Домът на семейство Стайнбърг в Бел Еър бе един от най-красивите в района и макар да беше голям и удобен, в никакъв случай не изглеждаше като грандомански палат. Блеър го бе декорирала и обзавела съвсем сама, когато преди години, непосредствено след раждането на Скот, семейството се премести в къщата. Тя беше изключително сръчна и имаше усет към вътрешната декорация — оттогава насам непрекъснато преустройваше и пребоядисваше, за да поддържа къщата спретната, подредена и красива. Децата й често се шегуваха с нея и подчертаваха, че домът им представлява една постоянно действаща работна площадка.

Тя обаче държеше всичко около нея да изглежда ново и красиво и използваше най-вече ярки и жизнени цветове. Атмосферата, която се налагаше в дома, бе на нехайна елегантност и уют. Това беше една къща, която гостите винаги посещаваха с удоволствие. А гледката, разкриваща се от вътрешния двор и от прозорците на всекидневната, бе просто зашеметяваща. От няколко месеца насам Блеър говореше за плановете си да събори стените на кухнята и да ги замени със стъклени. Напоследък обаче бе толкова заета с шоуто, че все не й оставаше време за този проект.

Алегра отиде в дома на родителите си направо от кантората и още с пристигането си бе заобиколена от топлотата и щедростта на семейството, в което бе израсла. Стаята й все още изглеждаше така както я бе оставила преди единадесет години, за да отиде в колежа. Докато следваше в юридическия факултет, майка й само бе подменила тапетите, завесите и завивките на леглото, които сега блестяха в мек прасковен оттенък.

От време на време Алегра прекарваше някоя нощ или уикенд в старата си стая. Прибирането у дома и общуването с родителите й винаги й доставяше огромно удоволствие и й позволяваше да се отпусне и почине.

Стаята й беше на един етаж с апартамента на родителите й, който включваше спалня, два красиви будоара и два кабинета, които използваха, за да работят у дома, а това се случваше доста често.

На същия етаж имаше и две стаи за гости.

На горния етаж се намираха стаите на Сам и Скот, свързани с обща всекидневна. Двамата разполагаха с огромен телевизор, малък филмов екран, маса за билярд и фантастична музикална уредба, която баща им им бе подарил за Коледа. Стаята беше сбъднатата мечта на всеки един тийнейджър и из къщата постоянно се мотаеха поне половин дузина приятелки на Сам, които обсъждаха училищния живот, плановете си за постъпване в колеж или просто си говореха за момчета.

Когато пристигна, Алегра завари Сам в кухнята и не можа да не забележи колко красива бе станала тя през изминалата година. Съвсем внезапно, на седемнадесет години и половина, нейната приятна сестричка се бе превърнала в изумителна красавица. Колегите на баща й винаги повтаряха, че Сам има данни на истинска звезда, а майка й неизменно посрещаше думите им с недоволно мърморене. Първият и най-важен приоритет на Сам винаги е бил училището. Блеър не възразяваше срещу кариерата й на модел, но не беше особено ентусиазирана от мисълта, че най-малкото й дете иска да стане актриса. Знаеше, че това е тежка и изнурителна работа, нагледала се бе на какво ли не през годините и определено предпочиташе Саманта да не се впуска в този бизнес. Но едва ли можеше да направи нещо, за да й попречи. Момичето бе прекарало целия си живот в Холивуд и за момента единственото й желание бе да се осъществи като актриса. Кандидатствала бе в колежа на Лос Анджелис, в Йейл и в Ню Йорк за специалностите, свързани с драматично изкуство, и предвид високите й оценки, имаше реални шансове да бъде приета навсякъде. За разлика от Алегра обаче Сам не желаеше да отива на изток. Искаше да си остане в Ел Ей и може би дори да продължи да си живее у дома. Искаше да посещава колежа на Лос Анджелис и вече дори бе приета на първо класиране.

Когато Алегра пристигна от кантората си в тази петъчна вечер, Сам ядеше ябълка в кухнята, а дългата й руса коса се стелеше по гърба й като водопад от светлозлатиста светлина. Очите й бяха огромни и зелени като на сестра й.

— Здрасти, детенце! Как я караш? — Алегра бе истински щастлива, че я вижда. Приближи се до нея, целуна я и я прегърна през раменете.

— Не е зле. Тази седмица поработих добре. За един английски фотограф. Беше страхотен. Обичам чужденците. Държат се много мило с мен. През ноември пък работих с един французин. Минавал оттук на път за Токио. Трябваше да подготви серия снимки за „Ел Ей таймс“. Освен това видях незавършеното копие от новия филм на татко. — Като всички тийнейджъри Саманта говореше разпокъсано и несвързано, но Алегра я разбираше чудесно.

— И как ти се стори филмът на татко? — попита Алегра, взе си няколко морковчета и дари Ели с топла прегръдка. Ели, готвачката на семейството от двадесет години насам, побърза да ги пропъди и двете от кухнята.

— Хареса ми. Но все още е рано да се каже. Филмът не е монтиран напълно и някои от сцените не са по местата си. Но въпреки това изглеждаше доста добре.

Сам също изглеждаше чудесно. Алегра се усмихна на себе си, докато младото момиче подскачаше нагоре по стълбите. Беше цялата крака, ръце и коса — приличаше на красиво диво жребче, което весело препуска напред и прескача всичко по пътя си. Изглеждаше толкова млада, но и едновременно с това внезапно бе заприличала на зряла жена. Трудно й бе да повярва, че сестричката й се бе променила толкова бързо, но тя си беше почти жена. Когато Алегра бе заминала за Йейл преди единадесет години, Сам беше едва на шест и дори и сега в определен смисъл всички продължаваха да я смятат за малка.

— Това ти ли си? — провикна се майка й от горната площадка и надникна през парапета. На вид не изглеждаше много по-стара от дъщерите си. Бледочервената й коса бе вдигната нагоре и елегантно очертаваше лицето й. Две химикалки и молив стърчаха от косата й. Облечена беше с дънки, черен пуловер и високи маратонки Конверс, които бе купила за Сам, но тя отказваше да ги носи. Отдалече Блеър приличаше на хлапе, но когато човек се приближеше достатъчно, веднага забелязваше изключителната й красота, докосната едва-едва от възрастта, и стройната фигура, която бе предала и на дъщерите си. — Как си, скъпа? — попита тя, целуна Алегра и се затича да вдигне звънящия телефон.

Обаждаше се Саймън. Щял да се забави. Имал проблем в офиса, но непременно щял да се върне навреме за вечерята.

Дълбоката връзка и близостта, съществуващи помежду им, бяха успели да ги спасят от типичния за Холивуд стрес и да запазят съвършения брак на Блеър и Саймън. Блеър рядко говореше за това, но преди да срещне Саймън, в живота й царяла пълна бъркотия. Душата й се гърчела в черно отчаяние и едва след брака й с него нещата в живота й се променили към добро. Кариерата й започнала да набира скорост, децата се появили бързо и лесно на белия свят, посрещнати с много топлота и обич. Саймън и Блеър обичаха дома си, децата си, кариерите си, обичаха се един друг. Нито един от двамата не би могъл да мечтае за нещо повече — освен, може би, за още деца. Блеър роди Сам на тридесет и седем години и по онова време й се струваше, че вече е прекалено стара, за да ражда повече. Сега обаче съжаляваше, че не си бе родила поне още едно, макар че трите им деца, като се изключат епизодичните препирни със Саманта, им носеха огромна радост. Блеър съзнаваше, че Сам е малко поразглезена, но пък иначе беше добро момиче. Справяше се добре в училище, никога не бе извършила нещо нередно и ако от време на време спореше с майка си, това бе напълно в реда на нещата, предвид възрастта й и средата, в която бе израсла.

Блеър затвори телефона и се качи на горния етаж. Видя Алегра да стои пред прозореца на стаята си и влезе да я види.

— Нали знаеш, че можеш да идваш тук винаги когато пожелаеш — тихо й рече тя, загледана в изненадващо тъжната си и замислена дъщеря. Искаше й се да я попита дали не се е случило нещо неприятно, но не се осмели. Блеър постоянно се притесняваше от факта, че Алегра не получава достатъчно емоционална подкрепа от Брандън. Той беше толкова независим във всяко едно отношение и като че ли изобщо не си даваше сметка за потребностите и чувствата на Алегра. През изминалите две години Блеър бе положила доста усилия, за да го хареса, но така и не бе успяла.

— Благодаря, мамо. — Алегра й се усмихна, а после се отпусна по гръб на широкото легло.

Понякога самото й присъствие в този дом я изпълваше с огромна радост, но имаше и случаи, в които тя вътрешно негодуваше срещу влиянието, което тази атмосфера продължаваше да оказва върху нея. Все още бе толкова близка с родителите си, че понякога това я тревожеше. Обичаше ги прекалено много и все още поддържаше семейните връзки, които жените на нейната възраст отдавна бяха прекъснали. Но пък защо да го прави? Брандън все се оплакваше, че твърде много общува с родителите си. Твърдеше, че подобна близост е нездравословна и неестествена. Но тя се разбираше толкова добре с тях, а и те много я подкрепяха. И какво се очакваше да направи в края на краищата? Да спре да се вижда с тях само защото скоро ще стане на тридесет?

— Къде е Брандън? — попита майка й, полагайки усилия въпросът да прозвучи нехайно. Вече бе чула съобщението на Алегра, че ще дойде на вечерята сама, и макар че никога не би си го признала, бе изпитала облекчение от този факт. — Пак ли работи до късно?

— Трябваше да замине за Сан Франциско, за да види момичетата — отвърна Алегра със същия нехаен тон. Но и двете знаеха, че опитът им да замаскират истинските си чувства не можеше да скрие нито загрижеността на едната, нито пък тревогите на другата.

— Но за утре ще се върне със сигурност, нали? — Блеър се усмихна, макар вътрешно да изпитваше раздразнение срещу този мъж, който никога не беше до Алегра, когато тя имаше нужда от него.

Отговорът на дъщеря й обаче я накара да занемее от изненада.

— Всъщност няма. Налага се да прекара уикенда с тях. В понеделник започва съдебен процес и не е сигурен кога ще може да се освободи, за да ги посети отново.

— Няма да дойде на връчването на наградите? — Блеър изглеждаше изумена. Дали това означаваше нещо по-сериозно? Не беше ли това един от ранните признаци за предстояща раздяла? Опита се да скрие надеждите си и да демонстрира единствено огромната си изненада.

— Не, няма. Какво толкова! — Алегра не искаше да признае колко я бе разстроило решението му. Всеки път, когато трябваше да признае пред майка си, че има проблеми с Брандън, Алегра се чувстваше изключително слаба и уязвима. Майка й никога не бе имала такива трудности с баща й. Връзката между родителите й винаги е била съвършена. — Ще отида с Алън.

— Колко мило от негова страна — процеди през стиснатите си устни Блеър и се настани на удобния фотьойл до леглото.

Алегра я наблюдаваше. Знаеше, че ще последва още и че и този път няма да се мине без неизбежните въпроси. Защо той все още не се е развел? Защо постоянно пътува до Сан Франциско, за да се вижда с бившата си съпруга? Тя не разбира ли, че тази тяхна връзка не води до никъде? Не си ли дава сметка, че наближава тридесетият й рожден ден?

— Не те ли тревожи фактът, че той никога не е до теб, когато в живота ти се случва нещо важно? — Ясният поглед на майка й сякаш проникна чак в дълбините на душата й, но Алегра се опита да не й позволи да види страховете и тревогите й.

— Понякога, но, както казва Брандън, ние и двамата сме зрели хора, които си имат своите кариери и задължения. Понякога просто се случва така, че не можем да сме един до друг и в такива случаи е нужно да проявяваме разбиране. Безполезно е да вдигам излишен шум, мамо. Той има две деца в друг град и изпитва потребност да ги вижда.

— Само че не е избрал най-подходящия момент този път. Не мислиш ли така?

На Алегра й се прииска да се разпищи, докато я слушаше. А и последното нещо, което искаше да прави тази вечер, бе да брани и защитава Брандън. Самата тя бе достатъчно разстроена и никак не й се искаше да го оправдава пред майка си.

Двете жени се спогледаха и в този момент на вратата застана един висок и тъмнокос млад мъж.

— Кого сте захапали този път и го разкъсвате на парченца? Предполагам, че злословите за Брандън. Или има нова звезда на хоризонта?

Брат й, Скот, току-що бе пристигнал от летището. Алегра се усмихна радостно и седна на леглото. Той прекоси стаята с две големи крачки, седна до нея и я прегърна.

— Мили боже, пак си пораснал — изпъшка тя. Майка им ги гледаше с топла усмивка.

Скот изглеждаше също като баща си. Висок беше сто деветдесет и пет сантиметра и за щастие, като че ли бе спрял да расте. Играеше баскетбол в Станфорд.

— Кой номер обувки носиш вече? — подразни го Алегра. Тя имаше малки за ръста си крака, но Сам носеше номер девет, а Скот пък — номер тринадесет при последната им среща.

— Все още тринадесети номер, много ти благодаря. — Той се приближи до майка си и я прегърна, а после се настани на пода, за да си побъбри с двете. — Къде е татко?

— Надявам се, че вече пътува към къщи. Преди малко ни се обади, че ще закъснее. Сам е горе. А вечерята ще бъде сервирана след десет минути.

— Умирам от глад. — Скот изглеждаше страхотно и майка му очевидно много се гордееше с него. Всички бяха горди. От него щеше да излезе прекрасен лекар. — Е, какво се чува за наградите? — попита той и се обърна към Блеър. — Ще спечелиш ли както обикновено, или ще ни посрамиш за пръв път в живота си?

— Сигурна съм, че ще ви посрамя. — Тя се разсмя, като се опитваше да не мисли за Златните глобуси. След всичките тези години, в които бе писала и продуцирала шоуто си, церемониите за връчване на награди винаги я изнервяха. — Мисля, че тази година баща ви е този, който ще ни накара да се гордеем — загадъчно изрече тя, но не спомена нищо повече.

Пет минути по-късно Саймън спря колата си на алеята. Всички бързо слязоха долу, а Блеър се провикна и подкани Сам да оставя телефона и да слиза на вечеря.

Храната беше превъзходна, а двамата мъже се опитаха да проведат сериозен разговор на фона на женските клюки и слухове относно наградите и на фона на многобройните въпроси на Сам по отношение на Кармен — как изглежда, как се облича, с кого излиза. По средата на цялата тази какофония Блеър се облегна назад с усмивка на лицето и внимателно огледа всеки един — трите си деца и съпруга, когото бе обичала през всичките тези години. Също като Скот той все още беше висок, тъмнокос и красив. Висок бе сто деветдесет и два сантиметра, слепоочията му леко сивееха, покрай очите му се бяха образували ситни бръчици, но дори и тези едва забележими следи на времето само подсилваха изключителната му привлекателност.

Саймън беше невероятно красив мъж и кръвта във вените на Блеър се възпламеняваше само като го гледаше. Но понякога в душата й се прокрадваха страхове от факта, че самата тя се променя с годините. Той като че ли изобщо не остаряваше и с възрастта ставаше все по-привлекателен. Тя обаче вече се чувстваше по-различно; тревожеше се повече отпреди — за него, за децата, за кариерата си. Боеше се, че може да се превърне в старомодна досадница, притесняваше се от лекия спад на рейтинга й през тази година, изпитваше страхове за Саманта, която трябваше да постъпи в колеж. Ами ако тя в края на краищата заминеше на изток или пък решеше, че иска да живее на общежитие в университета на Лос Анджелис? Какво щеше да прави тя, когато всичките й деца си тръгнат от дома завинаги? Ами ако те повече нямат нужда от нея… или пък тя загуби предаването? Какво ще стане с нея, когато всичко приключи? Ами ако отношенията й със Саймън се променят?

Блеър обаче съзнаваше, че всичките й страхове са глупави и безпочвени.

Понякога се опитваше да поговори със Саймън за това. Внезапно бе осъзнала, че е обсебена от безброй страхове — за нея, за живота й, за тялото й. Всичко започна през последните една-две години, когато Блеър си даде сметка, че независимо от онова, което говорят хората, външният й вид започна необратимо да се променя. Наистина остаряваше и прозрението, че се е променила много повече от Саймън, понякога й причиняваше силна болка. Не можеше да повярва, че годините се бяха изнизали толкова бързо, че така скоро бе станала на петдесет и четири. А скоро щеше да навърши петдесет и пет… а след това шестдесет… Искаше й се да изкрещи: Мили боже! и Спри часовника… почакай… имам нужда от още време. Струваше й се странно, че Саймън не разбира това. Може би защото мъжете разполагат с повече време, хормоните им не започват да се бунтуват на петдесетгодишна възраст, външният им вид се променя по-бавно и незабележимо и те винаги разполагат с възможността да се оженят за жена, два пъти по-млада от тях, която да им народи още половин дузина деца. Дори и да не искат повече деца, както твърдеше Саймън всеки път, щом Блеър решеше да му напомни, че, за разлика от нея, той би могъл да има и други деца, самият факт, че разполагат с възможност за избор, правеше нещата съвършено различни. Но винаги когато Блеър се опитваше да му каже всичките тези неща, той заявяваше, че се държи глупаво и вероятно е преуморена от работа.

— За бога, Блеър, последното нещо, от което се нуждая, са още деца. Обичам тези, които имаме, но ако Сам не порасне скоро и не се изнесе бързо в собствен апартамент, може и да се побъркам.

Блеър обаче знаеше, че и той, също като нея, не желае Сам да се изнася от дома им. Тя беше тяхното малко момиченце. Въпреки това не можеше да не се пита защо на него му е толкова по-лесно да се справя с живота, защо не се ядосва толкова много, защо не се тревожи за оценките на Скот, за връзката на Алегра с Брандън, продължила цели две години, през които той така и не се бе развел с жена си.

Тя обаче не сподели нито един от страховете си на семейната вечеря. Разговорът се въртеше около съвсем различни теми. Саймън и Скот говореха за баскетбол, за Станфорд, за евентуалното си пътуване до Китай. След това всички подеха темата за Златните глобуси, а Скот се заяде със Сам по повод на последното момче, с което я бе видял да излиза. Заяви, че хлапакът бил истински ръб и Саманта се впусна в пламенна защита на приятелчето си, макар през цялото време да настояваше, че не си пада много по него. След това Блеър обяви, че рейтингът им отново се е покачил след епизодичния спад през миналия месец, а после ги информира, че през лятото смята да префасонира градината и кухнята.

— Че какво ново под слънцето? — подразни я Саймън и двамата се погледнаха с обич. — Кога е било да не събаряш нещо и да не изграждаш нещо друго на негово място? Между другото, градината ми харесва в този й вид. Защо трябва да я променяш?

— Попаднах на един фантастичен английски градинар, който твърди, че може да промени всичко само за два месеца. А кухнята е друга история — ухили се тя. — Надявам се, че всички харесвате малкия бокс, защото ще се наложи да се храним там от май до септември. — Останалите задружно изпъшкаха, а Саймън хвърли на сина си красноречив поглед.

— Струва ми се, че това е най-удобното време за пътешествието ни до Китай.

— Няма да ходите никъде. — Тя ги изгледа многозначително. — Тази година ще снимаме през цялото лято и аз нямам никакво намерение отново да оставам сама. — Всяка година двамата мъже от семейството предприемаха съвместно пътуване и обикновено избираха места, на които не можеха да бъдат намерени от Блеър, като например Самоа или Ботсвана. — Разрешавам ви да отидете на Акапулко за някой уикенд. — Скот се разсмя и закачките и споровете им продължиха докъм девет часа, когато Алегра най-сетне се изправи и заяви, че трябва да се прибира у дома. Все още не бе приключила напълно с работата си за деня.

— Работиш твърде много — сгълча я майка й, а Алегра само се усмихна в отговор.

— А ти не работиш ли? — Майка й работеше повече от всеки друг човек, когото Алегра познаваше. И дъщеря й много я уважаваше заради това. — Ще се видим утре вечер на връчването на наградите — каза тя и всички станаха от масата.

— Искаш ли да дойдеш с нас? — попита Блеър, но тя отрицателно поклати в отговор глава.

— Алън винаги закъснява и където и да се появи, го посрещат поне десет милиона негови приятели. Освен това вероятно ще пожелае да отидем някъде след церемонията. По-добре е да се видим там. В противен случай ще ви изнервим до полуда.

— Ти ще бъдеш с Алън, а не с Брандън? — с изненада попита Саманта.

По-голямата й сестра кимна в отговор.

— И как така?

— Брандън трябваше да замине за Сан Франциско, за да види децата — отвърна сухо Алегра. Имаше чувството, че за хиляден път повтаря едно и също обяснение и вече започваше да й писва.

— Сигурна ли си, че той не спи с бившата си жена? — рязко я попита Сам и въпросът й сякаш остави Алегра без дъх. Отговори й веднага щом се съвзе достатъчно, но едва успяваше да потиска яростта, предизвикана от думите на по-малката си сестра.

— Това беше много гадно предположение от твоя страна и абсолютно излишно. Би трябвало по-внимателно да подбираш думите си, Сам — разпалено заяви Алегра.

— Е, не се връзвай чак толкова — не й остана длъжна Сам и двете сестри настръхнаха като котки една срещу друга. — Може пък да се окажа права. Сигурно за това се пищиса толкова, като ме чу да го изговарям на глас.

— Престани — намеси се Скот, забелязал колко разстроена е Алегра. — Неговият сексуален живот изобщо не ни влиза в работата.

— Благодаря — прошепна му Алегра малко по-късно докато го целуваше за лека нощ.

Не преставаше обаче да се пита защо забележката на Сам я бе разстроила толкова силно. Наистина ли тайничко си мислеше, че това е възможно? От това ли се страхуваше? Не, разбира се. Джоани беше абсолютно безпомощна и постоянно хленчеща жена с наднормено тегло и дори и Брандън неведнъж бе отбелязвал, че с годините става все по-непривлекателна. Не в това бе проблемът. Цялата беда идваше оттам, че постоянно й се налагаше да го защитава. За нея бе очевидно, че цялото й семейство смята, че той трябва да е до нея. Тя също си го мислеше. И тайничко беснееше, че и този път той бе отказал да я придружи.

През целия път до дома си Алегра не спря да мисли върху случилото си и когато пристигна пред къщата си, отново бе преизпълнена с гняв към Брандън. Седна в кабинета си и се престори, че работи, но гневът не й даваше мира. Най-накрая вдигна телефона, за да му се обади. Знаеше наизуст номера на хотела, в който той обикновено отсядаше, и го избра с разтреперани пръсти. Може би щеше да успее да го убеди да се върне все пак, но тогава пък щеше да й се наложи да обяснява на Алън защо не може да отиде с него. Щеше да се получи много неудобно, макар че двамата бяха достатъчно добри приятели и тя можеше да му каже всичко, а той, дори и да побеснееше, щеше да я разбере и прости.

От рецепцията на хотела позвъниха в стаята на Брандън и на Алегра й се стори, че измина цяла вечност. Минаваше десет часът, но той не отговори. Помоли ги да опитат отново, в случай че, без да искат, са сбъркали номера на стаята, но той очевидно не беше в хотела. Вероятно все още беше в бившия си дом и разговаряше с Джоани за развода. Брандън й бе споменавал, че понякога, след като момичетата си легнат, те двамата продължават да спорят с часове. Но докато мислеше върху това, Алегра изведнъж си спомни думите на Сам и предположението й, че Брандън спи с Джоани. Отново я обхвана ярост — към него заради това, че го няма, и към сестра й, която си бе позволила да изрече тези думи. Нямаше никакво намерение да прекара целия си живот в притеснения заради него и да се чувства неуверена и несигурна заради забележките на някаква си тийнейджърка. И бездруго си имаше достатъчно други проблеми.

Веднага щом затръшна слушалката, телефонът иззвъня отново и Алегра се усмихна. Изпадаше в истерия без никакъв основателен повод. Вероятно й се обаждаше Брандън, който току-що се е прибрал в хотела.

Но не беше той. Звънеше Кармен и плачеше на глас.

— Какво има?

— Току-що получих заплаха за живота си. — Момичето ридаеше и искаше да се върне обратно в Орегон. Само че кариерата й не можеше да бъде прекратена толкова лесно. Имаше сключени договори за филми, а и целият свят искаше за себе си частица от Кармен Конърз.

Алегра се намръщи, докато я слушаше.

— Как я получи? Опитай се да се успокоиш и да ми разкажеш всичко.

— Пристигна по пощата. Днес забравих да прегледам пощата. Преди малко се прибрах от вечеря, отворих писмата и я намерих. В нея се казва — тя отново избухна в сълзи — та в нея се казва, че съм кучка и не заслужавам да живея нито час повече. Този тип пише, че знае, че го мамя и че съм уличница и за това ще ми даде да се разбера.

О, боже, помисли си Алегра. Точно тези типове бяха най-опасни. Тези, които си въобразяват, че са имали връзка с жертвата си, че притежават някакви права над нея, или пък вярват, че са били пренебрегнати по някакъв начин. Заплахата беше напълно реална, но Алегра не желаеше повече да плаши Кармен.

— Подателят не е някои измежду познатите ти, нали? Някой, с когото си излизала, или пък някой, който ти се сърди, защото не желаеш отново да излезеш с него? — Беше длъжна да я попита, макар да знаеше колко предпазлива и благоразумна е Кармен. Въпреки всички истории, разпространявани от таблоидите, Кармен живееше праведно като Дева Мария.

— Не съм излизала на среща с мъж от девет месеца — нещастно отвърна тя. — А мъжете, с които излизах последно, вече са женени и двамата.

— Така си и знаех. Добре, нека първо се успокоим. Веднага включи алармата — спокойно нареди Алегра. Говореше й като на малко дете.

— Вече го направих.

— Добре. Обади се на охраната на портата и ги предупреди за писмото. Аз ще позвъня на полицията и ФБР и ще уредя среща с тях за утре сутринта. Тази вечер не можем да направим кой знае колко, но поне ще ги информирам за заплахата. От полицейския участък на Лос Анджелис могат да изпратят патрулни коли, които да минават край къщата ти на всеки половин час. Защо не вземеш едното куче при теб в къщата тази вечер? Така ще се почувстваш по-спокойна.

— Не мога… Страхувам се от тях — нервно отвърна Кармен. Алегра се разсмя и напрежението видимо се поразсея.

— Точно за това става дума. Всеки би се страхувал от тези кучета. Поне ги пусни да ходят свободно из двора. Знаеш ли, струва ми се, че това ще се окаже празна заплаха, но нищо не ни пречи да бъдем малко по-предпазливи.

— Защо ми причиняват подобни неща? — проплака Кармен.

И преди бе получавала заплахи, които я бяха изпълвали с ужас, но до този момент никой не бе посягал върху живота й. Всичко си оставаше на хартия, а и Алегра не познаваше знаменитост, която в един или друг период от живота си да не е била заплашвана. Това си беше част от бизнеса, но безусловно бе много неприятно. Собствените й родители също бяха получавали заплахи, а когато Сам беше на единадесет години, бяха получили предупреждение, че ще я отвлекат, за да поискат откуп. Тогава майка й нае бодигард за сестра й, който остана при тях шест месеца и направо ги побърка с навика си да гледа телевизия по цял ден и да разлива кафе по килимите. Но ако се наложеше, Алегра щеше да наеме бодигард и за Кармен. Всъщност искаше й се да й наеме един за церемонията. Имаше двама охранители, които Алегра много харесваше и използваше сравнително често. Единият от тях беше жена.

— Те са просто глупави, Кармен. Искат внимание и си мислят, че ако се опитат да се приближат достатъчно близо до теб, ще се озоват и те в светлината на прожекторите. Това са болни хора, но аз те моля да се постараеш да не се разстройваш твърде много. Ще се опитам да ти осигуря охрана за утре вечерта. Ще наемем мъж и жена и отстрани ще изглежда, че си решила да отидеш на церемонията, придружена от приятелско семейство. — Алегра говореше уверено и спокойно. Неведнъж се бе справяла с подобни ситуации, възниквали при другите й клиенти, и знаеше как да подходи.

— Може би просто няма да отида — нервно заяви Кармен. — Ами ако някой ме застреля по време на самата церемония? — Тя отново заплака и захленчи, че иска да се върне в Портланд.

— Никой няма да те застреля на церемонията. Хайде, ще дойдеш с нас. Кой ще ти кавалерства?

— Някакъв актьор на име Майкъл Гинес. От студиото ми го предложиха. А аз дори не го познавам. — В гласа й се долавяше отвращение, но Алегра побърза да я успокои.

— Аз го познавам. Свестен е.

Актьорът беше гей, но бе много фотогеничен и все повече се налагаше във филмовата индустрия. Алегра предположи, че според шефовете на студиото появата му в компанията на Кармен Конърз неминуемо ще се отрази благоприятно на имиджа му. Фактът, че е гей беше сравнително добре пазена тайна.

— Аз ще се погрижа за всичко. Ти само се отпусни и се опитай да поспиш малко. — Алегра знаеше, че понякога Кармен седи будна по цяла нощ и гледа стари филми по телевизията, защото е твърде уплашена или пък твърде самотна, за да заспи.

— Ти с кого ще ходиш на церемонията? — нехайно попита Кармен, предварително допуснала, че мъжът сигурно ще е Брандън. Беше се срещала с него един-два пъти и мнението й за него бе, че е много почтен, но доста скучноват.

Отговорът на Алегра я изненада.

— Ще ме придружава едно старо приятелче от училище. Алън Кар — разсеяно отговори Алегра. Вече си водеше бележки за неотложните задачи, свързани с обажданията й в полицията и ФБР.

— Мили боже! — възкликна Кармен. По гласа й личеше, че е слисана от изумление. — Онзи Алън Кар? Шегуваш ли се? Ходила си на училище с него?

— Самият той, единствен и неповторим! — потвърди Алегра, развеселена от реакцията й. Често се случваше хората да реагират по този начин.

— Гледала съм всичките му филми.

— Аз също и, повярвай ми, някои от тях не струват. — Но пък имаше и други, които бяха наистина страхотни, и Алегра го знаеше. — Все му повтарям, че има нужда от нов агент, но Алън е голям инат.

— О, боже, но той е върховен…

— Дори нещо повече. Той е много свестен човек. Ще ти хареса. — Запита се дали Алън ще хареса Кармен. Може пък да си допаднат и всички да се позабавляват добре на церемонията. — След церемонията може да отидем някъде да пийнем по нещо. А ако искаш, преди началото можем да минем да ви вземем двамата с Майкъл.

— Много бих искала.

Когато най-после приключиха разговора, Кармен звучеше далеч по-щастлива. Алегра остана известно време неподвижно загледана през прозореца, замислена върху странните обрати на живота. Най-големият секссимвол на Америка не бе излизала на среща с мъж от девет месеца, а получаваше смъртоносни заплахи от някакви лунатици, които си въобразяваха, че я притежават. Имаше нещо много гнило в цялата тази история. А ето че Кармен, същият този секссимвол, остана силно впечатлена от факта, че Алегра познава Алън Кар. Животът наистина бе странно нещо.

След разговора с Кармен Алегра погледна часовника си. Бяха разговаряли повече от час. Наближаваше полунощ и Алегра се замисли дали да не се откаже от разговора с Брандън в този късен час, но в края на краищата вдигна слушалката. Той вероятно бе опитал да се свърже с нея по време на разговора й с Кармен. Но когато отново позвъни в хотела му, се оказа, че той все още не се е прибрал. Остави му още едно съобщение, в което го молеше да й се обади.

Алегра си легна в един часа. Брандън не й бе позвънил, но тя реши да не се обажда повече. Започваше да се чувства глупаво и направи всичко възможно, за да прогони думите на Сам от съзнанието си. Не знаеше какво прави Брандън в този момент, макар да бе сигурна, че не спи с Джоани. Но просто не можеше да си представи какво би могъл да прави по това време в Сан Франциско. Градът беше малък и скучен и доколкото можеше да съди от посещенията си там, тротоарите опустяваха още в девет-десет часа. Брандън със сигурност не беше и в някой нощен клуб. Най-вероятно все още спореше с жена си относно къщата и апартамента близо до езерото Тахо. Сам нямаше никакво право да злослови за него по този начин. Все още я обхващаше ярост само при мисълта за сестра й. Защо всички проявяваха такава нетърпимост по отношение на Брандън? Защо тя все трябваше да се застъпва за него и да отговаря на хорските въпроси относно държанието му?

Телефонът така и не иззвъня и в два часа тя най-после се унесе в сън. Само че звънна в четири и тя скочи с разтуптяно сърце, решила, че е Брандън. Обаче отново беше Кармен. Чула някакъв шум и изпаднала в ужас. Шепнеше едва доловимо по телефона и бе толкова уплашена, че казаното от нея звучеше почти безсмислено. Беше й нужен почти цял час докато успее да я успокои и накрая Алегра се запита дали няма да е по-добре да отиде направо в дома й. Но Кармен вече се бе съвзела и настояваше, че е добре. Беше пет сутринта и тя се притесняваше, че бе обезпокоила Алегра по това време. Тя обаче я увери, че няма никакъв проблем и всичко е наред.

— Опитай се да поспиш, защото в противен случай довечера ще изглеждаш ужасно. И тъй като вероятно ще спечелиш награда, мисля, че трябва да се постараеш да изглеждаш добре. Сега се връщай в леглото — нареди Алегра с тон на по-голяма сестра.

— Добре. — Кармен се разсмя, почувствала се като малко хлапе.

Пет минути след като загаси светлината, Алегра вече спеше дълбоко. Беше изтощена. Размърда се чак в осем сутринта, когато й позвъни Брандън и я събуди.

— Станала ли си вече? — попита я Брандън. Тя се опита да отговори бодро и да се престори, че отдавна е будна, но погледна към часовника и изпъшка от умора. През цялата нощ бе спала по-малко от три часа и се чувстваше ужасно.

— Всъщност ставах няколко пъти — отвърна Алегра, възвърнала самообладанието си. — Кармен имаше малък проблем.

— О, за бога, не мога да разбера защо се примиряваш с тези глупости! Трябва да се абонираш към някоя телефонна служба за приемане на съобщенията ти или поне да си изключваш телефона.

Алегра не беше устроена по този начин, а и естеството на работата й беше съвършено различно, но той никога нямаше да го разбере.

— Няма нищо. Свикнала съм. Освен това ставаше дума за заплахи за живота й. — Алегра погледна отново към часовника. Беше осем и пет сутринта и тя изведнъж си спомни, че трябва да се обади в полицията и ФБР. Предстоеше й доста натоварена сутрин. — А ти къде беше снощи? — Алегра се постара да тушира обвинителните нотки, прокраднали се в гласа й, и да забрави предупреждението, изречено от Сам предишната вечер.

— Излязох с приятели. Голяма работа! Какво толкова е станало, че си се обаждала два пъти?

— Нищо — отвърна тя и веднага зае отбранителна позиция. — Исках просто да те чуя. Мислех си, че снощи си бил с децата. — Ако не е бил с тях, защо трябваше да тръгне за Сан Франциско в петък?

— Такива бяха и моите планове, но полетът закъсня и Джоани ми заяви, че момичетата са много уморени и трябва да си лягат. Ето защо се обадих на няколко приятелчета, с които работех навремето. Излязохме да пийнем и да поговорим. — Алегра понякога забравяше, че Брандън е живял доста време в Сан Франциско. — Когато се прибрах и видях съобщенията ти, се притесних да не би да се е случило нещо неприятно, но реших, че по това време на нощта сигурно спиш. Предполагам, че можех просто да постъпя като клиентите ти и да ти позвъня, без да се притеснявам от часа.

Той категорично не одобряваше среднощните обаждания, но повечето й клиенти я търсеха в неудобно време само в случаите, в които това наистина бе абсолютно наложително.

— Като те слушам, май си си прекарал добре — подхвърли Алегра, опитвайки се отчаяно да прикрие гнева и разочарованието, които изпитваше.

— Добре беше. Понякога ми е забавно да се връщам тук. Снощи пийнахме с момчетата. Не бях влизал в бар от цяла вечност.

Алегра не проявяваше интерес към подобни забавления, но на него вероятно му е било приятно да се види със старите си приятели. Брандън работеше толкова много, че не му оставаше много време за подобни развлечения.

— В девет часа трябва да взема момичетата. Обещах им да отидем до Сосалито и може би дори до Стинсън. Жалко, че не можа да дойдеш и ти. — В гласа му отново се появи топлота.

— А пък аз тази сутрин ще трябва да отида в полицията заради Кармен и вероятно ще трябва да разговарям и с ФБР, защото писмото е пристигнало по пощата. А довечера е церемонията по награждаването.

— Тя поне би трябвало да е по-забавна — изрече той с абсолютна незаинтересованост. Говореше така, сякаш никога не бе смятал да я придружи. — Как мина вечерята снощи?

— Добре. Както обикновено. Семейство Стайнбърг откъм най-добрите и най-лошите им страни. Скот се прибра у дома. А Сам започва твърде много да си вири носа напоследък. Предполагам, че е от възрастта, но не бих могла да твърдя, че това ми харесва особено.

— Това е, защото майка ти й позволява да върши всичко, което си пожелае. Ако питаш мен, това е най-сигурният начин да превърнеш детето си в разглезено зверче, а Сам е твърде големичка за подобни изпълнения. Изненадан съм от факта, че баща ти още не се е намесил, за да въведе ред и дисциплина.

Алегра си помисли, че Брандън е твърде строг и макар до известна степен да беше съгласна с него, не можеше да не се изненада от разпалеността, с която той критикуваше близките й. Тя самата винаги много внимаваше да не каже нещо неприятно по адрес на неговите деца.

— Баща ми я обожава. А пък и тя напоследък има повече ангажименти като модел. Успехите вероятно са й завъртели главата и е решила, че може да говори и прави каквото си иска.

Алегра продължаваше да мисли за коментара на Сам от предишната вечер и сега се ядосваше двойно повече, защото благодарение на Сам бе прекарала цялата нощ в безсмислени притеснения. Дори и за нея самата бе странно, че думите на сестра й я бяха засегнали толкова дълбоко, но Алегра съзнаваше, че всичко се дължи на разочарованието й, предизвикано от заминаването на Брандън за уикенда.

— С тази си работа като модел Сам неминуемо ще се забърка в някакви неприятности. Може някой от фотографите да й налети или пък да й предложи наркотици. Струва ми се, че цялото онова обкръжение е абсолютно нездравословно за момиче като нея. Изненадан съм, че родителите ти й позволяват да се занимава с това.

За Брандън нещата винаги опираха до пагубното влияние на шоубизнеса във всичките негови форми и превъплъщения. Той никога не пропускаше и най-малката възможност да демонстрира крайно отрицателното си отношение към тази дейност. Неведнъж бе повтарял, че в никакъв случай няма да позволи на дъщерите си да работят като модели или актриси, както и да се занимават с неща, които биха ги поставили в центъра на общественото внимание. Постоянно изтъкваше пред Алегра, че шоубизнесът е крайно непривлекателно и недотам почтено занимание и изобщо не се съобразяваше с факта, че нейните родители бяха постигнали изключителни успехи в тази сфера, в която и тя самата работеше с удоволствие.

— Може би имаш право — дипломатично отбеляза Алегра, докато се питаше дали двамата наистина бяха чак толкова различни, или разногласията им се дължаха на факта, че той е далеч от нея и тя не може да се избави от чувството, че я е подвел. Понякога й бе трудно да реши, даже и след цели две години, дали Брандън е правилният избор за нея. През повечето време вярваше, че е така, а после понякога, в случаи като този, започваше да й се струва, че са като двама абсолютно непознати.

— Време е да тръгвам за момичетата — заяви той и побърза да я умилостиви с думите: — Ще ти се обадя довечера.

— Довечера ще съм на церемонията — предпазливо му напомни тя.

— Точно така. Забравих — призна си той и на нея й се прииска да го цапардоса с нещо. — Значи ще ти се обадя утре сутринта.

— Добре. — А после, изпълнена с презрение към себе си, додаде: — Съжалявам, че няма да бъдеш с мен.

— Но ти и без мен ще се забавляваш добре. Предполагам, че Алън Кар е по-подходящ кавалер за церемония като тази. Той поне ще знае с кого му се налага да разговаря. За разлика от мен. Само се постарай да го накараш да се държи прилично и му кажи, че си моето момиче, Али. Никакви свалки — настоя Брандън и тя се усмихна, а гневът й се поуталожи. Той бе преизпълнен с добри намерения и я обичаше, но просто не можеше да проумее колко важна бе за нея церемонията по връчването на тези награди. Подобни събития бяха същността на нейния живот, на кариерата й, на живота на семейството й.

— Ще ми липсваш. И за твое сведение, държа да знаеш, че бих предпочела да отида с теб, а не с Алън.

— Ще се опитам да дойда с теб догодина, миличка. Обещавам. — В гласа му се прокраднаха искрени нотки и Алегра си помисли, че той май говори сериозно.

— Добре — отвърна тя. Искаше й се да е до нея в леглото. Там поне никога не бяха имали разногласия. Привличането им бе неудържимо и сексуално си пасваха изключително добре. А останалото вероятно щеше да се изглади с времето. Всеки развод беше мъчителен. Този на Брандън — също. — Приятно прекарване с момичетата, скъпи. И им кажи, че ми липсват.

— Ще им кажа. Ще се чуем утре. Тази вечер очаквам да те видя по новините.

Алегра се разсмя. Тя беше последният човек, когото ще покажат по телевизията. Не беше сред номинираните, нито пък щеше да представя наградените. За репортерите тя бе просто една от многото незначителни пионки. Биха проявили интерес само ако успеят да я снимат с родителите й, в случай че те спечелят. Или, може би, с Кармен. Но дори и тогава основните кадри се съсредоточаваха върху победителите. Би могла, разбира се, да привлече внимание и като дамата на Алън Кар, но тъй като бе сравнително неизвестна, тя искрено се съмняваше, че някой би спрял камерата върху нея. Така че бе малко вероятно Брандън да може да я зърне на малкия екран.

Алегра се почувства значително по-добре след разговора с него. Понякога Брандън просто не разбираше нейната среда и обкръжение и не бързаше да уреди развода си, но иначе беше страхотен човек. Кой знае защо обаче неизменно й се налагаше да обяснява на кого ли не, че наистина го обича. За нея бе необяснимо как останалите все не успяваха да видят добродетелите му, когато за нея те бяха повече от очевидни.

Тя стана от леглото, направи си кафе и позвъни в полицията, във ФБР, във фирмата, която охраняваше къщата на Кармен, и си уреди среща с всички тях в дома на Кармен. Алегра остана доволна, че бяха взети всички възможни мерки за защитата на актрисата. Успя да се свърже и с двамата бодигарда, на които много държеше — Бил Франк и Гейл Уотърс. И двамата бяха бивши служители на полицейския участък на Ел Ей и за щастие в момента бяха без ангажименти и се съгласиха да поработят известно време за Кармен. Тази вечер щяха да я придружат на церемонията и Кармен изпита истинско облекчение, когато научи, че ще е толкова добре охранявана. Алегра изпрати Гейл при Фред Хеймън, за да си избере подходяща рокля — нелека задача предвид факта, че дрехата трябваше да прикрива кобура на пистолета, както и останалите й оръжия. Но пък шивачките при Фред Хеймън бяха свикнали да изпълняват необичайни поръчки.

Алегра успя да се прибере у дома в четири и петнадесет. Остави фризьорката и гримьорката да работят върху външния вид на Кармен, а тя самата едва успя да си вземе душ, да пооправи косата си и да се напъха в дългата и тясна черна рокля, която бе купила специално за случая. Роклята беше семпла и дискретна, но красиво изваяна и изключително елегантна. Моделът беше на Фере, а заедно с роклята вървеше и фантастична наметка от бял муселин. Единствените бижута на Алегра бяха обеците с перли и диаманти, които баща й й бе подарил за двадесет и петия й рожден ден. Дългата й, коприненомека руса коса бе вдигната нагоре, а край лицето й се спускаха изящни къдрици. Изглеждаше изключително привлекателна и чувствена, когато Алън Кар дойде да я вземе, пременен в прекрасен смокинг. Облечен беше с бяла копринена риза с тясна яка, не носеше вратовръзка, а косата му бе пригладена назад. Изглеждаше по-красив от всякога.

— Уха! — възкликна той, преди тя да е успяла да стори същото. Роклята й имаше дълбока цепка по протежение на единия й крак, под която се виждаха изящни копринени чорапи и високи обувки от черен сатен. — Как можеш да очакваш от мен да се държа прилично, след като изглеждаш по този начин? — с недоумение попита Алън, а тя се разсмя и го целуна. Той почувства парфюма й по косата и шията й и както много пъти преди това, се запита защо през изминалите няколко години не се бе опитал да запали отново романтичния пламък помежду им. Започваше да вярва, че отново е настъпил мигът да бъдат заедно и че е време да пратят Брандън Едуардс по дяволите.

— Благодаря ви, сър. И вие изглеждате прекрасно — заяви тя и го огледа с нескрито възхищение и искрена обич. — Ама ти наистина си страхотен!

— Не мога да разбера защо си толкова изненадана — изсмя се Алън. — Никак не е учтиво.

— Понякога просто забравям колко добре изглеждаш. Когато си мисля за теб, все си те представям като Скот — като едно голямо хлапе с разръфани дънки и мръсни маратонки.

— Направо разбиваш сърцето ми. Защо просто не млъкнеш! Много ми харесваш тази вечер — с възхищение продължи Алън. Гласът му внезапно натежа от нежност, в очите му се появи нещо, което не бе забелязвала там от времето, когато бяха на четиринадесет и за което Алегра знаеше, че не е готова. Затова просто се престори, че не е забелязала нищо. — Ще тръгваме ли? — взе се в ръце Алън и Алегра взе малката си черна вечерна чантичка със закопчалка от перли и фалшиви диаманти. Всичко по нея изглеждаше съвършено. А двамата заедно представляваха невероятно привлекателна двойка. Алегра съзнаваше, че присъствието му до нея означаваше, че пресата няма да ги остави на мира. Веднага щяха да започнат да разпитват за нея, за да се информират дали ще могат да пуснат поредния поток от клюки за любовния му живот.

— Обещах на Кармен, че ще минем да я вземем — обясни му Алегра, докато вървяха към очакващата ги лимузина. Колата беше огромна и тя изобщо не се съмняваше, че четиримата ще пътуват спокойно в нея. Алън я ползваше под наем заедно с шофьора през цялата година. Това бе една от клаузите в последния му договор. — Нали нямаш нищо против?

— Нямам. Тази година не съм сред номинираните, така че не бързам за никъде. По дяволите, защо двамата с теб да не отидем да се повеселим някъде другаде? Изглеждаш прекалено добре, за да се хабиш за всичките онези клоуни и задниците от таблоидите.

— Стига, стига, бъди послушно момче — скастри го тя и той я целуна закачливо по шията.

— Виж колко добре се държа — никога не развалям прическите на жените, с които излизам. Обучаван съм от истински професионалисти. Изглеждаше изключително красив, когато й подаде ръка и й помогна да се качи в колата. Алегра се усмихна и се настани до него.

— Знаеш ли, половината от жените в Америка биха дали дясната си ръка, а също и лявата за възможността да седят до теб. Аз наистина съм голяма късметлийка, нали? — Тя се ухили, а той се разсмя и дори се престори на смутен от комплимента.

— Не ставай глупава, Ал. Аз съм късметлията в случая. Ти наистина изглеждаш великолепно тази вечер.

— Почакай да видиш Кармен. Тя е абсолютно зашеметяваща.

— Тя изобщо не може да се сравнява с теб, приятелко — галантно отвърна Алън, но и двамата зяпнаха от изумление, когато спряха пред къщата й и Кармен излезе на алеята.

От двете й страни вървяха двамата охранители, които Алегра бе наела. Бил наподобяваше на борец в смокинг, а Гейл изглеждаше измамно крехка в елегантната си сребриста рокля, която чудесно подчертаваше меднорусата й коса и стройната й фигура. Наметката в същия цвят напълно успешно прикриваше двата пистолета, които Гейл носеше — един Уолтър ППК, трийсет и осми калибър и Делинджър специал. Но Кармен беше тази, която ги накара да затаят дъх, а Алън буквално изгуби ума и дума. Облечена беше в прилепнала като втора кожа вечерна червена рокля без деколте и с дълги ръкави, която подчертаваше по изумителен начин всеки сантиметър от безупречното й тяло. Също като роклята на Алегра и тази имаше дълбока цепка от едната страна, която разкриваше поразителните й крака, а отзад бе почти без гръб и откриваше млечнобялата кожа на актрисата чак до идеално оформения й задник. Сребристорусата й коса бе прибрана нагоре в елегантен кок. Целият ефект бе поразителен — Кармен не само изглеждаше невероятно секси, но едновременно с това притежаваше изтънченост и елегантност. По един много сексапилен начин момичето наподобяваше на невероятната Грейс Кели в най-младите й години.

— Уха! — Алегра изрази възхищението и на двамата. — Изглеждаш фантастично.

— Харесва ли ти? — Кармен се усмихна и заприлича на малко момиченце. Алегра я представи на Алън и тя цялата се изчерви от смущение. — За мен е голяма чест да се запозная с вас — заяви тя, като едва успяваше да произнесе думите от вълнение. Алън стисна ръката й и я увери, че той също винаги е искал да се запознае с нея. Каза й, че Алегра му е говорила само хубави неща за нея, а Кармен вдигна очи и се усмихна на адвокатката си с благодарност и искрено удоволствие. — Е, предполагам, че ви е поизлъгала малко. Понякога мога да съм абсолютна досадница — с усмивка заяви тя и тримата избухнаха в смях.

— Е, това е част от работата й — успокои я Алън докато двамата бодигарда се настаняваха срещу тях от двете страни на телевизора и бара.

Алегра пусна телевизора веднага щом потеглиха, за да могат да видят хората, пристигащи за церемонията. Малко преди самите те да пристигнат, Алегра видя родителите си. Майка й беше облечена с тъмнозелена рокля от кадифе, в която изглеждаше много красива. Двамата Стайнбърг се усмихнаха любезно на репортерите, а коментаторът обясни за милионите телевизионни зрители кои са.

В този момент лимузината спря пред апартамента на Майкъл Гинес, който ги очакваше. Той бързо се приближи до лимузината и се настани на предната седалка до шофьора. Двамата с Алън бяха работили заедно в един филм и се познаваха. Алегра го представи на Кармен и двамата й пазачи, а веднага след това поеха към Хилтън.

— Никога не съм присъствал на връчването на наградите Златен глобус — развълнувано обяви Майкъл. Той беше почти на същата възраст като Кармен, но не беше толкова изтънчен, а и популярността му бе далеч по-малка от нейната. Алегра си помисли, че Кармен заслужаваше да отиде на церемонията, придружена от Алън. Само че тогава таблоидите щяха да изпаднат в истерия.

Когато наближиха Хилтън, колата им попадна в дългата колона от лимузини, чакащи реда си, за да разтоварят своите знатни пасажери, които пристигаха като късчета блестяща стръв, разпръснати из водата, за да примамят кръжащите наоколо акули. Стотици репортери се бяха строили в шпалир и всичките държаха камери и фотоапарати, протягаха микрофони и касетофони, опитваха се да запечатат поне един жест, поглед, дума на някой важен гост. А вътре в сградата тълпата беше още по-голяма. Журналистите и операторите бяха оборудвали малки репортерски пунктове, от които да интервюират звездите, получили номинации, както и всеки жаден за слава актьор или актриса, готови да им отделят няколко минути. А зад тях, притиснати до стените, се бяха струпали редици от фенове и огромното по размери фоайе бе сведено до един малък проход, през който знаменитостите и гостите им си пробиваха път към величествената бална зала. А вътре вече се бе събрала голяма част от главните и второстепенните филмови и телевизионни актьори, за които хората постоянно слушаха и четяха. Всички те представляваха внушителна група и дори и феновете, струпани навън, вече тръпнеха от радостно предчувствие. След всяка приближила се лимузина и всяко появило се ново лице феновете започваха да крещят имената им и да ръкопляскат, а репортерите се спускаха напред сред ослепителния блясък на стотици светкавици.

Кармен Конърз изпита истински ужас, докато наблюдаваше цялата тази суматоха. Тя беше присъствала на тази церемония и предишната година, но сега като една от номинираните актриси съзнаваше, че представителите на пресата ще я задушат с вниманието си. Заплахите, които бе получила предишния ден, я караха да се страхува още повече от вниманието на тълпите и камерите на журналистите.

— Добре ли си? — попита я Алегра и я изгледа с майчинска загриженост.

— Добре съм — едва доловимо прошепна тя в отговор.

— Двамата с Бил ще слезем първи — инструктира я Гейл. — След нас ще слезе Майкъл и най-накрая вие. В началото ние ще бъдем между вас и камерите — спокойно продължи тя, а цялото й държание излъчваше увереност и способност да я защитят.

— Ние ще бъдем точно зад вас — увери я Алегра, макар да си даваше сметка, че Алън също ще привлече вниманието на репортерите. В началото може би дори щеше да успее да отвлече част от вниманието, предназначено за Кармен, но пък броят на репортерите, устремили се към тях, щеше почти да се удвои. В този случай просто не съществуваше начин да бъде избегната пресата. Стотици, а може би дори хиляди хора се бяха стекли в очакване на звездите. — Ние сме с теб, Кармен. Трябва само да издържиш докато влезем в залата. След това всичко ще е наред. — Алегра ласкаво й напомни, че залата ще бъде препълнена със звезди и медиите няма да имат толкова време, за да се занимават само с нея.

— Скоро ще свикнеш, хлапе — рече Алън и нежно докосна ръката на Кармен. Момичето излъчваше невинност, която му допадаше. Освен това от години не бе виждал толкова уязвимо създание. Повечето от актрисите, които познаваше, бяха твърде безчувствени и напористи.

— Не мисля, че някога ще свикна с това — тихо отвърна Кармен и го погледна с големите си сини очи.

На Алън почти му се прииска да протегне ръка и да я притисне към себе си, но се въздържа, защото съзнаваше, че един такъв жест ще я ужаси и шокира.

— Всичко ще бъде наред — спокойно я увери той. — Нищо няма да ти се случи. Аз постоянно получавам подобни заплахи. Но те си остават само на хартия. — Изрече думите със спокойна увереност, макар че специалистите от ФБР не бяха на същото мнение, когато по-рано през деня обсъждаха този проблем.

Според тях повечето от осъществените заплахи обикновено се предшестваха от някакво обяснение — като това, което Кармен бе получила по пощата. В тях се изразяваше убеждението на подателя, че жертвата го е измамила по някакъв начин и му е длъжница, макар в повечето случаи тя изобщо да не го познаваше. Федералните агенти бяха съгласни с изразеното от Алън становище, че повечето заплахи идваха от объркани и нестабилни психически хора, но сред тях винаги се намираха един-двама, които реализираха заплахите си и ставаха причина за истински нещастия. Полицаите и агентите от ФБР единодушно се съгласиха, че Кармен трябва да бъде особено предпазлива и да избягва да се появява на обществени места, на които присъствието й е очаквано и многократно рекламирано.

Тазвечерната й поява на церемонията беше абсолютно противопоказана предвид ситуацията, но пък, от друга страна, присъствието й тук бе част от работата й и тя чудесно си даваше сметка за това. Опитваше се да се държи подобаващо, но Алегра разбра, че е уплашена до смърт, когато я забеляза да хваща неволно ръката на Алън и да я стиска, макар че почти не го познаваше.

— Тук съм — тихичко я увери той, хвана я за ръката и й помогна да излезе при Бил и Гейл, нейните охранители, и Майкъл, които я очакваха на тротоара. Алън и Алегра нито за миг не я изпускаха от погледа си.

Реакцията на пресата бе почти незабавна — стотина репортери се втурнаха напред, а насъбралите се фенове започнаха с пълно гърло да скандират името й. Алегра никога преди не бе виждала нещо подобно. Тълпата сякаш бе пометена от мощен ураган. Алън и Алегра я наблюдаваха и се питаха кога за последен път Холивуд бе раждал звезда с магнетичната привлекателност на Кармен.

— Бедното хлапе — промълви той, изпълнен със съчувствие към нея. Алън прекрасно знаеше какво означава слава като тази. Обаче той, Алън, нито веднъж през живота си не бе изпитвал страховете и притесненията, които измъчваха младото момиче. Беше малко по-възрастен от нея, когато постигна първия си голям успех, а и пресата винаги се бе съобразявала с факта, че е мъж и като такъв никога не бе подлаган на толкова силен натиск.

— Хайде — рече меко, сграбчи Алегра за ръката и тръгна напред, без да сваля поглед от Кармен. През цялото време се усмихваше и махаше с ръка на заобиколилите го мигновено почитатели, репортери и оператори.

Около тях вече се бяха насъбрали стотици представители на медиите, които блокираха дори пътя на приближаващите лимузини. Никой не можеше да се придвижи напред, докато не се разпръснеше тълпата, струпала се около Кармен.

— Хайде да й помогнем — подкани я Алън и се запромъква напред през множеството.

Охранителите на Кармен се бореха да й проправят път, полицията също се намеси, а Майкъл Гинес изглеждаше абсолютно безпомощен, приклещен от тълпата далеч от тях. Само след няколко секунди Алън, който не изпускаше Алегра от ръката си, застана редом с Кармен и я обгърна през раменете с другата си ръка.

— Здравейте, момчета — приятелски поздрави той, опитвайки се да привлече вниманието към себе си и да осигури на момичето възможност да си поеме глътка въздух.

В момента, в който повечето хора го разпознаха, тълпата направо обезумя и започна да скандира името му заедно с това на Кармен.

— Разбира се, че съм тук… Ама естествено… Мисля, че си имаме победителка тук… Точно така… Много ви благодаря… Щастлив съм, че съм сред вас… Госпожица Конърз непременно ще бъде една от победителките тази вечер…

Алън не спираше да си бъбри с тях, докато забиваше широките си рамене сред преградата от тела и бавно, но сигурно се придвижваше напред. Гейл и Бил незабавно последваха примера му и тръгнаха след него. Гейл с абсолютно невинно изражение стъпваше с острите си като игли токове върху краката на най-близките зяпачи, а Бил забиваше лакти в ребрата им и двамата бавно й проправяха път към входа на сградата. Напредваха съвсем бавно, но поне вече се движеха, а Алън постепенно увеличаваше скоростта, без да изпуска Алегра и Кармен.

Само след миг бяха вече във фоайето, където бяха посрещнати от нови викове и скандирания и от нова, още по-силна атака от страна на медиите и телевизионните камери, които блестяха в очите им. В първия момент Кармен като че ли понечи да се обърне назад, но Алън я държеше здраво, като не спираше да й говори и да я дърпа напред.

— Всичко е наред — непрекъснато повтаряше той. — Ще се оправиш… Хайде, усмихни се пред камерите. Тази вечер целият свят те гледа.

Тя сякаш всеки момент щеше да заплаче, но той я стискаше все по-силно и здраво и не й позволяваше да се отпусне. После, с едно последно усилие, те сякаш бяха изстреляни вътре в залата и най-после се отърваха от зяпачите. Една къдрица от наметката на Алегра бе леко разпрана, а цепката на роклята на Кармен бе станала значително по-дълбока. Един фен буквално я бе сграбчил за крака, а друг се бе опитал да отмъкне едната и обеца. Битката беше безжалостна и очите на Кармен плуваха в сълзи, когато най-после се добраха до залата.

— Да не си посмяла да заплачеш! — тихо я предупреди Алън. — Ако им позволиш да разберат колко си ужасена, те ще стават все по-лоши и настъпателни всеки път, когато те видят. Трябва да изглеждаш така, сякаш тези сблъсъци изобщо не те притесняват. Престори се, че цялата тая суматоха ти харесва.

— Но аз я мразя — промълви тя и две малки сълзи се търкулнаха по бузите й.

Той й подаде кърпичката си.

— А пък аз говоря съвсем сериозно. Трябва да си много силна, когато се изправяш пред пресата и почитателите си. Аз самият научих този урок преди пет години. Ако проявиш слабост, те ще разкъсат дрехите ти и ще изтръгнат сърцето ти, без да проявят и капка милост.

Алегра кимаше в знак на съгласие, преизпълнена с благодарност към Алън. Нещата май се бяха подредили по възможно най-добрия начин. Брандън изобщо не би могъл да им бъде от помощ в ситуация като тази — той веднага щеше да се разгневи на пресата — а Майкъл все още не бе успял да се добере до балната зала.

— Той е напълно прав, Кармен. Трябва да изглеждаш и да се държиш така, сякаш можеш да въртиш медиите на малкото си пръстче.

— Ами ако не мога? — попита тя. Все още изглеждаше видимо разстроена. Изпитваше благодарност към Алън, но се смущаваше да го погледне. Той беше толкова красив и известен… Истината бе, че тя бе не по-малко известна от него, но просто не го съзнаваше. И точно това й наивно неведение я правеше толкова привлекателна и интересна.

— Ако не можеш да го направиш — тихичко отвърна Алън, — тогава мястото ти не е тук.

— Може и да не е — тъжно промълви тя и му върна кърпичката, по която имаше следи от грима й.

— Америка обаче смята, че мястото ти е тук. Да не би да ми казваш, че всичките тези хора отвън са лъжци? — многозначително я попита той и в този момент бе заобиколен от цяла тумба познати и приятели.

Алън ги запозна с всички. Алегра вече се знаеше с повечето от тях. Бил и Гейл леко се отдръпнаха назад, осъзнали, че тук рисковете бяха значително по-малки. Алън и Кармен вече бяха сред свои — навсякъде около тях имаше други звезди, продуценти и режисьори.

Няколко минути по-късно родителите на Алегра също се присъединиха към тях. Блеър целуна Алън и го увери, че е особено щастлива да го види отново и да го поздрави за последния му филм. Саймън стисна ръката му и мълчаливо се помоли, както правеше при всяка своя среща с Алън, Алегра отново да се влюби в него.

Алън беше зетят мечта за всеки баща. Беше красив и интелигентен, непосредствен и добре сложен. Саймън и Алън бяха играли голф и тенис няколко пъти през годините, а докато двамата с Алегра учеха заедно в гимназията, Алън буквално живееше в кухнята им. Напоследък обаче той бе претоварен с ангажименти и в момента Саймън изобщо не можеше да бъде сигурен дали Алън придружава Алегра или Кармен Конърз. Той като че ли обръщаше еднакво внимание и на двете, а Майкъл, който най-после бе пристигнал, се бе отделил настрана с няколко от приятелите си и оживено си бъбреше с тях.

— Не сме те виждали от доста време — добродушно се оплака Саймън. — Недей да се криеш толкова.

— Миналата година прекарах шест месеца в Австралия, а преди това снимах цели осем месеца в Кения. И сега току-що се връщам от Тайланд. С тази моя ненормална професия съм непрекъснато на колела. Следващия месец заминавам за Швейцария. Знаеш как е, макар че понякога може да бъде и забавно.

Той хвърли на Саймън изпълнен с разбиране поглед. Никога не бе работил с него, но, както повечето хора в Холивуд, и той харесваше Саймън Стайнбърг изключително много. Той беше умен, справедлив, невероятно почтен както на думи, така и на дела и пословично честен. В много отношения Алегра приличаше именно на баща си, а Алън винаги бе ценил най-много точно тези нейни качества. Както и факта, че има страхотни крака и фигура, която все още го подтикваше да гледа на нея не само като на сестра. Само че колкото повече я гледаше, толкова по-объркани ставаха чувствата му към нея. В началото на вечерта бе изпълнен с романтични представи за възможна връзка между тях, но в момента, в който зърна Кармен, той изпита усещането, че някой е сграбчил всичките му вътрешности и ги е изхвърлил през прозореца на колата. Не се знаеше на кой свят е, не разбираше какво изпитва към нея. Знаеше само, че му се иска да грабне Кармен в прегръдките си, да побегне с нея през тълпата отвън и да не спира, докато не намери място, на което двамата да останат сами достатъчно дълго, за да може да я опознае. Каквито и чувства да бе изпитвал към Алегра през изминалите петнадесет години, те нямаха нищо общо с това, което изпитваше към Кармен. От мига, в който Кармен Конърз влезе в лимузината, той бе запленен и не можеше да свали очи от нея.

Объркването му не остана незабелязано от Алегра, която го посрещна с усмивка. За нея бе очевидно, че Алън бе сразен на мига, но що се отнасяше до нея, тя нямаше нищо против.

— Казах ти, че ще я харесаш — подхвърли му тя, докато вървяха към масата, а дузина фотографи се въртяха около тях и снимаха непрекъснато. Кармен и Майкъл крачеха зад тях, а Бил и Гейл ги следваха неотлъчно. Кармен, заобиколена от всички страни, се чувстваше в безопасност, пък и представителите на пресата бяха заети с останалите присъстващи на церемонията звезди, макар нито една от тях да не можеше да се сравнява с нея.

— Защо ли все ми напомняш за Сам, когато започнеш да ми говориш по този начин? — попита Алън, леко раздразнен от забележката й. Очевидно не искаше да си признае колко силно бе запленен от Кармен.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че съм пубер и говоря като седемнадесетгодишна? — продължи да се заяжда тя, докато друг фотограф, този път от Пари мач, ги щракна набързо.

— Казвам ти, че си като трън в петата, но аз въпреки всичко те обичам. — Той се ухили и я дари с погледа, за който милиони жени по света биха дали живота си.

— Ама ти наистина си сладур, знаеш ли? — заяви Алегра. Искаше й се да го сръга в ребрата, но не се осмели пред цялата тази публика. — Да ти кажа честно, струва ми се, че и Кармен е на същото мнение — продължи тя с тон на всезнаеща по-голяма сестра.

— Може би е по-добре да не си пъхаш носа в това — предупреди я той и внезапно отново му се прииска да я целуне по шията.

Чувстваше се като шизофреник. Цялата тази ситуация беше налудничава. Познаваше я и я обичаше — през повечето време като брат — от петнадесет години, а сега изведнъж отново започваше да изпитва към нея сексуално влечение и то в момент, в който бе неудържимо привлечен от нейната невероятно красива клиентка, превърнала се в русокосата сексбомба на филмовата индустрия. Подобни неща не се случваха просто ей така.

Алън се обърна и си поръча уиски с лед от един минаващ наблизо сервитьор. Имаше нужда от питие, за да проясни главата си, а може би за да притъпи сетивата си.

— Не искам да разговаряш с нея на тази тема — предупреди той Алегра, когато намериха масата си.

Масата беше за десетима. Тя и Алън, Кармен и Майкъл, един продуцент, приятел на баща й, когото Алегра познаваше от години, заедно със съпругата си, която през четиридесетте години на века бе много известна актриса, някаква двойка, която Алегра не бе срещала никога преди, което бе странно предвид професията й, и Уорън Бийти и Анет Бенинг.

— Говоря сериозно, Алегра — повтори Алън. — Не желая да се намесваш и да се опитваш да слагаш начало на нещо, което не съществува.

— Кой е казал, че имам намерение да се намесвам? — попита тя с невинността на ангел и в този момент Кармен се приближи до тях.

Изглеждаше малко по-спокойна. Погледна Алън с огромните си сини очи и му се усмихна широко, когато той седна до нея. Поговориха няколко минути, а след това Алегра се измъкна, за да се види с приятели.

На церемонията присъстваха няколко от старшите съдружници във фирмата и почти всичките им важни клиенти. Родителите й бяха настанени на една маса с най-близките им приятели, които, като се изключи звездата от последния филм на баща й, бяха все режисьори и продуценти. Всички се радваха на компанията си, а Алегра се чувстваше напълно спокойна и уверена, докато вървеше из залата, поздравяваше хората, които познаваше добре, спираше се от време на време, за да се посмее с някой стар приятел, които в голямата си част бяха филмови звезди, писатели, продуценти или режисьори. Освен тях в залата присъстваха и много представители на филмовите студиа и телевизионните мрежи. Тази вечер бе от изключително значение за всички.

— Изглеждаш страхотно — подхвърли Джак Никълсън, когато Алегра мина близо до него, и тя побърза да му благодари. Той бе един от най-старите приятели на баща й.

Видя Стрейзанд, която само й кимна. Не беше сигурна, че Стрейзанд знае коя е тя, но със сигурност познаваше майка й, Блеър Скот.

Малко по-късно Алегра с огромно удоволствие спря да побъбри с Шери Дансинг. Изпита известно удовлетворение, когато забеляза, че много от мъжете я разглеждат с неприкрито възхищение. Брандън беше толкова сдържан, че рядко й се случваше да почерпи увереност от негов жест на одобрение или поглед на възхищение. А ето че дори и сред този парад на звезди Алегра не оставаше незабелязана. Което само по себе си винаги я бе изненадвало.

— Какво правиш? — попита я Алън, когато тя се върна на масата. — Обикаляш наоколо? Не и когато си с мен. Този тип, дето излизаш с него, ти е изградил някои отвратителни навици. — Престори се на вбесен от поведението й, но Алегра знаеше, че не е така.

— О, я млъквай и се дръж прилично — скастри го с усмивка тя и седна на мястото си.

Вечерята бе сервирана няколко минути по-късно. Щом донесоха и кафето, светлините в залата угаснаха и всички радио и телевизионни станции започнаха да излъчват церемонията по връчването на наградите Златен глобус в целия й блясък. Сърцата на всички присъстващи започнаха да бият по-бързо. Началото бе посветено на връзката между филмовото изкуство и телевизията. Започнаха с връчването на второстепенните награди и още от самото начало много от познатите на Алегра бяха удостоени с високата чест.

По време на паузите за реклама присъстващите дами бързаха да напудрят носовете си и да пооправят грима си. При обявяването на всяка награда телевизионните камери се съсредоточаваха върху лицата на номинираните и градусът на напрежението непрекъснато се покачваше.

И тогава, най-сетне, дойде редът на майка й. Тя бе печелила наградата за най-добър комедиен сериал в продължение на толкова много години, че Алегра нито за миг не се съмняваше, че ще победи и този път. Погледна към Алън, който изглеждаше също толкова сигурен. Алегра съжаляваше единствено, че не е по-близо до масата на родителите си, за да може да стисне ръката на майка си по време на това напрегнато очакване. Трудно й беше да повярва, че майка й би могла да се притеснява след всичките тези години, но когато видя лицето й на монитора, Алегра си даде сметка, че Блеър, също както и останалите номинирани продуценти, е напрегната до краен предел.

Започнаха да обявяват имената едно по едно, а Блеър изглеждаше обхваната от паника. Последва музика, после проточила се безкрайно тишина, по време на която всички нетърпеливо очакваха името на победителя. И тогава съобщиха нейното име… само че този път, за пръв път от седем последователни години насам, името, което се чу в залата, не беше на майка й. Алегра беше зашеметена от изумление. Уверена бе, че и майка й изпитва същото. Просто не можеше да повярва, че това се случва. Погледна към Алън и очите й се напълниха със сълзи — мислеше за майка си, за болката и разочарованието, които несъмнено я измъчваха в момента. Лицето на майка й отново се появи в близък план на монитора веднага след като показаха победителката и тя пое към подиума, за да получи наградата си. Блеър изглеждаше спокойна и усмихната, но Алегра усещаше, че е съсипана. Фактът, че тази година наградата се присъждаше на друго шоу бе само още едно потвърждение на мнението на публиката, изразено чрез спадналия рейтинг на „Приятели“.

— Не мога да повярвам — прошепна Алегра на Алън. Чувстваше се смазана, искаше й се да можеше да предложи на майка си някакво успокоение и утеха. Но камерите снимаха безспир, така че не можеше да си позволи да тръгне да се разхожда из залата.

— Аз също не мога да повярвам — прошепна в отговор той. — „Приятели“ все още е един от най-добрите сериали по телевизията и аз го гледам винаги когато съм си у дома — сподели Алън и Алегра знаеше, че той говори напълно искрено.

Но седем последователни награди за девет години бе наистина прекалено. Време беше на сцената да излязат нови хора. И Блеър Скот се боеше именно от това. Тя седеше на мястото си с усещането, че огромен камък притиска сърцето и стомаха й. Погледна към Саймън, който й кимна и я потупа по ръката, но Блеър не беше сигурна, че той напълно разбира чувствата й в този момент. Той самият бе печелил неведнъж, но всички получени награди бяха за различни негови филми. Той не продуцираше телевизионно шоу като нейното, което постоянно трябваше да поддържа високите си стандарти — ден след ден, седмица след седмица, сезон след сезон. В определен смисъл онова, което тя правеше, бе значително по-трудно. И тогава отново си спомни, че Саймън също е номиниран тази вечер, и се опита да не разсъждава егоистично. Само че й беше трудно. Имаше чувството, че напоследък постоянно губеше, макар никой друг да не си даваше сметка за това.

— Надявам се, че мама е добре — промълви Алегра, която продължаваше да се тревожи. Алън също споделяше чувствата й. На Алегра й се искаше всичко вече да е приключило, но все още не бяха раздадени голяма част от наградите. Струваше й се, че церемонията продължава цяла вечност.

И тогава дойде редът на Кармен. Водещите съобщиха имената на актрисите, номинирани за най-добра женска роля, и камерата показа лицата им в едър план. Кармен стискаше ръката на Алън под масата, а той искрено се надяваше тя да спечели. И изведнъж съобщиха името й, камерите се съсредоточиха върху лицето й, засвяткаха фотоапарати, избухнаха оглушителни аплодисменти, а тя се изправи и погледна надолу към него. Алън й се усмихна щастливо в отговор — изглеждаше така, сякаш през целия си живот бе очаквал този миг. Точно в този момент Алегра разбра, че тази нощ между двамата се бе случило нещо, което те все още не осъзнаваха и не разбираха. Не знаеше колко време ще им е нужно, за да го проумеят, но за нея не съществуваше никакво съмнение, че между тях се е родило истинско вълшебство.

Алън стоеше прав и очакваше завръщането на Кармен на масата, която пристигна останала без дъх от вълнение. Тя се смееше и плачеше едновременно и притискаше наградата към гърдите си. Алън я прегърна и я целуна нежно и точно в този момент един от фотографите ги снима. Алегра веднага го дръпна за ръкава и той бързо седна до нея.

— Бъди по-внимателен — предупреди го тя. Алън знаеше, че предупреждението е напълно основателно, но просто не можеше да се въздържи.

Кармен беше толкова превъзбудена, че не я сдържаше на мястото й. Алегра преливаше от щастие и гордост заради нея и това до известна степен притъпи разочарованието, породено от неуспеха на майка й. В определен смисъл Кармен беше като нейна по-малка сестра. Алегра се грижеше за нея, помагаше й и напътстваше кариерата й от три години насам и ето че Кармен се бе превърнала в победителка. Но по-важното бе, че наградата бе напълно заслужена.

Церемонията продължи още цял час и на повечето от присъстващите започна да им се струва, че са прекарали в тази зала цяла седмица. Най-накрая дойде ред и на последните награди.

Наградата за най-добра мъжка роля отиде при един от клиентите на фирмата, в която работеше Алегра. Последваха наградите за най-добър филм, най-добър режисьор и накрая — за най-добър продуцент. И тази година наградата за най-добър продуцент бе присъдена на баща й, който ставаше носител на трети Златен глобус. Той изглеждаше изключително доволен, когато излезе на подиума за да получи наградата си и да благодари на хората, които според него имаха заслуги за успеха му. Специално благодари на съпругата си Блеър, която била и винаги щяла да бъде най-важният човек в живота му. Тя му се усмихна в отговор с плувнали в сълзи очи, а той побърза да се върне до масата им и да я целуне.

И тогава, в самия край на вечерта, бе обявена специална награда за цялостно творчество, която не бе ежегодна, а се присъждаше само на творци, постигнали забележителни успехи в света на шоубизнеса. На екрана се появиха откъси от различни филми, бяха изброени безброй постижения през изминалите години и постепенно всички в залата се досетиха за името на победителя. Единствено той изглеждаше абсолютно смаян от изумление, когато съобщиха името му. Този път Блеър стана, за да го поздрави, целуна го разплакана и го изпрати към подиума. Носителят на наградата бе Саймън Стайнбърг, бащата на Алегра.

— Мили боже… Аз… аз не зная какво да ви кажа — започна той. Изглеждаше дълбоко развълнуван. — За пръв път в живота си губя дар слово. Ако успях да спечеля тази награда, а аз определено не я заслужавам, то е единствено благодарение на всички вас, на добротата, която проявявахте към мен през годините, на вашата почтеност, на упоритата ви работа, на целите, които ми помагахте да постигна, и на изключителните моменти, които споделяхме в процеса на работата. От сърце ви поздравявам. Всички вас! — Очите му плуваха в сълзи. Алегра усети, че бузите й са мокри от сълзи, почувства ръката на Алън върху раменете си. — Благодаря ви за всичко, което сте направили за мен, за всичко, което сте ми дали. Тук, в тази зала, са събрани най-великите творци и най-прекрасните хора. Благодаря на съпругата си Блеър и на дъщеря си, Алегра, които са тук сред нас. Благодаря на Скот и Сам, двете ми деца, които в момента са у дома, благодаря на всички, с които съм работил през годините, и оставам завинаги ваш покорен слуга.

С тези думи той слезе от подиума, а всички присъстващи в голямата бална зала на хотел Хилтън станаха на крака и го изпратиха с бурни аплодисменти. Той наистина беше велик човек и творец.

Алегра стоеше права редом с останалите, а по лицето й се стичаха сълзи на радост и гордост.

В много отношения вечерта се бе оказала изключително успешна и вълнуваща. Когато церемонията приключи, Алегра се обърна към Алън и му каза, че би искала да отиде да види майка си. Той й отговори, че двамата с Кармен ще я чакат на масата, а Алегра тръгна из залата и няколко минути по-късно намери майка си, заобиколена от група приятели и колеги.

Алегра я прегърна сърдечно и й прошепна, че я обича.

— Добре ли си? — тихичко я попита тя и майка й кимна в отговор. Очите й все още бяха влажни от сълзите, предизвикани от успеха на Саймън. Тази нощ се бе оказала изключително важна за него и Блеър бе изпълнена с щастие и достатъчно гордост, за да забрави собственото си разочарование.

— Просто ще ни се наложи да се постараем повече през следващата година — обяви Блеър и на вид изглеждаше напълно спокойна, но Алегра съзря в погледа й нещо, което никак не й хареса.

Когато се отдалечи, за да потърси баща си, тя забеляза, че и майка й гледа в неговата посока, а очите й бяха пълни с напрежение и тревога. Той разговаряше с Елизабет Коулсън, която беше режисьор и баща й често работеше с нея. Дамата беше англичанка и бе широко известна с огромните успехи, които бе постигнала още съвсем млада — в Англия вече я бяха удостоили с Ордена на Британската империя като признание за ненадминатия й талант.

Двамата бяха погълнати от разговора си — баща й се смееше, а в поведението им и в начина, по който стояха един срещу друг, се усещаше едва доловима, но все пак загатната интимност. Не беше нещо конкретно, нещо, което Алегра да може да дефинира и назове с думи, а само едно усещане, което се породи у нея докато ги наблюдаваше. А след това, преди да е успяла да осмисли породилите се в главата й мисли, баща й се извърна и я забеляза. Той веднага й махна с ръка и я представи като единствения напълно щастлив и уважаван човек в семейството. Елизабет Коулсън се разсмя с дълбокия си, леко дрезгав смях, стисна ръката на Алегра и заяви, че е изключително радостна да се запознае с нея. Беше само с пет години по-възрастна от Алегра и притежаваше онази сексуална чувственост, характерна за някои англичанки, която им позволяваше да излъчват неустоим магнетизъм, като едновременно с това оставаха дистанцирани и студени. Този род жени не полагаха никакви видими усилия да изглеждат секси, но го постигаха най-вече защото изобщо не се стараеха.

Докато я наблюдаваше, Алегра си помисли, че от тази жена струи сексапил и талант. Излъчваше задоволството на жена, измъкнала се току-що от леглото, а нещо в държанието й караше околните да се питат дали изобщо носи някакво бельо под съвсем семплата си тъмносиня вечерна рокля, която изглеждаше и малко демоде. За Алегра бе повече от очевидно, че баща й изпитва силна симпатия към тази жена.

Тримата побъбриха няколко минути и Алегра каза на баща си, че е изключително горда с него. Той я прегърна сърдечно, целуна я и Алегра си тръгна, но така й не можа да се отърве от неясното и тревожно чувство, свързано с Елизабет Коулсън.

Тя се върна на тяхната маса, а когато отново насочи поглед нататък, забеляза, че и майка й се е присъединила към тях. За Алегра бе повече от ясно, че тази вечер се бе оказала особено трудна за майка й, макар че тя никога не би си го признала пред когото и да било. Даже и пред най-голямата си дъщеря.

Блеър изпитваше силни тревоги по отношение на шоуто. След цели девет години бе изключително трудно да се поддържа постоянен интерес към това предаване. Наскоро, в резултат на лекия спад в рейтинга, бяха изгубили и някои от основните си спонсори и рекламодатели. А фактът, че дори не бяха спечелили награда, сигурно щеше да доведе до ново падане на рейтинга на предаването.

Тази вечер обаче Алегра забелязваше и някаква нова тревога, която се прокрадваше в погледа на майка й. Тя изведнъж се запита дали притесненията й имат нещо общо с Елизабет Коулсън, или всичко бе само плод на въображението й. Може би Блеър все още не можеше да се пребори с изумлението, че шоуто й тази година бе останало без награда. Човек никога не можеше да разгадае истинските чувства на Блеър Скот. Тя беше ненадминат професионалист и изключително свестен човек. На излизане от залата поне десетина репортери я засипаха с въпроси — искаха да знаят как се чувства, след като тази вечер не бе спечелила награда. Блеър изрази радостта си от успеха на продуцента, спечелил Златен глобус, и заяви, че изпитва дълбоко възхищение към наградения сериал и, както обикновено, прояви изключително благородство и колегиалност. Не пропусна да спомене колко много означава за нея наградата на съпруга й, подчерта, че той е изключителен човек и творец, и подхвърли, че може би вече е време да се отдаде дължимото на нови, по-млади, но също много талантливи, творци.

Когато излязоха от залата, Кармен отново бе обсадена от репортери, а феновете полудяха като я зърнаха. Започнаха да хвърлят цветя към нея, протягаха ръце, за да я докоснат, а едно плюшено мече, подхвърлено от жена, неистово крещяща името й, едва не я удари по главата. За щастие Алън успя да го хване навреме.

— Точно като във футбола. — Той се ухили и погледна Алегра. За негова огромна изненада бе останал доволен от вечерта. Предложи на Алегра да отидат да хапнат по един бургер в едно ресторантче в стил от петдесетте години и да вземат Кармен и Майкъл с тях.

Нужен им беше половин час, за да успеят да се доберат до колата, а когато най-после го сториха, имаха чувството, че са били мачкани, блъскани и влачени от десетки хиляди почитатели и двойно повече репортери.

— Господи, бих искал да стана багерист като порасна — простена Майкъл, когато най-после се отпусна на предната седалка на лимузината и всички се разсмяха.

Но когато Алън го покани да ги придружи за по един бургер, той отказа под предлог, че е съсипан от умора, а на следващата сутрин трябва да се яви рано сутринта в студиото, за да продължи работата си върху филма, който снимаше в момента. Помоли да го извинят, но би предпочел да се прибере у дома. Кармен изобщо не възрази — беше щастлива, че може да отиде някъде в компанията на Алегра и Алън.

Оставиха Майкъл пред дома му и продължиха към „Ед Дебевикс“ на Ла Синеага. Кармен сподели, че съжалява единствено, че не може да се преоблече в тениска и сини дънки.

— Аз също — похотливо се съгласи Алън и двете жени се разсмяха. — Всъщност готов съм да се обзаложа, че изглеждаш невероятно в дънки. Защо утре не дойдеш с мен в Малибу, за да мога да реша как те харесвам повече — облечена във вечерна червена рокля или със сини дънки? Нали разбираш… нещо като Мис Американски карнавал… по дяволите, ти би могла да спечелиш наградата за Мис Приятен характер… или конкурс Мокра фланелка… — Кармен го слушаше и се смееше на глас. Алегра ги следваше с усмивка. Настаниха се в едно от сепаретата, изпратени с погледи от редовните посетители на заведението. Двамата бодигарда на Кармен седнаха в съседното сепаре. Вече минаваше полунощ.

Алън си поръча двоен чийзбургер и шоколадов шейк, което върна Алегра назад към детските им години. Тя самата си взе единствено кафе и салата от пържен лук. И тримата посрещнаха с усмивка сервитьорката, пременена като домакиня от петдесетте години. Изглеждаше точно като Етел от „Аз обичам Луси“.

— Ами ти, госпожице „Най-добра актриса на годината“? — попита Алън Кармен и тя се изкикоти като момиченце.

Той се държеше чудесно с нея — като по-голям брат, но и като романтичен герой. Алегра го наблюдаваше и не можеше да не признае, че той е всичко онова, което повечето жени искат от един мъж. Тя просто го познаваше от твърде отдавна и не го приемаше на сериозно, иначе отдавна да бе загубила ума си по него. Сега обаче желаеше единствено Брандън и никой друг.

— Аз искам ябълков пай и млечен шейк с ягоди — заяви Кармен, преизпълнена с доволство, че постъпва толкова безотговорно.

— Значи сега, след като спечелихме наградата, ще пратим всички диети по дяволите, а? Да живее мазната и калорична храна — дайте ми да се наям, преди да се спомина — изрецитира той, а след това притисна Кармен към себе си и я изгледа с възхищение. — Между другото, тази вечер беше страхотна. Справи се със ситуацията много по-добре, отколкото аз бих го сторил на твоята възраст. А цялата тази шумотевица си е направо страшничка.

Само човек, който живееше под същото напрежение и със същите проблеми и тревоги, би могъл наистина да разбере това. Алегра, която не беше актриса, също се числеше в тази група, защото целият й живот бе свързан с живота на звездите.

— Всеки път, когато се втурнат към мен — няма значение дали са фенове, или репортери — ми идва да хукна обратно към Орегон — с въздишка призна Кармен.

— На мен ли го казваш! — Алегра изразително завъртя очи, а после я погледна сериозно. — Алън е прав. Ти наистина беше страхотна. И аз много се гордея с теб.

— Аз също — тихо додаде Алън. — Когато влизахме в залата, за миг се уплаших, че просто ще те стъпчат на входа. Медиите и журналистите просто прекалиха този път, нали?

Но охранителите, наети от Алегра, свършиха добра работа и тя с удовлетворение погледна към тях в съседното сепаре.

— Репортерите ме плашат до смърт — призна Кармен. Думите й не бяха изненада за никого.

След това Алън попита Алегра за майка й — искаше да знае как се е чувствала след загубата.

— Стори ми се, че беше разстроена, макар че тя никога не би си го признала. Твърде горда е, за да позволи на околните да разберат, че страда. Освен това вероятно изпитва твърде смесени чувства. Сигурна съм, че е щастлива заради татко, но напоследък много се притесняваше заради шоуто, а случилото се тази вечер няма да й помогне особено. Когато отидох да поговоря с нея, тя тъкмо казваше на баща ми какъв велик човек е, а той изглеждаше силно развълнуван. Мисля, че наградата за цялостно творчество наистина означава много за него. Той я смята за по-важна от онази, която получи за филма си.

— И наистина я заслужава — увери я Алън, а Кармен погледна Алегра с копнеж.

— Много бих искала да се снимам в някой негов филм.

— Ще поговоря с него — отвърна тя.

Той вероятно също би проявил интерес към актрисата. Тя се бе превърнала в известна фигура, а талантът й бе неоспорим. Алегра обаче не спомена нищо за Елизабет Коулсън. За пръв път в живота си виждаше баща си да се държи по този начин с друга жена, но вероятно всичко бе само плод на професионалното му възхищение, а погледът, който бе забелязала в очите на майка си, сигурно бе предизвикан от силните емоции през тази паметна нощ, от горчивото разочарование от собствения неуспех и гордостта от постиженията на Саймън.

Тръгнаха си от „Ед Дебевикс“ в два часа, след като бяха разговаряли за годините, през които Алегра и Алън бяха учили заедно в гимназията на Бевърли Хилз, както и за живота на Кармен в Портланд. Нейното детство бе преминало далеч по-нормално и спокойно от тяхното и затова й беше толкова трудно да се приспособи към безумството на сегашния й живот, изпълнен с таблоиди, папараци, награди и смъртоносни заплахи.

— Всички ние водим един съвсем обикновен и нормален живот — развеселено заяви Алън, когато се настаниха отново в лимузината. Той придърпа Кармен в скута си, а тя не направи никакъв опит да се освободи.

— Вие двамата искате ли да си взема такси и да ви оставя сами? — подразни ги Алегра. През последните два часа бе станало повече от очевидно, че те са силно привлечени един от друг.

— А защо да не те пъхнем в багажника? — предложи Алън.

Алегра не благоволи да му отговори, а само го смушка в ребрата. Кармен ги гледаше и се смееше. В известен смисъл им завиждаше за дългогодишното приятелство. Тя нямаше такива приятели в Холивуд. Всъщност като се изключи Алегра, нямаше никакви приятели. Познаваше единствено хората, с които работеше, но след края на всеки филм те просто изчезваха от живота й. Те продължаваха напред към следващия си филм, същото правеше и тя. Не обичаше живота си в Ел Ей най-вече заради постоянно съпътстващата я самота, заради невъзможността да излиза и да се забавлява свободно. Всичките й срещи с мъже бяха предварително уговорени от студиото и бяха изключително скучни и досадни. Докато пътуваха към дома й, тя сподели тези си чувства с Алън и Алегра и той я погледна с недоумение.

— Знаеш ли, половината от мъжете в Америка с готовност биха дали живота си за една среща с теб. И никой в тази страна няма да ти повярва, че всяка вечер си седиш сама у дома и гледаш телевизия — заяви Алън, макар самият той да й вярваше безусловно. Собственият му живот бе всичко друго, но не и вълнуващ, с изключение, разбира се, на невероятно кратките му любовни увлечения, подробности за които неизменно се появяваха по страниците на таблоидите. — Значи ще трябва да направим нещо по въпроса — делово обяви Алън. И тъй като тя вече бе дала съгласието си на следващия ден да отиде в къщата му в Малибу, Алън се зае да я убеждава да отидат заедно на боулинг.

Алегра помоли да оставят първо нея пред дома й, целуна ги и двамата за лека нощ и поздрави отново Кармен за успеха. Когато влезе в дома си, тя изведнъж почувства колко изморена е в действителност и побърза да изхлузи високите си обувки. Вечерта се бе оказала много изтощителна.

Алън и Кармен очевидно се бяха устремили към нова романтична връзка. Алегра се радваше заради тях, но това я накара да си спомни за Брандън. Тя влезе в кухнята и прослуша съобщенията на телефонния секретар. Не се бяха уговаряли да й се обади, но винаги съществуваше възможността Брандън да й позвъни просто ей така — само за да й каже, че я обича.

Трима приятели и един колега от фирмата бяха оставили съобщения на секретаря, но нито едно от тях не беше особено важно или спешно. Последното съобщение се оказа от Брандън. Обаждаше се само за да я информира, че си прекарва страхотно с момичетата и че ще й звънне отново в неделя. Не споменаваше нито дума за наградите — очевидно не бе гледал церемонията по телевизията и не знаеше за наградите на Кармен и баща й. Този факт отново я накара да се почувства невероятно самотна. Той като че ли изобщо не беше част от живота й, освен в случаите, в които решеше да го направи, и то само в степента, в която той сметнеше за редно — а това означаваше, че си оставаше все някъде в периферията. Влизаше и излизаше от живота й като турист. И без значение колко силни бяха чувствата й към него и от колко време излизаха заедно, той неизменно поддържаше една внимателно премерена дистанция помежду им.

Тя изключи секретаря и бавно се запъти към спалнята си, сваляйки по пътя фибите от косата си. Когато я освободи напълно, косата й се разпиля като водопад по гърба й, а очите й, кой знае защо, се напълниха със сълзи. Алегра разкопча роклята си, съблече я и я провеси на облегалката на един стол. Беше на двадесет и девет години и дори не беше сигурна дали в живота си бе срещала мъж, който да я е обичал истински. Стоеше гола пред огледалото в спалнята си, измъчвана от горестно чувство на самота, и се питаше дали Брандън я обича, дали е в състояние да надскочи границите, определени от него самия, дали е готов да я подкрепя така, както Алън бе готов да го стори за Кармен. Нещата бяха толкова прости. Алън и Кармен се познаваха едва от няколко часа, а той вече бе готов да й предложи чувствата си без всякакъв страх и колебания. А Брандън, след цели две години, продължаваше да стои на разстояние — боеше се да направи решаващата крачка към нея, не беше в състояние и да се оттегли от живота й, не желаеше дори да й протегне ръка и да я утеши в трудни моменти от живота й. Тя беше сама.

Това бе едно от шокиращите прозрения, до които хората стигат ненадейно и които ги изпълват с ужас и ги карат да крещят от уплаха.

Тя беше съвсем сама. А Брандън, където и да се намираше в този момент, бе също толкова сам.

Към следващата част или към съдържанието

Даниел Стийл Сватбата (3)

Метаданни

Данни

Сватбата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 3.

Даниел Стийл
Сватбата (3)