Итало Калвино
Баронът по дърветата (8)

VIII
Тайната колиба

Една вечер заваля. Щом заплющя се разтревожих за него. Представях си го целия наквасен да се притиска към някой дънер и безуспешно да се опитва да се заслони от стичащия се порой. В същото време знаех, че една буря не е достатъчна, за да го принуди да се върне. Изтичах при нашата майка:

— Вали! Какво ли прави Козимо, уважаема мамо?

Генералшата отмахна пердето и погледна дъжда. Беше спокойна.

— Най-голямото неудобство, което дъждовете причиняват, е разкаляният терен. Щом стои горе е в безопасност.

— Но достатъчни ли са дърветата, за да го предпазят?

— Навярно ще се оттегли в своя стан.

— Какъв стан, уважаема мамо?

— Ще да се е погрижил да си го приготви овреме.

— Не мислите ли, че ще постъпя добре, ако го потърся, за да му дам чадър?

Сякаш думата „чадър“ внезапно я изтръгна от нейната роля на военнополеви наблюдател и отново я хвърли сред майчините грижи. Генералшата рече:

— Ja, ganz gewiss! И една бутилка ябълков сироп, добре сгрята, завита във вълнен чорап! И едно непромокаемо платнище да го просне върху дървото, та да не прониква влага… Къде ли е сега, бедничкият? Надявам се, ще успееш да го намериш…

Излязох в дъжда, натоварен с пакети, под огромен зелен чадър, като държах друг затворен чадър под мишница, за да го дам на Козимо.

Изсвирих нашия сигнал. Отвърна ми само непрекъснатото плющене на дъжда по дърветата. Беше тъмно. Като излязох от градината, не знаех къде да тръгна. Стъпвах, без да виждам, по хлъзгави камъни, прогизнала трева, локви. И непрекъснато свирех. За да насоча нагоре звука от свиркането навеждах назад чадъра. Водата ме шибаше в лицето и сякаш отмиваше звуците от устата ми. Исках да отида към района на държавните земи, които бяха обрасли с високи дървеса. Предполагах, че навярно там си е направил убежище, но се загубих в мрака и застанах неподвижно, притискайки под мишница чадър и пакети. Само бутилката сироп, завита във вълнен чорап, ме сгряваше малко.

И ето, високо в мрака сред дърветата видях светлинка. Не беше нито луна, нито звезда. Стори ми се, че чувам отговор на моето изсвирване.

— Козимо-о-о-о!

— Биаджо-о-о-о! — чу се глас откъм върха на дървото.

— Къде си?

— Тук! Ще те пресрещна. Бързай, че ще се намокря.

Срещнахме се. Той бе увит в одеяло и слезе чак до ниското разклонение на една върба, за да ми покаже откъде да се кача. Преведе ме през сложна плетеница от клони до бука с висок ствол, откъдето идваше светлината. Дадох му веднага чадъра и няколко от пакетите. Опитахме се да се качим с отворени чадъри, но това беше невъзможно. Тъй или иначе се наквасихме. Най-после пристигнахме там, където той ме водеше. Не виждах нищо, освен светлик, който сякаш идваше измежду платнищата на някаква палатка. Козимо повдигна един от краищата и ме пусна да мина. Намерих се в нещо като стаичка осветена от фенер, покрита и затворена отвсякъде със завеси и черги. През нея минаваше стволът на бука, имаше под от талпи и всичко бе закрепено върху дебели клони. В първия миг ми се стори като царски палат, но скоро забелязах колко е нестабилно всичко. Дори само обстоятелството, че бяхме двама вътре, вече заплашваше да наруши равновесието. Козимо веднага се зае да поправя, да запушва дупки и пропадащи места. Остави отвън отворени и двата чадъра, които донесох, за да закриват две дупки в тавана. Но много вода течеше от други места. Двамата бяхме мокри, а колкото за студа, беше сякаш си навън. Обаче Козимо беше натрупал голямо количество одеяла. Човек можеше да се вмъкне под тях като остави навън само главата си. Фенерът хвърляше несигурна, трептяща светлина. Върху тавана и стените на странната постройка клоните и листата хвърляха оплетени сенки. Козимо пиеше сиропа от ябълки на големи глътки.

— Хубава къща — казах аз.

— О, това е още временна постройка — побърза да отговори Козимо. — Трябва да я проектирам по-добре.

— Цялата ли си я построи сам?

— Че с кого другиго. Тя е тайна.

— Аз може ли да идвам?

— Не, защото тъй ще издадеш пътя на някой друг.

— Татко каза, че вече няма да праща да те търсят.

— Въпреки това къщата ми трябва да бъде тайна.

— Заради ония момчета, дето крадат ли? Ама те не са ли твои приятели?

— Понякога — да, понякога — не.

— А момичето с кончето?

— Какво те интересува?

— Интересува ме дали е твоя приятелка, дали играете заедно.

— Понякога — да, понякога — не.

— Защо понякога не?

— Защото или аз не искам, или тя не иска.

— А нея ще я поканиш ли да се качи тук?

С потъмняло лице Козимо се опитваше да опне една рогозка, преметната през някакъв клон.

— Ако се съгласи да дойде, ще я поканя да се качи — каза той сериозно.

— Значи тя не иска?

Козимо се хвърли върху одеялата.

— Замина.

— Кажи — рекох аз тихо — сгодени ли сте?

— Не, отговори брат ми и се затвори в продължително мълчание.

На следния ден времето беше хубаво. Бе взето решение Козимо да продължи уроците си при абат Фошфльор. Баща ми не обясни как ще стане това. Неочаквано и малко троснато баронът покани абата да намери моя брат където и да е и да го накара да превежда малко от своя Вергилий.

— Вместо да стоите тук и да гледате мухите, mon Abbe…

После му се стори, че е поставил на абата твърде трудна задача и се помъчи да я улесни. Каза ми:

— Върви да съобщиш на брата си да бъде в градината след половин час за урок по латински.

Изрече това с колкото може по-естествен тон. Този тон той щеше да спазва от тук нататък: Козимо щеше да си остане по дърветата и всичко трябваше да продължи както преди.

И тъй урокът се състоя. Моят брат беше яхнал клона на един бряст, седеше с провиснали крака, а абатът се бе разположил на стола отдолу, на тревата. В един глас повтаряха хекзаметрите. Аз играех наоколо и за известно време ги изгубих от погледа си. Като се върнах и абатът беше на дървото. С дългите си тънки крака в черни чорапи се мъчеше да се вдигне върху един чатал. Козимо му помагаше, като го държеше за лакътя. Намериха удобно за стареца място и наведени над книгата заедно засричаха труден пасаж. Брат ми изглежда проявяваше голямо старание.

После не знам как ученикът се беше измъкнал, може би защото абатът както обикновено се беше загледал втренчено в празното. Аз заварих само стария свещеник, облечен в черно, свит сред клоните с книга на коленете. Той гледаше една бяла пеперуда, като с отворена уста следеше полета й. Когато пеперудата изчезна, абатът забеляза, че е на дървото и внезапно обхванат от страх прегърна ствола и започна да вика:

— Au secours! Au secours! Помощ! Помощ!

Притичаха хора със стълба. Малко по малко той се успокои и слезе.