Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нашите предци (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il barone rampante, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Итало Калвино

Заглавие: Баронът по дърветата

Преводач: Светозар Златаров

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: Италиански

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: Роман

Националност: Италианска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: юни 1979 г.

Редактор: Никола Иванов

Редактор на издателството: Огняна Иванова

Художествен редактор: Юли Минчев

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Петър Чуклев

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3839

История

  1. — Добавяне

XVII
Благородните испанци

Оливабаса беше градче във вътрешността. Козимо пристигна след два дни път, след опасни прехвърляния в районите, където растителността е по-рядка. По пътя, близо до населените места, хората, които никога не го бяха виждали, надаваха учудени викове. Някои хвърляха по него камъни, затова той се постара да продължи нататък по възможност незабелязано. Колкото повече се приближаваше до Оливабаса, толкова повече му правеше впечатление, че срещнатите дървари, воловари или берачки на маслини не изпитваха никакво учудване като го виждаха. Дори мъжете го поздравяваха, като сваляха шапка, сякаш го познаваха и изричаха думи, без съмнение не на местния диалект, та затова звучаха странно в техните уста:

— Buenos dias, Señor.[1]

Бе зима, много от дърветата бяха безлистни. През градчето Оливабаса минаваше алея, по която растеше двойна редица чинари и брястове. Приближавайки се, моят брат видя, че сред безлистните клони има хора. По един, по двама, дори по трима на дърво. Бяха седнали или прави, във важни пози. Няколко скока и стигна при тях.

Хората бяха в благороднически дрехи. Тривърхите им шапки бяха украсени с пера, наметнати бяха с плащове. Имаше и жени със също тъй благороден вид, с воали пред лицата. Те седяха по клоните по две, по три, някои везаха и поглеждаха от време на време долу на улицата, извивайки леко бюст встрани, като в същото време облягаха ръка на клона, сякаш беше парапет.

Мъжете отправиха към него поздрав изпълнен с горчиво разбиране.

— Буенос диас, сеньор!

Козимо се поклони и свали шапка.

Един тлъст човек, като че ли най-личният измежду всички, залостил се в чатала на един чинар, откъдето май не можеше да се измъкне, с кожа на чернодробно болен, през която прозираше чернотата на бръснатите мустаци и брада, ако да беше в напреднала възраст, изглежда попита близкия облечен в черно мършав мъж — кожа и кости и също тъй с чернеещи бузи въпреки бръснатата брада — кой ли е този непознат, който се приближава по дърветата?

Козимо реши, че е дошъл мигът, в който трябва да се представи. Дойде до чинара на тлъстия господин, поклони се и рече:

— Барон Козимо Пиоваско ди Рондо, на вашите услуги!

— Rondos? Rondos? — рече дебелият — Aragones? Galiciano? Арагонец, галициец?

— Не, господине.

— Catalan? Каталонец?

— Не, господине. Аз съм от тия места.

— Desterrado tambien?[2]

Благородникът, който беше кожа и кости, се почувствува длъжен да се намеси като преводач и изрече високомерно.

— Негово височество Федерико Алонсо Санчес Де Гуатамара и Тобаско пита, дали ваша милост е също изгнаник, поради това, че както виждаме и вие се катерите по тези клонаци?

— Не, господине, или поне не съм изгнаник поради чужди разпоредби.

— Viaja usted sobre los arboles por gusto?[3]

А преводачът:

— Негово височество Федерико Алонсо благоволява да ви попита дали за собствено удоволствие ваша милост извършва това пътешествие по дърветата?

Козимо помисли и отговори:

— Правя го, защото мисля, че ми подобава, макар никой да не ми го налага.

— Feliz usted! — възкликна Фредерико Алонсо Санчес и въздъхна — Ay de mi, ay de mi![4]

А оня в черно взе да обяснява още по-надуто:

— Негово височество държи да отбележи, че ваша милост би трябвало да се смята за щастлив, тъй като изпитвате удоволствие от свободата да правите това, което ние не можем да избегнем и считаме за наше злощастие, и при това го понасяме примирено по Божия воля — и се прекръсти.

Тъй чрез лаконичните възклицания на принц Санчес и подбраната версия на господина облечен в черно, Козимо успя да си изясни историята на колонията, която прекарваше дните си по чинарите. Те били благородни испанци, разбунтували се срещу крал Карлос III и затова били пратени в изгнание заедно с целите си семейства. Като стигнали до Оливабаса им забранили да продължат пътуването. И наистина, въз основа на някакъв древен договор с негово католическо величество, тези територии не можели да дават убежище и дори да бъдат прекосявани от лица, изгонени от Испания. Трудно било да се уреди положението на благородните семейства. Но магистратите от Оливабаса не искали да имат неприятности с чуждестранните администрации, а в същото време нямали причини за неприязън спрямо богатите пътешественици и успели да измислят компромисно решение. Буквалният израз в договора гласял „кракът на изгнаника да не стъпва на тази територия“. Следователно достатъчно било да стоят по дърветата и всичко било наред. Ето защо изгнаниците се изкачили по чинарите и брястовете със стълби, отпуснати от общината. После стълбите били снети. Седели кукнали там горе от няколко месеца, като разчитали на мекия климат, на предстоящия декрет за амнистия от Карлос III и божествената промисъл. Имали испански дублони и си купували храна. Тъй посъживили и търговията в града. За да изтеглят нагоре блюдата, инсталирали няколко скрипци. По други дървета имало балдахини, под които спели. Изобщо успели добре да се приспособят, или по-точно жителите на Оливабаса успели добре да ги снабдят, защото имали сметка от тази работа. От своя страна изгнаниците не мръдвали пръст по цял ден.

Две девици, седнали на насрещни чинари, играеха бадминтон — так, так. После вик — перцето беше паднало на улицата! Донасяше им го едно гаменче от Оливабаса и за да го качи, получаваше две пезети.

Козимо за първи път срещаше други човешки същества, които живеят по дърветата, и затова започваше да задава практически въпроси:

— А за прането, за прането, как правите?

— Por lavar? Hay lavanderas![5] — каза дон Федерико, като вдигна рамене.

— Даваме нашите облекла на перачките от селото — преведе дон Сулписио де Гуадалете. — И по-точно всеки понеделник спускаме в кош мръсните дрехи.

— А лицето и тялото?

Дон Федерико изгрухтя и вдигна рамене, като че този проблем никога не се беше изправял пред него.

Дон Сулписио сметна, че негов дълг е да преведе:

— Според мнението на неговото височество, това са лични въпроси.

Като се сбогува с дон Федерико, Козимо бе отведен от отец Сулписио да посети отделни членове на колонията по съответните им дървета-резиденции. Всички тези идалговци и дами запазваха дори при неотстранимите неудобства на своя тукашен престой обичайното си достойно държание. За да стоят възседнали клоните, някои мъже употребяваха конски седла и това много се хареса на Козимо. Толкова години брат ми не се беше сетил за подобна система (полезна поради стремената, забеляза той, които премахват неудобството да държиш непрекъснато краката си провиснали, от което скоро започваш да чувствуваш мравучкане). Някои насочваха морски далекогледи (един от тях имаше чин на адмирал), които по всяка вероятност служеха само да се гледат помежду си от едно дърво на друго, да любопитствуват и клюкарствуват. Госпожите и госпожиците седяха на възглавнички извезани от самите тях, бродираха (те бяха единствените хора, които все пак вършеха нещо) или милваха големи котараци. По дърветата имаше голям брой котки, както и птички. Последните бяха в клетки (може би бяха уловени със смола), освен няколко свободни гълъба, които идваха да кацат по ръцете на девойките и се оставяха да бъдат тъжно милвани.

— В тези необичайни дървесни салони Козимо бе приет с гостоприемна важност. Предлагаха му кафе, после веднага започваха да разговарят за своите дворци, изоставени в Севиля и Гранада, за своите владения, хамбари и конюшни и го канеха да ги посети в деня, в който се надяваха да възвърнат своята чест.

Като приключи посещенията, Козимо забеляза на една елша момиче, което не бе видял дотогава. На два скока бе там. Девойката бе с прекрасни очи, с цвят на синчец и благоуханна кожа. Държеше ведро.

— Как стана тъй, че след като се запознах с всички, не Ви видях?

— Бях за вода на кладенеца — и се усмихна. От наклоненото ведро се изсипа вода. Той го подхвана.

— Значи вие слизате от дърветата?

— Не, има една изкривена череша, която хвърля сянка върху кладенец. Оттам спускаме кофите. Елате!

Тръгнаха по един клон, прехвърлиха стената на някакъв двор. Тя го поведе към черешата. Отдолу беше кладенецът.

— Виждате ли, бароне?

— Откъде знаете, че съм барон?

— Знам всичко — усмихна се тя. — Моите сестри веднага ме уведомиха за визитата.

— Онези дето играят на бадминтон?

— Ирена и Раймунда, точно те.

— Дъщерите на дон Федерико?

— Да…

— А вашето име?

— Урсула.

— Вие се придвижвате по дърветата по-добре от всеки друг.

— От момиченце свикнах да се катеря. В Гранада имаме големи дървета в двора.

— Бихте ли могли да откъснете тази роза? — На върха на едно дърво беше цъфнала виеща се роза.

— Жалко, не.

— Добре, ще ви я откъсна аз. — Козимо се отправи и се върна с розата.

Урсула се усмихна и протегна ръце.

— Искам сам да ви я закача. Кажете ми къде.

— На главата, благодаря — и поведе ръката му.

— Сега кажете ми, бихте ли могли да достигнете до онова бадемово дръвче? — попита Козимо.

— Че как може да стане това — засмя се тя. — Та аз не мога да летя!

— Почакайте — и Козимо извади едно въже. — Ако позволите да ви вържа, ще ви спусна дотам като със скрипец.

— Не… страхувам се — рече тя, но се смееше.

— Това е моята система. Така пътувам от години като върша всичко сам.

— Майчице!

Спусна я до там, после дойде и той. Беше неголямо и нежно бадемово дръвче. Седяха близко един до друг. Урсула бе още задъхана и зачервена от полета.

— Уплашихте ли се?

— Не — но сърцето й биеше.

— Розата не се е загубила — каза той и я пипна, за да я нагласи.

Тъй, притиснати един до друг на дървото, при всяко движение, те се прегръщаха.

— Ах! — каза тя и той я целуна.

Бележки

[1] Добър ден, господине (исп.). — Бел.пр.

[2] И вие ли сте изгнаник?

[3] Пътувате по дърветата за удоволствие? (исп.). — Бел.пр.

[4] Щастлив сте! Ах, горко ми, ах, горко ми! (исп.). — Бел.пр.

[5] За пране? Има перачки! (исп.). — Бел.пр.