Джак Макдевит
Загадката на Марголия (31)

29

Има хора, които минават за кратко през живота ни. Но след това вече не сме същите.

Чиле Яримото, „Пътешествия“, 1421

Алекс не вярва, че има невъзможни неща. Ако можеш да пътуваш по-бързо от светлината, обича да казва, значи можеш всичко. Оттук следва, че няма как да му заявиш, че някоя задача е неизпълнима.

Трябваше ми помощ, така че се обърнах към Шара. Тя разговаряше оживено с изкуствения си интелект, когато влязох в кабинета. Даде ми знак, че й трябва минутка, зададе въпрос за звездните популации в регион, за който никога не бях чувала, получи отговора, записа си нещо и се обърна с широка усмивка към мен.

— Чейс, как се чувстваш като знаменитост?

— Търся начин да го осребря.

— Разбрах, че се опитват да те убедят да дойдеш да работиш при нас.

— Имаше подобни идеи.

— Не го прави. Не плащат много, а и не знам някой да е станал известен.

После стана сериозна.

— Какво мога да направя за теб?

— Шара, имало е друг свят в системата на Тинициум. Клас K. Предполагаме, че небесното тяло, изместило орбитата на Марголия, го е изхвърлило от системата.

— И се чудиш дали има начин да се проследи?

— Да.

— Защо, по дяволите? Смятате, че там може да има база?

— Нещо такова.

Тя кимна.

— Значи смяташ, че е възможно да бъде открита? — попитах с надежда.

— Случило се е преди девет хиляди години, нали?

— Точно така.

— Добре. Това е сравнително скоро. Но не знаете какъв е бил нашественикът, разрушил системата?

— Не. Допускаме, че може да е била черна дупка.

— Защо?

— Защото наблизо няма много звезди.

Тя ме изгледа скептично.

— Всъщност възможностите са много.

— Както и да е. Не ни интересува какъв е бил обектът. Целта ни е да открием липсващия свят — повторих аз.

— Разкажи ми отново за системата.

— В момента има два газови гиганта в нормални орбити. Освен това там е и Марголия, която обикаля по силно издължена елипса, както и откъсната луна.

— Планетата от клас K има ли си име?

— Балфур. — Започваше да ми звучи добре.

— Освен това и два древни космически кораба се реят някъде там, нали?

— Да. Както и станция, която се е откъснала и се носи из космоса. „Откривател“ очевидно се е опитвал да скочи в хиперпространството, когато е избухнал.

— Доколкото разбирам, „Откривател“ е тръгнал с децата три години преди събитието.

— Точно така.

— Това значи, че вероятно няма да ни е от голяма полза. Ами другият кораб? Как му беше името?

— „Бремерхевън“. Орбитата му подсказва, че не е бил близо до Марголия по времето на катаклизма.

— Това е интересно.

— Може би е обикалял около Балфур.

— Имаш ли причина да смяташ така, или е само предположение?

— Предположение е.

— Ами доковата станция?

— Трябва да е била до Марголия, когато обектът е преминал.

— И двете сега са в орбита около слънцето?

— Да.

— Дай ми детайлите. Всичко, с което разполагаш. Първо трябва да разберем кога е станало.

— Вече знаем.

— Чудесно. Тогава може би ще успеем. Изпрати ми данните, ще ги прегледам и ще ти се обадя.

— Благодаря ти, Шара.

— Удоволствието е изцяло мое. Радвам се да помогна. Ще ме откъсне от рутината. Има ли краен срок за това?

— Не — отвърнах. — Чакало е толкова дълго, ще почака още малко.

Тя се засмя.

— Прати ми ги тази вечер и ще се опитам да ти предложа нещо утре.

— Беше права за времето на събитието — каза тя на следващата вечер, докато пиехме коктейли в „Лонгтрий“.

— Станало е на първи март две хиляди седемстотин четирийсет и пета година по земния календар.

— Това се разминава само с няколко дни от нашата оценка.

— Говорим за календари, не за самото време — подчерта тя. — Трудно е да се мисли с точност заради странните неща, които се случват с времето, когато обектите са на светлинни години разстояние.

— Добре. Значи знаем кога е станало. Какво ще правим сега?

Звучеше „Огън и лед“. Навън беше студено и влажно. Но „Лонгтрий“ беше претъпкан до козирката. Сватбено празненство заемаше едното крило, а друга голяма група честваше друго събитие. Не разбрахме какво. От време на време из залата се разнасяше смях. В средата на зоната за хранене танцуваха няколко двойки.

— Знаем къде са били газовите гиганти по време на събитието — продължи Шара.

— Така е.

— Те не са били засегнати от него. Това вероятно изключва твоята черна дупка. Ако нашественикът беше голям, наистина голям, и те щяха да бъдат пометени. Но в нашия случай орбитите им изобщо не са променени.

— Което означава?

— Че нашественикът е бил по-малък от една десета от слънчевата маса.

— Аха.

Не проумявах как това може да помогне, но тя явно имаше някаква идея.

Допи коктейла си и поръча по още един.

— Защо не — каза, — щом Алекс е решил да е щедър.

Разбира се, „Рейнбоу“ плащаше.

— Естествено. Не се притеснявай.

— И така. Орбитата на Марголия се разтяга, луната й отплава. Другият земеподобен свят, Балфур, е изхвърлен от системата. Това предполага, че масата на нашественика е поне сто пъти по-голяма от тази на Марголия.

— Логично.

— Смятам, че е било по-голямо от Юпитер и по-малко от звезда-джудже от клас M.

— Шара — прекъснах я. — Знам, че се интересуваш от научно обоснованите хипотези, но това ще ни помогне ли да открием Балфур?

— А, изгубила си търпението, което притежаваше някога. Това значи, че попадаме в зоната на кафявите джуджета.

— Кафяво джудже?

— Да. Това е звезда, която никога не се развива. Няма достатъчно маса. Така че не се запалва.

— Значи е тъмно тяло.

— Не непременно. Имат достатъчно енергия да греят. Остават топли доста време.

— Какво генерира енергията?

— Останала е от зараждането им. Опитвам се да кажа, че това нещо изобщо няма да прилича на звезда. Няма да е ярка светлина в небето.

— А как ще изглежда?

Тя се замисли.

— Може да прилича на газов гигант, осветен отвътре. Ще има облаци. Вероятно мръснокафяви.

— Странен цвят.

Шара понякога има навика да изнася лекции. Сега го направи.

— По-младите джуджета обикновено са кървавочервени. Те излъчват енергията, натрупана при създаването им. Когато остареят, се охлаждат. Все повече и повече молекули се формират в атмосферата им и те се сдобиват с облаци.

— Какви облаци?

— От желязо и силикати. С някои странни климатични прояви. Накрая стават тъмночервени. С времето угасват до червеникавокафяви и накрая до кафяви.

— А ако някое от тези кафяви неща мине през планетарна система, може ли да предизвика съществени промени?

— Със сигурност. Чейс, това нещо е огромно. Вероятно един процент от стандартната слънчева маса. Звучи малко, но всъщност съвсем не е така.

— Шара, защо се спираме толкова на това джудже?

— Защото то може да ни каже къде е Балфур.

— Чудесно.

— Не бързай толкова. Стигаме до лошите новини. Не мога да ти дам дори предположение за местоположението на Балфур, ако не открием кафявото джудже.

— Защо?

— Защото трябва да научим масата, сегашното му местоположение и скоростта му. С тези данни ще изчислим пътя му през системата Тинициум. После можем да направим предположение с висока степен на вероятност за мястото, където се намира изгубеният ви свят.

— Шара, не сменихме ли един проблем с друг? Как ще открием кафявото джудже?

Тя гледаше нещо над рамото ми и рече:

— Не се обръщай.

След няколко секунди видях келнера да води висок мъж в тъмно сако към ъгловата маса. Изглеждаше добре, погледът му се плъзна по Шара. Засякох размяна на невербални сигнали и той продължи напред. Шара ми се усмихна, когато той изчезна от полезрението й.

— Цел, родена от случая.

Може би не се беше променила толкова, колкото предполагах.

— Кафявото джудже — припомних й.

— Да. — Още беше разсеяна. — Ами хубавото е, че не може да е изминало много път за девет хиляди години. Определено по-малко от една светлинна година. Ще е доста ярко в близкия инфрачервен спектър, да кажем с магнитуд една десета или една петнайсета.

Млада жена мина покрай нас и се насочи към мъжа. Шара поклати глава и въздъхна:

— Жалко.

— Значи можем да го открием?

— Ще струва доста.

— Какво трябва да направим?

— Да тръгнете на лов. Първо ще трябва да убедите Службата за проучвания да ви даде кораб.

— Защо? Нали си имаме „Бел-Мари“?

— Не става за тази работа. Ще трябва да закарате два широкообхватни телескопа, за да претърсите областта. Частна яхта няма да може да се справи с тях. Както и да е, корабите на Службата за проучвания са оборудвани за подобен род задачи.

— Ще говоря с Уинди.

— Ще искат и някой от Службата да дойде с вас. Такива са правилата.

— Как работят широкообхватните телескопи?

— Винаги са по два. Раздалечаваме ги и ги пускаме да сканират едновременно небето. Кафявото джудже ще изскочи.

— Сигурна ли си?

— Повярвай ми.

— Добре. Изкуственият интелект на борда ще се справи ли без особена намеса от моя страна? — попитах.

— Не. Ще трябва да му дадеш някои насоки. Корабът ще разполага с оборудването, но тази операция е по-различна от онова, което изкуствените интелекти са свикнали да правят.

Тя ми обясни процедурите. Вечерята пристигна — зеленчукова салата и нарязано пиле. И двете бяхме гладни. Тя се нахвърли върху храната, а аз все още се опитвах да запомня всичко.

— Никога няма да се справя — въздъхнах накрая.

— Естествено, че ще успееш. Виж какво, преди да заминете, ще упражним най-важното.

— Добре.

— Ще се справиш, Чейс.

— Има ли такъв специалист в мисията? Някого, когото да помоля за помощ, в случай че възникне проблем?

— Един-двама души — каза тя. — Не съм сигурна. Но не се тревожи. Онзи, когото Уинди ще изпрати с вас, ще знае как да борави с оборудването.

Не ми харесваше как се подреждат нещата. Нямаше да знаем какво правим. А човекът от Службата сигурно също щеше да е объркан. Така че се реших да я помоля:

— Слушай, щом от Службата ще пращат свой човек…

— Заета съм, Чейс.

— Ще ти бъда много задължена. Ще го смятам за лична услуга.

Тя набоде парче домат на вилицата си и хвърли таен поглед към масата в ъгъла. Мъжът беше запленен от дамата си.

— Не е толкова трудно, Чейс.

— Ще е историческо откритие. Не искаш ли да присъстваш?

— Мисля, че историческото откритие вече беше направено. Трябваше да дойда на предишния ви полет.

— Шара, инстинктите на Алекс обикновено не лъжат. Може би има още нещо.

Почти беше приключила с яденето. Знаех, че след малко ще погледне менюто с десертите. Шара е една от онези отвратителни жени, които ядат, каквото им харесва, без изобщо да пълнеят.

— Говорим за нещо сериозно, Чейс. Ами социалният ми живот?

— Ще се забавляваме по пътя.

 

 

Получаването на кораб се оказа сложно.

Шара беше права — изискването беше на борда да има човек от Службата за проучвания. И той трябваше да е пилотът.

— Няма свободни пилоти — каза ми Уинди. — Мога да проверя дали някой ще иска да дойде. Но това ще са свръхчасове. А и ме съмнява, че ще има желаещи.

Тя изреди кой в момента ползва почивка и защо няма да иска да се върне на работа.

— Какво ще кажеш за мен? — предложих. — Имам разрешително.

— За клас „Арктур“?

Бях пилотирала яхти и малки търговски кораби.

— Хайде сега — не се предавах. — Колко сложно може да е?

— Такива са правилата, Чейс. Нямам избор.

Обади се на двамата пилоти, които бяха свободни, но те отказаха. Пилотите на Службата за проучвания са добре платени и нямат много почивки. Ако бяхме на някой краен свят или на станция в космоса, едва ли щяхме да срещнем проблем. Но в Андикуар… нямаше начин.

Така че Алекс ме записа на ускорена програма и получих квалификация за следващото ниво на свръхсветлинните кораби. Сега имам разрешително за „Лонгстар“ — едно ниво над „Арктур“. Нямах желание да го получавам, но това е друга история.

Три седмици след разговора с Уинди получих разрешителното си и тя ме назначи на временно място, за да ме впише като служител.

Шара междувременно се чудеше за какво е цялото суетене.

— Никога няма да разбера защо някой плаща огромни суми за антики. Разбирам археологическата им стойност, но в този случай дори това изглежда проблематично. Можем да се надяваме да разберем единствено как някои държеливци са прекарали последните си дни. Ако трябва да съм честна, ще ги почетем по-добре, ако ги оставим на мира.

Бях упълномощена да й предложа една трета от цялата печалба, която реализираме, ако откритието бъде направено и след като Службата за проучвания получи своя дял. Това привлече вниманието й.

— За колко точно говорим? — попита тя.

Дадох й скромна оценка, основана на печалбите ни от няколкото трофея от „Откривател“. Беше впечатлена.

— Стига ни да преживяваме — добавих.

— Предполагам. Е, добре, Чейс, не мога да откажа. Но все още не разбирам защо марголианците ще се прехвърлят на свят, който ще замръзне. Но пък какво можем да изгубим?

Уинди се появи след няколко минути и Шара й каза, че идва с нас. Уинди направо пребледня и заяви:

— Имах по-добро мнение за теб.

И така, в един прохладен ден на късното лято в година 1430 от основаването на Асоциираните щати на Римуей Алекс, Шара и аз хванахме совалката към Скайдек и после се качихме на един VHY-111 — „Дух“. След час отново пътувахме към Марголия.