Итало Калвино
Баронът по дърветата (12)

XII
Разбойникът Джан Дей Бруги

Понякога нощем Козимо се събуждаше от викове.

— Помощ! Разбойници! Хванете ги!

Бързо се отправяше към мястото, откъдето пристигаха гласовете. Понякога това беше жилище на дребни собственици, някое семейство беше наизлязло от дома си полуголо и всички си скубеха косите.

— Ай, горко ни! Ай, горко ни! Нападна ни Джан дей Бруги^[1] и ни отнесе цялата реколта!

Струпваше се народ.

— Джан дей Бруги? Той ли беше? Видяхте ли го?

— Той, той! Носеше маска на лицето, размахваше пищов дълъг ей толкова! Още двамина маскирани вървяха след него. Той ги командуваше! Беше Джан дей Бруги!

— И къде е сега? Накъде отиде?

— Ама че го рече! Иди да го гониш Джан дей Бруги! Кой знае къде е вече в този час!

Друг път викаше някой пътник, оставен насред пътя, след като му бяха ограбили всичко: кон, кесия, наметало и багаж.

— Помощ, помощ! Ограбиха ме! Джан дей Бруги!

— Кажи как стана! Разкажи!

— Скочи от там, черен, брадат, с насочен мускет! За малко да си загина!

— Бързо да го настигнем! Накъде избяга?

— Насам! Не! Може би — натам! Носеше се като вятър.

Козимо си беше втълпил, че трябва да види Джан дей Бруги. Прекосяваше гората надлъж и нашир, преследваше зайци и патици, насъскваше дакела.

— Търси, търси, Отимо Масимо!

В действителност искаше да открие самия бандит и то не за да му каже или да му направи нещо лошо, а само за да погледне в лицето една толкова известна личност. Ала не успя да го срещне, макар понякога да обикаляше цяла нощ. „Това означава, че тази нощ не е излизал“ — казваше си Козимо. А ето че на сутринта, тук или там из равнината група хора пред прага на някоя къща или при някой завой на пътя коментираха нов грабеж. Козимо дотичваше и надаваше ухо, за да чуе какво се е случило.

— Ей ти, дето стоиш вечно по горските дървета — попита го веднъж някой — никога ли не си виждал Джан дей Бруги?

Козимо много се засрами.

— Абе, струва ми се, че не съм.

— Как тъй ще го види — намеси се друг. — Джан дей Бруги има скривалища, които никой не може да намери. Движи се по пътеки, които никой не знае.

— Каквато награда има за главата му, който го улови, добре ще си живее цял живот.

— Точно така, но ония, които знаят къде е, сами имат да уреждат почти толкова сметки с правосъдието колкото и той! Ако се обадят, самите те ще отидат направо на бесилката!

— Джан дей Бруги, Джан дей Бруги — все за него се говори… Но всеки път все той ли извършва всички престъпления?

— Хайде де, толкова обвинения тежат на главата му, че ако успее да се оправдае за десет от тях, ще го обесят за единадесетото.

— Разбойничествувал е из всички гори по крайбрежието.

— На младини убил шефа на бандата, в която участвувал и разбойниците го изгонили.

— Затова е дошъл да се укрива на наша територия.

— И защото ние сме изключително добри хорица.

Козимо отиваше да обсъжда всяка прясна новина с медникарите. В онези времена из гората лагеруваше истинска сбирщина от дребни амбулантни занаятчии, медникари, плетачи на столове, вехтошари, хора, които обикаляха къщите и сутрин обмисляха кражбите, които щяха да вършат вечерта. Из гората бяха не толкова работилниците им, колкото тайните убежища и скривалищата за плячката.

— Знаете ли, тази нощ Джан дей Бруги нападнал една каляска.

— А, тъй ли? Ех, всичко е възможно…

— Спрял конете в галоп, като ги хванал за мундщуците на юздите.

— Абе, или не е бил той, или не са били коне, а щурци…

— Какво говорите, не вярвате, че е бил Джан дей Бруги?

— Хайде, хайде, що за мисли му наливаш в главата! Разбира се, че е бил Джан дей Бруги!

— На какво ли не е способен Джан дей Бруги!

— Ха, ха, ха!

Като слушаше да се говори тъй за Джан дей Бруги, Козимо се объркваше. Той отиваше да слуша разговорите другаде, в друг стан на скитници в гората.

— Кажете ми, какво мислите за каляската, нападната тази нощ. Това е бил грабеж, извършен от Джан дей Бруги нали?

— Всички грабежи, когато успеят, са на Джан дей Бруги, не знаеш ли това?

— Защо „когато успеят“?

— Защото, когато не успеят, значи наистина са извършени от Джан дей Бруги.

— Ха, ха! Този несретник!

Козимо нищо не разбираше:

— Джан дей Бруги — несретник?

Тогава другите бързаха да променят тона.

— Съвсем не, той си е разбойник, от когото всички треперят.

— Вие виждали ли сте го?

— Ние? Е, че кой изобщо го е виждал?

— Ама сигурни ли сте, че има такъв човек?

— И таз добра, разбира се, че има! Пък и да го нямаше…

— „Пък и да го нямаше“, какво?

— … щеше да бъде все тая. Ха, ха!

— Но всички казват…

— Разбира се, така трябва да се казва! Джан дей Бруги е оня ужасен разбойник, дето краде и убива навсякъде! Само да посмее някой да се усъмни в това!

— Ей ти, момче, смееш ли да се съмняваш в това?

Изобщо Козимо започна да разбира, че колкото повече се изкачваше към гората, страхът, който изпитваха от Джан дей Бруги долу в равнината, се превръщаше в двусмислено отношение, за да стигне до открита подигравка. Мина му любопитството да го види, защото разбра, че Джан дей Бруги нищо не представлява за най-опитните хора. И точно тогава се случи тъй, че го срещна.

Един следобед Козимо седеше на един орех сред гората и четеше. Напоследък му се бе дощяло да прочете някоя книга. В края на краищата, отегчително е да стоиш цял ден със запъната пушка и да чакаш да дойде някоя чинка.

И тъй, Козимо четеше „Жил Бла“ от Льосаж^[2], като държеше в едната си ръка книгата, а в другата — пушката. Отимо Масимо, който не обичаше господарят му да чете, обикаляше и търсеше претекст да го отвлече. Лаеше по една пеперуда, за да види дали ще го накара да насочи пушката към нея.

Ето, горе откъм планината, по пътеката, идваше тичайки задъхан, брадат, невъоръжен и раздърпан човек, а зад него двама стражи, размахваха саби и викаха:

— Дръжте го, това е Джан дей Бруги! Най-после го спипахме!

Точно по това време разбойникът беше взел малко преднина пред стражите, но продължаваше да тича все тъй неуверено, като човек, който се страхува да сбърка пътя или да не попадне в капан. Ако я караше така стражите щяха да го настигнат. Орехът на Козимо не предлагаше опора за онзи, който би поискал да се качи, но брат ми държеше на клона въже, от онези, които винаги носеше със себе си, за да преминава трудните места. Хвърли единия му край към земята и върза другия за клона. Разбойникът видя това въже да пада почти на носа му, вдигна ръце, поколеба се за миг, после се хвана за въжето и бързо-бързо се изкачи като с това разкри, че е един от онези неуверени и импулсивни хора или импулсивни и неуверени, които уж все не могат да уловят подходящия миг, а в действителност много добре го улучват всеки път.

Пристигнаха стражите. Въжето вече беше изтеглено горе и Джан дей Бруги беше до Козимо сред клоните на ореха. Наблизо пътеката се разклоняваше. Стражите хукнаха, единият по едното, другият по другото разклонение, после се срещнаха и от тук нататък не знаеха къде да отидат. И ето че се сблъскаха с Отимо Масимо, който махаше опашка наблизо.

— Ей — каза един от стражарите. — Това не е ли кучето на сина на барона, оня дето стои все по дърветата? Ако момчето е тука, може да ни каже нещо.

— Ето ме, тук съм! — обади се Козимо. Но извика не от ореха, където беше до преди малко, и където се криеше разбойникът. Той бързо се беше преместил върху кестена насреща, така че стражите веднага вдигнаха погледи в тази посока, без да оглеждат близките дървета.

— Добър ден, ваша милост — рекоха те. — Не сте ли виждали случайно да бяга тук някъде из гората разбойникът Джан дей Бруги?

— Кой е бил не зная — отговори Козимо. — Но ако търсите едно човече, което тичаше, насочи се към потока.

— Човече? Той е планина човек, та само като го видиш ще се изплашиш.

— Какво да ви кажа, тук от горе всички изглеждат малки.

— Благодарим, ваша милост! — и драснаха към потока.

Козимо се върна на ореха и продължи да чете „Жил Бла“. Джан дей Бруги продължаваше да прегръща клона. Лицето му бе бледно сред щръкнали и червени като бурени коси и брада, със закачени по тях сухи листа, кестенови таралежчета и борови иглички. Вторачил беше в Козимо зелените си очи, кръгли и уплашени. Беше много грозен.

— Отидоха ли си? — реши се най-после да попита той.

— Да, отидоха си — каза любезно Козимо. — Вие ли сте разбойникът Джан дей Бруги?

— Откъде ме знаете?

— Ей тъй, по мълвата, която се носи.

— А вие ли сте оня, дето никога не слиза от дърветата?

— Да. Как тъй узнахте това?

— Ами че и аз тъй. Мълвата се носи.

Погледнаха се учтиво като две видни личности, които се срещат случайно и остават доволни, че са известни един на друг.

Козимо не знаеше какво друго да каже и отново зачете.

— Какво е туй, дето го четете?

— „Жил Бла“ от Льосаж.

— Интересно ли е?

— Ами че да.

— Много ли остава до края?

— Защо? Има-няма — двадесет страници.

— Питам, защото като я свършите, ще поискам да ми я заемете.

Той се усмихна малко объркано.

— Нали знаете, по цял ден се крия, просто не зная какво да правя. Да имах по някоя книга от време на време, тъй си казвам. Веднъж спрях една каляска. Плячката дребна, но имаше една книга и я взех. Отнесох я горе на хълма, като я скрих под шубата си. Цялата останала плячка бях готов да дам, за да си задържа тази книга. Вечерта запалвам фенера, нагласям се да чета… а тя на латински. Ни една дума не можах да разбера — поклати глава — Както виждате, латинския не го знам.

— Е да, наистина, дявол да го вземе, латинският е труден — каза Козимо и почувствува, че без сам да желае започва да говори с покровителствен тон. — Тази книга тук е на френски…

— Френски, тоскански, провансалски, испански — всичките ги разбирам. И даже малко каталонски:

Bon dia! Bona nit! Esta la mar molt alborotada.^[3]

След половин час Козимо довърши книгата и я зае на Джан дей Бруги.

Така започна общуването на моя брат с разбойника. Щом Джан дей Бруги свършеше някоя книга, тичаше да я върне на Козимо, взимаше друга, скриваше се в своето тайно убежище и потъваше в четене. Аз доставях на Козимо книги от домашната библиотека, които той връщаше, след като ги прочетеше. Сега започна да ги задържа по-дълго, защото след като ги прочетеше ги прехвърляше на Джан дей Бруги и често книгите се връщаха с раздрани подвързии, с петна от мухъл, следи от охлюви. Кой знае къде ги държеше разбойникът.

В уречени дни Козимо и Джан дей Бруги си даваха среща на определено дърво. Разменяха си книги и дим да ги няма. Из гората винаги душеха стражи. Това тъй просто действие беше много опасно и за двамата. Дори и за моя брат, който без съмнение не би могъл да оправдае своето приятелство с всеизвестния престъпник. Ала Джан дей Бруги бе обзет от такъв бяс за четене, че изчиташе роман след роман и като се криеше непрекъснато, за да чете, за един ден изгълтваше цели томове, които брат ми успяваше да прочете едва за седмица. Тогава ставаше непреклонен, искаше друга книга, и ако това се случеше не в определения ден, се впускаше из полята да търси Козимо, като плашеше семействата на изполичарите и вдигаше по следите си цялата въоръжена охрана на Омброза.

Сега Козимо, вечно притискан от исканията на разбойника, беше принуден да се обърне към други снабдители, тъй като не му бяха достатъчни книгите, доставяни от мене. Запозна се с един търговец на книги, евреин, някой си Орбеке, който му даваше и многотомни издания. Козимо отиваше да му чука по прозореца от един рошков, който спускаше клони натам и му подаваше в замяна на томовете току-що уловени зайци, яребици, дроздове.

Ала Джан дей Бруги си имаше собствен вкус. Не можеше, да му се дава ей тъй, каква да е книга. Ако това се случваше, на другия ден той се връщаше при Козимо, да му я смени. Брат ми беше на възраст, когато човек започва да изпитва удоволствие от по-сериозно четиво, но беше принуден да внимава, откак Джан дей Бруги му донесе обратно „Приключенията на Телемах“^[4], като го предупреди, че ако друг път му даде такава скучна книга, ще му пререже дървото…

Затова Козимо реши да отделя книгите, които искаше да чете сам с необходимото спокойствие, от онези, които си набавяше само за да ги заема на разбойника. Какво ти спокойствие! Трябваше да хвърля по един поглед на всички книги, защото Джан дей Бруги ставаше все по-взискателен и недоверчив. Преди да вземе книгата, искаше първо брат ми да му разкаже накратко сюжета й. Тежко му, ако го уловеше в недобросъвестност! Брат ми се опита да му пробута любовни романчета, а разбойникът пристигна бесен да запита, дали го е взел за някаква си женичка. Козимо не можеше никога да отгатне какво му беше по вкуса.

Изобщо поради Джан дей Бруги, който му висеше над главата, четенето, с което се развличаше по час-два, стана главно негово занимание, смисъл на целия му ден. В резултат на увлечението, с което непрекъснато преглеждаше томове, изработваше си мнение за тях и ги сравняваше, поради необходимостта да се запознае с все нови книги за Джан дей Бруги и растящата нужда да чете за своя сметка, Козимо бе обзет от такава страст към литературата и човешкото знание, че не му стигаха часовете от изгрева до залеза за всичко, което желаеше да прочете и когато се спуснеше мракът, продължаваше при светлината на фенер.

Накрая откри романите на Ричардсън^[5]. На Джан дей Бруги те допаднаха. Щом свършеше някой том, искаше друг. Орбеке достави цяла купчина книги. Разбойникът имаше какво да чете цял месец. Като си осигури мир и спокойствие, Козимо се нахвърли да чете „Животоописанията“ на Плутарх^[6].

През това време Джан дей Бруги се валяше в своето леговище. Косите му бяха щръкнали, пълни със сухи листа, полепнали и по набръчканото му чело. Зелените му очи се зачервяваха поради усилието да се взира. Той четеше и четеше, като бясно движеше челюстта си при сричането и държеше високо пръст намокрен със слюнка, винаги готов да прехвърли страницата. Докато четеше Ричардсън, едно умонастроение, което отдавна дремеше в душата му, започна да го терзае. Обзе го желание за дни, изпълнени с установени и домашни навици, за връзка с роднини, за семейни чувства, за добродетели, за неприязън към злите и порочните. Всичко, което го заобикаляше, повече не го интересуваше или го изпълваше с отвращение. Не излизаше вече от бърлогата си, освен за да изтича до Козимо и да смени тома, особено когато попаднеше на многотомен роман и увисваше по средата на разказа. Живееше си тъй усамотен, без да си дава сметка за бурята от неприязнени настроения, която се надигаше срещу него и сред жителите на гората. Те някога бяха негови доверени съучастници, но сега им беше дотегнало някакъв си бездеен разбойник, който при това привлича към себе си цялата сган от стражи да им се мотае в краката.

Допреди време всички от околността, които имаха да уреждат сметки с правосъдието и за дреболии (като обичайните дребни кражби на скитниците калайджии), и за истински престъпления (на негови побратими, търсени от закона) — се бяха обединили около него. За всяка кражба или грабеж тези хора се ползуваха от неговия авторитет и опит, прикриваха се зад неговото име, което летеше от уста на уста, а оставяше тях в сянка. Дори и ония, които не взимаха участие в престъпните набези, се възползуваха от тях по някакъв начин, когато грабежите бяха сполучливи, защото гората се изпълваше с откраднати вещи и контрабандна стока от всякакъв вид. Плячката трябваше да се преправи и препродаде и за всеки, който се навърташе в гората, се намираше нещичко, с което да върти търговийка. А ония, които грабеха за своя сметка, без знанието на Джан дей Бруги, използуваха неговото всяващо ужас име, за да плашат нападнатите и тъй да добиват повече. Хората живееха в страх. В лицето на всеки непрокопсаник виждаха Джан дей Бруги, или някой от неговата банда и бързаха да развържат кесиите си.

Тези хубави времена бяха траяли дълго. Джан дей Бруги беше разбрал, че може да преживява и на чужд гръб. Тъй малко по малко беше изкуфял. Въобразяваше си, че всичко продължава както преди, но настроението се беше сменило и неговото име не събуждаше вече никакво уважение.

Кому вече беше нужен Джан дей Бруги? Стоеше скрит с насълзени очи да чете романи, не извършваше вече нападения, не доставяше вещи, в гората никой не можеше да си върши работата. Всеки ден идваха стражи да го търсят и щом им се стореше, че някой нещастник има подозрителен вид, го замъкваха в дранголника. Ако към това се прибави и наградата, която беше определена за главата му, ще стане ясно, че дните на Джан дей Бруги бяха преброени.

Двама други разбойника, двама младежи, които той беше направил хора, не можеха да се примирят, че губят такъв добър главатар на банда. Те се опитаха да му дадат възможност да се реабилитира. Наричаха го Угачо и Бел Лоре и като малки момчета бяха участвували в бандата на крадците на плодове. Сега, вече младежи, бяха станали разбойници по пътищата.

И тъй, те дойдоха при Джан дей Бруги в неговата пещера. Той четеше там, излегнат върху сламата.

— Да, кой е? — попита той, без да вдига очи от страницата.

— Идваме да ти предложим нещо, Джан дей Бруги.

— Хм, какво? — и продължи да чете.

— Знаеш ли къде е къщата на Костанцо митничаря?

— Да, да. Какво, какво? Кой митничар?

Бел Лоре и Угачо се спогледаха недоволни. Ако не му отнемат тая проклета книга, дето е пред очите му, разбойникът няма да разбере дори една тяхна дума.

— Затвори за малко книгата, Джан дей Бруги. Послушай ни.

Джан дей Бруги сграбчи книгата с две ръце, дигна се на коляно, понечи да я притисне до гърдите си, като я държеше отворена до мястото, където бе стигнал, но после желанието да продължи четенето надделя и държейки я все така, той се изправи достатъчно, за да забие нос в нея. На Бел Лоре му хрумна нещо. Наблизо имаше паяжина с голям паяк. Бел Лоре вдигна деликатно паяжината заедно с паяка и я запрати към Джан дей Бруги — между книгата и носа му. Този нещастник Джан дей Бруги бе станал дотам кекав, че се уплаши от един паяк. Почувствува по носа си неприятното кълбо от паешки крака и лепкава паяжина и още преди да разбере какво е, подвикна от уплаха, пусна книгата, почна да вее с ръце пред лицето си с опулени очи, като в същото време плюеше.

Угачо се хвърли на земята и успя да сграбчи книгата, преди Джан дей Бруги да сложи крак върху нея.

— Върни ми книгата! — рече Джан дей Бруги, като се опитваше с една ръка да се освободи от паяка и паяжината, а с другата да изтръгне книгата от ръката на Угачо.

— Не, първо ни чуй! — каза Угачо като скри книгата зад гърба си.

— Четях „Клариса“, върнете ми я. Тъкмо бях стигнал до кулминацията…

— Слушай сега. Закарваме тази вечер товар дърва в къщата на митничаря. В чувала вместо дърва, седиш ти. Падне ли нощта излизаш от чувала…

— Аз пък искам да довърша „Клариса“.

Джан дей Бруги беше успял да освободи ръцете си от последните остатъци на паяжината и сега се боричкаше с двамата младежи.

— Слушай, падне ли нощ, излизаш от чувала, запъваш пистолетите си, искаш от митничаря да ти даде цялото мито, събрано през седмицата, което е в едно ковчеже до леглото…

— Оставете ме поне да свърша главата… Хайде бъдете любезни!

Двамата младежи си спомниха за времената, когато към корема на първия, който се осмеляваше да му противоречи, Джан дей Бруги насочваше два пищова. Обзе ги горчиво съжаление.

— Ти взимаш торбичките с пари, става ли? — настояха те печално. — Донасяш ги, ние ти връщаме твоята книга и ти можеш да четеш колкото си искаш. Така съгласен ли си, тръгваш ли?

— Не, не съм съгласен. Никъде няма да ходя.

— Аха, няма да ходиш… Значи, никъде няма да ходиш? — Угачо хвана една страница към края на книгата, (— Не! — извика Джан дей Бруги), откъсна я, (— Не, стой!), смачка я на топка и я хвърли в огъня.

— Ах! Куче! Не можеш да постъпваш така! Няма да узная как ще свърши — и тичаше зад Угачо, за да досегне книгата.

— Значи ще отидеш при митничаря?

— Не, няма да отида!

Угачо откъсна още два листа.

— Стой, още не съм стигнал до там! Не можеш да ги изгориш!

Угачо вече ги беше хвърлил в огъня.

— Куче! „Клариса“! Не!

— Тогава отиваш.

— Аз…

Угачо откъсна още три листа и ги хвърли в пламъците.

Джан дей Бруги се тръшна на земята и зарови лице в ръцете си.

— Ще отида — рече той. — Но обещайте ми, че ще ме чакате с книгата пред къщата на митничаря.

Скриха разбойника в един чувал със сноп вършини на главата. Бел Лоре носеше чувала на гръб. След него вървеше Угачо с книгата. Всеки път, когато Джан дей Бруги с ритник или ръмжене отвътре показваше, че се готви да се откаже, Угачо го умиряваше като откъсваше шумно лист от книгата.

По този начин, преоблечени като дървари, го закараха чак вътре в къщата на митничаря и го оставиха. Отидоха да се спотаят недалеч зад една маслина. Там чакаха да извърши грабежа и да дойде при тях.

Но Джан дей Бруги бързаше премного. Излезе преди да се е спуснал мракът, когато все още из къщата имаше хора.

— Горе ръцете!

Но не беше като някога, сякаш се наблюдаваше отстрани и се чувствуваше малко смешен.

— Горе ръцете казах! Всички в тая стая до стената…

Къде ти, сам той не си вярваше. Вършеше всичко колкото да се каже.

— Всички ли сте?

Не бе забелязал, че едно момиченце беше избягало.

Тъй или иначе работата не търпеше отлагане. Ала всичко се проточи: Митничарят се правеше на утрепан, не можеше да намери ключовете, Джан дей Бруги разбираше, че вече не взимат сериозно заплахите му и някак в дъното на душата си беше доволен, че става тъй.

Най-после излезе от къщата с ръце, натежали от торбички пълни със скуди. Изтича почти слепешката до маслината определена за срещата.

— Ето всичко, което имаше вътре. Дайте ми сега „Клариса“.

Четири, седем, десет ръце го сграбчиха и го обездвижиха от раменете до глезените. Цяло отделение стражи го вдигнаха и го вързаха като салам.

— Ще гледаш Клариса през решетка! — и го отведоха в затвора.

 

 

Затворът беше малка кула на брега на морето. Наблизо растеше горичка от пинии. От короната на едно от тези дървета Козимо достигаше почти до килията на Джан дей Бруги и виждаше лицето му през решетките.

Разбойникът беше безразличен към разпитите и съдебния процес. Каквото и да станеше, щяха да го обесят. Но голямата му мъка през тези дни на бездействие прекарани в затвора, дни, в които не можеше да чете, беше онзи роман, останал недочетен. Козимо успя да си набави друг екземпляр от „Клариса“ и го взе със себе си на пинията.

— До къде беше стигнал?

— Там където Клариса бяга…

Козимо разлисти книгата и рече:

— А, да, ето — и започна да чете на висок глас, обърнат към решетката, на която се беше хванал Джан дей Бруги.

Следствието трая дълго. Разбойникът издържаше на мъченията. Трябваше да минат много дни, преди да го накарат да признае всяко от своите безброй престъпления. Всеки ден, преди и след разпитите, той заставаше при решетката, за да слуша Козимо, който му четеше. Като свърши „Клариса“, и като забеляза, че слушателят е малко натъжен, Козимо разбра, че да се слуша Ричардсън в заключено помещение е малко потискащо и затова започна да му чете един роман от Филдинг^[7], който с раздвиженото си действие компенсираше до известна степен изгубената свобода на затворника. Това беше през дните на процеса, а умът на Джан дей Бруги беше зает само с преживяванията на Джонатан Уайлд^[8].

Преди да свърши романът, дойде денят на екзекуцията. Върху една кола, придружен от монах, Джан дей Бруги направи последното си пътешествие като жив. В Омброза бесеха осъдените на един висок дъб сред площада. Целият народ наоколо образуваше кръг.

Когато му сложиха клупа на врата, Джан дей Бруги чу изсвирване сред клоните. Вдигна лице. Беше Козимо със затворена книга.

— Кажи ми как свършва — попита осъденият.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Джан. Джонатан го обесват.

— Благодаря, и с мен да стане тъй! Сбогом!

Сам ритна стълбата и увисна.

Козимо остана до нощта, възседнал клона, на който висеше обесеният. Всеки път, когато някой гарван се приближеше, за да кълве очите или носа на трупа, Козимо го изгонваше като размахваше шапката си.