Даниел Стийл
Сватбата (6)

Глава 6.

Във вторник сутрин, когато Алегра се събуди от звъна на будилника в осем часа сутринта, целият град бе покрит с бяло одеяло от сняг. Парк авеню изглеждаше като покрито с пухкава бяла сметана, а децата вече се пързаляха по тротоарите и се замеряха със снежни топки на път за училище. Алегра ги наблюдаваше от високия си прозорец и за миг й се прииска да слезе и да се присъедини към тях.

Прекара целия ден в срещи и съвещания и за да е сигурна, че всичко е наред, позвъни на Кармен Конърз.

Икономката отсъстваше, но телефонният секретар бе включен и Алегра предположи, че Кармен или е излязла на пазар, или е извън града. Остави съобщение на секретаря с надеждата, че всичко е наред, а след това се обади на Алис, за да се увери, че няма съобщения от Кармен, няма нови заплахи за живота й или проблеми от каквото и да било естество.

— Не съм я чувала откакто си заминала — информира я Алис. — Всъщност не се бе обаждал никой от клиентите й. Мал О’Донован бе оставил съобщение, че за пореден път ще се опита да се откаже от пиенето, а Алън бе позвънил, за да й предадат да му се обади, след като се върне в Ел Ей, но не и преди това. Освен това нямаше нищо притеснително. — Как е в Ню Йорк? — попита я Алис.

— Много бяло — отвърна Алегра.

— Няма да е задълго.

Още на следващата заран улиците щяха да плувнат в черна киша, но сега все още беше много красиво.

Алегра обядва в Световния търговски център с един адвокат, с когото поддържаше кореспонденция почти цяла година. Остатъкът от следобеда прекара с рекламодателите на Брам и още двама адвокати. След това бързо се върна в хотела за срещата си с друг адвокат.

Ставаше дума за договор за права върху името на Кармен. Някаква фирма искаше да пусне на пазара парфюм с нейното име, но Алегра не бе особено ентусиазирана от предложението. Продуктът не беше от най-престижните, а Кармен нямаше никакво намерение да се мотае из универсалните магазини, за да рекламира и продава парфюми. Колкото повече подробности научаваше за предложението, толкова по-малко й харесваше идеята.

В шест и половина тя се върна в стаята си, смазана от изтощение. Отново бе завалял сняг, а движението през целия ден бе истински кошмар. Беше й необходим цял час, за да стигне от Уол стрийт до хотела. И самата мисъл за повторно излизане навън на студа й се стори ужасна. Навсякъде ехтяха клаксони, колите се пързаляха по снега, пешеходците шляпаха из снега и лапавицата, а ето че сега бе заваляло отново. Единственото приятно и красиво място сигурно бе Сентрал парк, но улиците на Ню Йорк бяха просто кошмарни.

Алегра прослуша съобщенията си, като си водеше бележки. Кармен не бе отговорила на обаждането й, но Алис бе разговаряла с полицията, ФБР и охранителната фирма, откъдето я бяха уверили, че Кармен не е получавала нови заплахи. С други думи, всичко бе под контрол. Имаше и обаждане от Брам, който искаше да знае какви са впечатленията й от рекламодателите, с които се бе видяла. Получени бяха и няколко факса от офиса й, но нито един от тях не беше особено спешен.

Точно в този момент телефонът иззвъня и тя разсеяно вдигна слушалката.

— Стайнбърг — механично произнесе Алегра и едва тогава си даде сметка какво е сторила.

Отговорът от другата страна обаче последва незабавно.

— Хамилтън. Как мина денят ти? Струваш ми се заета.

— Ужасно заета. По-голямата част от деня прекарах в борба с уличното движение.

— Още ли работиш? — Не искаше да я безпокои, но просто му се бе приискало да чуе гласа й. Цял ден бе чакал този миг.

Алегра се усмихна, докато го слушаше. Гласът му беше дълбок и изразителен и звучеше невероятно секси по телефона.

— Не съвсем. Тъкмо преглеждах съобщенията и факсовете, получени през деня. Всъщност ситуацията ми изглежда под контрол. А твоят ден как мина?

— Доста добре. Вайсман свърши добра работа с преговорите по новия договор.

— За филма или за книгата? Работиш по толкова много проекти едновременно, че започнах да се обърквам.

— Виж кой ми го казва! — Джеф се разсмя. — Говоря за книга номер три. Ще оставя преговорите за филма на теб. Всъщност разговарях с него по този въпрос. Той смята, че идеята е чудесна. Не бил предложил този вариант преди, защото смятал, че без време ще се откажа от филмовия бизнес. Бил сигурен, че няма да ми хареса, и бих казал, че е познал. По всичко личи обаче, че може и да опитам поне още веднъж. Според него ти си страхотен адвокат, но ме посъветва да не ти губя времето, ако не съм категоричен относно решението си да продължа да работя с филмовата индустрия. Каза ми, че си много ангажирана и че имаш цяла камара много важни клиенти. — Двамата се разсмяха на предупреждението на Вайсман.

— Впечатлена съм — възкликна Алегра, развеселена от думите на Андреас относно клиентите й.

— Аз също, госпожице Стайнбърг. Какво ще кажеш да вечеряме заедно? След всичките тези важни срещи през деня останаха ли ти сили, за да похапнеш поне?

— Искам да ти кажа, че не съм сключила нито една важна сделка днес. Цял ден разговарях с адвокати и спонсори на музикални турнета, а преди малко отхвърлих едно предложение за производство на парфюм с името на Кармен.

— Поне е било забавно. Какво ще кажеш за онези типове от музикалния бизнес? Не са от най-лесните, нали?

— Може би, но днес се държаха много разумно. Даже ми допаднаха. Планирали са невероятно турне за Брам. Смятам, че непременно трябва да го реализира, ако сметне, че ще може да издържи физически.

На Джеф му харесваше да слуша за работата й през деня. Харесваше гласа й, идеите й, интересите й. През целия ден не бе престанал да мисли за нея. Всъщност харесваше всичко у тази жена. Цялата ситуация бе налудничава. Той почти не я познаваше, а изведнъж осъзнаваше, че не може да я прогони от мислите си. А Алегра също трябваше да си признае, че по време на всичките й срещи през деня споменът за лицето на Джеф постоянно я разсейваше и я караше да се усмихва.

— Отразяваш се зле на работата ми, господин Хамилтън. Хората, с които се срещам в Ню Йорк, ще вземат да си помислят, че съм някаква жертва на наркотиците, пристигнала от Западното крайбрежие. Постоянно забравях за какво говорим и все си мислех за нещата, които ми каза миналата нощ. А това не е най-добрият начин да се върши бизнес.

— Не, но пък усещането е много приятно, нали? — искрено възкликна той и двамата се усмихнаха.

Искаше му се да я пита дали се е чула с Брандън, но не го направи. Вместо това поиска да узнае дали си е донесла топли дрехи — панталон, вълнена шапка и плетени ръкавици с един пръст.

— Защо? — Алегра не можеше да си обясни защо й задава този въпрос, освен ако не се притесняваше, че не се облича достатъчно топло в лютата зима. Но той имаше и още нещо предвид. Планирал го бе през целия следобед и се надяваше тя да има подходящи дрехи за целта. — Донесла съм си един вълнен панталон, с който бях облечена днес. Имам и плетена шапка, но е доста грозна.

— А ръкавици? — загрижено попита Джеф.

— Нямам и през последните двадесет години изобщо не съм имала ръкавички с един пръст.

Беше забравила да си донесе каквито и да било ръкавици и ръцете й бяха премръзнали през целия ден.

— Тогава ще ти донеса от тези на майка ми. Какво предпочиташ да правим — нещо по-нестандартно или нещо по-изтънчено?

Предполагаше, че тя не е променила решението си да вечеря с него, което си беше самата истина. Алегра бе очаквала тази вечеря с нетърпение през целия ден и непрекъснато си бе повтаряла, че в това няма нищо лошо, въпреки Брандън и угризенията, които изпитваше по въпроса.

— Не е нужно да се отдаваме на изтънчени забавления — тихо отвърна тя. През живота си бе присъствала на предостатъчно изискани събития — официални срещи с клиенти, церемонии за връчване на различни награди, холивудски приеми и вечери. Винаги обаче бе предпочитала простичките забавления. — Какво имаш предвид? — попита Алегра, изпълнена с вълнение и любопитство.

— Ще видиш. Облечи се топло. Сложи си панталон, ботуши и грозната си шапка, а аз ще те чакам във фоайето на хотела след половин час.

— Защо е цялата тази загадъчност? Трябва ли да се притеснявам? Да не би да смяташ да ме отвлечеш в Кънектикът или пък във Вермънт и да ми причиниш нещо ужасно? — Алегра се почувства като хлапе, замислило някоя лудория с група приятелчета от колежа.

— Не, но в действителност наистина бих искал да те отвлека някъде. До този момент обаче не си бях дал сметка, че подобна възможност реално съществува. — Той се засмя, заинтригуван от предложението.

— Не съществува. Утре имам цял куп работа, която трябва да свърша.

— И аз така си помислих. Не се притеснявай, няма да ходим никъде. Само ще се позабавляваме в нюйоркски стил. Ще се видим след половин час.

Затвори бързо телефона, а тя прочете и останалите съобщения и дори си помисли да позвъни на Брандън, за да приключи с този ангажимент, но не беше сигурна дали ще го намери в дома му по това време. В Калифорния все още беше едва четири и половина след обяд. Почувства се зле, когато си даде сметка, че мисли за него като за ангажимент, с който иска да приключи по-набързо. Стори й се странно, че изведнъж започна да гледа на него като на горчиво и неприятно лекарство и чувството й за вина заради Джеф се засили, макар че двамата не бяха сторили нищо, от което да се срамува, и тя бе сигурна, че няма и да се стигне дотам.

Алегра се появи във фоайето точно навреме, облечена с панталон, дебелото си палто и старата си червена скиорска шапка. Погледна през въртящите се врати и отбеляза, че снегът продължава да вали. Хората влизаха забързани във фоайето и започваха да тропат с крака, за да изтръскат снега от обувките си, прокарваха пръсти през косите си и сваляха снега от шапките си, стояха един срещу друг със снежинки, полепнали по миглите им, и весело се смееха. Беше й забавно да ги наблюдава.

Когато отново погледна навън, забеляза пред хотела да спира старомодна, покрита карета, която й напомняше за Викторианска Англия. Каретата имаше прозорци и покрив и изглеждаше топла и уютна, а кочияшът носеше висок цилиндър на главата си. Каретата спря, кочияшът скочи на земята, а портиерът му помогна да удържи конете. През това време един мъж слезе от каретата и забързано влезе в сградата на хотела. В момента, в който той мина през въртящата се врата, Алегра разпозна Джеф, пременен с дебело яке и скиорска шапка, почти същата като нейната.

— Каретата ви очаква — обяви той със светнали от радост очи и зачервени от студа бузи. Хвана я под ръка и й подаде чифт ръкавички от бяла ангорска вълна.

— Ти си невероятен — възкликна Алегра и го погледна с изумление.

Беше докарал файтона специално заради нея. Помогна й да се качи, затвори вратата, а след това я уви с дебело одеяло. Кочияшът вече бе получил съответните инструкции.

— Не мога да повярвам! — засия насреща му Алегра. Беше трогната до дъното на душата си. Гушеше се под дебелото одеяло, притискаше се към топлото му тяло и се чувстваше като младо момиче, излязло на първата си среща с момче.

— Приех предложението ти и веднага тръгваме за Вермънт. Ще пристигнем там някъде около следващия вторник. Надявам се това да не провали насрочените ти вече срещи — весело заяви Джеф.

— Нищо подобно! — Беше й толкова приятно да седи сгушена в него, че имаше чувството, че е готова да направи всичко, което той пожелае.

Поеха бавно през парка и Алегра надяна на ръцете си белите ръкавички от ангора. Бяха мекички и топли, а ръцете на майка му очевидно бяха същия размер като нейните. Алегра вдигна поглед към Джеф и очите им се срещнаха. Той беше добър човек и наистина започваше да я разглезва.

— Това е прекрасно, Джеф. Благодаря ти!

— Не ставай глупава — смутено възрази той. — Реших, че трябва да направим нещо по-специално. Заради снега.

Файтонът им затрудни още повече и без това натовареното движение, но най-накрая стигнаха до южния край на парка и се отправиха на север. Когато стигнаха до ледената пързалка Уолман, файтонът спря, а Алегра се вгледа навън в мрака.

— Къде сме? — попита тя с леко притеснение в гласа. Навън обаче бе толкова студено, че даже и крадците и скитниците сигурно се бяха изпокрили на топло.

Вратата се отвори и кочияшът им помогна да слязат. Джеф я изгледа с видимо удоволствие.

— Можеш ли да караш кънки?

— Горе-долу. Не съм се пързаляла откакто завърших Йейл и държа да знаеш, че не съм Пеги Флеминг.

— А искаш ли да опиташ отново? — Алегра се разсмя на предложението, но после си помисли, че сигурно ще е много забавно, и не можа да устои на изкушението.

— С удоволствие.

Бързо тръгнаха към пързалката, хванати за ръце, а файтонът остана да ги чака. Джеф бе платил до полунощ.

Той взе кънки за двамата, помогна й да обуе и завърже нейните, а после я хвана за ръката и й помогна да направи първите си стъпки по леда.

В началото Алегра се пързаляше доста предпазливо, но много бързо влезе във форма. А Джеф се оказа първокласен кънкьор, който й довери, че се е състезавал в хокейния отбор на Харвард. Той направи една бърза обиколка на пързалката, за да се стопли, а след това се върна при нея и малко след това тя вече се пързаляше съвсем спокойно.

Снегът продължаваше да се стеле и пързалката беше почти безлюдна. Двамата хапнаха по един хотдог, за да се заредят с енергия, и изпиха по три топли шоколада. Алегра си прекарваше страхотно. Двамата се смееха и закачаха като стари приятели. Тя се чувстваше почти като в компанията на Алън. Само че с Джеф й беше по-приятно.

— Не мога да си спомня кога друг път съм се забавлявала толкова много — довери му тя, когато най-сетне седнаха да починат, защото глезените й започнаха да се уморяват.

— От време на време ходя да се пързалям в Ел Ей, но пързалките в Калифорния са много малки и претъпкани. Миналата година отидох в Тахо, но пързалката там е дори още по-малка. Това определено не е спорт, характерен за Западното крайбрежие. Което е много жалко. Защото на мен ми носи голяма наслада.

— На мен също.

Тя го погледна щастливо. Изглеждаше като онези момчета, които сестра й Сам обикновено наричаше готини парчета — висок, жизнен, атлетичен, а очите му искряха от смях и веселие.

— Бях забравила какво удоволствие е да се носиш по леда — доволно изрече тя, благодари му отново, а няколко минути по-късно той отиде да й купи бисквитки и чаша топло кафе. Всъщност вече не беше чак толкова студено, вятърът бе утихнал, но снегът продължаваше да се сипе безспир.

— Ако продължи да вали с това темпо, утре градът ще бъде парализиран. Може би ще се наложи да отмениш всичките си ангажименти — с надежда предположи Джеф, а тя се разсмя, замислена върху подобна възможност. На следващия ден й предстоеше среща с Джейсън Хавертън и тя сподели това с Джеф.

— Аз наистина го харесвам. На младини може да е бил истински кошмар, но иначе е приятен човек, изключително начетен и интересен, а умът му сече като бръснач. — Алегра истински се възхищаваше от Хавертън и бе останала с много приятни впечатления от първата им среща. — Странно, но тук всичко изглежда много по-цивилизовано отколкото в Калифорния. В Ню Йорк съществува истинска литературна прослойка, населена с дами и господа, с ерудити и интелигенти, които се държат според правилата и спазват традициите. А там, в Калифорния, всички са груби и недодялани. Понякога го забравям, но всяко мое завръщане на изток веднага ми го напомня. Един човек като Джейсън Хавертън не би могъл да просъществува в Калифорния — пресата щеше да го тормози неуморно, таблоидите щяха да правят грозни намеци за връзката му с главната сестра в старческото отделение, а пощенската му кутия щеше да е пълна със заплахи за живота му.

— Всъщност, Алегра, за един стар човек като него това може да се окаже доста вълнуващо. Може дори да му хареса.

— Говоря сериозно — възрази тя. Двамата отново се пързаляха, а Джеф я държеше здраво под претекст, че се бои да не падне. Алегра не възразяваше — харесваше й да я държи. — Онова там е съвсем различен свят, Джеф…

— Зная — отвърна той и този път говореше сериозно. — На някои от клиентите ти сигурно никак не им е леко да живеят така, изложени на показ, заплашвани от всевъзможни откачалници и подложени на постоянен тормоз.

— Един ден ще ти се случи и на теб. Тази съдба неизбежно застига всеки, спечелил малко пари и извоювал си име на звезда. Става почти механично. Ти печелиш пари, трупаш слава, а някой решава, че иска да те убие. Толкова е долно. Също като в Дивия запад. Бум и край! А и таблоидите не са цвете за мирисане. Готови са да публикуват всяка лъжа, която би увеличила тиража им, и пет пари не дават за хората, които нараняват с небивалиците си.

— Като имам предвид с какви клиенти работиш, сигурно ежедневно ти се налага да се разправяш с подобни дивотии. В състояние ли си изобщо да направиш нещо, за да ги предпазиш?

— Твърде малко. Още преди години научих от родителите си, че е най-добре да не се набиваш особено на очи, да водиш почтен живот и да се научиш да пренебрегваш пресата и останалите досадници. Но те въпреки всичко никога не те оставят на мира. Когато бяхме малки, все се опитваха да ни снимат, но баща ми се бореше като лъв, за да не го допусне. Никога не им позволи. Когато се налагаше, издействаше даже и ограничителни заповеди само и само да ни предпази. Но сега нещата са доста по-либерални. Трябва да има поне две покушения срещу живота ти, за да можеш да разчиташ на някаква защита. Всъщност точно преди да тръгна Кармен получи по пощата заплаха за живота си, но днес разговарях с полицията и ФБР и оттам ме увериха, че нещата като че ли са се уталожили. Тя, бедничката, е уплашена до смърт. Понякога ми звъни по телефона в четири часа сутринта само защото чула някакъв шум и се стреснала.

— Сигурно добре си поспиваш — подразни я Джеф и тя се разсмя.

Не му каза, че Брандън мрази тези среднощни обаждания и постоянно се оплаква от клиентите й, които смущават личния й живот. Струваше й се непочтено да се оплаква от него пред Джеф, а и не искаше напразно да насърчава Джеф и да го кара да вярва, че тя е абсолютно нещастна с Брандън. Те все още бяха дълбоко свързани. А през идната седмица Джеф щеше да се върне в Ел Ей и тя нямаше да може повече да прекарва с него вечери като тази. Може би от време на време щяха да обядват заедно. Вече бе размишлявала доста по въпроса. Би могла да го представи на Алън, че дори и на родителите си. Беше сигурна, че Блеър щеше много да го хареса, а Саймън вече го познаваше. Мисълта, че смята да го заведе у дома, за да го запознае с родителите си, й се стори твърде странна.

— За какво мислеше току-що? — попита я Джеф, взрял се напрегнато в лицето й.

В изразителните й очи се четеше тревога, на лицето й бе изписана лека гримаса. А и се поколеба доста преди да му отговори.

— Мислех си, че бих искала да те представя на семейството си, а това ми се стори някак си странно. Опитвах се да намеря някакво оправдание пред самата себе си.

— А трябва ли, Алегра? — ласкаво я попита Джеф.

— Не зная — сви рамене тя. — Трябва ли?

Той не й отговори. Двамата стояха в далечния край на пързалката, подпрени на перилата. Както си стоеше до нея, а снегът бавно падаше върху тях, Джеф просто се приближи още малко и я целуна. Тя бе толкова изненадана, че изобщо не се отдръпна. Хвана се за него, за да не падне, а после го целуна в отговор и той започна да я притиска все по-силно към себе си.

Когато най-после се откъснаха един от друг, и двамата бяха останали без дъх.

— О… Джеф… — тихо промълви тя, стъписана от онова, което бяха сторили току-що. Отново се почувства като дете, но едновременно с това нито за миг не забрави, че е желана жена.

— Алегра! — Той прошепна името й и отново я привлече към себе си. Тя не направи никакъв опит да се съпротивлява.

Накрая все пак спряха да се целуват и започнаха отново да се пързалят. В продължение на няколко минути никой не каза нищо.

— Не съм сигурен дали трябва да ти се извиня — сериозно рече той, загледан в нея, — но никак не ми се иска да го правя.

— Не е нужно — тихо го увери тя. — Аз също те целунах.

И тогава Джеф я погледна право в очите.

— Чувстваш ли се виновна заради Брандън? — Искаше да знае какво изпитва тя в момента. Започваше да се влюбва в нея, бе изцяло завладян от красотата й, идеите, принципите и мечтите й. Искаше да бъде с нея, да я държи в прегръдките си, да я целува, да я люби… А Брандън да върви по дяволите!

— Не зная. — Опита се да отговори на въпроса му възможно най-честно. — Не съм сигурна какво чувствам. Зная, че би трябвало да изпитвам чувство на вина. Та аз искам да се омъжа за него. И това продължава вече две години. Но той е толкова резервиран и непреклонен, Джеф. Дава само толкова, колкото сметне за нужно, всичко, което предприема, е внимателно премерено и премислено.

— И защо, за бога, би искала да се омъжиш за човек като него? — попита я Джеф и в гласа му се прокрадна раздразнение.

Двамата отново спряха да се пързалят. Пързалката скоро затваряше и посетителите бяха оредели още повече.

— Не зная — умолително произнесе Алегра, уморена да обяснява поведението му на всички, уморена да го оправдава дори и пред самата себе си. — Може би защото сме заедно от толкова време, а може би защото вярвам, че той има нужда от мен. Смятам, че съм подходящата жена за него. Той трябва да се научи да дава, трябва да се поотпусне, да не се бои толкова от любовта и обвързването…

Очите й се напълниха със сълзи, когато погледна Джеф. Всичко изречено й се струваше безкрайно глупаво на фона на щедростта и добротата на Джеф.

— А ако той все пак не научи нито едно от тези неща? Какво ще стане с теб? Какъв брак ще е вашият? Вероятно същия като онзи с бившата му жена. Неуспешен. Може би той винаги ще те мрази задето си го принудила да даде нещо от себе си, а това не му е присъщо. Доколкото разбирам, именно поради тази причина не понася жена си, а ето че още не се е дори развел с нея. Колко време ще продължи всичко това? Още две години? Пет? Десет? Защо си причиняваш това? Сякаш наказваш сама себе си. Та ти заслужаваш много повече! Не го ли разбираш?

Същите думи бе чувала и от майка си, но гласът на Джеф звучеше по-ясно.

— Ами ако и ти се окажеш същия като него? — тъжно попита Алегра, изрекла на глас най-големия си страх, най-мъчителния си кошмар.

В края на краищата те всичките приличаха на Брандън. Тя просто срещаше само такива мъже.

— Напомням ли ти за него в момента? — попита я Джеф и тя се разсмя през сълзи.

— Не, напомняш ми за баща ми.

Саймън Стайнбърг.

— Приемам това като истински комплимент — искрено заяви Джеф.

— Точно така го и казах, като комплимент. Освен това ми приличаш на брат ми, а също и на Алън — продължи тя и му се усмихна тъжно, замислена за всички добри мъже в живота й, а не за онези, вкаменени от неспособността си да се раздават — мъжете като Брандън и другите двама преди него.

— Опитвала ли си да разговаряш с някого за това? — наивно я попита Джеф и тя се разсмя.

— А, да, вездесъщата терапия, превърнала се в спорт за западняците. И колко години можеш да го практикуваш? Аз лично спортувам от четири. Посещавам психотерапевта си всеки четвъртък — равнодушно съобщи Алегра.

— И какво казва той… или тя? А може би предпочиташ да не обсъждаме този проблем? — колебливо попита той.

Беше озадачен от нежеланието й да преустанови една връзка с човек, който очевидно не й даваше почти нищо. Дори тя като че ли проумяваше това, макар че, както Джеф отбеляза неведнъж, Алегра полагаше неимоверни усилия да защитава Брандън. По всичко личеше, че е свикнала да го прави, което означаваше, че и други преди него са й говорили по въпроса.

— Не, свикнала съм да го обсъждам — открито заяви тя и двамата отново се плъзнаха по леда. — Тя твърди, че при мен това е стар проблем и май ще се окаже права. Винаги избирам мъже, които поради особеностите на характерите си са неспособни да обичат. Мен или когото и да било друг. Аз лично обаче смятам, че Брандън е по-добър от предшествениците му. — Джеф не знаеше какви са били онези, но не беше особено очарован от чутото за Брандън. — Той поне се опитва.

— И защо смяташ така? — злобничко попита Джеф. — Какво толкова прави за теб?

— Обича ме — инатливо заяви Алегра. — Може да е сдържан и потиснат, но зад тази фасада според мен се крие човек, който би застанал до мен, ако се окаже, че имам нужда от него. — Алегра винаги излизаше с този довод, но Брандън така и не бе имал повод да докаже правотата й.

— Сигурна ли си в това, Алегра? — многозначително я попита Джеф. — Помисли си малко. Кога за последен път този мъж застана до теб и те подкрепи? Аз почти не те познавам, но вече съм наясно, че съвсем скоро този Брандън ще те подведе жестоко. Та той не може дори да се разведе със съпругата си. За какво си я пази?

Алегра обаче го погледна толкова измъчено, когато чу последния му въпрос, че Джеф реши да се откаже да настоява повече.

— Извинявай — с разкаяние изрече той. — Вероятно просто ревнувам. Нямам право да ти говоря всичките тези неща. Но това, което се случва с нас, ми се струва толкова несправедливо. Ужасно е да срещнеш човек, който ти харесва и на когото много държиш, и изведнъж да се окаже, че в живота му има друг, по-важен мъж. Някой си Брандън, който се е залепил за теб и няма отърваване от него. Предполагам, че просто ми се иска да го разкарам, за да улесня собственото си положение.

Алегра се разсмя на така поднесеното извинение, но не пропусна да отбележи подтекста, скрит в думите му.

— Разбирам — отвърна тя.

Думите му бяха засегнали някаква струна дълбоко в душата й, но тя не му го призна. Срещаше се с Брандън от две години и нямаше намерение да прекъсне връзката с него само защото той не дойде с нея на церемонията по връчването на наградите Златен глобус, или защото няма навика да й казва, че я обича, когато й се обажда по телефона, нито пък защото държи да се прибира в собствения си апартамент, след като са се любили, а най-малко пък защото се е запознала с един красив и привлекателен писател в Ню Йорк. Човек не променя целия си живот и не се отказва от любовта си само защото някой го е завел на пързалката, за да се позабавляват. Но едновременно с това по никакъв начин не можеше да отрече факта, че Джеф я привлича неудържимо. Беше успял да й завърти главата и Алегра чудесно съзнаваше това. Но то нямаше нищо общо с Брандън.

Продължиха да се пързалят, хванати за ръце, до края на работното време. После върнаха кънките и тръгнаха обратно към файтона. Алегра продължаваше да мълчи. Джеф вече съжаляваше за гневния си изблик и я покани на чашка в апартамента на майка си, но тя реши, че е редно да се прибере в хотела. Ставаше късно, а на следващия ден трябваше да е на крак в ранни зори.

— Обещавам, че ще се държа прилично. Не трябваше да казвам всичките онези неща за него, Алегра. Съжалявам…

— Поласкана съм. — Тя му се усмихна. — А питието ще се наложи да го пропуснем. Утре сутринта ще трябва да ставам рано.

С тези думи Алегра се отпусна на седалката на файтона, облегна се назад в прегръдките му, а той я държеше близо до себе си и си мислеше, че много би искал на следващата заран да се събуди до нея. Само че не й каза нищо и двамата продължиха да пътуват в мълчание, заслушани в тропота на копитата на коня и загледани в снежинките, които танцуваха във въздуха.

— Красиво е, нали? — тихо промълви той, а тя само кимна в отговор и му се усмихна.

— Идеята да покараме кънки беше чудесна. Благодаря ти, Джеф.

Беше далеч по-приятно и забавно от скъпа вечеря в някой изискан ресторант. Алегра се бе забавлявала през всеки миг, прекаран заедно с него. Даже и когато започна да й мърмори за Брандън. И независимо от раздразнението, което бе изпитала тогава, тя прекрасно разбираше защо бе решил да й каже всичките онези неща. Брандън определено заслужаваше да бъде критикуван, но в този момент Алегра не мислеше за него.

Докато файтонът бавно напредваше към Плаза, тя все не можеше да прогони от съзнанието си мисълта за Джеф.

— Ти си доста добра с кънките — похвали я той и тя се разсмя от удоволствие. — Но в целуването си още по-добра. — Тя продължи да се смее.

— Ти също. Освен това си истински приятел. — Двамата отново започнаха да си бъбрят непринудено и скоро отново се смееха на шегите си и се чувстваха спокойни и доволни от компанията си. Когато стигнаха до хотела, кочияшът им помогна да слязат, Джеф му плати и го възнагради с щедър бакшиш и само след минута файтонът се отдалечи надолу по улицата.

— Имам чувството, че съм Пепеляшка — заяви Алегра, докато изпращаше с поглед каретата, която бавно напредваше в снега по Парк авеню. Подаде му белите ръкавички, а той се засмя.

— И сега какво? И двамата ще се превърнем в тикви, или какво? — с развеселен глас попита Джеф. От години не се бе чувствал толкова щастлив. Смяташе, че Алегра е просто фантастична.

— Прекарахме си страхотно, Джеф. Много ми хареса.

Алегра вдигна поглед към него с мисълта, че би искала да го целуне, и изведнъж в душата й се надигна силно и непреодолимо желание. Той я придружи до фоайето, изчака асансьора редом с нея, а после за нейна изненада влезе вътре.

За огромно свое изумление Алегра изобщо не възрази. Двамата стояха един до друг и мълчаха, докато асансьорът ги издигаше към четиринадесетия етаж.

Джеф я последва до стаята й. Алегра извади ключа от джоба си. Не го покани вътре — просто стоеше пред него и го гледаше замислено. Щеше й се нещата между тях да стояха по-иначе, искаше й се да не се познаваше с Брандън от две години, но истината беше точно такава и тя не виждаше смисъл да застрашава двегодишната си връзка заради една романтична нощ на снега, прекарана с един почти непознат мъж.

— Сега ще те оставя — тихо промълви той.

Изглеждаше притеснен не по-малко от нея. Не му се искаше да разбива с глава тухлена стена, но и не можеше да се откаже от нея, нито пък бе готов да повярва, че тя е доволна от онова, което я свързва, или не я свързва, с Брандън.

Джеф имаше намерение просто да й каже лека нощ, без да я измъчва повече, когато тя направи една-едничка крачка към него и той не се сдържа. Привлече я в прегръдките си и я целуна. Притискаше я толкова силно към себе си, че Алегра едва дишаше, но близостта му й носеше неописуемо удоволствие. Изведнъж се почувства в пълна безопасност — обичана, защитена и желана. Изобщо не се съмняваше, че той я желае отчаяно, и бе сигурна, че ако останеше да прекара нощта при нея, и през ум не би му минало да си тръгне преди разсъмване.

Алегра го целуваше отново и отново, желаеше го също толкова силно колкото и той нея, но след миг се отдръпна назад и тъжно поклати глава.

— Не мога да го направя, Джеф. — Очите й бяха пълни със сълзи, когато го погледна и той само кимна в отговор.

— Зная. Аз дори не искам да го правиш точно сега. Защото след това ще ме намразиш. Защо просто не оставим нещата такива каквито са известно време? Нещо като старомоден любовен роман с прегръдки и целувки от време на време… или пък просто да сме близо един до друг, да бъдем само приятели, ако това е желанието ти. Ще направя всичко, което пожелаеш — ласкаво я увери Джеф. — Няма да ходя никъде, не бързам за никъде и не искам да се чувстваш подложена на натиск от моя страна.

— И аз не зная какво чувствам — искрено си призна Алегра. — Толкова съм объркана. — Вдигна към него изпълнените си с болка и отчаяние очи. — Искам теб… искам и него… Искам той да бъде такъв, какъвто не е бил никога, но аз все си мисля, че би могъл… и защо изобщо ме е грижа? Защо го правя?… Не разбирам и какво правя тук. Имам чувството, че започвам да се влюбвам в теб. Това реално ли е? Или е само един нюйоркски флирт? Изобщо не зная какво, по дяволите, става с мен — несвързано възкликна тя, а той й се усмихна с любов и я целуна отново. Алегра отново не го възпря. Обичаше да го целува, обичаше да усеща ръцете му около тялото си, обичаше да е с него, да се возят във файтон, да се пързалят по леда… — Какво ще се случи, когато се върнем в Ел Ей? — попита Алегра и двамата се облегнаха на стената пред стаята й. Тя не се осмеляваше да го покани вътре, защото бе сигурна, че само след пет минути щяха да се озоват в леглото. А това не би било честно по отношение на никой от тях… макар че идеята я привличаше неудържимо. Би ли могъл Джеф да приеме живота й такъв, какъвто беше в действителност? Ето това беше интересен въпрос. — Сега всичко е много романтично. Но какво ще стане, когато се изправим пред ежедневната необходимост да купуваме храна и продукти от магазините от веригата Сейфуей! Как ще реагираш, ако Кармен ми се обади в четири часа сутринта, защото някакво куче обърнало варела с боклука и вдигнало шум? Какво ще направиш, ако Мал О’Донован попадне зад решетките заради пиянски изпълнения в Рино, а аз се измъкна от брачното ложе, за да хукна да му плащам гаранцията?

— Ще дойда с теб. Нали за това хората живеят заедно. Не намирам нито една от тези възможности за особено шокиращи. Дори ми се струва, че ще е забавно. Твоите клиенти ще ми осигуряват постоянно нови и интересни идеи за бъдещите ми начинания в областта на комерсиалната литература.

— Говоря ти сериозно! Да се занимаваш с моите клиенти е като да имаш половин дузина непокорни и бунтарски настроени тийнейджъри в дома си.

— Мисля, че ще мога да го преживея. Толкова ли крехък ти изглеждам? Винаги съм бил твърде гъвкав. А и това ще е добра тренировка, която ще ни подготви за времето, когато ще имаме собствени деца, които може би ще са толкова разглезени, колкото и клиентите ти… а може и да не са, ако ги възпиташ добре.

— Но какво се опитваш да ми кажеш? — Алегра изглеждаше тотално объркана и нещастна. Съзнаваше обаче, че тези притеснения са сладки и приятни.

— Опитвам се да ти кажа, че искам да бъда с теб, че искам да прекараме заедно известно време, за да видим какво ще се получи. С мен става същото, което се случва и с теб. Започвам да се влюбвам в теб и не зная защо, но не искам да се откажа, нито пък искам да те отстъпя на някакъв тип, който според мен изобщо не може да те оцени и не те заслужава ни най-малко. — Джеф нежно отмести кичур от коприненомеката й коса и я погледна в очите, които познаваше едва от два дни, но които вече му се доверяваха напълно. — Не желая обаче да те правя нещастна, нито пък да те разкъсвам на две. Не предприемай нищо веднага. Всичко ще се подреди от само себе си. Ще видим какво ще стане, когато се върнем в Ел Ей — разумно рече той, а Алегра кимна, след което го погледна ужасено.

— Ами ако реша, че не можем да се виждаме повече? — попита го тя. Нищо нямаше да се получи, ако двамата се срещаха постоянно и се целуваха при всяка възможност. На Брандън това със сигурност нямаше да му хареса.

— Надявам се да не се стигне дотам — спокойно отвърна той.

— Не зная какво да правя — заяви Алегра, почувствала се отново като безпомощно дете, а Джеф само й се усмихна, взе ключа от ръката й и отключи вратата вместо нея.

— Аз имам някои идеи, но не смятам, че са много уместни предвид ситуацията. — Целуна я отново по устните, леко я побутна навътре и й подаде ключа. — А какво ще кажеш за утре?

— Утре ми предстоят срещи с Хавертън и със спонсорите на Брам. Освен това имам още цял куп други срещи в града. — След това се сети и за вечерята, която бе уговорила с един адвокат, с когото не можеше да се види по друго време. Предстоеше й доста дълъг ден и едва ли щеше да й остане свободно време, за да се види с Джеф. — Не мисля, че ще приключа с ангажиментите си преди девет. А може би ще се забавя и до по-късно.

— Значи ще ти се обадя тогава. — Той се наведе напред и я целуна отново.

Алегра затвори вратата на стаята си, а той тръгна надолу към фоайето.

Алегра помисли си, че трябва да се обади на Брандън, но този път си даде сметка, че не може да го направи. Щеше да е твърде непочтено от нейна страна да му звъни и да се преструва, че е прекарала вечерта в стаята си, погълната от мисли за него. Съзнаваше, че трябва да спре да се вижда с Джеф, или поне да престане да го целува, но самата мисъл за това й причини непоносима болка. Може би трябва да се опита да погледне на случилото се между тях като на краткотрайна и маловажна авантюра — няколко целувки и прегръдки, които бързо ще бъдат забравени, когато и двамата се върнат в Калифорния.

Алегра продължаваше да се залъгва с подобни размишления час по-късно, когато Джеф й се обади. Звънът на телефона я накара да подскочи от изненада и тя уплашено реши да не отговаря. Беше сигурна, че е Брандън. Не й се бе обаждал през деня, не бе оставил и никакви съобщения.

Когато все пак вдигна слушалката, за да отговори, Алегра мигновено се изпълни с чувство на вина.

— Ало? — Чувстваше се като престъпница.

Джеф се разсмя от другия край на линията.

— О, боже, никога не се опитвай да играеш покер. Гласът ти звучи ужасно.

— И точно така се чувствам. Джеф, чувствам се толкова виновна.

— И аз така си помислих. Виж, не си направила нищо лошо и непоправимо. Не си измамила доверието му и, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, бихме могли да спрем да се виждаме за известно време.

Предложението, което й направи току-що, му бе коствало неимоверни усилия. Искаше да я вижда непрекъснато, но бе готов на тази жертва заради нея.

— Мисля, че трябва да го направим. Да спрем да се виждаме, имам предвид — нещастно се съгласи тя. — Не мога повече така.

— Ти си невероятно почтена жена. Жалко! — подразни я Джеф, но за себе си бе решил, че не бива повече да я измъчва по този начин. Мисълта, че няма да я вижда обаче, едва не го уби.

— Няма да мога да се видя с теб утре вечер — заяви тя. Гласът й прозвуча непоколебимо, но сърцето й се сви сякаш стиснато в желязно менгеме.

— Разбирам. Обади ми се, ако промениш решението си. — Беше й дал номерата на всичките си телефони. — Добре ли си? — Почти не я познаваше, но вече се тревожеше за нея.

— Ще се оправя. Трябва само отново да възвърна равновесието си. Последните два дни бяха абсолютно ненормални.

— И много приятни — додаде Джеф, изпълнен с копнеж по устните й и изплашен от мисълта, че може никога повече да не я целуне. Беше се обадил, за да й пожелае лека нощ, а вместо това й бе дал възможност да му се изплъзне.

— Последните два дни бяха прекрасни — заяви Алегра, припомнила си пързалката, уютния файтон и целувките им сред снега. Той бе успял да я завладее напълно. А сега тя трябваше да се постарае да се концентрира върху истинския живот и да се върне при Брандън. — Ще ти се обадя — обеща Алегра и едва не се задави със собствените си думи, защото мислите й отново бяха с Джеф, а не с Брандън. — Лека нощ, Джеф.

— Лека нощ. — Той така и не й каза защо й бе позвънил.

А бе позвънил само защото искаше да й признае, че я обича.