Даниел Стийл
Сватбата (17)

Глава 17.

В понеделник сутринта, след уикенда в Ню Йорк, Джеф, както обикновено, тръгна за снимачната площадка в три часа сутринта, а Алегра се зарови в купчината факсове и документи, струпани на бюрото й. И двамата бяха в прекрасно настроение и се радваха, че отново са си у дома. Особено пък след последната нощ. Алегра обаче се намръщи, когато прочете един спешен факс, изпратен от продуцента на Кармен. В него се казваше, че тя била толкова депресирана, че не можела да изпълнява задълженията си на снимачната площадка. Още от петък изпаднала в неконтролируема ярост, предизвикана от писанията в таблоидите, посветени на аборта.

Часът беше шест и Алегра знаеше, че Кармен вече би трябвало да е на площадката по това време. Реши да отиде дотам и да я види лично.

Взе някои документи със себе си, за да може да ги прегледа на площадката, ако се наложи, и в шест и половина излезе от къщи.

В седем вече разговаряше с Кармен. Продуцентът беше прав. Кармен беше развалина. Прекарала бе целия уикенд сама у дома, обляна в сълзи заради публикациите в таблоидите. Освен това все още не бе излязла от депресията, причинена от загубата на бебето.

— Трябва да отидеш на лекар — спокойно заяви Алегра, а Кармен издуха носа си за хиляден път.

— Лекарите не могат да променят нищо. Бебето ми го няма, а онези ужасни хора продължават да отпечатват лъжи за мен.

— Те отпечатват лъжи за всички. Не можеш да им позволиш да съсипят живота ти и живота на Алън. Трябва да им покажеш, че не ти пука, а на Алън трябва да докажеш, че можеш да се справиш с всичко. Да не би да си мислиш, че той иска да прекара остатъка от живота си с някаква хленчеща ревла, която се прекършва при всеки удар? Кармен, това е просто нелепо!

Продължи да й говори по този начин часове наред и остана на площадката, за да я наблюдава. Момичето беше депресирано, но въпреки това се справяше добре пред камерата. Това поне трябваше да й признаят.

В десет часа Алегра все още беше на снимачната площадка. Един от работниците дойде да й съобщи, че спешно я търсят от офиса й. Беше Алис, която я информира, че трябва веднага да разговаря с Делия Уилиамс, сватбената консултантка.

— Тя ме търси тук? — невярващо възкликна Алегра.

— Не, аз те потърсих — извини се Алис. — Но тя каза, че въпросът не търпи отлагане.

— Да не се е побъркала?

— Твърде е вероятно. Да те свържа ли?

— Добре. И бездруго вече ме извикаха, но друг път не си прави труда да ме издирваш заради нея. Просто запиши съобщението й.

— Алегра? — Гигантският жерав в лилаво заговори от другия край. Гласът й звучеше заплашително като на никой друг измежду познатите на Алегра. — Все още не си отговорила на нито едно от обажданията ми. — Обвинителните нотки в гласа й бяха очевидни; жената се държеше като пренебрегнат любовник. — Все още не зная нищо за тортата, шатрата, музиката в църквата, приема. Не зная дори какъв ще бъде цветът на роклите на шаферките.

Повече от ясно бе, че жената е бясна. Но не колкото Алегра, която едва успяваше да се владее.

— Давате ли си сметка, че ме безпокоите на снимачната площадка, която е затворена за външни хора? Имате ли някаква представа колко затруднения създавате и колко неуместно е прекъсването на работата ни? А причината, поради която не съм ви се обадила все още, е, че съм твърде заета да измъквам клиентите си от затвора, да организирам концертните им турнета и да ги подкрепям на снимачната площадка. И последното нещо, от което имам нужда в момента, са вашите въпроси за шаферките.

— Знаете ли поне кои ще са те?

Жената изглеждаше разярена, но не колкото Алегра. Тя имаше работа за вършене и клиенти, за които трябваше да се погрижи. Не можеше да си губи времето с подобни глупости.

— Шаферките са избрани — отвърна Алегра, неспособна да повярва, че наистина разговарят за нещо подобно, описано от сватбената консултантка като въпрос, нетърпящ отлагане. Дали този въпрос бе свързан с тортата или с музиката? — Ще накарам секретарката ми да ви изпрати списък с имената им — мрачно заяви Алегра, вбесена от прекъсването.

— Трябва да зная и размерите им — заяви Делия Уилиамс, която очевидно бе твърдо решена да не отстъпва. Беше свикнала да работи с хора като Алегра — лекари, адвокати, психиатри, знаменитости от най-различен ранг, актриси. Всички те не можеха да организират собствените си сватби, защото смятаха, че са твърде заети или твърде високопоставени, за да се занимават с това. Но тя можеше да организира всичко вместо тях. Можеше и да ги накара да се държат прилично, ако се стигнеше дотам. — Знаете ли ги? — попита тя с глас, който според Алегра можеше да излезе от гърлото само на някой, който се опитва да имитира женски гласове.

— Моля ви, помолете секретарката ми да уточни този въпрос със самите тях.

— Разбира се — съгласи се Делия, доволна от постигнатото. — Между другото, не мога да повярвам, че все още не сте си избрала рокля. Смятам, че трябва да се потрудите по-упорито.

— Връщам се на работа — прекъсна я Алегра, ядосана от факта, че така си бе изпуснала нервите. Не искаше да се държи грубо с жената, но в случая като че ли нямаше особен избор.

Веднага щом затвори, Алегра се обади на майка си и установи с изненада, че цялата трепери.

— Ако не уволниш тази жена, мамо, ще я убия собственоръчно.

— Коя по-точно? — Единствената жена, която според нея заслужаваше подобна участ, бе Елизабет Коулсън. Но не смяташе, че Алегра знае нещо за нея.

— Какво искаш да кажеш с това коя по-точно? Имам предвид онзи мишелов, който ми изпрати, за да организира сватбата. Бих предпочела да я вържа в парка да раздава сандвичи и сладкиши, но не желая да ме безпокои на снимачната площадка, за да обсъждаме музиката и сватбената торта, както и цвета на роклите на шаферките. Мамо, не можеш да ми причиняваш това!

— Просто ми се довери, скъпа. Тя ще свърши чудесна работа, а ти ще останеш много доволна. — Беше й невъзможно да си го представи. Алегра изразително завъртя очи, сбогува се с Блеър и се върна при Кармен.

— Всичко наред ли е?

За пръв път от много време Кармен изглеждаше загрижена за друг човек и бе успяла да отклони вниманието от собствените си проблеми.

— Няма да повярваш, ако ти кажа — заяви Алегра, раздирана от гняв.

— Опитай.

— Сватбената консултантка, наета от майка ми, ми се обади, за да ме тормози.

— Какво? — Кармен изглежда се забавляваше от ситуацията. — Сватбена консултантка? Какво означава това?

— Аз бях такава консултантка на твоята сватба, защото аз купих перуките, полиестерните костюми и изкуствения букет за Вегас.

— Тя това ли прави за теб? — весело попита Кармен и Алегра се разсмя.

— Надявам се, че не. Но човек никога не знае. Вие двамата постъпихте много умно, като се оженихте във Вегас.

— Вие също можете да го направите — отвърна Кармен.

Всички бяха останали много доволни от пътуването до Вегас и Алегра все по-често започваше да си мисли, че двамата с Джеф би трябвало да направят същото и да се спасят от целия този шум около сватбата.

— Това вероятно би разбило сърцето на майка ми.

Но пък си заслужаваше, ако една сватба във Вегас означаваше, че никога повече няма да й се наложи да се среща с Мери Хамилтън.

Алегра остана с Кармен до обяд, след което отиде в офиса си, за да подреди и подпише някои документи.

В два и половина трябваше да бъде в офиса на Сюзан Пърлман. Щяха да се срещнат с друго семейство от евентуални осиновители, които идваха от Чикаго. Алегра с огромно изумление бе осъзнала, че хората пътуваха из цялата страна, търсеха бебета за осиновяване, разговаряха с момичета, готови да се откажат от децата си, отговаряха на въпросите им. По всичко личеше, че са готови на всичко, за да си имат бебе. Но сега, когато бе станала свидетел на отношението на Кармен към един зародиш, който бе носила под сърцето си два месеца, а след това го бе загубила, Алегра започваше да проумява цялото това натрапчиво желание на хората да заченат, да износят или просто да се сдобият с бебе.

Беше обещала на Сам, че ще я вземе, и затова мина през Бел Еър на път за офиса на Сюзан Пърлман. Остана изумена, когато видя колко много е наедряла Сам през последните дни. Беше бременна в седмия месец и наистина изглеждаше огромна. Контрастът между младежкото й лице и тромавата фигура бе необичаен и странен и още по-силно подчертаваше младостта й.

— Как си? — попита Алегра, когато Сам се качи в колата.

Облечена беше с къса розова рокля и сандали, които се закопчаваха над глезена. Дългата й руса коса бе вързана на опашка, а очите й бяха скрити зад огромни слънчеви очила. Същинска Лолита на Набоков.

— Добре — отвърна Сам, кимна и целуна сестра си. Беше й благодарна за готовността да я придружи. Вече се бе срещнала с няколко семейства и бе осъзнала, че тези интервюта са й особено неприятни. Тя самата се чувстваше ужасно неудобно, а и не бе останала очарована от нито едно семейство. Може би все пак семейство Уитман? Но и те не бяха съвършени. — Как беше в Ню Йорк?

— Интересно — нехайно отвърна Алегра, а Сам се разсмя. Познаваше сестра си добре.

— Аха! Не ми прозвуча особено добре.

— Защото не беше.

— Ужасна ли е?

— Уха! Истинска вещица. Айсберг с човешки вид. И умираше от ужас, че може да съм еврейка. Можеш ли да си представиш това?

— Изчакай да се запознае с татко. Той ще изпадне във възторг.

— Не мога да си представя, че мога да понеса още една среща с нея, макар да зная, че трябва. Просто не проумявам как е възможно такава майка да възпита един толкова сърдечен човек като Джеф.

За нея това си оставаше абсолютна загадка.

— Може да е осиновен — тъжно заключи Сам.

Въпреки лековатия разговор тя нито за миг не забравяше накъде са тръгнали и защо. Знаеше, че отива, за да се запознае с поредното семейство, което искаше да осинови детето й. И самата мисъл за това я потискаше.

Беше се опитала да обясни на Джими какво бе изпитвала при последното проведено интервю и той й бе предложил този път да я придружи. Сам обаче не смяташе, че това е редно. А и присъствието му можеше да смути двамата съпрузи. Можеха да си помислят, че той е бащата на бебето. Винаги с готовност бе споделяла с евентуалните осиновители малкото, което знаеше за Жан Люк, макар това да я правеше да изглежда доста повърхностна в очите им. Той беше висок и симпатичен, имаше руса коса, изкарваше си прехраната като фотограф. Беше на около тридесет години, французин. Което означаваше, че е чужденец, че може би притежава известен талант и е привлекателен. Не можеше да им каже нищо повече. Не знаеше дори къде се намира той в момента. Не бе в състояние да предложи на хората повече подробности.

След десет минути пристигнаха в офиса на Сюзан и мълчаливо се качиха с асансьора.

Сюзан имаше приятна чакалня, украсена с литографии във весели цветове. На масичката имаше цяла купчина списания. Бяха разделени на две групи. Тези, предназначени за родителите, включваха: „Светът на интериора“, „Списание за родители“, „Вог“, „Град и провинция“, „Архитектурен дайджест“. Другите, за младите момичета, бяха с по-различни заглавия: „Седемнадесетгодишните“, „Роулинг стоунс“, „Ел“, „Млади и модерни“ и дори списание „Лудост за майките“.

Нито Алегра, нито Сам обаче посегнаха към списанията. Двете просто седнаха и зачакаха. Пет минути по-късно ги поканиха да влязат. Съпрузите от Чикаго вече бяха пристигнали.

Сам не ги хареса от пръв поглед. Бяха твърде нервни, говореха непрекъснато за пътуванията, които биха искали да предприемат, за ски почивките си, за последната си екскурзия до Европа. Жената беше стюардеса, а мъжът продаваше застраховки из целия Среден запад. Нямаха собствени деца. Били опитвали чрез метода инвитро, но той беше твърде скъп, а процесът — твърде продължителен. В крайна сметка се били уморили да опитват. Все истории, каквито Сам често слушаше напоследък.

— Какво ще правите с бебето докато пътувате? — с любопитство ги попита Сам.

— Ще го оставяме при детегледачка — отвърна съпругът.

— Ще наемем бавачка — включи се и съпругата.

— Защо искате да си осиновите дете?

Сам, също като по-голямата си сестра, не обичаше да губи време в празни приказки и минаваше веднага към същността на проблема.

Алегра се усмихна докато я наблюдаваше.

— Аз съм на тридесет и осем години, а Джанет е на тридесет и пет. И двамата смятаме, че ни е време — отвърна той. Говореше така, сякаш обсъждаха възможността да си купят кола. — Живеем в предградията и всичките ни приятели имат деца.

Живееха в Нейпървил, но това само по себе си не бе основателна причина, поради която Сам да реши да им даде бебето си. Тези двамата бяха всичко друго, но не и приемливи родители за детето й.

— Но наистина ли искате да си имате дете? — продължи да настоява тя, макар да виждаше, че те започват да се чувстват доста неудобно.

— Ако не искахме, нямаше да сме тук — рече Джанет, опитвайки се да умилостиви момичето, но не постигна особен успех. Очевидно бе, че и те не харесват Сам. В очите им тя изглеждаше типична калифорнийка, а и въпросите й бяха прекалено настоятелни.

— Получаваме безплатни билети от авиокомпанията. Дойдохме тук безплатно — заяви Пол, а Сам погледна изразително към Алегра.

— Искаш ли да ги питаш още нещо? — Сюзан погледна Сам. Чудесно разбираше, че интервюто не протича добре и съзнаваше, че Сам не ги одобрява.

— Не, мисля, че това е достатъчно — учтиво отвърна Сам и двете излязоха, за да изчакат в чакалнята. Няколко минути по-късно Сюзан се появи, за да поговори със Сам и Алегра.

— Не мога да ги понасям — рязко заяви Сам в момента, в който Сюзан влезе в стаята.

— Без майтап? — възкликна Сюзан и се разсмя. — И сама се досетих. И защо?

Тя знаеше отговора и на този въпрос, но просто проверяваше.

— Те не искат бебе. Би трябвало да си купят куче. Тези хора искат да пътуват постоянно. И бездруго ползват безплатни самолетни билети. Детето ще расте без тях, захвърлено на грижите на различни детегледачки. Те искат дете, за да бъдат като всички останали семейства от предградието, в което живеят. Защо просто не се преместят в града и да решат проблема?

Думите й бяха остри и изпълнени с горчивина. Вече бе разбрала, че имаше много хора, които твърдяха, че искат деца, но всъщност не беше така. Те просто желаеха да си осиновят бебе, разчитайки, че това ще им донесе удовлетворение или усещане за цялост на семейството. Някои от тях искаха по този начин да закрепят брака си или пък отново да се почувстват млади. Искаха много неща, но не и бебе. За тези хора осиновяването на дете не бе отговор на проблемите им.

— Няма да им дам бебето си — категорично заяви Сам и Алегра потръпна докато я слушаше.

Сам изведнъж бе престанала да говори за бременността си, а за бебето си. Детето вече бе съвсем истинско и тя бе силно привързана към него, макар да се преструваше, че не е.

— Разбирам — спокойно отговори Сюзан. — А какво ще кажеш за семейство Уитман от Санта Барбара? Те проявяват извънредно силен интерес, Сам. И много биха искали да осиновят детето ти.

— И аз ги харесах най-много от всички, с които съм се срещала до момента — призна Сам, — но все още обмислям въпроса.

Това беше като да сключиш филмов договор с някакъв седемнадесетгодишен продуцент. А понякога момичетата бяха още по-млади — на петнадесет, че дори и на четиринадесет години. Алегра изведнъж изпита облекчение, че не й се налага да се занимава с подобни проблеми.

— И какво точно обмисляш? — попита Сюзан.

— Опитвам се да реша дали наистина ги харесвам.

— Защо се колебаеш?

Ето защо Сюзан бе толкова добра в този занаят. Винаги съумяваше да прокара мост между колебаещите се майки и евентуалните осиновители.

— Не зная, но ми се струват старички — искрено отвърна Сам. И двамата наближаваха четиридесетте и нямаха собствени деца.

— Никак не им върви на тези хора — обясни Сюзан повече заради Алегра, отколкото заради Сам.

Сам вече знаеше всичко това. Последния път бе дошла тук с майка си. Макар че Алегра правеше всичко възможно да я придружава при тези посещения, все пак се бе наложило и Блеър да дойде два пъти. Но не и Саймън. Той просто не можеше да го направи. Сърцето му се късаше при мисълта, че малкото му момиченце ще има бебе, което на всичкото отгоре ще бъде оставено за осиновяване. Не желаеше да слуша тези обсъждания. Достатъчно трудно му беше да гледа безформената фигура на дъщеря си. Сам изглеждаше подпухнала, приличаше на плондер, но в същото време бе невероятно красива и сладка. Лицето й бе понапълняло, а в чертите й се бе появила мекота, която само допълнително подчертаваше хубостта й.

— Семейство Уитман са необикновена двойка — продължи с обясненията Сюзан. — Не познавам други хора с толкова лош късмет. На два пъти са се опитвали да си осиновят дете, но и двата пъти истинските родители са се отказвали от сделката преди осиновяването да влезе в сила. Това се случило преди повече от десет години и те решили да не опитват повече. След това с развитието на новите технологии жената се опитала да забременее. Претърпяла е четиринадесет спонтанни аборта. Има и едно мъртвородено дете. Сега отново са решили да се опитат да си осиновят бебе и аз не мога да не призная, че това е проява на огромен кураж от тяхна страна. След всичко това обаче не бихме могли да очакваме да са толкова млади, колкото повечето други двойки, Сам. Но може пък това да не е чак толкова ужасен недостатък. Аз лично наистина ги харесвам. И смятам, че притежават забележителен дух.

Сюзан ги харесваше и не желаеше да ги подвежда по никакъв начин. Не искаше да им предложи бебе, за което съществуваше риск да бъде поискано от истинската му майка. Ето защо още при първия им разговор бе попитала Алегра дали Сам е сигурна, че иска да се откаже от детето си. Сам като че ли вече бе твърдо решена да го направи. Разговаряла бе и с Джими по въпроса. Той също бе убеден, че не съществува друга възможност.

Джими постоянно се навърташе около нея напоследък. Родителите й не възразяваха предвид състоянието й. Сам имаше нужда от приятели, а Джими беше приятно и сериозно момче, което й предлагаше безрезервното си приятелство. Той смяташе, че отказът й от бебето е много тъжно и мъчително решение и не криеше мнението си от нея.

— И какво решаваш за семейство Уитман? Искаш ли да се срещнеш с тях отново?

— Може би — уклончиво отвърна Сам.

Черните й очила бяха вдигнати над челото й и тя изглеждаше като малка топчеста принцеса. Коремът й беше огромен и заоблен, но краката и ръцете й все още бяха слаби като вейки и тя, независимо от закръглената си фигура, изглеждаше много елегантна и изящна.

— Катрин Уитман би желала да присъства на раждането, ако избереш тях.

— Защо? — Сам реши, че подобно желание е отвратително.

— Защото иска да види раждането на бебето и незабавно да се почувства свързана с него. Много семейства постъпват по този начин. Ще възразиш ли, ако и Джон присъства? Той каза, че също би искал да е там, но ти си тази, която ще вземе окончателното решение.

Алегра се почувства неудобно, докато слушаше за всичките тези условия и подробности. Това наистина си беше бизнес сделка.

— Не го искам там. За нея ще си помисля.

— Джон би могъл да застане до главата ти откъдето няма да вижда нищо.

Сюзан я притисна съвсем леко и Сам веднага реагира.

— Не! Не го искам там. Казах ти вече.

— Добре. Няма проблем. И така, докъде стигнахме в крайна сметка? До колко семейства стеснихме избора?

Алегра се почувства емоционално изцедена само докато ги слушаше.

— Мисля, че остана само семейство Уитман — тъжно отвърна Сам. Мразеше тези посещения. Те й действаха ужасно депресиращо. Но нямаше друг начин. Трябваше да им даде бебето си. И сега оставаше само да се уточнят подробностите.

— Ходиш ли редовно на лекар? — попита Сюзан, следвайки въпросите, които си бе набелязала предварително. Сам мразеше и тази част, но разбираше, че е важна. — Взимаш ли витамини? Наркотици? Правила ли си секс скоро?

Сам я изгледа яростно, но отговори на всичките й въпроси. Ходи на лекар, пие витамини, никога не е взимала наркотици, не пие никакъв алкохол и не е правила секс, откакто е забременяла. Майка мечта за всяко семейство, решило да си осинови дете.

Сюзан не й го каза, защото не желаеше да й оказва натиск, но семейство Уитман отчаяно копнееха за детето й. Адвокатката смяташе, че трябва да подходи към Сам изключително предпазливо, ако иска нещата да се развият по благоприятен и за двете страни начин. Сам не беше от хората, които се поддават на натиск. И Сюзан избягваше да я притиска. Оставяше я сама да вземе всички решения. На семейство Уитман бе казала, че трябва да проявят търпение и да изчакат решението на Сам. Окуражаваше ги дори да пробват и в други агенции, да разговарят и с други момичета, за да не останат разочаровани, ако Сам в крайна сметка избере други родители за детето си. Очевидно бе, че тя не е особено очарована от възрастта им.

— Би ли искала отново да се срещнеш с тях? — за последен път попита Сюзан, но Сам отрицателно поклати глава.

— Не още.

За момента искаше единствено глътка въздух.

Когато си тръгнаха, Алегра я заведе в „Джони Рокет“ и я почерпи един млечен шейк. Момичето изглеждаше ужасно. Дори мисълта за онова, което трябваше да стори, я съсипваше. Предстоеше й да вземе противно решение. А сега лекарят я караше да посещава занятия, които да я подготвят за предстоящото раждане. Предишната седмица бе посетила едно такова занятие, придружена от Блеър. Показаха им филм, на който бе заснето раждане, и Сам едва не припадна. Щеше да изтърпи всичко това заради други хора. А след това щеше да им даде бебето си. Твърде много искаха от нея. А и в никакъв случай не можеше да си представи, че тези хора биха могли да стоят там редом с нея, както бе предложила Сюзан.

Сам допи шейка си. Чувстваше се и изглеждаше невероятно нещастна.

— Иска ми се да умра — отчаяно промълви тя и Алегра отново си спомни за Кармен, която също искаше да умре, но по друга причина — тя вече не беше бременна. Понякога животът демонстрираше много странно чувство за хумор.

— Подобни изявления са малко крайни, не мислиш ли? — спокойно отбеляза Алегра. Тя пиеше сода. Двете със Сам си приличаха като две капки вода. — Може би просто ти се иска всичко това вече да е зад гърба ти.

— Да, предполагам, че си права.

И тогава Алегра си спомни, че церемонията по дипломирането на випуска на Сам беше през тази седмица, а тя дори нямаше да може да присъства. Още един удар, който трябваше да понесе. Алегра я попита как се чувства по този повод.

— Добре, предполагам. Джими ми донесе всички материали. Името ми все още фигурира в програмата. — Тя вече бе получила дипломата си. Въпреки отсъствието й през последните два месеца, все пак бе успяла да се дипломира с отличен успех. — Джими каза, че ще бъде скучно.

— Какви са отношенията ти с него, между другото? — нехайно попита Алегра.

Той беше симпатично хлапе, а напоследък постоянно се навърташе около Сам. При всяко свое посещение, дори и вечер, Алегра го заварваше в къщата. Той единствен от старите приятели на Сам бе останал с нея в този тежък момент. Всички останали като че ли се смущаваха и не знаеха какво да й кажат и затова спряха да я посещават. Дори и приятелките й.

— Ние сме само приятели — обясни Сам.

За момента той беше най-добрият й приятел. И тя споделяше с него всичките си надежди, страхове и неприятности.

— Двамата с Алън бяхме такива приятели, когато бяхме на твоите години. Започнахме като гаджета през първата година в гимназията, но после станахме по-близки и от брат и сестра. И все още е така.

— Не съм го виждала цяла вечност.

Сам се усмихна. Винаги бе харесвала Алън. Той обичаше да я дразни и да се заяжда с нея. В момента обаче дори не знаеше, че е бременна. Беше напуснал страната преди Алегра да научи и тя все още не му бе казала. Той си имаше своите собствени проблеми, свързани с Кармен и аборта.

— В Швейцария — обясни Алегра. — Снима филм.

— Как е Кармен?

— Не е много добре. В Швейцария претърпя спонтанен аборт. Алън все още е там, но тя трябваше да се върне, за да започне снимки. Много е нещастна и той ужасно й липсва. А Алън няма да се върне по-рано от август.

— Не може ли да отиде да го види?

— Не и ако не иска да я удуша. В момента снима филм.

— О! Сигурно им е трудно да са разделени.

Алегра кимна в знак на съгласие, макар да знаеше, че Кармен понасяше раздялата по-добре, но бе смазана от преживения аборт.

Алегра закара сестра си обратно в Бел Еър и реши, че вече е твърде късно, за да се връща в офиса. Беше обещала на Джеф да се срещнат на снимачната площадка.

Тъкмо потегляше по алеята, когато видя Джими да пристига. Зачуди се дали между тези двамата не става нещо по-сериозно. Макар че се съмняваше. Колко сериозно би могло да бъде, при положение че Сам бе бременна в седмия месец?

По време на целия път мислеше за сестра си и сърцето й се свиваше от болка заради всичко онова, което Сам трябваше да преживее. Почувства се още по-зле, когато си я представи да ражда, заобиколена от хора, които стояха там и я чакат да роди, за да грабнат бебето й. Стори й се отвратително.

Все още мислеше за нея, когато се срещна с Джеф. По-късно вечерта, докато пътуваха за Малибу, двамата заговориха за Сам.

— Чувствам се ужасно, като си представя през какво трябва да премине — заяви Джеф и тъжно поклати глава.

— Аз също — призна си Алегра. — Но Сюзан си разбира от работата. Аз не бих могла да се справя с това.

— Напротив, сигурно ще можеш.

Той се наведе към нея и я целуна, а разговорът им се насочи към Кармен. Джеф се поинтересува дали тя се е успокоила и Алегра сподели, че за момента нещата като че ли са се поуталожили.

После двамата забравиха за всички останали и заговориха за филма му и за наближаващата сватба.