Джак Макдевит
Загадката на Марголия (3)

1

… Но това, което придаваше истинско усещане за древност (на египетската гробница), беше възможността да се видят графитите, надраскани по стените й от атиняните, посетили я 200 години след началото на новата ера. И знанието, че мястото е било толкова старо за тях, колкото техните драсканици за мен.

Волфганг Корния, „Вандалът и робинята“, 6612 година по земния календар

1429 година, трийсет и една години по-късно

Станцията беше точно там, където Алекс беше казал, че ще е, на тринайсетата луна на Гидеон V — газов гигант без някакви особени отличителни белези с изключение на факта, че обикаляше около мъртва звезда, а не около слънце. Движеше се по изродена орбита и след още неколкостотин хиляди години, според експертите, щеше да потъне в облаците и да изчезне. А междувременно беше наша.

Станцията се състоеше от четири свързани купола и поредица радиотелескопи и сензори. Нищо особено засукано. Всичко — куполите и електронното оборудване, както и обграждащите ги скали — беше тъмно, осеяно с оранжеви петна и огрявано само от мъждеещия кафяв газов гигант и също толкова мъждивите му кафяви пръстени.

Лесно се виждаше защо никой не беше обърнал внимание на станцията при няколкото рутинни разузнавателни посещения. Гидеон V беше открит наскоро — едва третата известна станция на целианците в дълбокия космос.

— Превъзходно — възкликна Алекс, застанал със скръстени ръце до илюминатора.

— Кое, мястото ли? — попитах. — Или ти?

Той се усмихна скромно. И двамата знаехме, че не е много по скромностите.

— Бенедикт удря отново — казах. — Как се досети?

Не съм съвсем сигурна и не мога да твърдя, че Алекс някога е изглеждал самодоволен. Но в онзи ден изражението му беше много близо до самодоволството.

— Доста съм добър, нали?

— Как го направи? — Бях се съмнявала в него през цялото време и сега той се наслаждаваше на мига.

— Много просто, Колпат.

Беше го направил, разбира се, по начина, по който винаги вършеше нещата. С въображение, усърдна работа и внимателно анализиране на детайлите. Беше пресял корабни архиви и исторически данни, мемоари и какво ли още не, всичко, до което беше успял да се добере. И бе заключил, че Гидеон V е идеалното централно местоположение за изследователските операции, провеждани по онова време от целианците. Планетата, между другото, беше обозначена с тази римска цифра не защото беше петият свят в системата. Всъщност беше единственият, другите бяха или изцяло погълнати, или откъснати от орбитите си от блуждаеща звезда. Беше се случило преди четвърт милион години, така че нямаше свидетелства. Но от елиптичната орбита на планетата можеше да се заключи, че са съществували и други. Въпросът, който предизвикваше най-ожесточените спорове, беше колко точно са били. Повечето астрофизици смятаха, че е имало още четири свята, някои предполагаха, че са били дори десет.

Никой не знаеше. Но станцията, на неколкостотин светлинни години от най-близкия населен свят, щеше да бъде невероятно съкровище за „Рейнбоу Ентерпрайзис“. Целианците, по време на златната си епоха, са били романтична нация, отдадена на философията, драмата, музиката и изследванията. Смяташе се, че са навлезли по-навътре в Аурелианския куп от всеки друг клон на човешкия род. Гидеон V бе бил основна цел за техните усилия. Алекс беше убеден, че те са стигнали и по-далеч, чак до басейна. Ако се окажеше вярно, още много неща можеха да бъдат открити.

Преди няколко столетия целианската цивилизация бе започнала рязко да запада. Беше избухнала гражданска война, правителствата се бяха сринали сред хаоса и в крайна сметка се бе наложило светът им да бъде спасяван от другите членове на организацията, известна като Пакта. Когато всичко приключило, дните им на величие били отминали. Целианците загубили пламъка, бяха станали консервативни, интересуваха се повече от удобствата, отколкото от изследванията. Днес те са вероятно най-назадничавото планетарно общество в Конфедерацията. Гордеят се с миналото си и се опитват да го носят като ореол.

 

 

Бяхме в „Бел-Мари“, може би на двайсет хиляди километра от газовия гигант, когато куполите изплуваха пред нас. Алекс си изкарва прехраната, като изкупува и препродава артефакти и от време навреме открива изгубени находища. Бива го в това, сякаш има почти телепатична връзка с руините. Но ако споменете това пред него, той ще се усмихне скромно и ще припише всичко на късмета. Каквато и да е причината обаче, тя превърна „Рейнбоу Ентерпрайзис“ в доста доходоносно предприятие и ми донесе повече пари, отколкото съм мечтала.

Тринайсетата луна беше голяма, третата по големина сред двайсет и шестте, най-голямата без атмосфера. По тези причини беше и първото място, където решихме да погледнем. Големите луни са по-подходящи за бази, защото осигуряват приемливо ниво на гравитация и не се налага тя да се създава изкуствено. Но пък атмосферата винаги усложнява нещата.

Вакуумът има и друго предимство: действа като консервант. Всичко, оставено от целианците, когато са затворили мястото преди шест века, най-вероятно щеше да е напълно запазено.

Ако можеше да се насочи слънчева светлина към тъмните пръстени на Гидеон, те сигурно щяха да са възхитителни. Бяха усукани и разделени на три или четири различни снопа. Не съм съвсем сигурна. Зависи от ъгъла на наблюдение. Тринайсетата луна се намираше точно отвъд най-външния пръстен. Движеше се по орбита на няколко градуса над и под тяхната равнина и сигурно щеше да е впечатляваща гледка, ако имаше светлина, Гледан от станцията, газовият гигант като че не помръдваше от мястото си на половината път сред небето над редицата малки хълмове. Мрачно, потискащо присъствие, като червено петно сред звездите.

Оставих „Бел-Мари“ на орбита и се спуснахме със совалката.

Луната беше осеяна с множество кратери на север и по протежение на екватора, а в южната част имаше равнини, възвишения и каньони. Имаше и няколко планински вериги с високи голи гранитни върхове. Куполите бяха разположени на средата между екватора и северния полюс, на сравнително равна повърхност. Антените бяха на запад, на изток се издигаха планини. Гъсенична наземна машина беше оставена в средата на комплекса.

Куполите изглеждаха в добро състояние. Алекс ги оглеждаше доволно. Виждаха се и шест от луните. Бяха бледи, призрачни, с едва доловими очертания в мъждивата светлина на централната звезда. Ако не знаеш, че са там, може и да не ги забележиш.

Приземихме се, изключих двигателите и бавно преместих лоста за гравитацията. Алекс бе нетърпелив, смяташе, че страдам от излишък от женска предпазливост. Винаги е готов да потегли — „Да вървим, нямаме цял ден“. Но пък, от друга страна, не обича неприятните изненади. А моята работа е да ги предотвратявам. Преди години пропаднахме през дъното на кратер в кухина и той не пропуска да ми го напомни.

Този път всичко изглеждаше наред. Алекс се хилеше доволно и се взираше през илюминатора, наслаждавайки се на момента. Когато отидеш на място, напуснато от векове, дори хилядолетия, никога не знаеш какво ще откриеш. Можеш да се натъкнеш на смъртоносни капани. Подовете могат да се срутят, стените да поддадат. В една космическа станция въздушното налягане се беше покачило дотолкова, че когато екипът от Службата за проучване се опита да влезе, тя избухна.

Това, на което винаги се надяваш, е отворен люк и карта на съоръжението. Като онази, която намериха на Ляутей.

Освободих колана и зачаках Алекс. Най-накрая той пое дълбоко дъх, разкопча ремъците, изправи се и си сложи кислородните бутилки. Направихме проверка на радиостанциите и костюмите си, след това декомпресирах и отворих люка.

Слязохме по стълбата на повърхността. Земята беше ронлива. Пясък с железни примеси. Имаше хиляди следи от стъпки и от превозни средства. Недокоснати от времето.

— Последните стъпки навън, може би?

— Не бих се учудила — отвърнах. Повече ме интересуваше гледката. Над планините надничаха две от луните ги се виждаше част от пръстените.

— Нещо не е наред — каза Алекс.

— Какво? — Куполите бяха мрачни и тихи. Нищо не се движеше из равнината, която се простираше до южния хоризонт. Нищо необичайно в небето.

В тъмното не можех да видя лицето на Алекс зад визьора, но той сякаш гледаше към най-близкия купол. Не, всъщност към една от другите постройки — най-северната и най-голямата.

Имаше отворена врата.

Е, не точно отворена — някой беше изрязал отвор в люка. Сигурно щяхме да го забележим при спускането, ако бяхме внимавали повече.

Алекс замърмори ядно и се устреми натам, а аз го последвах.

— Внимавай с гравитацията — извиках, когато той залитна.

— Проклети крадци! — изсъска Алекс и започна да бълва проклятия. — Как е възможно?

Не беше за вярване, че някой ни е изпреварил, защото артефакти от Гидеон V никога не се бяха появявали на пазара. А и нямаше исторически сведения, че базата е била открита.

— Трябва да е станало скоро — отбелязах.

— Имаш предвид вчера? — попита той.

— Може би не са знаели на какво са попаднали. Просто са проникнали, разгледали са и са си тръгнали.

— Възможно е. Може да е станало преди векове, когато хората все още са помнели това място.

Надявах се да е прав.

Обикновено, когато археолозите намираха претършувано съоръжение, се оказваше, че ограбването е станало най-много няколко века след изоставянето му. След това хората напълно забравяха за подобни обекти. Понякога се чудя колко ли кораба плават в мрака, след като двигателите им са отказали и постепенно са били изтрити от записите.

Трябва да спомена, че ние не сме археолози. Ние сме хора на бизнеса, снабдяваме колекционерите със стока и понякога, както в този случай, търсим оригинални източници. Преди няколко мига това място изглеждаше като златна мина. Но сега… Алекс затаи дъх, докато се приближавахме към отвора.

Горелката, с която бяха изрязали люка, беше захвърлена наблизо и по нея почти нямаше прах.

— Станало е скоро — каза Алекс.

Трябва да призная, че той не е особено уравновесен. Вкъщи и сред хора е самата любезност и въздържаност, но на места като тази пуста луна понякога успявам да видя бушуването на истинските му чувства. Той се вгледа в падналата врата, взе къс скала и ядно го запрати нанякъде. Чувствах се като ученик в кабинета на директора.

— Вероятно вината е моя — казах.

Вътрешният люк също беше отворен. Отвъд него бе пълен мрак.

Алекс се обърна към мен. Не можех да видя изражението му, но не беше трудно да си го представя.

— Какво имаш предвид? — попита той.

— Ами казах на Уинди. — Уинди беше директор на отдела за връзки с обществеността на Службата за проучвания и стара приятелка.

Алекс не беше много по-висок от мен, но в този миг сякаш се извиси отгоре ми с цяла глава.

— Уинди не би казала нищо.

— Знам.

— Съобщила си го по необезопасена връзка?

— Да.

Той въздъхна.

— Чейс, как можа?

— Не знам. — Опитвах се да не хленча. — Не мислех, че ще има проблем. Говорихме за други неща и то просто изникна.

— Не можа да се удържиш?

— Не можах.

Натисна с крак люка, но той не поддаде.

— Е, вече нищо не може да се направи.

Изправих рамене. „Застреляй ме, ако ще се почувстваш по-добре.“

— Няма да се повтори.

— Нищо де, да проверим какво е останало.

И тръгна напред.

Куполите бяха свързани с тунели. Стълбища водеха до подземни помещения. Тези места винаги са някак призрачни, осветявани само от лампите, закачени за китките ни. Сенките се гонят пред очите ти и винаги имаш усещането, че нещо се движи на ръба на полезрението ти. Спомням си, че четох как Касмир Колчевски бил нападнат на такова място от охранителен робот, който неволно активирал.

Вандалите бяха действали безжалостно.

Минахме през операционните отсеци, гимнастическия салон и жилищните помещения. През кухня и трапезария. Навсякъде чекмеджетата бяха извадени, а съдържанието им — изсипано. Кабинетите бяха отворени с горелка, хранилищата бяха разбити. Мястото беше опустошено. Не беше останало почти нищо, което да става за продан. Стъпвахме внимателно покрай счупени стъкла, информационни дискове и преобърнати маси. Част от облеклата оцеляват учудващо дълго във вакуум. Но открихме само няколко дрехи, повечето станали жертва на химикалите, вложени в тъканта. Или пък бяха твърде обикновени, за да представляват интерес за някого. Един пуловер има стойност само ако е бил носен от легендарен генерал или гениален драматург, но работните униформи с раменна нашивка или напечатано обозначение над горен джоб — БАЗА „ГИДЕОН“, или нещо подобно, струват доста. Открихме само една, но разпокъсана. Надписът, разбира се на целиански, обграждаше висок и остър връх.

— Емблемата на станцията — обясни Алекс.

Вандалите бяха отнесли и електронното оборудване от контролния център. Бяха разкъсали панелите, за да достигнат до него. Явно бяха търсили части с обозначенията на базата. Всичко останало бе просто изтръгнато и захвърлено на пода.

Алекс беше бесен, когато приключихме огледа. В останалите три купола и в подземната мрежа положението бе същото. Имаше само едно изключение в царящия хаос. Открихме стая, в която имаше проектори, четящи устройства и информационни кристали, изчерпали енергията си дълго преди да изтекат шестте века, които ни деляха от онова време. В единия ъгъл имаше счупен съд и малко лед, а в друг беше захвърлен разкъсан килим. В центъра на стаята стоеше малка масичка, върху която беше разтворена книга.

— Поне няма да е пълен провал. Това ще ни донесе някакви пари — казах аз и отидох да я огледам.

А може би нямаше.

Беше миналогодишното издание на „Наръчник на антикваря“.

— Изглежда, вандалът е знаел, че ще дойдем — заяви Алекс — Казва ни „здрасти“.