Джак Макдевит
Загадката на Марголия (24)

22

Нищо не шокира системата така, както убийството. То ни напомня, че дори в това сравнително просветено време сред нас още има варвари.

Баринджър Тейт, „Цивилизован до вина“, 1418

До сутринта бяха оповестени имената на пътниците. Не бях особено изненадана, че Чарли Евърсън не беше сред тях.

— Не е от нашите хора — каза ми Уинди по линка. — Дори не бях чувала за него, преди да се обадите.

— Прибрахме се вчера.

— Слава Богу, че не сте били на полета. Нали не мислиш, че е било покушение срещу вас?

— Това е третият опит.

— Господи, какво става?

— Алекс смята, че някой се е надявал да ни заличи от уравнението, за да си присвои „Откривател“.

Тя видимо се зарадва.

— Открихте ли го?

— Да.

— Разкажи ми за него. В какво състояние е? Къде е? Открихте ли Марголия?

Направих малка пауза за ефект.

— Бяхме на орбита около нея.

Тя си пое дъх.

— Наистина ли? Не се шегуваш?

— Не, Уинди. Бяхме там.

Тя плесна с ръце и скочи така бурно от стола си, че се уплаших да не прескочи в нашия офис.

— Възхитително!

— Сега е само джунгла. Нищо не е останало.

— Няма значение! Открили сте я? Невероятно! Сигурни ли сте? Откъде знаете, че нищо не е останало?

Трябваха ми няколко минути, за да й обясня. После още няколко минути обсъждахме какъв ефект ще има откритието върху археологическата общност. След това тя се върна към случилото се.

— Как изглеждаше този Чарли?

Описах го.

Тя поклати глава.

— Не ми говори нищо.

— Предполагам, че не знаеш нищо и за един съгледвач.

— Какъв съгледвач?

— Някой се опита да си поиграе на блъскащи се колички с нас.

— Това е лудост! — изуми се тя.

— Така е. Но смятаме, че опасността е вече зад гърба ни, след като подадохме иска.

— Все пак бъдете внимателни. Кога го подадохте?

— Рано тази сутрин.

— Включихте ли и нас?

— Как иначе?

— Благодаря.

— Няма за какво. Но ще те помоля за нещо.

— Слушам те.

— Искаме да се направи изявление, и то веднага. Нека онези лунатици разберат, че вече всичко е известно. Просто в случай, че не следят ставащото в Бюрото за записи. Нека знаят, че Марголия се смята за открита.

— Добре. Ще организирам пресконференция утре сутрин. Какво друго мога да направя за теб?

— Предполагам, че Службата за проучвания ще изпрати мисия.

— Разбира се.

— Добре. Може би не е лошо да се задействате. Тези хора, които и да са, имат преднина. Могат да приберат доста неща.

 

 

След това се обадих на Шара.

— Чух какво е станало — каза тя. — Радвам се, че сте изпуснали полета.

— Има още нещо, Шара. Някой се опита да ни отстрани по време на мисията.

Обясних й за съгледвача.

— Как е възможно? — учуди се тя. — Кой знаеше къде отивате?

Поколебах се.

— Само ти.

Тя прикри уста с ръка.

— Хей, не съм казвала на никого.

— Това исках да те попитам. Никой ли не е разпитвал?

— Не. Никой.

— Дали някой е имал достъп до информацията, която ни даде?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Служителите.

— Кой по-конкретно?

— Чейс, всеки, който работи в администрацията на Службата за проучвания, има достъп.

— Шара…

— Стартирах програмата от офиса си. Това я е направило достъпна.

— За целия свят.

— Съжалявам, Чейс. Ти не каза нищо за нуждата от поверителност.

— Реших, че е очевидно.

— Не беше. Съжалявам.

— Добре. Поне знаем какво е станало.

— Ако ми беше казала, щях да сложа код за достъп до програмата.

— Забрави.

— Не знаех…

 

 

Фен се обади следобед и бяхме разпитани от още двама следователи. Съобщихме им всичко, което бяхме казали и на първия екип, после отново го повторихме. Попитаха ни кой би искал да ни убие и ни погледнаха скептично, когато им казахме, че не знаем.

— Не че нямам врагове — заяви Алекс. — Неизбежно е в моята работа. Но не познавам никого, когото бих окачествил като масов убиец.

— И смятате, че са искали да се доберат до тази Марголия?

— Да.

— Звучи като най-голямото откритие на всички времена.

Бяха мъж и жена, много любезни — благодаря ви госпожо, напълно ли сте сигурна? Мъжът беше нисък и тантурест, а жената — висока и слаба. Явно той беше по-старшият.

Извикаха образа на всеки Чарли Евърсън на планетата. Никой от тях не беше нашият човек. После ни показаха галерия със закононарушители. И там го нямаше.

— Бомба ли е било? — попитах.

— Да — отвърна жената. Гласът й беше напрегнат. Потиснат гняв може би.

— Не е за вярване — добави тя след малко, — че някой ще сложи бомба в превозно средство, пълно с хора. Накъде отива този свят?

— Въвели са допълнителни мерки за сигурност — заяви мъжът.

Алекс попита дали полицията има някакви предположения.

Отговориха, че не могат да коментират.

Посъветваха ни да бъдем внимателни и да се обадим, ако забележим нещо подозрително.

— Не смятайте, че сте в безопасност само защото сте завели иск — каза жената. — Най-добре ще е да не пътувате заедно, докато не изясним ситуацията.

 

 

Никой не се интересуваше от археологически открития, защото взривяването на совалката беше водещата новина. И все пак Уинди се опита. Уреди пресконференция на следващия ден, както беше обещала, и Алекс направи официално изявление. Застана пред събралите се петнайсетина писатели и журналисти — обикновено на подобно събитие щеше да има поне стотина — и им каза, че Марголия е открита.

Първата реакция беше смях и смайване. Сигурно говореше метафорично.

— Тя е наистина там. Бяхме там.

— Живи ли са? — попита някой, което предизвика нова вълна от смях.

— Не. Сега там има само джунгла.

— Сигурен ли сте? — Започнаха да се успокояват. — Наистина ли е Марголия?

— Да — потвърди Алекс. — Няма съмнение.

Той продължи, като описа какво бяхме намерили и какви са изводите ни за случилото се. Вероятно минаваща звезда.

Писателите го разпитваха повече от час. Колко дълго е оцеляла колонията преди катастрофата? Как се беше почувствал на борда на „Откривател“? Как се пише това? Колко души е наброявало населението на Марголия, когато е била разрушена? Възнамеряваме ли да се върнем там? Какво ни е завело там?

Той беше готов за последния въпрос.

— Трябва да призная, че не ние с Чейс направихме откритието. Адам и Маргарет Уескот са намерили „Откривател“ преди повече от четирийсет години. Станало е по време на мисия на Службата за проучвания и когато са се завърнали, все още са се опитвали да разгадаят значимостта на видяното, но за нещастие са загинали от земетресение.

В този миг избухна буря от въпроси, но Алекс продължи невъзмутимо.

— За щастие бяха донесли чаша от „Откривател“ и това ни поведе натам.

Когато описахме какво сме открили на изоставения кораб, залата потъна в мълчание.

Той изобщо не спомена трите контейнера с безценни артефакти, оцелели в региона на Тинициум девет хиляди години само за да бъдат взривени на парчета заедно със совалката.

 

 

Още не бяхме напуснали сградата, когато разбрахме, че Касмир Колчевски е излъчил съобщение, в което е описал нашите действия като „оскверняване“. Бил ужасен и заявил, че е крайно време да се направят сериозни законови промени, за да се „спрат крадците и вандалите, които си изкарват прехраната, като ограбват миналото“.

По пътя към офиса ни се обади Дженифър Кабот, водещата на „Сутрин с Дженифър“.

— Алекс — каза тя. — Просто исках да те уведомя, че Касмир ще ни гостува утре. Ще говори за Марголия и предположих, че ще искаш да вземеш отношение по въпроса.

Касмир. Нейното приятелче, в случай че имате и най-малко съмнение на чия страна беше.

Тъкмо бяхме излезли от задръстванията и се насочвахме към новопостроените квартали на мястото на някогашната гора, западно от Андикуар. Алекс се смръщи с отвращение и попита:

— По кое време да дойда?

Когато се върнахме в офиса, го попитах дали иска да му помогна за предстоящия дебат.

— Всичко е наред — каза той. — Почини си до края на деня. Заслужи си го.

Добра идея, но имаше много неща за правене. Бяхме в центъра на дневните новини и получавахме обаждания от клиенти от цял свят. Те смятаха, че разполагаме с купища артефакти. Всъщност имахме пет. Три чаши, табела и плочата за Абудай.

Получихме и двайсет молби за интервю с Алекс. Едва ли пак щеше да ни се отвори подобна възможност, така че исках да се възползваме от нея.

Вечерта отделих няколко минути, за да поговоря с Хари и да му съобщя какво е станало. Трябва да го правите с аватарите, за да послужат по-добре на следващия, който ще има нужда от тях. Но хората обикновено не си правят този труд.

В повечето случаи и аз не бих се занимавала, но сега не можех да не го направя.

Обясних му, че изпращат нова експедиция.

— Чейс, направи ми услуга — помоли ме той.

— Разбира се.

— Кажи ми, ако се разбере какво е станало със Саманта и децата.

Добре. Глупаво е. Знаех, че не може да си ги спомни, нито ги е познавал. Това беше просто ефект от функционирането на софтуера му.

И може би и на моя начин на мислене. Реших да видя какво мога да открия.

 

 

Обадих се на Шепърд Маркард в департамента по земна античност на Баркрос.

Искам да поговорим за Хари Уилямс, Шеп.

— Добре — съгласи се той. — Поздравления. Видях пресконференцията. Наистина сте голяма работа.

— Благодаря.

— Ще ми се да бях с вас. Било е наистина велико. — Прочисти гърлото си. — Информацията за Уилямс е доста оскъдна. Какво ти трябва?

— Семейството му. Какво се знае за тях?

— Имал ли е семейство?

— Жена и две деца. Момчета.

— Добре. — Погледна вдясно от себе си. — В момента търся.

Намръщи се, поклати глава и каза:

— Името на жената е Саманта. Има двама сина.

— Хари-младши. И…

— Томас. Томас е бил на около пет, когато са тръгнали.

— Какво друго има?

— Това е.

— Можем ли да проверим извън мрежата?

— Свободна ли си за вечеря? Утре вечер ще съм в града.

— Разбира се, Шеп. Много ще се радвам.

— Ще ти се обадя.