозен тип, истински умник, както му викате вие. Използва Мрежата за подготовка на проекти, а не да си играе. Но отваря виар симулатора си за нещо, за което се басирам, че ти и приятелчетата ти никога не сте се сетили. Веднъж месечно домакинства виртуална младежка пресконференция. Ето какво ще се случи утре. Малко пообърках училищните компютри, но успях да уредя да присъстваме като репортери от „Брадфорд Бюлетин“.

— Обикновено изтривам това нещо веднага след като го свалим от Мрежата — призна Кейтлин.

„Освен ако няма клюки за поредния лъскав купон или нещо още по-безсмислено за някое от елитните ти приятелчета“, помисли си Мат.

Той се изкашля високо, за да прочисти гърлото си.

— Аз ще съм Ед Нуунън, а ти — Кати Карти. Ето ти документи за самоличност и пропуск. Той й подаде две други иконки.

— Кати — това звучи като Кет. Много добре — каза тя. — Името, което си си избрал, близко ли е до истинското ти?

Мат я удостои с кисела усмивка.

— Тези хора не съществуват, така че нищо не ни свързва с тях — или с истинския вестник. Избрал съм ирландски имена, защото сметнах, че това са журналистите, които биха желали да отидат на пресконференция на ирландско момче.

— За какво ли ще говорят? — чудеше се Кет.

— Нямам представа — призна й Мат. — Просто ще трябва да отидем, да размахваме репортерски касетофончета и да се правим, че сме се съсредоточили в пресконференцията независимо какво става.

— Ще бъде различно — призна Кейтлин.

— Конференцията ще се състои утре следобед, веднага след училище. Имаш ли нещо против да се срещнем тук?

Кейтлин деактивира прокси програмата, връщайки се към истинския си вид.

— Става — отговори тя, навивайки дългата си руса коса около един от пръстите си. — Но няма да отидем там направо оттук. Имам списък с добри места за прекъсване на връзката. Довечера ще избера някое и ще го наглася. Ще ни прикрива, в случай че някой си науми да проследява откъде идват хората.

— Чудесно — отвърна Мат с поизтънял глас. — Тогава ще се видим утре.

Когато на следващия ден той пристигна във виара на Кет, тя вече носеше виртуалната форма, която Мат й бе измайсторил.

— Аз съм, всичко е наред — увери го тя, а ъгловатото й лице се изкриви от погнуса, когато се погледна.

Кейтлин наметна на гърба си виртуална тежка чанта, която изглеждаше толкова ужасно, че пасваше идеално на демодирания й външен вид.

— Готов ли си да потегляме?

Мат се беше дегизирал в проксито на Ед Нуунън, преди да пристигне.

— Защо не? — отвърна той.

Кейтлин му подаде ръката. Те се понесоха из Мрежата, отбивайки се да починат в голяма, много добре симулирана стая с няколко реда каменни маси, разположени пред платформа с катедра за преподаване.

Мат пусна ръката на момичето.

— Чакай малко! — каза той. — Това е виртуалната лаборатория по химия в Брадфорд!

Кейтлин се изкикоти.

— Не си единственият, който може да се бъзика с училищните компютри.

Мат стоеше безмълвен. Този тук беше успял да прокара в училищната система нов рикуест. Който и да стоеше зад виртуалните вандали, бе успял да изземе напълно контрола над компютърната система на Брадфорд Академи!

— Хайде! — Кет погледна старомодния часовник, който носеше проксито й. — Ще закъснеем, ако продължаваш да се размотаваш.

Въздишайки, Мат хвана отново ръката на Кет, която го поведе към пресконференцията, използвайки пропуските, които той бе направил.

Мат се чудеше дали страницата на ирландското посолство няма да има детелини, или да е проектирана във формата на необичайна лятна вила. Затова когато видя, че официалната страница представлява обикновен свръхмодерен виртуален офис, беше почти разочарован.

Моментално бяха пренасочени към персоналния виар на Шон Макардъл, който приличаше на голяма зала за лекции. Мат бе впечатлен от броя на младите журналисти, които се бяха събрали.

— Ще се настаним отзад — прошепна той на Кейтлин.

— Толкова по-добре — измърмори тя.

Щяха просто да стоят и да слушат, като се държат настрана от всичко.

Точно начаса на подиума се появи и Шон Макардъл. Беше висок, напрегнат, стеснителен млад мъж, който очевидно се ужасяваше от мисълта да се изправи и говори пред публика. Но поради някаква незнайна причина — може би, за да превъзмогне страха си — сега той беше тук, давайки обширно интервю.

Гласът на Макардъл издаваше пукот, докато се представяше, и той се засмя обезкуражително.

— Не си мислете, че винаги си подготвям речта — каза той. — Ужасен недостатък, ако някога се надявам да стана политик.

Но когато той продължи да говори за Ирландия и нейните икономически успехи, Мат трябваше да признае, че ако Макардъл не ставаше за политик, от него би излязъл добър водач. Младият мъж се гордееше със страната си и това, което тя бе постигнала.

— Докато бях момче, все още приемахме помощи от членовете на Европейската икономическа общност — каза той. — В онези дни вървеше една особено популярна шега: „Благодаря на Бога за германските данъкоплатци“, защото те даваха пари за изграждането на пътища и инфраструктура, която да ги направи наистина качествени и високоскоростни. Знам, че малцина от вас са потомци на ирландски имигранти. Така че разбирате какво имам предвид като казвам, че определени хора — определени страни — лансират тезата, че нашият народ е безпомощен и мързелив. Но преди тридесет години, ние, „мързеливите ирландци“, разполагахме с някои от най-високообразованите младежи в Европа. Получавахме някои от най-хубавите професии, които няма да назовавам, участвахме в компютърното проектиране, дори работехме по част от проектите на Американската космическа програма.

Макардъл жестикулираше на виртуалната зала, в която се намираха сега.

— Имаме голямо участие и в Мрежата. Всички конструкции в тази страница — включително и този виар — са направени от ирландски програмисти. Ако тази зала ви допада, разрешено ми е да ви дам копие.

Докато стоеше и говореше, по високите, изпъкнали скули на лицето му се разля руменина.

— Развитата ни икономика доведе до някои проблеми, които не сме очаквали — като потока от незаконни имигранти. Не сме голяма страна и в продължение на векове сме били единен народ. Това направи изключително трудно приспособяването на потенциалните бежанци — а и не всеки има умението да споделя нашето богатство. Знам, че това доведе до огорчение хората, бягащи от кръвопролитията на Балканите. Но особено в последните години Ирландия пое водещата роля в инвестирането на пари за възстановяването на региона, помагайки да се установи стабилен бизнесклимат, така както нашите икономически партньори направиха навремето за нас.

Когато започна да показва различни холоклипове, таблици, графики и изображения, младият Шон Макардъл не чувстваше никакви проблеми с речта си.

„Може би ще успее да се реализира като политик, щом се върне у дома, помисли си Мат. Но на мен взе да ми писва“.

Той се загледа в Кейтлин, за да види как тя понасяше презентацията. „Вероятно през цялото време слуша подобни работи, нали е от семейство на политици“.

Всъщност се занимаваше с нещо в ръцете си. Мат погледна по-отблизо. „Какво беше това? Някаква лепенка?“ Това, с което си играеше, много приличаше на лепенка. После я залепи на стената отзад. Мат напрегна очите, опитвайки да разчете какво пише на това, което залепи.

Струваше му се доста глупаво да положиш толкова усилия да влезеш тук, само за да вършиш дребни хулиганства. Вероятно щеше да се окаже някакъв анти ирландски лозунг, изфабрикуван от Джералд Савидж. „Какво целяха с това? Да вдигнат малко шум?“

Със залепения на стената стикер стана нещо странно. Цветът му започна да се променя, подобно на хамелеон, докато не съвпадна с тъмнозелената стена. Вместо да бие на очи, лепенката сякаш се прикриваше.

Мат се доближи, опитвайки се да намери блещукащото нещо.

Но стикерът изчезваше… не се преливаше във виртуалната картина, а се претопяваше, за да стане част от самата стена!