Даниел Стийл
Сватбата (19)

Глава 19.

Кетрин и Джон Уитман очевидно не бяха съгласни с тях. Те не се почувстваха благодарни или пък благословени, не се съгласиха с мнението, че Джеф и Алегра са съвършените родители за детето. Всъщност те изпаднаха в ярост. В действителност думата ярост не описва достатъчно точно същността на тяхната реакция. Бяха преживели твърде много и вече бяха неспособни да се вслушат в здравия разум. Сюзан Пърлман се опита да им разясни ситуацията, като изтъкна, че все още няма подписан договор и Сам не е обвързана с тях по никакъв начин. Семейство Уитман обаче смятаха, че животът им дължи много повече от онова, което бяха получили до момента, и не искаха да позволят на още една млада майка да се изгаври с тях и да си вземе обратно бебето. Двамата ужасно страдаха от решението на Сам и отчаяно копнееха на свой ред да наранят някой друг. Без значение кой. Семейство Стайнбърг, Алегра, Джеф, Сам… всеки един, когото можеха да наранят по всеки възможен и регламентиран от закона начин. Най-силно бе желанието им да злепоставят Сам и те твърдо вярваха, че тя заслужава да бъде наказана.

Продадоха историята си на таблоидните издания за сто и петдесет хиляди долара. Списание „Какво ново“ им плати още седемдесет и пет хиляди, а три телевизионни предавания им броиха още по двадесет и пет. В крайна сметка двамата съпрузи получиха добро възнаграждение за старанието си да съсипят спокойствието в едно семейство и да опропастят доброто име на едно младо момиче.

На осемнадесетия й рожден ден името на Сам се появи във всички медии, а нито един от материалите не беше в нейна защита. В тях се намекваше, че е уличница, че е преспала с половината Холивуд, че дори не знае със сигурност кой е баща на детето й. Съпрузите Уитман бяха съобщили на таблоидите всяка подробност, която знаеха, а те на свой ред си бяха измислили онова, което нямаше откъде да научат. По страниците на вестници и списания се твърдеше, че Сам взима наркотици, че се напива, че прави секс с всеки срещнат и дори един-два пъти се предложила на самия Джон, и то докато била бременна в осмия месец.

Всички звезди в Холивуд се бояха от кошмара на подобна публичност, но за едно младо момиче като Сам случилото се бе истинска катастрофа. И тъй като родителите й бяха знаменитости, тя не можеше да разчита на защита от страна на закона, защото издателите винаги можеха да заявят, че тя се е оказала в светлината на прожекторите именно заради известните си родители. Таблоидните издания винаги се подсигуряваха добре, а един или два разрушени живота не означаваха нищо за тях. С това си вадеха хляба.

За огромна изненада на всички обаче Сам понасяше всичко с достойнство и изключителна сила на духа. Беше преживяла толкова много, че шумотевицата, която се вдигна около нея, почти не я вълнуваше. Постара се да се скрие от зоркия поглед на журналистите, престана да отговаря на телефонни обаждания и се изпълни с необяснимо спокойствие. Както винаги и сега семейството й застана в нейна защита и се опита да я предпази, доколкото това бе възможно. Същото стори и Джими. Той стоеше до нея ден и нощ, а понякога двамата излизаха на дълги разходки с колата му. Станаха по-близки и неразделни, а той, също като нея, проявяваше изключителна смелост и твърдост. Непрекъснато разговаряха за случилото се и за значението му за нея. Чувствата й бяха наранени и тя се чувстваше унизена, но знаеше каква е истината за нея самата, за живота й и за бебето. По-добре от всеки друг съзнаваше колко глупаво бе постъпила с Жан Люк, но пък никога не бе извършила нито едно от нещата, в които я обвиняваха таблоидите.

А семейство Уитман получиха пари за историята си, но не и бебе. Бяха направили всичко възможно, за да я наранят и унизят заради отказа й да им даде детето си, но в крайна сметка Сам бе успяла да запази своя живот, душата си, детето и разсъдъка си.

В началото ги съжаляваше, но след всичко, което й причиниха, започна да вярва, че е постъпила добре, отказвайки се от осиновяването. Тези хора се оказаха злобни, лоши и отмъстителни. Историята не слезе от страниците на таблоидите в продължение на цели три седмици, а терминът й за раждане наближаваше. Семейство Уитман продължаваха да дават интервюта, но Сам оставаше спокойна и не се отделяше от Джими. През цялото това време не бе дала нито едно изявление за пресата, а Саймън я бе уверил, че мълчанието е най-разумното, макар и най-мъчителното решение.

Алън се завърна от Швейцария и веднага се обади на Алегра, обиден от факта, че тя изобщо не му бе споменала нищо за Сам. Кармен му бе позвънила веднага щом историята се бе появила по страниците на вестниците.

— Мили боже, какво става около вас? Защо не ми каза нищо, когато разговаряхме по телефона?

— Не знаех какво решение ще вземе Сам. И не ми се говореше за това. Ситуацията беше доста мъчителна. Не съм казвала на никого. Но сега всички знаят и затова вече няма значение.

Думата всички беше съвсем на място — таблоидите и телевизионните предавания се четяха и гледаха от няколко милиона души.

— И какво смята да прави с детето? — Алън изпитваше искрено съчувствие към Сам. Тя беше толкова сладко хлапе и бе твърде млада, за да има дете.

— Двамата с Джеф ще го вземем — гордо съобщи Алегра.

— И това ако не е прибързано решение! Та вие още не сте женени! Кога е терминът?

— След три дни — отвърна Алегра и се разсмя.

Двамата с Джеф непрекъснато търчаха да купуват памперси, люлка, ризки, чаршафчета, одеялца, биберони и гумени подложки. Двамата останаха изумени от количеството и броя на нещата, които трябваше да бъдат купени. Подготовката за едно бебе бе далеч по-сложна от подготовката на една сватба. Но пък беше много по-забавна и те и двамата бяха много развълнувани и щастливи.

Като връх на всичко това Джеф се опитваше да завърши филма в срок, Алегра редовно ходеше на работа, грижеше се за клиентите си и се занимаваше с наследството на Брам. Опитваше се да намери бавачка, която да я отмени в грижите за детето по време на сватбата и медения месец. След това самата тя щеше да си вземе отпуск и всички те щяха да опитат да се приспособят към новия си живот.

Трябваше да се погрижат за толкова много неща. Сложиха бебешката люлка по средата на спалнята си. Джеф провеси над нея играчки и облачета, които се полюляваха във въздуха. Накупиха пеещи агънца, малки обувчици и пуловерчета, както и камари от пеленки и други дрешки. Вече разполагаха с всичко необходимо.

Алън се разсмя на глас, докато Алегра му разказваше за покупките. Тогава й довери, че Кармен е бременна отново, но предпочитаха този път да не казват на никого, защото се бояха от друг спонтанен аборт. Освен това снимките на филма й щяха да продължат още цял месец.

В момента всички бяха заети със собствените си грижи и проблеми.

Един ден след завръщането на Алън Джеф и Алегра прекараха поредния изнурителен ден и изтощени си легнаха късно през нощта. Когато телефонът иззвъня в два часа сутринта, Джеф реши, че Кармен и Алън са се скарали отново.

— Не вдигай — изпъшка той. Отчаяно се нуждаеше от сън и Алегра за пръв път в живота си изпита желание да го послуша, но след това се сети за сестра си.

— Ами ако е Сам?

— Невъзможно — унило промърмори той. — Твърде съм уморен, за да имам бебе.

В края на краищата съвестта на Алегра спечели битката и тя вдигна слушалката. Беше майка й. Околоплодните води на Сам бяха изтекли преди час и сега вече Сам имала силни и редовни контракции.

— Сигурна ли си, че наистина ражда? — нервно попита Алегра и Джеф изпъшка в леглото.

— Твърде съм уморен за това — повтори той, а Алегра се разсмя и нежно го смушка в ребрата.

— Не, не си. Ще си имаме бебе.

Някой ден това щеше да се повтори отново и този път щеше да го събуди самата тя, за да му каже, че е започнала да ражда първото им дете. Сега причината бе Сам, но тъй като раждаше детето за тях, ситуацията бе не по-малко вълнуваща.

— Най-добре ще е да дойдете — каза майка й. — Не мисля, че ще искате да пропуснете раждането.

Бяха в болницата и раждането бе започнало.

— Как се чувства Сам? — попита Алегра, притеснена за малката си сестричка.

— Не е много зле — отвърна майка й, стиснала в ръка часовника, с който измерваше продължителността на контракциите. След това каза нещо, което изненада Алегра. — Току-що се обадихме и на Джими.

В гласа на майка й се прокрадваше нежност и никакво неодобрение.

— Сигурна ли си, че е редно?

— Сам го иска до себе си.

След всичко преживяно Блеър чувстваше, че дъщеря й има право да повика когото си пожелае. Не бе поискала Джон Уитман да присъства на раждането и впоследствие се бе оказало, че решението й е било повече от основателно, но, колкото и да изглеждаше странно, Сам искаше Джими да стои до нея в този момент.

Преди да излязат от къщата в Малибу, Алегра се спря за момент и погледна към люлката и играчките, които висяха над нея. На следващия ден в тази люлка вече щеше да спи едно малко човеченце. Беше толкова вълнуващо, че Алегра не можа да сдържи усмивката си. Никога преди не си бе давала сметка колко много иска това дете. Това бе едно от най-щастливите събития в живота й.

— Вълнуващо, а? — подхвърли Джеф, който изпитваше същите чувства като нея. — Радвам се, че взехме това решение. — То означаваше много и за двамата, макар че това едва ли бе най-подходящият момент за осиновяването на дете.

— И аз се радвам — отвърна Алегра и двамата хукнаха към колата, облечени с дънки, тениски и стари маратонки. Алегра възнамеряваше да влезе в родилната зала. Блеър също. Но когато стигнаха в болницата, завариха Блеър да стои със Саймън в чакалнята.

— Какво става? — възбудено попита Алегра и Блеър се усмихна.

В определен смисъл Алегра бе по-малко подготвена за раждането от Сам. Джеф се прозя и седна до Саймън. И двамата бяха полузаспали, пък и отредените им тази вечер роли не бяха от най-вълнуващите. От тях се очакваше единствено да споделят с приятелите си какво огромно облекчение са изпитали, когато всичко свърши.

— Преглеждат я — обясни Блеър. — Сам се справя чудесно. Раждането протича добре. Сестрата смята, че няма да отнеме още много време, ако нещата продължат със същата скорост.

— Ние не трябва ли да сме при нея? — с тревога попита Алегра. Не искаше да изостави Сам сама и да пропусне раждането на бебето.

— Реших, че е редно да я оставя за малко насаме с Джими. Двамата се справят прекрасно заедно. Сметнах, че Сам ще се паникьоса, ако всички се струпаме около нея.

Отпуснаха й още няколко минути с Джими, а след това Алегра и майка й влязоха на пръсти при нея. Тя седеше в леглото с разширени от болката уплашени очи и дишаше дълбоко по време на поредната контракция. Джими седеше до нея и й говореше без да спира. Той проявяваше изумително спокойствие за едно осемнадесетгодишно момче. Когато болката премина, той намокри устните на Сам с ледено кубче и охлади челото й с влажна кърпа.

— Как върви, Сам? — нежно попита Алегра.

— Не зная — отвърна Сам.

Изглеждаше притеснена и с все сила стискаше ръката на Джими. Мониторът показваше, че се задава следващата болка. Повториха отново същата процедура докато Алегра ги наблюдаваше. Блеър смяташе, че Сам се справя чудесно, но на Алегра всичко това й се струваше ужасно. Лекарят, който влезе след няколко минути, напълно се съгласи с мнението на Блеър и похвали Сам за търпението и издръжливостта.

— Няма да отнеме още много време — весело заключи той, прегледа Сам и я потупа по крака. Смяташе да изроди детето направо тук, на леглото в родилната зала. — Половината работа вече е свършена — щастливо рече той, а Сам уплашено изпъшка.

— Половината… Няма да мога да издържа още дълго. — Очите й се напълниха със сълзи и тя погледна Джими.

— Справяш се страхотно, Сам — прошепна й Джими, който в този момент изглеждаше като зрял и отговорен мъж. Мълчаливо стисна ръката на Сам и заедно с нея зачака следващата контракция. Блеър и Алегра се почувстваха напълно безполезни и отново излязоха в чакалнята. Джеф бе заспал и похъркваше на един стол, а Саймън дремеше над вестника, който бе разтворил върху коленете си. Двамата представляваха страхотна картинка.

— Какво мислиш за Джими и за връзката между тях двамата? — попита Алегра, докато двете с майка й се разхождаха из коридора. После спряха да погледат бебетата в детския сектор. Някои от тях сияеха, но повечето плачеха. Част от тях бяха новородени, но имаше и такива, които бяха вече на няколко часа, примираха от глад и жално плачеха за майките си.

Алегра отново отиде да надникне в стаята на Сам. Тя седеше на ръба на леглото, а Джими стоеше зад нея и разтриваше гърба й. Една сестра им показваше какво да правят. Джими я повдигна и й помогна да направи няколко крачки из стаята, но следващата болка я връхлетя и Сам се разплака. Той внимателно я повдигна и я положи на леглото. Болката се усили и Сам продължи да пищи, а Джими се опита да я премести отново, за да я облекчи. Момчето се държеше страхотно и Алегра остана дълбоко развълнувана от онова, на което бе станала свидетел.

Сам продължи да се бори с контракциите през цялата нощ. На зазоряване все още нямаше и следа от бебето. Всички продължаваха да повтарят, че Сам се справя страхотно. Тя обаче хленчеше и се оплакваше, че не може повече. Искаше упойка, искаше помощ, готова беше на всичко. С все сила стискаше ръката на Джими, пищеше при всяка контракция и точно когато Алегра реши, че сестра й едва ли ще издържи още дълго, лекарят обяви, че Сам може вече да започне да напъва.

Настъпил бе часът за най-сериозната работа, но Сам само плачеше и ги гледаше безпомощно.

— Не мога — повтаряше тя отново и отново. Беше напълно изтощена.

— Напротив, можеш — настоя Джими. — Хайде, Сам… моля те… трябва да го направиш.

Бяха като две деца, които взаимно си вдъхват кураж, но Блеър, която ги наблюдаваше внимателно, забеляза нещо, което остана скрито за Алегра. Те вече не бяха деца. Само за една нощ бяха пораснали и помъдрели. Вече бяха мъж и жена. Блеър си спомни ражданията на собствените си деца. Първо Пади, след това Алегра, а после и останалите. Всяко раждане бе събитие, което променяше изцяло живота на жената, заздравяваше връзката й с бащата. Джими не беше баща на бебето, но това не беше толкова важно, защото той бе изцяло отдаден на Саманта. А тя сякаш не забелязваше никой друг в стаята. Търсеше с поглед и искаше единствено Джими.

Лекарят вече бе вдигнал краката й нагоре, а тя се разкъсваше от непоносима болка, умоляваше ги да й помогнат, стискаше ръката на Джими и отказваше да напъва, макар че всички я убеждаваха да го стори. Джими седна зад нея, подпря главата и раменете й и тя най-накрая направи усилие да помогне на бебето. Джими бе успял да й вдъхне достатъчно смелост и бебето бавно тръгна напред. През цялата нощ Блеър бе влизала и излизала от стаята, защото не можеше да гледа как малкото й момиченце се разкъсва от болка. Алегра плътно бе следвала майка си. Но Джими не се отдели от леглото на Сам нито за миг. Беше до нея през цялото време.

Малко преди девет часа сутринта Блеър отново излезе за малко от стаята. Вътре цареше истински хаос. Една сестра вкара в стаята малка люлка на колелца. Освен нея в стаята имаше още две сестри. Докторът подпираше краката на Сам, а Джими я държеше в прегръдките си, за да й помогне да избута бебето.

Сам изведнъж рязко изпусна насъбралия се в дробовете й въздух, простена и се отпусна върху Джими. Беше напълно изцедена, неспособна да се помръдне дори, но следващата контракция вече бе на път и тя отново изплака. Този път обаче никой не я остави да си почива. Всички продължиха да я насърчават и да й помагат и изведнъж стаята се изпълни с нов звук. Бебето изхленчи едва-едва, а след това извиси глас. Сам се разсмя от щастие, а сълзите й се смесиха с тези на Джими.

— О, боже… мили боже… Толкова е красив… Добре ли е? — Сам не можеше да си поеме дъх от вълнение.

— Съвършен е — увери я докторът.

Джими бе загубил дар слово, но очите му казваха всичко онова, което трябваше да бъде изречено. После бавно взе ръката й и я целуна.

— Обичам те, Сам — прошепна той. — Ти беше невероятна.

— Без теб нямаше да се справя. — Тя се облегна назад върху възглавниците, а той се наведе над нея и бебето, което лежеше до нея.

В този момент Сам вдигна поглед и видя Алегра. Двамата с Джими се спогледаха, в очите им проблесна ярост. Сам се надигна, защото искаше да вижда Алегра и майка си, която също бе влязла в стаята. Джеф и Саймън също бяха вътре и се възхищаваха на малкото здраво момченце, което с пълно гърло пищеше до майка си. Всички се разсмяха от радост, но Сам погледна към Джеф и Алегра и очите й се напълниха със съжаление и разкаяние. Не искаше да ги наранява, но колкото и много да ги обичаше, тя съзнаваше, че няма избор. Трябваше да го направи.

— Двамата с Джими имаме да ви съобщим нещо. — Тя си пое дъх и стисна ръката му. — Минала седмица се оженихме. И двамата вече сме осемнадесетгодишни и искаме да задържим детето, дори и ако това означава, че ще трябва да го издържаме съвсем сами. Алегра, съжалявам.

Тя се разплака и докосна ръката на сестра си. Беше разочаровала твърде много хора. Родителите си, семейство Уитман, които бяха пожелали да осиновят сина й, а сега и Алегра и Джеф, които я наблюдаваха с изумление.

— Искаш да задържиш бебето? — попита Джеф сестрата на бъдещата си съпруга и тя само кимна в отговор, неспособна да каже нищо повече. — Но в това няма нищо лошо. Мисля, че доста се потруди заради него — заяви той и нежно я потупа по ръката. Очите му се напълниха със сълзи. — Ние пожелахме да го вземем, защото искахме детето да остане в семейството, но той ти принадлежи. — После погледна Джими и му се усмихна по мъжки. — Поздравления.

Обърна се към Алегра и я прегърна.

— Имаш ли нещо против, Ал? — Сам погледна по-голямата си сестра.

— Мисля, че не — тъжно отвърна тя. — Струва ми се, че все още съм като зашеметена от всичко, което се случи тази вечер. — Преживяното напрежение далеч бе надминало очакванията й. — Щастлива съм заради вас. Бях много развълнувана от мисълта за бебето, но и малко се страхувах. На нас с Джеф май все още ни е рано.

Въпреки това и двамата бяха искали това дете и сега им бе трудно да свикнат с мисълта, че няма да го получат. Джеф обаче бе напълно прав. Бебето принадлежеше на майка си.

— Ще занесем всички неща, които накупихме, в къщата на мама. Ще имате нужда от тях.

Тя им се усмихна. Нейните очи също бяха пълни със сълзи. Алегра наистина искаше това дете, но дълбоко в душата й се прокрадваха съмнения. Също като Джеф. И двамата изпитваха смесени чувства, но се опитваха да постъпят така, както би било най-добре за всички тях.

Блеър ги гледаше с недоумение и се опитваше да проумее онова, което се бе случило току-що.

— И каква стана тя! Останах си без нова кухня, със сватба в задния двор, а сега и с новородено бебе — заяви тя и леко разведри атмосферата. После погледна Джими и бавно се усмихна. — И с нов зет. Май от тук нататък всички у дома ще са много заети.

Никога не биха обърнали гръб на дъщеря си, или пък на сина й. А тя вече започваше да осъзнава, че детето си е струвало всички мъки и ужасната болка.

— Май ще стане точно така, мамо.

Сам се усмихна и погледна детето си. Той беше невероятно красив, а тя бе положила толкова усилия, за да го роди.

— Можете да живеете при нас — развълнувано рече Саймън на младото семейство.

През есента и двамата щяха да започнат занятия в университета на Ел Ей. Сам възнамеряваше да вземе детето със себе си — поне през първите месеци — за да може да го кърми. Двамата с Джими напоследък бяха говорили по този въпрос надълго и нашироко. Щяха да се опитат да запишат едни и същи курсове, за да им е по-леко.

— Това означава ли, че вече мога да се върна у дома и да се наспя? — попита Джеф и се прозина. Цялото семейство се разсмя, а той погледна часовника си. — Като че ли съм пропуснал момента. Вече е време за работа.

— Толкова си глупавичък — възкликна Алегра. — Но аз въпреки това те обичам.

Един по един всички целунаха Сам, Джими и бебето, което все още нямаше име. Сам смяташе, че Матю се връзва добре с фамилията Мазорели. В този момент Блеър си даде сметка, че ще се наложи да поговорят с майката на момчето. Сам и Джими бяха постъпили много смело и доста глупаво, но може би пък всичко беше за добро. И по-странни неща се бяха случвали по света. Собствената й баба се бе омъжила на петнадесет години и бе живяла със съпруга си в продължение на седемдесет и две години. Може пък и Сам да извадеше същия късмет.

Алегра закара Джеф на снимачната площадка. По пътя поговориха за чувствата си, породени от факта, че в крайна сметка нямаше да имат бебе.

— Разочарована ли си? — попита я той докато се опитваше да подреди собствените си мисли и чувства. Всички бяха преживели една много напрегната и изпълнена с емоции нощ и Джеф се безпокоеше за Алегра.

— Малко — призна тя. — Но мисля, че изпитвам и известно облекчение. Все още не съм съвсем сигурна какво точно чувствам. Зная обаче, че уважавам решението на Сам.

И двамата съзнаваха, че това бе най-правилното решение.

— И с мен е така — глуповато си призна той. — Зная, че щях много да обичам това дете, макар дълбоко в душата си да съзнавам, че бих предпочел първото ни бебе да си е наше собствено. Бях готов обаче да осиновя детето заради Сам. От самото начало знаех, че не е правилно да даде бебчето на чужди хора. Подобно решение ми изглеждаше прекалено жестоко за всички страни в тази драма.

Истината бе, че той се бе съгласил на осиновяването заради Алегра и сестра й.

Алегра мълчаливо кимна в знак на съгласие. И тогава Джеф я погледна, а на лицето му разцъфтя широка усмивка.

— Сега ще започнем да опитваме да си направим наше собствено. Може да се окаже забавно.

Двамата се усмихнаха и продължиха да пътуват към другия край на града, изпълнени с убеждението, че нещата най-после си бяха застанали по местата. Напоследък животът им бе сервирал доста изпитания.

По същото време Саймън и Блеър се прибраха в къщата си в Бел Еър. Двамата излязоха в обезобразената си градина, която все още бе неизползваема. Направиха си по чаша кафе и седнаха до масата в кухнята. Бяха прекарали дълга нощ, пропита от безброй емоции, и в момента и двамата се чувстваха в приповдигнато настроение, макар да бяха смазани от умора. Блеър се бе измъчила да наблюдава Сам, която, разкъсвана от силни и продължителни болки, раждаше едно дете, към което и Саймън, и тя бяха изпитвали двойствени и противоречиви чувства. Всичко обаче се промени, когато видяха Сам и новороденото заедно. Сякаш изведнъж си дадоха сметка, че мястото на детето е именно в прегръдките на майка му. А сега чувствата им бяха още по-объркани. Радваха ли се, или изпитваха тъга? Трагедия ли беше това дете, или благословия?

— Е, какво мислиш? — попита я Саймън и въздъхна. — Но ми кажи истината, Блеър. Одобряваш ли или не? Всичко ще си остане между нас.

Вече бяха дали дума да окажат на Сам и Джими пълната си и безрезервна подкрепа.

— Не зная защо… — започна тя, разтърка очите си с ръка, а после го погледна откровено — … те и двамата са дяволски млади, но аз искрено се надявам, че животът им ще потръгне добре. Бебето е толкова сладко, а и вече няма никакво значение как точно се е появило на този свят. То не е виновно за случилото се. А аз наистина харесвам Джими. Той е страхотно хлапе. През цялото време се държа чудесно със Сам. Ако преди време някой ме бе попитал дали искам за дъщеря си точно това, сигурно щях да отговоря отрицателно, но сега мисля, че с времето всичко ще си застане на мястото.

Цялото семейство мълчаливо се молеше да стане именно така. А Джими наистина й бе оказал пълната си подкрепа — както по време на бременността, така и по време на раждането. Не би могъл да бъде по-всеотдаен, даже и ако беше истинският баща на детето. Всъщност даже и мъжете, които бяха два пъти по-възрастни от него, рядко биха проявили такова разбиране в подобна ситуация.

— Глупави дечурлига! Как можаха да се оженят по този начин! — възкликна Саймън и намръщено отпи от кафето си. — Но трябва да им признаем, че поне се опитаха да оправят по някакъв начин тази бъркотия. Джими е добро хлапе. А бебето е много сладко, нали?

Саймън с нежна усмивка си припомни собствените си деца като бебета.

— Прекрасен е — съгласи се Блеър, а после се усмихна с тъга. — Спомняш ли си колко сладък беше Скот като бебе?

— И Сам също — замислено промълви Саймън, спомнил си кичурите платиненоруса коса и огромните тъмносини очи. След това вдигна очи към Блеър и я изгледа с неизмерима нежност.

През изминалата година двамата се бяха отдалечили един от друг и като че ли бяха позабравили тези прекрасни мигове от миналото. Вината за това обаче бе само негова. Двамата с Блеър бяха започнали да се отдръпват леко един от друг, а той се бе осмелил да направи и нещо още по-лошо и сега и двамата съзнаваха, че в брака им се бе появила голяма пукнатина. Саймън наивно бе вярвал, че Блеър няма да забележи малките му забежки. Официално поне той бе останал до съпругата и децата си, но дълбоко в сърцето си от месеци не беше до тях. И сега си даваше сметка каква висока цена бе платил за това.

— Съжалявам, Блеър. Зная каква мъчителна година преживя…

Тя не отговори нищо. Мислите й се връщаха към недалечното минало. Спомни си как обикаляше из къщата, гледаше снимките, които й напомняха за по-добри и щастливи дни, а сърцето й се късаше от болка. В такива моменти си мислеше за времето, когато Саймън я гледаше с обич и нежност, когато прегръдките им бяха пламенни и жарки, а очите им искряха от радост и щастие. Сега обаче душата й бе като мъртва. Никога не си бе давала сметка колко дълбоко можеше да я нарани безразличието на Саймън.

— Бях такъв глупак — през сълзи прошепна той, пресегна се и хвана ръката й.

Съзнаваше какво бе причинил на съпругата си и се чувстваше ужасно. Елизабет бе глътка свеж въздух в живота му, вълнуваща и предизвикателна. Той обаче никога не я бе обичал истински, не и по начина, по който обичаше Блеър. Освен това винаги бе искал тази негова авантюра да си остане в тайна от жена му. Постъпил бе ужасно несправедливо. А сега вече бе твърде късно.

Погледна приведените й рамене, вгледа се в изпепелените й очи и си даде сметка, че онова, което бяха споделяли някога, вече го нямаше. Изневярата му я бе изпълнила с горчивина в началото. Горчивината бе прераснала в гняв, а гневът — в страх. Сега обаче Блеър изпитваше единствено умора и тъга. А за Саймън сегашната й мъка бе по-страшна и мъчителна от предишния й гняв.

— Случиха се някои неща — философски рече тя. Никой не произнесе името на Елизабет, но и двамата знаеха, че говорят за нея. — Аз обаче никога не бях допускала, че нещо такова може да се случи с нас. Това беше най-трудното. В началото просто не повярвах. Но след време, предполагам, съм си дала сметка, че и ние с теб сме като всички останали — съсипани, смазани и огорчени от живота. Започнах да вярвам, че по някакъв начин сме загубили магията си — заключи тя и за пръв път го погледна в очите.

Саймън отново стисна ръката й.

— Ти никога не си губила магията си върху мен, Блеър — нежно промълви той.

— Напротив, изгубих я… и двамата я изгубихме.

— Може пък да не сме… може просто да сме я забутали някъде — с надежда изрече Саймън и тя се усмихна.

Не можеше да си представи, че животът им щеше да се върне в предишното си русло. Твърде много неща се бяха променили. И то все същностни, дълбоки промени. На пръв поглед те като че ли си бяха същите — учтиви, интелигентни, съзидателни и щастливи хора със страхотно семейство и весел, преливащ от щастие живот. Но това беше само на повърхността. Блеър бе преживяла последната година в абсолютна самота, изоставена за втори път в живота си.

— Струва ми се, че бебето ще се отрази добре на всички ни — тихо рече Саймън, а Блеър го изгледа с тъга. В очите й се четеше поражение.

— Ако наистина го искаш, Саймън, все още би могъл да си имаш свое собствено бебе. Аз обаче не мога.

— Нима това е важно за теб? — с изненада попита той. Дори и през ум не му бе минавало да има дете от Елизабет. Връзката им бе породена единствено от страстта и опиянението, но нито за миг не бяха помисляли за брак или деца.

Блеър кимна в отговор.

— Понякога. Раждането на бебета е твърде важно за всяка жена. А сега аз вече не мога да имам деца и се чувствам безнадеждно стара.

Същата тази година, през която й бе изневерил с жена, два пъти по-млада от нея, Блеър бе претърпяла тази тъй мъчителна и тъжна промяна в живота на всяка жена. Съвпадението й бе подействало ужасно. Но нещата бяха такива, каквито бяха, и не беше в нейната власт да промени каквото и да било.

— Не искам други деца — твърдо заяви Саймън. — През целия си живот не съм искал друга съпруга, освен теб. Никога не съм пожелавал да те напусна, Блеър. Съзнавам, че беше ужасно от моя страна, но просто ми се прииска малко отдих и разпускане. Не зная какво ми стана — вероятно с възрастта съм започнал да оглупявам. Тя беше млада, ласкаеше ме, а и двамата с теб може да сме изживявали някаква криза по същото време. Но през целия си живот не съм се разкайвал така за нещо, извършено от мен.

И двамата бяха платили твърде висока цена за удоволствието му да пофлиртува с по-млада жена.

— Та тя не може да полее вода и на малкото ти пръстче — нежно заключи той. Трудно му беше да говори толкова откровено с нея по тези въпроси, но съзнаваше, че моментът за това е настъпил. — Няма друга жена на този свят, която да може и наполовина да се сравнява с теб — отрони горчиво той, наведе се да я целуне и за част от секундата Блеър изпита към него чувства, каквито не бе изпитвала през цялата изминала година.

— Вече съм баба, нали знаеш — плахо се усмихна тя и го целуна колебливо.

Самата дума им подейства като шок и те и двамата се разсмяха.

— Което означава, че аз съм дядо. Чувствам се по-възрастен отколкото съм. — В началото на връзката им Елизабет Коулсън бе възпламенила духа му, накарала го бе да се почувства два пъти по-млад. Но когато си даде сметка, че е загубил Блеър, емоционално поне, Саймън изведнъж се почувства остарял с хиляда години. — Ела — подкани я той, изправи се бавно и я прегърна през раменете. — Заведи този старец на горния етаж. Прекарахме дълга нощ и сега изпитвам потребност да си легна.

Той тръгна нагоре по стълбите заедно с нея, а в очите му заблестяха игриви пламъчета. И двамата бяха уморени, но Саймън си бе наумил нещо. Нещо, за което дори не се бе осмелявал да помисли. До тази сутрин.

— Ако отново го направиш…

В очите й проблеснаха искри, каквито не бе виждал вече цяла година. Сърцето му се сви от болка докато я наблюдаваше. Тя пристъпваше леко край него, а когато стигнаха на горната площадка, се спря и го погледна. В очите й се четяха ярост и непримиримост.

— Втори път няма да ти се размине, Саймън Стайнбърг. В тази къща няма място за възрастни мъже, които не спазват приличието.

Не беше нужно да й отговаря каквото и да било. Дълбоките му угризения, както и любовта му към нея, струяха от очите му. Той все пак се бе върнал при нея. И Блеър едва не се разтрепера при мисълта, че почти го бе изгубила.

— Не е нужно да го казваш — заяви той, обви ръце около нея и я целуна. — Това никога няма да се повтори.

— Не, няма. — Тя му се усмихна и двамата влязоха в спалнята. Слънцето струеше през прозорците; денят беше прекрасен. — Защото следващия път ще те убия. — Блеър произнесе думите съвсем тихо. Знаеше обаче, че евентуалната раздяла с него сигурно щеше да я убие.

— Ела тук — подкани я той. Гласът му беше дрезгав и сладострастен. Не бяха се любили от месеци и той гореше от нетърпение. Хвърлиха се в леглото като две хлапета. Блеър се разсмя на глас, а Саймън я целуна и тя изведнъж си припомни всичко онова, което така отчаяно се бе опитвала да забрави през изминалата година. Припомни си колко много го обича, колко страстен и нежен е в леглото, колко им е хубаво и забавно, когато са заедно. Не си бе и помисляла, че може да му повярва отново, че може отново да изпита към него предишните чувства, но ето че сега лежаха един до друг, окъпани от лъчите на слънцето.

В деня, в който се бе родило първото им внуче, двамата с облекчение бяха проумели, че нищо не е било изгубено. Даже напротив — любовта им един към друг бе по-пламенна и силна от всякога и те знаеха, че са късметлии, благословени от появата на малкото момченце на Сам.