Том Кланси, Стив Пиечник
Виртуални вандали (4)

4

Мат се прозяваше, докато пътуваше с автобуса към училището на следващата сутрин. Прекара безсънна нощ, обмисляйки това, което научи от виртуалната си визита в „Maxim’s“.

По време на подготвителния час по английски Мат издърпа Анди и Дейвид Грей настрани.

— Лийф ме вкара в една виртуална стая, където се събират гъзарите — съобщи им той. — Мисля, че се натъкнах на някои от нашите приятелчета от „Кемдън Ярдс“.

— Кои по-точно? — попита веднага Анди. — Джон Дилинджър или блондинката?

— Не знам със сигурност — призна Мат. — Използваха други прокси изображения. Единият тип беше от кристали — кръстих го г-н Джуълс. А другата беше момиче на име Кики. Тя се появи като Къртни Ванс.

— Искаш да кажеш актрисата, която играе докторката в „Болница в центъра на града“? — попита Дейвид.

— Не знаех, че гледаш сапунени холосериали — подразни го Анди.

— Хайде сега — опита да се защити Дейвид. — Образът й е из цялата Мрежа.

— И още как — Анди помисли за момент. — Адски готина и адски руса.

— Може и да има някакъв смисъл — каза Мат. — Ако Кики е същото момиче от стадиона, сигурно й харесва да се появява като блондинка — може би наистина е русокоса.

— Или пък й се иска да е блондинка — отвърна Анди. — Преди време ми попадна речник със стар жаргон. Там има две думи за руси момичета — локси и бокси.

Мат и Дейвид се спогледаха озадачени.

— Локси е естествената блондинка, при която русата коса се предава по наследство — обясни ухилен Анди. — А другите се сдобиват с русата коса чрез боядисване. В днешни дни спокойно могат да се представят за проксита. Тъй че твоята Кики може да тежи към сто и петдесет килограма и да е с бръсната глава.

— Нещо друго, което да представиш на Шерлок, за да го анализира? — попита Дейвид.

— Ами появи се истинската Къртни Ванс — каза Мат. — Кики я удари и я нарани.

И двамата му приятели спряха да се смеят.

— Какво стана после? — попита Анди.

— После тоя с кристалите се приближи. Започна да вдига врява и каза на някакъв странен жаргон, че не може да остави Кики самичка за минута. — Мат се засмя, горд от себе си. — Усвоих го от Мрежата, британски жаргон, да оставиш някого да се оправя сам. Така че г-н Джуълс може и да е британец — вероятно някой от дипломатическия корпус.

— Или е някой, който се прави на британец — отбеляза Дейвид. — Чували ли сте за новата прокси програма „Идиъм Савен“? Моментално превежда това, което казваш, на дузина други езици. Единственият й недостатък е в лекото забавяне между движението на устните и звука, докато програмата осъществява превода.

— О, чудесно — простена Мат, докато другите се смееха. — Онзи с кристалите изобщо нямаше устни!

 

 

Мат се срещна със Санди Бракстън същия ден на обяд.

— И така? Прочете ли нещо от дискетата, която ти дадох? Открих един голям файл относно това колко генерали са били офицери през Мексиканската война. Хенкок и Армистед са били в армията на Уинфийлд Скот. Много от офицерите, участвали в Атаката на генерал Пикет, са щурмували и замъка Чапултепек — в това число самият Пикет и Джеймс Лонгстрийт.

— Това е доста интересно — каза нервно Мат. Заради посещението си в „Maxim’s“ не му остана време да погледне дискетата. — Можем да започнем доклада с това. Имаш ли нещо друго?

Санди гледаше една от масите в кафетерията.

— Щях да седна с някои от приятелите ми…

Мат следеше погледа му. Разбира се, това бяха част от „Лийтс“, а сред тях имаше три руси момичета.

— Ами, тогава можем да го направим по време на закуската — предложи Мат.

Санди сви рамене и се отправи към изхода на кафето, откъдето взеха две табли. След това Мат отиде с новия си приятел до масата на „Лийтс“.

Едно от момичетата се готвеше да каже нещо, когато Мат сядаше на мястото си, но Санди я изпревари.

— Мат Хънтър от класа ми по история. Работим заедно по един проект.

Момичето измърмори нещо на приятелите си. Мат долови част от фразата: „… би ли завел този глупак на друга маса тогава?“. Останалото не се чу, защото последва бурен смях и едно момиче каза: „Разкарай го оттук, Триша“.

Мат направи всичко възможно да се сдържи, оставяйки настрана неприятната забележка, и се преструваше, че е заинтригуван от бръщолевенето на Санди за древната история, докато опитваше от странната смес, която му сервираха в кафето и не изпускаше от очи трите блондинки. Беше все едно да жонглираш с четири неща едновременно. Той можеше само да се надява, че няма да изпусне нито едно.

Примерно, трябваше да слуша доста от онова, което казваше Санди, за да може от време на време и той да обели някоя дума. А не биваше да си дава вид, че наблюдава момичетата. Доколкото можеше да прецени, всяка от тях би могла да бъде мистериозната Кики.

Всички момичета държаха главата си под ъгъл и се смееха, докато се шегуваха и дразнеха една друга. И всички, независимо със светла или тъмна коса, навиваха кичури около пръстите си. Някои от нещата, които обсъждаха, Мат изобщо не можеше да разбере. Или използваха някакъв странен диалект помежду си, или жаргон, който още не беше разпространен сред простосмъртните в Брадфорд.

— Значи в петък ще ходиш на ВИП ВП у Лара Форчън? — попита Триша.

Явно жаргонът й беше непознат за едно от момичетата.

— ВИ какво? — каза то.

— ВИП — важни персони; ВП — виртуално парти — обясни Триша, клатейки глава.

Другото момиче присви очи.

— Триша, но виртуалните партита са толкова… толкова старомодни.

Мат разбра накъде бие. Тя употреби дума, която е била женско име отпреди края на миналия век. Искаше да каже, че виртуалните партита са отживелица. Когато престана да мисли за това, се сети, че за последен път е бил на такова парти на седмия рожден ден на един приятел.

— Не и това. Ще бъде страхотно. Баща й е пръснал луди пари за един невероятен локал. А и моят баща хвърли доста мангизи за виртуалната ми рокля.

— Рокля ли? — попитаха едновременно другите момичета.

— Ще е много впечатляваща — обясни самодоволно Триша. — Няма да се допускат проксита — само ти и който успееш да вземеш със себе си.

— Предполагам, че зависи и от моя програмист — каза едно от русокосите момичета, навивайки кичур от косата си около показалеца.

— Не отнема много време — предупреди Триша.

Момичето сви рамене и се ухили.

— Нали затова дават премии.

Мат трябваше да прикрие собственото си хилене. Той се върна отново към Санди, който най-накрая приключваше с излиянията си.

— Интересно — каза Мат. — Става за няколко абзаца, но мисля, че отиваш твърде далеч. Тези момчета се познавали от години — хубаво. Това е обикновена история.

Санди изглеждаше разочарован.

— Но аз мислех…

— Трябва да се съсредоточим върху самата война, а не върху неща, които са се случвали двайсет години преди това — каза Мат.

Той се направи, че не чу подмятанията на едно от момичетата, които ставаха да си тръгват.

— Голям умник — измърмори тя.

Обядът почти привършваше и всички започнаха да се разотиват. Мат също стана, но замръзна на място.

— Какво има? — попита Санди.

На една от таблите, които бяха оставили момичетата, стоеше малък възел, сплетен от кичури руса коса. Мат видя как Кики направи същия в „Maxim’s“!

— Момичето, което седеше тук — каза той, потупвайки стола пред таблата. — Не мисля, че е в някой от моите класове, но ми се струва позната.

— Кейтлин ли? — вдигна рамене Санди. — Може би си я виждал в холоформа с баща й, сенатор Кориган?

Той направи пауза.

— Не бих казал, че си от нейната класа.

— Напротив, би го казал — каза тихичко Мат.

— Пък и Кет Кориган е голям залък, нали знаеш?

„Не“, помисли си Мат; той не знаеше много за нея, но възнамеряваше да разбере. „Кейтлин Кориган. Ако съберем началните букви, ще получим… Кики“.

 

 

Лийф Андерсън изглеждаше по-добре, когато Мат се отби да го види през компютъра си. Въпреки че седеше в същия стол, лицето му не беше така бледо, а и беше с дънки и блуза вместо с пижама и халат.

— Как е, Шерлок? — попита го с усмивка Лийф.

— Май разполагам със заподозрян от компанията на „Лийтс“ — съобщи Мат. — Кейтлин Кориган.

Лийф подсвирна.

— Брей! Дъщерята на сенатора?

— Това, което искам да знам, е как да се добера до нея.

Лийф не намираше идеята за добра. Изправи се на стола си, а устните му се присвиха.

— И реши да се отбиеш при стария си приятел, за да получиш съвет как да се издигнеш в обществото?

Мат беше изненадан от острата му реакция.

— Аз… аз просто си помислих, че познаваш тези хора.

— Това не значи, че непременно ги харесвам — отвърна Лийф, след което потърка челото си. — Ти идваш да ме видиш, както и Анди, Дейвид и останалите момчета от Нет Форс Експлорърс, които познавам. Две приятелчета от Ню Йорк се обадиха да видят как я карам. Но повечето от моите богати тъй наречени приятели не си направиха труда дори да ми звъннат един телефон.

— Доста кофти — каза Мат.

— Що се отнася до тях, аз съм издигнал се парвеню — отвърна Лийф с гримаса. — Баща ми е постигнал всичко сам, на което тези типове викат „новобогаташи“. Прапрадядото на Кет Кориган е натрупал семейното богатство, с което е купил политическата кариера на прадядо и, на дядо й, на баща й…

— Какво тогава се опитваш да ми кажеш? Че не е от моята класа ли?

— Опитвам се да ти кажа, че не можеш да се справиш с тази група — просто не можеш да се надпреварваш с парите им. — Лийф вдигна пръста си. — Но всичко, с което разполагат повечето от тях, са парите. Когато си богат, не ти е нужен ум, не трябва да се скъсваш от работа и други такива неща, които смятаме, че са необходими, за да успееш.

Изведнъж Мат си спомни забележките на д-р Феърли към Санди Бракстън.

— Мисля, че знам какво искаш да кажеш — каза той.

— Умението да бъдеш нащрек и ловкостта могат да победят парите — каза Лийф. — Така излязох на глава с тези хора. Просто трябва да си жесток.

Мат кимна.

— Като налудничавото ти прокси, направено от клечки.

Лийф също кимна.

— Именно. Как да й привлечеш вниманието и да я накараш да иска нещо повече?

Плаха усмивка се появи на лицето на Мат.

— Започвам да схващам, но ще ми е нужна помощта ти. Имаме само два дни да се подготвим.

 

 

„Предполагам, че Триша беше права, помисли си той, докато се настройваше за виртуалното парти у Лара Форчън. Локалът наистина беше върхът — и сигурно е струвал на татенцето на Лара цяло състояние“. На Мат му се струваше, че се намира във вътрешната стена на прозрачен пластмасов диск, който беше заел орбита високо над Земята. Планетата изглеждаше като напълнена с въздух луна, светеща над тях. Пухести бели облаци се простираха над сини океани и кафяво-зелени масиви. Мат надзърташе през краищата на облачната покривка, опитвайки се да види позната места. Там в онова открито ъгълче — малко парче земя се врязваше в морето. Това трябваше да е закривеният Кейп Код…

Мат се усмихна. Разбира се, че е той. Нали бяха в орбита над Вашингтон.

Всичко бе съвършено, изпипано до най-малкия детайл. Той наблюдаваше как облаците над брега на Вирджиния се разкъсват, откривайки града. Момиче, което гледаше през един от телескопите до стената, внезапно извика:

— Ето го моя двор! И мама ми маха!

Мат поклати глава. Колкото по-изпипани бяха детайлите, толкова по-скъп беше симулаторът. Бащата на Лара със сигурност беше хвърлил доста пари за този тук.

Музика се разнасяше над главата му и когато погледна нагоре, видя, че някои от присъстващите се бяха отделили от пода, за да се поносят и потанцуват благодарение на микрогравитацията. Без цапнатата в устата Триша, разбира се. Тя стоеше в скъпата си рокля, придържайки се за края на една маса.

Кет Кориган трябваше да разполага със страхотни шпиони. Тя носеше сребристосин копринен костюм, който пасваше идеално на дансинга със слаба гравитация. Смеейки се, русото момиче се завъртя във въздуха. Тогава видя Мат.

Или по-скоро видя проксито от клечки, което той беше използвал на партито. Кейтлин изблъска другите танцуващи, устреми се надолу към мястото на Мат и се втренчи в него.

— Какво правиш тук? — изсъска тя.

— Просто проверявам един заподозрян, Кики — отговори провлачено Мат. — Или да те наричам Кет? Опитвам се да се добера до теб, откакто удари онова момиче в „Maxim’s“. Имаш няколко хубави виртуални хватки, които бих научил с удоволствие.

Кейтлин продължи да го гледа отровно. В този момент друго русо момиче, носещо още по-любителски костюм, се приближи към тях.

— Не знам как си успял да влезеш тук, но ако имаше покана, щеше да знаеш, че проксита не се допускат. — Лара Форчън се обърна към Кейтлин. — Приятел ли ти е, Кет?

— Н-не — отвърна Кет Кориган, преглъщайки. Тя не откъсваше очи от проксито на Мат.

— Много съжалявам — каза той. — Сигурен съм, че поканата ми е някъде тук. — И направи движенията на човек, търсещ нещо из джобовете си, което изглеждаше смешно във фигурата от клечки.

— Аха! — възкликна той, измъквайки нещо.

За съжаление не беше иконка, представляваща покана, а приличаше на черна палачинка от гума.

— Какво е това? — попита настоятелно Лара.

Мат й го подхвърли. То се залепи за дантеления й костюм, оставяйки отвратително мастилено петно отпред.

— Това е виртуална боя. Доста изящна, а? Е, ако се замисля, не чак толкова.

Отговорът на Лара относно съсипваното на костюма й беше оглушителен писък.

За секунда Мат съжали, че развали партито на момичето. Смяташе, че ще му допадне, но не беше така. Въпреки всичко трябваше да се преструва. Той се отдръпна назад.

— Може би трябва да се опитам да те разсея.

Този път се появи нещо, което приличаше на шепа малки камъчета. Мат застана до близката маса, където сложна система от тръби образуваше микрогравитационен фонтан над купата с пунш. Но когато изсипа шепата си с камъчетата в купата, съдържанието й започна да бълбука и да пуска пара във въздуха. След това се чу „Буум!“ Облак във формата на гъба се издигна нагоре и бавно започна да се спуска. Оглушителната експлозия предизвика вниманието и крясъците на другите.

— Пфу! — извика Кет Кориган, след като пуншът започна да се стича по косата и костюма й. Но стискаше устни, за да не се засмее.

„Това е само симулатор, продължаваше да се успокоява Мат. Не е като да го правиш наистина“. Но бясната Лара Форчън вече се беше запътила към родителите си. Той разбра, че автоматично задействащата се система за сигурност ще го заключи.

— Спокойно, Кет — каза й Мат, като махна безразлично с ръка. — Между другото страхотно парти.

По начина, по който Кет се нахвърли върху него, той се зачуди дали щеше да го сграбчи, за да го задържи там.

Но всичко, което направи, беше да издърпа бързо една от обиците си и да я пъхне в ръката му.

— Разгледай я хубаво, като се отдалечиш оттук — измърмори тя. — А сега изчезвай.