Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нет Форс Експлорърс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Virtual Vandals, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2019 г.)

Издание:

Автор: Том Кланси; Стив Пиечник

Заглавие: Виртуални вандали

Преводач: Георги Манчев

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Прозорец“ ООД

Година на издаване: 1999

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Флора Балканска

Художник: Буян Филчев

Коректор: Тотка Димитрова

ISBN: 954-733-133-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2406

История

  1. — Добавяне

2

Когато частите на Балтиморската полиция влязоха в стадиона, телефонът, вграден в портфейла на Мат, позвъня. Въпреки че връзката беше лоша, Мат успя да познае гласа отсреща. Беше капитан Джеймс Уинтърс — свръзката на помощния отряд Експлорърс с Нет Форс. Всъщност работата му не беше от областта на връзките с обществеността. Когато се появи идеята за формирането на Нет Форс Експлорърс, Уинтърс още беше действащ офицер и в съзнанието му те бяха неговият отряд точно както войските на Морската пехота, които командваше по време на последните размирици на Балканите.

— Местната полиция се обърна към нас, след като научиха, че става дума за престъпление по Мрежата — каза той. — Взех хеликоптера веднага, щом като разбрах, че са замесени и някои от моите хора.

Мат направи някаква гримаса. Ето какво представляваше в крайна сметка капитанът — Нет Форс Експлорърс бяха „неговите хора“.

— Искам ти и останалите да сътрудничите на Балтиморската полиция — нареди Уинтърс. — Те ще са изключително доволни да получат сведения за инцидента от участниците в него.

— Тъй вярно, сър — отвърна Мат в слушалката.

— След няколко минути трябва да се приземим. Ще се видим в полицейския участък, където ще ви бъдат възложени задачите.

— Ще предам нареждането ви, сър.

— Отлично. — Уингърс приключи.

Връзката прекъсна. След което Мат предаде заповедта на капитана на останалите. Докато обясняваше какви са техните задължения, телефонът позвъня отново.

„За щастие не съм изключил конфигурациите“, помисли си той.

— Матю Хънтър? Аз съм сержант Дон Бърджис, полицейско управление Балтимор. Съобщиха ни, че вие заедно с част от Нет Форс Експлорърс се намирате на стадиона. Бихте ли посочили точното си местоположение?

— На трибуните сме — каза Мат, след което се обърна към останалите. — Качвайте се по седалките и размахвайте ръце. — След това отново се надвеси над слушалката. — Сержант? Ако забелязвате малка група изправени хора, които махат с ръце, значи сте ни открили.

— Намерих ви — каза гласът в слушалката. — Чакайте ме след две минути. — Връзката отново прекъсна. Мат прибра портфейла си.

От полицията бяха съсредоточили вниманието си в извеждането на публиката извън стадиона и в идентифицирането на ранените холоформи. Малък отряд униформени полицаи си проправи път до Мат и приятелите му. Отпред вървеше висок, представителен мъж със сержантски нашивки на ризата си.

— Бърджис — представи се той. — Кой от вас е Хънтър?

— Аз — отговори Мат, пристъпвайки напред.

— Изглежда, че сте се разминали на косъм.

Мат поклати глава.

— Някои от нас бяха тук в холоформи. Един беше улучен от виртуален куршум.

Бърджис се огледа загрижено.

— Да не би да е…

— Надявам се, че е добре — отвърна Мат с известно притеснение. — Сега е в Ню Йорк. Позвъних на Спешни случаи там. Това беше най-доброто, което можех да направя. Всички останали се измъкнаха невредими. — Той погледна сержанта. — Никога не съм виждал такова нещо през живота си.

Бърджис поклати глава.

— Нито пък аз, синко.

Сержантът заведе Мат и приятелите му в най-близкия полицейски участък, където всеки от тях даде показания. Мат беше изпуснал доста от станалото, докато оказваше помощ на Лийф. Сержант Бърджис кимна утвърдително при описанието на шока, в който изпадна Лийф.

— Това се случва с всеки във виртуална форма, когато бъде улучен от куршум — каза той.

— Чувал съм, че хората могат да изпаднат в подобен шок — рече Мат. — Но мислех, че се получава само при симулатори, натоварени до краен предел, вследствие на което започваш да губиш връзката между действителността и виртуалния свят.

— При подобен тип наранявания, внушението играе много по-голяма роля, отколкото можеш да си представиш — каза познат глас.

Мат се обърна, за да види капитан Уинтърс, който пристъпи към бюрото на сержанта. Той посочи своята карта от Нет Форс.

— Бях в главния операционен център, който вие сте формирали. Ще доставим допълнително техника и още медицински персонал.

Бърджис изглеждаше облекчен.

— Всяка помощ ни е изключително необходима.

— Приключихте ли с хората ми?

— Да, сър — отвърна сержантът. — Поне добихме някаква по-ясна представа за това, което се е случило. — След това вдигна рамене. — Дали обаче ще заловим виновниците…

Уинтърс кимна.

— Това ще е проблем за всички ни.

Той извика Мат настрани.

— Офисът горе е на мое разположение. — По лицето му премина кисела гримаса. — Не че ще мога да помогна с нещо тук.

— Все още не разбирам как се случи, капитане — промълви Мат. — При симулаторите от този вид не би ли трябвало да има системи за сигурност, които да изключат цялото захранване, преди да пострадат хора?

— Би трябвало да са инсталирали подобни системи — съгласи се Уинтърс. — Но, изглежда, някой низвергнат гений е успял да пробие програмата, която съдържа тези кодове. Единственото ясно дотук е, че не е дело на терористи или престъпници.

Мат спря на място, вперил поглед в Уинтърс.

— Смятате, че случилото се днес, не е престъпление?

— О, съвсем не — отвърна Уинтърс, продължавайки да се изкачва. — Това наистина е ужасно престъпление. Просто не е дело на истински престъпници. А на група хлапета.

— Хлапета? — попита Мат, като не спираше да гледа Уинтърс.

— Тийнейджъри — продължи капитанът. — Четирима. Правят поразии из всички виар симулатори в околността на Вашингтон. Завземат контрола върху системата от разстояние, като разрушават всички конфигурации, които им попаднат, на бизнес или развлекателни организации, изваждат компютрите от строя и нараняват всекиго, който се мотае по това време наоколо. Жертвите обикновено изпадат в шок, както стана и с Лийф Андерсън. — Уинтърс направи пауза. — Между другото говорих със Спешни случаи в Ню Йорк. Оттам казаха, че състоянието му е стабилно. Най-вече благодарение на бързата ти намеса.

Мат се отпусна, сякаш огромен товар беше паднал от плещите му.

— Радвам се да го чуя — каза той. — Но как успява тази банда да се вмъкне и след това да изчезне?

Капитанът сви рамене.

— Нямаме представа. В момента, в който приключат с атаката, всичко е тотално повредено. Смятаме, че днешният удар има за цел да установи дали могат да нанесат поражения и на голям симулатор. — Той прекъсна точно по средата.

— Ако е така, значи е бил успешен.

— По-голямата част от паметта на „Кемдън Ярдс“ е изтрита.

— Дори и при това положение, нали има специални екипи Холонет, които осъществяват излъчването на играта по Мрежата — каза Мат. — Те би трябвало да имат записи на тези хора.

— Е, наистина разполагат с техни записи — измърмори Уинтърс, докато отваряше вратата на офиса.

Изображенията на четиримата изплуваха на монитора.

Мат ги разпозна.

— Този, високият с кръглото лице и големите уши, е човекът, който говореше.

— Отне ни малко време, но най-накрая успяхме да се сдобием със записи, които съвпадат с тези на престъпниците — каза Уинтърс.

— Чудесно!

Капитанът обаче поклати глава.

— Това е от фотографски филм отпреди повече от 100 години — от 1934 г. Лицето е на Джон Дилинджър.

— Прокси изображения — каза Мат с неприязън.

Понякога във виртуалните симулатори хората използват други лица и дори други тела. Когато технологията възникна първоначално, използването на прокси изображения бе истинско увлечение. Бяха създадени какви ли не странни същества, които да заместват действителни лица по Мрежата. Но тази чудатост не успя да я изроди, след като Мрежата се разрасна в повече от бизнес средище. Това увлечение бързо отмина, като сега прокси изображенията се използваха само в персонални виар симулатори, при игри и симулиране на исторически събития.

Мат беше чувал, че използват подобрени версии на самите себе си при виртуални бизнес срещи.

Холографските звезди дори изкривяваха собствените си изображения в своите шоута. Но никой не се появяваше в такъв вид на обществено място — още повече под формата на открита холограма!

— Тези типове наистина са странни, даже ексцентрични — поправи се той. — Богаташите си падат ексцентрици, а и със сигурност разполагат с много пари, за да си позволят да профукат това, което са спечелили. Какво остава, ако са и компютърни гении.

— Тези хора имат извратено чувство за хумор. Трябваше ми още малко време да идентифицираме това лице. — Уинтърс посочи физиономията с тънки мустачки и права брадичка. — Това е д-р Крипън. Екзекутиран през 1910 г. за убийство във Великобритания. — После посочи останалите лица. — Тези двете изобщо не са на престъпници.

Мат се загледа в изпитите сухи черти на тъмнокос мъж и усмихнатото лице на жената.

— Кои са те?

— Актьори. Уорън Бийти и Фей Дънауей. През 1967 г. участваха в гангстерския филм „Бони и Клайд“.

— Вероятно това са просто деца, които си играят. Но вече нараниха доста хора. А и шегичките им стават все по-опасни — каза ядосано Уинтърс.

— Имате ли някакви следи от тях?

Капитанът поклати глава.

— Пуснали сме най-добрите си специалисти по Мрежата, за да ги примамят, но засега — нищо.

Мат изучаваше четирите фалшиви лица пред себе си.

— И най-добрият ви специалист не може да влезе под кожата на един тийнейджър. За да ги заловите, ще имате нужда от такъв като тях — дете.

След което се потупа по гърдите.

— И мисля, че го намерихте.

 

 

Следващата сутрин, понеделник, беше началото на училищната седмица. Мат стана, изкъпа се и довърши закуската си, като разполагаше с достатъчно време, за да не бърза за автобуса. В съзнанието му се въртяха множество планове. Мат учеше в Брадфорд Академи, една от най-престижните гимназии в околностите на Вашингтон. Той беше спечелил стипендия, но повечето от учениците бяха богати деца. Мат беше готов да се обзаложи, че дори никой от виртуалните вандали да не учи в Брадфорд, все някой от учениците вероятно ги познава.

Той забеляза приближаващия автобус, качи се и прекара кредитната си карта „Юнивърсъл“ през компютъра, който управляваше автобуса.

Мат седна и продължи да си мисли за задачата, с която се бе заел.

Трябваше да намери начин да влезе в „Лийтс“ — елитната прослойка на училището, големите клечки, които винаги бяха избирани в училищното правителство и движеха нещата. Мат познаваше по-умните от тях от часовете. Той прехвърли списъка с имената им през ума си. Можеше ли някой от тях да се крие зад стрелящите прокси изображения, които видя вчера? Струваше му се трудно да го повярва.

Но в Брадфорд имаше стотици други богати деца, които можеха да си позволят най-доброто от компютърните технологии, и които бяха достатъчно отегчени, за да търсят гадни начини да се забавляват.

Автобусът спря. Мат слезе и повървя няколко пресечки, докато стигне двора на Брадфорд. Паркингът вече беше претъпкан със скъпи коли — още една от играчките, които можеха да си позволят децата на богаташите.

Анди Муур тъкмо влизаше, опитвайки се да хване едва блещукащите слънчеви лъчи. През нощта времето се беше променило и сега беше студено. Мат се ухили, като видя червеното лице на приятеля си. Анди беше изгорял на стадиона.

— Не знам какво правим тук — сърдито рече той.

— Законът за задължителното образование от 2009 г. — отвърна Мат, припомняйки си домашното по граждански науки. — Длъжни сме да ходим на училище, докато не навършим осемнайсет години.

— Това е заговор — каза намръщен Анди. — Спокойно могат да преподават и по Мрежата. А аз да си лежа кротко и да ям сладки.

— Ако са искали да постигнат нещо с това, вероятно е направено срещу Закона за насилието над учителите от 2010 г.

Анди вдигна рамене.

— Може би. — След което погледна подозрително Мат.

— Хей, не си спомням никакъв Закон за насилието над учителите от 2010 г.

— Ами, измислих си го — отговори Мат. — Вероятно имаш право, като твърдиш, че пращането в училище е някакъв голям заговор, чрез който родителите са сигурни, че някой ни наблюдава, докато те са на работа.

— А тези, които работят вкъщи, се отървават от децата си.

— Мисля, че освен математика, английски и обществознание тук научаваме и нещо друго — каза Мат.

— Училището ни среща с различни хора и трябва да се научим да се оправяме сами с тях. Иначе всичко, в което ще сме добри, ще са виар симулаторите и интерфейса на компютрите, докато пътуваме в автобуса.

— Надявам се един ден да мога да си позволя своя собствена кола — засмя се Анди.

Вратите на училището се отвориха. Мат, Анди и останалите забързаха по коридора към класните стаи за подготвителния час по английски. Мат се свърза към един от компютрите на чиновете, като въведе ученическата си карта, която автоматично отчете присъствието му в часа и зареди програмата за днешния ден.

„Добре, помисли си той. Няма изненади с преподавателите“. Като една от престижните гимназии във Вашингтон, Брадфорд привличаше хора от целия свят — ученици, които бяха наясно с учебния материал, инспектори, които пробваха методите на обучение в гимназията, дори и прочути бивши възпитаници на училището. Но днес всичко изглеждаше спокойно, с изключение на задачата да се срещне с преподавателя по история след часовете.

Мат не се безпокоеше от това. Той харесваше д-р Феърли и се справяше доста добре по неговия предмет. Но сега го бяха налегнали други грижи.

Анди разказваше на съучениците им за вчерашния инцидент.

— И аз бях там! Беше си доста страшничко! Нали познавате Лийф Андерсън? Той беше в холоформа и един от онези идиоти го улучи!

— Чух, че са някакви хлапета, които се бъзикат из Мрежата — каза Мат.

— Ако на това му викат бъзикане, не ми се иска да ги срещна, когато са сериозни — рече Луис Къртни.

— Вярно — намеси се и Мануел Олива. — Това не е като да програмираш всички тоалетни в даскалото да текат заедно.

В годината, преди да се запишат в Брадфорд, някой незнаен гений беше направил този номер и се превърна в легенда. Училищните власти така и не успяха да открият виновника. Но родителите на децата направиха голямо анонимно дарение, за да платят щетите и да се поправи водопроводната система.

— Някой от вас да е чул нещо за разни игрички по Мрежата? — попита небрежно Мат.

Отговорите го разочароваха, бяха все дребни неща — от сорта на това, че някой се опитал да изпрати любовно писъмце по имейла, но по погрешка го получили всички в гимназията.

— Чух, че хакери са проникнали в симулаторите за рекламните развлечения — каза Мани Олива.

— Плащат си за приключението — измрънка Луис, не особено впечатлен.

— Тези симулатори са специални — за възрастни — продължи Мани.

— Звучи ми, сякаш някой компютърен глупак си търси забавления — издюдюка Анди.

— И си пъха носа на неподходящи места — съгласи се Мат.

Подпитването на съучениците му отне почти целия ден, но Мат се натъкна на неочаквана следа при срещата с д-р Феърли. Когато влезе в стаята за последния час на своя учител по история, той видя един от съучениците си да чака пред вратата. Санди Бракстън беше един от членовете на „Лийтс“, съкратено от елит, върхушката на Брадфорд.

Д-р Феърли ги извика, след като учениците изхвърчаха през вратата.

— Знаете, че голяма част от оценката ви по история на САЩ се формира от вашите изследователски проекти. Възлагам ви обща задача, ще работите в екип. Темата ви е „Битката при Гетисбърг“.

— Правя някои проучвания относно Атаката на ген. Пикет — каза нетърпеливо Санди. — Генералът на Конфедерацията, който проби линията на Съюзниците, е атакувал с войска, предвождана от бившия му най-добър приятел.

— Интересно начало, г-н Бракстън — рече д-р Феърли. — За съжаление докладите ви са известни повече със специалните компютърни ефекти, отколкото със съдържанието си.

Учителят се загледа в Мат.

— Г-н Бракстън не умее да пише. Учудващо как е стигнал в третата си година в Брадфорд, без да е способен да подреди мислите си в смислено повествование.

Мат знаеше причината за този безпорядък. Санди Бракстън вероятно не чувстваше за необходимо да си, подрежда мислите. Когато завършеше училище, той можеше да си наеме всякакви експерти, които да вършат това вместо него и да му помагат в семейния бизнес — който, изглежда, включваше почти половината щат Вирджиния.

— Вашите доклади, г-н Хънтър, са образец за подражание. Вероятно бихте могли да дадете на г-н Бракстън някои полезни съвети.

Честно казано, Мат не знаеше на какво може да научи Санди Бракстън. Но той можеше да му помогне да се вмъкне в „Лийтс“, групата, която Мат искаше да провери.

Той протегна ръката и каза:

— Да се залавяме за работа, партньоре.