Джак Макдевит
Загадката на Марголия (34)

32

Използвай очите си вместо мозъка си и всеки път ще потъваш в тъга.

Делис Толбърт, „Приключенията на Омар Пейсли“, 1417

— Няма съмнение — заяви Шара. — Това е вашата липсваща планета.

Получавахме прилични снимки от сензорите и веднага забелязахме, че има океани! Беше зелена.

Алекс изглеждаше поразен.

— Това е жив свят — каза той.

Шара кимна.

— Така изглежда. — Обърна се към мен: — Колко близо е джуджето?

Попитах Калу.

— На около един милион километра. Или малко повече.

Тя плесна с ръце.

— Достатъчно близо. Кой би помислил?

Беше величествен момент. Танцувахме, викахме и се прегръщахме. Алекс ме притисна силно към себе си.

— Едната му страна е непрекъснато обърната към звездата — съобщи Калу. — Орбиталният период е приблизително две цяло и шест дни.

Трябваха ни няколко минути, за да се върнем в реалността. Отворихме шкафа с припасите и си сипахме по чашка. Вдигнахме наздравица за Балфур.

— Гениално — каза Алекс.

— Какво имаш предвид? — попитах. — Кой е гениален?

— Марголианците. Сега знаем защо са преместили хора на Балфур.

— Смяташ, че са знаели какво ще се случи?

— Да — потвърди Шара, изглеждаше объркана. — Разбрали са го. Може би не са били сигурни. Не знам с какво оборудване са разполагали. Но са разбрали, че Балфур все пак ще оцелее.

— Защо се намръщи? — попита я Алекс.

— Условията за живот на планетата по време на събитието и дълго след това са били доста трудни.

— В какъв смисъл?

— През първите няколко десетилетия след пленяването на Балфур от джуджето се е разсейвала ротационната енергия. — Тя надраска някакви уравнения на тетрадката. — Имало е доста земетресения, приливни вълни, тайфуни, изригващи вулкани. Глобално затопляне през първия век. Значително изпаряване. Мисля, че почти навсякъде има джунгли.

— Отново? — попитах.

— Да. Катастрофите, придружени с топлина и влага, пораждат джунгли. — Тя поклати глава. — Трябва да са били отчаяни, за да се насочат към Балфур. Не разбирам как биха оцелели.

Зачудих се дали не бих предпочела да изчезна с първоначалния свят, вместо да бъда захвърлена в нощта от скитащо джудже.

 

 

Едната страна на Балфур, разбира се, беше вечно тъмна. Все пак насочихме сензорите си натам и затаихме дъх. Не знам какво очаквахме или на какво се надяваше Алекс, но никой не каза нищо. Както и предполагахме, никъде нямаше светлина.

— Ако има оцелели — каза Шара, — ако са успели да си устроят база, тя ще е на обратната страна. Тук сигурно е доста студено.

Започна да изучава данните от сензорите, които все още обследваха кафявото джудже, като отбелязваха масата и гравитацията, ротационния период и разпределението на елементите в облаците. Температурата на повърхността беше 1500 градуса по Келвин.

— Младо е — съобщи Шара. — Много по-младо от другото. Охлаждат се, докато остаряват. — Усмихна се. — Като мъжете.

Купонджийката беше оцеляла в астрофизичката.

— Колко старо е все пак? — попитах.

— На около сто милиона години?

— Че това младо ли е?

— Относително.

Харесва ми как се изразяват тези хора.

Алекс разглеждаше снимките на Балфур, без да обръща внимание на разговора.

— Да слезем на повърхността и да видим какво ще намерим. Какви са условията на планетата?

Шара тъкмо казваше, че трябва да изберем подходящо място, когато получихме съобщение. Превключих на спомагателния дисплей.

— Какво не е наред? — попита Алекс.

— Получаваме код бяло. — Проверих отново, за да се уверя.

— Тук? — удиви се Шара. — Кой би изпаднал в беда тук?

Обърнах се към Калу.

— Имаме ли визуален контакт?

— Не, Чейс. Опитвам се да го открия.

— Има ли гласов сигнал? — попита Шара.

— Не — отвърнах, — получаваме само пиукане.

— Това е абсурд — намеси се Алекс. — Невъзможно е да има някого в тази зона.

— И все пак е тук — възразих.

— Чейс, получих координатите — обади се Калу.

Спогледахме се. Всички имахме лошо предчувствие.

— Имаме ли вече визуален контакт? — попитах.

— На екрана.

Беше спасителна капсула. За спешни случаи. Устройство, което те поддържа жив, докато дойде помощ. Но люкът беше отворен.

Увеличихме образа и Шара отбеляза:

— Има някого в пилотското кресло.

Носеше скафандър. Отворих канал за връзка.

— Здравейте. Какво е състоянието ви?

Превключих и зачакахме.

Алек се приведе към микрофона.

— Здравейте. — Звучеше враждебно. — Можете ли да отговорите?

— Калу, къде е нещото? — попитах аз.

— Местоположение нула-три-четири. Разстояние четиристотин двайсет и пет километра.

— Някаква следа от кораб?

— Да, сега получавам данните.

— Подробности, ако обичаш?

— Прилича на частна яхта. Обозначение на корпуса KY. Останалото не се вижда. Изглежда се носи свободно. Има енергия, но е на минимум.

— Добре — казах. — Заведи ни бързо до капсулата. Затегнете коланите.

— Чакай малко — спря ме Алекс. — Това е капан.

— Вероятно — съгласих се. — Съвпадението е прекалено голямо. Но не можем да рискуваме и да изоставим пострадал в беда. Хайде да тръгваме. Не знаем откога е тук.

Алекс кимна и рече:

— Но първо ще вземем някакви предпазни мерки.

— Калу, след колко време ще стигнем до него?

— Колко гориво сте готови да изхабите?

— Няма значение.

— Ще го направя за тринайсет минути.

— Какви предпазни мерки? — попита Шара.

 

 

Човекът в пилотското кресло не помръдваше. В капсулата беше тъмно и не се виждаше добре.

— По-добре да побързаме — казах, докато се плъзгахме покрай капсулата. Станах от креслото си, а Алекс рязко попита къде си мисля, че отивам.

— Да го прибера.

— Не. Ще го направим, както решихме.

— Не знаех, че имаш желание да идеш да го вземеш.

— Съжалявам, ако не съм се изразил ясно, но това не е женска работа.

О, Господи! Пак се започваше.

— Алекс, имам повече опит при нулева гравитация.

— Колко му е да мина десет метра, да го издърпам и да го докарам тук?

Е, истината бе, че Алекс изобщо не биваше да припарва навън. А аз, разбира се, бях в правото си да настоявам. В крайна сметка бях капитан. Но не виждах как да го разубедя. Когато тестостеронът му се развихри, винаги предпочитам да му угодя.

— Добре — каза той. — Започваме.

И хвърли поглед към Шара.

 

 

Няколко минути по-късно, облечен в скафандър, Алекс вървеше забързано към площадката за изстрелване, която, ако си спомняте, беше във вакуум. Включих осветлението и отворих вратите на хранилището, когато той ги приближи.

Калу нагласи кораба под ъгъл към капсулата и тя премина през вратата на хранилището. После леко изправихме „Дух“ и капсулата се закачи към едно от гнездата.

— Готово — докладва Алекс. — Скачи се.

Активирах магнитните ключалки, за да го осигуря и да му създам малко гравитация. Алекс се приближи предпазливо до отворения люк, погледна вътре и откри насочен към него лазер.

— Назад! — излая познат мъжки глас от високоговорителите. — Без резки движения.

Алекс замръзна.

— Колпат, предполагам, че ме чуваш. Ако се опиташ да направиш нещо, ще го убия. Разбираш ли?

Трябваше ми минута, за да се сетя. Чарли Евърсън. Младият мъж с резервациите за совалката.

— Добре — казах. — Не го наранявай.

Алекс заговори настойчиво:

— Какво означава това? Какво искаш, Евърсън?

Чарли излезе от капсулата.

— Сигурен съм, че сте наясно, господин Бенедикт. — Гласът му беше изпълнен с презрение. — Сега се обърнете и вървете право напред, не се пресягайте за нищо.

Алекс тръгна. Чарли държеше лазера си насочен в гърба му.

— За какво е всичко това все пак? — попита Алекс.

— Продължавай да вървиш.

Алекс понечи да се обърне и Чарли стреля в палубата. Алекс замръзна. Чарли изчака няколко секунди, изключи лъча и рече:

— Лесно се плаша. Прави само каквото ти кажа.

— Чейс — обади се Калу. — Долната палуба е пробита.

— Всичко е наред — продължи Чарли. — Ако правите, каквото ви кажа, никой няма да пострада.

Беше в яркожълт скафандър без обозначения, а Алекс в стандартния зелен скафандър на Службата за проучвания. Стигнаха тръбата с нулевата гравитация, качиха се заедно и се появиха на главната палуба. Чух ги да влизат във въздушния шлюз и да затварят люка. Започна компресионният цикъл.

Вътрешният люк се отваряше директно към мостика и аз се обърнах натам.

— За кого работиш? — продължаваше да пита Алекс.

— Не е нужно да знаеш — отговори Чарли.

— Ти сложи бомбата, нали? Взриви совалката и уби двайсет и трима души.

— Да, предполагам, че са били толкова. Не си спомням точната бройка. — Гласът му беше злокобно спокоен, заплашителен. — Колпат.

— Какво искаш, Чарли?

— Да ти припомня нещо. Никакви изненади, когато вратата се отвори. Ти и другата жена трябва да стоите пред въздушния шлюз с вдигнати ръце. Ако не сте там, ще го убия. Разбираш ли?

— Каква друга жена?

— Не си играй с мен. Знаеш за кого говоря. Майкълс.

— Не е на борда. Тук сме само двамата с Алекс.

— Лъжеш.

— Ако щеш вярвай.

— Какво стана с нея?

Лампата на люка още беше жълта. Цикълът не бе завършил.

— Тя…

Алекс се намеси:

— Качи се на „Гонзалес“, когато спряхме на Марголия.

— Че защо ще го прави? — Нямаше да се хване.

— Има приятел на борда — каза Алекс. — Тъпа кучка. Това беше единствената причина да дойде с нас.

Е, версията му беше по-добра от моята. Смятах да кажа, че се е разболяла в последната минута.

— Лъжеш — упорстваше Чарли.

— Не бих го направил. Не и щом държиш лазер.

Чарли се поколеба, чудеше се какво да предприеме.

— Ако опитате нещо, някой ще умре. Разбираш ли, Бенедикт?

— Разбирам.

— А ти, Колпат?

— Никой няма да ти създава неприятности, Чарли.

— Ако видя някого другиго тук, с него е свършено.

— Престани — намеси се Алекс, — плашиш я.

— Още по-добре. Малко страх в определени моменти води до здравословна нагласа.

— Прави, каквото ти казва, Чейс. Явно е луд.

— Мери си приказките — сряза го Чарли.

— Защо? Какво ще направиш? Ще ме убиеш ли?

— Ако ме предизвикаш.

— Моля те, остави го. Ще ти дадем, каквото поискаш — намесих се аз.

Лампата светна в зелено. Застанах на няколко крачки от въздушния шлюз, вдигнах ръце и наредих на Калу да отвори люка.

Врата се плъзна встрани. Чарли нареди на Алекс да върви напред, подаде глава и се огледа. Когато не видя никого, той посочи към страничната преграда и каза:

— И двамата застанете там. Дръжте ръцете си над главата.

Изпълнихме нареждането, а той свали шлема си и си пое дълбоко дъх.

— Проклет задух — изруга. Не разбрах дали има предвид въздуха от скафандъра или този на мостика.

Алекс също свали шлема си и го попита:

— Как разбра, че сме тук?

Чарли сви рамене.

— Знам всичко, което правите.

— Ти си побъркан. Какво всъщност искаш? — обадих се аз.

Явно не понасяше добре критиката. Лазерът се насочи към мен. Хвърлих се встрани, а той стреля. Улучи ме в крака, точно под коляното. Извиках и се опитах да се претърколя далеч от него, а Алекс тръгна напред. Чарли обърна оръжието си към него и процеди:

— Недей.

Алекс спря.

— Няма да ви позволя да ме обиждате — изсъска Чарли и се вгледа ядосано в мен. Наистина беше сърдит. — Ако го направиш отново, ще замлъкнеш завинаги.

Алекс дойде да ми помогне. Чарли огледа мостика и забеляза няколко бутилки с въздух.

— Надявам се, че нямате нищо против, ако взема тези на излизане.

— Кога си тръгваш? — попитах. Не кървях, но ме болеше ужасно. Алекс се опита да вземе медикаменти от аптечката, но Чарли не му позволи.

— Не се приближавай до нищо.

Вратата на въздушния шлюз все още зееше отворена.

— Калу, затвори люка — наредих.

Затвори се.

— Нямаше нужда да правиш това, Чейс — каза Чарли. Имаше нещо гадно в начина, по който произнасяше името ми. — Не смятам да оставам дълго.

Вгледах се в него и отвърнах:

— Силата на навика.

Той погледна към коридора.

— Нека се уверим, че наистина сме сами. — Отстъпи назад, гледаше да стои на разстояние от нас. — Ти първи, Бенедикт. Ако опиташ нещо, ще я застрелям.

— Внимавай с това нещо — изръмжа му Алекс.

— Просто прави, каквото ти казвам.

Изправих се на крака. Не беше чак толкова болезнено, колкото би било при пълна гравитация, но все пак се опитвах да не стъпвам на ранения крак.

Закуцуках след Алекс по коридора, а Чарли ни следваше. Всички врати бяха затворени.

— Ще ги отваряме една по една — рече той. — Ти, Чейс, стой близо до мен.

Стисна ме за рамото и заяви:

— Всеки, когото видим, умира.

— Тук няма никого — увери го Алекс. Неговата каюта беше първата до мостика.

— Калу — наредих, — отвори каюта едно.

Вратата се изтегли нагоре.

— Влез вътре — нареди Чарли на Алекс. Аз го последвах. Нападателят ни остана пред входа на стаята, откъдето можеше да наблюдава коридора. В каютата имаше само един шкаф и Чарли поиска да го отворим.

Алекс натисна дръжката и вратата се плъзна странично. Няколко ризи, чифт панталони и сако. Нямаше друго.

Пресякохме коридора.

— Твоята каюта ли е? — попита ме Чарли. Дрехите бяха навсякъде.

— Да.

— Доста е разхвърляно.

Отворихме шкафа. Още дрехи.

— Винаги ли пътуваш така, Чейс? — попита той с усмивка.

— Обичам да съм подготвена — отвърнах. Вече изпитвах силна болка и се подпирах на стената, за да се задържа изправена.

Каютата на Шара беше следващата. Алекс отвори вратата и му показа неизползвана стая. В шкафа нямаше нищо. В чекмеджетата също. Чарли вече беше видял нещата й — в моята стая. Накрая затворихме и продължихме нататък.

Минахме и през останалите каюти, като ги проверявахме по същия начин. Огледахме оперативния център, общата зала, баните и складовото помещение в края на коридора.

Чарли изглеждаше объркан. Беше сигурен, че ще намери Шара Майкълс.

— Как сте успели да се справите с търсенето без специалист на борда, който да знае какво прави? — попита той.

— Знам какво правя — отвърнах аз, опитвах се да звуча обидено.

— Сигурен съм. — Той насочи лазера към нас, за да ни накара да тръгнем обратно към мостика. Очите му бяха твърди и студени. Чист лед. Продължаваше да се оглежда. Когато стигнахме, забеляза палубния люк — онзи, който водеше към отделните системи.

— Какво е това?

— Люк — отговорих му.

Това ми спечели плесница, която ме запрати на колене. Алекс ме изгледа ядосано: спри да го провокираш.

Чарли повтори:

— Какво има долу? И недей да остроумничиш.

— Припаси — отвърнах. — Оборудване.

— Отвори го.

Наредих на Калу и вратата се плъзна настрани. Чарли се дръпна назад, погледна и изръмжа нещо.

— Добре. Можеш да го затвориш.

Отвори една от комуникационните връзки и си сложи слушалки.

— Всичко е готово — каза той на някого от другата страна на веригата.

Не можехме да чуем отговора.

Чарли кимна.

— Всичко е под контрол.

От яхтата казаха още нещо.

— Добре. — Чарли все така ни държеше под око. — Ще сменим курса след минута — каза той на съучастника си. — След това трябва да докараш яхтата до кораба. От дясната страна. Просто й кажи и тя ще се погрижи. Идвам след няколко минути.

Вслуша се и кимна.

— Ще ти кажа, когато свърша.

Зачудих се за промяната на курса, но не казах нищо. Алекс ме погледна. Задаваха се още проблеми.

Чарли все още слушаше онзи от яхтата.

— Добре — каза накрая, включи високоговорителя и даде знак на Алекс. — Шефът иска да говори с теб.

Алекс кимна.

— Здравей, Уинди.

— О! — възкликна тя. Беше нейният глас, шепнещ и тъжен, изпълнен със съжаление. Ако седях на стол, сигурно щях да падна от него. — Значи си се досетил?

— Разбира се. Кой друг знае, че сме тук?

— Много добре. — Тя помълча, после добави: — Държа да ти кажа колко съжалявам, че нещата се стекоха така.

— През цялото време си била ти?! — възкликнах аз напълно объркана.

— Опитах се да те вразумя, Чейс. Но ти не пожела да ме чуеш. Нито ти, нито лицемерният ти партньор имахте желание да се отдръпнете. Щяхте да продължавате да осквернявате находища, да крадете артефакти и да ги продавате за собствена облага. Съжалявам те, Чейс. — Гласът й потрепери. — И двамата имате огромен потенциал. Но ме накарахте да правя неща, за които винаги ще съжалявам. Все някой трябваше да ви спре.

— Защо уби Оли? — попита Алекс.

— Той ограби Гидеон V. Нима не си го заслужаваше? Предполагам, че си съгласен с мен. Подкупи един от служителите на директора. Всичко, което ти казах, беше истина. Никога не бих те излъгала.

— Как не! — подхвърлих.

— Не си честна. Не знам колко пъти те предупреждавах, че това, което вършите с Алекс, ще свърши зле.

— Затова уреди и бомбата на совалката?

— Не, нямах такова намерение.

— Беше моя идея — заяви Чарли. Имаше нещо сюрреалистично в този миг — той се усмихваше, горд от себе си. — Изглеждаше безпроблемно. Аз не си губя времето като вас двамата.

— Трябваше да бъдете спрени. Казах му да се погрижи за това, но да го направи да изглежда като злополука. Не съм си и представяла…

— Твърде късно е да се тревожим за това — прекъсна я Чарли. — Не можеш да върнеш осите отново в гнездото им.

Алекс се опита да свали ръце, но Чарли му даде знак да ги държи високо.

— Не си убила Оли заради Гидеон V, нали? Убила си го, защото е започнал да те подозира.

— Убих го заради Гидеон V. Но наистина беше започнал да се досеща. Всъщност беше достатъчно глупав да ме попита дали съм отговорна за злополуката със совалката. Обидих се.

— Сигурен съм — процеди Алекс.

— Не исках да умират хора. Само ако знаех…

— Как разбра? — попитах Алекс.

— Какво друго може да е искал да ти каже Оли освен „Пази се от Уинди“ — отвърна той.

— Не изпитвах симпатия към него. Все пак говорим за човек, който ограбваше гробници, който подкупва персонала ни, за да получи информация. Това ме вбеси. Хора като него и вас нямат никакъв морал. Съжалявам, но е така. Дори и ти, Чейс. Ти поквари Шара. Между другото, не чух гласа й. Здравей, Шара. Съжалявам, че се забърка в това.

— Тя не е тук — каза Чарли. — Само двамата са.

— Разбира се, че е там, Блинк. Огледай се. И внимавай. Крие се някъде. Обади ми се, когато свършиш работата.

Тя прекъсна връзката и аз затворих от нашата страна. Не искахме Уинди да чуе какво ще стане през следващите минути.

— Блинк? — повтори Алекс. — Така ли се казваш?

— Да. — Той се огледа нервно наоколо, за да се увери, че никой няма да изскочи иззад гърба му. — Добре, къде е тя?

— Уинди греши — каза Алекс. — Шара е на „Гонзалес“.

Направих няколко крачки надясно. Встрани от Алекс. Алекс изчака малко, после се премести към мен. Чарли също се придвижи надясно. Искаше да запази разстоянието помежду ни. А нашата цел бе да го завъртим така, че да застане с гръб към въздушния шлюз на хранилището.

— Как е пълното ти име, Блинк? — попита Алекс.

— Какво те интересува? Къде е кучката?

— Не е тук.

Чарли насочи оръжието към очите му. Алекс примигна и рече:

— Ще го кажа отново. Тя не е тук.

— Добре. Няма значение. — Чарли насочи оръжието към мястото на пилота. — Седни, Чейс. Ти също, Бенедикт.

Подчинихме се.

— Чейс, задай курс за сблъсък с това нещо.

Той кимна към кафявото джудже.

Понечих да се извъртя, но той насочи лазера към мен. Дулото му беше голямо, черно и смъртоносно.

— Калу. Нов курс. Отправяме се към кафявото джудже.

— Орбитален курс?

— Не… — Поколебах се.

Чарли притисна оръжието в тила ми и изсъска: — Кажи му.

— За сблъсък.

— Сигурна ли сте, капитане?

— Да.

— Много добре. Това изисква минимална промяна в сегашния ни курс.

— Направи го.

— И ще се ускорим за няколко секунди.

Алекс ме наблюдаваше.

— Знаеш ли, Чарли, Блинк, или каквото и да е името ти — каза той, — ще те хванат.

— Възможно е, но се съмнявам.

— Две минути до началото на маневрите.

— Много добре — ухили се Чарли. — Затегнете коланите, хора.

Той се хвана за една от страничните прегради и добави:

— Надявам се, че няма да направите някоя глупост по време на полета.

„Дух“ се завъртя и започна да се ускорява. Нещо издрънча във въздушния шлюз.

— Какво беше това? — стресна се Чарли.

— Контейнер — каза Алекс. — Вероятно сме разместили нещо, докато ровихме.

Чарли погледна към коридора. Беше празен. Хвана се за един монитор, тъй като силите на ускорението ни притискаха към седалките, като едновременно набирахме скорост и завивахме надясно. После всичко приключи.

— Маневрата е завършена — докладва Калу. — Намираме се на курс за сблъсък с джуджето. Удар след четири часа и единайсет минути.

— Благодаря, Калу. — Започнах да разкопчавам осигурителните колани, но Чарли ми нареди да стоя мирно. Дойде зад мен и видях проблясването на лазера. Реших, че ще ме застреля. Вместо това той го насочи към контролните табла. Не се целеше, просто ги разкъса и прекара лъча по панелите. Преряза модулите и мониторите. Жиците се извиваха и пламваха. Казах нещо обидно и освободих осигурителните колани, но той поклати глава, замахна с лазера и лъчът преряза основата на стола ми и аз паднах на палубата.

— Стой там — извика Чарли.

Въздухът се изпълни с острата миризма на прогорен кабел.

— Повярвай ми, съжалявам, но наистина нямам избор, любима — ухили се Чарли.

Сърцето ми замря. Той прокара показалец по брадичката ми и добави:

— Светът понякога е суров. — Най-накрая беше с гръб към въздушния шлюз.

— Знаеш ли — намеси се Алекс, — жалко е, че това се случва, когато сме толкова близо.

— Аха.

— Искам да кажа, че можеше да бъде златно време. Тази мисия.

Това трябваше да е сигнал за Шара. Чарли, който не обръщаше особено внимание, пропусна фразата „можеше да бъде златно време…“. Сега или никога.

Въздушният шлюз зад него започна да се отваря.

— Бих искал да ви оставя живи през следващите няколко часа — рече той. — Но не мога. Не зная какви са шансовете ми да изляза, ако сте свободни. Сигурен съм, че ви се иска да ме затворите във въздушния шлюз. Нали така?

— Не можем — казах, — няма начин.

— Надявам се. Но не съм сигурен. Понякога просто не получаваш почивка, нали?

Полагах усилия да не поглеждам към люка.

— Първо дамите, предполагам. Не съм сигурен какъв е етикетът за подобен случай. — И насочи оръжието към мен. — Сбогом, Чейс. Ще…

Шара изскочи от въздушния шлюз с гаечен ключ. Чарли я чу, понечи да се обърне и аз сграбчих лазера. Шара замахна към главата му, той вдигна едната си ръка и гаечният ключ се стовари върху рамото му. Доста добро попадение. Чарли изпищя и падна на пода. Алекс скочи отгоре му и всички започнахме борба за оръжието.

Чарли ме избута, удари Шара в челюстта и я запрати на пода. Сборичка се с Алекс за оръжието и лазерът произведе изстрел. Металът запламтя и запуши. Чарли изкрещя, хвърли лазера и той падна под едното от креслата. Двамата започнаха да се налагат един друг, докато опитваха да го достигнат, но Шара стигна първа, сграбчи го, завъртя го и стреля. Лъчът удари Чарли в главата. Той изстена, падна назад и се свлече бавно в слабата гравитация.

Шара, която не бе свикнала да се забърква в такива неща, задържа лъча върху него, докато падаше.

— Достатъчно — каза й Алекс и взе оръжието. Чарли лежеше безжизнен на палубата, лицето му беше изличено, а облаци дим се кълбяха около черепа му.

Контролните табла бяха в плачевно състояние, нарязани и обгорени.

Шара огледа Алекс, успокои се, че не е пострадал, и се обърна към мен. Кракът ми не изглеждаше особено добре, а и вратът ме наболяваше.

— Вече си мислех, че сте ме забравили — каза тя.

— Ще ми се да можеше да те изкараме оттам по-рано — отвърнах й. — Надявах се да го изненадаш, когато стъпи на борда.

Тя се вгледа в Алекс.

— Нямаше достатъчно разстояние между вас. Държеше лазера насочен към врата ти.

— Е, вече не е в играта — махна с ръка Алекс. — Само това има значение.

Не бях толкова сигурна.

— Калу — казах. — Доклад за статуса, ако обичаш.

— Здравей, Чейс. Вече нямам контрол над полета. Контролните системи за главните двигатели и спомагателните тласкачи и от двете страни не отговарят. Квантовият двигател не функционира. Нямам подробности за състоянието им в момента. Животоподдържащите системи са наред.

Той започна да изрежда и други проблеми, но аз го прекъснах.

— Подробностите по-късно, Калу. Губим ли въздух?

— Целостта на корпуса е непокътната с изключение на дупката в долната част.

— Можем ли да маневрираме?

— Мога да ни завъртя само по оста ни.

— Не можем ли да избягаме със совалката? — попита Шара.

— Няма достатъчно тяга. Просто ще последва „Дух“.

— Мини на ръчно управление — предложи Алекс.

— Проблемът не е в изкуствения интелект — обясних. — А в конзолите. Напълно са разрушени. Калу, изпрати код бяло до „Гонзалес“. Кажи им, че имат четири часа да стигнат до нас.

— Не — възрази Алекс. — Почакай.

— Какво има?

— Комуникационната връзка изключена ли е? — попита Алекс.

— Затворих я преди няколко минути.

— Тогава Уинди не знае какво е станало?

— Не.

— Изпратиш ли код бяло, тя ще разбере.

— Няма значение, Чейс — каза Калу. — Дългообхватните предаватели не функционират. Имаме само радиовълни.

— Това ще ги докара след около шест месеца — отчая се Шара.

Алекс отвори люка към системите.

— Ще се наложи да направим ремонт — каза той. — Имаме резервни части.

Хвърлих поглед към мостика.

— Надявам се, че сме взели доста.